kultura i izkustvo

 

 

Градините на Вавилон

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

Hanging Gardens of BabylonВисящите градини са по-млади от пирамидите. Те са построени във времената, когато вече съществувала „Одисея“ и се издигали гръцките градове. И в същото време градините са далеч по-близки с египетската древност, отколкото с гръцкия свят. Те ознаменуват залеза на Асиро-вавилонската империя, съвременница на Египет и негова съперница. И ако пирамидите надживяха всичко и стоят и днес, то Висящите градини се оказаха недълговечни и изчезнаха заедно с Вавилон – величествен, но немощен гигант от глина.

Вавилон вече вървял към залез. Той престанал да бъде столица на велика държава и бил превърнат от персийските завоеватели в център на една от сатрапиите, когато тук пристигнали войските на Александър Македонски – човека, който въпреки, че не построил нито едно от седемте чудеса на света, но повлиял в една или друга мяра на съдбата на много велики паметници на миналото, на тяхното издигане или погибел.

В 331 г. пр. н. е. жителите на Вавилон изпратили посолство при македонците с покана да влязат в града с мир. Александър бил поразен от богатството и величието на този макар и в упадък, но все още крупен световен град и останал там. Във Вавилон посрещнали Александър като освободител. А напред лежал останалият свят, който следвало да бъде покорен.

Не изминали и 10 години и кръгът се затворил. Повелителят на Изтока Александър, изморен, изтощен от нечовешко напрежение през последните осем години, но изпълнен с планове и идеи, се завърнал във Вавилон. Той бил готов за завоюването на Египет и марша на Запад, с който да подчини Картаген, Италия и Испания, и да достигне пределите на тогавашния свят – Херкулесовите стълбове. Но в разгара на приготовленията заболял. Няколко дни Александър се борил с болестта, съвещавал се с пълководците си, приготвял флотилията за похода. В града било горещо  и прашно. Лятното слънце напичало през маранята червените стени на многоетажните сгради. През деня затихвали шумните базари, оглушавани от безспирен поток от стока – евтини роби и бижута – награбена плячка  от войниците по границите с Индия. Жегата и прахоляка прониквали дори през дебелите стени на двореца и Александър се задушавал -  за всичките тези години той така и не привикнал към горещината на своите източни владения. Той се боял да умре не затова, че треперел пред смъртта – към нея, пред своята и пред чуждата, той претръпнал в сраженията.  Но смъртта, понятна и допустима преди десет лета, сега била немислима за него – живият бог. Александър не искал да умира тук, в прашния задух на чуждия град, толкова далече от сенчестите дъбрави на Македония, без да е довършил предопределената му съдба. Защото щом едната половина от света така покорно легна под нозете на неговите коне, то това означава, че другата половина също трябваше да се присъедини към първата. Той не можеше да умре без да е видял и покорил Запада.

И когато състоянието на владетеля се влошило, той си спомнил за единственото място във Вавилон, където могъл да се почувства по-добре, и именно там той уловил, и си спомнил – а спомняйки си  се удивил – на македонския аромат, напоен с ярка слънчева светлина, ромолене на ручеи и ухание на горски билки. Александър, все още велик, все още жив, на последната спирка по пътя към безсмъртието, заповядал да го пренесат във Висящите градини…

Новуходоносор, създал тези градини, се ръководел от благородната прищявка на деспот, защото у деспотите понякога също има благородни прищевки – за някои, но никога – за всички. Новуходоносор обичал своята съпруга – мидийска принцеса, тъгуваща в прашния и лишен от зеленина Вавилон по свежия въздух и шумоленето на дърветата. Царят вавилонски не пренесъл столицата  сред зелените хълмове на Мидия, но направил това, което е непостижимо за другите смъртни. Той пренесъл тук, в центъра на жарката долина, илюзията на тези хълмове.

За строежа на градините, подслон за царицата, били хвърлени всички сили на древната империя, целият опит на нейните строители и математици. Вавилон доказал на останалия свят, че може да създаде първият в света монумент в чест на любовта. И името на царицата по приказен начин се смесило в паметта на потомците с името на друга, асирийска владетелка, а градините станали известни като градините на Семирамида – може би това била ревността на човешката памет, за която всяко велико дело следва да бъде свързано с велико име.  Царица Тамара никога не живяла в замъка, наречен на нейно име, и никога, бидейки благочестива жена, любяща своя втори  съпруг и децата си, не си е и помисляла за това, да се хвърлят от скалите злочестите любовници.* Но трагедията трябва да бъде осветена от велики имена – иначе няма да ѝ достига драматизъм.

Градините, построени от вавилонските архитекти, били четириетажни. Сводовете на етажите се опирали на колони, високи 25 метра. Етажните платформи, състоящи се от плоски каменни плочи, били застлани с тръстика, залята  с асфалт,  а отгоре положени оловни листове, за да не може водата да прониква в долния етаж. Върху всичко това, бил насипан слой пръст, достатъчен за да се засадят големи дървета. Етажите, с издигнати первази, се съединявали с широки стълбища, облепени с разноцветни плочки.

Още се извършвало строителството, още димели заводите за кирпич, в които се произвеждали широките, плоски печени тухли, още се точели безкрайните кервани, превозващи от долните течения на Ефрат плодородна тиня, а на север вече подбирали семената на редки треви и храсти, разсади за дървета. През зимата, когато станало прохладно, на тежки коли, теглени от бикове, започнали да докарват в града големи дървета, внимателно увити във влажни рогозки.

Новуходоносор доказал своята любов. Над стометровите стени на Вавилон, толкова широки, че по тях могли да се движат две колесници, надничала зелената шапка на градинските дървета. На последния етаж, разположила се всред сенчеста прохлада и слушайки ромоленето на водните струи – ден и нощ робите изпомпвали вода от Ефрат, царицата виждала само зелената земя на своята страна.

Със смъртта на Александър Македонски веднага рухнала и неговата империя, разкъсана на части от арогантни пълководци. И на Вавилон не било съдено да стане отново столица на света. Той залинял, живота постепенно си отивал от него. Наводнение разрушило двореца на Новуходоносор, тухлите на набързо построените градини се оказали недостатъчно здрави, рухнали високите колони, сринали се платформите и стълбищата. Наистина, дърветата и екзотичните цветя загинали много по-рано – отдавна нямало кой да изпомпва вода от Ефрат.

Днес гидовете на Вавилон показват  един от глинените хълмове, изпълнен, както и всички останали хълмове на града, с парчета тухли и счупени плочки, като остатък от Градините на Семирамида.

 

*Авторът има предвид поемата на М. Лермонтов "Тамара".