Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985
Превод: Румяна Кокаличева
В Америка съществувала една изключителна култура, най-блестящата и оригиналната — културата на маите. В доколумбова Америка маите живеели без особени контакти със своите индиански съседи. Испанските конкистадори се срещнали с маите още в 1502 година, почти 20 години по-рано, отколкото с ацтеките, и 30 години по-рано отколкото с инките. И въпреки това последният град на маите — Тайасал, бил превзет от испанците едва след 195 години.
С първите маи се срещнал още Колумб. По време на своето четвърто американско плаване спрял на малък остров, разположен на бреговете на днешната република Хондурас. Тук Колумб срещнал индиански търговци, плаващи на голям кораб. Той попитал откъде са, а те, както Колумб е записал, отговорили, че са „от провинция Маиан". Така и общоупотребяваното име „майа" също както и названието „индианец" се оказва изобретение на великия адмирал.
Да тръгнем от Франциско Писаро. Докато Кортес трябвало да стане гордостта на фамилията и родителите му още отрано го пратили в университета на Саламанка. то младият Писаро бил изоставен от всички. Той се родил като извънбрачно дете, а в тогавашна Испания това се считало за много по-голям грях от избиванетο на сто души индианци. Бащата, висш офицер, не признал сина си, детето било кръстено на майката — Франциска Гонзалес, но и тя се отрекла от него. Така че за разлика от Кортес Писаро изобщо не бил принуден да ходи на училище, защото трябвало сам да се грижи за хляба си. Той станал свинар (един от по-късните му биографи казал за него, без да подозира комизма на думите си: „Той бил способно и храбро момче и затова не обичал своя занаят"). И понеже Писаро наистина "не обичал своя занаят", скоро избягал в Севиля. Още от времето на първите Колумбови експедиции Севиля била междинното звено между Испания и новооткритите земи. Първото пътешествие на Писаро преминало по обичайния вече ред Севиля — Еспаньола. Остров Еспаньола бил следващото звено, оттам Писаро потеглил за Панама по времето, когато Васко Нунес де Балбоа пресякъл Панамския провлак и открил Тихия океан. Писаро жадно поглъщал всичко, което се отнасяло до по-нататъшните планове на Де Балбоа за поход към „Пиру" — тайнствената златна страна, намираща се южно от Панама.
Тауантинсуйо! Приказна страна, златисто чудо, чудо на организацията и реда, на социалната справедливост, олицетворение на великолепните организаторски способности на индианците – това е индианския Юг – легендарната империя на инките.
Да, златото, истинските златни градове, златните индиански култури не посрещнали своите завоеватели на Антилските острови, а на твърда земя — в Андите и в Мексико. В тези области процъфтявали двете най-големи индиански държави — ацтекската конфедерация и Тауантинсуйо. Тези две държави били толкова силни и толкова огромни, че можели да бъдат завоювани единствено чрез лудост или чрез безмерна алчност. Но Испания, основният участник в завоюването на Америка, имала такива синове: ужасно смели мъже, обичащи свръх всякаква мярка славата, силата и най-вече златото.
В цяла Америка не може да се намери място, на което индианците от доколумбовата епоха да са посвещавали толкова внимание, както на неголямата територия край бреговете на езерото Текскоко, всъщност единственото централно езеро. Край него или близко до него са живели тепекспанският човек, „носителите на средните култури", теотиуаканите и толтеките.
След завладяването и разграбването на великите индиански империи, десетки нови завоеватели, жадуващи богатство и слава, се устремили към нови индиански Теночтитлан и Кахамарка. И най-фантастичните съобщения не изглеждали неправдоподобни. Сребърни градове, извори на младост, кралства, населени само от жени... Но най-много от всичко конкистадорите били привличани от легендата за „златното кралство" — на испански Ел Дорадо. Въпреки че за индианците чибча още нищо не се е знаело, разказите за Елдорадо, за владетеля му, облечен в злато, не давали покой на завоевателите. И тъй като от откриването на Америка било изминало вече почти половин столетие, претендентите за легендарните съкровища на Елдорадо били немалко. В областите, където се предполагало, че се намира владението на „златния крал", конкистадорите се опитвали да проникнат от различни страни.
Поетът е казал, че империята на инките била „златистото изумление на юга". „Югът" в историята на високите американски култури са средните Анди. „Северът" било Мексико и цялата Мезоамерика. Но злато и истинска златна култура били намерени на съвсем друго място, между тези две ключови области на индианска Америка: в планинския североизток на Южна Америка, където днес се намира република Колумбия. Затова понякога тези култури се наричат староколумбийски. Именно някогашните колумбийски индианци са ни оставили великолепните произведения на златарството си (само в Музея на златото в столицата на Колумбия Богота се съхраняват над 75000 златни предмета, рожба на тези култури) и са вдъхновителите на легендата, блестяща и великолепна като тяхното злато, вълнувала още първите завоеватели. В нея се разказвало за златния крал, на испански Еl Dorado, който от главата до петите бил облечен в злато. Странно, но легендата казвала истината. Златният крал бил владетел на една от малките „империи" на колумбийските муиска. Но преди да поемем на път към Елдорадо, ще се опитаме да намерим неговите предшественици, предшествениците на културата муиска в древна Колумбия. За тях ние знаем много по-малко, отколкото, да речем, за предшествениците на ацтеките или инките. Най-старите колумбийски култури не са ни оставили злато, а камък — големи и странни каменни статуи на хора с къси крака и доста безформена глава, от чиито уста се подават огромни зъби — резци (може би отново ягуар, както при олмеките и чавинците?).