kultura i izkustvo

 

 

Палмира. Въстаналият оазис

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

Още от детството си помня добре цигарите „Северна Палмира“. Върху капака на бялата кутия се извисяват рострални колони* пред сградата на борса. Това беше тайнствена кутия. Знаех, че Ленинград е „Втората Венеция“ и това лесно се обяснява: във Венеция също има канали и морето е близо, тя също е разположена на острови. Но Палмира? Ако такъв град е съществувал, то най-вероятното е там да са расли палми, а в Ленинград не растат.

… Съдбата на Палмира, най-красивият град на древния Изток, град-приказка, ефимерен, прелетял като метеор по страниците на историята на човечеството, прилича по нещо на съдбата на Петра и Баалбек. Може би за това, че са възникнали дълго преди нашата ера и разцветът им (или второто им раждане) съвпада с времето на римското господство. Може би и за това, че по местоположение са близо и сухите ветрове духат по улиците на Баалбек така, както и между колоните на палмирския форум.

И все пак името на Палмира е по-известно, отколкото имената на другите градове, макар че малцина знаят какво е представлявал градът, къде се е намирал и с какво се е прославил. Съдбата на Палмира е трагична. Този град не е умирал, не е западал в течение на много векове като съседите си. Той е изчезнал за една нощ.

Palmyra Syria panoramio

Палмира, 2009 г.. Снимка: Alen Ištoković Лиценз: CC BY 3.0

 

Да се върнем към римската провинция Сирия. Бяхме там, когато разглеждахме Баалбек, и сега ще се наложи да минем по пътищата ѝ от Дамаск на североизток. Към пустинята.

По тези места и днес е жив споменът за времето на древния Рим. Помпей завоювал част от Сирия през 64 година пр.н.е. Римските легиони за пръв път установили лагерите си по склоновете на сухите планини. За дълго. Римляните били заинтересовани Сирия да им се покори завинаги. Сирия била ключът към великия търговски път от древността, който започвал край бреговете на Атлантика — в долините на Англия и в планините на Испания, — минавал през Рим и Гърция и тук, на източния бряг на Средиземно море, се сливали маршрутите на корабите от запад — Италия, Гърция, Египет, Тунис, и от изток — Арабия, Индия, Китай. От изток идвали копринени платове, подправки, благовония, порцелан, скъпоценни камъни. Вносът от Индия достигал сто и петдесет милиона сестерции годишно. „Толкова ние харчим за разкош и жени“ — се оплаквал Плиний. Освен това самата новообразувана провинция трябвала на Рим като доставчик на зърно, плодове, зехтин, смокини, фурми и вино. В Сидон се произвеждало най-хубавото стъкло, в Тир — пурпурни вълнени туники.

Повече от сто години продължило постепенното асимилиране от Римската империя на малките царства и княжества, които граничели със Сирия. Признало властта на Рим и царството на набатейците със столица в Петра. Признало я и царството Палмира.

Ненадминатите палмирски стрелци с лъкове участвали в похода на Траян в Дакия. Набатейските отряди пазели южните граници. Императорите на Рим раздавали на ветераните парчета сирийска земя и роби. Животът бил евтин в плодородния сух край. Едно семейство можело да преживее със сто и петдесет сирийски динара за година.

Сирия се превръщала в най-богатата от римските провинции. Араби, евреи, арамейци, набатеи, перси, арменци, египтяни, римляни, гърци живеели в градовете и селата ѝ. Антиохия, столицата на провинцията, имала повече жители, отколкото Дамаск, Алепо или Бейрут днес. Големите градове били двойно повече, отколкото сега. Само в Апамей, от който останала купчина почти неизследвани развалини, по сметките на археолозите, са живели около половин милион души. Археологът Лоурънс преброил сто и двадесет мъртви градове в радиус тридесет километра от съвременния Алепо.

Римският император Диоклециан (284–305 г.) заповядал да се създаде укрепена граница (наречена страта Диоклециана) от Басра, недалече от Ерусалим, до Мосул на река Тигър. Дължината ѝ била около хиляда километра. Укрепленията трябвало да пазят провинцията от набезите на персите. През тридесетте години на нашия век границата била фотографирана от самолет — тя представлявала верига от крепости и укрепления. Във всяка крепост имало басейни с вода, казарми и подслони за преминаващите кервани. Укреплението се намирало в пределите на видимостта на следващия пост. Постовете се съединявали с ниска стена — конете на персите не били научени да прескачат препятствия.

Главните градове били свързани с павирани пътища, повечето от които могат да се използват дори сега. Пътищата се поддържали добре. Край тях поставяли стълбове, а в низините ги ограждали със стени, за да не бъдат заливани от пролетните води.

Самолетната снимка показва също, че голяма част от сега безлюдната степ и пустиня била напоявана. По целия път от Дамаск до Палмира се срещат безкрайно много запустели и полузасипани с пясък резервоари, басейни, канали и акведукти — водата и тогава не достигала в пустинята, но сега жителите на тези места могат само да мечтаят за изобилието от вода, което съществувало тук преди две хиляди години. Римските акведукти минават над села, където сега водата, извлечена от дълбоки кладенци, се докарва отдалече, и съхраняват като съкровище в бутилки.

Пример за инженерно изкуство от това време може да служи язовирът в Ел Харбак. Той бил построен в пресъхваща през лятото клисура, където по време на дъжд тече буен поток. Язовирът се е запазил напълно. В основата си стената е дебела двадесет метра, толкова е и висока, а е дълга седемдесет метра. Езерото е събирало сто и четиридесет хиляди кубически метра вода. През двете хиляди години са се отлепили и са паднали в дефилето само няколко плочи от облицовката. По седемметровата стена на язовира сега минава път.

Не било лесно да се охранява голямата провинция. Границите ѝ преминават по планини и пустини. Съседите и съперниците ѝ — отначало партите, а след това персите — винаги са завиждали на Сирия заради богатите полета и градове.

Римляните избрали тук политика, която се оправдала в течение на много десетилетия. Те не лишили напълно от самостоятелност по-рано независимите царства и княжества. Оставили на престолите местните династии, които се заклели във вярност на Рим. Юдея, управлявана от династията на Ирод, набатейска Петра, градовете Декаполиса в Южна Сирия и Палмира станали буферни държави. Те трябвало да плащат данък на Рим и да охраняват пътищата на керваните. В замяна управниците им си задържали доходите, които получавали като посредници в търговията. В случай на непокорство римските легиони нахълтвали в царството и доказвали правото си на власт над целия свят.

… Оазисът, намиращ се на сто и петдесет километра от съвременния Дамаск, на кръстовището на няколко кервански пътища, бил заселен много преди нашата ера. Там се намирал малкият град Тадмор, чиито жители се прекланяли пред Ваал, бога на небето, и на Бел, бога на Слънцето. В града имало няколко подслони за кервани, храм на бог Бел и двеста-триста глинени и каменни къщи. В оазиса имало много вода. Градът можел да изхрани и главното да напои десетки хиляди хора. И затова той растял и забогатявал. Тук се кръстосвали керванските пътища от юг, от Арабия и Египет, с пътя за Изток. Не е чудно, че в града влиятелни били хората, които имали, както гласят надписите, титлата „началник на керван“ и „началник на пазар“.

Легионите на Помпей не стигнали до оазиса. Това успял да направи след четвърт век Марк Антоний. Но и на него му се наложило да отстъпи от стените на Тадмор. Минали още двадесет години и градът признал хегемонията на Рим. На тадморските царе не било по силите да се борят без съюзници с колоса, който по това време бил покорил всички царства на Изтока. По времето на император Хадриан (началото на II век) Тадмор вече бил васал на Рим и никой не го наричал със старото име. Сега бил Хадриана Палмира. Така се преименувал градът в чест на посещението от императора Хадриан през 130 година. Императорът Септимий Север превърнал Палмира и подчинените ѝ оазиси в провинциални градове на империята. А след няколко години Палмира получила статута на императорска колония.

Палмира обаче пазела неутралитет във войните между Рим и партите. Колкото и да били лоши отношенията между гигантите на античния свят, колкото и жестоко да се сражавали римските и партански войски, каквито и заплашителни ноти да си разменяли правителствата, римските патриции еднакво имали нужда от коприна, подправки и благовония, а на партанските велможи трябвали римски стоки. И именно тук, в Палмира, се срещали керваните и на пазарите царувало изгодно и за двете страни търговско примирие.

В града се строели грамадни храмове, театри, хиподроми, бани, дворци. Римската мода прониквала в града и децата ги кръщавали с римски имена. Но главният храм в града си оставал храмът на Бел — местен, а не римски бог, и децата получавали едновременно с римското и свое, родно име. И като че ли най-прекрасното и внушително място в града бил не форумът, както в римските градове, не акрополът, а пазарът. Той бил огромен, ограден с колонади и магазините му приличали на дворци. Театърът на града, запазил се до днес, бил не по-лош от най-големите театри на античния свят. А храмът на Бел с централна зала от двеста квадратни метра отстъпвал само може би на храма на Юпитер в Хелиополис. Градът се гордеел с красотата, славата, богатството си и признавайки властта на Рим, го смятал по-скоро за съюзник, отколкото за господар.

Палмирците не били воини. Знаменитите им стрелци с лъкове не били многобройни и главно изпълнявали караулна служба. Понякога се отправяли с римляните в походи, но щом отпадала острата нужда от тях, се връщали обратно. Те били данъкът, който плащала Палмира за правото си да трупа богатства. Това разбирали и римляните, и партите. Но се случило така, че съседите на Палмира трябвало да променят мнението си за жителите на оазиса.

През 260 година персийският цар Шапур I пленил римския император Валериан, разгромил легионите му и окупирал по-голямата част от римска Сирия. Персийските войски наближавали палмирския оазис и римляните се обърнали към палмирския владетел Оденат с молба за помощ. Верен на думата си, Оденат събрал войската си, тръгнал срещу персите, разгромил ги и ги гонил чак до вратите на персийската столица Ктесифон. Като заграбили богата плячка, палмирските войски се прибрали. Продължителната война с Персия не била в интерес на Оденат, от нея печелили само римляните. Войната обаче не могла да бъде избягната. Като се оправили от разгрома, персите отново тръгнали против римляните и важна роля в победите на римските войски пак имала палмирската армия.

Odenaethus bustОт благодарност новият римски император провъзгласил Оденат за „Редител на целия Изток“, втори човек в Римската империя. Благодарността била по принуда. Римляните се страхували, че ако палмирската армия ги изостави, ще загубят владенията си в Азия. Император Галиен стигнал дори дотам, че признал на Оденат правото да се нарича не цар, а император и го направил равен на себе си. Освен това Оденат бил обявен за главнокомандуващ всички римски легиони в Азия. От този ден Оденат получил пълна власт над Сирия, Арабия и дори Армения. Палмира станала пръв град в Азия, столица на Близкия Изток.

Дружбата с римляните не била дълготрайна. Рим разбирал каква опасност крие признаването на властелина на Азия за равен, но нямало за какво да се отнеме титлата и армията. Оденат бил лоялен. С всяка година растял авторитетът му, растяло могъществото му. Рим вече не смеел да го обяви за враг. Оставал сигурният и проверен път — убийството.

През 266 година Оденат и големият му син били поканени в Елиса и там предателски убити. Изпълнителите убийци не били римляни и от Рим били получени „искрени съболезнования“. Римският император скърбял за смъртта на най-добрия пълководец на Изтока. Изглеждало, че опасността е отстранена. По-малкият син на Оденат е още момче. Палмира трябвало да се примири с понижаването ѝ в ранг на второстепенно княжество.

Но римляните не отчели едно обстоятелство. Вдовицата на Оденат Зенобия, която имала и арабско име Зубайдат, се оказала не само красавица, но и една от най-умните и енергични жени на древността. Тя издигнала на престола по-малкия си син и се обявила за царица на Изтока.

Римляните не осъзнали веднага опасността. Царицата била още млада, пък и армиите на Оденат едва ли ще тръгнат в бой, предвождани от жена. Трябвало да се изчака какво ще кажат двамата палмирски военачалници — Забей и Забда. Военачалниците положили клетва за вярност на прекрасната царица. На нейна страна преминала и армията.

Римските гарнизони бягали от сирийските градове. Палмирската армия тръгнала в поход да отмъсти за предателски убития цар.

Три години продължила борбата на палмирците и съюзниците им с цялата грамадна военна машина на Римската империя. Зенобия начело на войските си завоювала цяла Сирия и Палестина, покорила Египет и почти цяла Мала Азия. През 270 година римските гарнизони отстъпили в района на днешна Анкара. Синът на Зенобия бил коронясан за цар на Египет и до наши дни са достигнали парите му, които се различавали от римските: били без профила на императора.

Борбата на Зенобия срещу Рим се облекчавала от това, че много жители на покорените от римляните страни посрещали палмирските войски като освободители и се присъединявали към отрядите на Зенобия.

Но колкото и да била храбра царицата, изходът на войната бил предопределен. Във всички времена изходът на войната решавала в края на краищата икономиката, а не храбростта на военачалниците. Палмирските съкровища не стигнали, за да се нахранят многобройните съюзници. А освен това и съюзниците не били винаги верни и надеждни. Римляните подкупили някои, други заплашили, трети разгромили. Обширната територия, завладяна от Зенобия, била конгломерат от различни, често враждуващи помежду си държави, а верните на царицата отряди били разпръснати на хиляди километри.

Herbert Schmalz ZenobiaСлед няколко битки армията на Зенобия под командването на Забда претърпяла поражение край Антиохия, а през следващата 272 година останките от войските били разбити под Емеса, там, където преди шест години загинал Оденат. През същата година паднала Палмира.

Гордата арабска царица избягала в пустинята. След дълго преследване римляните все пак я хванали и когато император Аврелиан се завърнал в Рим, то я превели пред колесницата на императора, окована със златна верига.

Преди да се завърне в Рим, на Аврелиан се наложило още веднъж да отиде в Палмира. Не успяла войската му, която откарвала пленената царица, да стигне до брега, когато известие настигнало римляните, че Палмира въстанала и привържениците на царицата завзели отново властта. Аврелиан се върнал в града, втори път го превзел, изравнил със земята градските стени, разрушил част от храмовете и изцяло разграбил столицата на оазиса. Всичките съкровища от храма на Бел откарали в Рим и ги предали на храма на Юпитер.

Палмира, къщите и храмовете на която били разрушени, а жителите или избити, или отведени в робство, опустяла за една нощ. Но римляните нямали взривни вещества и затова им се наложило да оставят непипнати големите храмове, театрите, пазара, триумфалните арки и колонадите. За Палмира никога вече не се върнало миналото величие. Но през хиляда и седемстотинте години, които изминали оттогава, тя не се е променила. Сухият въздух на пустинята я е запазил почти такава, каквато е била през онзи ден, когато последният римски легионер изоставил развалините ѝ. Името на този град, в който жителите му така и не се върнали, останало синоним на красота и човек, попаднал там днес, като стъпи върху камъните на мъртвите настилки, завинаги ще остане в плен на прекрасното видение сред сирийската пустиня.

 

*Рострални колони — колони, чиито орнаменти са с форма на кораби. — Бел.ред.