Публикува се по: А. Фол, М. Тачева, Д. Попов, В. Иванов, Д. Ботева, Подбрани извори за историята на българските земи в древността, С., 1993
ПОМПЕЙ ТРОГ (откъсът по ИТМ, с. 247)
XI 2,4-10. В началото на царуването си Александър обуздал много разбунтувани племена и потушил някои въстания още в зародиша им. С повишено самочувствие побързал да се отправи към Гърция, гдето по примера на баща си бил свикал в Коринт представителите на гръцките държави и застанал на негово място като техен вожд. Той се заел след това със замислената от баща му война срещу Персия. Както бил зает със своите приготовления, научил, че атиняните и беотийците се отметнали от него и минали на страната на персите, и че подбудителят на това отмятане бил ораторът Демостен, който за това бил подкупен от персите с много злато. Последният уверявал, че цялата македонска войска заедно с царя била унищожена от трибалите, и дори бил довел в народното събрание един свидетел, който твърдял, че сам бил наранен в сражението, в което загинал царят. Слухът за това предизвикал промяна в поведението почти на всички държави; навред македонските гарнизони били обсадени. Разполагайки с подредена и готова за бой войска, Александър се опълчил против това движение и с такава бързина се наложил на Гърция, че гърците, които не подозирали че е пристигнал, не вярвали на собствените си очи като го видели.
АРИАН, Анабазис (откъсите по ИТМ, с. 300 сл.)
I, 1. На пролетта Александър тръгнал към Тракия против трибалите и илирите, за които научил, че кроели бунт: при това мислил, че не бива да иде на такъв дълъг поход, ако не остави тия съседни народи напълно покорени. Александър потеглил от Амфиополис и навлязъл в тая част на Тракия, която се обитава от тъй наречените независими траки, като имал от лявата си страна град Филипи и планината Орбел. Като преминал реката Нест, на десетия ден, както казват, достигнал планината Хемус. Тука, когато възлизал по планината, го пресрещнали из теснините мнозина въоръжени туземци и независимите тракийци: те били заели върха на Хемус, през гдето щяла да мине войската, и се приготвили да ѝ попречат да върви по-нататък. Те събрали коли и ги наредили пред себе си, като искали да ги употребят вместо палисади, за да се сражават от по-високо място в случай, че бъдат притеснени: същевременно мислели при възлеза на неприятеля да търкалят колата от най-стръмните места на планината срещу македонската фаланга. Те били си съставили мнение, че колкото по-гъста бъде фалангата, с която ще се срещнат търколените коли, толкова по-лесно последните ще я пръснат със силата и напора си.
Александър мислел как да премине планината по най-безопасен начин. След като решил, че опасността не може да се избегне - проход на друго място нямало - поръчал на тежко въоръжените: когато се търкалят колите от високо, тия, на които широчината на пътя позволявала да разредят строя си, да се разстъпят, та колите да преминат между тях, а тия, които се намерят на тясно място, да се сближат, да коленичат на земята и да съединят щитовете помежду си, та пуснатите срещу тях коли да минат отгоре бързо, без да им нанесат вреда. И така се получило, както заповядал и предполагал Александър. Едните се разстъпили, а над щитовете на другите колите се търколили, без да причинят голяма вреда: от колите никой не загинал. Сега македоните се одързостили, понеже колите, от които най-много се плашели, не им сторили нищо и с вик нападнали траките. Александър заповядал на стрелците от дясното крило да дойдат пред другата фаланга, понеже там мястото било по-удобно и да стрелят срещу траките, където нападат. А сам взел агемата, хипаспистите и агрианите и ги завел на лявото крило. Стрелците стреляли срещу траките, които се спущали напред и отблъсквали нападението им: тогава се втурнала фалангата и лесно ги изтикала от мястото им, понеже били люде зле облечени и при това лошо въоръжени варвари, тъй че не дочакали Александър, който нападал от лява страна, но захвърлили оръжието си и избягали в планината, кой гдето могъл. От тях паднали около хиляда и петстотин души: живи били уловени малцина, понеже бягали бързо и познавали местността, но жените, които ги следвали, били хванати всички, също и децата и цялата плячка.
2. Александър пратил плячката назад в приморските градове, като я предал на Лисаний и Филот, за да се грижат за нея. А той, след като превалил върха, тръгнал напред през Хемус против трибалите и пристигнал до реката Лигин: тая река отстои от Истър в посока на Хемус на три дни път. Сирм, царят на трибалите, който се бил научил по-рано за Александровия поход, изпратил жените и децата на трибалите към Истър и им заповядал да преминат в един от островите на реката: името на острова е Певка. В тоя остров били избягали, когато се приближавал Александър и съседните на трибалите траки, пък и сам Сирм побягнал там заедно със своите. Главната маса на трибалите обаче избягала назад към реката, отгдето бил потеглил предния ден Александър.
Като се научил, че трибалите били заминали, той се извърнал назад против тях и ги заварил вече на стан. Така изненадани те се построили покрай гората, която се простирала до реката. И Александър сам повел фалангата, след като я сгъстил: на стрелците и на прашниците заповядал да излязат напред и да хвърлят стрели и камъни против варварите, та дано ги подмамят от гората на открито поле. Трибалите, като попаднали под стрелите и били улучвани, излезли срещу стрелците, за да влязат в ръкопашен бой с тях, понеже те били без щитове. Александър, щом като ги изкарал навън от гората, заповядал на Филот да вземе конницата от Горна Македония и да нападне дясното крило на трибалите, гдето най-много били излезли напред, а на Хераклид и Сополид заръчал да поведат конниците от Ботиея и Амфиполис против лявото им крило, фалангата от пехотинци и останалата конница, която наредил пред фалангата, повел сам против неприятелския център. Догдето имало престрелка между двете страни, трибалите не отстъпвали: но щом гъстата фаланга се понесла към тях стремително и конниците ги нападали не вече като хвърляли копия, но ги притискали отвсякъде със самите коне, тогава се обърнали с бяг през гората към реката. В бягството загинали три хиляди души: живи от неприятелите били уловени малцина, понеже пред реката се намирала гъста гора и настъпилата нощ отнела на македоните възможността да ги преследват. Птолемей казва, че от македоните загинали единадесет конници и около четиридесет пехотинци.
3. На третия ден след тая битка Александър пристигнал до река Истър, която е най-голяма от европейските реки и протича през най-много земя и разграничава най-войнствените народи, и то повечето келтски, у които се намират и изворите и от които най-отдалечени са квадите и маркоманите: после идват язигите, част от савроматите, после гетите, които вярват в безсмъртието, после главната част от савроматите: най-после скитите чак на края, гдето се влива в Евксинския Понт с пет устия. Тук Александър намерил дълги кораби, които му дошли от Византион през Евксинския Понт нагоре по реката. Той ги напълнил със стрелци и с тежко въоръжени и отплувал към острова, гдето били избягали трибалите и траките и се опитвал да излезе на острова насила, но варварите го пресрещнали до реката, където и да се доближавали корабите. Корабите били малко и войската в тях не била много. Освен това по-голямата част от острова била стръмна за дебаркиране и течението на реката покрай него - тук тя била стеснена - било бързо, та затруднявало излизането.
Затова Александър отвел корабите и решил да премине Истър и да нападне гетите, които живеели отвъд реката, понеже виждал мнозина от тях събрани на брега на Истър, за да му попречат да я премине, когато поиска това да стори (те били около четири хиляди конници и повече от десет хиляди пехота): освен това явило се у него желанието да отиде отвъд Истър. Сам той се качил на корабите: кожите пък, които им служели за шатри, заповядал да напълнят със слама, също да съберат колкото чунове имало в тая страна (такива имало много, понеже жителите край Истър ги употребяват, за да ловят риба, да се посещават взаимно по реката, а мнозина и за да грабят). И тъй събрал, колкото могло повече, и прекарал с тях толкова войска, колкото било възможно по тоя начин. Числото на преминалите заедно с Александър възлизало на около хиляда и петстотин конници и около четири хиляди пехота.
4. През нощта преминали там, гдето имало гъсти ниви: по тая причина могли да се доближават до брега по-незабелязано. Призори Александър повел през нивите, като заповядал на пехотинците да повалят класовете с наведени копия и тъй да напредват, докато стигнат незасети поля. Конниците ги следвали, докато фалангата вървяла през нивята. Като излезли в необработено място, сам Александър отвел конниците към дясното крило, а на Никанор заповядал да поведе фалангата в каре. Гетите не удържали дори първия напор на конниците: смелостта на Александър им се виждала невероятна, гдето тъй лесно преминал Истър, най-голямата река, в една нощ, без да направи мост през брода: гъстотата на фалангата и силното нападение на конницата им вдъхвали страх. И тъй първом избягали в града, който бил далеч от Истър около една парасанга, но като видели, че Александър, за да не допусне пехотата да бъде заобиколена някъде от скритите в засада гети, водел бързо фалангата покрай реката, а конницата разположил на фронта, гетите напуснали и лошо укрепения град, като отвели толкова жени и деца, колкото могли да носят конете. Те се оттеглили в пустите места, колкото могли по-далеч от Истър. Александър завзел града и всичката плячка, оставена там от гетите, я предал на Мелеагър и Филип, за да я отнесат, а сам той, като разрушил града, принесъл жертва на брега на Истър на Зевс Спасител, на Херакъл и на самия Истър, защото го допуснал да мине. Същия ден отвел в стана всички непокътнати.
Тука дошли при Александър пратеници както от другите независими племена, които живеели до Истър, тъй и от Сирм, трибалския цар. Дошли пратеници и от келтите, които живеели до Йонийския залив. Келтите са едри и много си въобразяват. Всички казвали, че дошли да просят приятелството на Александър, и с всички Александър разменил залог за вярност. Келтите попитал от какво се боят най-много, понеже се надявал, че неговото име, като велико, ще да е проникнало и до тях, и още по-нататък, та ще кажат, че най-много се боят от него. Но отговорът на келтите не оправдал очакването му: тъй като те обитавали места мъчно достъпни и отдалечени от Александър и виждали, че той готви поход за други места, казали, че се боят да не се срути над тях небето: те се възхищавали от Александър, но не са пратили при него пратеничество нито поради страх, нито поради интерес. Ала и тях Александър нарекъл приятели, направил ги съюзници и ги изпратил назад, като казал само това, че келтите са пустохвалци.ДИОДОР, Историческа библиотека (откъсите по ИТМ, с. 195 сл.)XVIII 14,2-4. Лизимах нападнал областите в Тракия. Той намерил цар Севт, разположен на стан с двайсет хиляди пехотинци и осем хиляди конници, но не се уплашил от голямата му войска, а завързал сражение с варварите, макар да имал всичко пехотинци не повече от четири хиляди и две хиляди конници. Той ги превъзхождал по храброст, но им отстъпвал по количество. Все пак Лизимах водел упорито сражение и, като загубил мнозина от своите и избил много повече от неприятелите, завърнал се в стана си със съмнителна победа. Тогава войските на двете страни били изтеглени от полесражението и се заел и с по-големи приготовления за решително сражение.
XXI 11. Траките, като пленили Агатокъл, сина на цар Лизимах, пуснали го да си върви с много подаръци, отчасти понеже искали да си осигурят убежище срещу превратностите на съдбата, отчасти понеже се надявали чрез тази човеколюбива постъпка да си получат обратно земята, която Лизимах им бил отнел. Те не се надявали вече да могат да го победят във войната, тъй като почти всички най-силни царе се разбрали и се съюзили срещу тях.
XXI 12. Когато войската на Лизимах изпаднала в затруднено положение поради недостиг на храна и приятелите му го съветвали да се спаси, както може, изтъквайки, че за войската няма никаква надежда за спасение, той им отговорил, че не е правилно да изостави войската и приятелите си и сам да потърси за себе си позорно спасение. Царят на траките Дромихет посрещнал във всяко отношение приятелски цар Лизимах, който бил пленен, приел го любезно, нарекъл го „татко“ и го отвел със синовете му в града, именуван Хелис. Като била пленена и войската на Лизимах, траките се събрали и гръмко поискали да доведат при тях пленения цар, за да го накажат. Те казвали, че трябва да се даде възможност на войската, която участвала в опасностите, да реши, как да се постъпи с пленниците. Но Дромихет се обявил против наказанието на царя и обяснил на войниците, че е по-добре да го запазят, защото, ако бъдел погубен, други царе щели да заемат властта на Лизимах, може би по-страшни от него, а ако бъдел запазен, щял да остане с дължимата благодарност към траките за спасението си и те щели да получат обратно, без да се излагат на опасности, крепостите, които по-рано били техни. След като войската се съгласила с него, Дромихет издирил между пленниците приятелите на Лизимах и тези, които обикновено му прислужвали, и ги завел при пленения цар. След това извършил жертвоприношение, поканил на угощение Лизимах заедно с приятелите му и най-близките си люде измежду траките. Той приготвил два дивана за Лизимах и за неговите хора и ги постлал с пленените царски постелки, а за себе си и за своите другари наредил прости дивани, покрити със слама. Също така били приготвени два вида ястия. На тях сложил на сребърна маса голямо изобилие от разнообразни гозби, а на траките скромно приготвени зеленчуци и месо върху проста дъсчена маса. Най-сетне на тях наливал вино в сребърни и златни чаши, а на своите люде - в чаши от рог и дърво, както бил обичаят у гетите. Когато пирът бил в разгара си, той напълнил най-големия рог, обърнал се към Лизимах с обръщението „татко“ и го запитал кое угощение му се струва по-достойно за един цар - македонското или тракийското. А когато Лизимах отговорил, че македонското му се струва по-достойно, той казал: „Защо тогава си оставил такива обичаи и такъв разкошен живот и отгоре на това славното си царство и си пожелал да дойдеш при хора варвари, които живеят скотски живот, и то в една сурова страна, която не ражда облагородени плодове? Какво те е принудило тъй неестествено да доведеш войска в такива места, в които застаналата на открито чуждоземна войска не може да се спаси?“ А когато Лизимах отвърнал на това, че не знаел мъчнотиите на тази война и че занапред ще се опита да му бъде приятел и съюзник и да му се отплати с благодарност, за да не остане назад от тези, които са му сторили добро, Дромихет изслушал благосклонно думите му, получил обратно отнетите му от пълководците на Лизимах крепости, и, като му сложил корона, изпратил го в царството му.
ПОЛИЕН, Военни хитрости (откъсът по ИТМ, с. 347)
VII 25. Дромихет бил тракийски цар, а Лизимах македонски. Македонецът воювал срещу Тракия, но тракиецът го надхитрил. Военачалникът му Севт дошъл при Лизимах под предлог, че е беглец и, като спечелил доверието му, тикнал македоните в неудобни места. Там Дромихет ги нападнал, както били измъчвани от глад и жажда, и погубил самия Лизимах и всички, които били с него. А загиналите Лизимахови хора били сто хиляди.
ПОМПЕЙ ТРОГ (откъсите по ИТМ, с. 247-251)
XXIV 4. Галите, чието население било тъй многобройно, че земите им не могли да ги поберат, изпратили като че ли по обичая на свещената пролет триста хиляди души да дирят нови места за заселване. От тях заседнала в Италия една част, превзела дори Рим и го опожарила; друга част, упътвана от птици (от всички народи галите са най-вещи в птицегадаенето), проникнала в Илирия и като извършила страшна сеч над варварите, заседнала в Панония. Това сурово, смело и войнствено племе преминало непреодолимите височини на Алпите и недостъпните им поради студа места за пръв път след Херакъл, комуто тъкмо такъв един подвиг осигурил признанието на храбростта му и вярата в безсмъртието му. След като победили панонците, те водили в продължение на много години различни войни със съседните народи и, одързостени от своя успех, се разделили на две групи, от които едната нахлула в Гърция, а другата - в Македония, избивайки цялото население, което им се изпречвало на пътя. Страхът от галите бил толкова голям, че дори царе, без да бъдат нападнати, доброволно откупвали с огромна сума мира. Само македонският цар Птолемей не се уплашил от пристигането им, но подтикнат от фуриите, мъстителки на убийства между близки, отишъл насреща им с шепа хора в безредно състояние, като че ли войни се вършат по-лесно, отколкото престъпления. Той не зачел дори пратениците на дарданите, които му предлагали помощ от двадесет хиляди души и свръх това ги обидил, като казал, че с Македония е свършено, ако тя, след като сама е покорила целия Изток, сега се нуждае от дарданите, за да защити границите си; неговите войници били синове на ония, които под командата на Александър Велики били победили целия свят. Но щом тия думи били съобщени на дарданския цар, той казал, че славното македонско царство щяло в късо време да пропадне, поради безразсъдността на незрелия юноша.
5. Галите, предвождани от Белгий, изпратили пратеници при Птолемей, за да узнаят настроението на македоните и му предложили мир, ако желае да го откупи. Но Птолемей, който се хвалил между своите, че галите искат мир от страх пред войната, се държал не по-малко дръзко и пред пратениците, като им заявил, че мир щял да сключи с тях, само ако му предадат преди това своите вождове като заложници и сдадат оръжието си; той щял да има доверие в тях, само ако се обезоръжат. На разказа на своите пратеници галите се изсмели и отвсякъде почнали да викат, че в късо време щял да почувства, дали в техен или в негов интерес са му предложили мир. След няколко дена се завързало сражение и македоните били победени и избити. Птолемей, ранен на много места, бил пленен. Галите отрязали главата му, забучили я на копие и я разнасяли по цялото бойно поле, за да внушат страх сред неприятелите. Малцина от македоните се спасили с бягство; останалите били или пленени, или избити. Когато това станало известно в цяла Македония, градовете затворили вратите си и скръб изпълнила страната. Едни оплаквали загубата на синовете си, а други тръпнели за участта на своите градове; те призовали имената на своите царе Александър и Филип, като такива на богове - покровители, и казвали при това, че в царуването им Македония била не само запазена от напаст, но още била победила целия свят. Те ги молели да защитят своето отечество, което чрез славата на подвизите им било приравнено с небето, и да поднесат помощ на нещастните, които лудостта и безразсъдството на цар Птолемей погубвала. При това всеобщо отчаяние Состен, един от македонските първенци, смятайки, че не е сега време да се отправят молби към боговете, събрал младежта, обуздал опиянените от победата гали и защитил Македония от вражеско опустошение. Поради тия услуги на храбреца, въпреки низкия му произход, ако и мнозина знатни да са се стремели към царска власт, той застанал начело на народа. А когато войската го провъзгласила за цар, той накарал войниците да му се закълнат не като на цар, а като на предводител.
6. Между това Брен, предводителят на галите, които нахлули в Гърция, се научил, че съотечествениците му, предвождани от Белгий, победили македоните. Недоволен, че след такава победа тъй лесно са изоставили една толкова богата плячка, в която влизали и огромните грабежи от Изтока, събрал една войска от сто и петдесет хиляди пехотинци и петнадесет хиляди конници и нахлул в Македония. Докато опустошавал извънградските места, Состен му се противопоставил начело на обучената македонска войска. Но понеже била малобройна и вече сплашена, тя била лесно победена от многобройния и уверен в своето надмощие неприятел. След като победените македони се затворили вътре в стените на своите градове, Брен като победител безпрепятствено плячкосвал полските места в цяла Македония. После, като му втръснали извънградските грабежи, насочил погледа си към храмовете на безсмъртните богове, като казал на присмех, че боговете са достатъчно богати, за да раздават щедри дарове на хората. И тъй веднага се отправил за Делфи, предпочитайки плячката пред вярата и златото пред нанасяне обида на безсмъртните богове. Той твърдял, че тия, които разпределят благата между хората, сами не се нуждаят от тях. Храмът на Делфийския Аполон е разположен на планината Парнас върху една надвесила се от всички страни скала. Напливът от хора, които там са се стекли отвред, за да отдадат почит на светостта на това място, е създал един град върху тая скала. Тъй градът и храмът са защитени не от стени, а от пропасти, не от изкуствени, а от естествени съоръжения, та не може да се каже, дали повече трябва да се удивляваме на тия естествени укрепления или на проявеното тук величие на бога. Скалата в своята средна част се отдръпва назад във вид на театър. Поради това и човешкият глас, пък и случайно нададеният звук от тръба, като се поема и отеква от извивките на скалата, обикновено се долавя няколко пъти и надвишава първоначалната си сила. Тия, които не знаят причината за това явление, се проникват от религиозен трепет или остават изумени от учудване. В тая извивка на скалата, почти към средата на планинската издатина, има една тясна равнина и в нея има един дълбок отвор в земята, отдето излизат предсказанията и отгдето духа един студен лъх, който, изтласкван нагоре от някаква сила, като тая на вятъра, размътва душата на гадателките и, проникнати от бога, ги заставя да дават отговори на ония, които се допитват до тях. Там се виждат многобройни и богати дарове на царе и народи. Със своето великолепие те свидетелстват и за отговорите на бога, и за признателността на тия, които са ги получили.
Галското/келтското нашествие на Балканите
Автор: User:Filos96 Лиценз: CC BY-SA 2.5
7. Брен, като имал пред погледа си храма, дълго обмислял дали веднага да предприеме нападение или да предостави нощта на действително уморените войници, за да си възстановят силите. Вождовете на енианците и тесалийците, които се били присъединили към него, за да споделят плячката, настоявали да се предприеме веднага нападение, докато неприятелите още не били готови и страхът от пристигането му бил още пресен; през нощта смелостта на неприятеля щяла да се възвърне, може би и помощ могла да им дойде, пък и пътищата, които още били открити, щели вече да бъдат препречени. Но тълпата от гали, щом след дълги лишения попаднала в поле, изпълнено с вино и всякакъв вид провизии, се зарадвала на това изобилие като на победа, разпръснала се из полето, изоставила строя и сновала нагоре-надолу, за да изземе всичко, като че ли били вече победители. Тъй делфийците спечелили време. Впрочем при първата вест за приближаването на галите оракулите забранили на земеделците да си приберат от полските имоти жътвата и виното. Каква полза е имало от тая забрана се разбрало, когато изобилието на вино и на всякакъв вид провизии, изоставени на полето, се превърнало в пречка по пътя на галите, която дала възможност на съседите на делфийците да дойдат на помощ. И тъй делфийците, засилени с тая помощ, привършили работата по отбраната си, преди да се върнат отново в строя галите, които се били отдали на виното като плячка. Брен имал шестдесет и пет хиляди пехотинци, които подбрал от цялата войска, а делфийците и съюзниците им наброявали само четири хиляди войници. Презирайки малочислеността им, Брен, за да въодушеви своите хората, посочвал на всички изобилието на плячка, като твърдял, че тия статуи, тия квадриги, чийто огромен брой личал отдалече, са излети от плътно злато и че тяхната тежест било по-голяма отколкото изглеждала.
8. Възбудени от това твърдение и неизтрезнели от вчерашното пиене, галите, без да мислят за опасностите, на които се излагат, се втурнали в сражение. Делфийците, напротив, осланяйки се повече на бога, отколкото на силите си, се противопоставили на неприятелите презрително и от върха на планината, на който те се опитвали да възлезат, ги прекатурвали отчасти с камъни, отчасти с оръжие. В разгара на сражението внезапно жреците от всички храмове, същевременно и прорицателките с разпуснати коси, надянали своите украси и повезки, се втурнали в първата редица на бойците, както били обхванати от религиозен трепет и били изпаднали в изстъпление. Те се провикнали, че богът е дошъл, че го видели да се спуща в храма през полуотворения му покрив, че докато всички коленопреклонно умолявали бога да им помогне, един юноша със свръхчовешка хубост се мернал пред очите им, че от съседните два храма на Диана и Минерва му се притекли като другари две въоръжени девици. Те добавили, че не само видели това с очите си, но са чули и съскането на лъка и звука на оръжието. Затова трябвало, понеже боговете стоят пред тях, да не се колебаят да разбият неприятеля и ги заричали с най-големи заклинания да се присъединят към боговете като съюзници с тяхната победа. Възпламенени от тия думи, всички се надпреварвали да се втурнат в сражението. Но и самите бойци скоро почувствали присъствието на бога. Последвалото земетресение откъртило една част от планината и я повалило върху галската войска и най-гъстите им боеви редици се разкъсали изпонаранени и се провалили. След това се развихрила буря; градушката и студът довършили ранените. Самият вожд Брен, като не могъл да понесе болките от раните си, турил край на живота си с един удар на меча си. След като такова наказание претърпели виновниците за тая война, друг един от галските вождове напуснал в усилен ход Гърция, заедно с десет хиляди ранени; но съдбата не била по-милостива и към тези бегълци; винаги в тревога, те не прекарали нито една нощ в подслон и нито един ден без мъка и опасност. Продължителните дъждове, втвърденият от студа сняг, гладът, умората и свръх това най-голямото зло, недоспиването, доунищожили жалките останки от тази нещастна войска. Дори племената и народите, през които им минавал пътят, ги преследвали като плячка. Тъй се случило, че от такава голяма войска, която малко преди това, осланяйки се на силите си, се отнасяла с презрение дори към боговете, не се запазил нито един боец, за да извика пред нас някак спомена за такова ужасно поражение.
XXV 1. Мирът между двамата царе Антигон и Антиох бил възстановен. Но срещу Антигон, който след това се върнал в Македония, внезапно се надигнал един нов неприятел. Галите именно, които били оставени от вожда Брен при заминаването му в Гърция да пазят границите на страната си, за да не изглежда, че само те стоят в бездействие, въоръжили петнадесет хиляди пехотинци и три хиляди конници. Като разбили пълчищата на гетите и трибалите и се надвесили над Македония, изпратили при царя пратеници, които да му предложат да си откупи мира и същевременно да огледат стана му. Антигон ги поканил на един разкошен обяд, който съответствал на великолепието на един цар. Удивени от гледката на голямото количество злато и сребро и развълнувани от мисълта, че то представлява обилна плячка, галите се завърнали по-враждебно настроени отколкото, когато дошли. Царят, за да ги сплаши, бил заповядал също да покажат на тия варвари като нещо необикновено за тях слоновете му, а и корабите, натоварени с войски, без да подозира, че показвайки своята мощ, вместо да ги сплаши, всъщност възбужда у тях желанието да турнат ръка на тази богата плячка. И тъй, щом пратениците се върнали, преувеличили всичко, което видели; изтъкнали същевременно и богатството на царя и нехайността му, като казали, че станът му бил пълен със злато и сребро, но незащитен нито с насип, нито с ров и че там всяко военно занимание е занемарено, като че ли богатството представлявало достатъчна защита и като че ли желязото му се показвало ненужно, понеже разполагал със злато.
2. От тоя разказ духовете на алчното племе били възбудени за плячка; притурил се все пак и примерът на Белгий, който не преди много време погубил македонската войска заедно с царя им. И тъй по общо съгласие нападнали през нощта стана на царя. Но той, предчувствайки тази буря, един ден преди това дал заповед на войниците си да отнесат всичко в близката гора и там да останат скрити, без да издават какъвто и да е шум. Станът останал неразрушен, само защото бил изоставен. Понеже галите го заварили празен, и лишен не само от защитници, но и от стража, сметнали, че в случая не може да се говори за бягство, а за някаква примка и дълго време се бояли да влязат в него. Най-сетне те го завзели, без да засегнат и докоснат окопите му, като по-скоро го претърсвали, отколкото ограбвали. След като взели все пак това, което намерили в стана, отправили се към пристанището. Там, докато ограбвали корабите, без да се боят от някаква изненада, били избити от гребците и от тая част на войската, която била забегнала там заедно с жените и децата. Голяма била сечта, на която се изложили галите, и мълвата за тая победа осигурила на Антигон мир не само от страна на галите, но също и от страна на съседните варвари. Впрочем в онова време галският народ се бил толкова много разплодил, че като някакъв рояк изпълнил цяла Азия. Царете на Изтока не са водели по-сетне никаква война, без да са си служели с наемна галска войска, пък и тия, които били изгонени от царството си, прибягвали пак до галите, за да си го възвърнат. Такъв голям страх внушавали галите и толкова бил сигурен успехът на оръжието им, та никой не вярвал, че може да запази своята мощ или да си я възвърне, ако я загуби, без тяхната храброст. Повикани на помощ от витинския цар, като спечелили победата, разделили с него царството му, и тая област, която им се припаднала, нарекли Галогърция.
ПОЛИБИЙ, Всеобща история (откъсите по ИТМ, с. 137 сл.)
IV 45. Византийците водят непрекъсната и трудна война с траките, тъй като последните обкръжават територията на Византион, а тя се простира от едното до другото море. Наистина византийците са били винаги добре въоръжени и са побеждавали варварите, но въпреки това те не са смогнали досега да сложат веднъж завинаги край на войната, защото в Тракия има много племена и много владетели. Победят ли едного от тях, тутакси на негово място се появяват трима още по-силни от първия. Византийците не постигат нищо с отстъпки, с плащане на данъци и с договори, защото направят ли някому някаква отстъпка, те си навличат тъкмо заради това пет пъти повече врагове. Ето защо те се намират в състояние на трудна война. А има ли нещо по-опасно от войната със съседи, особено когато те са варвари? Но византийците, които изцяло са отдадени на борбата с тези опасности откъм сушата, търпят освен всички други бедствия, които съпровождат войната, и танталови мъки, според думите на поета. Те владеят извънредно плодородна земя и, като я обработват, тя ги дарява с изобилни и превъзходни плодове, но варварите се появяват и унищожават една част от тях, а другата събират и отнасят със себе си. Тогава, като оставим настрана положения труд и направените разходи, самата гледка, която представляват унищожените прекрасни плодове, опечалява дълбоко византийците. И въпреки всичко това те понасяли по навик войната с траките и запазили лоялно първоначалните си отношения с останалите гърци. Положението на византийците се влошило извънредно много, когато на всичко отгоре се прибавили и галатите под предводителството на Комонторий.
IV 46. Тези галати напуснали родината си заедно с ония, които били предвождани от Брен. След като успели да се отърват от опасността, на която се изложили в Делфи, те отишли на Хелеспонта, но не се прехвърлили в Мала Азия, а останали там, защото околностите на Византион много им допаднали. След това те сразили траките и, като превърнали града Тиле в столица на своето царство, поставили византийците в крайно опасно положение. При първите нападения на келтите през време на царуването на първия им цар Комонторий, византийците се отървали посредством откупи, като им плащали по три, по пет, а понякога и по десет златни статера, за да не опустошават земята им. Накрая те били заставени да плащат на келтите по осемдесет таланта ежегодно и това продължило дори до царуването на цар Кавар, когато именно царството на келтите било разгромено и цялото племе затрито от траките, които на свой ред станали господари на византийците. Изпаднали в едно такова положение и измъчвани от тежките данъци, византийците изпратили отначало пратеници в различните съседни градове с молба за помощ и подкрепа в бедственото положение, в което се намирали. Тъй като обаче елините не обърнали особено внимание на молбите им, византийците се принудили да наложат мито на корабите, които влизали в Понта.
VI 52. Царят на галатите Кавар дошъл пред Византион. Той положил голямо старание да прекрати войната и Прусий, и византийците се вслушали в желанието му.
VIII 22. Царят на тракийските галати Кавар, който бил по природа наистина царствен и великодушен, предоставял голяма сигурност на търговците, които идвали в Понта, а на византийците оказал големи услуги във войните им с траките и витинците.
