• > Начало > История

От Галиполи до Лепанто. Глава трета - Кръстоносната идея и османското нашествие (3)

История >> Библиотека - Научна литература

 

Последният период от „Авиньонския плен" на папите (1371-1378), който съвпада с понтификата на папа Григорий XI, е белязан с голямо активизиране на папската политика в Ориента. Наследникът на Урбан V като че ли е по-благосклонен към идеята да се помогне на източните християни без предварителни условия. Веднага след като научава за резултата от Черноменската битка, той се обръща към Унгария и Венеция с кръстоносен призив и оповестява план за свикване на „католически конгрес" в Тива (на територията на каталанското херцогство в Континентална Гърция) през 1373 г. На него са задължени да присъстват представители на всички католически сили в Ориента. Планът предвижда всички те под страх от отлъчване и според своите възможности да предоставят бойни кораби и войски. Орденът на хоспиталиерите трябвало да бъде мобилизиран и изпратен да воюва с османците58. Избухването на генуезко-кипърската и унгарско-венецианската война през годината, предвидена за конгреса в Тива, прави неговото свикване невъзможно59.

Тогава по настояване на византийския пратеник Йоан Ласкарис Калоферос папа Григорий XI изработва по-реалистичен план за организиране на 12-корабна флотилия с постоянна база в Проливите, в която всяка католическа държава да изпрати свои бойни единици. За тази цел Йоан Ласкарис Калоферос обикаля Франция, Сицилия, Генуа, Родос и Унгария, но получава обещание за участие само от Генуа и родоските хоспиталиери. И тази кръстоносна инициатива е изоставена още в зародиш поради липса на достатъчно участници. Избухването на войната „Киоджиа", византийският васалитет спрямо османците и началото на „Великата схизма" в католическата църква (1378 г.) водят до замиране на контактите между Изтока и Запада и за няколко десетилетия изтласкват на заден план и преговорите за уния, и кръстоносните проекти60. Папите съперници в Рим и Авиньон са погълнати от разприте помежду си, католическите държави са разделени на два религиозни лагера, а във Византия започват да мислят, че васалитетът към Мурад I за момента е по- сигурна гаранция за съществуването на империята, отколкото западната военна помощ.

 

 Григорий XI - портрет от Джироламо ди Бенвенуто (1470-1525 г.)

 

Едва през 1384 г. римският папа Урбан VI прави първите стъпки за подновяване на преговорите за уния. Тогава и константинополският патриарх Нил заявява официално, че според църковните канони,на папата принадлежи първото място в християнската църковна йерархия и че унията на църквите е крайно наложителна61. Това временно отстъпление на патриаршията от крайната й антиуниатска програма не довежда до някакви позитивни резултати. В същото време Венецианската република започва преговори с Мурад I за получаване на търговски привилегии на османска територия62. За да бъдат преговорите резултатни, венецианците отвръщат с отказ на искането на солунския император Мануил Палеолог да му предоставят пари, кораби и оръжие за защита на Солун от смъртоносния османски обръч. Тогава Мануил Палеолог се решава на крайна стъпка: следвайки внушенията на своя учител Димитър Кидон и принципа „смяна на вярата срещу западна помощ", императорът подновява преговорите за уния с папа Урбан VI. През 1386 г. обсаденият от османците Солун официално признава папската църковна власт и дори католическата догма за произхода на Светия Дух, но пада в ръцете на нашествениците, преди да е получил каквато и да е подкрепа в замяна63. Антиуниатите и латинофобите във Византия имали отличен повод да тържествуват. Събитията в Солун според тях ясно показват, че унията с Рим носи гибел, а не спасение.

 

 Урбан VI - гравюра от XVII в.

 

Колкото и сложна да е религиозната обстановка в Западна Европа поради църковния разкол, колкото и показателен да е „солунският епизод" от 1386 г., в началото на 90-те години на XIV в. условията за организиране на антиосмански кръстоносен поход са по-благоприятни от всякога. Заслугата за това не е нито на папството, нито на Византия или на някоя друга православна държава, а по-скоро на неподозираните мащаби на османското настъпление след 1389 г. Успехите на султан Баязид I по Долен и Среден Дунав, васалитетьт на Сърбия, зачестилите османски акънджийски набези в Южна Унгария, неприкритите намерения на османския владетел да сложи ръка на латинските владения в Континентална Гърция изправят католическа Европа пред нова политическа ситуация. Вече не става въпрос да се помогне или не на християните-схизматици, а да се защитават католическите държави, княжества или владения. В новата обстановка за традиционната кръстоносна идея - освобождаване на Божи гроб - вече няма място. Дори Филип дьо Мезиер, известен с това, че смята освобождаването на Светата земя от мамелюците за пръв дълг на всеки ревностен християнин, през 80 - 90-те години на XIV в. започва да съветва западноевропейските рицари на път за Палестина да минат през Балканите (България, Тракия и Византия) и да воюват с османците. Те, разбира се, никога не трябвало да забравят, че основна тяхна задача е да обърнат в католическа вяра схизматиците от „България, Тракия и Константинополската империя". За да бъдат кръстоносните действия по-успешни, Филип дьо Мезиер предлага създаването на специална кръстоносна армия (Militia passionis Jhesu Christi) чрез обединяване на всички монашеско-рицарски ордени64. Въпреки че кръстоносната идея в края на XIV в. не се отърсва от някои стари представи и предразсъдъци, условията за нейното антиосманско преориентиране са налице.

В 1395 г., когато между Франция и Англия е постигнато ново временно примирие, кръстоносната пропаганда се посреща с много по-голямо разбиране в средите на западноевропейското рицарство. Французи и бургунди, за които османското нашествие е нещо твърде далечно, виждат в кръстоносния поход срещу османците средство за демонстриране на онези рицарски добродетели, които английските стрелци поставят на сериозно изпитание в битките при Креси и Поатие. Естествено никоя друга католическа държава не е така пряко засегната от османското нашествие, както Унгария. В Буда започват да осъзнават, макар и със закъснение, че „балканските схизматици" не са врагове, а съюзници и че тяхната съпротива е средство за предотвратяване на османското нахлуване в унгарска територия. Крал Сигизмунд разбира, че османската опасност не може повече да се използва за натиск срещу балканските държави, тъй като вече е прекрачила границите на Балканите и се е устремила към самата Унгария. Неговите призиви за помощ и обявяването на кръстоносен поход от папа Бонифаций IX в подчинените нему земи в Югоизточна Европа (1394 г.) намират широк отзвук във всички краища на континента.

Още на следващата година ентусиазираното европейско рицарство започва усилена подготовка, в която на великолепието на доспехите се отделя повече внимание, отколкото на практическите нужди на една антиосманска кампания. През юли 1396 г. в Буда се събират френски, бургундски, немски, италиански и английски рицари и благородници, сред които личат имената на Жан дьо Невер, френския маршал Бусико, маркграф Руперт II, графа на Уелс Херман II, бургграфа на Нюрнберг Йохан II и др. Към тях се присъединява значителен унгарски контингент и отряди от Трансилвания. Венециански и родоски кораби начело с магистъра на хоспиталиерите Фелиберт трябвало да проникнат по Дунав и да подпомогнат сухопътните кръстоносни сили65.

Подготовката на кръстоносния поход раздвижва духовете във Византия, Търновска и Видинска България, Влашко. През февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключва с крал Сигизмунд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължава да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия в река Дунав. Влашкият воевода Мирчо Стари изпраща свои военни отряди в кръстоносната армия. Въпреки големия ентусиазъм и усилената подготовка в редовете на християнските съюзници не съществува необходимо единство. Венеция, която се бои еднакво и от османците, и от евентуален унгарски успех, не изпълнява докрай обещанието си за флотска подкрепа на планирания кръстоносен поход и още в самото начало на подготовката му не вярва в бойните качества на рицарите кръстоносци. В средите на кръстоносната армия има различни мнения за целите на акцията. Унгарският крал, който познава най-добре османския начин на воюване и който вероятно осъзнава, че прекаленото самочувствие на западните рицари не вещае нищо добро, предлага план за отбранителни действия. Французи, бургунди, англичани, немци и италианци не искали дори да слушат подобни предложения. Според френския хронист Фроасар те горели от желание да завладеят „цяла Турция", да настъпят в Персия и Сирия и да освободят „гроба Господен", следвайки заветите на първите кръстоносци66. Наложеният от рицарите кръстоносци настъпателен вариант теоретично е правилен, тъй като цялата история на османските военни и политически успехи до този момент показва, че само с отбрана османското настъпление не може да бъде спряно. Друг е въпросът, че събраните в Буда кръстоносци не правят разлика между добре обмислено настъпление и безразсъден рицарски галоп срещу противника.

През август 1396 г. разнородната кръстоносна армия, която според някои сведения брояла около 100 000 души, но в действителност не надхвърля и 20 00067, разделена на три колони, преминава река Дунав. За кратко време, подпомогната от българското население и от видинския цар Иван-Срацимир, тя завзема Видин и Оряхово и достига до Никопол68. При вестта за нахлуването на кръстоносците на юг от Дунав султан Баязид изоставя обсадата на Константинопол, събира европейските и азиатските си войски в Пловдив, преминава през Шипченския проход и през Търново, където към него се присъединява петхиляден васален сръбски отряд начело със Стефан Лазаревич, и към средата на септември 1396 г. се озовава също в околностите на Никопол. Някои автори изчисляват османската армия на 104 000 души, а всъщност тя не е надвишавала много по численост кръстоносните сили. Основното й превъзходство е умелата тактика, съобразена с особеностите на терена, дисциплината и единното командване.

На 26 септември 1396 г. край Никопол независимо от първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари кръстоносната армия претърпява пълен разгром. Γоляма част от кръстоносците са убити в сражението, а повечето от тези, които попадат в османски плен, са посечени пред шатрата на Баязид69. За пощадените рицари султанът поискал откуп от 200 000 форинта. За неговото събиране френският маршал Бусико е освободен срещу клетва и оставен да се завърне във Франция. Унгарският крал Сигизмунд и великият магистър на хоспиталиерите Фелиберт се спасяват с кораб по Дунав и Черно море. При преминаването през Дарданелите кралят вижда със собствените си очи по бреговете на Галиполския полуостров шпалир от пленени рицари, които очаквали да бъдат прехвърлени в Мала Азия, за да бъдат продадени като роби из пазарите на Ориента. По този начин султан Баязид унижава още веднъж своя противник, но фактически показва и своето безсилие по море. Победата при Никопол му позволява да унищожи окончателно Видинското царство, да продължи още по-интензивно грабителските си походи във Влашко и Трансилвания, в Босна и южните унгарски владения и да засили натиска върху Константинопол и византийска Морея.

 

 План на битката при Никопол
 

 

 Битката при Никопол - миниатюра от
"Фландърски хроники" на Фроасар, Брюж, XV в.

 

За кръстоносните пропагандатори на Запад поражението при Никопол е повод за горчиви размисли, а за участниците в похода - за взаимни обвинения, французи обвиняват унгарци за неумело водене на боя, унгарци обвиняват французи за неразумната им фронтална атака. Фроасар пък обвинява византийския император Мануил II Палеолог, който уж информирал Баязид I за движението на кръстоносната армия70. Може би само Филип дьо Мезиер достига     до по-реалистична оценка на събитията и свързва християнското поражение с липсата на единство в кръстоносния лагер. Вместо ред, дисциплина и подчинение, пише той в един меморандум до бургундския херцог от 1397 г., в редовете на кръстоносците живеят „трите дъщери от Луцифер" - Суетата, Алчността и Разкошът. За да се прогонят тези пороци, Дьо Мезиер отново се връща към старата си идея за създаване на Nova Militia passionis Jhesu Christi, но вече със съзнанието, че идеите му са утопични и неприложими към европейската действителност от края на XIV в71.

След поражението на кръстоносците при Никопол византийски пратеници се втурват почти към всички краища на Европа: Италия, Франция, Англия, Арагон, Русия, Полша с едно единствено искане: помощ за агонизиращата византийска столица. Никой европейски владетел не отвръща с отказ на византийските молби. Френският крал Шарл VI, английският крал Ричард II и римският папа Бонифаций IX обещават парична или военна подкрепа. От Рим отново се разнасят призиви за кръстоносен поход. Организират се акции за събиране на пари в много европейски държави. Събрани са значителни суми, но голяма част от парите са погълнати от финансовите нужди на евпорейските монарси, преди да достигнат до своето истинско предназначение. Отново се издига идеята за уния, като този път инициативата идва от Полша, Литва и от киевския митрополит Киприан72. Съчувствие и интерес към съдбата на Византия не липсват, но желаещи за участие в нов кръстоносен поход след Никополския разгром няма.

Най-щедър от всички се показва френският крал Шарл VI, който изпраща в Константинопол 12 000 златни франка и отряд от 1200 войници начело с маршал Бусико. Корабите на маршала достигат обсадената византийска столица, без да срещнат особена съпротива от османците. През 1399 г. френският отряд заедно с ограничен брой ромейски войници, командвани лично от Мануил II Палеолог, предприемат няколко успешни рейда срещу османските владения по азиатския бряг на Босфора и Дарданелите и по черноморското крайбрежие, но не успяват да разкъсат блокадата. Всъщност именно френският отряд под командата на Жан дьо Шатоморан (в края на 1399    г. маршал Бусико се завръща във Франция) до 1402 г. представлява гръбнакът на константинополската отбрана73.

В трудните години преди Анкарската битка морейският деспот Теодор Палеолог сключва споразумение с родоските хоспитапиери, които влизат в Мистра и Коринт и се отличават в защитата на Палопонес от непрекъснатите османски нападения74. Нито искрената, но ограничена френска помощ за обсадения Константинопол, нито отбраната на Коринт от хоспиталиерите премахват чувството за обреченост, с което живеят преди лятото на 1402 г. жителите на византийската столица и на Морея.

Впечатлен от обещанията за помощ, които византийските пратеници чуват в европейските дворове през 1397-1399 г., и по настояване на маршал Бусико в края на 1399 г. император Мануил II Палеолог решава лично да предприеме голямо пътуване из Западна Европа75. През пролетта на  1400 г. той е във Венеция, след това минава през Падуа, Виченца и Милано, където е посрещнат тържествено от миланския дук Жан Галеацо Висконти. Не се знае дали императорът е посетил Рим, но във всеки случай през май 1400 г. папа Бонифаций IX подновява апелите си за кръстоносен поход срещу османците. От едно писмо на Мануил II Палеолог от лятото на 1400 г. научаваме, че той е приет благосклонно в Париж от крал Шарл VI, който се съгласява да продължи пребиваването на френския контингент в Константинопол и обещава нови военни подкрепления76. Византийският император влиза в дипломатически контакти с кралицата на Дания, Швеция и Норвегия - Маргарита, с краля на Навара Шарл III, с Хуан I, крал на Португалия, и с авиньонския „антипапа" Бенедикт ХIII77. През декември 1400 г. той отплава за Англия, където е посрещнат с големи почести от новия английски крал Хенрих IV Ланкастьр. В едно свое писмо, писано в Лондон през януари-февруари 1401 г., Мануил II не пести суперлативи за английския владетел („краля на Велика Британия"), който му обещавал войници, пари и транспортни кораби за прехвърлянето им, където е необходимо. „Човек се изкушава да мисли, отбелязва по този повод Д. Никъл, че това писмо е било написано след хубавата коледна вечеря в двореца Елтъм"78.

И след завръщането си в Париж през пролетта на 1401 г. Мануил II Палеолог продължава да живее с големи надежди за западна помощ. В писмо до своя приятел - монаха Евтимий, той оповестява скорошното си връщане в Константинопол начело на голяма армия, събрана от всички краища на Европа. „Нищо повече не е нужно, пише той, освен идването на уречения ден за връщане и определяне на местата за събиране на войниците на британците и на другите съюзници"79. От следващите писма на императора (лятото на 1401 г.) се създава впечатление, че подготовката на голяма кръстоносна армия е напреднала твърде много. Споменава се, че начело на нея ще застане маршал Бусико, че са събрани достатъчно парични средства за заплати на войниците, които „горели от нетърпение да воюват".

Оптимизмът на василевса се подхранвал и от факта, че по време на преговорите в Париж и Лондон той не е принуден, както баща си, да прави различни религиозни концесии. В църковно отношение католическа Европа е разединена от църковния разкол и нито един от папите съперници не може да влияе на френския или английския крал по същия начин, както папа Урбан V на крал Людовик Анжуйски през 1366 г. Условия за уния между западната и източната църква няма и през 1400-1401 г. всичко се ограничава с богословски диспути между Мануил II Палеолог и западни богослови, в които императорът демонстрира голямата си начетеност. Възможността, която му се предоставя да заобиколи болезнените религиозни проблеми, издига много престижа му на истински православен император, без това да е само негова лична заслуга.

След като в продължение близо на една година Мануил II Палеолог е в плен на очакванията, че западноевропейските владетели най-после ще окажат ефикасна помощ на обсадения Константинопол, към август 1401 г. в писмата му започва да се прокрадва известно съмнение за изпълнението на започналите приготовления. Арагонският крал Мартин обявява, че няма да изпрати обещаните кораби, събраните английски войници са изтеглени в Уелс, а маршал Бусико, вместо да застане начело на кръстоносните сили, неочаквано е назначен за френски управител на Генуа80.

Изворите не съдържат конкретни указания за причините, които не позволяват големите надежди на Мануил II Палеолог за западна помощ да се превърнат в действителност, но не е трудно да се досетим за някои от тях. Обещанията на западноевропейските монарси се пукат като сапунени мехури веднага, когато собствените им интереси налагат войските, предвидени за източната експедиция, да бъдат изтеглени на друг боен театър. Опитът на Мануил II Палеолог да получи помощ от толкова много владетели едновременно в основата си е нереалистичен. Въпреки временното затишие в Стогодишната война англо-френските противоречия продължавали да тлеят и нито французи, нито англичани желаели да рискуват отбраната на собствените си страни чрез изпращане на войски в Константинопол. Когато през лятото на 1402 г. монголите разгромяват Баязид I при Анкара, самият византийски император престава да настоява за кръстоносна помощ. На него, а и на мнозина негови съвременници се струва, че османската заплаха е изчезнала и идването на кръстоносци в близост до Константинопол изглежда не само излишно, но и опасно. В края на декември 1402 г. Мануил II Палеолог отпътува от Франция и в началото на следващата година се завръща в своята столица81, където поема управлението на вече суверенна Византия.

 

Бележки:

58Halеcki , O. Un Empereur..., p. 248.
59Topping, P. The Merea..., p. 145.
60Hаlесki, Ο. Rome et Byzance au temps du grand schisme d'Occident- Collectanea Theologica, 1937, 18, p. 477—532 (=Halecki, O. Un Empereur... Etude annexé).
61Dujcev, Iv. Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIV-е siècle. — Mélanges d'archéologie et d'histoire, 1966, 78, p. 207-214.
62Τhiriеt, F. Régestes, I. No. 667, 677,678.
63Dennis, G. The Reign... p. 124—126, 142—150.
64Jorgа, N. Philippes de Mézières... , p. 410 sq.
65Atуa, A. S. The Crusade of Nicopolis. London, 1934, p. 41 sq. Idem. The Crusades... p. 439 sq.
66Atya, A. S. The Crusade of Nicopolis, p. 55—56; Geneakoplos,  D. Byzantium and the Crusades, p. 79—80.
67Rosetti. R. Notes on the Battle of Nicopolis. — Slavonic and East European Review, 1937, 15, p. 636.
68Френски пътеписи за Балканите (XV—XVIII в.) Съст. и ред. Б. Цветкова
С. 1975, с. 35 сл.
69За описване на битката вж. спомените на маршал Бусико (Френски пътеписи..., с. 35—45) и на немския рицар Ханс Шилтбергер (Шилтбергер, Х. Пътепис, с. 15—13). Вж. още Аtya, A. S. Тhе Crusade of Nicopolis, p. 82 sq.
70Gеnеасοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 83—84.
71Atya, A. S. The Crusades... p. 153.
72Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 150—160 , 480—489; Genеakοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 85.
73Schlumbеrgеr, G. Jean de Chateaumorand, un des principaux heros francais des arrière-croisades en Orient à la fin du XIV-е siècle. — In: Byzance et Croisades: pages médiévales. Paris, 1927, p. 282—336.
74Luttrell, A. The Hospitaliers... p. 313.
75За пътуването на Мануил II Палеолог съществува обилна литература,  посочена у Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 176 sq.
76Dennis, G. The Letters... p. 98—101.
77Dennis, G. Two Unknown Documents of Manuel II Palaeologus. — Travaux et Mémoires, 1968, II, p. 397—404.
78Nicol, D. A Byzantine Emperor in England. Manuel II's visit to London in 1400—1401. — University of Birmingham Historical Journal, 1971, XII, 2, p. 204—225 (= Nicol, D. Byzantium... , X).
79Dennis, G. The Letters... No 39, 40, 41, 42.
80Dеnnis, G. The Letters... p. 110, n. 1; Barker, J. Mannuel II Palaeologus... p. 188—190.
81Andreevа, М. А. Zum Reise Manuel II Palaiologus nach Westeuropa- — Β Ζ, 1934, 34, s. 37—47.

стр. 12     стр. 14
 

Последна промяна: 17.12.2013 в 2:08 PM

Назад