kultura i izkustvo

 

 

Тадж-Махал. Бялата половина на чудото

 

 

Кир Буличов

Из "7 и 37 чудеса"

 

355px Shah Jahan Riding StallionДо затворническия прозорец стоял Великият Могол Шах-Джахан, владетелят на Индия, чието величие било безгранично, името му хвърляло в трепет, а погледът му бил по-страшен от мълния.

До затворническия прозорец стоял болен, немощен старец, в живота на когото били останали две радости: чорбата — нея ще я донесат привечер, и тесният прозорец-бойница в каменната стена.

Прозорецът не побирал нито рижите прашни долини, нито тъмните храсти на манговите дървета пред храмовете, нито глинените кубчета на селските къщи. В тежката каменна рамка на прозореца се е вместил само лекият, бял като облак Мумтаз-Махал, мавзолеят на отдавна умрялата жена на Шах-Джахан.

Преди шест години Шах-Джахан, внук на Акбар и продължител на политиката му, се разболял тежко. Изникнал въпросът, кой от синовете му ще заеме престола? По-големият син, Дара-Шикох, бил съмишленик на баща си, дядо си и прадядо си. Искал единството на страната, мир с индусите, съюз с раджпутските и маратхските раджи. Мюсюлманските молли и велможи, раздразнени от либерализма и търпението на двора на Великия Могол към различните вери, като стена стоели зад Аурангзеб, третия син, мюсюлмански фанатик, жесток и мрачен. Аурангзеб победил брат си и влязъл с войските си в Агра. Тук разбрал, че баща му е оздравял и не мисли да освобождава трона.

Колко ще живее още баща му? Ще дочака ли Аурангзеб смъртта му? Властта, веднъж попаднала в ръцете ти, трудно се дава доброволно, Аурангзеб заповядал да арестуват баща му и да го заточат в крепостта. Шах-Джахан попаднал в затвора. Била 1659 година…

— Кой е за Агра? Кой е за Агра? Вие за Агра ли сте?

Шофьорите сикхи клатят тюрбани, стоейки пред извехтелите фордове и шевролети.

Аз съм за Агра. Трябва да видя мавзолея Мумтаз-Махал, по-известен с името Тадж-Махал. Едва ли някой си спомня за печалната съдба на Шах-Джахан и жестокия му син Аурангзеб, но едва ли има някой, който да не е чувал за Тадж-Махал. Рисуван е от художници при светлината на слънцето и при светлината на луната, фотографиран е отдалеч и отблизо, изучаван е, измерван е, описван е. Тадж-Махал до такава степен се е превърнал в символ на красота, изящество и съвършенство, че без да искаш, започваш да се отнасяш с някакво недоверие към него.

От Делхи до Тадж-Махал, който се намира в град Агра, бившата столица на Великите Моголи, има двеста километра. Изгребах от джоба си рупиите. Стигаха. Шофьорът се огледа в огледалцето и си поправи чалмата. Бавно се измъкна на асфалта и зави към Арката на независимостта.

Мярна се забилият се в горещото небе Кутб-минар, най-високото в света минаре, и градът остана зад нас. Шосето задмина последните къщички на делхийските покрайнини и се затича по сухата индийска равнина, където в течение на хилядолетия цивилизациите са се сменяли една с друга, където почти всеки хълм е следа от град или крепост, стоели тук преди стотици години. Хълмовете се състоят от няколко пласта. Много пъти тук са идвали строители, издигали се стени на храм или крепост и за основи им служили развалините на други стени, разрушени от завоеватели или от времето.

Бедните къщички не се различават от цвета на земята, такива са били и преди хиляда години. Само понякога с неочакван дисонанс прониква в тъжния светлокафяв колорит на селото бялото кубче на ново училище или болница.

Понякога склоновете на хълма преминават в стени на останала до наши дни малка крепост или полуразрушен храм. Дърветата се сгъстяват над пътя и долу край стъблата им в сянката се излежават маймуни. Те с любопитство поглеждат в прозорците на минаващите коли, очаквайки милостиня. Полето е пусто. Зима е.

Няма да се отбиваме по отклоняващите се пътища и пътечки. Всяка втора води до крепостта, двореца или джамията. Всяка пета води до паметника, който е достоен за специална монография. Ако е малко времето, трябва да се избира най-интересното.

Агра започва внезапно. Град като град, индийски, от средна ръка, с пазар, двуетажни къщи на търговци и чиновници, с бедни къщички в покрайнините, многобройни будки и прах, покриващ кафявите крака на рикшите и плетените кошници на укротителите на змии.

Градът отдавна би забравил, че е бил столица на велика империя, ако не беше Тадж-Махал.

Стените на крепостта. Тук е бил заточен Шах-Джахан. Оттук до Тадж-Махал е един хвърлей място. Но не го виждаш, не му усещаш близостта, докато не се озовеш на площада пред високата арка, водеща към него.

Площадът е отрупан с коли, блести с разноцветни сари и се суети с кръговрата на дървените табли, кошниците на дребните търговци. Преди да си видял истинския Тадж, можеш да го купиш в милиони образи: като пощенска картичка, боядисана с анилинови бои, като малък модел, направен от мрамор или отлят от гипс, като ковьорче, мастилница, изрезка от хартия, гравирана кутия и дори като геврек.

Потокът от туристи, сред който преобладават индийците, като ручей навлиза под арката, сливайки се с реката на поклонниците на изкуството. Моментът на срещата с чудото донякъде плаши с възможното разочарование. Когато от детските години гледаш картини и снимки, изобразяващи световноизвестен паметник, в ума ти малко по малко се съставя определена, труднозаменима представа за него. Всеки, който не е виждал кулата в Пиза, си има своя кула на Пиза, а за който не е бивал в Египет, съществуват негови египетски пирамиди. Въображението допълва картината, изменя нещо в нея, и ако след това се случи да се види оригиналът, се оказва, че съвсем не е такъв, какъвто трябва да бъде. Понякога изпитваш разочарование. Честно да си кажа, така се случи с мен с египетските пирамиди. Очите скриваха действителните им размери и ми се сториха по-малки, отколкото предполагах. Тадж-Махал винаги съм си го представял сладникав и прекалено правилен…

Присъединих се към група индийски студенти и стъпих под червения камък на арката. И се спрях.

Тадж-Махал се оказа именно такъв, какъвто съм го виждал на снимките и картините: същите минарета и куполи — един голям в средата и четири малки, притиснали се до него. Същият топъл бял мрамор. Но нито снимките, нито картините не предаваха главната му черта — безтегловността. Куполите леко плаваха в синьото небе, стените едва-едва докосваха земята. Гладка водна пътечка водеше до подножието на мавзолея, втори Тадж, също такъв лек и безтегловен, прекатурен, плаваше в нея. Тадж-Махал беше чисто и просто съвършен. Няколко минути стоях, без да помръдна, вдишвайки очарованието на Тадж-Махал, на когото нямаше равен на Земята.

Веднъж попаднах на учебник по история на архитектурата. Беше стар, минал през много студентски ръце. Като разглеждах снимките, стигнах до изображението на Тадж-Махал. Един от бившите стопани на книгата, тласкан от недоверие към авторите, беше прекарал няколко линии под снимката. И макар че издраскал книгата, поне се бе убедил в учудващото майсторство на строителите на мавзолея.

Учебниците по архитектура не грешат — Тадж-Махал е построен така, че общата му височина е равна на широчината на фасадата, тоест, нанася се точно в квадрат със страна седемдесет и пет метра, при което височината на портала е равна на половината височина на сградата. Може да се прекарат още много линии и да се открие цяла редица учудващи закономерности и съответствия в пропорциите на Тадж-Махал.

В момента, когато видях Тадж-Махал, не мислех за геометрията. В това, разбира се, се състои великата заслуга на строителите му. Те са постигнали зрителят да не възприема Тадж като сложна и правилна геометрична фигура, той усеща само красотата му.

1024px Taj Mahal Agra India edit2

Тадж Махал. Снимка: Yann; edited by King of Hearts, Лиценз: CC BY-SA 4.0-3.0-2.5-2.0-1.0

 

Вървях по перваза на тесен басейн и Тадж израстваше. Вече не можеше да се обхване с поглед. Започваш да се вглеждаш в детайлите — в белия мрамор на стените на някои места е впръскан орнамент от червен пясъчник, който не е дотеглив, а сдържан.

При входа на платформата, ограждаща мавзолея, ме настигна висок индиец в бели дхоти. Беше учудващо слаб, като че ли изсушен от слънцето, и много тъжен. Тъгата му особено се усещаше в контраста с високия смях на студентите, снимащи се, както се и полага, на фона на високия портал.

— Салам — каза той тържествено и аз с ужас разбрах, че той е гид като тези дейни и много шумни хора, чиито услуги щастливо избягнах при арката.
— Искате ли да разгледате мавзолея отвътре? — попита той.
— Вече бях там — излъгах. — И знам какво да гледам.

Човекът в бяло тъжно се усмихна.

— Водили са ви гидове — каза той, — те са като папагали. Повтарят чужди думи, без да знаят смисъла им. Аз съм хадим.
— А — отговорих разбиращо, макар че думата „хадим“ не ми говореше нищо.
— Аз съм потомствен пазач на мавзолея. И дядо ми, и прадядо ми са живели тук. Знаете ли какво значат тези надписи над входа? Това са гирлянди, които трябва да легнат на раменете ви. Седем врати ще минете, докато стигнете до епитафията на платформата, и седем гирлянди ще легнат върху раменете ви, смирявайки гордостта.

— Тадж-Махал, Тадж-Махал — носеше се от всички страни. Туристите се омагьосваха с това име.
— Слушайте — каза хадимът. — Тадж-Махал — това е лъжа. Тадж-Махал не съществува. Императрицата се е наричала Мумтаз-Махал, а това е раозата ѝ. Тази дума има много значения — тя е арабска. А англичаните нарекли гробницата Тадж-Махал.
— Вие сигурно много сте видели тук — рекох, без да мога да се отърся от неловкостта, като в присъствието на учител, който предварително знае, че не съм си научил урока.
— Князе и царе скланяха глава пред хадимите на Мумтаз-Махал. — Замълча за секунда, а после с неочаквана живост добави: — Виждате ли кипарисите? Това също скоро го измислиха. По-рано тук растяха огромни дървета…
— Но от тях не се е виждала Тадж… раозата?
— Те казваха същото — осъждащо отговори хадимът. Сигурно нещастните английски чиновници са се преобърнали в гробовете си, чувайки този гневен глас. — Големите дървета скриваха раозата от любопитни очи, но я пазеха. Въздухът около раозата беше влажен и вятърът не достигаше стените. А сега мраморът се пука…
— Вие гид ли сте? — запита пълен европеец в шорти, съпроводен от ято начервосани бабички с шапки с цветя.
— Аз съм хадим — отговори събеседникът ми.
— Покажете ни вътрешността. Колко струва?
— Сами ще оцените труда ми — каза строго хадимът, кимна ми и тръгна пред туристите, без да ги удостои с дума. И те, почувствали важността на момента, притихнаха и заситниха към входа.

Почаках, докато отминат няколко метра, и влязох под сянката на портала. Първата гирлянда легна върху раменете ми, усмирявайки гордостта…

Вътре Мумтаз-Махал (не посмях повече да го наричам Тадж) не е толкова лаконичен, колкото отвън. Изглежда, че изцяло е покрит с килими — стените, подът, кенотафите. В главната зала на Мумтаз-Махал се намират само кенотафите — богато украсени лъжливи гробници. Истинските гробници, където лежат Мумтаз-Махал и Шах-Джахан, който бил погребан до жена си, се намират долу, в подземието на музея. Те изцяло са инкрустирани с полускъпоценни камъни. Клони на приказни дървета се преплитат с цветя, в чудновати рисунки са плъзнали по стените листа и листенца на цветя. Инкрустацията е направена по същия топъл бял мрамор, от който е построен целият мавзолей, и камъните слабо светят с червени, зелени и сини огънчета. Лазурит от Шри Ланка и Памир, нефрит от Китай, аметисти от Иран — двадесет хиляди работници, художници и резбари са се трудили осемнадесет години по създаването на Мумтаз-Махал.

Когато казваме „Тадж-Махал“, имаме пред вид не само сградата на мавзолея. Тя е само център на комплекса. В него влиза и платформата, върху която е поставен мавзолеят, и четирите еднакви минарета в ъглите ѝ, и голямата платформа, която побира не само Тадж с минаретата, но и джамията, и покритата галерия от червен пясъчник. Тези съоръжения са красиви сами за себе си, но архитектът е избрал за тях не белия мрамор, а червения пясъчник, за да отстъпят сградите назад, за да не засенчват мавзолея, а да подчертаят белотата и лекотата му. В комплекса влиза и голяма градина с басейни и фонтани, планирани така, че мавзолеят по-добре да се вижда от най-различни места. В градината вече ги няма дърветата, за които говореше хадимът, но и кипарисите тук не създават впечатление за гробище, изглежда, не са излишни.

365px Mumtaz MahalПострояването на Мумтаз-Махал било събитие от държавно значение. Архивите на Великите Моголи дават възможност да се добие представа как е било. Мумтаз-Махал е умряла през 1629 година при раждането на четиринадесетото си дете. Опечаленият Шах-Джахан пожелал да събере на съвет най-добрите архитекти на източния свят. Бързи пратеници препуснали за съседните страни със заповед на всяка цена да доведат майстори за съвета. Пратениците на шаха чукали по домовете в Шираз и Бухара, Самарканд и Багдад, Дамаск и Стамбул. Други куриери бързо (колкото е възможно за онова време) донесли в Агра плановете и изображенията на всички известни в Азия съоръжения (за това така и пише в хрониките).

Най-после съветът се събрал. Били обсъдени многобройни варианти, изпробвани и бракувани стотици схеми и планове. Императорът искал да построи сграда, каквато нямало в света, а и нямало и да има.

В края на краищата се спрели на проекта на индийския архитект уста Иса. Той предложил вариант, който се харесал и на всички майстори, и на императора. Шах-Джахан заповядал да се изреже от дърво моделът на бъдещия мавзолей и когато бил одобрен, започнала подготвителната работа.

Майсторите чертаели линиите на бъдещите куполи, чиновниците събирали работници, в кариерите на Раджпутана са изрязвали едри монолитни късове от най-хубавия мрамор. Главните зидари дошли от Делхи и Кандахар, архитектите Хан Руми от Стамбул и Шариф от Самарканд ръководели изграждането на куполите, помагал им майстор от Лахор, декоративните работи ръководели бухарци и делхийци, градинар докарали от Бенгалия, калиграфи и художници — от Дамаск, Багдад и Шираз. Главен архитект бил местният майстор, авторът на проекта, уста Иса.

Достатъчно е да се прочете този списък, за да се разбере защо Мумтаз-Махал съчетава в себе си най-хубавото, което била достигнала дотогава архитектурата на Изтока — опита на Бухара, Дамаск, Самарканд, Багдад, Шираз пренесли на строителството майстори от градове, всеки от които се слави с джамиите, минаретата, мавзолеите, дворците си. Ясно е и защо Мумтаз-Махал си е останал неповторимо индийски — повечето от майсторите били от Индия, както и главният архитект, художникът, резбарите, работниците. Строителството по мащаби било световно, но същевременно си оставало индийско.

Навярно малко от строителите са мислили, че строят именно мавзолей, погребално съоръжение — в резултат на техния труд се изправила сграда, възпяваща живота. Ненапразно в градината му почти винаги ще чуеш смях.

И когато императорът видял какъв е станал мавзолеят, решил да построи и за себе си същия, но само че от черен мрамор. Сигурно и той би бил също така прекрасен. Сигурно двата мавзолея един до друг биха били съвсем необикновено зрелище. Но втори Тадж няма. И без това хазната била изтощена, селяните разорени, велможите и моллите недоволни. В страната назрявала война, която завършила трагично за Шах-Джахан. Разказът за Черния Тадж е разказ за едно от чудесата, които ги няма по света.

Преди смъртта си, както съобщава летописецът, императорът помолил да го донесат до затворническия прозорец и „потънал в дълбок безкраен сън“.

… Късно вечерта, преди да се върна в Делхи, отново дойдох на площада пред Тадж. Пред портата се люшкаха езичетата на свещите, запалени от търговците. По същия начин течеше върволицата от хора към арката, тъй като под лунната светлина мавзолеят е още по-приказно зрелище, отколкото денем. Небесносин, той висеше над черната земя и големите звезди се притискаха към леките му куполи.