Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992 г.
Въведение
След смъртта на Север Александър, с която се слагало край на династията на Северите (235 г.), избухнала най-голямата криза, която Римската световна империя е преживявала дотогава (Herodian. VII, I, I; SHA Sev. Alex. LXIII sqq.). Причините за нея били различни: икономически трудности, намаляване на населението, вълнения сред съседните народи, съчетани с изменени обществени и политически отношения, променили из основи политиката на империята (Herodian VII, 3, 1 — 6: 7, 1 — 8; 12, 1 — 9). Не по-малко съществени за промените се оказали и последиците от упадъка на авторитета на върховната власт, която се създала след Северите и парализирала най-важните насоки в политическия живот (Herodian VII, 7,5 — 8; 10.1.11). Така обликът на епохата бил определен от непрекъснато повтарящите се узурпации, които значително допринесли за увеличаване на всеобщата бъркотия. Преместването на арената на политическата разправа от Рим към периферията на Империята било отначало в отговор на новите заплахи по границата с чужди народи, но по-късно — и в резултат от всеобщата политическа ситуация. Тъй като нито една династия не могла да се установи за продължително време и императорите непрекъснато се сменяли, имперската политика загубила стабилността и последователността си, което особено ясно проличало в засилените центробежни тенденции на разпадане (самостоятелна Галска държава през 259 — 273 г., Палмира — 262 — 274 г.). Така auctoritas principis, която по време на разцвета на принципата се основавала върху всеобщия консенсус, сега се принизила до обикновена функция на фактическата власт.
Potestas можело да бъде придобита най-вече чрез командни длъжности в легионите. Затова не било случайно, че почти само професионални офицери имали претенция към императорския трон; това било логичното развитие на променените обстоятелства в резултат на дълбоката криза във върховете на империята. На този фон изказаното в по-стари проучвания твърдение, че която и да е тълпа от войници можела да издигне свой претендент за законен император, придобива историческа стойност; все пак в продължение на два века принцепсите не успели да дадат на римската империя точно формулирана конституция, съобразена със същинските изисквания на териториалната мощ на Imperium Romanum. Затова, както преди, така и сега, породилата се в идеологическите рамки на републиканския град-държава идея за res publica populi Romani важела и за късната Империя, въпреки че фактически res publica се била превърнала в една res privata Caesaris, поради това, че придобитата власт от всеки император се опирала на войската. Това прави понятно схващането, че всяка подготвена от армията императорска прокламация ставала законосъобразна, а утвърждаването на претендента за император се решавало според превеса на силите. Най-важният фактор за легитимността на издигнатия най-често при безредици император, обкръжен от обезсиления сенат, била армията, която в известен смисъл символизирала империята. При всякакви трудности тя била също единствената институция, която защитавала територията и интегралността на имперската власт в интерес на res publica и така гарантирала дееспособността им. (Aurel. Vict. 33, 34; SHA Max. et Balb. XIII sqq.).
Още от Септимий Север датира изискването да се предпочитат войниците пред всички останали поданици, тъй като те представлявали надеждната гаранция за управлението на една династия (Cass. Dio LXXVII 15, 2). За късната фаза на Imperium Romanum това отношение придобило направо програмен характер. И без това династическите идеи се ползвали в армията с по-голяма почит, отколкото произхождащите от сенатските сфери представи за адоптирането на императорите, което било осъществено в периода между Нерва и Марк Аврелий, но през III в. — повсеместно забравено. Защото сега, когато армията по периферията на империята изявявала претенциите си за власт, решенията на сената в нейния център загубили от практическата си стойност и от пробивната си сила. Войските изисквали да се съобразяват с техния кандидат за трона и когато това не можело да се постигне по мирен път, не се спирали пред употреба на сила и гражданска война (SHA Max. Duo XI; Herodian VIII 8. 1 —R). Понятието Войнишки императори, което е въведено за епохата в по-късните изследвания, и което в известен смисъл представлява контрапункт в представата за сенатските императори, отбелязва един от най-важните съвременни проблеми: противоречието между сенат и армия за властта в империята. И Северите, подобно на династията на Флавиите и особено на адоптираните императори, оказвали почит на римския сенат, онази най-древна и възвишена институция на res publica Romana; въпреки постепенното лишаване на patres conscripti от властта им, впечатлението за едно сенатско управление се запазило. След като на трона се възкачил обаче Максимин Тракиецът, това положение се променило из основи (Herodian VII 1, 1 — 5; SHA Max. Duo XII sqq.). Произхождащият от Тракия император (235 — 238 г.), преди прогласяването му не бил дори сенатор. И Рим, и сенатът играели в политиката му — ако въобще фигурирали в нея - само второстепенна роля.
Не такива били отношенията при някои от т. нар. войнишки императори Гордианите например произхождали от старата сенатска аристокрация и поддържали добри отношения с римските нобили и сената, който се превърнал в най-важна опора на краткотрайното им управление от 238 — 244 г. (Herodian VII 5, 1-8; SHA Max. Duo XIV sqq.).
Колкото и да се различавали отделните императори по произход, образование, характер, способности и цели, едно е общо за всички: никой не успял да изгради трайна власт, която да завещае на династията си. Повечето от императорите умирали от насилствена смърт; дузини претенденти и узурпатори се сменяли на римския императорски трон и мнозина от тях не оставили никакъв спомен, освен едното си име, в крайно оскъдното историческо предание на III в.
Сведенията за личността и управлението на войнишките императори освен у Херодиан се съдържат и в Historia Augusta, един от най-важните извори от IV в. Тя предлага животоописания на отделните императори, съдържащи изказвания за личността, характера и управлението на всеки владетел, свързани с много анекдоти, легенди или просто слухове със съмнителна историческа стойност. Подобно на морализиращата сенатска летопис на късната република и на тази на ранния принципат, и в основата на Historia Augusta е заложен канонът „добродетел — порок“ като критерий за историческа оценка спрямо личността на владетеля. Сенатската традиция в историописта се съхранила до IV в., оказвайки например отрицателно влияние върху образа на Максимин Тракиеца оценен като необразован, некултурен варварин (Herodian VII 1) или положително — превъзнасяйки постиженията на принадлежащите към стария нобилитет Гордиани, като контрастиращ пример за идеално сенатско императорство (Herodian VII 5, 1-8; 6. 1).
Римската империя в 271 г. Отбелязани са сепаратистичните Галска и Палмирска империи.
Автор: Blank map of South Europe and North Africa.svg: historicair Лиценз: CC BY-SA 3.0
Император и имперска политика са във фокуса на вниманието на нашите извори — останки от фрагментарното историческо предание от III в. В тях обаче икономика, общество и влияещите върху тях сили на социална промяна са поставени на много по-второстепенно място в сравнение с останалата традиция. Някои слаби отражения на дълбоките икономически и социални процеси, развивали се през III в., независимо от оскъдните съвременни епиграфски и нумизматични материали, могат да се доловят само ретроспективно с помощта на по-късни източници. Едиктът за цените на Диоклетиан, широко разпространените през IV в. юридически извори (Codex Theodossianus), както и по-късните езически историци и църковни отци са опорните точки при възстановяването на икономическата и социалната история на III в.
Най-очебиен признак за икономическата депресия, която през III в. достигнала своя връх, бил обезценяването на парите и на свързаното с това връщане към натуралното разменно стопанство (Eutrop. IX, 14; Aur. Vict. 35, 6). В тясна връзка с този факт е и връщането към събирането на данъци, което също е явен признак за спадащата производителност във всички области на икономиката. Всичко това се отразило дълбоко върху социалната структура на империята. Цената за икономическата криза трябвало да плащат свободните дотогава средни и дребни селяни, които били най-тежко засегнати от валяка на данъците. Много от тях се поставили под закрилата на могъщи собственици на латифундии, които, подобно на средновековните феодални владетели, оставяли земите си да се стопанисват от арендатори, попаднали под тяхна зависимост. Възникнала нова социална категория — колонатът (Herodian VI 4, 6; CTh V 17, 1). Градовете и други урбанистични центрове в Империята също в значителна степен усетили последиците от кризата. С намаляването на обема на търговията в резултат на политическата несигурност и на липсата на достатъчно пари, и гражданското население било лишено от най-важната за него икономическа база. По този начин и упадъкът на занаятчийството бил предварително програмиран (Lib. or. XXV 36 sqq.). Взаимодействието между тези кризисни явления нанесло големи щети в развитието на градовете. Службата на куриалите в родната община, отколе считана за високо отличие, се превърнала в обременяващо задължение; градските съветници трябвало да събират тежки парични данъци — нещо, от което, ако е имало възможност, те гледали да се отърват (Lib. or. XVIII 288 sqq.).
Всички тези вътрешни слабости и кризисни явления били значително изострени чрез гражданските войни, съпътстващи непрекъснатите узурпации. С перманентното състояние на война вътре в империята са свързани и честите удари във външната политика. Ако в продължение на II в. римската гранична система издържала без големи сътресения изпитанията, то това е заслуга преди всичко на редица кадърни императори, начело с Траян, които посветили на тази задача голяма част от енергията си. Иначе огромната територия на Imperium Romanum не можела да бъде запазена.
През III в. все по-големи войскови контингенти били изтегляни от границата, за да бъдат използвани в многобройните вътрешнополитически борби (Aur. Vict. 32. 1: Zos. I 37 sqq.). Това създава отново благоприятна възможност на организираните в племенни съюзи съседни народи за плячкосване и нападения, които, както показва походът на аламаните към Горна Италия или този на франките към Галия и Испания, застрашавали централни области на империята (Aur. Vict. 33. 3; Eutrop. IX, 8. 2; Oros. VII, 22. 4; Zos. I, 37-38. I; 49, I). В резултат на усиления натиск на народите по западните и северните граници на империята бил изоставен укрепеният от Домициан лимес в Горна Германия и Реция и аламаните заграбили agri decumati (Югозападна Германия) през 260 г. Подобно било положението и по долното течение на Дунав, където създадената от Траян провинция Дакия трябвало да бъде отстъпена след атаката на готи и сармати (Eutrop, IX, 15, I; Aur. Vict. 33, 3; Zos. I, 52) През 275 г. Рейн и Дунав станали новите граници на империята след принудителното отстъпление от простиращите се отвъд тях територии.
Най-силната външна заплаха обаче идвала от Изток. През 227 г. бил сложен край на господството на аршакидските парти от значително по-опасните сасанидски перси. Така на изток се създала нова кризисна област, тъй като Сасанидите, които във външната си политика се опирали върху старата имперска традиция на староперсийските Ахемениди (Аmm. XVII, 5, 5). оспорили римската власт над източните провинции на империята. Истинско падение за историята на римските императори е 260 г., когато император Валериан паднал в плен на персите и загинал — най-голямото унижение, което някога е изпитал римски император (Petrus Patr., Fr, 13; Aur. Vict. 42, 5).
Подбрани извори
Cassius Dio, LXXVIII, 9: За Едикта на Каракала (212 г.)
I. И тъй, този голям поклонник на Александър — Антонин, обичал да изразходва средства за войниците, мнозина от които държал край себе си под един или друг предлог или позовавайки се на една или друга предстояща война; а всички останали хора считал, че може да ограбва, притеснява и обира; в не по-малка степен това се отнасяло и до сенаторите. 2. Така той често искал златни венци, понеже уж бил победил някакви врагове: (не съм споменал обаче нищо за самата направа на венците и на каква стойност възлизат; под това название се разбирала паричната сума, която градовете давали, „увенчавайки" — както казвали — императорите); 3. Изисквал също и провизии — много и отвсякъде, при това — даром и надвишаващи нашите разходи. Всичкото това Антонин или давал на войниците, или прахосвал на дребно. Той поискал и дарове от богатите граждани и общините; 4 — 5. Въвел и различни данъци, както и данък, равен на една десета вместо една двадесета върху освобождаването на роби, върху наследствата и всички видове завещания, тъй като отменил правото за наследяване и освобождаване от данъци, давано ако наследникът е бил тясно свързан с починалия. Заради това той направил и всички жители на своята държава римски граждани, оказвайки им уж чест, а всъщност — желаейки по този начин да увеличи своите доходи, понеже тези, които нямали римско гражданство, не били задължени да плащат повечето от посочените данъци.
Херодиан — историк от III в. е публикувал на гръцки език римска история от смъртта на Марк Аврелий (180 г.) до възкачването на престола на Гордиан III (238 г.). Историята му се приема за един от най-важните извори за историческото развитие през III в.).
Herodian., VII, 1: За император Максимин Тракиеца
Щом като поел властта, Максимин за всеобщ ужас извършил големи промени, упражнявайки най-твърдо правата си на върховен владетел. След дотогавашното меко и благонамерено управление, Той белязал всичките си деяния с печата на най-мрачна тирания, осъзнавайки, че всеобщата враждебност спрямо него се дължи на това, че той е първият император, достигнал върховната власт, тръгвайки от дълбоките низини. По природа и потекло бил варварин и понеже склонността му към кръвопролития била унаследена от произхода и родината му, той постоянно се стремял да закрепи господството си с жестокост, страхувайки се да не изглежда на сената и поданиците си човек, достоен за презрение както поради сегашното му щастие, така и поради долния му произход. Защото всред всички се ширел един слух, придружаван с подигравки, че Максимин бил пасъл някога добитъка из планините на Тракия, а после благодарение на своя ръст и телесна сила, успял да се запише като прост войник в своето отечество и ръката на щастието го била довела до трона на римските императори. Сетне последвало отцепване на осроенските стрелци, които били огорчени от тъжния край на Александър; а един бивш консул на име Квартин, отстранен от войската наскоро преди това от Максимин, получил от отцепилите се стрелци така пагубните отличителни знаци на върховната власт — пурпурен плащ и огън — и без ни най-малко да желае това, бил провъзгласен за предводител. Но докато си спял в палатката, той бил коварно убит от своя придружител, представящ се за негов приятел, който бил дотогавашен водач на осроенските стрелци — казвал се — Македон — въпреки че лично той в началото подбуждал отряда на стрелците към направения насилствено избор и отцепничество.
Herodian., VII, 6: За въздигането на Гордиан за император
Гордиан веднага разпратил куп официални послания в Рим до всички, които минавали за хора от най-висок ранг, както и до най-видните членове на сената, всред които имал много познати и приятели. Същевременно той обнародвал открити послания до народа и сената в Рим, в които известявал за единодушното си избиране от либийците за император и за края на Максиминовия режим, омразен — както той знаел — и на последния човек от народа. Самият той обещал едно възможно най-меко управление, наложил на всички отцепници изгнание, на всички несправедливо осъдени — преразглеждане на делата им, на всички прокудени — възможност за завръщане в родината. На войниците обещал да раздаде по случай встъпването им във войската подаръци на такава сума, каквато до него никой император не бе си позволил, а на народа — щедри обществени дарения.
Aurelius Victor, 33. 3: Римската империя около средата на III в.
Към Тракия настъпиха готите и без да срещнат никаква съпротива, завладяха Македония, Ахая и съседните азиатски области, партите — Месопотамия, а Ориентът бе в ръцете на разбойници или подвластен на жена. Тогава също и войската на алеманите бе завладяла Италия по подобен начин, племената на франките, след като опустошиха Галия, завзеха Испания и почти напълно обезлюдиха и разграбиха града на тараконците; част от тях достигнаха чак до Африка със случайно попаднали в ръцете им кораби: и всичко, което бе се мъчил да придобие Траян отвъд Истър, бе изгубено. Така като че от бушуващи отвсякъде ветрове, малкото с голямото, долното с висшето се смесиха по цялата земя.
Ammianus Marcellinus, 31, 5, 15 sqq.: Готското нашествие по времето на Клавдий II Готски (268 — 270 г.)
15. Множество скитски племена с 2000 кораба проникнали през Босфора и бреговете на Пропонтида и след като го преминали, нанесли значителни щети по суша и море; но тъй като изгубили повечето от своите хора, те се върнали обратно. 16. В битката с варварите загинали император Деций и синът му Деций. Градовете на Памфилия били превзети, доста острови — опустошени, цяла Македония — обгърната в пламъци; множеството дълго обсаждало Тесалоника и Кизик. Анхиало бил превзет, а по същото време — и Никопол, който бил основан от император Траян в чест на победата му над даките. 17. След като претърпял поражение и понесъл много тежки несгоди, бил унищожен и Филипопол и 100000 души — ако не лъжат летописите — намерили гибелта си зад градските стени. Външните врагове се разпръснали още по-неудържимо из Епир и Тесалия, а също из цяла Гърция. После властта била поета от Клавдий, прославения военачалник, който бил отнесен преждевременно от славна смърт. Най-сетне те били прогонени от Аврелиан — храбър мъж, безпощаден отмъстител за нанесените беди — и за дълго време били укротени, като се изключат послешните единични разбойнически шайки, които извършвали набези към съседните райони, но много рядко и за своя собствена гибел. Нο нека наистина продължа изложението си оттам, откъдето се отклоних.
Aurelius Victor. 37. 5: Войнишките императори
Оттогава нататък започна да нараства влиянието на войниците, а правото на сената да управлява и избира принцепс му е отнето и до ден днешен, като при това не може да се реши, дали това е било по неговата собствена воля, поради леността му или пък поради неговите опасения от предизвикване на вътрешни смутове. Защото ако би бил отстранен едиктът на Галиен, то военното дело би могло отново да се сложи в ред, тъй като докато Тацит управляваше, легионите бяха въздържани и отстъпчиви, нито пък властта се даваше по решение на обикновените войници на някой, бил той и достоен човек, ако в лагера имало влиятелен, достоен и родовит представител на някое съсловие. Но понеже сенаторите се радват на наистина безметежното си спокойствие и треперят от страх единствено за своите богатства, чието умножаване и носещ им наслада блясък, си по-важни от вечността, те всъщност сами разчистиха на войниците и варварите пътя към властта над себе си и потомците си.
Historia Augusta, Probus. 20 sqq.
Когато приключиха тези представления и той започна да се готви за Персийската война, бе убит из засада от своите войници, докато пътуваше през Илириκ. Причините за смъртта му бяха такива: първо, че той никога не допускаше войниците да остават бездейни, поради което много начинания осъществи с войнишки труд, твърдейки, че един воин не трябва да яде хляба си даром. Към това той добавил и още нещо, тежко за тях: ако някога се окаже, че държавата е достигнала пълно благоденствие, повече нямало да има нужда οт войници. Какво е имал предвид той, изричайки това? Дали, че ще покори всички варварски народи и щe направи целият свят римски? „Скоро. — казал — няма да имаме нужда от войници." Какво друго е означавало това, освен че скоро нямало да има нито един римски войник? Щял да управлява навсякъде и да владее държавата в пълна безопасност. Целият свят нямало да произвежда оръжия, нямало да отделя средства за изхранване на войската, впрегнатите животни щели да служат за оран, конете — за мирен труд и нямало да има никакви войни, никакви пленници: навсякъде щял да цари мир, римски закон и римска справедливост.
23. Дълбоко убеден в своето могъщество, той не се боеше нито от варварите, нито от някой узурпатор. Какво ли щастие щяло най-сетне да заблести, ако през неговото управление не би имало войници? Никой от провинциалите нямало да дължи данък в храни, нямало да се изплащат никакви суми на войниците от обществените приходи, римската държава щяла завинаги да притежава изцяло своята хазна, нищо нямало да се изразходва от принцепса, нищо нямало да се изисква от собствениците; той обещаваше един наистина златен век. Без военни лагери, без сигнален звук на военен рог, без производство на оръжие. Този народ на воини, който сега опустошава държавата чрез гражданските войни, щял да оре, да се занимава усърдно с науки, да изучава изкуствата, да кръстосва моретата. Прибави към това и факта, че никой не би бил погубван по време на война. Добри ми богове, какво толкова ви наскърби римската държава, че я лишихте от един такъв принцепс? Вървете сега с тези, които готвят войниците зa граждански войни, които въоръжават десниците на братята, за да убиват братята си, които насърчават синовете да нанасят рани на бащите си и които отказват обожествяване на Проб, за когото нашите императори справедливо мислеха, че ще бъде обезсмъртен с портрети, почетен с храмове и честван с циркови игри.„
Корпусът на латинските надписи“ (CIL) обхваща 16 тома епиграфски материал за римската история
CIL, VIII, 105 70; 14464: Тегобите на арендаторите в едно императорско имение и становището на император Комод
2. ...Известна ти е злoупотребата с властта, допусната от твоя прокуратор не само заедно с нашия противник Алий Максим, но и с почти всички арендатори, което е противозаконно и в ущърб на твоите доходи; нещо повече, когато ние вече толкова години наред ходатайстваме, отправяме настоятелни прошения, позовавайки се на вашето божествено предписание, той не само че отклонява разглеждането на жалбата ни, но дори, подучен от споменатия коварен и доста влиятелен арендатор Алий Максим, се осмели да изпрати войници в същото това Бурунитанско имение, като арестува и подложи на мъчения някои от нас, а други хвърли в тъмница. Той заповяда също да бъдат бити с пръчки и тояги няколко римски граждани, защото, попаднали под гнета на една толкова тежка за нас, нищожните хорица, неправда, сме си позволили да се обърнем към твое величество с жалба и сме ти написали едно твърде пропито с горест писмо. Неправдата спрямо нас, цезаре, е очевидна и човек лесно би могъл да се увери в това...
3. ...И това ни накара — нас, хора в бедствено положение — отново да се обърнем към твоята божествена предвидливост, за да те молим, най-свещени императоре, за помощ. Както следва от закона на Хадриан, нека се отнеме на прокуратора правото (а за арендатора да не говорим) да увеличава във вреда на колоните данъците върху земята, броя на работните дни за хората и товарния добитък и нека ние, както това е вписано в книжата на прокураторите, съхраняващи се в твоя архив на Картагенската област, да не бъдем задължавани всяка година да даваме повече от два работни дни за оран, два — за плевене и два — за жътва; и нека това бъде напълно неоспоримо, тъй като то е изсечено върху медна плоча и е установено и валидно за всички правило, спазвано по отношение на нашите съседи например и потвърдено с горепосочените писма на прокураторите. Помогни ни, макар и ние, нищожните селски хорица, прехранващи се от труда на собствените си две ръце, да не можем да се мерим с извънредно влиятелния и пределно щедър към твоите прокуратори арендатор, на които той е добре известен от договорите за наемане на земя, сключвани от тях с него писмено. Смили се над нас и благоволи да заповядаш със свещен рескрипт, щото да не изисква от нас повече от дължимото според закона на Хадриан и писмените разпореждания на твоите прокуратори, т.е. — на три пъти по два дни труд, за да можем по благодеянието на твое величество ние, селяните, твоите слуги и хранениците на твоите имения, да не бъдем повече притеснявани от арендаторите на тези имения, които принадлежат по право на хазната...
4. Император Цезар Марк Аврелий Комод Антонин Август Сарматски Германски, най-великият, до Лурий Лукул и на вниманието на останалите. Нека прокураторите, като съблюдават дисциплината и моето разпореждане, да не изискват противозаконно повече, въпреки установения ред. [И с друга ръка: написах и проверих].
