От Енодий — „Похвално слово за крал Теодорих“
Магнус Феликс Енодий (473 — 521 г.) е роден във Франция. Заемал е редица църковни длъжности. Бил близък и на остготския крал Теодорих, в чиято чест написал похвално слово. Превод на М. Войнов в ЛИБИ, I, с. 299 — 302. от Magni Felicis Ennodi opera, MGH — AA, VII, Berolini. 1885, c. 210 — 211.
Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защитава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото. Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противника, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, водим от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш...
Когато уреждаха там управлението, Гърция прояви враждебност поради намесата на федерата Мундо, като привличаше за защитата си своите българи, с които заплашва при военни сблъсквания като с преден укрепен пост. Тогава Мундо, преди да беше научил, че защитниците замислят сражение, видя, че го започват за своя сметка, и затова сметна, че ще бъде достатъчно защитен, ако твоите кохорти узнаят в какво затруднение се намира самият той, та повери на бързи вестители истината за опасното си положение. А Пиция, щом съзря отдалеч буйната българска младеж, подсили пламенния устрем на своите младежи с още по-пламенни слова: „Вие помните, другари, по чия заповед сте дошли в тези места. Никой да не смята, че не ни гледа нашият крал, за чиято слава трябва да се сражаваме. Дори ако дъжд от копия покрие небето, не ще остане скрит за него този, който е запратил по-силно копието си. Обвийте сърцата си с желязо, та от ужаса, на който се излага животът, да възсияе надеждата за победа. Вероятно свидетелят на могъществото на нашия крал е умрял и не е вече жив този, който беше свикнал да им съобщава какъв господар имаме. Или може би те не желаят да преценяват нашия народ по нашия крал? Нека разберат, че това, което вършим, е по негов почин, и нека не им бъде позволено да приписват само на едно лице това, което е преминало от нашия владетел в кръвта на целия ни народ.“ Бойни сигнали смениха тия слова. Тогава, както обикновено черният облак загърмява, а къщите заскърцват от развилнялата се буря, така стремглаво се хвърлиха веднага едни срещу други бойците. Дълго време изходът на сражението се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявиха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат всред човешкия род противник, равен на себе си. Между това, докато съдбата на сражението не беше решена и крилатата смърт властваше над бойното поле, надви мисълта за нашия вожд: и тогава всеки войник се стараеше бойното поле да свидетелства за заслугите му пред него. Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, бе наказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери, след като видяха, че са вън от всякаква опасност, те, викайки се силно, продължиха да се движат бързо.
Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят, след като загубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много пο-щастливи ония, на които се бе паднало да загинат.
От Касиодор
Касиодор Сенатор (490 — 583 г.) бил виден деец в остготското кралство на Теодорих, комуто бил известно време и секретар. Автор на „Хроника“ и на различни писма, писани от името на остготския крал Аталарих. Превод на М. Войнов в ЛИБИ. I, с. 306, 307, от Cassiodori Senatoris Chronica, МGН — АΑ, XI, c. 160 и Cassiodori Senatoris Variae, МGН — AA, XII, c. 252 (Berolini, 1893 — 1894).
Благодарение на храбростта на господаря крал Теодор и българите били победени и Италия си възвърнала Сирмиум.
През време на покойния наш дядо [Теодорих] ти (патриций Киприан] си бил винаги похваляван, когато си заемал било гражданска, било военна служба. Варварският Дунав те видя вече като воин: не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си в сражението щеше да попречи дори на нашите. На тебе бе присъщо и да нападаш враговете, когато се съпротивяват, и да ги преследваш, когато изплашени бягат. Така ти допринесе за победата на готите не толкова с броя на войниците, колкото с личната си храброст.
