Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978
Казват, че културното равнище на един народ се измервало чрез отношението му към жената. Пътешественици и наблюдатели от XVIII в. са отделили много място на „женския въпрос“ на Изток. Някои от тях гневно са порицавали многоженството там, други са го разглеждали в романтична светлина.
1793–1798 „...Полигамията представя безчислени и толкова очебийни неудобства, че е изненадващо как законодателите са я разрешили или я търпят. Първото от тези неудобства и може би най-голямото е, че тя вреди на прираста на населението в държавата, че благоприятства педерастията, че многото жени не могат спокойно да делят помежду си редките удоволствия, давани им от мъжа — недоверието, ревността, омразата, кавгите непременно ще се създадат в харема и ще изместят всички истински удоволствия.
На пръв поглед изглежда, че полигамията би била благоприятна по отношение на населението, защото дори при ограничени физически възможности на мъжа той може за кратко време да оплоди повече жени и да има голям брой деца през живота си. Но тъй като числото на жените е почти равно на това на мъжете, става така, че за сметка на бедните богатите вземат повече. Един мъж може да има четири жени, от които трима други биват лишени. И е сигурно, че четири жени, затворени в харем с един мъж, понякога стар и немощен, не могат да имат същия брой деца, както ако всяка от тях си има мъж, и само тя получава неговата благосклонност.
Вярно е, че харемите са пълни главно с робини чужденки — грузинки, черкезки и етиопки, — които търговията докарва всяка година. Но по същия път биват докарвани също и голям брой мъже роби, което предполага, че броят на мъжете в Турция е поне равен на броя на жените. Доказателство за вредата от полигамията, за населението в тази империя е фактът, че въпреки големия брой роби, които идват от европейските страни, от Азия и Африка, империята се обезлюдява значително — дори при липсата на емиграция от страна на мюсюлманите или на войните, които отдавна вече не са тъй чести и опустошителни. Гръцкото, арменското и еврейското население напротив — се запазва, без оглед на емиграцията и тиранията на турците спрямо него. Но както е известно, християните се женят само за една жена и им е изрично забранено да имат робини или любовници. Затуй те се женят рано и малко от тях са ергени..."
(Оливие, т. I, с. 161–162.)
Впрочем европейците любознателно събирали всякакви подробности относно чудноватия за тях семеен бит на ориенталеца.
1793–1798 „...Законът в Турция разрешава три начина за съжителстване с жените. С право Турнефор е казал, че за първите там се женят, вторите се наемат, а последните се купуват.
Мюсюлманките живеят много затворено и не се показват публично без воал и дрехи, които покриват цялото тяло. Само съпругът и най-близки роднини (като баща, братя и първи братовчеди) имат понякога достъп до харема и могат да видят мюсюлманката с открито лице. Човек, който иска да се жени, познава прелестите на фигурата и остроумието на бъдещата си съпруга само от сведенията на някоя роднина, приятелка или посредничка в напреднала възраст. Обикновено последната дава всички необходими информации, отстранява всички пречки, които могат да възникнат, предразполага и урежда всичко. Когато родителите постигнат съгласие помежду си, определя се сумата, която съпругът ще даде като подарък на жена си срещу цената на нейната кръв. Прави се опис на всичко, което ѝ принадлежи, като движимо имущество, старо облекло, пари или имот, защото всичко трябва да ѝ бъде върнато в случай на развод или изпъждане. Ако тя умре, без да остави деца, мъжът запазва част от това, което е получил, и връща другото на родителите ѝ така, както е уредено от закона...“
(Оливие, т. I, с. 154).
Но малко по-нататък същият чужденец си противоречи по въпроса за крайното затворничество на турската жена:
1793–1798 „…Въпреки строгостта на правителството, някои жени от бедната класа лесно тръгват с мъже заради пари. Сред богатите в Турция, както и в Европа, са познати любовните връзки. Но в страна, където жената излиза рядко, където е заобиколена от роднините на мъжа си или от робини, заинтересувани да я наблюдават, тези интриги, разбира се, създават безброй пречки за превъзмогване и премеждия за преодоляване, поради което не са така обикновени. Почти винаги там жената прави първите предложения. Щом забележи мъж, който изглежда добре и когото харесва, тя използва някоя възрастна жена и се осведомява за всичко, което я интересува. Сигурна ли е, че мъжът отговаря на чувствата ѝ, нещо се урежда. Тя излиза с обикновените си придружители и отива при роднина, приятелка или освободена и омъжена робиня, оттам под различни предлози отива при друга робиня или при някоя еврейка, понякога при трета робиня, сама или придружена от доверено лице. Там именно бива въведен мъжът, често преоблечен като жена. Срещите са толкова чести, колкото позволяват обстоятелствата, без особено да се рискува. Използва се отсъствието на мъжа — времето за молитва в джамията. Ако жената е сигурна в своите робини, което бива твърде рядко, тя може да вмъкне някой мъж в харема, но тежко им, ако бъдат открити — веднага следва смъртно наказание.
Банята също може да послужи като място за срещи, когато с пари се осигурява дискретността на лицата, които работят тук, и сигурността, че двойката не ще бъде обезпокоена.
В Цариград и другите големи градове еврейки и арменки носят из харемите за продан скъпи платове, бижута, парфюми, дреболии и бонбони. Повечето от тях са опитни матрони, в чиито ръце се намират всички любовни интриги. Известно е, че преследваната любов винаги намира средства да се отърве от бдителността на надзирателите. Тъй като тайните разговори биха предизвикали подозрение и понеже турските жени почти не знаят да пишат, тези матрони поддържат кореспонденцията им чрез подреждането на цветята в букета, чрез разположението на различните цветове или разнообразни други подходящи знаци...“
(Оливие, т. I, с. 167–169)
Най-големият харем в империята принадлежал на султана.
„...Числото на жените в харема зависи от каприза на султана, който управлява. Султан Селим е имал повече от две хиляди, а султан Мехмед — само триста. Настоящият султан има приблизително хиляда и шестстотин. Двете стаи, в които те живеят, са с прозорци, но те гледат към градините, където никой не може да влезе...
Султанът често позволява на жените си да се разхождат в градините на сарая. В такъв случай всички, т. е. тия, които са натоварени да се грижат за тях, получават заповед да се махнат. Отвсякъде има стража от черни евнуси със саби в ръка, докато другите претърсват наоколо, за да отстранят любопитните... Ако за нещастие намерят някого, не се обсъжда дали е дошъл поради незнание или невнимание, а го убиват и занасят главата му на султана, който я подарява на стражата си като награда за бдителността. Понякога султанът минава през градината, когато жените са там, тогава те полагат всички усилия да го пленят с песните, танците и жестовете си.
Обикновено се смята, че той може, когато поиска, да заведе в леглото всяка жена от своя сарай, към която има влечение. Това е погрешно. Такава свобода е имало по-рано. Но големите разноски по подаръци и други благоволения, които султаните трябвало да правят на жените, фаворизирани по този начин, са ги накарали да установят правила, към които са се придържали последователно всички, които са заели след тях престола. Теза правила определят числото на жените, които могат да бъдат избрани, и етикета, който трябва да се спазва. Вярно е, че султанът е свободен да не се съобразява с това и да следва своите прищевки. Но той избягва подобни нарушения, още повече, че момичетата, които даряват удоволствие на свря господар, заплащат често с живота си тази временна и опасна привилегия. По времето на султан Ахмед около 150 били отровени от съперничките си...
На султана е позволено да отведе в леглото си девственица само по големи празници или по случай някои необичайни празненства, или при получаване на добра новина. Ако в подобен случай поиска да си избере нова жена, той влиза в помещението на момичетата, които са наредени в редици от надзирателката, на която посочва онова, което е пожелал, след като е обиколил редиците. Церемонията с кърпичката, която казват, че хвърлял на избрания обект, е една от хиляда и едната приказки, разказвани за сарая.
Веднага след като посочи момичето, което трябва да легне с него в леглото, всичките му другарки го вземат, отвеждат го в банята, изкъпват го, напарфюмират го и го обличат в разкошни дрехи. След това с песни и танци го завеждат до стаята на султана... След известно време, по знак, даден от султана, надзирателката влиза с цялата си свита, взема фаворитката и я отвежда със същата церемония в харема. Ако за щастие тя забременее и роди син, приема титлата султанка-майка. Ако това е първият син на султана, тя има честта да бъде коронясана и получи свита. Дават и евнуси за нейна стража и да ѝ служат. Никоя друга жена след това, макар и да роди син на султана, не е коронясвана, нито се отнасят към нея с такава почит. Но всички те имат своя прислуга и са третирани много добре. След смъртта на султана майките на неговите синове биват затваряни в стария сарай, откъдето не излизат с изключение на тази, чийто син се възкачва на престола.
Ония, които са родили момичета, могат след смъртта на султана да се омъжат и често се свързват с някой от първите сановници, които на драго сърце ги вземат за жени, заради богатствата им, приятелите и покровителите, които те имат в сарая.
Всички жени, удостоени с вниманието на султана, но които не са му родили деца, след смъртта му също биват затворени за цял живот в стария сарай. Тези, които не са привлекли вниманието му, остават в харема на неговия наследник.
Тяхното занимание се състои в това да шият и бродират. Що се отнася до образованието им, то те се учат да пеят, да свирят на различни музикални инструменти, да танцуват и да изразяват с жестове и с движения туй, за което скромността не позволява нито да се говори, нито да се пише...
Всички спят в отделни легла, а между всяко четвърто или пето легло има по една стара жена, която ги наблюдава... Най-отвратителните пороци, най-покварените склонности, които предизвикват отвращение, са разпространени особено много не само между пажовете, но и между жените... Въпреки бдителността на евнусите и на възпитателките и колкото и голяма да е тя, тези необуздани влечения не могат да бъдат изкоренени... Най-долен произвол цари в помещението на жените... Въпреки предупрежденията за участта, която ги очаква, ако бъдат уличени, силата на страстта ги кара да пренебрегват всичко. Уви, много от тия млади безразсъдни момичета, хванати, биват завързвани по две и хвърляни от прозорците на сарая в Мраморно море. Само при Мустафа III е имало няколкостотин, които станали жертва на извратеността на фантазията си. И сега, въпреки че надзирателката употребява най-строги мерки, за да поддържа реда и нравите в султановия харем, не минава година без подобни жертви…“
(Абеси, т. I, с. 180–187)
Но затворничките от харема на султана не приемали с отречение своята участ на лишени от човешки права същества. Напротив.
1793–1798 „...Влиянието на турските жени в държавните работи, при назначаването на държавни служители, в раздаването на покровителства и наказания е много по-голямо, отколкото може да се предполага, като изхождаме от затворения им начин на живот. Харемите са места за срещи, недостъпни за мъжете (съпругът не влизал при жена си, когато при нея има чужди жени — този обичай бива много строго спазван). Тук се изреждат всички градски и провинциални анекдоти, разправят се любопитни истории, кроят се сплетни и заговори. Жени от всички възрасти и с различно обществено положение идват да ходатайстват за милост или покровителство за мъжете или родителите си, или да се оплакват и търсят закрила срещу много ревнив или строг мъж, или срещу някое влиятелно лице. Един въпрос често преминава през много жени, преди да се стигне до решаването му: освободена робиня, жена от низшите слоеве на населението, понякога получава чрез покровителките си такова влияние, че от всички страни пък се търси нейното покровителство.
Мюсюлманките се поддържат много и са винаги готови да действат единно. Те са злопаметни и почти не пропускат да си отмъстят за малко по-тежка обида. Тяхното общо влияние нараства в зависимост от влиянието, което има върху султана фаворитката му или султанката-майка…“
(Оливие, т. I, с. 170–171)
Това нерядко бива потвърдено и от документите:
1798 „...Капудан-пашата е един от най-големите приятели на Франция. Искаха да го дискредитират или поне да го отстранят от Дивана. Но съпруг на султановата сестра и сътрудничейки си с майка ѝ — той излезе наглава на всички свои неприятели..."
(Попов, с. 147)
Твърде различни от семейното право в християнските страни били семейните норми според шериата и мюсюлманските обичаи.
„...Турците смятат брака за свещен, въпреки че няма религиозна церемония и не присъства духовно лице. Кадията, т. е. местният съдия, свързва двете страни с граждански договор. Булката не присъства. Баща ѝ или някой от роднините подписва вместо нея договора. Традицията е дала на тази церемония силата на закон. След като договорът е подписан, роднините на булката я отвеждат в къщата на мъжа ѝ, който я посреща, съблича я и я слага в леглото.
Има един вид по-низш брак, наречен капия. Договорът се сключва също пред кадията, но важи за ограничен срок и се уговаря една сума, която съпругът трябва да даде на жената, ако я отпрати след изтичането на срока. Тези бракове са били създадени за удобство на чужденците и пътешествениците, като се спази благоприличието.
Един мохамеданин има право да се ожени за жени от различни вероизповедания... Турчинът може да има четири законни жени. Ограничението е наложено не поради строгостта на закона, а поради разходите, които са големи, тъй като мъжът е длъжен да осигури средства на всяка една от жените си. Законът няма никакво отношение към привилегията, която турците казват, че са получили от небето — да имат толкова жени, колкото им харесват. Това зависи от волята на господаря и от неговите средства.
Забележително е, че незаконното съжителство на мъжа не предизвиква никога ревността на неговите жени, както става в християнските страни. Поне веднъж седмично съпругът е длъжен да посещава своите жени. Ако той не върши това, те са в правото си да се оплачат на кадията, който ще го застави да изпълни дълга си. Оплаквания от такъв характер са много чести всред низшите слоеве на населението. Пренебрегнатите съпруги от висшите слоеве знаят как да се удовлетворят. Изневярата на жената не опозорява мъжа в Турция — това засяга неговите роднини и предимно оня, който е подписал брачния договор.
Децата, родени от законните съпруги, се смятат за деца на съпруга и са негови наследници. Родените от робини, остават роби, а след смъртта на бащата стават притежание на законните си братя, освен ако той приживе не е уредил положението им. Султанът не е задължен да се жени, но първите четири жени, които му родят деца, са султанки и негови съпруги.
Турците имат два вида развод. Те стават пред кадията, който ги регистрира. Първият разделя страните само по отношение на брачното легло. Вторият е пълна раздяла, при която съпрузите нямат вече никакви връзки. Мъжът е задължен да плати на жената сумата, която е посочена в брачния договор, а жената има право да се омъжи повторно. Ако след подобен развод и в случай, когато той е предизвикан от изневяра на жената, мъжът отново поиска да се свърже с нея, той е длъжен да се подчини на едно тежко условие: трябва да я види обезчестена от друг мъж в присъствието на кадията и някои свидетели. Но случаи от подобен род са редки..."
(Абеси, т. I, с. 118–121)
Както си личи, мюсюлманското духовно право било жестоко не само спрямо жената. Мъжа то наказвало с големи суми, заплащани при встъпване и по време на брака. Изобщо мъжът в мюсюлманския брак не бил такъв господар, какъвто си го представяме.
1793–1798 „...Въпреки че законът позволява на мюсюлманите да имат четири жени, малцина от тях вземат повече от една, тъй като те причиняват големи разноски. Освен това, затворени в харема, те не могат да живеят в съгласие и безпокоят мъжа със своите оплаквания или му създават неприятности с претенциите си. Прочее, повечето от жените, омъжвайки се, предварително изискват от мъжа обещанието да не се жени за друга, докато те бъдат живи или докато разводът не ги раздели... Ако мъжът спи един път седмично със жена си (според задължението, което Мохамед е определил за всеки млад и здрав мюсюлманин), ако той ѝ дава облекло и храна според нейното положение и я пуска да ходи на баня, тя не може да иска развод. Но ако той би поискал от жена си същата благосклонност, която е свикнал да получава от мъжете-роби, разрешено ѝ е да се яви пред кадията, за да иска наказанието на мъжа и дори развод. Кадията ѝ го дава, ако родителите ѝ я подкрепят и ако истинността на оплакването се потвърждава от репутацията на мъжа. За да се спести на жената срамът да твърди с положителност подобно нещо в присъствието на съда, тя трябва да прибегне до условен знак: да обърне пантофите си.
Мъжът в никакъв случай не може да иска нищо от робините, които принадлежат на жена му; той има право само над ония, които е купил той. Много рядко той забравя това, защото жена му няма да пропусне да се оплаче и да го накаже.
Когато един мъж иска да има мир и щастие, той се ограничава само с жена си, или ако си позволява някои волности спрямо робините, които е купил, за да ѝ прислужват — той им заръчва да спазват спрямо нея най-голямо уважение и пълно подчинение.
Когато турчин се ожени за няколко жени, които имат същите права и същите изисквания, много рядко предпочитанията му не водят до ревност и кавги…“
(Оливие, т. I, с. 164–166)
Неравноправни — както и във всяка друга област на бита — били взаимоотношенията между господарската и поробените народности, когато било дума за любов или брак.
1793–1798 „...Законът не забранява на мюсюлманите да се женят за жена от друга религия, стига съпругите да се задължат да възпитават децата си в религията на бащата. Но същото е изрично забранено за жените-мюсюлманки, освен ако мъжът преди това не приеме мохамеданството. Законът наказва със смърт евреин или християнин, заловен някъде с мюсюлманка или по такъв начин, че да се предполагат плътски сношения между тях. Мъжът може да се спаси само като приеме мохамеданството и се ожени за тази жена, ако тя, разбира се, е съгласна и ако единият и другият, вече не са обвързани с брак. В противен случай мъжът се наказва, а жената получава по-леко наказание — стига ѝ да заяви, че е била принудена или изнасилена, или да отрече, че се е случило между тях нещо неприлично.
Ако жената е женена, участта и зависи от мъжа: неговото отмъщение може да се простре и до смъртно наказание. Но често страхът от родителите задържа ръката му, готова да накаже. Той се задоволява да изпъди жена си...“
(Оливие, т. I, с. 158–159)
Бедна била душевността на тези жени, заключвани, вардени, обдарявани, галени, продавани, наказвани, със смърт, принуждавани да лъжат всеки час. Отсъствието на разнообразни впечатления в техния живот особено изостряло любопитството им.
1793–1798 „...По време на разговора (с болната старица) любопитството беше привлякло жените на капуджията зад една решетка, която отделяше стаята, в която бяхме, от тяхната. Виждахме от време на време да се повдига завесата, която ги криеше и която те спускаха, щом нашите погледи се насочваха към тях. Двете робини, които бяха при нас, не пропуснаха да ни дадат да измерим пулса им и ни задаваха разни въпроси. Те бяха млади и доста хубави. Едната от тях, по-смела, въпреки строгостта на болната, която няколко пъти ѝ напомни за приличието, не се въздържа и докосна с ръце дрехите ни, които намираше необичайни и може би дори неприлични (заради туй, че се забелязват всички части на тялото) за хора, свикнали да виждат мъжете с доста широки дрехи, скриващи цялото тяло... След това капуджията говори за себе си и сподели с нас своята болка. Той тъжно се оплакваше, че не може както преди да носи радост и удоволствие в харема си. Този човек на четиридесет и няколко години, от друга страна, беше як и добре сложен. Отрано злоупотребил с удоволствия, за което съжаляваше, сега той бе принуден да прибягва до опиат, съставен от много силни и възбуждащи вещества, за да изпълнява своите съпружески задължения през нощта в четвъртък срещу петък, според предписанията на Мохамед...
Когато вече бяхме излезли, гръцкият лекар ни осведоми, че в харема на този човек имало трийсетина робини грузинки и черкезки, предназначени да прислужват на съпругата му — млада принцеса, на която той дължал влиянието и богатството си. След този брак лекарят му бил предписал възбудителни средства и го посещавал редовно, за да се осведомява за ефекта им...“
(Оливие, т. I, с. 151–158)
Дотук узнахме как живеели жените на висшите управници. Що се отнася до мюсюлманските гражданки — съпруги на еничари, търговци, занаятчии — тяхното битие било значително по-естествено.
1793–1798 „...Жените ходят с най-голямо желание на баня, защото с това компенсират ограниченията, на които законът и обичаите са ги подчинили. В баните те се срещат или си определят срещи, тук се виждат при по-голяма интимност, разговарят без притеснение и се отдават на най-приятни наслаждения. Тук богатите могат с най-големи подробности да покажат блестящи украшения и изискани дрехи. Поднасят им чисто кафе мока, най-вкусни храни и разкошни леки закуски. Те проявяват разточителство по отношение на есенциите и парфюмите. Празникът завършва понякога с музика, комедийни представления и театър на сенките, но в този случай банята бива затворена за публиката през целия ден.
Бедните, почти без разноски, намират тук също удоволствия, не толкова великолепни, но може би еднакво силно преживени. Обикновено кафе, шербет, тютюн вместо парфюми, лакомства, които си носят сами, плодове, които има през сезона — това за възстановяване на тялото и задоволство на сетивата. Тяхната суета се ласкае, когато показват тънка риза, чисто долно бельо, прилични дрехи, гердани, верижки и други украшения от стари венециански монети. Най-сетне те няма какво повече да желаят, след като са им премахнати космите, подредени и сплетени косите, почернени веждите, миглите и боядисани в жълтооранжев цвят ноктите на ръцете и краката....“
(Оливие, т. I, с. 190–191)
По всичко личи, че турските женски бани в Румелия наистина предлагали удоволствия, редки за онова време из Европа. Иначе не би писала за тях с възторг една тогавашна английска леди, която посетила прочутата Софийска баня.
1717 „...Дрехите, които слагам при езда и с които бях облечена, се видяха много странни на турските жени. Но никоя не прояви учудване или презрение към мен. Напротив, във всички погледи срещнах любезност. Не мога да си представя, че някой европейски двор би показал такова поведение.
В банята имаше приблизително около двеста жени — у никоя не забелязах пренебрежителна усмивка, не чух шушукане за една жена, която е влязла с такова отличаващо се от тяхното облекло. Чух, напротив, за мен да казват: „Хубава, дори много е хубава!“
На предните редове имаше възглавници и скъпи килими. Ханъмите сядаха по тях, а зад тях робините им. Те бяха съблекли дрехите, които ги отличаваха една от друга, и напълно голи, излагаха прелестите и недостатъците си. Ни най-малка усмивчица не нарушаваше обаче достолепието и благоприличието им. Някои бяха застинали със сериозно изражение, както ги рисува Милтън в „Настроение“. Други бяха като излезли под четката на Гит или Тициан — живи картини в цял ръст. Кожата почти на всички беше ослепително бяла. Красивите им коси, сплетени и украсени с панделки и перли, падаха по рамене им. Всички напомняха по прелест феи...
Някои от тези жени си приказваха с робините (повечето на 17–18 години), докато им сплитаха плитките, други бяха замислени, някои пиеха шербет или кафе, а други се изтягаха на възглавниците. Накратко, тези бани са един вид турски дамски кафенета. Всички градски клюки се разказват тук. По този начин жените се забавляват веднъж седмично...“
(Монтегю, с. 106)
Не всички мюсюлманки в София обаче тъй безметежно прекарвали дните си. Част от тях водела тежко съществуване, зависимо от военните събития.
„...Нямаше по-голяма сензация в този град от годежите на еничарите с младите красавици, които очевидно вярваха, че цялата войска не щеше вече да напусне техния край. След като почти всички се изжениха, прекараха доста приятно медения месец, скоро последван от повсеместно изоставяне и дори пълно овдовяване. Когато великият везир напусна София, за да иде на лагер в Ниса, не без мъка успяха да отстранят красавиците, които жалеха твърде много за еничарите, за да не пожелаят да ги последват. Видях да докарват в каруци цяла група заловени, че тайно (се придвижват), които заплашиха при повторен случай с обичайна за Турция неприятна церемония: поставят котка в гащите им, обикновено много широки; бедното животно, което шибат безмилостно, не е в състояние да кротува там...“
(Совбьоф, с. 349)
Жени в харемите, слугини в баните, хубавици във военните станове — къде бил изворът на тъй изобилна женска стока?
1793–1798 „...Споменахме, че търговията с робини е забранена за евреите и християните, които живеят в Турция. На пазара, където са изложени за продан жени, се допускат само мюсюлмани, които могат да ги купуват. Европейците не могат да влязат без султански ферман, който се дава само на посланиците и агентите на чужди държави. Няколко дни преди нашето заминаване се възползвахме с удоволствие от фермана, получен от гражданина Кара Сен Сир, за да задоволим своето любопитство в това отношение... Или търговците, предупредени за нашето посещение, бяха прибрали робините, или това не беше сезонът, когато са многобройни, но ние намерихме малко робини на пазара, а сред тези, които видяхме, по-голямата част бяха забулени и затворени в своите стаи...
Ние се спряхме да разгледаме три робини, които ни поразиха с красотата си и с плача си. Те бяха високи, добре сложени, на не повече от петнадесет години; едната от тях, с глава и лява ръка облегната на стената, плачеше с хълцане, което ни късаше сърцето...
Търговците, пълни със смешни предразсъдъци, се страхуват от урочасващия поглед на християните и на европейците… Освен това робините, които са още християнки, могли били, според тези търговци, да се влюбят внезапно в някой мъж от тяхната вяра и да се опитат да избягат. Те се страхуват също, че голямата печал, в която изпадат от всичко, що им навява скъпи спомени, може да ги поболее или да им причини меланхолия, която да похаби здравето им.
(Оливие, т. I, с. 178–180)
Макар че християнските поданици на империята се женели в своите църкви, понякога те сключвали и „граждански брак“ — едносложна регистрация пред кадията:
1763 „...Съпруг Никола, син на Стан от чифлика на Керим бей, обвързан с брак.
Съпруга Калина, дъщеря на Игнат от Кошово, обвързана с брак“.
(Вид. сидж., л. 16, док. II — Е. Г.)
Ако годениците били евреи, те съблюдавали израилтянското обичайно право.
1773 „…Въпрос за едно момче, което дядо му, баща на майка му, сгодил още когато било малко. По едно време майката на момчето се срещнала с годеницата на някаква седянка за жени и майката на момчето дала на момичето чифт гривни и един пръстен, а годеницата целунала ръка на свекървата според обичая. Така че, ясно и видно е, че тя ги е дала в дар на момичето…“
(Меюхас, с. 1)
Шериатският развод бил прост: достатъчно било съпругът да се яви пред кадията и да заяви, че напуска съпругата си. При това обаче той трябвало да ѝ върне непокътната донесената от нея зестра.
1775 „...Съпругът на госпожа Фатма, дъщеря на Мехмед, жителка на махалата Караман, е жител на Шумен. В шериатския съд той заяви: „Ако по което да било време напусна големия град Видин и не се завърна до три месеца, считайте, че съм дал развод на жена си.“ Казаното бе записано в протокола…“
(Вид. сидж., л. 96б, док. III — Е. Г.)
Шериатските разводи предвиждали дневна издръжка за родените през брака деца.
1727. „…Жителката на Видин Айше, дъщеря на Абдуллах, която стана причина за написването на настоящия документ, се яви пред шериатския съд и в присъствието на бившия си съпруг, кожаря Йомер, син на Абдуллах, заяви и предяви следния иск: „Преди известно време споменатият Йомер беше мой съпруг, но след това окончателно се разведохме. Тъй като на мен е останала грижата за отглеждането и възпитанието на малолетната ми дъщеря Фатма, която е плод на нашето брачно легло, а аз самата съм бременна от същото легло, то необходимо е шериатският съд да определи на споменатия Йомер да ми изплаща достатъчна ежедневна сума за издръжка и да ми даде за това шериатско определение…“
Шериатският съд определя:
„...по 4 акчета за дневна издръжка на малолетната Фатма и по 4 акчета за споменатата (съпруга) Айше, или общо по 8 акчета дневно…“
(Вид. сидж., 19, л. 126, док. I — Μ. Κ.)
Поради това, че бил едносложен и бърз, към шериатския развод прибягвали и българите:
1775 „...Из изявлението на Кънчо, направено пред шериатския съд и в присъствието на Бона: „Преди известно време посочената християнка Бона ми стана жена. Помежду ни се появиха несъгласия, раздори, крамоли… Развеждам се с нея…“
(Вид. сидж., 46, л. 52а, док. III — Е. Г.)
Брачните отношения на немюсюлманите в империята уреждало тяхното духовно право или традициите им.
1719–1720 „...Когато някой (българин) иска да се ожени за някоя девойка, купува я от родителите, ѝ срещу пари, които те ѝ дават като зестра. През първата година тя трябва да ги носи до тялото си, така че често пъти някои са натоварени като магарета. Всяка от тях мисли, че като носи повече пари със себе си, е по-хубава и по-добра от другите. Когато се извърши сватбата, булката се отвежда от своите приятели и роднини при съпруга си. При това едни плачат, други пеят, трети носят факли, някои сплитат косите на булката, а други ги разплитат. По такъв начин я завеждат при мъжа. Там тя остава цели 14 дена със закрито лице, което даже съпругът ѝ не може да открие през това време, макар че е вече брачно свързан с нея. Това му се разрешава само в определено време. Когато обаче преминат четиринадесетте дни, тя сваля покривалото и почва да се грижи заедно с мъжа си за дома.
(Дриш, с. 95-96)
Що се отнася до брака между българите не в неговата гражданска, ами в природната му същност, той бил опоетизиран като траен съюз, основан върху взаимно уважение и добродетели.
„...Никола гумно градеше и се на бога молеше: „Я ми дай, боже, здравице, гумното, да си изградим, снопето да си овършим, гроздето да си оберем, у бачви вино да сипем, упролет сватба да правим — да земем добра сирота!“ Па го дочула снаха му и она си му говори: „Не зимай добра сирота, а най земи грозна имотна!“ Он на снаха си говори: „И тизе беше сирота, а сега носиш жълтици и носиш гримни среберни!“
(БНТ, т. VII, с. 113)
За разлика от мюсюлманския свят, където жената била лишена от своя воля и от човешка стойност, където тя била купувана и продавана, у българите любовта можела да бъде само въпрос на взаимност — високо идеализирано чувство. Свидетелство за това преклонение у народа ни пред любовта и нейната изключителност е любовната ни лирика, сътворена от незнайни певци.
„...Катерино, гиди малка моме! Запрусала мома Катерина, запрусала като еребица, загукала като гулабица, разрушила тая руса коса по нейната таа рамна става. Изпущила тие бели гащи, по нейните тие бели пети. Догледа а едно лудо-младо, та ѝ веле, веле и говори: „Мори момо, момо Катерино, ним ме чини, момо, да полудвам, да продадам, момо, да издадам, се що имам, момо; и що немам, туку тебе, момо, да те земам!“ Тогава веле мома Катерина: „Море лудо, лудо да и младо! Не продавай, лудо, не издавай, майчина, лудо, татковина, щом сум тя от бога писана, сама, лудо, дома ке ти дойдам!“
(БНТ, т. VII, с. 114)
В противовес на ханъмите, чийто начин на живот ужасявал чужденците с присъщото му бездействие и изолация от света, българските жени предизвиквали у същите чужденци възторг — това били жени естествено красиви, живи, дейни и общителни.
1775 „…В село Добрал нашата домакиня е любезна, трудолюбива, чиста и хубава…“
(Д’Отрив, с. 337)
1782–1789 „...Три пъти вече бях минал по този път и бях намерил гостоприемство в едно селце на 6 левги от Пловдив. Минах пак оттам с австрийските пленници и видях с удоволствие как моите домакини взеха присърце злощастието ми. Младата Елена ми дари кошница с плодове и побърза да ми покаже една златна монета, на която бях гравирал името си и ѝ я бях дал, за да я сложи при другите монети от наниза си според местния обичай...“
(Сοвбьοф, с. 348–349)
Равноправна участница в семейството и семейното стопанство, българката не била подценявана нито от своите, нито от чуждите.
1794 „...Град Сливен е разположен както Казанлък, в подножието на най-високите планини сред розови градини. Пролет млади български момичета се разпределят на групи в тези градини и берат всички разцъфнали рози, които отнасят в града в плетени кошници или араба, т. е. групи каруци, теглени бавно от биволи. Свежестта на тези берачки, елегантните им фигури и облекло, косите им, заплетени в дълги плитки, спускащи се по раменете им, и лекият воал, веещ се над главите им, напомнят на пътника сцени от пасторалния живот, така добре описани от древните автори. Понякога тези момичета оставят кошниците си на земята и танцуват в кръг под звука на кавала на някой овчар или като си съпровождат сами с песните си. Това са най-красивите и най-добри селянки в Турция...“
(Божур, с. 411)
Още по-възторжено се отзовава за нашите жени друг пътешественик — западната пасторална мода от XVIII в. допринесла за неговия възторг.
1798 „...Жените им (на българите) са надарени с голяма красота и съчетават хармонично развитото тяло и съвършенството на формите с преимуществото на високия ръст и благородната походка. Сластолюбивите източни монарси трябва по-скоро сред тях, а не сред черкезките, да търсят розите на любовта, предназначени да украсяват техните хареми...“
(Пуквил, с. 449)
Чужденецът не знаел обаче в каква сурова добродетел всеки българин възпитавал момичетата си и как жестоко брулела робията същите феи, пред които той се прекланял. Красивите, млади българки всекидневно били застрашавани от най-страшното за тях: да бъдат похитени и помюсюлманчени.
...Дошле са турци загорци да карат моми в Загора, в Загора в пуста Романя. Всички моми тръгнаха и Тиха иска да иде. Мама на Тиха думаше: „Не ходи, Тихо, в Загоре, че знаеш много да думаш, да думаш, да се шегуваш — загорци шеги не знаят!“ Тиха си мами думаше: „Сал сега, мамо, ще ида, че не ща вече да ходя.“ Тиха си мама не слуша, ами в Загоре отиде, Загора, пуста Романя, на дюлюм жетва да жене. Женала Тиха, женала, права се не изправяла, на сноп ръкойко да турне... Веднъж се Тиха изправи на сноп ръкойка да турне и надолу погледна. Отдолу идат три турци, трима емирски синове, вредом по орди ходили, та и до Тиха ред дошло. Турци Ивану думаха: „Иване, драгоманино, я да ни дадеш таз мома, таз мома, таз людска дъщеря!“ Иван им отговаряше: „Че как се дайа таз мома, таз мома, людска дъщеря? Тя е едничка у майка за сина и за дъщеря.“ Турци Ивану думаха: „Иване, драгоманино, та ние такваз търсиме, дето е една на майка: майка си да не весели в неделя окол цветето, в понделник край коритото...“
(БНТ, т. VIII, с., 179–180)
Не по-малко ужасна била за българката друга всекидневна заплаха: насилие от страна на господарите ѝ.
1719–1720 ,,...През следващата нощ в лагера се вдигна голяма врява. Турските войници хванали няколко българки и тъй като не могли да получат нищо с добро, искали да ги принудят насила да удовлетворят страстите им. Жените се бяха развикали силно, обаче от лагера на императорското посланичество не можахме да им се притечем на помощ, защото помежду ни течеше реката. През последната нощ преди отпътуването на императорското посланичество от Ниш турските войници се опитаха да извършат същото насилие в полето, но им попречихме...“
(Дриш, с. 77)
Покъртително впечатление правели на странника мъките на българската жена.
„...Привечер, докато се разхождах сам около селото (Градище, Ениджевардарско) ...дошъл до християнските гробища, бях удивен и изплашен от жалните вопли на една жена... Видях я, седнала на петите си, като удряше колената си, плачеше и нареждаше. Тя не ме забеляза и продължи напева си. Аз се пазех да не я смутя, а като отидох при владиката... разказаха ми, че жената била изгубила неотдавна сина си и че по български обичай тя всяка седмица отивала да преповтори деня, когато синът ѝ умрял — да плаче на гроба му, да отпява възхвала за сина си и мъката си. Това връщане към гроба трябвало да продължи цяла година...“
(Кузинери, с. 376)
Наистина чудно е, че — живеейки под непрестанната опасност от насилия и беди — българските жени продължавали да поразяват всекиго с красотата и добродетелите си.
1712 „...След 9 часа път отидохме да отседнем в Чешнигирово. Това е голямо село, където минава едноименна река, която се влива в Марица. Приети бяхме там като предния ден само от жените. Трябва да признаем, че жените от тази страна има защо да се показват, защото всички са много симпатични. Походката им е права, съпроводена с благородна гордост, примесена с любезност и мекота. При все че са само селянки, жестовете им и всичките им маниери са на хора издигнати над простолюдието. Мислех, че виждам вакханките на г. Пусен... поради веселото им... настроение. Облеклото им е само риза и някаква роба отгоре. Косите им са изцяло сплетени, висящи по гърбовете им и пълни с монети като пари от по пет френски су и други по-големи и по-открояващи се. Главите им са покрити само с малка шапчица, също украсена; колиетата, които носят, са с по четири-пет низа. Ризите и робите им са доста отворени отпред и шията им е твърде открита. Те всички са с много красиви (шии) и не си дават много труд да ги прикриват. Най-сетне винаги са с открити лица. Къщите им са построени само от пръст и не са покрити с друго освен със слама. Но за селски къщи са чисти отвътре. Удивително е, че мъжете им почти никога не са в къщи; винаги са на полето да обработват земята... или в града да работят друго според сезона. Това е, защото там все още господстват чистота и истинска вярност.“
(Люка, с. 269)
Ясно е, че не само в мюсюлманските хареми, но и на Запад женската вярност била надзиравана, щом чужденецът се удивлявал как българските жени я опазвали въпреки отсъствието на надзор. Изобщо нашите прабаби оставяли у чуждия наблюдател трайни спомени не само с вида и с поведението си, но и със своите трудови сръчности.
1785 „...Българските дрехи са груби, но не са много прости. Във всяка къща има по два стана — единият за сукно, другият за платно. Мъжете изработват дрехите, жените шият ризите и бродират всичко с разноцветна вълна, с доста вкус. Те нямат друго украшение освен един меден полукръг на ръката си и дребни монети, нанизани около врата им, по главата, ушите и на опашка, спускаща се от пояса до петите...“
(Д’Отрив, с. 335)
Така из Румелия съществували успоредно два съвършено различни женски свята — светът на харемските жени и светът на преследваната, унижавана, но никога не загубила самочувствието си на равноправен работен човек българска жена. Възраждаща се България дължала много на своите жени, майки и сестри.
Коментари: Вера Мутафчиева
Литература:
Абеси
Abesci, Е. L'état actuel de l'Empire ottoman. Τ. I—II. Trad de l'anglais par, Fontanelle. Paris, 1792. (Превод, извл.: Л. Генова)
БНТ
Българско народно творчество. Τ. I—XII. С., Бълг. писател, 1961—1963.: (Извл.: В. Мутафчиева)
Божур
Божур, Л.—О. (1794—1799). Увод, подбор и превод: М. Киселинчева. — В: Френски пътеписи за Балканите, XV—XVIII в. Съст. и ред. Б. Цветкова. С., Наука и изкуство, 1975 (Извл.: М. Киселинчева).
Д'Отрив
Д'Отрив, Α.—Μ. (1785). Увод, подбор и превод: Л. Генова — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Тодорова)
Дриш
Driesch, G. С. von. Historische Nachricht von den Römischen kayser lichen Grissbotschaft nach Constantinopel... Nürenberg, 1723. (Прев., извл.: Μ. Тодорова)
Кузинери
Кузинери, Е,—М. (70—90-те години на XVIII в.). Увод, подбор и превод: Б. Цветкова. — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Киселкнчева)
Люка
Люка, П. (1706 - 1714). Увод, подбор и превод: Б. Цветкова. — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Тодорова)
Монтегю
Montagu, Μ. W. Letters from the Levant during the Embassy to Constantinople, 1716—1718. London, 1838. (Прев., извл.: Μ. Тодорова)
Μеюхac
Avrahm Mejiuhas, Bene Avrahm. Constantinopel, 1773, Въпрос 4, лист 1. (Институт за балканистика). (Прев., извл.: Сн. Панова)
Οливие
Olivier, G.—A. Voyage dans l'Empire ottoman, l'Egipte et la Perse. Τ. I—VI. Paris, 1801. Τ. I—II. Voyage dans l'Emiire ottoman. (Прев., извл.: Л. Генова)
Попов
Попов, Л. И. Принос за изучаване миналото на българското отечество. — Сборник за народни умотворения, 1909, кн. 24. (Извл.: В. .Мутафчиева)
Пуквил
Пуквил. Ф. (1798—1801). Увод, подбор и превод: Л. Генова — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Тодорова).
Сοвбьοφ
Совбьоф-Фериер, дьо (1788). Увод, подбор и превод: Б. Цветкова. — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Киселинчева, М. Тодорова)
Инициали:
Е. Г. – Елена Грозданова
М. К. – Мария Калицин
