kultura i izkustvo

 

 

Стенографията в античността

 

Мария Аврамова

 

Гледайки в петък парламентарния контрол по телевизията, със сигурност сте забелязали масата, намираща се пред трибуната, на която стоят по един или няколко души „забили поглед“ в лист, на който пишат нещо. Доста дълго си мислех, че това е causa perduta, защото никой не е в състояние да записва с бързината на говора и само мъчат горките хора при положение, че така или иначе се прави видеозапис. Именно това обаче е работата на стенографите, седящи пред трибуната – да записват всичко, без да изпускат и дума. За да смогнат на темпото на говорещите те използват специални знаци – съчетания от точки, дъги и чертички. Това обаче съвсем не е ново изобретение, тъй като стенографията е съществувало още в античността.

По-задълбоченото изследване на античната стенография започва в средата на ХІХ в., когато стенографията изживява своя разцвет в Европа. В това време на преоткриване на добре забравеното старо стенографите започват да търсят в историята достоен предшественик на съвременния бързопис. С възраждането на този интерес започват да се издирват стари ръкописи, провеждат се множество изследвания в областта на античните тахиграфски системи. Макар и авторите на голяма част от тези трудове да са ентусиасти без особено задълбочени познания в областта на стенографията и палеографията, тези съчинения представляват важна стъпка напред, тъй като насочват вниманието към паметници, до този момент непознати за учените. Голяма част от образците на средновековната1 стенография са дешифрирани именно тогава като по този начин се дава достъп и до голям брой ценни извори.

Трябва да направим уточнението, че названието “стенография” (от стгр. στένος - тесен  и  γράφω - пиша, букв. теснопис) е въведено в употреба през 1602 г. от английския стенограф Джон Уилис. В Античността тази наука е позната под много имена – тахиграфия (от стгр. ταχύς – бърз, букв. бързопис), семейография (σημείον - знак, букв. знакопис), ипография (от стгр. υπογράφω, букв. пиша под диктовка, протоколирам)  и др. За удобство ще използваме термина “тахиграфия”, който получава най-широко разпространение в античността, а и най-точно отговаря целта на съвременната стенография.

Разбира се за възникването на тахиграфията не можем да говорим като за еднократен акт, това е процес, продължил и през Средновековието, когато вече съществуващите системи са обогатени с нови знаци и сигли.

Създаването на стенографията по традиция се приписва на Марк Тулий Тирон, освободен роб на известния оратор и политик Марк Тулий Цицерон. Това твърдение обаче предполага, че тази толкова функционална и почти завършена тахиграфия не е имала каквито и да е било предшественици. По тази причина висотата на тироновите2 ноти  дълго време се отдава изцяло на гения на Тирон, за когото се смята, че оформя първата цялостна бързописна система3. До ХІХ в. учените говорят за съществуването и на елинска тахиграфия, но без да има нейни запазени паметници не може да се определи доколко и какво влияние е имала тя върху развитието на римската. С тяхното откриване към края на века е открито и липсващото звено между обикновеното и стенографското писмо.

Възникването на тахиграфията е резултат не само на търсене на начин за по-бързо записване на устната реч, но и на желанието на човека да опростява вече съществуващите писмени системи. Първите писмени паметници произхождат от Близкия изток и представляват счетоводни документи. Постепенно писмеността навлиза и в други сфери на живота и започва да се използва и за предаване на закони, предания, песни и др.

Смята се, че най-рано възниква т.нар. мнемоническо писмо, което предава смисъл чрез използването на групирани по определен начин предмети. Такова е например перуанското възлово писмо, което използва комбинация от възли за обозначаване на отделните думи и изречения. Този метод обаче, е бавен и вероятността да се получат грешки при отчитането на посланията е доста голяма. От друга страна мнемоническото писмо не става общодостъпно, най-вече поради степента си на сложност.

Следващият етап в развитието на писмеността се бележи от пиктографското (образно) писмо, което предава смисъла чрез образи най-вече на хора и животни. Разчитането на образното писмо става най-вече чрез условно разгадаване на смисъла, вложен в рисунките, и по тази причина в голяма степен зависи както от нагласата, така и от мислите на четящия. Това означава, че въпреки че разчитането на образното писмо е по-лесно и то е по-достъпно за широката аудитория, чрез него не може да се гарантира точното предаване на мисълта на пишещия.

При опростяването на пиктографското писмо се стига до създаването на идеографското или още символно писмо. Характерно за него е, че използва вече не цяла рисунка, която да изразява смисъла, а само характерна част от нея като по този начин я превръща в символ. Например за да се изпише враг не се представя цялата фигура на враг, държащ лък и стрела, а се изписва само стрелата като характерен елемент и тя придобива символични значения.

Около 1800 – 1500 г. пр. Хр. настъпва революция в историята на писмеността – появява се фонетичното писмо. То се основава на буквеното изписване на думите, с което си служим и до днес, има обаче една съществена разлика – изписват се само съгласните, а гласните се подразбират. Изписването става много по-бързо и точно в сравнение с по-ранните методи за записване. Същевременно азбуката се основава на фонетиката на езика и по този начин е достъпна за всеки, който го владее. Всички тези преимущества на фонетичното писмо стават предпоставка за широкото му разпространение.

Приема се, че около Х в. пр. Хр. елините заимстват финикийската азбука, като я приспособяват към фонетиката на собствения си език. Знаците на съгласните са опростени, някои отпадат и са прибавени изцяло нови за обозначаване на гласните звуци. Писането отдясно наляво постепенно е заменено с писане отляво надясно, като по време на този процес се използва и стила бустрофедон (стгр. βουστροφεδόν), при който всеки ред е изписан в посока, обратна на предишния, за да се пести време и място. Гръцката азбука става основа за развитието на други азбуки, в този смисъл тя представлява важен момент в развитието на писмеността.

Особената посока в развитието на древна Елада дава тласък и на развитието на тахиграфията. Първите опити за създаването на система за бързо записване, за които имаме данни, датират от  IV в. пр. Хр. Това е времето на т.нар. криза на полиса. В резултат от Пелопонеските войни започват да се рушат устоите на полисната цивилизация – собствено законодателство, самодостатъчност и свобода. Преселването на хора от един полис в друг придава на полисите облик по-близък до този на съвременните градове, в такива условия собственото законодателство е безсмислено.

Трябва да се отбележат и икономическите последици от дългия военен конфликт – голяма част от населението обеднява, а друга се замогва с пари, чиито произход не може да докаже, единственият начин за  узаконяването им е това да стане извън полиса – така капиталът се глобализира, което от своя страна прави самодостатъчността невъзможна. Фактът, че в хода на войната свободни граждани биват поробвани от свободни граждани води и до светогледна промяна в разбирането за свобода – човекът започва да се грижи само за своята лична свобода и имущество. Особено важен е процесът на глобализация, който позволява по-бързото разпространение на всяка нова идея. Така веднъж създадена тахиграфията получава възможността да се разпространи неограничено из елинския свят, а в последствие и извън него.

От друга страна IV в. пр. Хр. е време и на културен подем – достигат се нови висини в областта на философията, ораторското изкуство, появява се жив интерес и към изследването на езика. В резултат на настъпващата глобализация, за да може по-голям кръг от читатели да получи достъп до ораторските речи и философските размишления, започва да се търси начин за записването им с най-голяма точност. Това се отнася и за речите, произнесени в Народното събрание, тъй като в условията на атинската демокрация, която дава достъп до властта на практически всеки атински гражданин, всяка дума е важна за развитието на държавата.

В този смисъл зараждането на тахиграфията може да се разглежда и като пряко следствие от развитието и налагането на демокрацията. С оглед на това не е трудно да предположим, че идеята за такова писмо се ражда в Атина и оттам се разпростира и добива популярност и извън нея.

Най-вероятно първите опити за създаване на бързописно писмо са направени към края на V - началото на ІV в.пр.Хр. Относно това кой е техният автор има няколко предположения. Най-вероятният създател на гръцката тахиграфия е Ксенофонт (430/425 – 355 г. пр.Хр.), философ и историк, ученик на Сократ. Основание за това ни дава бележката на Диоген Лареций4 по отношение на Ксенофонт във втората книга на съчинението си “Животът на философите”, която гласи: “... пръв от всички разпространи публично тези неща, които се казваше, че са записани с ноти.”5 Не само Диоген Лаерций, но и Плутарх6 изказва мнението, че думите на Сократ са записани от Ксенофонт чрез писмо, което се състои от съкращения и символи, които изразяват срички и понякога цели думи. Имайки предвид задълбочените занимания на Ксенофонт в областта на старогръцката граматика и език, това предположение изглежда достоверно. Все пак трябва да се отбележи, че никой от двамата автори не е съвременник на събитията, а и е възможно Диоген Лаерций да се е повлиял от написаното от своя знаменит предшественик, който получава признание за творбите си още приживе.

Съществува и друго предположение – че диалозите на Платон “Апология на Сократ” и “Федон”, са първоначално записани с помощта на тахиграфски знаци. Тази теза, макар и да е завладяваща и романтична, вероятно е плод на желанието тахиграфията да бъде свързана с толкова популярна и влиятелна личност като Платон. Въпреки това обаче не можем категорично нито да я отхвърлим, нито да я приемем поради липсата на извори.

Във всеки случай началото на тахиграфията се свързва с кръга около Сократ, т.е. с образования елит. Също така не е случайно и споменаването на имената на Ксенофонт, един от най-известните историци на античността, и Платон, един от най-влиятелните философи. Така още от създаването си тахиграфията започва да се смята за запазена само за най-учените хора – на тахиграфите се гледа като на своеобразен елит.

До нас са достигнали три антични тахиграфски системи: две гръцки – акрополната система от ІV в.пр.Хр. и делфийската система от ІV – ІІІ в.пр.Хр. – и т.нар. “тиронови ноти”.

fig1Акрополната система е най-ранната тахиграфска система, позната до този момент. Тя е изписана от лявата страна на мраморна плоча (фиг. 1), открита през 1884 г. на Атинския акропол, оттам получава и името си. Надписът се състои от 27 реда и представя цялата система. Целият текст не е разчетен, най-вече поради лошото състояние на плочата, която е преизползвана в по-късен строеж, но все пак сравнително ясно различими са формите на знаците и принципите на функционирането на системата.

Акрополната система (фиг. 2) е вокална7, т.е. за основа се използва знакът, изобразяващ гласен звук и към него се добавят черти и точки, за да изразят съгласните. Те се изписват по-дребно и често пресичат гласните. Получените знаци смътно напомнят гръцката азбука, тъй като са заимствани от главните букви на обикновеното писмо. Знаците се състоят от геометрични форми – кръг, полуелипса, права линия и др.

fig2Не е ясно точно по какъв начин е ставало стенографирането. Тъй като системата не дава възможност да се постигне записване със скоростта на говоренето, вероятно тахиграфите само са си водели бележки и след това въз основа на тях по памет са доразвивали произнесения текст. Този метод гарантира точното предаване на текста само в най-общ смисъл, но не и на всяка мисъл точно така, както е била изразена, в този смисъл това не е същинска тахиграфска система.

Има различни мнения относно авторството на акрополната система, ще обърнем внимание само на три от тях, които сe oпределят като най-основателни. Първото, което има най-много привърженици,  гласи, че тя е дело на Ксенофонт, тъй като най-ранните сведения за възникването на тахиграфията, с които разполагаме, се свързват с неговото име.

Според други учени, сред които е и проф. Ларафелд, откривателят на акрополната система, неин автор е Аристотел, който вероятно около средата на VI в. пр. Хр. се е намирал в Атина. За това становище няма конкретни доказателства освен интересът на Аристотел към езика.

Третото мнение принадлежи на виенския учен Весели, който приписва създаването на акрополната система на Архин, атински държавник, по чиято инициатива през 403/2 г. пр. Хр. в Атина е възприета йонийската азбука8. Георги Батаклиев поддържа последната теза, като отбелязва заниманията на Архин с граматиката и графиката на гръцкото писмо и посочва, че стилът на надписа напомня стила на съчиненията на държавника.9

fig3Другият достигнал до нас паметник на гръцката тахиграфия е т.нар. делфийска система (фиг. 3), тя е изписана върху мраморна плоча, открита през 1894 г. Надписът, който датира от ІV – ІІІ в.пр.Хр., намерен в останките на храма на Аполон. За разлика от акрополната, делфийската система не е проучена докрай и често бива подценявана от учените.

Все пак можем да кажем, че тя въвежда нова тенденция в тахиграфските системи, а именно стенографският образ да се гради около знака, обозначаващ съгласния звук. Това ни дава основание да смятаме, че тази система е многократно по-ефективна в сравнение с акрополната поради спецификата на гръцкия език, който се състои предимно от съгласни.

Самата плоча е повредена и разчупена на няколко фрагмента. На един от тях има изобразена таблица, всяка колонка по вертикала и хоризонтала отговаря на съгласен звук от гръцката азбука, а в самата таблица са изписани знаците на тахиграфската система, които отговарят на обозначаването на съчетанието от съгласната, посочена по хоризонтала и тази по вертикала. Самата таблица е озаглавена “ΤΑΥΤΑ ΔΙΠΛΑ” (от стгр. – Това са двойките). Тя очевидно представя знаците на това, което в модерната стенография се нарича “знак на група съгласни” – знак, изразяващ групи от две и повече съгласни, които следват непосредствено една след друга.

На плочата няма посочен начин за отбелязване на гласните, но най-вероятно до нас е достигнала само част от системата. Основание за това дава съюзът ΚΑΙ (от стгр. – и), намиращ се в горния десен ъгъл на плочата, който предполага, че и в горната й част е имало текст, свързан с таблицата. Според Батаклиев гласните са се отбелязвали със страничен знак – точка или чертичка, както при акрополната система, или са се пропускали.10  Второто предположение вероятно се основава на аналогия с модерната стенография, тъй като в някои системи, в определени случаи се допуска изпускане на гласната, за да се използва знак за група съгласни.

Стигаме и до най-близкият до днешните стенографии пример за тахиграфска система – тироновите ноти. За разлика от акрополната и делфийската системи, тироновите ноти са добре проучени. Основната причина за това е, че тази система е оцеляла и е била позната и през Средновековието, в резултат на което изследователите й са имали пред себе си техни образци.

Вероятно гръцката тахиграфия, заедно с голяма част от постиженията на гръцката цивилизация, е пренесена в Рим. Сведения за развитието на римската тахиграфия ни дава севилският епископ Исидор в съчинението си “Етимологии”. Исидор не е съвременник на събитията, в тази връзка много учени смятат, че е черпил информация от зaгубено съчинение на Гай Светоний Транквил (75-150 г.). Според други, сред които и бразилският стенограф Waldir Cury, вероятно Исидор е имал достъп до тахиграфски речници и текстове, които също не са достигнали до нас.

Севилският епископ ни съобщава: ”Пръв Ений11 изнамери 1100 обикновени ноти. Целта на нотите беше каквото се говори пред Народното събрание или в съдилищата, да се запише от повече писари, които работят едновременно, но след като са разделили помежду си на части, кой колко и в какъв ред да записва. В Рим пръв Тулий Тирон, освободен роб на Цицерон, създаде ноти, но само за предлозите. След него Випсаний Филаргирий и Аквила, освободен роб на Меценат, добавиха единият едни, другият – други ноти. Най-накрая Сенека увеличи броя на нотите на 5000, като събра и подреди всички ноти. А нотите се наричат така, понеже обозначават думи или срички със знаци и ги възстановяват за знание на четящите. Тези, които ги изучават, се наричат по тяхно име -  notarii”.12

В началото на сведението си Исидор нарича нотите, създадени от Ений, “vulgares notas” (народни, обикновени ноти). Вероятно е това наименование да означава, че тези ноти произлизат от обикновеното писмо или са общоприети буквени съкращения. Както и днес, така и в древен Рим личните имена са се съкращавали с първата буква, имало е общоприети съкращения на формули като SPQR, d.d.d., DM също така знаците за числата представляват съкращения с първата буква (C = Centum (лат.) = 100; M = Mille (лат.) = 1000 и т.н) и др. В този смисъл това не е опит за създаване на тахиграфска система, а само обобщаване на използваните съкращения на отделни думи. Делото на Ений по-скоро подготвя основата за работата на тахиграфите по-късно.

Придържайки се към сведенията, дадени от Исидор, следващият етап в развитието на нотите се свързва с името на Марк Тулий Тирон. От други източници разполагаме с данни за личността на Тирон, вероятно той е роден около 100 г. пр. Хр. и е починал през 4 г. пр. Хр., през 53 г. пр. Хр. Цицерон му дарява свободата, вероятно заради предаността и личните му качества, а след смъртта на Цицерон именно Тирон събира неговите писма и речи и ги издава като добавя и кратка биография на автора им.

За неговата работа Исидор се изказва крайно пестеливо като му приписва създаването само на съкращения за предлозите. Според Батаклиев Тирон не може да е създал само знаци за предлозите, а е автор и на такива за други често употребявани думи.13 Ако се придържаме плътно към думите на Исидор, в крайна сметка не става ясно каква е била целта на създаването на съкращения за предлозите. Със сигурност един език не се състои само от предлози, а и те в повечето случаи са доста кратки и тяхното записване не отнема нито много време, ако предположим, че целта на Тирон е била да постигне бързо записване, нито място, ако целта е била пестене на такова. В този ред на мисли можем да разглеждаме създаването на знаци за предлозите като опит да се обобщи и да се систематизират във вече съществуващите съкращения.

Втората основна причина именно Тирон да се смята за създател на римската тахиграфия се крие във факта, че други източници говорят за появата на тахиграфия, която позволява записване с бързината на говоренето, точно по негово време. Плутарх пише в животописа на Катон Млади, че за пръв път тахиграфията е приложена на практика на 5 декември 63 г. пр. Хр., по време на процеса срещу Катилина и чрез нея е била записана произнесената тогава реч на Катон Млади. Светоний от своя страна пише, че през следващата 62 г. пр. Хр. по същия начин била увековечена и една от първите речи на Цезар.

Плутарх разкрива и механизма на стенографиране – той посочва, че няколко тахиграфи са стенографирали едновременно, за да се достигне необходимата бързина и след това са сглобявали цялостния текст. Същото нещо казва и по-късно Исидор в своя коментар на нотите.

Съществува и обратното мнение, че Тирон не е имал голяма роля в създаването на тахиграфията или поне не в създаването на цялостна система. Основен аргумент на тази теза е факта, че в системата “тиронови ноти” има случаи на отбелязване на различни звуци с една и съща нота и обратното. Това говори за липсата на унифицирана система от съкращения и предполага, че всеки тахиграф е използвал тези съкращения, които са били удобни за него и при необходимост е създавал нови. Така системата се е оформила постепенно, на принципа на проба и грешка като несполучливите съкращения са били заменяни или отпадали.

В тази връзка трябва да имаме предвид, че първоначалната цел на римската тахиграфия не е да бъде една единна система, а само да може да достигне достатъчна бързина на записване. Практиката е била всеки тахиграф сам да дешифрира записания текст и да го диктува на писар, който на свой ред го записва с обикновено писмо. В такъв случай няма нужда от унифицирана тахиграфска система, защото е достатъчно всеки тахиграф да може да разбере написаното от самия него. Нуждата от единна система се появява едва в Римската империя, когато тахиграфията започва да обслужва държавната администрация14 и по тази причина става необходимо тя да бъде единна за всички, за да може да бъде лесно разчитана – нещо, които при записването на речи не е необходимо. Следователно не бива да смятаме Тирон за създател на тироновите ноти, нито на някаква друга тахиграфска система в Античността, но можем да го приемем за един от основоположниците на тахиграфската практика в Рим.

Изследователите на тироновите ноти са разделени по отношение на това дали именно Тирон е автор на тироновите ноти или те са по-скоро резултат от труда на повече от един човек. По-горе маркирахме няколко от основните аргументи на двете тези с цел да създадем най-обща представа за проблема, но няма да се спираме по-подробно върху този въпрос, който няма твърде голямо значение за разглежданата тема.

За по-нататъшното развитие на стенографията Исидор ни съобщава, че към съществуващите ноти са добавени нови от Випсаний Филаргирий и Аквила, а по-късно и от Сенека. За първите двама имаме изключително оскъдни сведения, но знаем, че и двамата са били освободени роби. Относно участието на Сенека повечето изследователи са склонни да не се доверят на Исидор. Основната причина за това е, че самият Сенека е изразявал презрителното си отношение към тахиграфията, наричайки я “робско изкуство”, което в известен смисъл е вярно, защото в Рим тя е разработвана предимно от роби или освободени такива. Батаклиев се опитва да примири тази теза с казаното от Исидор като предполага, че 5000-те съкращения са събрани от робите на Сенека по негово нареждане.15  Това твърдение няма как да бъде доказано и по-скоро почива на догадки отколкото на реални доводи.

Във всеки случай римската тахиграфия претърпява развитие, дори и то да не следва неотстъпно разказа на Исидор, в крайна сметка тироновите ноти се обособяват в една цялостна система. Тя продължава да обслужва канцелариите на Римската империя до унищожаването й през 476 г.

fig4Тук е мястото да се направи уточнението, че от Античността до наши дни е достигнал само един паметник на римската стенография, това е т. нар. плочка от Виндоланда (фиг. 4), която датира от ІІІ в. и в момента се съхранява в Британския музей. Другите образци на тиронови ноти (фиг. 5), които са оцелели до днешно време, датират предимно от Каролингската и Меровингската епохи. Не може да се гарантира дори и че самата плочка от Виндоланда представя системата, създадена от Марк Тулий Тирон, а дори напротив – по вероятно е, ако се доверим на сведенията на Исидор, тя да е образец за римската тахиграфия след промените, направени по-късно.

В статията си “Les notes tironienennes” Muzrelle посочва, че разликата между нотите от плочките от Виндоланда и средновековните тиронови ноти, може да се обясни с развитието, което е претърпяло писмото през периода ІІІ – ІХ в. Наистина можем да доловим бегла визуална прилика между тези два вида тиронови ноти. Във всеки случай макар самите знаци да са претърпели еволюция, принципът на тяхното използване се е запазил в общи линии непроменен, в противен случай нямаше да можем да говорим за една и съща система. В опит да избегнем по-късните модификации на системата, ще се спрем само най-общо на принципите на нейното функциониране.

fig5В системата от тиронови ноти има отделен знак за всяка буква в латинската азбука. В някои случаи няколко букви от обикновеното писмо могат да бъдат записвани с един и същи знак от тироновите ноти и обратното – една буква да се означава с няколко различни ноти. Знаковият материал на нотите се основава на обикновеното писмо като от буквата се избира най-характерната й част, която я прави лесно разпознаваема и също така позволява нотата да може да се свърже със следващия знак възможно най-лесно (фиг. 6) От друга страна, както отбелязва Muzrelle, много често именно начина на свързване помага да се различи една нота от друга.

fig6Съкращенията в повечето случаи представляват съкращения с първата буква, като горе вляво над нея или след самата нея се записвал знак, който означавал окончанието. Според Février окончанията не са се изписвали преди замяната на капиталното писмо с курсивно.16  Този тип съкращения е заимстван от обикновеното писмо и съществува и в съвременната стенография. Освен това, както ни съобщава граматикът Валерий Проб, живял през І в., още преди въвеждането на тахиграфията в Сената са се използвали съкращения с началото на думите17. Този метод обаче създава известни трудности при прибавяне на представки, защото така автоматично се променя и първата буква и съкращението става мъчно за разчитане (фиг.7).

fig7Друг начин на съкращаване е чрез първата буква и по-характерни съгласни от думата. В такъв случай стенографският образ се получава чрез тясно сближаване на знаците и, когато е възможно, последната чертичка на една нота служи и като начална за следващата. Тъй като различните ноти се съчетават помежду си по определен начин, при комбинирането им се получават интересни съчетания, които правят системата много разнообразна. По този начин се постигала максимална краткост с възможно най-малко движения18, това е оригинално достижение на тироновите ноти и основна постановка във всички съвременни стенографски системи.

Както казахме, в тироновата система има знаци и за гласните звуци, все пак за краткост те често биват означавани не чрез кореспондиращата им нота, а чрез промяна на знака на съгласната. Например при наклоняване на знака наляво се подразбира – или ако предпочетем стенографската терминология символизира – “а”, съответно при наклон надясно – “е”, а при поставяне на знака в хоризонтална позиция – “и”.19

Едно от най-значимите достижения на тироновите ноти е използването на сигли20 и сиглопроизводни21. Най-често чрез сигли се е изписвал коренът на думата, а знаците за представки, наставки или окончания се прибавяли съответно пред сиглата  или леко повдигнати над нея. За да се постигне по-голяма бързина, тахиграфите ги пропускали в случаите, в които могат да се подразберат.

Значението на античните тахиграфски системи и то най-вече на тироновите ноти като кулминация на античното тахиграфско изкуство, може да се разглежда основно в два плана – на влиянието, което оказват те върху развитието на писмото и езика и на информацията, запазена в резултат на тяхното използване. Както отбелязва Muzrelle, между плочката от Виндоланда и средновековните образци на тироновите ноти има известни прилики, тъй като те вероятно са етапи в развитието на едно и също писмо, т.е. самата тахиграфия също е еволюирала с течение на времето като чисто графичен материал и това е неизменно свързано с промяна на обикновеното писмо22.

От своя страна самото то изживява голяма графична промяна, най-вече с появата и по-скоро утвърждаването на ръкописното или курсивно писмо, което се използва все по-широко редом с капиталното. Освен това вече веднъж постигнала необходимата бързина за записване, римската тахиграфска система започва да се развива и по посока на възможно най-точно и красиво изписване на самите знаци, т.е. получава и калиграфска насоченост. Това е пряка последица от въвеждането на единна система и необходимостта много хора да имат достъп до текстовете, записани с ноти. По-рано калиграфията не е била от особено значение, стига тахиграфът сам да може да разчете написаното.

Също така записаните през античността речи са много полезни, за да се проследи развитието на езика, начина на използването на конкретни термини, а и на определени думи. Освен това, имайки предвид, че имаме много запазени образци на средновековни текстове, записани чрез тиронови ноти, можем да направим чисто езикова разлика между използваните форми. Най-вече можем да проследим как грешката се превръща в норма и така еволюира езикът. В средновековните текстове често попадаме на форми, най-вече на минало свършено време, напр. рrocucurrit, които са неправилни от гледна точка на класическия латински23, но очевидно по време на записване на текста са били използвани и приемани за правилни. В този пример можем да открием естествения стремеж на човека да опрости граматиката на езика като уеднакви правилата с цел да ги направи по-лесно възприемаеми.

Значението на римската тахиграфия има и още едно важно измерение – чрез нея много голям обем от информация е достигнал до нас. На първо място това са речите, застенографирани чрез тироновите ноти, които са ценен източник както за развитието на римското право, така и за римското правораздаване като цяло. Тези сведения са особено важни поради факта, че римското право заляга в основата на модерното.

От друга страна записаните речи са и демонстрация на ораторско майсторство. В по-ново време именно някои от тях служат като образец на политици и адвокати при подготвяне на техните собствени. Те впечатляват с точността на изказа и използваните риторични похвати и по тази причина могат да бъдат разглеждани и като литературни паметници.

Интересен факт е, че в много случай записаното от тахиграфите се различавало от бележките на самите говорители. Пример за това е речта на Цицерон “Pro Milone”, произнесена на 8 април 52 г. пр. Хр., която е издадена два пъти – веднъж от самия Цицерон по предварителните му бележки и втори път без негово знание – по стенограмите на тахиграфите, в двата варианта имало сериозни разминавания. В този смисъл тахиграфията се оказва по-сигурен начин за записване на този тип текстове. Най-вече поради факта, че изнасянето на реч е живо слово, често ораторите правели промени на момента, които след това по една или друга причина не отразявали при издаването на текста. Затова и текстовете, записани чрез тиронови ноти, са изключително ценни като извор, тъй като предават възможно най-пълно и точно изнесеното слово.

Логично е да смятаме, че по-голямата част от речите на Цицерон са запазени и издавани в последствие по записания от тахиграфите текст24, който е практически най-точен. Това е и основната причина, поради която тахиграфията получава по-широко разпространение в Рим отколкото в Елада. Ако в Елада можем да видим зачатъците и развитието на идеята за бързопис, то в Рим той вече има конкретна практическа насоченост. По време на Империята тахиграфията е адаптирана за нуждите на канцелариите, за да се облекчи работата им и за да се осигури необходимата ефективност за администрирането на нарастващата на територия и население империя, така тахиграфията вече добива общонародно значение.

Любопитен факт е, че всъщност голяма част от римските оратори са се оплаквали от тахиграфите, тъй като последните много често тайно стенографирали по време на заседания и след това издавали записаните речи без знанието на авторите им. Пример за това е Квинтилиан, който се оплаква, че негови произведения са записани и издадени от тахиграфите без негово знание. В този смисъл тахиграфската практика косвено ни дава представа и за появата на идеята за авторското право. Батаклиев изказва твърдението, че благодарение на тахиграфията до нас е достигнала “Метаморфози” на Овидий, който я изгорил преди да отиде на заточение в Томи.25 Вероятно това твърдение е малко или повече пресилено, но със сигурност информацията, достигнала до нас посредством използването на тироновите ноти, е голяма както по обем, така и по значение и със сигурност не бива да бъде подценявана.

В заключение можем да кажем, че тахиграфията представлява етапен момент в развитието на писмеността. От появата на идеята за бързописно писмо в Елада през VІ в. пр. Хр. докато се стигне до оформянето на единна система, която да успява успешно да обслужва нуждите на Римската империя, античната тахиграфия претърпява голямо развитие. Усетът на първите тахиграфи успява да ги насочи към принципи на съкращаване, които със същия успех залягат в основата и на съвременните системи.

Още в античността тахиграфията бива използвана за нуждите на държавата, така и днес – стенограмите от заседанията на Народното събрание остават най-сигурния източник за изследване на българския политически живот след Освобождението. В този смисъл значението на бързописа и в античността, и в наши дни се изразява и от обема на запазената чрез него информация.  

 

1Средновековната стенография използва системата на тироновите ноти, т.е. е пряк продължител на римската.
2Под това название е известна римската стенография, “nota” буквално означава “знак”, в тахиграфската терминология “nota” означава буквено съкращение (доколкото при съкращенията част от думата е знак за цялата), а нотите са наречени “тиронови” (в смисъл на създадени от Тирон) за пръв път през ХVI в. от Gohory, преди това са известни като “сенекови ноти” или просто “ноти”.
3За стенографска (тахиграфска) система говорим, когато чрез нея може да запише всяка дума, която може да бъде произнесена, в Рим преди Тирон са съществували само отделни съкращения.
4Диоген Лаерций е гръцки историк, автор на „Животът на философите“, живял през III в.
5по Gibbs, P., “An historical account of compendious and swift writing”, London, 1736, p. 12
6Плутарх (46-120 г.) – гръцки историк, автор на „Успоредни животописи“, „Моралия“ и др.
7Стенографските системи се делят на вокални и консонантни, които взимат за основни знаците на, съответно, гласните или съгласните звуци.
8Йонийската азбука въвежда нова буква –  ω и стандартизира изписването на звуци, чието произношение варира в различните гръцки диалекти като напр. гласните, χ, ψ, ξ, дифтонзите ει и ου.
9Батаклиев, Г. „Антична стенография”, в: сп. „Млад стенораф”, 1933, стр. 4
10Г. Батаклиев (цит. съч), стр. 5
11Много историци приемат, че това е поетът Квинт Ений (239 – 169 г. пр. Хр), един от основателите на римската литература, от друга страна Waldir Cury подържа тезата на Louis Prosper Guénin, че Ений е бил грък, която се основава на локатива “Romae” и прилагателното “primus” използвани по адрес на Тирон  в следващото изречение.  
12Isidorus, „Etymologiae”, I, 22
13Г.Батаклиев, (цит. съч), стр. 14
14Février, J. G., “Histoire de l`écriture” Payot, Paris 1959, р.  493
15Г. Батаклиев, (цит. съч), стр. 15
16Février, (цит.съч), р. 491
17“Apud veteres cum usus notarum nullus esset…primis letteris notabant.” по Cury
18В стенографията всяка смяна на посоката се смята за ново движение, стремежът на съвременните системи е стенографските образи да се постигат чрез минимален брой движения. Показателен в тази насока е докладът на Георги Ботев “Електрокинеграфски, хронографски и графологически изследвания върху стенографските знаци и сравнение между стенографските системи за краткостта, която постигат за дадения език”, прочетен пред Международния стенографски конгрес в Лондон на 22 юли 1937 г.
19Г. Батаклиев (цит. съч), стр. 14
20Сиглите са задължителни съкращения на често срещани думи.
21Сиглопроизводните представляват сигли към които чрез отделни знаци са прибавени представка, окончание и т.н., за да се получи конкретната използвана форма.
22Muzrelle, (цит. съч.)
23Формата е грешна, тъй като по граматичните правила от І в, редупликацията (-cucu-) би трябвало да отпадне при наличието на представка (pro-), правилната форма би била – procurrit; грешката е резултат от аналогията на миналото свършено време на основния  глагол curro (cucurrit) и производните му глаголи, получени чрез добавяне на представка.
24Все пак Тирон е прекарал голяма част от живота си като секретар на Цицерон.
25Г. Батаклиев, (цит.съч), стр. 10

Библиография

Банов, С., „Учебник по стенография”, Видин, 1946.
Батаклиев, Г., „Антична стенография”, Пловдив, библиотека „Млад стенограф” № 3, 1933.
Димитров, Н., „Стенография”, София, 1977.
Лампе, К. „История на стенографията” (прев. Г. Батаклиев), Варна, 1927.
Тодорова, В., „Тироновите ноти и техният създател”, курсова работа по римска култура - непубликувана
Тръпчев, Г., Велчев, Л., Ботев, Г. „Стенография за VІІІ и ІХ кл. на общообразователните трудовополитехнически училища”, София, 1974.
Cury, W., „As notas Tironianas”. http://www.taquigrafia.emfoco.nom.br/artigos/notas_tironianas_parte_01.pdf
Février, J. G., “Histoire de l`écriture” Payot, Paris 1959.
Gibbs, P., „An historical account of compendious and swift writing”, London, 1736.
http://books.google.bg/books?id=1jM5AAAAMAAJ
Isidorus Hispaniensis, „Etymologiae”. http://penelope.uchicago.edu/Thayer/L/Roman/Texts/Isidore/1*.html
Kopp, U. F., „Palaeographia critica”, 1817. http://books.google.bg/books?id=RPBNneeek24C&pg=PA84&dq=Palaeographia+critica&source=gbs_toc_r&cad=0_0#PPP1,M1    
Muzerelle, D., „Les notes tironiennes”, 2006. http://aedilis.irht.cnrs.fr/manuscrit/notes-tironiennes.htm
http://abecedaria.blogspot.com/2005/10/delphi-tablet-ii.html - последно използван на  април 2013 г.