От Георги Пахимер
Публикувано по: П. Петров, В. Гюзелев, Христомаия по История на България, т. II, 1978
Георги Пахимер (1242 — ок. 1310) е един от най-изтъкнатите византийски хронисти от втората половина на XIII и началото на XIV в. Автор е на множество реторични произведения, стихотворения, писма и др. Най-значителното му произведение е неговото историческо съчинение в 13 книги, обхващащо периода от 1255 до 1308 г. Благодарение на широкото си образование и висшите длъжности, които заемал, Пахимер бил добре запознат със съвременните му събития и ги изложил доста подробно. Въвлечен в сложните догматически спорове, той не е могъл да остане безучастен и безпристрастен. Общо взето обаче, той се ползва с името на добър и осведомен хронист. Превод на М. Войнов от G. Pachymeris De Michiaele et Andronico Palaeologis libri XIII, I, Bonnae, 1835, c. 137 — 430.
Владенията на деспот Яков Светослав
А третата [сестра на Йоан Ласкарис [императорът] Михаил VIII Палеолог] даде на българина Светослав, владетеля на планинската област около Хемус и Мизия.
Влошаване на българо-византийските отношения (1261-1263)
Що се отнася до българите, императорът [Михаил VIII Палеолог] не ги оставяше на мира, а ги дразнеше отблизо. Омразата на Константин срещу императора беше и без това очевидна, тъй като беше подстрекаван от съпругата си Ирина заради брата ѝ, момчето Йоан... Естествено беше и сам императорът да ги мрази, понеже беше мразен от тях, и да отговаря на удара с удар. Когато ромейската империя се простираше до Одрин и едва ли по-нататък, защото земите оттатък бяха под властта на българите, императорът изпращаше там често войскови експедиции, като за учудване сам се разпореждаше оттук. В местата, които случайно бе видял, той оттук умело напътстваше изпращаните войски — и къде да се разположат на лагер, и как да нападнат и откъде да връхлетят — от засада или открито, нощем или денем. И нареждаше всичко оттук. Ако пък не познаваше мястото, заповядваше на тия, които го познават, да го начертаят и започваше да дава нареждания. И със съд заплашваше неподчинилия се. И тъй той пращаше там войските и си подчиняваше много от тамошните места: превзет бе Пловдив, завладяна бе крепостта Стенимахос и бе завзета цялата планинска верига отсам Хемус. Бе превзет, предаден от Мицо, както ще бъде казано, големият град Месемврия, а заедно с него и Анхиало и околните им земи, които, почувствали веднъж промяната, с удоволствие се подчиняваха на императора. Константин беше потресен от това. Не можеше да се защитава тогава, но все пак се сърдеше за станалото и търсеше удобен случай, който се смята за решаващ фактор при събитията, за да си отмъсти достойно.
Българо-татарско нападение срещу Византия (1265 г.)
Когато императорът беше вече обиколил западните области и се връщаше в столицата, те [татарите] в същото време заедно с Константин нападнаха и като се промъкнаха с цялото множество през теснините на Хемус, открито се разположиха на лагер... Отделно на колесница се возеше и Константин, заобиколен от българите. Той си беше счупил някога крака и не можеше да си служи нормално с краката при пътуването, а още по-малко с кон. Той винаги следеше къде станува императорът, за да го залови, когато остане сам... Неприятелите се научиха за случилото се със султана Изедин и че той заедно с другите се намира в Енос, събраха се масово заедно с Константин и обсадиха града.
Българо-византийският договор от 1268 г.
След малко време умря Ирина, съпругата на българския цар Константин. След това владетелят поиска да сключи с него съюз, за да настъпи спокойствие за тези при Хемус и за самата Македония [Източна Тракия] и Тракия, понеже там бяха загубени много войски поради постоянните войни. Той проводи пратеничество при Константин и обеща да му даде за съпруга племенницата си Мария, втората дъщеря на Евлогия, за която по-рано беше женен великият доместик Алексий Фил. След като бяха положени клетвите, че им се дават Месемврия и Анхиало (те бяха негови, но императорът ги бе завзел и справедливо беше да ги вземе отново този, който ги е владеел по-рано, като зестра за бъдещия брак). Императорът изпълни условията за брака много щедро и по царски. Самият той и патриархът излязоха заедно с невестата и като стигнаха до Силиврия, стъкмиха там като господарка изпращаната при Константин и му я проводиха, придружена от най-голяма свита, а сами се върнаха. Така императорът изпълни това, което се отнасяше до брака, а въпроса с градовете протакаше, понеже знаеше, че с това ромейската държава наистина ще бъде ощетена. А пред Константин измисляше убедителни предлози, между които и този, че той не можел да ги даде веднага, тъй като жителите на градовете не се съгласявали. Градовете били част от Романия, а те ромеи и не било разумно ромеи да бъдат поданици на българин. Императорът не отказа напълно предаването, но го свързваше с раждането на син, така че като добие наследник от ромейско потекло, и предаването да бъде благовидно. Това беше открита подигравка и благовидна лъжа на човек, който ги прикриваше с времето. Все пак Константин, макар и против волята си, чакаше и сключи договора, ако и от изпращането на дадената му за съпруга да имаше полза не толкова той, колкото ромейската империя. След като му роди син Михаил, Мария негодуваше и принуждаваше съпруга си да наруши договора и да започне война, като изиска градовете. След това се случиха немалко неприятности, а биха се случили още по-големи, ако императорът не беше побързал да се сроди с Ногай, като му даде незаконната си дъщеря Ефросина. И така със сродяването си с Ногай не спря нападенията на Константин и не развали плановете му, тъй като татарите веднага щяха да го нападнат в гръб, ако той нападне войските на императора.
Прочее, като имаше Ногай за съюзник, готов да нападне Константин и да ограби земята му, ако той нахлуе в неговата земя, императорът здраво владееше не само Месемврия и Анхиало, но и Созопол, Ахтопол, Кастрициум и други някои крепости, които императорските пълководци бяха спечелили и завоювали за императора. И ги държеше, разбира се, в ръцете си, без дори да отстъпва сянката на някоя крепост. Наистина той владееше отдавна по право Месемврия, която получи от Мицо. А този Мицо — нека се върна по-назад и да разкажа по-ясно — бе зет на Aceн [Иван Асен II] и водеше дъщеря му и беше баджанак на Теодор Ласкарис. Този Асен, който според историята се беше свързал с императора Йоан Дука и заедно с него нападаше западните области, имаше прояви на всякакво благородство. След неговата смърт Мицо пое като българин властта над българите. Случваше се той да раздразни и императора, така че често враждуваше и воюваше с ромейските войски, но се случваше да раздразни и много български велможи и да се натъкне на големи неприятности. Защото, завиждайки му, те минаха на страната на Константин, който по произход беше наполовина сърбин. Но тъй като той нямаше от своя род право на властта, понеже не беше роднина на Асен, той взе за съпруга неговата внучка, която му бе изпратена от Йоан, и така получи същото право като Мицо на Асеновото царство. И той имаше за столица Търново и величествено носеше царските знаци. А Мицо владееше околните земи и ту се задоволяваше с тях и мируваше, ту пък враждуваше с Константин, когото веднъж преследвайки го, затвори в нашия Стенимахос. И ако не беше си послужил с помощта на ромейската войска, може би би бил пленен и би загинал. Но съдбата наклонява везните и замогналият се отново Константин преследва по-смело Мицо. А той с децата си отива в Месемврия и оттам помолва императора да го приюти и като откуп да вземе града. Императорът веднага изпрати куропалатът Глава, по-късно велик папий, и той заедно с други и достатъчно войска отиде в Месемврия и я присъедини към ромеите, а Мицо отведе при императора по суша през Хемус. Той го прие любезно, смъмри го леко и Мицо, почетен достатъчно с пронии при Скамандър, се засели с децата си там. Императорът сключи с него договор и обеща да даде дъщеря си за най-големия му син.
Влошаване на българо-византийските отношения (1271-1276)
Събитията при Хемус отново започнаха да създават грижи на императора. Защото споразуменията с Константин и договорите за брака бяха вече нарушени. Мария настройваше мъжа си да враждува, защото макар и да добиха деца, Михаил все отлагаше въпроса за Месемврия. За тях беше ясно, че императорът измисля причини да не даде това, което той изобщо нямаше намерение да даде. Омразата ѝ бе разпалвана и от презрението на императора към майка ѝ Евлогия. А причината за станалото беше разногласието в църквата. Така че императорът приписваше на омразата ѝ към него не само това, че се откъсна от общение с църквата, но и че се огради с много схизматици, които подкрепяше. Това Мария научаваше от тези, които всекидневно отиваха при нея (имаше и мнозина монаси, които просеха от нея подаяния), и кроеше страшни неща против вуйчо си, отвращавайки се от постъпката му [сключването на унията с Римската църква през 1274 г.], както казваше на просителите монаси, и ужасявайки се от омразата на императора към майка ѝ. Затова и тя, проявявайки същата омраза, се опитваше да направи нещо повече, отколкото е по силите на една жена. Тя изпрати в Палестина Йосиф, когото наричаха и Катар, заедно с други да осведоми елийския патриарх за станалото, а същевременно, доколкото му е възможно, да възбуди султана против императора, та едновременно той оттам, а българите оттук да се съберат и да опустошат земята му. Императорът бил омразен и на бога като нарушител на вярата в него, а нищо друго не опълчвало хората така, както нарушаването от тях на установената от старо време вяра. На патриарха се струваше, че пратениците на Мария говорят верни неща, тъй като той научаваше за станалото и от други. И затова въпреки преувеличаването на нещата той смяташе, че пратениците говорят истината и не се интересуваше за този, който ги е пратил, а вярваше, че хората около александрийския Атанасий и антиохийския Евтимий ще направят онова, което и самият той би решил да стори. А за султана пратеничеството им беше напълно неочаквано, защото и в миналото не е имало такова до управляващите преди него в Египет. Освен това и българският народ не беше така известен, че да бъде въздигнат в степен на царство. И затова тяхното пратеничество му бе подозрително и тихомълком го отпрати [1276 г.].
Убийството на деспот Яков Светослав (1276 г.)
Мария, като коронова сина си Михаил въпреки възрастта му, гледаше го и го възпитаваше по царски и при тържествените приветствия отреждаше на сина си място пред родителите. Тя много подозираше Светослав, който беше деспот, и коварно мъчеше да го измами. Положението на болния Константин я караше да подготвя такива неща, защото се боеше за сина си. Тя прочее проводи пратеници и с клетви, че не злоумишлява против него, убеди Светослав да дойде при нея. А той, уповавайки се на клетвите, дойде в Търново и поиска, макар и на напреднала възраст вече, да бъде осиновен. И той бе тържествено осиновен в църква от Мария. След молитвите на йерея при светлината на свещите тя разтвори горната си дреха и загърна от двете си страни двамата - Михаил и Светослав. След сключването на споразумението Светослав, наречен син на господарката на българите след Михаил, си отиде у дома. Не измина много време от осиновяването и постъпилата коварно мнима майка убива повярвалия, че е осиновен.
