kultura i izkustvo

 

 

Халикарнаският мавзолей

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

l43due.yb3tq5.im.lgМавзолеят в Халикарнас бил съвременник на втория храм на Артемида. Нещо повече — едни и същи майстори ги строили и украсявали. Най-добрите майстори по онова време.

Ако се говори формално, този мавзолей също е паметник на любовта както Вавилонските градини или индийския Тадж-Махал. Но ако мидийската принцеса едва ли е могла да причини зло на човечеството, дори и да е искала — и ни е приятно да мислим, че е била мила, добра и достойна за този паметник, то по отношение на мавзолея отдавна са възникнали тежки подозрения. Проспер Мериме, говорейки за Халикарнас, столицата на Кария, славен град, знаменит с това, че там се родил Херодот, пише: „Мавзол умеел да изстисква жизнени сокове от подвластните му народи и нито един пастир на народа, изразявайки се с езика на Омир, не е могъл по-гладко от него да стриже стадото си. Той извличал доходи от всичко във владенията си, дори за погребенията определил специален данък… Въвел данък за косите. Натрупал огромни богатства. С тези богатства и с постоянното общуване на карийците с гърците се обяснява защо гробницата на Мавзол била причислена от последните към седемте чудеса на света.“

Но в Кария имало все пак един човек, който обичал царя — Артемизия, родната му сестра и жена (нерядък обичай — същото е било и в древен Египет), И когато Мавзол умрял, след като царувал двадесет и четири години, Артемизия била убита от скръб.

„Казват, че Артемизия изпитвала към съпруга си необикновена любов — писал Авъл Гелий, — любов, която не може да се опише, любов, каквато няма в летописите на света. Когато той умрял, Артемизия, прегръщайки трупа и проливайки сълзи над него, заповядала да го пренесат с невероятна тържественост в гробницата, където и бил изгорен. В изблик на най-голяма мъка Артемизия заповядала след това да се смеси пепелта с ароматни смоли и да се счука на прах, който тя изсипала в чаша с вода и изпила. Пламенната й любов към мъртвия се изразила и по друг начин. Без да щади никакви средства, тя издигнала в памет на покойния си съпруг знаменита гробница, която била прибавена към седемте чудеса на света.“

Римският историк очевидно не е съвсем точен. Работата е там, че Артемизия починала две години след смъртта на Мавзол. Последните месеци от царуването й изминали в непрекъснати войни, в които тя се проявила като отличен военачалник и въпреки сложността на положението на малка Кария, заобиколена от врагове, успяла да запази царството на мъжа си. В същото време е известно, че Александър Македонски двадесет и пет години след смъртта на Мавзол, отбелязани в Кария с отчаяна борба за власт, смутове и дворцови преврати, разгледал мавзолея, който бил готов и изцяло украсен. По-вероятно е да се предположи, че мавзолеят е започнат да се строи още докато Мавзол е бил жив, а Артемизия само го е довършила. Съоръжение от такъв мащаб би трябвало да се строи няколко години.

Халикарнаският мавзолей, запазвайки в много неща гръцките традиции и начин на строителство, за разлика от храма на Артемида Ефеска и други сгради в Мала Азия, явно е повлиян от източната архитектура — в гръцката архитектура няма негови прототипи, но последователи имал много — съоръжения от подобен род се изграждали след това на различни места в Близкия Изток.

Архитектите построили гробницата на Халикарнаския тиранин във формата на почти квадратно здание, първият етаж на което бил същинската гробница на Мавзол и Артемизия. Отвън тази грамадна камера с площ от 5000 квадратни метра и височина около двадесет метра била облицована с плочи от бял мрамор, одялани и полирани по персийски начин. В горния край на първия етаж имало фриз, изобразяващ битката на елините с амазонките — „Амазономахия“, изработен от великия Скопас. По думите на Плиний освен Скопас там са работили Леохар, Бриаксид и Тимотей. На втория етаж, ограден от колонада, се пазели дароприношенията; за покрив на мавзолея служела пирамида, увенчана с мраморна колесница: в нея, запрегната с четири коня, стояли статуите на Мавзол и Артемизия. Около гробницата се намирали статуи на лъвове и на препускащи конници.

Мавзолеят бележел залеза на класическото гръцко изкуство. За да стане истински красив, вероятно той е бил много богат и тържествен. Дори на рисунките-реконструкции изглежда също такъв тежък и статичен, както и персийските гробници — в него има повече от Изтока, отколкото от Гърция. Причина за това възприятие може да е пирамидата, а може и високите стени на долния етаж без отвори. За пръв път в гръцкото изкуство били обединени в една сграда всичките три прочути архитектурни реда. Долният етаж се поддържал от петнадесет дорийски колони, вътрешните колони на горния етаж били коринтски, а външните — йонийски.

Плиний твърди, че мавзолеят достигал на височина сто двадесет и пет лакти, тоест шестдесет метра, други автори сочат по-големи или по-малки цифри.

Мавзолеят се намирал в центъра на града, който се спускал към морето. Затова откъм морето мавзолеят се виждал отдалече и изпъквал добре до другите храмове на Халикарнас — колосалното светилище на Арес, храмовете на Афродита и Хермес, които се издигали по-високо, на хълмовете отстрани на мавзолея.

Из целия античен свят се строили копия и подражания на мавзолея в Халикарнас, но както подобава на копия, те не били така сполучливи и затова скоро се забравили. Той станал толкова прочут, че римляните наричали мавзолеи всички големи гробници. Мавзолеят бил построен така здраво, че макар и овехтял, просъществувал почти две хиляди години. За това, как е бил разрушен, е известно от хрониките на историк от късното средновековие, където се говори за последните дни на ордена на йоанитите на остров Родос.

„През 1522 година, когато султан Сюлейман се готвел да нападне родосците, Великият магистър, като предупреждение за опасността, изпратил няколко рицари, за да подсилят укрепленията и да попречат, доколкото е възможно, слизането на неприятеля на брега. Като пристигнали в Мезина (така се наричал тогава Халикарнас — б.а.), рицарите веднага се заели с укрепването на замъка. Като нямали подходящи материали, те се възползвали от мраморните плочи и грамадните каменни блокове, от които се състояла древната полуразрушена постройка недалече от пристанището. Като сваляли блок подир блок, след няколко дни стигнали до някаква пещера. Запалили свещи и влезли вътре. Видели прекрасна четириъгълна зала, украсена с мраморни колони, корнизи и различни орнаменти. Промеждутъците между колоните били украсени с разноцветен мрамор, а по стените и на тавана се виждали мраморни релефи, които изобразявали различни сцени и дори цели сражения. След като разгледали всичко, рицарите обаче използвали и този материал по съшия начин, както и външните блокове. След тази зала намерили друга, по-малка, към която водела нисичка вратичка. В нея видели четириъгълен мраморен надгробен паметник с урна на него. Той бил направен много изкусно от бял мрамор, който светел чудно в тъмнината. Влезлите рицари нямали възможност да останат там по-дълго, тъй като през това време забила призивната камбана. Като се върнали на другия ден, те намерили паметника разрушен и гроба открит. На земята били разхвърляни парчета от златен брокат и златни плочки. Това ги накарало да предположат, че пиратите, които сновели по крайбрежието, са влезли там през нощта и са намерили много скъпоценности …“

Така до нас достигнало единственото автентично описание на погребалната зала на мавзолея, направено от „археолози“ в кавички — последните, които са видели мавзолея цял и които са направили всичко, за да не остане нищо от паметника.

През средата на XIX век на пътешествениците по Мала Азия правело впечатление, че стените на малката турска крепост Бодрум, престроена отново от йоанитския замък на свети Петър, са изградени не толкова от грамадни каменни блокове, колкото от мрамор. Това не е чудно: останките от антични градове винаги са служили за строителен материал отначало на византийците, а след това на арабите и турците. Но мраморните плочи в стените на Бодрум били наистина много красиви и необикновени: неизвестен гений населил барелефите им с яростни хора и богове.

Когато слуховете за това достигнали до английския посланик в Турция, той пристигнал в Бодрум и след дълги преговори и много подкупи получил разрешение да извади от стените дванадесет плочи и да ги закара в Британския музей. Английските учени според запазилите се описания и отзиви на съвременници бързо се досетили, че пред тях са части от знаменития фриз на Скопас — „Амазономахия“.

Като се убедил, че Халикарнаският мавзолей трябва да се търси в Бодрум, сър Нютън, пазител на Британския музей, се отправил за там. Първото, което видял, като слязъл на брега, били прочутите два мраморни лъва, зазидани в стената на крепостта с муцуни към морето. Лъвовете също някога били взети от другаде от кръстоносците за военно строителство. Нютън не си губел времето напразно. Той пребродил цялата крепост, издирвайки и определяйки „крадените“ плочи и статуи. В очакване на разрешение за изземване на плочите, което се уреждало мудно, както винаги, той започнал да търси мястото, където някога бил мавзолеят, което трябвало да се намира близо до крепостта. Иначе било безсмислено йоанитите да влачат от там плочите и грамадните каменни блокове.

За деветте месеца, които прекарал в Бодрум, Нютън открил развалините на мавзолея, а под слой от земя и смет — още четири плочи на Скопас. Когато разкопките били към края си, намерили най-ценната находка, която разсеяла всички съмнения — начупените на много парчета двуметрови статуи на Мавзол и Артемизйя, намиращи се по-рано изправени в колесница отгоре на мавзолея, почти цяла мраморна конска глава, дълга един метър, с бронзова позлатена юзда и накити.

Било чудно, че главата се оказала деформирана. Нютън се досетил, че конете, впрегнати в колесницата на карийските монарси, се намирали на шестдесетметрова височина. С това се и обяснявала несъразмерността — конят трябвало да се гледа отдалече и отдолу.