Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992 г.
Въведение
Смъртта на Август (14 г. от Хр.) създала голям вакуум в управлението на Римската световна държава. Рим и провинциите твърде много свикнали с неговото владичество, за да мислят сериозно за възстановяване на старата република. Повечето републиканци загинали в гражданските войни, а за новата империя старата res publica libera не била нещо повече от едно благозвучно понятие, както Тацит правилно отбелязва във въведението към своите „Анали" (Тас. Ann. I 1 — 5). Тази предпоставка и една грижлива подготовка за завземане на властта дали възможност на Тиберий, осиновен син на Август, без големи трудности да встъпи в наследство на починалия си осиновител (Suet. Tib. 21: 23 sqq.; Тас. Ann. I 8). Така дошъл на власт първият от потомците на древната патрицианска фамилия на Клавдиите, а отмиращият с Август род на Юлиите могъл чрез династията на Клавдиите да продължи съществуването си.
По времето на Август римското общество преживяло установяването на ново управление, което се люшкало между държавните форми на републиката и монархията и въпреки, че принцепсът по-скоро му наложил втората, а то постоянно се опитвало да изглежда републиканско, с поемането на властта от Тиберий и неговите наследници бил извършен фактически скокът към монархия. Римският принципат, или т. нар. императорска епоха щял да съществува в създадения от Август вид още две пълни столетия, доказвайки недвусмислено държавническите качества на своя създател. После щели да изминат още две столетия, докато произлезлият от принципата доминат, разтърсван от вътрешни и външни кризи в късната античност залезе в новите структури на християнизираната ранносредновековна Европа. Ако се сравни императорският период с републиканската ера, веднага се налага впечатлението, че императорското време като цяло е лишено от силно вълнуващите и драматични акценти, които характеризирали преди всичко късната република. В цялост историята на Римската империя се характеризира с мирни и уредени вътрешни отношения, както и със стабилност във външната политика, която понякога напълно отстъпвала на заден план. Обявеният от пропагандата на Август и действително настъпилият Pax Augusta станал характерен белег за цялата епоха — нещо, което създало солидна основа на Империята.
Духовете се раздвижвали преди всичко около императорите, които идвали на власт след Август, и чиято индивидуалност слагала отпечатък върху стила на управление. Тиберий (14 — 37), първият приемник на Август, бил способен владетел, който се бил утвърдил като кадърен генерал и администратор още при Август. Но въпреки безспорно преобладаващите положителни страни, върху личността и управлението му пада сянка. Тя се дължи на първо място на крайно критичните и нелишени от тенденциозност оценки на успехите му от Тацит, историка на ранния принципат, който не криел антипатията си към Тиберий (Тас. Ann. VI 50 sqq.).
Управлението на приемника му Калигула (37 — 41) завършило катастрофално. След четиригодишно злополучно властване, характерно с болезнено нарастваща претенция за власт и безумна мания за разточителство, Калигула станал жертва на дворцов бунт (Suet. Calig. 50; 58; Cass. Dio LIX 29, 6 sqq; Flav. Joseph. 19, 105 — 114). Когато след убийството му в сената се надигнали гласове, които настоявали за възстановяване на републиката (Suet. Calig. (50) императорската гвардия (преторианците) поела инициативата и прокламирала последния жив роднина на Калигула за император (Suet. Claud. 10, 11). Така Клавдий (41 — 54) се качил на римския императорски трон. Той бил един застаряващ, болнав и презиран мъж, който обаче въпреки всички предвиждания, показал добри заложби за организирана управленска дейност. С него и освободените роби (liberti) от обкръжението му добили определящо влияние в административното ежедневие (Flav. Joseph. 19, 2, 1; Suet. Claud. 28 sqq). Те образували гръбнака на едно „кабинетно правителство", разпределено по ресори, но според модерните мащаби действащо все още твърде елементарно.
Клавдий бил наследен на римския императорски трон от осиновения си син Нерон (54 — 68). След първите напълно положителни пет години от управлението му, които преминали под влиянието на философа-стоик Сенека, както и на преторианския префект Бур (Suet. Nero 35), се повторило времето на Калигула с цялата му необузданост и безумие (Suet. Nero 27 — 42). Едно назряващо в западните провинции недоволство сложило край на безчинствата във властта на Нерон. С неговото отстраняване угаснала Юлиевско-Клавдиевата династия, свързана роднински с Август.
В продължение на две поколения след Август на римския императорски трон били демонстрирани повече човешки недостатъци и некадърност, отколкото през целия по-късен императорски период. Фактът, че въпреки това монархическата система оцеляла, се дължи на първо място на поставените от Август здрави основи на принципата и на това, че градовете в Италия и провинциите, същностните ядки на империята, почти не били засегнати от злополучното управление на един Калигула или на един Нерон. Жертвите на тираничните наклонности на Цезар произхождали от сравнително малкия кръг на аристокрацията в самия Рим. която имала достъп до принцепса и контакт с него. Трябва също да се има предвид, че въпреки слабите личности начело на империята, по-голямата част от управленската дейност почти не била засегната. Тя се извършвала с отговорността на една група опитни и кадърни администратори или генерали, върху които дори един император трудно би могъл да влияе. Така се обяснява, че дори в тази епоха Imperium Romanum могла да се разшири и да закръгли териториите си. Мавритания, Британия и Тракия били изградени като нови провинции и дори арменският цар трябвало да се отправи за Рим, за да приеме от римския император короната на своята страна (Cass. Dio LXIII 1 — 6; Suet. Nero 13).
Смъртта на Нерон била последвана от кърваво интермецо. Това преходно време е характерно с поредица от граждански войни, от които най-много пострадала Италия. Те завършили едва когато Веспасиан се възкачил на трона (69 — 79). Разположената по протежение на държавната граница войска за първи път издигнала свои претенции за власт, и с това показала на всички къде са основите на фактическата власт в държавата. Още управлението на Август се превърнало по принцип в забулена военна монархия. Само така може да се разбере защо при възникването на един политически вакуум легионите, като клиенти на съответните командири, са подкрепяли активно техните претенции за трона. Тава, че Флавиевата династия предпочела метода на управление на Август и не въвела открита военна монархия, се дължи сигурно на личността на Веспасиан, който искал да управлява при всеобщ consensus. Той сполучил да подобри разстроените отношения между двора на императора и сената и по този начин да активизира сътрудничеството между аристокрацията и империята (Тас. Hist, IV 3 sqq., 6). Управлението на Веспасиан приличало на Августовото: староримска добродетел, пестеливост, реформи вътре в страната и укрепване на границите са най-важните точки в програмната дейност на неговото управление.
Синът на Веспасиан, Тит (79 — 81), наследник на баща си като император отбелязал същите позитивни начинания, но поради внезапната му смърт, управлението му остава в римската история като един кратък, но и изпълнен с надежди епизод (Suet. Titus 10). Домициан (81 — 96), брат на Тит и негов приемник, повел изключително динамична, но и успешна външна политика. Той разширил границите на империята в Германия и Британия, където установил рейнско-дунавския лимес (Suet. Dom. 6). Но в Рим управлението му протичало под знака на силна сенатска опозиция, която се борела срещу склонността на Домициан към автократизъм, и която и този път била насилствено задушена от императора. Накрая на тази борба Домициан станал жертва на съзаклятие в сената (Suet. Dom. 14 — 18). С него завършило управлението на Флавиите; укрепилият се сенат поел юздите на властта и за принцепс издигнал от своите редици „най-старият по служба“ сенатор Нерва (Cass. Dio LXVII 15; Eutrop. VIII 1, 1).
Епохата на Флавиите бележи разширяване на императорския кръг от град Рим към Италия. Веспасиан произхождал от италийска муниципия и бил първият от фамилията си, който станал сенатор (Suet. Vesp. 1 sqq). Социалната и географската промяна в произхода на династията предизвикала по-малко шум, отколкото може би, би могло да се предполага. С актовете на насилие от страна на Нерон последните остатъци от републиканските фамилии на нобилитета били до голяма степен унищожени. Повечето сенатори били представители на една сравнително нова аристокрация; много от тях идвали от Италия и романизираните провинции, което отново отразявало нарастващото значение на провинциите в отношенията им с Рим. В тази връзка императорският дом на Флавиите е показателен пример за променилите се междувременно обстоятелства. Тази тенденция се засилила от принцепса, осиновен от Нерва и издигнат за негов приемник; Траян бил първият римски император, който произхождал от провинция (Cass. Dio LXVIII 4, 1 — 2).
Времето на адоптираните императори, започнало след Нерва и намерило в лицето на Траян своя блестящ представител, е било многократно отбелязвано като най-щастливия период в цялата антична история (Cass. Dio LΧVIII 4 sqq; SHA Aur. 14, 6: Eutrop. VIII 1, 2). На римския императорски трон се сменили в продължение на две поколения цяла забележителна редица от изключително кадърни владетели, оставили своя отпечатък върху епохата, в която живели. Следите от щастливото им дело обхващали всички области на orbis romanum. При адоптираните императори вътрешната и външната политика, общественото благополучие, културата и провинциите преживявали истински разцвет.
В началото на тази поредица стои произхождащият от Испания Траян (98 — 117). Управлението му е белязано от приветливостта, която излъчвал императорът в отношението си към всички обществени среди. При него прекъснали процесите за престъпления срещу владетелите — една ракова злина в императорския деспотизъм. Той сполучил също да създаде чудесни отношения с римския сенат и въобще с всеки, който влизал в по-тесен досег с него. Мерките му във вътрешната политика носели духа на толерантност и хуманност. Във външната политика скъсал с Августовия принцип на отбранителната стратегия и разширил границите на империята зад Дунав и Ефрат. Свързаното с тази стратегия огромно напрежение на силите дало да се разбере за него по-късно. Но така или иначе в Траяново време била създадена провинцията Дакия, с което процесът на романизиране се осъществил и отвъд Дунав (това впрочем може би е причина днешна Румъния например да се числи поне в езиково отношение към романския свят); на изток обаче плодовете от сензационните му завоевания били краткотрайни. Новосъздадените там провинции не могли ди бъдат отстояни и още Хадриан бил принуден да се откаже от тях, но това не причинило някакви тежки последици. Нищо не изразява по-добре цялостното впечатление от управлението му сред съвременниците и следващите поколения отколкото присъденото му почетно отличие optimus princeps. С такава титла след Август не е бил отличен нито един римски император.
Хадриан (117 — 138) от испански произход като Траян, поставил отчасти по-други акценти в управлението си, различни от тези на възхвалявания си предшественик. Експанзивната външна политика била коригирана и пригодена към методите на управление на сената (Eutrop. VIII 6). Хадриан, който пропътувал надлъж и нашир и посетил лично голяма част от римската империя подобно на Траян имал сполука във вътрешнополитическата си дейност. Все пак в един пункт той превъзхождал предшественика си. Почти не е имало император преди него, който да е бил образован като Хадриан: той притежавал широко философско образование с гръцка ориентация, което до края на живота му го отличавало като искрен приятел и ценител на елинската култура. Съществуващата винаги латентно разлика между западните, романизирани части ни Империята и елинизирания Изток, която в по-късните периоди на империята щяла да се превърне в противоречие, могла да бъде изгладена от Хадриан или най-малкото — временно преодоляна.
Аптонин Пий (138 — 161) продължил реформаторския курс на Хадриан. Порядъкът на администриране и правораздаване бил допълнен с многостранна социална политика. Правното положение на робите било подобрено и системата на държавната помощ била разширена върху много области (Eutrop. VIII 8).
В духа на предшествениците си изпълнявал задълженията си и Марк Аврелий (161 — 180), философът на императорския трон. Многостранната му личност ярко се откроила преди всичко благодарение на написаните по време на военни походи „Самонаблюдения", направили още на съвременниците му силно впечатление. По време на управлението му обаче, се показали първите признаци на назряващата криза в империята. Голямата чумна епидемия, жертва на която станали широки слоеве от населението, както и Маркоманската война, хвърлили сянка върху управлението му (Amm., ХXIII 6. 24: SHA Marcus 13, 2, 5, 17, 2; 21, 6 (Verus 8, 1 — 2). Така миролюбивият император трябвало против наклонностите си (Cass, Dio LXXI. 3. 2) и против волята си да води продължителни и кървави погранични войни, които, въпреки че преминали много успешно, изтощили империята. С издигането на сина си Комод за съимператор а по този начин и за наследник на принципата си, Марк Аврелий нарушил действащия дотогава принцип на осиновяване и така дал възможност за връщане на династичното наследяване на властта, което в миналото причинило толкова разочарования (Marc. 7, 5: Cass. Dio LXXII 1.1; Еutrор. VIII 9: Аmm. XXVII 6, 16). Управлението на Марк Аврелий отбелязва края на една епоха в римската история. С властта на Комод вече започна нова ера, в чийто център щяла да бъде кризата на римската империя.
Римската императорска епоха била епоха на градската култура. Тя се характеризира ясно с тенденцията към унификация, т.е. към широко изравняване на регионалните разлики и приближаване на римските провинции и части на империята κъм гръкоримската цивилизация. Процесът на романизация могъл да остави своите най-дълбоки следи там, където урбанистичните традиции и резултатите им в предишните цивилизации били най-слаби. Това се отнася преди всичко за западните области на империята (Испания, Южна Галия, Африка). По тези места с готовност се приемал латинският език и въобще римският начин на живот именно там могъл да се утвърди най-бързо и най-безпроблемно. По-различно обаче протичало развитието в източните части на държавата. Там от дълго време съществувала гъста мрежа от гръцки селища и градове, свързани със стара културна традиция, равностойна, ако не и превъзхождаща римско-латинската култура, с гръцки облик. Гръцкият език, старото гръцко културно богатство и гръцката традиция в източната част на Imperium Romanum оказвали влиянието си до упадъка на древността, а и след него без прекъсване.
Важни носители на романизацията били римските легиони. След изтичане на службата им, отслужилите ветерани често оставали близо до бившите си гарнизони, около които на много места се появили цивилни селища, зародишни клетки на много по-късни градове. Муниципални чиновници от провинциите, както и провинциали, отслужили в помощните войски, получавали след завършване на службата си право на римски граждани. Така социалната база на Civitas Romana могла да се разшири чувствително. Завършекът на това развитие бил едиктът на Каракала (Constitutio Antoniniana), който удостоил с права на римски граждани всички свободни жители на империята (Cass. Dio LXXVIII 9, 5).
Въпреки, че повечето императори от II в. били принудени често от вътрешни или външни обстоятелства да престояват в провинциите на империята, градът Рим не загубил нищо от старата си притегателна сила като сърцевина на империята. Urbs аеternа останала и през III в. фактическата резиденция на Императора. Това първенство Рим загубил едва когато в резултат на голямата криза в империята през III в. периферните ѝ области получили по-голямо политическо и военно значение, а с това настъпила промяна в политическата динамика.
Tacitus, Ann., I, 7 sqq.: Тиберий поема управлението след смъртта на Август
7. През онова време в Рим започнали да си съперничат по раболепие консули, сенатори, конници. Колкото някой бил по-знатен, толкова повече той лицемерничел и търсел подобаващо изражение на лицето си, за да не изглежда нито че е зарадван от смъртта на принцепса, нито — напротив, че е опечален от началото на новия принципат. Така смесвали те сълзи и радост, скръбно нареждане е ласкателство. Консулите Секст Помпей и Секст Апулей първи се заклели във вярност пред Тиберий; те приели клетвата съща и от Сей Страбон — префект на преторианските кохорти и от Гай Тураний — префект по снабдяването с хранителни продукти: след тях положили клетва сенатът, войските и народът. Защото Тиберий започвал всички дела чрез консулите, като че уж се съхранявал предишният, републикански строй и той все още не се осмелявал да властва: даже едикта, с който Тиберий свиквал на заседание сенаторите, бил издаден от него с позоваване на трибунската му власт, предоставена му още през управлението на Август. Едиктът бил немногословен и съставен изключително сдържано: той възнамерявал да се посъветва относно почестите за починалия му родител: той не бил изоставил грижите около тялото на покойника и това си било оставало единственото му обществено задължение, присвоено от него. Всъщност след смъртта на Август Тиберий определил паролата за преторианските кохорти, като да е вече император; около него имало стража, телохранители и всичко останало, прието в императорския двор. Войниците го съпровождали на форума и в курията. Той изпратил писма до войските, като да е приел вече титлата принцепс и изобщо в нищо съвсем не се показал умерен, освен в речите, произнасяни в сената. Основна причина за това бил страхът, да не би Германик, зад чийто гръб имали толкова много легиони, най-силните помощни войски и изключителната любов на народа, да предпочете да притежава властта, вместо да я очаква. Но Тиберий все пак се съобразявал с общественото мнение и искал да създаде впечатление че по-скоро е призван и избран от народната воля, отколкото че е достигнал властта чрез машинациите на съпругата на принцепса и благодарение на осиновяването си. По-късно станало ясно, че той давал вид на колебаещ се, за да успее по-дълбоко да проникне в мислите и намеренията на знатните. Защото наблюдавайки и тълкувайки превратно думи и изражение по лицата, той оставял всичко това настрана като материал за бъдещи обвинения.
11. Отново се обърнали с молби към Тиберий. А в отговор той уклончиво говорел за величието на империята, за това колко недостатъчни са неговите сили. Само за ума на божествения Август била подходяща такава отговорна задача; призван от Август да подели с него грижите му, той сам се бил уверил, доколко тежко бреме е единовластието, доколко всичко е подвластно на случайностите. Затова нека не възлагат само върху неговите плещи цялата власт в държавата, която се крепяла от толкова много именити мъже: няколко, които биха обединили усилията си, биха се справили по-лесно със задълженията по управлението на държавата. В тази реч имало повече показност, отколкото искреност; Тиберий, дали му било по природа, или по навик, но дори и когато нищо не криел, обикновено се изразявал разтегливо и мъгляво. Сега, когато той се мъчел колкото може по-дълбоко да скрие истинския смисъл на своите подбуди, в словата му имало особено много неясни и двусмислени неща. Но сенаторите. които се страхували най-вече, да не би някак да се издадат, че го разбират добре, не се поскъпили на жалби, сълзи, молби: те простирали ръце към боговете, към изображението на Август, към коленете на Тиберий: тогава той заповядал да донесат и прочетат паметния отчет. В него имало сведения за държавната хазна, за броя на гражданите и съюзниците на военна служба, за броя на корабите, за царствата, за провинциите, за преките и косвени данъци, за обичайните разходи и суми, предназначени за раздаване и дарявания. Всички това било написано лично от Август, който съветвал също сената да се ограничи в съществуващите рамки на империята — не е ясно, дали от предпазливост, или от ревност.
12. На една от безбройните унизителни молби, с които сенатът падал ничком пред Тиберий, той отговорил, че — считайки себе си недостатъчно подходящ за единовластието — той въпреки това не би отказал да ръководи всяка част от държавните дела, която биха му поверили. Тогава към Тиберий се обърнал Азиний Гал: „Моля те, цезаре, посочи, коя именно част от държавните дела би предпочел да ръководиш ти." Объркан от неочаквания въпрос, Тиберий не веднага се сетил, какво да отговори: след малко, като дошъл на себе си, той казал, че скромността не му позволявала да избира или отхвърля нещо от онова от което като цяло би предпочел по-скоро да се откаже. Тук Гал (по лицето на Тиберий той видял, че го е ядосал) разяснил, че е задал въпроса си не за да бъде отделена една част от онова, което е неделимо, а за да може с признанието си Тиберий да потвърди, че тялото на държавата е единно и то трябва следователно да се управлява от волята на едного. Към това той добавил възхвала към Август, а на Тиберий той напомнил победите му и всичко забележително, извършено от него за изминалите години на гражданското поприще. И все пак, той не успял да разпръсне раздразнението на Тиберий който отдавна го мразел, защото след като се оженил за Випсания, дъщерята на Марк Агрипа, някога — съпруга на самия Тиберий, Гал се бил възгордял, както му се струвало, повече отколкото подобава на обикновените граждани, показвайки, че е наследил високомерността на своя баща Азиний Полион.
13. След това говорил Луций Арунций, чиято реч, почти сходна по смисъл с тази на Гал, също разгневила Тиберий, въпреки че към него той не изпитвал стара неприязън. Но тъй като бил богат, надарен с блестящи качества и се ползвал също с голяма слава всред народа, Арунций също пробуждал подозрителност у Тиберий. Защото Август в своите последни беседи, разсъждавайки, кой бидейки способен да замести принцепса, няма да се съгласи да го стори и кой, без да е способен, ще желае това, заявил, че Маний Лепид е достатъчно надарен, но ще откаже; че Азиний Гал желае, но не може и че Луций Арунций е достоен за подобно нещо и че ако му се предостави възможност, ще дръзне. По отношение на първите двама съобщенията съвпадат, но вместо Арунций някои споменават Гней Пизон. Всички те, без Лепид, впоследствие били обвинени по заповед на принцепса в различни престъпления. Квинт Хатерий и Мамерк Скавър също дълбоко засегнали подозрителната душа на Тиберий: Хатерий, като казал — „Докога, цезаре. ще търпиш държавата да е без глава?", а Скавър — като изразил надеждата, че молбите на сената няма да бъдат напразни, щом Тиберий не е отменил постановленията на консула чрез силата на трибунската си власт. Върху Хатерий Тиберий на часа излял гнева си, а думите на Скавър, към когото той изпитал още по-непримирима злоба, отминал тогава с мълчание. Най-сетне, изморен от всеобщия шум и настояването на всекиго поотделно, Тиберий започнал малко по малко да се предава и не че се съгласил да поеме в свои ръце империята, но престанал да отказва да стори това, с което насърчавал до този момент сенаторите да се изказват. Говори се, че Хатерий, като се явил в двореца, за да разсее гнева на Тиберий, хвърлил се в краката му, докато онзи минавал покрай него и едва не бил убит от дворцовата стража, тъй като Тиберий — дали случайно, дали като се спънал в ръката му - паднал. Но Тиберий не бил трогнат дори от опасността, на която се изложил този толкова забележителен мъж; тогава Хатерий се обърнал с молба за помощ към августейшата Ливия и само нейните настоятелни молби го защитили от гнева на сина ѝ.
Flavius Josephus, Antiq. Jud., 19, 2, 1: Клавдий е провъзгласен за император от преторианците
Докато ставаха всичките тези неща, неочаквано бе изведен от дома си Клавдий. Насъбралите се войници обсъждаха какво би трябвало да се предприеме; най-сетне стигнаха до извода, че една Република не би била в състояние да се справи с продължилите толкова дълго правителствени злоупотреби, пък и установяването на републиканска форма на управление не би било в техен интерес. Ако обаче бъдел издигнат за император някой извънредно могъщ човек, те щели чувствително да бъдат ощетени, защото никой нямало да се нуждае от помощта им. И тъй като не бе все още взето никакво окончателно решение, най-сетне сметнаха, че ще е най-добре да изберат Клавдий за принцепс: като чичо на умрелия цезар, той нямало да отстъпва на нито един сенатор и по благороден произход, и по образованост. Войниците очаквали след като веднъж вече той се възкачи на трона, богато да ги възнагради и обсипе с подаръци заради заслугите им към него. Току решили това, те веднага пристъпили към осъществяването му и така Клавдий бе издигнат от войниците.
Sueton., Claudius, 28 sq.: Нарасналото значение на императорските освободени роби
28. Измежду либертините си особено високо ценял евнуха Посидq когото дарил, наред с военните, с копие без връх по време на британския триумф; не по-малко ценял Феликс, когото поставил начело на кохорти и али в Юдея и който бил съпруг на три царици; също така почитал и Харпократ, комуто позволил да бъде носен на лектика в Рим и да устройва публични зрелища. Но още повече държал на Полибий — завеждащият архива, който често се разхождал между двамината консули; най-доверени му били обаче неговият секретар Нарцис и главния му ковчежник Палант. На тях охотно разрешил чрез сенатско решение да бъдат почетени не само с огромни награди, но и с квесторски и преторски отличителни знаци; оставил ги да грабят и трупат дотолкова, че когато един ден се оплакал от бедността на своята хазна, отговорили му доста остроумно, че тя би му стигала и би била в повече, ако не бил съдружник с двамата либертини.
29. Понеже, както споменах, Клавдий се бил предал на либертините и съпругите си, като се държал вече не както подобава на господар, а както прилича на слуга: заради техните интереси, желания или прищевки щедро раздавал чинове, войски, пощадявал и наказвал, често без и да подозира за това. Нека не изреждам по-дребните случки по ред — изисканите обратно дарения, отменените присъди, подправените или явно променени списъци или писмени заповеди за даване на магистратури. Нека само спомена, че Клавдий убил своя сват Апий Силан и двете Юлии, едната — дъщеря на Друз, другата — на Германик, без доказване на приписваните им престъпления и без да им се даде възможност да се защитават. Убил и Гней Помпей — годеник на голямата му дъщеря и Силан — годеник на малката. Помпей бил пронизан в леглото на любимия си младеж, а Силан бил заставен 4 дни преди януарските календи (29 декември) да се откаже от преторството си и да се самоубие в деня на сватбата на Клавдий и Агрипина. Погубил 35 сенатори и повече от 300 римски конника, при това с такава лекота, че когато центурионът доложил, че заповедта му е изпълнена, той отговорил, че нищо не е заповядвал, но стореното одобрил; либертините го уверили, че войниците само са изпълнявали дълга си, отмъщавайки за своя император. Но най-невероятното е, че самият Клавдий подписал брачния договор за сватбата на Месалина с прелюбодееца Силий, защото го излъгали, че женитбата е специално нагласена, за да се отклони към другиго някаква опасност, която според поличбите била надвиснала над императора.
Tacitus, Historiae, I, 4: Политическата ситуация cлед убийството на Нерон
Преди да пристъпя към замисленото изложение, считам за нужно да сe обърна назад и да си представя какво бе положението в Рим, настроението на войските, състоянието на провинциите, кое бе гнило и кое — здраво в тогавашния свят. Това е необходимо, ако искаме да узнаем не само външния ход на събитията, който по-често зависи от случайността, а също и техния скрит смисъл и причини. В началото смъртта на Нерон бе посрещната с бурна радост и неудържимо ликуване, но скоро след това твърде разнородни чувства обхващаха сенаторите, народа и войските в Рим, от една страна, и легионите и военачалниците им — от друга: защото общоизвестна стана тайната, която обгръщаше идването на власт на принцепса и стана ясно, че принцепс можеш дa станеш не само в Рим. Въпреки това сенаторите се радваха и заграбваха все повече свобода, възползвайки се като че ли от това, че принцепсът едва неотдавна е поел властта и е далече от Рим. Малко по-малко от сенаторите се радваха и най-личните измежду конниците; вдигнаха глава и честните хора от народа, свързани със знатните фамилии — клиенти, либертини на осъдени и заточени. Подлата тълпа, свикнала с циркове и театри, най-негодните измежду робите, онези, които дотогава вече отдавна бяха пропилели състоянието си и се хранеха, участвайки в срамните развлечения на Нерон, ходели с мрачно изражение по лицата си и жадно надавали ухо, за да узнаят последните слухове.
Tacitus, Agricola, 2 sq.: Възхвала на осиновените императори
2. Ние сме чели, че онези, които възхвалявали Тразей Пет — Арулен Рустик, Хелвидий Приск, Херений Сенецион — са били осъдени за това на смърт и че са били наказани не само самите писатели, но и техните книги, тъй като триумвирите наредили те да бъдат изгорени в тази част на форума, където се изпълняват присъди; така загинали творенията на тези толкова светли умове. Онези, които били дали тази заповед, естествено не са предполагали, че подобен пожар би заставил римския народ да замълчи, че ще смогне да пресече свободолюбивата реч в сената, че ще задуши самата съвест на човешкото племе. Освен това, били прогонени учителите по философия и била наложена забрана върху всички подобни възвишени научни занимания, за да не се среща никога занапред нищо честно. А ние наистина се показахме образцово търпеливи; и ако миналите поколения познават с нищо ненакърнената свобода, то ние познаваме от нищо неограниченото робство, защото безкрайните преследвания ни отнеха възможността да общуваме, да изказваме своите и слушаме чуждите мисли. И заедно с гласа, ние бихме изгубили и своята памет, ако да помним би било също толкова в наша власт, колкото и това да говорим.
3. Едва сега ние най-сетне идваме на себе си; и въпреки че цезарят Нерва в самото начало на днешната благословена епоха бе вече съединил тези две дотогава несъчетаеми неща — принципата и свободата, а Траян Нерва ежедневно умножава щастието на нашето време и установяването на обществен законен ред е вече не само предмет на всеобщо желание, но е и твърда всеобща увереност. Обаче поради природното човешко несъвършенство, целебните средства ни въздействат по-бавно от недъзите и както нашите тела растат постепенно и малко по малко, а се разрушават за миг, така и много по-лесно е да се угасят дарованието и душевния плам, отколкото да се разпалят отново; та нали нас ни надвива сладостта от безделието и някога омразната празнота ние в края на краищата започваме да обичаме. Пък и какво ли да говорим, щом цели 15 години — срок много голям за тленния човешки живот, мнозина бяха поразявани от съкрушителните удари на съдбата, а всеки по-деен и усърден човек — от свирепостта на принцепса. Само малцина ги преживяхме и бих казал, че и дори самите ние, изолирани от живота за толкова години — най-добрите години, през които ние — млади и в разцвета на силите си, в пълно мълчание се приближихме към старостта, а старците — към почти крайния предел на преклонната възраст. И все пак аз няма да пожаля сили, за да напиша един труд, в който с неизкусен и необработен език ще разкажа за някогашното ни робство и за сегашното ни благоденствие. А междувременно, нека тази книга, замислена като отдаване дължимото на паметта на моя тъст Агрикола, да бъде приета с одобрение или поне със снизхождение, защото тя е знак на синовна обич.
Cassias Dio, LXVIII, 3, 4; 4: Осиновяването на Траян
3.4. Тогава Нерва, като размисли върху напредналата си възраст, изкачи се на Капитолия и каза с висок глас: ...За доброто на сената, римския народ и самия мен, аз осиновявам Марк Улпий Нерва Траян." След това в сената той го избра за цезар и му изпрати собственоръчно написано послание (Траян управляваше Германия). . . 4.1 — 2. Така Траян стана цезар и после император, въпреки че Нерва имаше живи родственици. Но той ценеше сигурността на държавата повече от роднинските връзки и затова не отказа да осинови Траян, понеже беше ибериец, а не италиец, въпреки че дотогава никога другоземец не бе управлявал римляните. Обаче Нерва считаше, че трябва да се вземат под внимание достойнствата, а не родното място на човека.
Евтропий, който е живял през IV в., е бил висш чиновник. Написал е една извадка от римската история — breviarium — посветена на император Валент. В нея авторът се е опитал да доближи до своите съвременници основни моменти от римската история в една достъпна форма.
Eutropius, Breviarium, VIII, 2 sqq.: Външната политика на Траян
Той разшири във всички посоки границите на Римската империя, които след смъртта на Август бяха по-скоро отбранявани, отколкото чувствително уголемявани. Нареди да бъдат отново съградени градовете отвъд Рейн. След като победи Децебал, Траян покори Дакия и така се сдоби с една провинция оттатък Дунава. Отвоюва Армения, която бе завзета от партите. На албаните даде цар. Принуди да му се подчинят царете на савромати, боспорци, араби, осдроени и колхидци. Завзе земите на кордуени и маркомеди, както и Антемузия, обширни области в Персия, Селевкия, Ктезифон, Вавилон... Напредна до границите на Индия и Червено море и основа там три провинции — Армения, Асирия и Месопотамия. По-късно превърна в провинция и Арабия. На Червено море създаде флота, с която опустошаваше индийския район. Но дори бойната му слава бледнееше пред неговата добронамереност и скромност. 8. 5. Та и до наши дни императорът бива приветстван в сената с възгласи: …Бъди по-щастлив от Август и по-добър от Траян!"
Със събирателното понятие „Historia Augusta" се означава поредицата от императорски биографии (от Хадриан до Нумериан), съставени през IV —V в. По отношение на историческата си достоверност те са проблематични, но за нас представляват един от най-важните извори за така пренебрегвания в историческото предание III в.
Historia Augusta, Hadrian. VII, 5 — 12; VIII. 1 — 3: Мероприятия на Хадриан в държавното управление
VII. 5. Той създаде редовна императорска поща, за да не натоварва с това бреме местните магистрати. 6. Възползваше се от всяко нещо, за да си спечели популярност; той опрости на частните лица в Рим и Италия огромните суми, които те дължали на фиска: в провинциите също опрости голяма част от дълговете: нареди дълговите списъци да бъдат изгорени на форума на божествения Траян, за да бъде заздравена всеобщата сигурност и безопасност. 7. Той забрани имуществото на осъдените да се внася към частния фиск, а при всички случаи да се влага в обществената хазна. 8. Прибави още щедри дарове за момчетата и момичетата, на които Траян бе отредил продоволствия от алиментарния фонд, 9. Той попълни състоянието на сенаторите, които го бяха намалили не поради своето прахосничество, като правеше отстъпка, съобразно броя на децата им, и така за мнозина предвиди сумата, необходима им за ежедневието. 10. Значителни суми изразходва за осигуряване достъпа до обществена кариера не само за свои приятели, но и за мнозина други. 11. Подпомогна и известен брой жени да поддържат живота си. 12. Представяше гладиаторски зрелища в продължение на 6 поредни дни, а на рождения си ден изведе, на арената хиляда диви животни.
VIII. 1. Най-добрите от сената той прие в свитата на императорското величество. 2. С декрет отмени всички игри в цирка, посветени нему, с изключение на онези, които бяха устройвани по случай рождения му ден. 3. И на събранията, и в сената той често казваше, че така щял да служи на държавата, та хората да се уверят, че тя принадлежи на народа, а не лично нему.
Historia Augusta, Marcus, 17 sqq.: За управлението на Марк Аврелий
XVII. 1. Той се отнасяше с голяма добронамереност и умереност към провинциите. Води успешни кампании с германите. 2. Той лично ръководи Маркоманската - една незапомнена война, като я спечели и с храброст, и подпомогнат от бойното щастие, при това — през време, когато върлуваше страшна епидемия, която отнесе хиляди граждани и войници. 3. Освободи от робство Панониите, като разгроми сармати, маркомани, вандали, а също и квади, а после заедно със сипа си Комод, който — както споменах — вече бе провъзгласен за цезар, отпразнува триумф в Рим. 4. Тъй като обаче изпразни заради тази война цялата хазна, а не замисляше да налага извънредни данъци на провинциалите, уреди на форума на божествения Траян аукцион за императорски скъпоценности: продаде златни чаши, кристали, вина със смирна, царски съдове, дреха на съпругата си, обшита със злато и от чиста коприна, също и скъпоценни камъни, много от които намери в свещения кабинет на Хадриан. 5. Разпродажбата продължи в течение на два месеца и толкова злато се натрупа, че след като пресметна и останалото от Маркоманската война — даде на купувачите да разберат, че ако искат да върнат закупеното, за да получат пари, могат да го сторят. Но не притеснил нито тези, които пожелали да върнат, нито онези, които не върнали купеното. 6. По това време той позволил на високопоставените мъже да устройват такива пирове, каквито самият той си уреждал и да бъдат обслужвани от също като неговите прислужници. 7. А на публични зрелища се показал дотолкова великодушен, че позволил да се представят наведнъж сто лъва, които били едновременно убити със стрели.
XVIII. 1. И така, след като управлявал всред всеобща любов, обичан от едни като брат, от други като баща, от трети като син, според възрастта на всеки, на осемнадесетата година от своето управление и шестдесет и първата от живота си, той починал. 2. Такава любов към него била показана в деня на императорското погребение, че никой не считал, че трябва да го оплакват, защото всички били сигурни, че им е бил пратен от боговете и сега се е върнал при тях. 3. Накрая, преди да започне погребението, както твърдят мнозина, сенатът и народът, седнали не поотделно, а заедно, както никога не се било случвало по-рано, приветствали императора като милостив бог.
