Индекс на статията
Публикувано по: ГИБИ, т. XI, 1983 г.
Увод и превод: Ал. Милев
Коментари: Л. Йончев
Тук коментарите са дадени в съкратен и редактиран вариант. Заглавията на разделите са на администрацията.
Никифор Григора (1295 — 1360) се е родил в Азия. Не се знае нищо за родителите му и за родното му място. Негов близък роднина бил хераклийският митрополит Йоан, при когото прекарал своите детски години. Оттук се прави заключение, че и Григора е бил роден в гр. Хераклея, Пафлагония. Затова някои от писателите го наричат Хераклийски, а други Пафлагонски. Митрополит Йоан му дал и първото образование. Григора запазва за него най-топли чувства и голяма признателност до края на живота си.
Твърде рано Григора се преместил от Хераклея в Цариград. В столицата станал ученик на патриарх Йоан Глика, който се славел на времето си с голяма ученост и красноречие. За свой учител по астрономия Григора имал великия логотет Теодор Метохит.
Андроник II, известен повече с името Андроник Палеолог Старши, заемал византийския престол от 1282 до 1328 г. Той обичал науката и изкуствата и бил покровител на учените и на хората на изкуството. Григора бил представен официално на императора през 1322 г. и влязъл в императорския кръг на учените едва двадесет и седем годишен, без да има някаква светска или духовна титла. Бил приет радушно и останал верен на стария император и след 1328 г., когато неговият внук Андроник III Младши (1328 — 1341) го свалил от престола и го пратил в манастир с монашеско име Йосиф. При новия император Григора невинаги бил на почит. Той се намесил в догматическите спорове между Варлаам и Палама.
„Византийската история“ на Никифор Григора започва със събития от 1204 и свършва с 1359 г. Понеже нищо не се знае за края на живота му, предполага се, че е починал в същата година или през следващата 1360.
Съчинението му е разделено на 37 книги. Някои от тях са посветени само на религиозни спорове. Такива са например книгите от 32 до 34. Като историк Григора невинаги е обективен, невинаги точен. В сравнение с Кантакузин той е по-обстоятелствен. Събития и лица, които Кантакузин изпуска, Григора често ги описва, и то с подробности. Той не скрива пораженията, които византийците са понесли, докато Кантакузин избягва често да говори за тях.
Сведенията на Григора за българите, които той обикновено нарича мизи, не са много и не са подробни. Те се срещат и у други византийски хронисти. Неговата заслуга се състои в това, че той или потвърждава вече казани неща от други, или пък прави известни допълнения и дава нови обяснения.
Освен 37 книги на „Византийска история“ (Ῥωμαικὴ ἱστορία) от него има запазени и писма. Писал е проповеди и жития, но те не са запазени.
