Публикувано по: П. Петров, В. Гюзелев, Христоматия по история на България, т. II
I. Възкачване и укрепване на Иван Александър на българския трон
Из „История“ на Йоан Кантакузин
Превод на Л. Йончев от Cantacuzenus, цит. съч., I, с. 458 — 470, 504 — 505, 507 — 511; II, Bonnae, 1831 с. 88 — 92, 336 — 339.
Българо-византийската война през 1331 г.
В началото на пролетта дойде писмо от Цариград до императора, което му известяваше, че двама от знатните у мизите, протовестиарият Раксин и логотетът Филип, въстанали срещу управляващата ги съпруга на Михаил, която бе леля на крал Стефан, и я лишили от властта. Тя заедно с децата си избягала и отишла при своя племенник краля. А онези убедили и другите динати на мизите и посочили за свой цар Александър, племенника на царувалия преди това Михаил и син на Срацимир. Щом заел властта, той взел колкото войска имало у мизите и немалка съюзна скитска войска и се отправил на поход срещу предалите се преди това доброволно на императора градове. И освен Месемврия едни от тях си подчинил с оръжие, а други доброволно. Императорът, като научи за това, реши, че не е нужно да остава в Солун, но се вдигна оттам и пристигна в Цариград. И най-напред изпрати за началник в Месемврия протостратора Синадин. Той се страхуваше да не би жителите на Месемврия да се отметнат, преди да бъде приготвена войската. Нареди да се събира войска в Цариград и сам се готвеше да воюва срещу мизите... Той се вдигна от Цариград и след малко дни нахлу в Мизия и опустоши известна част от нея: като премина Хемус, отново доброволно си подчини другите градове, които преди това притежаваше. А Анхиало все още се владееше от мизите. Защото Александър, царят на мизите, като узнал за нахлуването на императора, бързо се притекъл на помощ с цялата си войска от мизи. И като пристигнал, разположил се на лагер при Айтос, отстоящ недалеч от императора, който се бе разположил на лагер при Росокастро.
Освен това двете войски ги разделяше един тесен и каменист проход, който Александър успя да заеме и го пазеше, като бе поставил пехотна войска. А императорът, като узна, че Александър се е разположил на лагер наблизо, на разсъмване на следния ден заповяда войската да се въоръжи. Като се въоръжи, той я пое наредена за сражение, дойде близо до прохода, който се пазеше от Александър, и подканяше мизите към сражение. Защото не беше възможно да ги нападне в лагера поради неравния и тесен проход, който се пазеше от тях. Като прекара деня там в бойна готовност, понеже никой не излезе срещу него, върна се обратно в лагера си. И немного дни след това отново пристигна с въоръжената войска, за да се срази, но прекара деня, както и по-рано, при входа на теснините. А мизите и тогава не се осмелиха да слязат в равнината и да се сражават с императора при равни условия. Той отново се върна в лагера си, като уплаши варварите със смелостта си. Александър видя, че не е в състояние в открито сражение да се противопостави на императора, и проводи пратеничество и преговаряше за мир... Императорът, понеже думите му се сториха любезни и приемливи, пък и Анхиало превъзхождаше много Ямбол, счете, че никак не би бил упрекнат даже ако даде и нещо за мира. И понеже липсваха припаси за войската и вече имаше голяма оскъдица в лагера, та трябваше или да се сражават с неприятелите, или да отстъпят, а освен това, виждайки желанието у мнозина да се върнат в родината си, той прие пратеничеството и договорите станаха при тия условия — ромеи и мизи да сключат мир и никога да не се онеправдават взаимно. Но ромеите да получат Анхиало, а да дадат Ямбол и в бъдеще да живеят в мир и всеки да владее това, което има. Договорът между двамата императори беше сключен при тия условия на 17 юли. От двете страни се явиха пълномощници, за да предадат градовете и да положат клетвата...
А в същата нощ, през която смятаха да се положат клетвите на следния ден, при Александър дошла съюзна войска от скити. Той ги беше повикал срещу чичо си Белаур, който въстанал срещу него и като му бил отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната. Той сметнал, че добре може да се възползва от случая, ако ги поведе срещу императора с измама, и затова им казал, че чичо му се намирал наблизо и трябвало да го нападнат, преди да узнае... И като разчиташе на тях, Александър с готовност влезе в сражението и смело потегли напред.
Когато се приближиха едни до други така, че да се виждат, когато слънцето се издигна над хоризонта и даде възможност да се види по-ясно войската, тогава вече ясно се виждаше, че войската, която напредваше, е скитска. Защото те не бяха наредени заедно с мизите, но си имаха свой собствен строй.
Когато бяха толкова близко, че да нападнат, скитите отбягнаха императора и предните редици, а нападнаха тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе преследван чак до Росокастро. А ромеите се струпаха там и се защищаваха от варварите извън стените. Императорът с предните шест отреди, макар задните да бяха обърнати в бягство, ни най-малко не отстъпи, но веднага потегли срещу мизите и се сблъскаха малцина с мнозина. Когато сражението стана твърде тежко и продължително и ромеите показаха голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от множеството мизи и, изпаднали в тежко положение, отстъпиха назад. А императорът заедно с великия доместик и с Мануил Асен, брата на жената на великия доместик, който командваше императорски отряд, и с други 50 отбрани измежду знатните най-напред прогониха намиращите се срещу тях. После, след като сражението стана твърде ожесточено и мнозина [неприятели] се стекоха, те не можаха да запазят строя, но като се пръснаха кой както можа, отстъпиха... Същевременно императорът и тези, които бяха влезли в сражение с мизите, макар и да беше настанало бягство, като отстъпваха, без да се обръщат, не допуснаха да бъдат обстрелвани в гърба, но като се отбраняваха и защитаваха, дойдоха до Росокастро. А там, като се събраха с останалата войска, заедно геройски се отбраняваха срещу скити и мизи до третия час на деня. А варварите, като не можаха да постигнат нищо повече (те не можаха да дойдат да превземат със сила Росокастро), пръснаха се и се върнаха в собствения си лагер. В сражението паднаха и бяха пленени 37 ромейски конници, от които шест бяха от императорския отряд, а пехотинци 65. Повечето или почти всички бяха пленени от скитите или погинаха. От мизите загинаха малко повече от ромеите. При това победата бе явно на страната на мизите, понеже ромеите не се противопоставиха, но като побягнаха безредно, дойдоха в Росокастро. А около обед на същия ден Александър, царят на мизите, изпрати Иван, един от своите знатни, като пратеник при императора и помоли сключените предния ден договори да останат нерушими и за по-голямо приятелство и сигурност на договорите, да сгоди дъщеря си за неговия син. Императорът отговори, че сключените договори харесвали и нему, тъй като той и по-рано смятал, че мирът е бил сключен не по принуда, но заради изгода... И царете положиха клетва според обичая. И пуснаха оцелелите ромейски пленници без откуп, защото така бе уговорено в договора. На следния ден, като се събраха на същото място, ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се предния ден по време на сражението...
Понеже всичко около брака на дъщеря му бе готово, [императорът се] вдигна от Цариград и пристигна в Адрианопол, за да извърши там бракосъчетанието. Пристигна и царят на мизите Александър заедно със сина си Михаил Асен и той, провъзгласен от него за цар. И в Адрианопол бяха изпълнени благословии и каквито обреди са определени от църквата при брака. В така наречените Комнинови ливади, отстоящи недалеч от града при така наречената река Тунджа, бяха приготвени ястия и напитки и всичко каквото е измислено за приятно прекарване на празненството. След като осем дни ромеи и мизи отпразнуваха заедно брачното тържество на своите царе, на деветия ден на разсъмване цар Александър и мизите с дъщерята на императора, тяхна царица Мария Палеолог, се върнаха в Мизия. Много знатни ромеи я следваха чак до Търново. А там останаха определените от императора лица, които щели да бъдат винаги с дъщерята, а останалите се върнаха у дома си.
Възобновяване на българо-византийския договор
А когато бе в Димотика, всякак се стараеше да направи напълно готови за военни походи сенаторите, обитаващи тракийските градове, и войската, а също така и ромеите. И той направи това в разстояние на няколко дни. После като узна, че царят на мизите Александър се е разположил на лагер с войската си в Стилбно, градче, подчинено на мизите и намиращо се в пограничните области на неговата и на ромейската държава, реши, че трябва да проводи пратеничество при него. И като проводи пратеници, съобщи, че се намира в Адрианопол и желае да разбере дали той предпочита повече войната, отколкото мира. Защото отсрочката, която бе дал на неговите пратеници, когато бяха в Цариград, вече изтичаше. А Александър, виждайки, че ромеите не са се изплашили, както мислеше, но са готови да се защищават срещу тия, които искат да ги обидят, и не можейки да ги убеди нито със заплахите по пратениците, нито с подготовката си за война да постъпят според желанието му, и считайки, че за него е безполезно да почне война, съгласи се на споразумение с него. И веднага, като бяха подновени предишните договори и клетви, Александър се върна в Търново в двореца си.
Намеса на България във византийските междуособици
И Александър, царят на мизите, като не можа да завземе Адрианопол, дойде до Димотика и се разположи на лагер, без да преминава Хеброс. Като отдели немалка част от войската си, изпрати я да опустошава градовете в Тракия. Случи се така, че войската, която се връщаше от Цариград с пинкерна Ангел, срещна немалък брой от тях и ги изби в сражението, понеже бе по-силна. А същевременно и персийската [турската] войска, която дойде по крайбрежието на Тракия за плячка, като срещна случайно останалите мизи, изби и плени някой от тях. Останалите се върнаха в собствения си лагер не само без нищо, но след като бяха загубили мнозина от своите. Александър, въпреки че преди това се отнасяше презрително към императора Кантакузин, сметна, че не може да му се противопостави ни най-малко, понеже бе притиснат от две страни — от ромеи и от перси; освен това, като узна, че императорът има достатъчно голяма и храбра войска в Димотика, уплаши се и за останалите да не би храбростта му да му навреди. Затова той проводи пратеничество и поведе разговор за мир. От близките на императора тези, които бяха млади и по-дръзки, го съветваха да не приема мира. И го поощряваха повече към сражение. Той обаче не скланяше, като смяташе, че войната не ще им донесе никаква изгода. „Защото — казваше той,— ако бяхме водили борба само с мизите, смелостта ни би имала някакъв смисъл, а сега ние трябва да обмислим как да се браним не толкова от тях, а по-скоро от тези в Цариград. Защото, ако победим мизите, ние само ще ги прогоним оттук, което те трябва да направят — било че бъдат победени или не. А ако ние сами бъдем победени, ще доведем неприятелите като че ли нарочно срещу нас. Така че какво по-изгодно и по-полезно би било за тях, отколкото ние самите да извършим поради безумие това, за което те се молят? А освен това понеже и Александър не ни е дал сериозен повод за война, бихме постъпили несправедливо, ако не пожелаем да сключим мир. Защото той не би потеглил на поход срещу нас, но като пристигна по друг повод, нареди им, без да иска. И така, понеже войната не е от полза за нас и понеже нямаме справедлив повод [за нея], трябва да предпочетем мира.“ Това каза той и като повика пратениците, преговаряше за договора. И тъй като и те бяха готови да се споразумеят, той им даде дарове и ги отпрати в техния лагер. Той проводи пратеничество при Александър и сам потвърди договора. Макар царете да желаеха и лично да се срещнат, за да заздравят повече приятелството, настъпилата тежка зима им попречи. Поради това войската на мизите се върна в страната си, понеже не можеше да издържи на палатки, като им измряха от студ известно число войници и коне...
Гражданите на Димотика, когато узнаха, че императорът [Кантакузин] отново се е върнал при трибалите [сърбите], се изплашиха и изпълниха със страх и смущение... Решиха, че трябва общо да се посъветват и да проводят пратеничество при Александър, царя на мизите, а освен това да сключат договор с него, за да им стане съюзник и приятел и да им помага срещу неприятелите и да се грижи за всичко, което подобава на приятел към приятели. И ако императорът Кантакузин се върне, той щял да му благодари за съюза и за приятелството, а ако се случи да умре във война или по някакъв друг начин, преди да се върне, градът щял да му се предаде, като се отдели от ромейската власт... И [Александър] употреби всички средства, за да възпрепятства завръщането му или пък, ако може, и да го погуби. И провождайки често пратеничества при краля [Стефан Душан] и при сестра си Елена, жена на краля, той ги подканяше да не пускат императора Кантакузин, но вързан да го пазят в затвора или дори да го убият, защото така би било възможно без усилие да завладее ромейската империя. Но кралят сметна внушенията му за неразумни и не ги прие, още повече че и жена му го подтикваше към същото. А Александър изпрати войска, колкото смяташе, че е достатъчна за обсадата на жителите на Димотика, и ѝ заповяда да пази разположилите се наоколо на лагер под предлог, че ще помага срещу ромеите, които обсаждат града, а в същност, за да затегнат сами още повече обсадата. И всичко бе извършено според желанието му. Понеже ромеите вършеха чести нападения, но твърде бързо се оттегляха, жителите в Димотика използваха случая и опустошаваха тракийските градове и през нощта, и през деня и чрез грабеж и плячка си набавяха необходимото за живот. А мизите нападаха и непрекъснато напираха в продължение на много дни и, разбира се, положението се влоши, тъй като всички рискуваха да погинат от глад. Наистина мизите пречеха еднакво и на ромеите да нападат жителите на Димотика, и на жителите да излязат от града... Разбира се, по такъв начин те поставиха жителите на Димотика в тежко положение, защото бяха извънредно много притеснени от оскъдицата. Императрица Ирина видя опасността и затова заповяда [мизите] да се оттеглят от града, понеже нямало нужда вече от тяхната помощ, тъй като те достатъчно помогнали. Заради тази помощ те изказаха голяма благодарност не само на техния цар, но и на самите тях. А те казаха, че по никакъв начин не щели да се оттеглят, но оставали твърдо там, за да помагат, защото техният цар им бил наредил така. Този отговор предизвика голямо смущение и страх всред жителите на Димотика. Защото гибелта им изглеждаше неминуема... А мизите, които се бяха разположили на лагер около Димотика, узнаха след известно време от съгледвачите си, че множество персийски кораби са навлезли в устието на Хеброс, и от страх и смущение се тъпчеха помежду си и веднага отстъпиха, като не знаеха къде да се скрият. А гражданите на Димотика, като не знаеха причината на бягството, се учудваха какво ли е смутило толкова мизите.
Из „Ромейска история“ на Никифор Григора
Превод на Ал. Милев от Gregoras, цит. съч., II, с. 625 — 627, 631 — 632.
Едвам [Кантакузин] довършвал вече този строеж и трибалът Хрельо имал възможност да пристигне. Той по-рано се подчинявал на властта на краля на трибалите, но по някакви причини скъсал връзките на подчинение и си създал собствена власт в Струмица, надоблачната крепост, и във всички земи около река Стримон и до Амфипол. Поради гражданската ромейска война той бил уважаван от двете страни, станал страшен и мъчно победим за краля на Сърбия. Хрельо използвал някак си времето и сам станал щастлив от нещастието на другите и трупал собствено щастие от нещастието на съседите си. Същият, разбирайки още тогава и смятайки за сигурна бъдещата императорска слава на Кантакузин, се стараел да му бъде приятел и съюзник. Привържениците на византийците, подражавайки на ония триста спартанци при Термопилите, които някога преградили прохода за Ксеркс, тогава предварително завзели теснините около Христупол и с твърде голямо усърдие се установили там и пазили нощем и денем, за да бъде недостъпен оттам входът за императорската войска на Кантакузин. Уведомен, Хрельо пристигнал съвсем близо до Христупол с немалка войска, за да помага и доколкото е по силите му, да направи по някакъв начин по-лесно пристигането на императора в Солун...
Към края на лятото император Кантакузин тръгнал от устията на река Нест, като оставил отляво тия, които пазили теснините при Христупол, и превел своите войски през височините на планината. Той използвал по-дълъг и труден път, пълен с препятствия от скали, долини, дърветата и трънаците на гъстата гора. Все пак прекарал войската си и се разположил на стан на равнината край Филипи, където в миналото са воювали Брут и Касий с Октавиан Цезар.
Докато задържал там войската си на почивка, при него пристигнал Хрельо, като обещавал, че ще прави с готовност всичко по негово желание. Императорът пък му казал, че иска да го има за приятел, но в момента нямал никаква нужда от тази му помощ, защото разбирал, че Хрельо само с езика си му обещава помощ поради настъпилия страх от война. Намерението му обаче било лукаво и той очаквал да види точен и определен край на боя. Затова и сам императорът си послужил по отношение на него с думи, които му обещавали трайно приятелство. Задържал го много дни и после го изпратил радостен, понеже му обещал, че в бъдеще ще му бъде добър съсед.
II. Отношенията на България с Византия, Унгария и османските турци през 1347 — 1371 г.
Из „История“ на Йоан Кантакузин
Превод на Л. Йончев от Cantacuzenus, цит. съч., II, с. 584 — 585, 595 — 596; III; Bonnae, 1862, с. 159 — 165, 362.
Добруджанският владетел Балик се намесва във византийската междуособица
Когато императрицата [Ана] видя, че ѝ остава само град Константинопол (защото почти всички останали градове минаха на страната на император Кантакузин), проводи пратеничество при някой си Балик, владетел на Карвуна, и поиска помощ. Той радостно прие пратеничеството и изпрати в помощ на императрицата братята си Теодор и Добротица с хиляда отбрани войници. И те, като минаха през крайбрежните градове покрай Понта, убедиха ги да се отцепят от императора и да минат на страната на императрицата. Защото се надяваха, че те ще извършат нещо голямо. Императрицата прие мъжете с голяма благосклонност и уважение и омъжи дъщерята на великия дук Апокавк за Добротица и го назначи стратег на ромейската войска. А когато императорът пребиваваше в Димотика, Добротица заедно със своята и ромейската войска нападна Силиврия. Протостраторът Факрасес, оставен от императора с войска в Силиврия, като излезе заедно със силиврийците, влезе в бой с Добротица и го победи напълно. Добротица не познаваше местата и затова командваше лошо и хвърли конниците в ровове, теснини и лозя. Поради това те бяха надвити и малцина загинаха в сражението, мнозина бяха пленени, като малцина успяха да избягат. По-знатните от тях бяха вързани и държани под стража, а останалите бяха съблечени и освободени. Насмалко и Добротица е щял да бъде пленен, но успял да избяга и се върна посрамен. След това поражение Добротица остана в Цариград вече с жена си ромейката и се радваше на голяма почит от страна на императрицата. А брат му Теодор се върна в родината си с останалата войска...
Турски набези в Тракия
А онези, като сметнаха за немалка загуба да се върнат с празни ръце, се отправиха на поход срещу мизите. Те избиха и поробиха мнозина по време на този поход, заграбиха твърде много добитък и като никога опустошиха Мизия. А се говореше, че императорът им бил разрешил похода, за да им се отплати за съюзничеството... Той обаче нямал никакво прилично оправдание за избиваните, поробваните и понасящите най-големи мъчения. Защото каква вина имат хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно биват убивани и продавани в робство, биват възпитавани във варварските нрави и закони и биват принуждавани да се откажат от създателя бог? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожници против всяко право и справедливост?... А пък варварите преминаха в Азия с много пленници от мизите. . .
Сулиман направил това, както му наредил баща му. Той се представил за някакво измислено лице и през някакъв брод на Хеброс се отправил да плячкосва Мизия и отвличайки много добитък и хора, се върнал в Азия... Когато императорът се върна в Цариград, научи за царя на мизите Александър, че много се огорчил от станалото внезапно нападение на варварите, които опустошили извънредно много страната му. Той подозирал, че варварите не са нападнали по своя инициатива, но че ги е бил изпратил императорът. Това именно най-много го тревожело, понеже без да е давал никакъв повод за война на императора, той, Йоан Кантакузин, нарушава договора и опустошава зле земята му. Императорът проводи пратеничество при него и най-напред се оправдаваше относно нападението на варварите. То не било станало с негово знание, но те като станали твърде силни, изглежда вършели това по свой почин. Това ставало не толкова поради тяхната сила, колкото поради нежеланието им да се откажат от алчността си и от стремеж към чуждото. Те лесно могли, ако се споразумеели, да си помагат взаимно, колкото могат, и да възпират варварите... Императорът това съобщи на Александър. И онзи реши, че съветът на императора е полезен, и се залови за работа. Случи се и нещо друго, което го подтикна повече към действие. В дворците му в Търново имало някакъв нарочен пратеник. Събрал се много народ и когато той преминал между тях, а пратениците на императора го следвали, всички викали на своя език, че трябвало да направят всичко според предложението на император Кантакузин и на всяка цена да се предпочете мирът с него, за да не би, като бъде въвлечен във война, самите те да загинат, погубени от варварите. И те искали да се съгласи с пратениците. Когато Александър попитал пратениците дали са разбрали казаното, а те отвърнали, че не са разбрали, той им заговорил на гръцки и считал искането на тълпата за твърде добър признак, че делото е твърде полезно за тях, понеже, без да бъде питана от някого, [тълпата] сама съветвала това, което е изгодно. И той веднага се съгласи и отпрати пратениците. А императорът се зарадва, като научи, че Александър на драго сърце е приел предложението и е пожелал да даде пари за приготвянето [на флота] Той смяташе, че ще може да попречи на варварите да погубват с нападения ромеи и мизи, и се отправи да се приготви с флотата, за да се противопостави на варварите.
Последната българо-византийска война (1364 г.)
Александър, царят на мизите, изпрати помощ [на императора], който бе проводил при него пратеничество. Защото винаги подозираше император Кантакузин, че той не пречи на персите да опустошават земята му...
Когато това ставаше, и императорът потегли срещу градовете покрай Понта, подчинени на мизите. Защото имаше някакъв спор между него и царя на мизите Александър. И при първото нападение завзе Анхиало, а Месемврия обсади откъм сушата, като построи кула на теснината, където бе пътят. А откъм морето го обсади с кораби. И големият недостиг на вода измъчваше обитателите много (защото черпеха вода от някакъв извор немного далеч от града). Тогава обаче, възпирани от войската, използваха водата (която се намираше в града), в малко количество и лоша. А Александър, царят на мизите, си послужи с много средства, за да прогони императора от обсадата (той прати на града военна помощ от собствената си войска и от варварите в Тракия, като ги привлече с пари). Това не даде резултати, понеже императорът обсаждаше усърдно защитниците и се сражаваше упорито срещу външните неприятели. Той се отказа от войната проводи пратеници и обеща, че ще направи всичко според желанието на императора, убеди го да предпочете мира и му даде парите, които бе изразходвал за войната и немалко други неща. Императорът разруши кулата и се върна в Цариград.
Из „Ромейска история“ на Никифор Григора
Превод на Ал. Милев от Gregoras, цит. съч., III, 557 — 558.
По същото това време [1355 г.] пристигнала от страната на мизите при младия император Андроник, син на император Йоан Пелеолог, годеницата му Мария, дъщеря на Александър, цар на мизите; той навършвал вече девет години, а и тя самата била почти на същата възраст. Веднага я последвала оттам и Ирина, сестра на император Йоан Палеолог, омъжена по-рано за син на споменатия Александър, но овдовяла след няколко години и бездетна живеела непрекъснато там да този момент. Децата на Александър, царя на мизите, били от един баща, но от две майки. Негов по-стар син бил оженен за нея и сега тя пристигнала оттам заедно с годеницата на своя братовчед Андроник. Александър изгонил жива първата си съпруга и си взел за жена друга от средата на евреите, като наскоро преди това сам я покръстил, понеже бил пленен от нейната красота, както казват.
Из „Хроника“ на Йоан Кюкюлей
Йоан Кюкюлей бил дворцов историк на унгарския крал Лайош Велики (1342 — 1382). Макар и накратко, той е изложил събитията, свързани с унгарското завладяване на Видинското царство (1365 — 1369 г.). Превод на В. Гюзелев от Johannis archidiaconi de Kikulew Chronicon Dubnicense, Historiae Hungariae fontes domestici, ed. M. Florianus, III, Quinqueecclesits, 1884, c. 145
След това той [крал Лайош Велики] нападна с голяма войска подчиненото на унгарската свещена корона Българско царство и като превзе престолния град на царството Видин, си го подчини. Като плени владетеля му на име Страцимир, който се наричаше цар на българите, и като го отведе в Унгария, за известно време го държа под стража добре и почтено в крепостта на Загребското епископство, наречено Сомиех [Хумник]. После той го върна във Видин за управление на същото това царство от името и чрез титлата на негово височество с радост при известни споразумения и задължения. И така след това този владетел спазваше повторно обещаната спрямо негово величество вярност и подчинение.
