Й. А. Каподистрия до М. Б. Барклай де Толи. 27. VI. 1813 г.
Публикува се по: Мария Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV - XIX в.
Печата се по Внешняя политика России XIX и начала XX века. Серия I. Τ. VII. Москва, 1970, стр. 263—270.
Падането на Видин предвещава катастрофа на сърбите. Командващият Георги Петрович се опита да спечели време по пътя на преговорите, но мисията на неговите депутати в Цариград, изглежда, не е постигнала целта си. Падането на Молла паша, продължителното пребиваване на турската армия и везира в Одрин, съсредоточаването на значителни сили в София— всичко това убедително доказва, че Портата няма намерение да завърши спора си със сърбите чрез преговори, а е решила окончателно да ги погуби. Този печален изход изглежда още по-вероятен след неотдавнашната беседа, която колежкият съветник Недоба е имал с вожда на сръбския народ.
„30—40 хиляди сърби — е казал последният — не могат да се съпротивяват на армията на везира, който още повече се е засилил, след като има на свое разположение и ресурсите на Видин. Ще помогнат ли на сръбския народ да се спаси от османския меч? Или ще трябва да се търси убежище в Австрия? Или да се съгласи да приеме покровителството, предложено му от император Наполеон? По-добре да загинат, отколкото да нарушат клетвите, свързващи ги с Русия — такова е твърдото решение на сърбите, стига само император Александър да се съгласи да ги приеме в своите владения, когато те, отстъпвайки пред многочислените вражески пълчища, бъдат принудени да напуснат родната земя.“
Вследствие на това вождът на сръбския народ поръча на колежкия съветник Недоба да поднесе в подножието на трона на Негово Императорско Величество уверенията на неговата нация в предаността ѝ и настоятелните молби от по-рано да се приготвят пътища за емиграцията на сърбите в Русия. 300 хиляди сърби искат да имат нова родина и те заслужават това право...
Считам за свой дълг да представя на разглеждане пред Ваше Превъзходителство някои съображения по повод на нашите, миналогодишни мерки, възприети в поддръжка на сръбската нация, а също и относно това, което може да се направи, за да бъде спасена от пълна гибел.
Букурещкият договор сложи граници на покровителството, което Русия винаги е оказвала на Сърбия. Висшите интереси, които продиктуваха този договор и които направиха необходимо преди всичко възстановяването на нашите отношения с Портата, позволяват и днес още да се погрижим за но-нататъшното укрепване на тези отношения. Оттук следва, че Русия не може и не е длъжна да оказва пряка помощ на сърбите или даже да им предоставя убежище, което те се молят да получат, в случай че гибелта на страната им се окаже неминуема...
Франция желаеше продължаването на нашата война с турците. Тя не пестеше усилия, за да пробуди Портата да прекъсне букурещките преговори. Тя не успя, тъй като самите турци чувстваха насъщна необходимост да приключат разорителната война, а ние умело разстроихме интригите на френското правителство...
На турците, както и по-рано, е необходим мир, а възприетата от нас политика по отношение на тях не допуска сега никакви промени. Общата обстановка не се е изменила към добро, нито за турското, нито за френското правителство и може да се предвиди, че на последното няма да бъде леко да въвлече турците в нова война с Русия.
Убедено в тази истина, френското правителство очевидно е дало друго направление на интригите на цариградската си мисия и първостепенната ѝ задача сега очевидно ще бъде да застави Портата да провежда такава политика, която би унищожила остатъците на нашето духовно влияние върху християнските поданици на султана. Втората и най-важна цел на Франция е да си обезпечи по време на сегашната война в Северна Европа владението върху илирийските провинции и по този начин да укрепи влиянието си и връзките си на Изток.
Унищожени са членовете на преданото ни семейство Мурузи, което, може да се каже, беше единствена защита за благомислещите гърци, обезглавен е Рамиз паша, изпаднаха в немилост пашите на Епир и Албания, порасна влиянието на Суцо и Калимаки, тайни интриги доведоха до падането на Видин, приготвя се войска за разгромяването на сърбите — ето първите резултати от сляпото подчиняване на Портата на френската система. Лесно е да бъдат предвидени последствията.
Наистина решението да се вкарат силни турски гарнизони в крепостите на Сърбия поставя османското правителство пред необходимостта да изтреби всички въоръжени сърби. Портата ще иска да ги разоръжи, а те ще предпочетат да отидат на смърт, вместо да се подложат на такова унижение.
Печалната участ на сърбите ще ужаси и уплаши босненците, българите, народите на Херцеговина, нипери, клементи, черногорци и албанци. Всички те ще престанат да се надяват на руската помощ и покровителство. Всички ще се подчинят на френското иго само за да се избавят от турския гнет. Тогава далматинските гарнизони, които сега се състоят от необучени италиански рекрути, но възглавявани от опитни и решителни военачалници, ще се окажат достатъчни не само да запазят за Франция силни позиции в Бока Которска и в Илирия, но и да образуват ядрото на голяма армия, която ще бъде съставена от пограничните народи и впоследствие ще бъде използвана за поход на Изток. Такива ще бъдат преките последствия от разгрома на сърбите. Към косвените следва да отнесем засилването на френското влияние върху пашите на Албания и Епир; последните, вече в немилост пред Портата, са принудени да търсят дружбата на Франция и фактически да попаднат под нейното покровителство.
Подстрекавайки Портата да възстанови турския суверенитет над Сърбия и народите на Херцеговина и Черна гора, френската мисия се представя на турците като защитница на истинските им интереси...
Напротив, може ли Русия, която винаги е покровителствала християнските поданици на султана и ги е въоръжавала против угнетителите им, която даже при изтеглянето на войските си от Белград всячески внушаваше на сърбите надежда за помощ и покровителство при по-благоприятна обстановка, може ли тя да се надява, че влиянието на нейната мисия в Цариград ще бъде възстановено до такава степен, че постепенно да отслаби и накрая да унищожи авторитета на френската мисия? Може ли да направи тя посредничеството си толкова ценно, че с подобаващо достойнство да го използва за поддръжка на сърбите?
И така, ако ние желаем по пътя на преговорите да спасим Сърбия или да отсрочим нейната гибел, то не трябва да се надяваме да преуспеем в това, предписвайки на нашата мисия в Цариград открито да действа в това направление. Подобни демарши могат и трябва да бъдат осъществени от мисиите на съюзните на Русия владетели.
Гореизложените кратки бележки относно последствията от разгрома на сърбите и военната окупация на Сърбия доказват достатъчно ясно, че само съхранението на статуквото за тази храбра нация може да създаде бариера срещу разширението и укрепването на френското влияние в Илирия и на Изток.
