Публикува се по: Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III
Из „Пътешествието“ на Пол Люка
от 1706 г.
Френският пътешественик Пол Люка, лекар по професия, издирва и грижливо събира стари ръкописи, монети, надписи и др. Старае се да опознае народите и земите, които посещава. По време на обиколките си из редица османски провинции минава на два пъти — през 1706 и 1717 г. — и през българските земи. Печата се по Б. Цветкова, Френски пътеписи, с. 269 — 270. Превод на Б. Цветкова от P. Lucas. Voyage du sieur Paul Lucas fait par ordre du roy dans la Grèce, l’Asie Mineure, In Macedoine et I'Afrique, I, Paris, 1712.
От Адрианопол, решен да поема път за Филипополис, наех една араба. Това е нещо като висяща каруца, теглена от три коня; платих за нея 5 жълтици. Така заминали на 24 май, след като вървяхме в равнината шест часа, пристигнахме същия ден в касабата Мустафа паша. Излезли оттам от зори, след шест часа път ние си починахме два [часа] в касабата Арман, откъдето отидохме в [касабата] Узонжу. Там ни настаниха в една къща на християни, които се наричат българи. Намерихме там само жените. Те посрещат добре всекиго. Дават ечемик и сено на конете, приготвят каквото могат за ядене на пътниците. И при това всичко е евтино, защото за трима души и три коня ми струваше само 12 су.
На 26 заминахме от сутринта и видяхме наоколо чаровна страна, пълна със села, повечето от които принадлежат на същите християни; след 9 часа път отидохме да отседнем в Инималем. Това е голямо село, където минава едноименна река, която се влива в Марица. Приети бяхме там като предния ден само от жените. Трябва да признаем, че жените на тази страна няма защо да се показват, защото всички са много симпатични. Походката им е права, съпроводена с благородна гордост, примесена с любезност и мекота. При все че са само селянки, жестовете им и всичките им маниери са на хора над простолюдието. Мислех, че виждам вакханките на г. Пусен. Те изглеждат винаги пияни поради веселото им и разнообразяващо настроение. Облеклото им е само риза и някаква роба отгоре. Косите им са изцяло сплетени, висящи по гърбовете им и пълни с монети като пари от по 5 френски су и други по-големи и по-открояващи се. Главите им са покрити само с малка шапчица, също украсена; колиетата, които носят, са с по четири-пет низа. Ризите и робите им са доста отворени отпред и шията им е твърде открита. Те всички са с много красиви [шии] и не си дават много труд да ги прикриват. Най-сетне винаги са с открити лица. Къщите им са построени само от пръст и не са покрити с друго освен със слама. Но за селски къщи са чисти отвътре. Удивително е, че мъжете им почти никога не са в къщи; винаги са на полето да обработват земята, която за тях е от най-плодородните, или в града да работят друго според сезона. Това е, защото там все още господстват чистота и истинска вярност.
На 27-ми, след като удовлетворихме нашите приятни стопанки с 9 су за всичките им разноски, макар между друго те да ни дадоха и две много крехки пилета, тръгнахме покрай Марица, която ни бе отдясно. След като вървяхме 6 часа, си отдъхнахме от това в с. Баба. Оттам отидохме във Филипополис, където пристигнахме в три часа след обяд. Настанени бяхме там в един хан, както обикновено. Но понеже се разчу веднага, че съм лекар, изпратиха да ме търсят от страна на мюфтията и бея. Посетих ги. Те поискаха и единият, и другият лекарства за недъзите си. Обещах им такива и им дадох дори веднага. Те извършиха чудеса, особено виненият камък, който никога не е имал по-изключителен ефект, отколкото в този град. Така за кратко време ме взеха за най-големия лекар на земята.
На 30-и отидох да се поразходя около Филипополис. Той е съвсем без стени. Но е построен на три малки възвишения, които едва се държат и са на една линия. Очевидно тъкмо на тази височина някога са били укрепленията му. На запад е Марица, която мие подножието на къщите. Тази река носи там всякакви кораби и следователно всякакви улеснения за живота. От другата страна има едно доста голямо предградие. В него се минава по красив дървен мост.
Има около 120 еврейски къщи. Но, общо взето, неговите граждани са почти всички християни. Има до 6 черкви. Това е единственият град в Турция, в който видях една камбана, която отбива часовете на деня, както са по тукашно време. Тя е в една кула, построена на [един от] трите хълма, за които говорих.
Из „Исторически сведения“ на Г. Дриш
от 1718 г.
Печата се по Л. Милетич, Стари пътувания през България, СбНУНК, 1891, 6, с. 95 — 96. Превод на Л. Милетич от Historia magnae Iegationis caesarae..., Viennae, 1721.
Когато някой българин иска да се ожени за някоя девойка, купува я от родителите ѝ срещу пари, които те ѝ дават като зестра. През първата година тя трябва да ги носи до тялото си, така че често пъти някои са натоварени като магарета. Всяка от тях мисли, че като носи повече пари със себе си, е по-хубава и по-добра от другите. Когато се извърши сватбата, булката се отвежда от своите приятели и роднини при съпруга си. При това някои плачат, други пеят, трети носят факли, някои сплитат косите на булката, а други ги разплитат. По такъв начин я завеждат при мъжа. Там тя остава цели 14 дена със закрито лице, което даже съпругът ѝ не може да открие през това време, макар че е вече брачно свързан с нея. Това му се разрешава само в определено време. Когато обаче преминат четиринадесетте дни, тя сваля покривалото и почва да се грижи заедно с мъжа си за дома.
Съдебен документ от 1728 г.
Печата се по повод, публикуван в Положението на…, Съст. и ред. Н. Тодоров, с. 88 — 89. Оригиналът се съхранява в НБКМ, Ор. отд. OAK 37/27
Раята на град Видин е подала на височайше име едно изложение, според което на техния празник на червените яйца [Великден], долни елементи от 8-те еснафа в този град заедно с други някои лекомислени хора, като развели знамена, въоръжени с пушки и строени в сейменски ред, противно на свещения шериатски закон тръгнали по улиците и пазарищата. Те изловили всички заварени вън от домовете им иноверни от раята и почнали да ги тормозят, заявявайки, че насила ще ги потурчат. Те събаряли стрехите и покривите им и по този начин си позволили всякакво насилие и тормоз. Представителите на 8-те еснафа: кожарски, абаджийски, бакалски, ахтарски, йеминджийски, ковашки, шивашки и бръснарски [изброени са имената на тези представители] в присъствието на мюбашира едногласно заявиха: „В нашия град, от покоряването му насам, в деня на кяфирския празник на червените яйца мюсюлманите по стар обичай устройват увеселение с илюминации, като потурчват един момък от кяфирското население. Обаче при това положение, след като е издадена забрана със задължителен за всички султански ферман, ако вдигнем знаме и посегнем на раята в деня на празника на червените яйца, задължаваме се, от днес нататък, да платим в полза на държавата: кожарите — 80 гроша, абаджиите — 80, бакалите — 200, ахтарите — 200, йеминджиите — 200, ковачите — 80, шивачите — 80, бръснарите 80, като всички си поръчителстваме взаимно...
Приписка от 1737 г.
Печата се по Б. Цонев, Опис на ръкописите..., I, с. 236.
Още турците воюваха против московците, когато дойдоха немците при Ниш, завзеха го и прогониха турците от Ниш и от градовете около него. Тогава беше владика и държеше престола на Самоковската епархия всеосвещеният архиерей кир Симеон, който тогава, в тия люти времена, се намери в мястото, наречено Дупница. Агаряните се втурнаха и оплячкосаха неговия дом така, щото в него не остана нищо. Те хванаха владиката, но не го заведоха пред управителя си, а го оковаха в много железни вериги и го хвърлиха в тъмница. В нея той прекара 23 дни. После го заведоха пред управителя си, а го оковаха в много железни то заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христа. Но той претърпя като добър страдалец спасителен. След това го обесиха за шията на 21-вия ден от месец август. Това стана в годината 1737.
Приписка от 1738 г.
Печата се по Б. Цонев. Опис на ръкописите..., С., I, с. 168.
Тази книга литургия принадлежи на поп Вуче от Вакарел. Да работи за здраве на живите, а за душите на мъртвите. Бог да прости. У Хрелово. А който я изнесе, да е проклет от 318-те отци и от господа бога вседържателя. Писах аз, грешни поп Вуче от Хрелово, поп при попа Стоица. Тогава беше поражение. Тогава турците завзеха Ниш и избиха... християнския род. Мъжете избиха, жените заробиха, стоката овце, говеда и коне — откараха. Взеха Ниш и тогава беше голямо изтребление. В годината 7246 (1738)...
Из Султанска заповед от 1757 г.
Печата се но Refik, Istanbul Hayati, II, p. 182, doc. № 232. Превод, публикуван в Положението..., Съст. и ред. И. Тодоров, с. 97 — 98.
Облеклото и въобще външният вид на немюсюлманските елементи — евреи и християни, живеещи в Цариград, седалището на великото халифатство и в околностите му, установен още от старо време, беше нагоден така, че, подчинявайки се на благонравието, да проличава тяхната немощ и мизерия. Обаче, макар това положение да беше нагодено според шериата и местните обичаи, от известно време насам поменатите хора превишиха границите на шериата и благоприличието, било по отношение на походката си, било по отношение на облеклото. Те почнаха да се обличат, въпреки подчиненото си положение, с широки дрехи, от разноцветни сукна, да носят индийски шалове и пояси, както и чакшири от тънко алено сукно, [предназначено] специално за мюсюлманите, както и кожуси от бялка и видра и разни други облекла. Също така те почнаха да яздят на коне, без да притежават за това височайши ферман, както и да се качват на лодки с по три чифта весла.
Освен това някои християни установиха едно нововъведение, като почнаха да надяват на главите си, въпреки установения обичай, едни чудновати калпаци, високи около половин аршин, което само по себе си представя нещо, заслужаващо порицание и отвращение както от шериата, така и от местния обичай.
Тия непозволени форми от гледището на вярата и политиката към подвластните ще трябва да бъдат забранени, понеже поменатите евреи и християни не са нищо друго освен една обикновена рая, та много естествено е, че и нейната външност и походка, шериатски и логически, ще трябва да отразяват до голяма степен тяхната немощ и мизерия…
Из пътните бележки на К. Нибур
от 1761 г.
Карстен Нибур посещава през 1761 г. по поръчка на датското правителство Арабия, Персия, Сирия, Палестина, като на връщане минава през България. Настоящият откъс се печата по С Niebur, Reisen durch Syrien und Palästins, III, Hamburg, 1837 r. Превод на А. Иширков, Бележки за пътя Русе — Варна в XVIII в. и за главните селища край него. ГСУ, III-IV, 1906 — 1907 г., с. 136.
На 23 юни, след З1/2 часа път, стигнахме до Ветово, едно село, където живеят главно мохамедани. По-голямата част от пътя минаваше през гори и поради постоянния дъжд беше много лошо. Моят ага квартируваше заедно с всички свои хора през цялото пътуване у християни, макар по-голямата част от жителите на селището да биваха мохамедани. Бедните селяни-християни трябваше да му доставят овце, кокошки, изобщо всички хранителни средства даром или срещу съвсем малка цена, ако не искаха да бъдат бити. Във Ветово, дето селяните не искаха да му донесат нищо и не се оставяха да ги бият, турците трябваше да отседнат в хана и тука прекараха с най-голяма пестеливост. Ho те знаеха от по-рано, че в това село нямаше да им подарят нищо, и затова вчера бързаха и изминаха много път, за да не останат да нощуват тук и да се охарчат. Днес пътувахме още З1/2 часа до Черна вода, гдето живеят много българи, власи и гърци, които можаха да ни нагостят добре. Понеже моите пътници търсеха квартира у селяни, аз не можах тук, както и в другите села, да отида да спя сам в големия хан и затова отидох в една кръчма, дето имах малко спокойствие през нощта. Тук се събираха както мохамедани, така и християни, дори и еничарите от моята дружина. Някои се бяха така напили, че трябваше да ги носят в квартирите им.
Из „Дневника“ на Р. Бошкович
от 1762 г.
Дубровничанинът Руджер Йосип Бошкович, член на йезуитския орден, университетски преподавател и изтъкнат учен-енциклопедист, преминава през българските земи в средата на XVIII в., натоварен с дипломатическа мисия. С точността на научен наблюдател, прецизно и конкретно Бошкович предава впечатленията си от българската действителност през XVIII в. Печата се по Р. Й. Бошкович, Дневник на едно пътуване, С., 1975 г., с. 30-31, 43. Превод на М. Тодорова от J. Boscowich, Journal d'un voyage de Constantinople en Pologne, fait a la suite de J. Porter. Lausanne, 1772.
1 юни
Тръгнахме в 101/2 часа сутринта за Канара. След 33/4 часа пристигнахме в Китрос - турско село, отвъд което спряхме за няколко часа, да се освежим. В 61/2 часа пристигнахме в българското село Коджатарла, а в 71/2 часа — в Канара.
Пътувахме през много красива местност, покрита със зеленина И цветя. Валя на няколко пъти. Срещнахме около 8 големи стада коне, всяко с повече от сто коня - някои водени от турци, други от татари. Караха ги за Цариград и ги пасяха покрай пътя.
Тъй като денят беше дълъг, а пътят - неравен и на някои места много кален (докато преди дъждовете беше, общо взето, добър), каруците пристигнаха късно и можахме да си легнем чак към 1 часа сутринта.
Канара е първото българско село, в което отсядахме. Състои се от около 100 къщи, няколко от които бяха определени за нас. Общо взето, къщите във всички български села са съвсем сиромашки, но много чисти. Стените са направени само от размесена кал и дърво. Най-хубавите къщи имат нещо като покрит малък трем, от който се влиза в доста тъмна стая, а от нея — в друга. Първата стая има в един ъгъл голямо огнище, чийто комин е четвъртит и две стъпки широк. Дъждът минава лесно през него, ето защо огънят се кладе, като се слагат дълги цепеници, подпрени вертикално на стената под ъгъл. При горенето отдолу тези дървета се навеждат под тежестта си едновременно. Обикновено къщите нямат никакви прозорци, но имат две врати: едната води навън към трема, а другата — настрани. Оттук и през комина първата стая получава малко светлина. Втората стая, която има две врати — едната за първата стая, а другата — за навън, е още по-тъмна. Вратите са ниски и тесни, а стаите, както и тремовете, са толкова ниски, че не можех да стоя изправен. Подът и таванът са почернели от пушека, а стената е добила жълтеникав цвят. Къщите са украсени с много груби завеси, закачени по дължината на гредите и върху стените по два-три реда една зад друга на известно разстояние. Покъщнината се състои от няколко рогозки, постлани на земята заедно с малки, доста тънки дюшеци, една покривка и малко кухненски съдове. В някои къщи подът е дъсчен, като една част от него е издигната една-две стъпки над земята и е широка от една до три стъпки, а в някои обикаля стаята по продължение на стената и служи за сядане. Жените носят за украшение турски монети, в по-голямата си част пари (стойността на които е малко повече от един френски сол или едно италианско байочо), прикрепени на шиите или забрадките им или разпръснати в плитките им, които се спускат отзад до средата на краката. Обикновено те ходят боси.
...Господин посланикът се настани в съвсем нова българска къща, която се състоеше от една голяма стая, хубава и много чиста. Другите се уредиха, както можаха най-добре в различни български къщурки. Малко след нашето пристигане [в с. Добрал] няколко момичета дойдоха да танцуват и пеят според своя обичай пред вратата на господин посланика. Те започваха танца си няколко пъти, като на края на всяко продължение хвърляха една кърпичка най-напред на министъра и на неговата съпруга, а после и на другите от компанията, за да поставят някоя и друга пара. Разходихме се, макар че мястото не беше много подходящо, после опитахме да уредим нещо за пътуването ни през следващия ден, но не успяхме.
Из съдебни протоколи от 1763 и 1775 г.
Печата се по Румелийски делници..., с. 257, 259. Превод на Е. Грозданова от оригинал, съхр. в НБКМ — Ор. отд., Вид. сидж., л. 16, док. II; Вид. Сидж. 46, л. 52а, док. III.
Съпруг Никола, син на Стан от чифлика на Керим бей, обвързан с брак.
Съпруга Калина, дъщеря на Игнат от Кошово, обвързана с брак. [1763]
Из изявлението на Кънчо, направено пред шериатския съд и в присъствието на Бона: „Преди известно време посочената християнка Бона ми стана жена. Помежду ни се появиха несъгласия раздори, крамоли... Развеждам се с нея. [1775]
Заповед на видинския управител
от 1773 г.
Печата се по превод, публикуван в Положението…, Съст. и ред. Н. Тодоров, с. 101. Оригиналът се съхранява в НБКМ, Ор. отд., Видински кадийски регистър № 71, л. 105 - б - I.
Получи се оплакване от страна на видинските мюсюлмани, с което те съобщават, че още от времето на завоюването на града било наредено, щото в общите градски бани да се къпят отделно един или два дена в седмицата само немюсюлманките, а през другите седмични дни — само мюсюлманките, понеже съгласно шериата било забранено при къпането в баните да се гледат голи жените мюсюлманки, жените еврейки, християнки и циганки. Тоя ред доскоро е бил спазван. Но тъй като от известно време тоя ред бил нарушен, то и къпането почнало да става общо. Те молят да се издаде заповед, с която да се запази старият ред на къпането. Затова заповядвам:
След справка в кадийските регистри да се възстанови старият ред на къпането, като еврейките, християнките и циганките се къпят седмично два пъти в неделя и вторник, а през другите дни се къпят само мюсюлманките.
Из „Дневникът“ на граф Д’Отрив
от 1785 г.
Граф Александър Морис Д’Отрив е френски дипломат и политически деятел. Заемал дипломатическа длъжност в Цариград (1784 г.), а по-късно бил секретар на княза на Молдавия Маврокордато (1785-1787 г.). По време на пътуването си от Цариград до Яш през Източна България Д’Отрив си води дневник, пълен с живи, но невинаги точни наблюдения и описания. Печата се по Б. Цветкова, Френски пътеписи…, с. 334 — 335, 337. Превод на Л. Генова от Comte D’Hauterive, Journal inédit d'un voyage de Constantinople a Jassi, capitale de la Moldavie dans l’hiver de 1785.
Кирклисе е на границата на България. Турското му име (четиридесет черкви) сочи, че това място е било главен град на християнска провинция. На четири мили от него се среща още едно турско село [Ески Полос], преди да се стигне до Коджа Торла, първото българско и християнско село. Човек не може да си представи нищо по-бедно от вида на това селце, жалка собственост на началника на султанската конюшня, който всяка година се измъчва и измъчва по хиляди начини нещастните си подвластни, за да изтръгне от тях по 150 пиастра на колиба. Миналата година жителите, като не били в състояние да платят тази сума, отчаяни, решили единодушно да избягат, оставяйки на своя господар нивята и къщите. Веднага било наредено да преследват изселниците и няколко пушечни изстрели и хиляди удари с тояга ги върнали отново в робство. Техните къщи са от глинена пръст и имат особена форма. Един комин, направен като пчелен кошер, доста широк долу, заема един ъгъл, осветява къщата, която няма други прозорци, през него влиза дъжд и сняг, прониква дневната и лунната светлина. В дъното на къщата е скрита една втора стая, нямаща друг изход освен малка врата, свързваща я с първата. Ето в това са настанени 30 същества — мъже, жени, деца, крави, биволи, овце, гъски, кози и т. н. Впрочем обстановката вътре не е толкова бедна, колкото се предполага в началото. По стените има много полици и куки, на които са наредени съдовете и домашната покъщнина. Българските дрехи са груби, но не са много прости Във всяка къща има по два стана — единият за сукно, другият за платно. Мъжете изработват дрехите, жените шият ризите и бродират всичко с разноцветна вълна с доста вкус. Те нямат друго украшение освен един меден полукръг на ръката си и дребни монети, нанизани около врата им, по главата, ушите и на опашка, спускаща се от пояса до петите. Младоженките показват по този начин големината на зестрата си. Нищо не може да се сравни с жадността на малките момичета към тези пари; още от малки майките им ги учат да разберат, че само като ги събират, ще могат да си купят съпруг. Срещнах една, която носеше такова голямо количество монети, нанизани една върху друга като черупки, че беше изцяло покрита до талията. Имаше повече от десет хиляди, като се смятат тези по главата и опашката.
Облеклото на мъжете е почти същото като това на планинците от Оверн, с бродерия по бельото и ризата. Изглеждат по-малко нещастни от нашите селяни; по характер изглеждат също по-кротки и по-общителни. На вид тялото им е сухо и слабо охранено, но са много пъргави. Очите им и целият им облик имат нещо от вида на козите; за тази прилика особено допринася плоската капа, покрита с гъсти, твърди черни влакна.
...Те са най-приятните от всички хора. Нашата домакиня е любезна, трудолюбива, чиста и хубава. Бащата е на 94 години. Една много хубава глава, много красива брада и най-сполучливият образ на старец, който не се е срещал от времето на Филимон. Той се чувства добре, ходи за дърва, люлее едно тримесечно дете и пее, за да го забавлява. Той отговаря винаги надълго и говори самичък, когато не го питат. Видял е толкова везири, паши, войски, князе, които са отивали и са се връщали! Помни три войни между турците и русите. Бил е на 21 години, когато е свършила първата; но малко го интересува съдбата на двете империи, стига само да може да преживее един турчин от същото село...
Из впечатленията на Уилям Хънтър
от 1792 г.
Английският пътешественик Уилям Хънтър минава през българските земи на връщане от свое посещение в Турция през 1792 г. Настоящите откъси са от книгата му W. Hunter, Travels in the year 1792 ihrough France, Turkey and Hungary..., 1796. Превод, публикуван в Положението..., съст. и ред. Н. Тодоров, с. 121 — 122.
Превозните средства в България са неописуемо плачевни, а и лошото време допринася немалко за увеличението на трудностите ни, тъй като колите ни бяха толкова раздрънкани и така открити отвсякъде, че колкото и да се увивахме, ние бяхме все пак много малко защитени от суровия климат.
Селата, през които минахме, бяха в крайно мизерно състояние и ясно показваха последиците от едно корумпирано и тиранично управление. Въпреки че нашият ферман ни осигуряваше най-добрата квартира, каквато можеше да се намери във всеки град или село, ние никога не можехме да очакваме и половината от удобствата, които предлага една английска странноприемница. Много пъти бяхме принудени да спим в обща стая, която биваше толкова малка, че всяка педя от пода се покриваше от дюшеците ни и ние едва можехме да се обърнем, без да нахлуем в територията на съседа. С нас имаше и няколко дами, за които това положение сигурно беше особено неприятно и неудобно.
Народът е така свикнал да бъде ограбван, че се е наплашил ужасно от чужденци и внимателно крие от тях дори предметите от първа необходимост.
През време на войната всичките богатства на тази нещастна страна били обрани от пашата и от другите управници, а данъците, събирани от тия мизерни села, са просто удивителни. Особено едно от тях — Каджармари, което има само 8 колиби и мнозинството от чиито жители имат само по една груба риза, за да покрият голотата си, плащало по хиляда гроша годишно. Кой може да чуе за такива злодейства и неволи, без да изпита възмущение и ужас? Тогава нека не обясняваме грубия характер на българите, за който вече споменах, с някакво естествено предразположение, но по-скоро с постоянната жестокост и потисничество на техните нагли управници. Защото човешката природа, когато се измъчва от постоянно потисничество, постепенно загубва кротостта и благоразположението си и по необходимост започва да изпитва чувство на недоверие и мъст. Въпреки че те са принудени често да се покоряват, вродената им любов към свободата още съществува и измамливите искри на надежда от време на време ги подбуждат към дейност. Те жадуват да се вдигнат и горят от желания да се освободят при удобен момент.
Вие вече сте добре запознати с произхода на турците... Сега те са един изтощен, суеверен, невеж и ленив народ, открит враг на изкуствата и науката, непреклонен противник на всеки полезен институт. Твърде глупави, за да могат да разбират, и твърде горди, за да се учат, или твърде надменни, за да се оставят да бъдат убедени, макар че са обкръжени отвсякъде с цивилизовани и просветени народи, тяхната привързаност към мнения, създадени от глупост и поддържани от предразсъдъци, не отслабва.
Във време на война необуздаността на войските е безгранична. Те принуждават търговците и дребните продавачи да продават стоките си на една трета от стойността и дори често им ги вземат без да платят нещо. Ако ли пък бедните нещастници си позволят да се оплачат, турците веднага ги наказват със смърт.
За правителството ще кажа само няколко думи. То е до крайна степен деспотично и потисническо. То отрича природния закон, справедливостта и разума и проявява все по-голяма несправедливост, тирания и порочност. То тъпче най-светите човешки права и правдини...
Из „Състоянието на Османската империя“
на Абеси от 1792 г.
Печата се по Румелийски делници..., с. 251 — 252. Превод на Л. Генова от Е. Abesci, L’état actuel de I’Empire Ottoman, I, Paris, 1792.
Турците смятат брака за свещен въпреки че няма религиозна церемония и не присъства духовно лице. Кадията, т. е. местният съдия, свързва двете страни с граждански договор. Булката не присъства. Баща ѝ или някой от роднините подписва вместо нея договора. Традицията е дала на тази церемония силата на закон. След като договорът е подписан, роднините на булката я отвеждат в къщата на мъжа ѝ, който я посреща, съблича я и я слага в леглото.
Има един вид по-низш брак, наречен капия. Договорът се сключва също пред кадията, но важи за ограничен срок и се уговаря една сума, която съпругът трябва да даде на жената, ако я отпрати след изтичането на срока. Тези бракове са били създадени за удобство на чужденците и пътешествениците, като се спази благоприличието.
Един мохамеданин има право да се ожени за жени от различни вероизповедания... Турчинът може да има четири законни жени. Ограничението е наложено не поради строгостта на закона, а поради разходите, които са големи, тъй като мъжът е длъжен да осигури средства на всяка една от жените си. Законът няма никакво отношение към привилегията, която турците казват, че са получили от небето — да имат толкова жени, колкото им харесват. Това зависи от волята на господаря и от неговите средства.
Забележително е, че незаконното съжителство на мъжа не предизвиква никога ревността на неговите жени, както става в християнските страни. Поне веднъж седмично съпругът е длъжен да посещава своите жени. Ако той не върши това, те са в правото си да се оплачат на кадията, който ще го застави да изпълни дълга си. Оплаквания от такъв характер са много чести всред низшите слоеве на населението. Пренебрегнатите съпруги от висшите слоеве знаят как да се удовлетворят. Изневярата на жената не опозорява мъжа в Турция — това засяга неговите роднини и предимно оня, който е подписал брачния договор.
Децата, родени от законните съпруги, се смятат за деца на съпруга и са негови наследници. Родените от робини, остават роби, а след смъртта на бащата стават притежание на законните си братя, освен ако той приживе не е уредил положението им. Султанът не е задължен да се жени, но първите четири жени, които му родят деца, са султанки и негови съпруги.
Турците имат два вида развод. Те стават пред кадията, който ги регистрира. Първият разделя страните само по отношение на брачното легло. Вторият е пълна раздяла, при която съпрузите нямат вече никакви връзки. Мъжът е задължен да плати на жената сумата, която е посочена в брачния договор, а жената има право да се омъжи повторно. Ако след подобен развод и в случай, когато той е предизвикан от изневяра на жената, мъжът отново поиска да се свърже с нея, той е длъжен да се подчини на едно тежко условие: трябва да я види обезчестена от друг мъж в присъствието на кадията и някои свидетели. Но случаи от подобен род са редки...
Из „Пътешествието“ на Оливие
от 1793-1798 г.
Печата се по Румелийски делници..., с. 252 — 253. Превод на Л. Генова от G.-А. Olivier, Voyage..., I, Paris, 1801.
Законът не забранява на мюсюлманите да се женят за жена от друга религия, стига съпругите да се задължат да възпитават децата си в религията на бащата. Но същото е изрично забранено за жените-мюсюлманки, освен ако мъжът преди това не приеме мохамеданството. Законът наказва със смърт евреин или християнин, заловен някъде с мюсюлманка или по такъв начин, че да се предполагат плътски сношения между тях. Мъжът може да се спаси само като приеме мохамеданството и се ожени за тази жена, ако тя, разбира се, е съгласна и ако единият и другият вече не са обвързани с брак. В противен случай мъжът се наказва, а жената получава по-леко наказание — стига ѝ да заяви, че е била принудена или изнасилена, или да отрече, че се е случило между тях нещо неприлично.
Ако жената е женена, участта ѝ зависи от мъжа: неговото отмъщение може да се простре и до смъртно наказание. Но често страхът от родителите задържа ръката му, готова да накаже. Той се задоволява да изпъди жена си.
Въпреки че законът позволява на мюсюлманите да имат четири жени, малцина от тях вземат повече от една, тъй като те причиняват големи разноски. Освен това, затворени в харема, те не могат да живеят в съгласие и безпокоят мъжа със своите оплаквания и му създават неприятности с претенциите си. Прочее повечето от жените, омъжвайки се предварително изискват от мъжа обещанието да не се жени за друга, докато те бъдат живи или докато разводът не ги раздели... Ако мъжът спи един път седмично с жена си (според задължението, което Мохамед е определил за всеки млад и здрав мюсюлманин), ако той ѝ дава облекло и храна според нейното положение и я пуска да ходи на баня, тя не може да иска развод. Но ако той би поискал от жена си същата благосклонност, която е свикнал да получава от мъжете роби, разрешено ѝ е да се яви пред кадията, за да иска наказанието на мъжа и дори развод. Кадията ѝ го дава, ако родителите ѝ я подкрепят и ако истинността на оплакването се потвърждава от репутацията на мъжа. За да се спести на жената срамът да твърди с положителност подобно нещо в присъствието на съда, тя трябва да прибегне до условен знак: да обърне пантофите си.
Мъжът в никакъв случай не може да иска нищо от робините, които принадлежат на жена му; той има право само над ония, които е купил той. Много рядко той забравя това, защото жена му няма да пропусне да се оплаче, и да го накаже.
Когато един мъж иска да има мир и щастие, той се ограничава само с жена си, или ако си позволява някои волности спрямо робините, които е купил, за да ѝ прислужват — той им заръчва да спазват спрямо нея най-голямо уважение и пълно подчинение.
Когато турчин се ожени за няколко жени, които имат същите права и същите изисквания, много рядко предпочитанията му не водят до ревност и кавги.
Из „Пътешествието“ на Еспри-Мари Кузинери
от 70-те 90-те г. на XVIII в.
Печата се по Б. Цветкова, Френски пътеписи..., с. 377 — 378. Превод на Б. Цветкова от Е. М. Cousinery, op. cit., I—II, Paris, 1831.
Религиозната общност не пречи да се забележат по празниците различията в обичаите на българи и гърци. Българските жени никога не играят хоро с мъжете, докато при гърците винаги млад мъж води жените. Освен това в повечето от хората им те, както и българките, се държат за ръце или през кръста. Гърците играят под звуците на инструмент, а българките играят само като пеят.
В Пела българите имат, както гърците, древния обичай на общи трапези през големи летни празници. Щом слънцето намали жаркостта си, т. е. към 4 ч. след обяд, всеки глава на семейство пристига на мястото, определено за общи сборища, като носи ястията, които е наредил да се направят; сяда до вече насядалите други и поканва чуждите да споделят яденето му. Кара ги да сядат срещу него или от дясната му страна. На тези събрания не се допускат жени.
Аз присъствах на тези празненства на деня на светите апостоли: на тях се чувства повече добродушие и простота, отколкото на гръцките празненства.
Българките от Пела минават за много целомъдрени. Но има райони в Македония, където нравите на това население са твърде различни. Обширността и плодородието на равнините при Солун и Пела задължават от незапомнени времена едрите собственици да се подсигуряват малко преди прибиране на храните с множество жътварки — планинки, които се пръскат из всички чифлици, разположени отсам и оттатък Аксиус.
Икономичността е наложила да се прибягва за тази цел до жителите на планините, съседни на град Дойран, разположен на границата на древната Македония...
След като се спазарят с хората, които всяка група е избрала за ръководители, тези девойки заминават на определения ден, водени от двама-трима младежи, и след немного дни вървеж в зависимост от разстоянието до чифлиците те стигат до определеното място.
Групите, определени за местата най-близки до град Солун, още с пристигането си и преди да започнат жътвата, влизат на големи тълпи в града; всяка девойка е така грижлива към външността си, както на големи празници; те всички носят поли, украсени с разноцветни ширити покрая, и косите сплетени на много ситни плитки. Като вакханките или другарки на Церера те отиват във всички гръцки, франкски и турски семейства, където желаят да бъдат въведени, и там ги приемат; там изпълняват с песни, хванати всички през кръста, едно албанско хоро, като подскачат на всеки три стъпки. Нищо не ги удивлява повече и не им доставя по-голямо удоволствие във франкските къщи от големите огледала, в които могат да се оглеждат от глава до пети. Като се приближават до тях, надават викове на удивление и радост и трудно се отделят от тях. След като направят покупките си поради това, че не могат да напуснат толкова рано един военен град, за да идат да спят по обичая им насред полето, те намират из кервансараите стаи, в които им разстилат слама, и те лягат там, след като са поставили водачите си пред вратите.
