religia

 

 

Култът към светците в България и Византия през ХІІІ–ХV век

 

Силвия Аризанова

 

Текстът на статията е прочетен като съобщение на XXII-я Международен конгрес за византийски изследвания, проведен в гр. София на 22–27 август 2011 г.

Публикувана в сп. "Времена", бр. VIII, 2016

 

Почитането на светите личности и техния благочестив живот е характерно, както за българите, така и за гърците, които изповядват една и съща източноправославна вяра. През средните векове религията е прониквала във всички сфери на обществения живот, оказвала е влияние върху духовната и материална култура. Затова и изворите за култа към светците могат да бъдат от различен тип, но несъмнено най-голямо значение за изследването му има агиографията, която представлява пряко свидетелство за неговото развитие. От друга страна книжовните произведения, посветени на светците сами по себе си представляват израз на този култ.

Агиографската книжнина е исторически източник, с който трябва да се работи внимателно, тъй като жития, похвални слова и мъченичества са писани и преписвани векове наред от различни книжовници, принадлежащи към отделни етнически групи, обединени от общата източноправославна вяра. Всеки един от тях е оставял своя отпечатък върху текстовете и е много трудно да се определи дадени схващания за кой период за характерни, дали са принадлежали на автора, преводача или са привнесени или коригирани от преписвача. За агиографските текстове е характерно, че проповядват едни и същи християнски ценности. Но от друга страна този тип литература не е изпълнявала единствено религиозни функции, а често е била повлияна от определени политически условия или обществени нагласи.

Разглежданият период е с начало ХІІІ в., тъй като това е време на сериозни политически промени на Балканския полуостров, когато съществува стремеж възстановената българска държава да бъде укрепена, а латинските рицари завладяват Константинопол (1204 г.) и поставят византийците в положение, при което те се стремят да възвърнат своите владения и да утвърдят властта си подобно на българите. В настоящия текст се разглежда култът към светците до ХV в., когато османците трайно се настаняват на Балканите, Византия е завладяна, но все още творят в съответствие на предходните традиции гръцки и старобългарски книжовници.

Kliment OhridskiФакторите, които влияят на сформирането на култа към светците в България и Византия през ХІІІ–ХV в. могат да се обобщят в три групи – религиозни, политически и културни. Първата е свързана с вярванията на християните, разпространението на исихазма и борбата на официалните църковни власти срещу еретическите схващания. Към групата на политическите фактори могат да бъдат включени стремежът за утвърждаване на определена владетелска династия или църковна институция, възвеличаването на конкретна народност и негативното отношение към латините и тяхната вяра. Проповядването на определени морални ценности, поученията за добро и зло, необходимостта от създаване на многобройни литературни произведения, песнопения и изображения са факторите, които имат значение за културата. Общите ценности, близките географски граници, пребиваването на монаси от различни страни и народи в едни и същи манастири допълнително е улеснявало културния обмен в рамките на т.нар. византийско-славянска общност1. Голяма част от разпространяваните  в българското царство агиографски текстове са били в превод от гръцки език, което допринася за въвеждането на нови светителски култове. Същевременно във Византия започва да се разпространява почитание към светци от български произход, като св. Климент Охридски, св. Йоан Рилски, св. Ромил Видински и др.2  Пренасянето на свети мощи в българския престолен град Търново засилва култа към някои гръцки светци, като към св. Филотея и св. Йоан Поливотски, които са много по-популярни сред славянските народи, отколкото във Византия.

450px Poganovo Ivan RilskiЗа българската агиография от ХІІІ в. е характерно подчертаването на принадлежността на редица светци към българите, победите на техните царе и приемствеността между Първото и Второто българско царство. Стремежът е да се демонстрира Божията благословия върху народността и да се утвърди властта във възстановената българска държава. Любопитна е аналогията с гръцкото житие на св. Теодора от Арта3, чието датиране е спорно, но не е изключено да е написано още в края на ХІІІ в.4  Гръцката владетелка е живяла през втората половина на същия век, във време, когато Арта е била център на самостоятелно владение5. Може да се предположи, че култът към благочестивата царица се е появил вследствие не само на някакви нейни качества и преживявания, но и за да утвърди властта на управляващата династия. В полза на това говори обширната първа част на житието, която представлява летопис на събития от първата половина на ХІІІ в., когато представители на управляващата династия поемат властта6.

За разлика от българските, във византийските жития, не се подчертава етническата принадлежност на един или друг светец, като обикновено се посочва само неговото родно място или земята, в която се е родил. Причината за това е, че Византия в същността си е представлявала империя, където съжителствуват различни народности. Освен това не е съществувало необходимост да се изтъква християнската ревност и принадлежността на свети личности към гърците, защото такива примери има много, а първенствуващото значение на Византийската империя в източноправославния свят е било неоспоримо. Затова и Константинопол е възхваляван като средище на християнската вяра и не се е налагало изтъкването му като източноправославен център, дори и след превземането на византийската столица от латинските рицари през 1204 г., когато  българския престолен град се опитва да се превърне във „Нов Цариград”7. Това схващане намира място в българските агиографски текстове и култа към светците се обвързва с утвърждаването на Търново като нов център на източноправославната култура.

За Вселенската патриаршия през ХІІІ–ХV в. не е съществувала необходимостта да се утвърждава самата институция, която вече е имала вековна история и огромно влияние. Докато българската патриаршия, възстановила позициите си през 1235 г. се е нуждаела от издигане на авторитета си и от демонстрация на Божията благословия. Може да се предположи, в тази връзка, че не случайно е канонизиран скоро след смъртта си първият български патриарх Йоаким І, получил признание и от страна на останалите източноправославни църкви. Запазен е само едни препис на неговото житие8, което показва, че култа към него не е бил особено популярен и най-вероятно е наложен от официалната власт. Случайно или не – канонизиран е и последният средновековен български патриарх – Евтимий Търновски. Може би, защото е бил особено уважаван от съвременниците и учениците си, може би заради извършената от него реформа или за да се съхрани спомена за българската патриаршия като институция в лицето на неин изтъкнат представител. През периода на ХІV в. във Византия също са почитани патриарси като светци, макар и не толкова много, както в първите векове от съществуването на империята. Сред тях са Атанасий І (1289–1293; 1303–1309), Калист І (1350–1353; 1355–1363) и Филотей Кокин (1353–1354; 1364–1376)9. Техният житейски път е свързван с налагането на исихазма като официално религиозно течение и ролята им на защитници на православието в противовес на стремежите за сближение със Запада10. Същевременно през този период се засилват претенциите за универсалност на Константинополската патриаршия и недоволството ѝ към другите православни църкви, отстояващи независимост11.

Едно от най-важните средища на общение на православните монаси от всички краища на света е бил Атон, където всеки отдал живота си на Бога е носил своята културна идентичност, имал е възможност да се сдобие с нови познания и се е повлиявал от обичаите и схващанията на други. Същевременно монасите са били поставени в едни и същи условия, които оказвали влияние на култа към светците. Почитали се по сходен начин редица мъченици, пострадали от латините, независимо от техния етнически произход – гръцки, български или иверски12. Враждебните настроения срещу западните християни се забелязват в агиографски произведения от ХІІІ в. и се запазват в последвалото столетие13.

Gregor Palamas by North Greece anonym 15th cПрез ХІV в. един от основните акценти в житията е исихасткия начин на живот14. Засилва се влиянието на култа към отшелници — исихасти и духовници. Налагат се техните възгледи, като един от значимите центрове на създаване на книжнината за тях са манастирите на Атон. За да се подчертае приемствеността с предходните традиции се появява нов прочит на жития, като това на св. Петър Атонски от св. Григорий Палама, което има и старобългарски превод15. Житията са съставяни като образец за подражание и духовен живот и като такива са били използвани, за да бъдат наложени исихастките схващания. Забелязва се, че много от тези жития за кратък период са преведени от гръцки на старобългарски или обратното. В житието на св. Ромил Видински от Григорий Доброписец се отправя молитва за мир и благополучие на всички благочестиви царе, като не се различават отделни владетели или народи, а се говори за православната общност като за едно цяло16. Очевидно е, че между българи и гърци е съществувало тясно културно взаимодействие, което води и до много общи черти в култа към светците. Въпреки това в българското общество не е бил пренасян всеки култ, възприет от византийците. Климентина Иванова посочва, че се превеждат творби на византийските исихасти, които са имали връзка с българската действителност17. Проникването на един или друг култ не е ставало хаотично, а често е било продиктувано от определени условия – пренасяне на свети мощи, етническа принадлежност или друго. Света гора не загубва значението си и след настаняването на османците на Балканския полуостров през ХV в. На това място се запазва спомена за много от светците и култа към тях, като се съхраняват предходните традиции.

Прави впечатление, че българските и византийските управляващи по-рядко са били обект на светителски култ, както е характерно за сръбските владетели. По всичко личи, че не е съществувала необходимост допълнително да се осветява властта, дадена им от Бога, освен при изключителни обстоятелства. Забелязва се също, че по-рядко такива светителски култове са били възприемани и от останалите източноправославни общества и обикновено са имали местно значение. По-слабата им популярност намира израз и в по-малко запазените или липсата на съхранени жития за някои от тези светци, като например българския цар Петър, гръцката владетелка на Арта – Теодора и последният византийски император Константин ХІ Палеолог (1449–1453). Интересно е, че са канонизирани първият и последният византийски владетел.

ConstantinoXIКонстантин І Велики (324–337) е императорът, обявил християнството като официална религия, установил столицата си в Константинопол и поставил основата на Византийската империя. Паметта на гореспоменатият Константин ХІ се почита, сякаш за да се съхрани във времето спомена за византийския император, като за благословена от Бога личност и институция. Ако съдим от този пример, култът към светците се е използвал не само за да утвърждава, но и да съхранява. Канонизиран е и българският княз Борис І (852-889; † 2 май 907), възприел християнството като официална религия, но няма известия това да се е случило и с последния средновековен български цар. Възможно е, неясната политическа ситуация, наличието на живи наследници въпреки завладяването на българските земи и разделението на териториите да затруднява установяването на една обща представа кой е бил той.

В общи линии различията в култа към светците, разпространяван в България и Византия през ХІІІ–ХV в. произтичат по политически причини. Религиозните и културни фактори, които оказват влияние върху особеностите и функциите му, обикновено са тези, които обуславят сходствата. Официалните власти често използвали съзнателно или несъзнателно агиографските произведения за своите цели, към които се числят демонстрация на Божието благоволение за царската власт, църковната институция и местния регион или налагане на определени религиозни и морални ценности.

 

1Дуйчев, Ив. Византия и славянският свят. С., 1998, 98–99, 119, 140–143; Полывянный, Д. Культурное своеобразие средновековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности ІХ–ХV веков. Иваново, 2000, с. 183 сл. Някои изследователи говорят за византийска общност, като имат предвид същите взаимовръзки и културен обмен. – вж. Оболенски, Д. Византийската общност. Източна Европа 500–1453. С., 2001; Шепард, Дж. Византийската общност 1000–1550 г. – В: Шепард, Дж. Неспокойни съседи. С., 2007, 163–226.
2Божилов, Ив. Българската агиография и византийската агиография: единство и различие. – В: Седем етюда по средновековна история. С., 1995, 307–335; Божилов, Ив. Български светци във византийската агиография. – В: Седем етюда по средновековна история. С., 1995, 337–366; Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, 131–145.
3Talbot, A.-M. Holy Women of Byzantium: Ten Saints’ Lives in English Translation. Dumbarton Oaks, 1996, 323–333.
4Аризанова, С. Житието на св. Теодора от Арта като исторически извор. – Анамнеза, год. ІІ, бр. 5, 2007, 31-44.
5Св. Теодора е била владетелка в Арта, като съпруга на епирския деспот Михаил ІІ Дука Комнин (ок.1231–ок.1267/1268). Той поел властта в Епир след като самообявилият се за византийски император Теодор Комнин (1224–1230) претърпял загуба в битка с българите при Клокотница на 9 март 1230 г.
6Talbot, A.-M. Holy Women of Byzantium: Ten Saints’ Lives in English Translation. Dumbarton Oaks, 1996, 323–333.
7Тъпкова-Заимова, В. Българо-византийските отношения и концепцията за „Втория” и „Третия” Рим. – В: Изследвания в чест на акад. Н. Тодоров. Studia balcanica, 17. С., 1983, 27–38; Андреев, Й. Търновската книжовна традиция и идеята за Третия Рим. – В: Търновска книжовна школа. Т. 3. С., 1984, 310–316; Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ–ХІV в. С., 1985, с. 18; Kaimakamova, M. Turnovo – New Constantinople: The Third Rome in the Fourteenth-Century Bulgarian Translation of Constantine Manasses’ Synopsis Chronice. – In: The Medieval Chronicle IV. Edited by Erik Kooper. Amsterdam – New York. NY 2006, 91–104; Каймакамова, М. Пандехово пророческо сказание от ХІІІ в. и зараждане на идеята „Търново – Нов Цариград” – „Трети Рим”. – В: „България, земя на блажени...” In memoriam professoris Iordani Andreevi. Международна конференция в памет на Проф. д.и.н. Йордан Андреев, В. Търново, 29–31 окт. 2009 г. В. Търново, 2009, 329–345.
8Стара българска литература. Т. ІV, 87–88 (Проложно житие на патриарх Йоаким І, ХІІІ в.); Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. В. Търново, 2003, с. 182.
9Въпреки падането на Константинопол през 1453 г., Вселенската патриаршия продължава да съществува. Може би това е една от причините константинополският патриарх тогава да не е канонизиран.
10Шепард, Дж. Византийската общност 1000–1550 г. – В: Шепард, Дж. Неспокойни съседи. С., 2007, с. 186.
11Майендорф, Й. Византийската църква между небето и земята. С., 2007, 289–308.
12Българската литература и книжнина през ХІІІ век. Под ред. на Ив. Божилов и Ст. Кожухаров. С., 1987, 62–64; Атонски патерик или животоописания на светиите, просияли на Светата Атонска Гора. Ч. 1. Света Гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2003, с. 31, 449–450; Ч. 2, с. 203–204, 234–255.
13Полывянный, Д. Культурное своеобразие средновековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности ІХ–ХV веков. Иваново, 2000, 158–159, 195–196.
14Иванова–Константинова, К. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през ХІV в. (Исихазмът и неговото проникване в България). – Старобългарска литература. Изследвания и материали. Кн. І. С., 1971, 209–242; Марчевски, И. Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии и светлини. В. Търново, 1996; Майендорф, Й. Византийската църква между небето и земята. С., 2007, 267–289.
15Бонева, Н. Житието на св. Петър Атонски и исихастката традиция на Света гора през ХІV век. – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст.н.с. Елена Коцева. С., 2008, 186–199.
16Стара българска литература. Т. ІV. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова. С., 1986, с. 491.
17Иванова–Константинова, К. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през ХІV в. (Исихазмът и неговото проникване в България). – Старобългарска литература. Изследвания и материали. Кн. І. С., 1971, с. 232.