Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992 г.
Полибий от Мегалополис (II в. пр. Хр.) е единственият елинистически историограф, чието произведение е запазено до голяма степен. В старанието си да напише универсална история, Полибий свързал в единно цяло събитията на Изток и Запад. Затова той е не само историограф на възникващата световна Римска империя, но и един от най-важните извори за елинистическата история.
Polyb. III, 6: Причините за Александровия поход към Азия
Впрочем по този начин говорят хората, които не са разсъдили по какво се разпознава началото и колко е отдалечено то от причината и повода и как тези двете са преди всичко останало, докато началото се явява по-късно от тях. Аз виждам началото на всяко предприятие в първите крачки, които водят към изпълнение на вече решеното, а причините в това, което предхожда решенията и плановете... Предходното впрочем се пояснява посредством дошлото след това, защото какви са истинските причини и от какво е избухнала войната срещу персите, това е лесно за разбиране от всекиго. Първо обаче се състоял обратният подход на елините под водачеството на Ксенофонт, по време на който, те преминали цяла враждебна тям Азия и не се натъкнали на никакви варвари, които да имат смелостта да им се изпречат. Второто след това е преминаването на спартанския цар Агезилай в Азия... Оттук Филип прозрял и си направил извода за страхливостта и нехайството на персите. И като имал пред очите си своето и на македонците умение във военното дело и към това величината и красотата на бленуваните придобивки от войната, се нуждаел, доколкото бил спечелил отвсякъде благоразположението на елините, незабавно от повод. Той искал да отмъсти за несправедливостта, която персите извършили спрямо елините, взел решение за война и мобилизирал всичко в изпълнение на намерението си. Следователно причините за войната срещу персите трябва да се разпознават в това, което бе споменато на първо място, поводът — в това, което бе споменато на второ място, а началото — в преминаването на Александър в Азия.
Ариан, който пише през 2 в. сл. Хр., е изключително ценен извор, основен за епохата на Александър. Преработвайки и оценявайки критично съвременните на описваните събития източници (Птолемей и Аристобул), той скъсва с разпространените версии на Александровата история и пресъздава една видимо достоверна картина на фактите около похода на Александър в Азия и породилите ги причини.
Arr. I. 1–3; Тексткритиката на Ариан
Всичко, което са написали в съгласие един с друг Птолемей, синът на Лаг, и Аристобул, синът на Аристобул, за Александър, сина на Филип, записвам на всяка цена като истина. Там обаче, където се разминават, съм подбрал това, което ми се струва надеждно и същевременно достойно за разказване. Други действително са писали по друг начин за Александър, но всъщност няма човек, за когото да са писали повече хора или да са били в по-големи противоречия един с друг. За моето изложение обаче най-достоверни ми се видяха Птолемей и Аристобул, единият, именно Аристобул, защото извършил военния поход заедно с цар Александър, а Птолемей, освен че също участвал в похода, и защото за него в сравнение с всеки друг като за бъдещ цар би било позорно да лъже. И тъкмо на тези двамата може особено да се вярва, защото при тях, пишещите едва след смъртта на Александър, отсъстват принудата и надеждата за похвала, акo представят нещата по друг начин, а не както са се случили в действителност. Има обаче и неща, за които другите пишат и които аз записах единствено като недостоверни предания за Александър, защото ми се стори, че са достойни за споменаване и не на всяка цена толкова невероятни.
Arr. I, II, 6 — 12; 2: Александър преминава в Азия
На Парменион било заповядано да прекара много пехота и конница от Сестос в Абидос. Това било извършено на 160 триери и на много транспортни плавателни съдове. Обикновено разказват, че Александър, потегляйки от Елеунт... сам управлявал кораб и, като доплувал до средата на Хелеспонта, заколил бик в жертва на Посейдон и Нереидите и извършил възлияние в морето от златна чаша. Разказват, че той пръв стъпил в пълно снаряжение на азиатската земя. На това място, откъдето отплувал от Европа и там, където дебаркирал в Азия, той поставил олтари на Зевс, покровителя на слизащите на брега, на Атина и на Херакъл. Пристигайки в Илион, той принесъл жертва на Атина Илионска, поднасяйки ѝ и закачайки в храма пълно бойно снаряжение, а в замяна взел някои от свещените оръжия, пазени от Троянската война. Говорят, че в сраженията ги носели пред него. Разказват още, че на олтара на Зевс, покровителя на домашното огнище, той принесъл жертва на Приам, молейки го да не се гневи повече на рода на Неоптолем, от който произхождал и той.
Когато влизал в Илион, навархът Манетий го увенчал със златен венец. Същото направил и атинянинът Харет, който дошъл от Сигейон, както и други елини и местни жители. Сам той положил венци на гроба на Ахил, а Хефестион казват, положил венци на гроба на Патрокъл. Разказват, че Александър провъзгласил Ахил за щастливец, защото за неговата слава известил на бъдещите времена такъв поет като Омир. Александър действително имал право да завижда за това на Ахил. Той бил щастлив във всичко, но тук не му провървяло — никой не разказал на човечеството по достоен начин за деянията на Александър.
Arr. I, 23, 7–8: Александровите методи за укрепване на властта
За владетелка на цяла Кария той назначил Ада, дъщерята на Хекатомн, жената на Идрией, който ѝ се падал и брат, но я взел по карийски обичай за жена. Умирайки, Идрией ѝ предал управлението на страната, тъй като в Азия още от времето на Семирамида било прието жените да управляват с мъжете си. Пиксодар ѝ отнел властта и сам заел мястото ѝ. 8. След смъртта на Пиксодар карите управлявал по решение на царя неговият зет Оронтобат. Ада задържала само Алинда, една от карийските крепости. Когато Александър навлязъл в Кария, тя излязла насреща му, предала му Алинда и казала, че той за нея е като син. Александър ѝ върнал обратно Алинда, като не пренебрегнал името на „сина", а когато превзел Халикарнас и завладял останалата Кария, той ѝ предоставил управлението на цялата страна.
Arr. I, 24, 1–2; Александър и женихите
Сред македонците, потеглили на война с Александър, имало и такива, които се оженили преди самия поход. Александър решил, че не трябва да забравя за това — той изпратил младоженците от Кария в Македония, за да прекарат зимата с жените си. Водачеството им той поверил на Птолемей, сина на Селевк, един от царските телохранители, а за стратези назначил Кен, сина ни Полемократ, и Мелеагър, сина на Неоптолем, тъй като самите те били младоженци. 2. Той заповядал, когато се върнат в родината и заведат тези, които потеглили с тях, да се заемат с набора и да съберат колкото може повече конници и пехотинци. Тази постъпка, заедно с други, прославила Александър сред македонците. Той изпратил също Клеандър, сина на Полемократ, в Пелопонес за воински набор.
Arr. II, 14: След битката при Ис (333 г. пр. н. е.) персийският владетел се опитва да преговаря с Александър
Когато Александър бил все още в Марат (333 — 332 г,), при него дошли пратеници с писмо от Дарий и с устната молба да освободи неговата майка, жена и деца. В това писмо се изяснявало следното: Филип живял в дружба и съюз с Артаксеркс, след възцаряването на Арсес обаче, сина на Артаксеркс, Филип пръв постъпил несправедливо с него, макар персите нищо лошо да не му били направили. Откакто Дарий станал цар на персите, Александър не пратил никого при него, за да потвърди старото приятелство и съюза, а нахлул с войска в Азия и много злини причинил на персите. Той, Дарий, излязъл да защищава своята земя и своята власт, дадена му в наследство от дедите. На някой от боговете било угодно да реши сражението така, както то вече било решено. Той, царят, моли царя (Александър) да върне майка му, жена му и децата му, взети в плен, желаейки да завърже приятелство с Александър и да му стане съюзник. Той моли Александър да отговори по Мениск и Арсим, посланици на персите — на тях им е поръчано да му връчат и да получат от него гаранциите за приятелство и съюз.
Александър отговорил на писмото и изпратил с Дариевите посланици Терсип, повелявайки му да предаде писмото на Дарий, но нищо да не обсъжда с него. Ето писмото на Александър: „Вашите предци нахлуха в Македония и останалата Елада и извършиха много злини, макар да не бяха претърпели от нас никаква обида. Аз, предводителят на елините, желаейки да накажа персите, навлязох в Азия, предизвикан от самите вас. Вие помагахте на Перинт, който обиди моя баща, в Тракия, намираща се под наша власт, където Ох изпрати войска. Баща ми умря от ръката на заговорници, които вербуваха и за което се хвалите на всички в писмата си. Ти с помощта на Багой уби Арсес и завзе властта несправедливо, противно на персийските закони. Ти си несправедлив към персите. Ти разпращаше до елините непристойни писма, призовавайки ги на война с мен. Ти изпрати пари на лакедемонците и другите елини — нито един полис не ги прие, но лакедемонците ги взеха, а твоите пратеници подкупиха привържениците ми и се постараха да разрушат мира, който въдворих в Елада. Тръгнах на война срещу теб, защото враждебните действия започна ти. Победих в сражение отначало твоите военачалници и сатрапи, а сега и теб и войската ти и владея тази земя, защото боговете ми я предадоха. Аз ще се погрижа за твоите хора, които, като оцеляха в сражението, преминаха към мен. Те не остават против волята си, а доброволно идват да воюват заедно с мен. Сега аз съм господарят на цяла Азия. Ела при мен. Ако се боиш, че ще ти сторя зло, то прати когото и да е от близките си да получиш гаранции за твоята безопасност. Когато ти дойдеш при мен, ще ти върна, по твоя молба, и майката, и жената, и децата и ще ти дам всичко, което още пожелаеш. За каквото и да ме помолиш, ще бъде твое. В бъдеще, когато ми пишеш, ми пиши като на цар на Азия, а не се обръщай като към равен. Ако ти е нужно нещо, кажи ми го като на господаря над всичко, което е било твое. В противен случай ще те считам за човек, който ме обижда. Ако ти си решил да оспорваш царството ми, то стой и се бори за него, а не бягай, защото ще те стигна, където и да си."
Arr. II, 24, 5–6: Александър завладява Тир
Тези, които избягали в храма на Херакъл (тук били главните управители на Тир, цар Адземилк и някои богомолци от Картаген, дошли по древния обичай в метрополията да се поклонят на Херакъл), Александър помилвал. Останалите той превърнал в роби. Били продадени около 30 000 тирийци и чужденци, заловени в Тир. Александър принесъл жертви на Херакъл и устроил в негова чест процесия, в която взела участие войската в пълното си въоръжение. Корабите следвали процесията в чест на Херакъл. Александър организирал в свещен участък гимнастически състезания и надбягване с факли. Машината, която пробила стената, той принесъл в дар на храма, както и тирийския свещен кораб на Херакъл, който заловил в сражението. Когато го принесли в дар на Херакъл, на него бил поставен надпис, съчинен от него или от някой друг, който не заслужава да се спомене, затова и не го привеждам. Така бил превзет Тир при атинския архонт Никет в месеца хекатонбеон.
Arr. II, 25: Ново писмо на Дарий III
Когато Александър бил още зает с обсадата на Тир, при него дошли пратеници от Дарий със следните предложения: Дарий да даде 10 000 таланта за майка си, жена си и децата си, цялата земя оттатък Ефрат чак до Елинското море да принадлежи на Александър. Александър да се ожени за дъщерята на Дарий и да живее с Дарий в приятелство и съюз. Когато пратениците изложили всичко това пред събранието на хетайрите, разказват, че уж Парменион казал на Александър, че ако той бил на мястото на Александър, с радост би прекратил войната при тези условия и не би излагал себе си на по-нататъшни опасности. Александър отговорил, че и той би постъпил така, ако би бил Парменион, но тъй като е Александър, ще даде на Дарий следния отговор: Той не се нуждае от парите на Дарий и не ще приеме вместо цялата страна, само част от нея — и парите, и цялата страна му принадлежат. Ако пожелае да се жени за дъщерята на Дарий, ще се ожени и без неговото съгласие. Той заповядва на Дарий да се яви при него, ако иска добро отношение към себе си. Дарий. като чул това, се отказал от преговори с Александър и започнал да се готви за война.
Arr. IV, 9, 1–2: Оценка на Ариан за убийството на Клит
Аз решително порицавам Клит за неговото дръзко поведение с царя и съжалявам Александър в тази му беда. Той открил, че се намира във властта на два порока, а именно на гнева и на пиянството; на разумния човек не подобава да бъде във властта дори на единия от тях. Тук обаче аз и хваля Александър за това, че той веднага разбрал какво страшно дело е извършил. Някои казват, че той опрял сариса в стената и искал да се хвърли отгоре ѝ, считайки, че е недостоен да живее, след като в пияно състояние е убил приятеля си.
Спор в обкръжението на Александър относно проскинезата
Аrr. IV, 9, 9: Защото е известно, че Александър, въобразявайки си, че е син на Амон, а не на Филип, поискал да му се кланят до земята. Като се възхищавал на обичаите на персите и мидийците, той сменил облеклото и преобразил дворцовия етикет. Тук нямало нужда нито от ласкатели, които да го тласкат по този път, нито от софисти като Анаксарх или Aгис, епически поет от Аргос.
Arr. IV, 10. 1–2: Калистен, олинтиецът, ученик на Аристотел, човек обикновен и суров, не одобрявал всичко това. Тук съм съгласен с Калистен, но по никакъв начин не считам справедливи думите му (ако те наистина били написани), че Александър и Александровите дела зависят от него, Калистен, и от неговата история и че той дошъл при Александър не за собствена слава, а за да прослави него за да стане Александър съпричастен към боговете не по лъжливите разкази на Олимпиада относно неговото раждане, а по тази история на Александър, която Калистен щял да напише за пред света.
Arr. IV, 6–7: Анаксарх положил началото и започнал да говори, че е много по-правилно да почитат за бог Александър, а не Дионис и Херакъл и не само заради множеството негови велики деяния: а и защото Дионис е тиванец и няма отношение към македонците, а Херакъл е аргосец и с македонците го свързва само произходът на Александър, чийто род произлизал от Хераклидите. Ще бъде по-справедливо, ако македонците започнат да оказват на своя цар божествени почести, защото няма никакви съмнения в това, че когато той си отиде от този свят, те ще го почитат като бог. Много по-правилно е да го възвеличаят приживе, отколкото да го почитат мъртъв, когато тези почести вече няма да са нужни.
Arr. IV, 11, 1 sq.: Анаксарх произнасял подобни слова. Съучастниците в изготвения план ги одобрили и заявили, че те тук желаят да се поклонят до земята на Александър. Болшинството македонци, отегчени от чутото, мълчали. (2). Калистен пръв нарушил мълчанието... (7) „И на самия Херакъл приживе елините не са оказали божествени почести и започнали да го почитат като бог не веднага след смъртта, а едва по-късно, по заповед на делфийския бог. Ако на човек, който разсъждава във варварска страна, му се налага да мисли по варварски начин, то моля те, Александре, спомни си за Елада, заради която ти предприе целия този поход, пожелавайки да присъединиш Азия към нея. (8). Помисли: като се върнеш там, и елините ли, най-свободните хора, ще заставиш да ти се кланят до земята? Или елините ще оставиш на мира и само на македонците ще наложиш това безчестно? Или ще ти бъдат оказвани различни почести — елините и македонците ще те почитат като човек, по елинския обичай, а само варварите — по варварски? (9). За Кир, сина на Камбиз, разказват, че той бил първият човек, на когото започнали да се кланят до земята, и оттогава насетне персите и мидийците продължават да се унижават по този начин. Би следвало да се припомни, че този Кир бил вразумен от скитите, хора бедни и независими, Дарий — също от скитите, Ксеркс — от атиняните и лакедемонците, Артаксеркс — от Клеарх и Ксенофонт с техните 10 000 войни, а нашият съвременник Дарий — от Александър, комуто не са се кланяли до земята."
Arr. IV, 12. 1: Тези думи на Калистен раздразнили Александър извънредно много, но македонците ги приели от сърце. Като забелязал това, Александър изпратил да кажат, че за земните поклони вече няма да става дума.
Arr. VII, 4, 4-6, 5: Политика на асимилация
В Суза отпразнували сватбите си и той самият, и неговите хетайри. Той, по думите на Аристобул, взел за жена най-голямата дъщеря на Дарий, Барсила, и още най-малката дъщеря на Ох, Парисатида. Неговата жена била вече и Роксана, дъщерята на бактриеца Оксиарт. Хефестион той оженил за Дрипетида, дъщеря на Дарий и сестра на собствената чу жена - той поискал децата на Хефестион и неговите да са братовчеди. На Кратер дал за жена Амастрида, дъщеря на Оксиатър, Дариев брат: на Пердика — дъщерята на Атропат, сатрапа на Милия. Телохранителя си Птолемей и царския секретар Евмен оженил за дъщерите на Артабаз, единия за Артакама, другия за Артонида: Неарх — за дъщерята на Барсина и Ментор; Селевк — за дъщерята на бактриеца Спитамен. По такъв начин той сродил около 80 хетайри с дъщерите на най-знатните перси и мидийци. Браковете били извършени по персийски обичай. За женихите били поставени в един ред кресла. След като вкусили от напитка, невестите дошли и седнали, всяка до своя жених. Те ги прегърнали и целунали. Царят дал пример. Всички бракове били осъществени едновременно. Тази постъпка на Александър сочели като едно от доказателствата за неговото обикновено и приятелско отношение към хетайрите. Мъжете, всеки със своята жена, се прибрали. Разходите за всичко платил Александър. Имало и други македонци, които се оженили за азиатски жени; Александър наредил да им съставят поименен списък (оказали се повече от 10 000), и всички те получили от него сватбени подаръци.
Александър решил, че сега е времето да се изплатят войнишките дългове. Той наредил да съставят списъци, кой с колко е длъжен, за да се отпуснат съответните суми. Отначало само малцина записали имената си, боейки се, че Александър ще направи проверка на кого молбата е невярна и е прекалил. Когато доложили на Александър, че само малцина нанесли имената си върху списъците и че болшинството крие своите дългови задължения, той изругал войниците за тяхната недоверчивост: „И царят е длъжен да говори само истината пред своите поданици, и тези, над които той властва, не бива да се съмняват в правдивостта на своя цар." В лагера наредили маси и поставили на тях парите. На раздаващите парите той наредил да изплащат дълга на всеки, който предяви дългово задължение, без да записват повече имена. Войниците се доверили на Александровата дума и това обстоятелство, че останали анонимни, били за тях още по-приятно, отколкото избавлението от дълговете. Говорят, че на войската били раздадени този път около 20 000 таланта. На някои той раздал и подаръци — различни, в зависимост от сана им и доблестта, показана в сраженията. Тези които се отличавали с мъжеството си, той увенчал със златни венци — преди всичко Певкест, който го прикрил със своя щит, след това Леонат, който също го прикрил с щита си и преминал цялата война с индите и удържал победа над оритите... След това увенчал Неарх в награда за пътешествието от земята на индите по Великото море… след това Онесикрит, наварх на царския кораб, а също така Хефестион и останалите телохранители.
При него дошли и сатрапите от новооснованите градове и от останалите покорени земи. Те му водели около 30 000 младежи, все на една възраст, които Александър нарекъл „епигони". Тези младежи били снабдени с македонски оръжия и обучени в македонските военни порядки. Пристигането им озлобило македонците, защото си мислели, че Александър предприел всичко това, за да няма повече нужда от тях. Не по-малко огорчение за македонците били персийските дрехи на Александър, както и браковете, сключени по персийски обичай, в болшинството си по сърдечно желание на женихите, които заради своята равнопоставеност на царското бракосъчетание били почитани извънредно много. Те били настроени и срещу Певкест, сатрапа на Персия, защото по начина си на обличане и изразяване той се държал като персиец, а Александър се радвал на „варварските“ му привички. Обявили се и срещу обстоятелството, че конници на бактрите, согдианците и арахозците, както и конни отряди от Зарангия, Ария, Партия и Персия и така наречените еваки, разделени на лохи били включени в конницата на доверениците... А после и фактът, че на тях им били раздадени македонски сариси, вместо „варварски“ копия — всичко това огорчило много македонците...
