Публикува се по: Ханс Дерншвам, Дневник за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г. Прев. Мария Киселинчева, С., 1970, стр. 81-90.
Заглавието е по публикацията в: Мария Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV - XIX в., стр. 43
Как обаче турчинът възпитава от малки такива войници и смелчаци от всякакви пленени, заробени, потиснати xоpa е много чудно и за нас невероятно. Турчинът не записва и не събира войска против враговете си както ние, християните. Когато имаме нужда, при нас се стичат всякакви неизпитани, самонадеяни момчетии, които са в състояние да проиграят заплатата си за един ден и след това да крещят против капитаните и началството си, а турчинът си има винаги редовна и платена войска — дали е мир или война, на полето или в града, му е все едно. С тази войска той потиска останалите обикновени хора, така че никой да не смее да мръдне или да говори доверчиво с друг. Преди човек да заприказва с някого, който говори неговия език или е от неговия народ, трябва да се огледа десет пъти. Не би трябвало да ги наричат войници, а гонители и палачи от първия до последния, защото от млади ги възпитават и учат само да потискат простия народ и да вършат всякакъв произвол. Това са най-добрите войници на султана и всички са родени от християни, а не от турци.
Турчинът има обичай: в християнските земи и царства, които е завладял и потиснал, а това са Босна, Хърватско, славянските страни, Гърция, Албания (където хората се наричат арнаути), Молдавия, Влашко, Унгария и др. той редовно взема през три години най-избраните, красиви, сръчни, стройни момчета, навсякъде по градове и села; толкова, колкото си иска и колкото му трябват. Момичета не взема.
Изключени са Цариград, Галата, Одрин и Бруса, която е в Азия, другите три града са в Тракия; от тях той не взема детски десятък, въпреки че и там има много християни. И от евреите не взема детски десятък, тях не ги пленяват и продават като християните, за да ни се подиграват и да ни осмиват. От турските и мохамеданските земи също не се взема детски десятък.
Всички деца, които се раждат и отрастват в горните страни, се описват от къща в къща. Ако някой нещастник умее да се пазари, той може да освободи или откупи тайно сина си срещу няколко стотин аспри; по този начин събирачите на десятъка тайно получават много пари. Тези момчета, които са на около 8, 9, 10, 12 години, се наричат „аджемоглани“: това значи неопитни или необучени хора. Обличат всички в нови дрехи за сметка на султана, остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст. Тези аджемоглани карат като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т. е. дворци. Най-известните места са Цариград, Галата, Одрин, Бруса. Тук ги обрязват. Началниците и офицерите на тези момчета се наричат „аджемоглан-аги“. От тези момчета, наречени аджемоглани, отбират и отделят най-хубавите и най-сръчните. Тях настаняват в сараите, т. е. дворците на султана и ги учат да пишат и говорят турски или пък — на военни игри. От тях султанът произвежда еничари, капуджии, бейове, паши, чауши, спахии, санджакбейове. Те са най-видните в двореца и в турските земи; изпълняват според длъжността си всички служби, отнасят се с народа като с добитък. Принадлежат на султана, който е бич и наказание за света.
Чрез такова управление всички християнски земи са лишени от стария им ред, честност и граждански права, защото в цяла Турция в нито един град по правило вече няма истинско гражданство, няма съвет, няма община и пр. Каквото отсъди султанският застъпник, когото наричат кадия, т. е. съдия (а те всички са дебели магарешки глави), с това всеки трябва да се съобразява. Ако някой нещо се е провинил, или пък бъде набеден, кадията го наказва с глоба и освен това нарежда да му ударят няколко стотин тояги.
Броят на еничарите, които султанът ден и нощ държи при двора си, е около 10 или 12 хиляди. Това са най-добрите му хора, обучени и упражнени с всякакво оръжие, с пушки, лъкове, саби, копия и др. Същите носят бели шапки, като че ли са си сложили отрязан ръкав от аба и са го провесили надолу като холандските уличници. Винаги са около султана, сменят се един други, в двореца и в града не носят оръжие, а тояги — дълги по един разтег; когато ходят из града, носят ги в ръце, като градски пазачи. Други вървят без тояги, показват цялото си високомерие, тъй като не са подчинени никому, освен на султана, и никакво началство, кадия или паша няма право да ги наказва. И от името на султана никой няма право да им търси сметка, освен техните началници, които се наричат еничарски аги. Това са войници, крадени от християнски земи и родени от християнски родители. От целия народ никой не е по-свободен от еничарите, никой няма право да им заповядва или да им стори нещо. Заплатата им отначало е малка, стига до 8 аспри на седмица; султанът нарежда да им се изплаща всеки три месеца. Всекиму дава дреха и панталони от обикновено сукно, а също така и две ризи и долни гащи. Отначало им дава и всички оръжия. Еничарите продават простия плат, който им раздават от двореца за облекло и се обличат изобщо по-добре, в хубави платове.
На десет еничари има един началник, нарича се „ода-баши“. Тези десет всяка седмица оставят за разноски по 10 аспри и всеки един трябва да домакинства и готви по една седмица. За тази седмица той е освободен и не дава пари. Яденето им е чорба от ориз, правят я с масло, за да бъде по-вкусна, и с мед. Всички обичат да ядат сладки неща. Към това варят за всекиго по едно парче овче месо; плодовете са обикновената им храна. Каквото спестят от заплатата, го окачват на врата си. Някои събират само пари. Живеят в определени за това едноетажни домове, без изглед към улицата, построени от султана. Имат определено време за ядене. Ако някой го пропусне, то си е за негова сметка.
На 50 еничари има отделни началници, които се наричат „бюлюк-баши“. Те носят високи островърхи шапки, горе закривени, около главата със златоплетен или везан ръб, широк 7 или 8 пръста, а най-отгоре — малък сребърен пръстен, в който са втъкнати като метла сноп пера от рибар. Цялата работа прилича на карнавал.
Освен това над бюлюк-башията има друг началник, комуто са подчинени повече бюлюк-баши и еничари. Той се нарича „яя-баши“ и също носи островърха шапка с метла, както бе описано по-горе.
Когато султанът тръгне на война, дава на десет еничари по един кон, на който да си товарят шатрата и провизиите. Когато султанът тръгне на война, той заплаща на еничарите и на другите за определено време напред, винаги за цялото поделение, така че султанът да няма загуба, ако някой загине или умре преждевременно. Когато провизиите в лагера станат най-оскъдни, султанът отпуска на еничарите от своите провизии, според нуждите им, наведнъж.
Когато в Цариград има пожар, никой няма право да се притече и помогне при гасенето, освен еничарите и някой видни хора, които получават заплатата си от султана. Те идват на кон или пеша, добре облечени за пожар, и действат, и се разпореждат както при битка. Понеже целият Цариград е от дървени и ниски постройки като обикновени селски къщи — които не струват даже и наполовина от къщите на обикновено село в Швабско, Бавария и пр. — събарят предварително много къщи, за да не може да се разпростре огънят.
Султанът има много слуги, пашите също, наричат ги „пейк“. Носят къси и тесни шарени дрехи и високи шапки, украсени с медни, тенекиени или сребърни пластинки. Вървят край конете.
Повече от 200 еничари вървят с лъкове край султана, тях наричат „солак“. Пред и подир султана яздят мнозина с големи бели тюрбани — това са чауши, бейове, санджакбейове. Повечето от тях носят на главата си червена „саркула“ с широки златни ръбове от сърма. Всички са пленници от християнските земи и от всякакви народности, които вече не знаят нищо за вярата си, а някои и не искат да знаят; всички тях ги държат под тояга. До един са хубаво облечени като содомитски и римски невести; това е дворцовата свита на султана и на пашите.
Но никой грък или християнин, евреин или пък турчин няма право да носи на дрехите или на ризите си яка, с изключение на еничарите — те носят малки якички; хванат ли някого, бият го и освен това го глобяват. Правят го само заради пари, от преди няколко години насам, от времето на Селим, бащата на сегашния Сюлейман. За това и за друго е държал Рустикус, т. е. Рустем паша и така е припечелил много този негодник и отрекъл се босненски славянин.
Никой — християнин, евреин или турчин — няма право да носи цели панталони по немски или италиански образец, а само долни гащи или овчарски потури до коленете или прасците, които обикновено или най-често са от памучно платно. Вместо чорапи носят ботуши в различни цветове с една подметка, а върху тях — здрави обуща, широко изрязани, все подковани с желязо, които могат бързо да се събуват и обуват. Когато влизат в джамия, изуват ги пред вратата, внасят ги вътре и ги поставят до себе си, щом започнат да се молят. Еничарите носят цели панталони, широки както унгарските и превързани под коляното с ремък или връв. Горните им дрехи представляват дълги поли до над прасците и не са така тесни, както унгарските жупици; при това всички са опасани с колан. Над глезена или стъпалото имат ремък, отстрани с желязно пръстенче, та да може да стягат или отпускат обувките си; това е селяшко-дворцово отличие. Държат строго за него и ако хванат с такова нещо някого, който няма право да го носи, му отрязват ремъка и пръстенчето. Ако не го бият, го наказват с глоба. Това правят от изедничество.
Капуджиите, султанските вратари (защото „капу“ значи врата), също се избират измежду най-способните еничари. Те носят на главите си като невести високи червени саркули със златни ръбове, широки 11/2.. наричат ги „скофиа“. При процесии дворцовата свита и свитата на пашите върви пред тях. Дрехите им се състоят от дълъг и тесен копринен кафтан и от различни ивици свила, а върху всичко това идва друга дълга горна дреха от коприна или хубаво сукно. Другите, обикновените еничари, носят само по една дълга риза.
Когато някой паша или важен поп, какъвто е мюфтията им — техният папа — идва в двореца на съвет, който трае четири дни всяка седмица, пресрещат го няколко такива капуджии със сребърни пръти и го придружават до мястото му. Султанът може да чува всичко, което се разисква и какви групи се обособяват, и вижда всекиго отгоре през тясна решетка. Но него не може да види никой. За да докладват на султана каквото има, пашите се качват горе при него.
Над всички еничари има един началник, наричат го „йеничер-ага“. Той има голяма власт, от него се страхуват много. Той може да се издигне и до паша.
От еничарите се избират спахиите, това са въоръжените им конници. Някои са по-състоятелни от други, защото заплатата им се подобрява според това, какви подвизи са извършили. Някои получават по 12, 16 или 20 аспри на ден, плащат им на три месеца веднъж. Когато не са на лагер, пръснати са на различни места, според това, къде на всекиму е най-лесно да се издържа. Започне ли поход, всички се събират. Онзи, който успее да придобие и спечели повече, е по-добре. Никой не може да потегли без слуга и кон, който да носи шатрата и провизиите му. Но не му плащат повече, отколкото за един кон. Колкото повече коне и пленници хване някой на война, които да му служат и работят, толкова повече ниви може да получи у дома си, които пленените християни трябва да обработват. Турците обичат да стоят без работа, както правят и евреите.
След това от аджемогланите — младите християнски момчета, които султанът всеки три години взима от родителите им — избират за сараите най-добрите, най-сръчните и най-красивите. От останалите разпределят най-силните за зеленчуковите и овощни градини на султана, каквито в Цариград има няколко хиляди. Там те трябва да работят като добитък. Всеки получава по аспра и половина на ден, а също така и дрехи, и трябва да се задоволява с това. Но от тези младежи винаги остават незаети още мнозина и от време на време ги разпределят както следва.
Когато на някой занаятчия му трябва слуга или помощник, той отправя молба към аджемоглан-агата — един от техните началници — за едно, две или три от новите аджемоглани, т. е. обрязани момчета, и му заплаща за всяко по 25 аспри, а той записва името му заедно с момчетата. Те предварително са облечени от султана с дълга риза, като унгарски долман, дадена им е и жълта островърха шапчица. Тези аджемоглани трябва много години да страдат при занаятчиите, да им помагат, да си изкарват прехраната и никой не им заплаща нищо, получават само по една груба дреха. Яденето им в най-добрия случай се състои само от хляб, плодове, чорба от варен ечемик и рядко месо. По-голямата част от тях живее от милостиня, която всеки ден раздават на много места: паница чорба и късче овче месо. Такива аджемоглани биват раздавани също навсякъде из страната на спахиите, чаушите, селяните и комуто са нужни за всякаква работа подобни хора. Всички те принадлежат само на султана. От тях стават най-лошите, най-безчестните нехранимайковци и негодници, които се срещат по света. Само в Цариград има 7000 — млади и силни, — от които винаги можеш да си навлечеш най-много неприятности; те са причинители на всяко зло. Никой от тях не носи оръжие.
Когато на султана му потрябват еничари за война, както се случи сега през 1554 година, тогава подбират от тези аджемоглани най-способните и ги правят еничари. Всекиму дават дрехи, по една бяла саркула, оръжие и малка заплата. Всеки е радостен, че е станал малко по-свободен и се старае, та да получи от султана една или две аспри повече на ден. Онези аджемоглани, които са били повече години при занаятчиите и сами са станали добри майстори, ги правят еничари. Който не иска да служи в двореца и иска да се отърве, може да работи навсякъде занаята си и да се прехранва, след което пак получава всекидневна заплата от султана. Когато султанът тръгне на поход, онези еничарски занаятчии, които бъдат повикани, са длъжни да тръгнат и да работят в лагера като султански ковачи, железари, седлари, сарачи, обущари, шивачи, колари, дърводелци, майстори на мечове, лъкове, стрели и др. Тези еничари нямат право да носят саркула като онези, които служат само в двореца.
При укрепяването на завладени градове или замъци султанът не се доверява никому повече, отколкото на еничарите, каквито се виждат в Естергом или в крепостта на Буда и навсякъде из Унгария. Тези еничари са радостни, че са попаднали на такова място, където могат да се установят за цял живот и да получават заплата. Освен от службата си, те печелят всекидневно пари от своя занаят, а турците са наистина алчни за пари, но от тях самите няма какво да се вземе.
За да не могат момчетата или аджемогланите от Унгария, Босна, Хърватско, Сърбия, България, Тракия, Гърция и пр. да си избягат, разпределят ги и изпращат през морето в Азия, а тези от Азия — в Тракия. Така се прави и с пленените и отвлечени християни, които в по-голямата им част продават отвъд морето, в Азия.
Освен у аджемогланите на султана, както по-горе се каза, които носят до един жълти островърхи шапки, много хиляди такива жълти шапки има още у пашите, бейовете, ходжите, занаятчиите и у всеки, който може да си купи поне един роб или момче. Такива млади хора, тайно отвлечени и откраднати от други, биват развеждани всеки ден за подаряване или продаване. Те стават развратна паплач, която бързо забравя християнската си вяра, и мислят, че по този начин ще се освободят и ще си вземат жени. Но и след като им се народят деца, те си остават пак крепостни и пленници, заедно със жените и челядта си. Когато господарят им изпадне в нужда или нещастие, той ги продава където и когато си поиска. Такива дворцови слуги има навсякъде — при султана и при всеки паша — те отчасти са от десятъка, отчасти са отвлечени. Който се е паднал на султана или на паша, той е попаднал при дявола; рядко някой се отървава, отдали са се на турските пороци. Иначе има много бедни хора, които тук дълги години са били пленници, но са се откупили, за което имат свидетелство или писмо за освобождаване от кадията — това значи от съдията — и от местните вилаети. Но въпреки това не могат да се върнат в мир. И все пак, на тях можеш да се довериш повече, отколкото на други, особено на онези, които доброволно са се оставили да ги обрежат. Те знаят и повече езици, които са научили в беднотията си. На тях не им е добре никъде; всички са непостоянни и мечтатели, като отново покръстените, които не държат нито на християнската, нито на проклетата мохамеданска вяра. Стремят се към християнството и особено към немските земи, само защото щом има повече свобода и по-голяма и неподправена честност. И от тях никой не става по-честен, нито по-набожен. Онези, които избягат, се колебаят между двете страни, както вече съм опознал някои обикновени хора. Човек при тях трябва да внимава, да не би да са разузнавачи.
За аджемогланите султанът има тук или по други места множество големи казарми. Султанът се грижи за връхните им дрехи, ризи и гащи, обуща и шапки. Всеки получава за сапун, бръснар и баня по половин, една и половина и две аспри на ден. Който е научил някакъв занаят при занаятчиите, им прави дрехи и обуща, за което му дават най-необходимото. В една дружина са по 8, 9 и 10 и се хранят заедно. Дават им по една чорба от варено жито, по едно парче месо и един хляб. За пиене си намират достатъчно вода. Чорбата си носят в бакърени казани от разни места, от джамиите или болниците, в които всекидневно се раздава милостиня. Из християнския свят няма никъде такива големи дарения за милостиня, както в Турция — за блаженство на душата, за да не отиде тя при дявола. Както се вижда, ако в Турция и особено в Цариград, нямаше такива големи дарения за милостиня, не би било възможно да преживява толкова беден народ, би трябвало да се изяждат един други или да умират от глад.
За чудене е откъде се прехранва толкова народ! Защото най-често се вижда да се хранят само с плодове, чесън, лук, салата без олио и оцет, с моркови и зеле, като поглъщат всичко сурово, като добитък. Ако по-голямата част от народа не получаваше от султана заплата, която всъщност не представлява нищо, хората би трябвало да се разпръснат и да избягат от страната. Така че каквото султанът смъкне и ограби от другите страни, се стопява пак във войската му, която той държи готова цяла година и всеки ден навсякъде. И щом заповяда, всеки е готов за поход.
Ако турците трябва да завладеят Унгария и други страни (не дай боже!) всички до един ще потеглят. Тук са опустошили и разорили най-добрите християнски земи, а сами пак едва смогват да преживеят — няма къде да се подслонят и да се установят. Защото турците са циганска сбирщина, не искат сами да работят и да обработват земята, като че ли са създадени само за мързелуване, а пленените християни трябва да ги изхранват. Заради това и всичките им земи са в такова състояние. Тези, които са истински турци, не са годни вече за нищо, сами се подиграват и презират един друг, а и султанът не възлага нищо на роден турчин, от турците не прави паши, съветници, бейове, санджакбейове, еничари, кадии, съдии, управители или пратеници, а всички тези служби трябва да се заемат от отвлечени, пленени и взети от десятъка християни. Те всички са зли негодници, както казах по-горе, и най-добрите войници на турците, които нямат брой.
Ако наведнъж бъдат убити много хиляди, или умрат по друг някакъв начин, султанът може да запълни броя им с нови млади войници от аджемогланите. Наричат ги синове или деца на султана, на които никой никъде не може да направи каквото и да е; има ги достатъчно. Аджемогланите се връщат и работят в двореца на султана само при нужда. Ако пък аджемогланите (това са гореописаните младежи, които са се паднали на султана от десятъка от християнските земи) избягат някак у дома при родителите си, и родителите ги приемат и препратят някъде другаде, бият ги и ги наказват най-жестоко или даже ги продават. Заради това те трябва пак да доведат сами децата си, както и стана през 1553 и 1554 година, когато аз бях тук в Цариград и бащи доведоха синовете си. Тук не е както в християнския свят, та обикновеният човек да може да пътува и свободно да се движи от една страна в друга като наемниците или останалите странстващи. Тук е друго: всеки, който не принадлежи на султана, — т. е. който не е чауш или еничар, а носи обикновени дрехи, според обичая им — не може да пътува през страната; не могат да пътуват хора дори и на дружини от по трима, петима и пр. Когато търговци искат да пътуват за някъде, те се събират на пътя в голяма тълпа, за да могат да преминат сигурно. При пътуване от един град до друг вземат със себе си познати или някой еничар, който си слага саркулата. Иначе никой турчин няма право да носи такъв дълъг каук. И понеже Турция е пуста страна, а населените места са отдалечени едно от друго, има много разбойници, които често пътуват на дружини и спират за нощуване на открито, щом стигнат до вода или щом намерят някой кервансарай. Не могат да се хранят доволно, защото всеки се чувства като на военен стан и носи каквото има — лук и чесън. Ние също бяхме придружени от Буда от двама чауши и двама еничари, както ги описах. По същия начин (ако е рекъл господ!), ще ни изпроводят.
