Текстът е от "Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак. Превод на В. Киселков, Митрополит Григорий Цамблак. София, 1945, с. 51-53.
Публикувано по: Текстове и документи по история на България. Съставители Хр. Матанов, Т. Даков, Б. Боев.
Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши - доброненавистникът! - да разори града (Търново), понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени; че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това, че има големи богатства и многобройно население и че е прочут, както с църковните, така и с царските (сгради). Затова, като повдигна всички източни (войски), начевайки от Персийските земи, Ликаония и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал (за да надмине с тях не само Дарий, царя на персите и на мидийците, но и Александър Македонски), неочаквано нападна града. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И много се бяха разтегнали свирепите. Варваринът беснееше: той заплашваше, че с огън ще изгори (жителите); заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде, ако тъй продължават да са непокорни. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна.
И веднага йереят Евтимий биде изгонен из църквата ("Възнесение Христово"), а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на Завета изпадна в ръцете на другородците; светинята на светините стана подвластна на асирийците и което беше най-важно, светите (дарове) се предлагат на кучетата!...
Прочее що (направи)? Нима се опечали повече, отколкото трябваше? Нима се изплаши? Нима избяга, когато видя как стадото му се пилее? Нима произнесе лека или тежка дума, недостойна за неговото любомъдрие? Съвсем не! Той дори се яви пред царя, укроти неговата страст към убийство, а страшното намерение на варварина в благосклонното държане, както някога пророкът (укротил) лъвовете в ямата, а момците - пламъка в пещта. Защото и варварската свирепост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже!
Когато видя отдалеко, че той иде с присъщата си благочинност и замисленост, без да поглежда нито едно от зрелищата пред себе си, които привличаха върху си слуха и погледа на глупавите, а да минава край тях като край стенни картини, (царят), като с вида на лицето си изразяваше благост, не продължи да седи, а веднага стана, отдаде му почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар, че най-накрая не изпълни уговореното.
И както някой доблестен войвода, който напълно не дава гръб, макар да е победен от вразите, а след като събере сили, побеждава, така и той (постъпи).
Понеже беше изгонен из църквата, той отиде в друга, що беше посветена на върховните (апостоли Петър и Павел). И като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи, отколкото по-рано: грижеше се да запази (народа), от варварското изтребление; поучаваше, утешаваше, повдигаше падащите; поддържаше слабите, похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се; някои пък отстраняваше като гнила част, за да не погине цялото тяло, а прокаженото изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо. И така вторите подвизи и победи на този мъж над лукавия бяха много по-големи, отколкото първите, когато в мир прекарваше живота...
Когато лукавия (дявол) се видя тъй свързан от пленниците си и наранен със стрелите си, без да му е възможно мълчаливо да понесе поражението на войските си и пълното си обезоражение, произведе много по-голяма и по-люта буря, отколкото беше първата. Когато се разказва, езикът на човека се вдървява, а косите се разтреперват.
Воеводата (турчин, когото султан (Баязид) остави да управлява града) повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни (въпроси). И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла сред църквата или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа...
О, свето войнство! Не един по-рано, а други по-после, но (всички), като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха (с мъченически венец)! Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели...
