Маи

 

Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985

Превод: Румяна Кокаличева

 

В Америка съществувала една изключителна култура, най-блестящата и оригиналната — културата на маите. В доколумбова Америка маите живеели без особени контакти със своите индиански съседи. Испанските конкистадори се срещнали с маите още в 1502 година, почти 20 години по-рано, отколкото с ацтеките, и 30 години по-рано отколкото с инките. И въпреки това последният град на маите — Тайасал, бил превзет от испанците едва след 195 години.

С първите маи се срещнал още Колумб. По време на своето четвърто американско плаване спрял на малък остров, разположен на бреговете на днешната република Хондурас. Тук Колумб срещнал индиански търговци, плаващи на голям кораб. Той попитал откъде са, а те, както Колумб е записал, отговорили, че са „от провинция Маиан". Така и общоупотребяваното име „майа" също както и названието „индианец" се оказва изобретение на великия адмирал.

Вероятно и името на главната територия от земите на маите полуостров Юкатан — е възникнало по подобен начин. Когато конкистадорите за пръв път спрели на бреговете на полуострова, попитали местните обитатели за името на тази земя. На всички въпроси индианците отговаряли: „Сиу тан", което означава: „Не разбирам". Оттогава испанците започнали да наричат този голям полуостров Сиутан, а по-късно Сиутан се превърнал в Юкатан. Освен в Юкатан, който по време на конкистата бил територия главно на маите, майа са живели и живеят в планинските области на Централноамериканските Кордилери и в тропическите джунгли на така наречения Петен, разположен в днешна Гватемала. На тази територия вероятно и се е зародила културата на маите. Тук били издигнати първите пирамиди и построени първите великолепни градове на маите. Но много по-сложен и много по-важен от въпроса за мястото е въпросът за времето на възникване на тази култура. За щастие маите с пристрастието си към математиката и педантичната си точност за всяко нещо, което се отнася до календара, на всяка стела поставяли точната дата на създаването ѝ, така че паметниците на културата на маите могат да бъдат датирани с точност буквално до деня. Най-старият от известните днес паметници на маите е стелата (каменен стълб, изпъстрен с йероглифи на маите), намерена във великолепния културен център Тикала, с датировка, отговаряща на нашия 6 юли 292 година.

Културата на маите се е появила на сцената на древна Америка очевидно много преди началото на нашата ера. По-късно тя се развивала напълно самостоятелно, въпреки че отначало непосредствено продължила и великолепно развила големите достижения на своите предшественици — олмеките. Олмеките, поне според нашите съвременни познания, били първото стъпало в стълбата на високите индиански култури, маите — последното. По-нататък развитието в древна Америка не е продължило. Един от най-добрите познавачи на историята на маите професор Силванус Гризуолд Морли я дели на три основни периода. Първият свършва на прелома между третото и четвъртото столетие и е наречен предмайски. Следва епохата на Старото царство, чието начало може да се отнесе към 317 година. Тя свършва в 987 година по нашето летоброене. След това идва третият период от историята на маите, наречен Новото царство, който се дели на три подпериода. Първият е периодът на „ренесанса на маите" (до 1194 година), следва „периодът на мексиканско влияние" (от 1194 година до 1441 година) и накрая „епохата на упадъка" до 1697 година). Както показва последната дата отделни малки държави на маите продължавали да съществуват и след идването на белите завоеватели... Според разказа на францисканския сановник Диего де Ланда, за пръв път в Юкатан испанци се появили през 1511 година. Но преди всичко следва да се запознаем с Диего де Ланда, един от най-чудноватите мъже, които някога Америка е познавала. Без неговата хроника „Съобщение за делата в Юкатан") („Relacion des las соsas de Уисаtаn") ние бихме знаели за маите още по-малко от това, което знаем сега.

Ланда произхожда от старинната испанска фамилия Калдерон. Родил се е, вероятно, в 1524 година. Още тринадесетгодишен бил приет в знаменития манастир Сан Хуан де лос Рейес и станал францискански монах. През август 1549 година, четири години след като в Юкатан се появили първите францискански мисионери, Диего де Ланда пристига на полуострова на маите с четирима свои другари. В същата година той основава и първия манастир там — Сан Антонио. Фанатичният Ланда бил ревностен мисионер. И след няколко години той дочакал наградата за своето усърдие. Когато през 1561 година Гватемалската и Юкатанската провинции на францисканския орден били обединени, Ланда става духовен глава на новата провинция. И едва сега показва какво умее. Решава да изкорени от своята провинция всичко, което е останало от езическата религия, от езическата култура. Затова заповядва да се съберат всички книги на маите, да се натрупат на огромна клада в град Мани и да се изгорят. На всички, които се интересуват от американските индианци е известна фразата от неговата хроника: „Намерихме у тях (т. е. у маите) множество книги. И тъй като в тях нямаше нищо друго, освен суеверия и дяволски измами, всичките ги изгорихме." — Всичките ги изгорихме!!! При все това за много от нещата, известни ни за културата и историята на маите трябва да сме благодарни именно на този непримирим испански фанатик. Своята хроника Ланда написва в Испания, където отива, за да се оправдае за жестокостите спрямо индианците, отказали се от католическата вяра. Колко ли жесток и безсърдечен трябвало да бъде човек, предизвикващ с действията си възмущение дори у Инквизицията? Тази хроника била отпечатана едва в 1864 година. В нея се разказва за първите испанци в Америка и за завоюването на Юкатан от Мотехо, за историята на маите, за тяхната култура и писменост. Ланда даже помества няколко йероглифа от писмеността на маите, прилагайки и превода им. И както по-късно ще видим, това твърде много помага при опитите за дешифриране писмеността на маите. Хрониката на Ланда е изключително ценна и по още една причина — на много места той почти дословно предава разказите на своя основен информатор — образован индианец, служител на една от най-значителните управляващи династии на маите — династията на Кокомите. Засега толкова за францисканеца Диего де Ланда, към чиито сведения ще се обръщаме нееднократно. Сега да се върнем към неговите предшественици, първите европейци, стъпили на земята на майте.

Разположение на Майската цивилизация. Автор: Kmusser Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Първите бели се появили в Юкатан през 1511 година. Това били група испанци, напуснали Дариен, град на Панамския провлак, управляван от Васко Нунес де Балбоа, открил по-късно Тихия океан. В селището се появили раздори между Балбоа и един от съперниците му. Част от испанските заселници, водени от офицера Валдива, решили „да се върнат в къщи", т.е. в Еспаньола, главна база на испанската конкиста в Америка. Носели на губернатора съобщение за събитията в Дариен и 20 хиляди златни песос за краля. Но каравелата на Валдива не доплавала до местоназначението. Недалеч от Ямайка заседнала в плитчина, наричана тогава Змийската плитчина (днес „Педро Кайс") и не останали нито каравела, нито песос. Нямало надежда да се доберат някога до Еспаньола. Само на 20 щастливци се удало да наскачат в малката спасителна лодка. Но въпреки че имали „спасителен сал", нямали ни платна, ни кормило. Гладни и отчаяни, дванадесет дена другарите на Валдива се носели по Карибско море. На тринадесетия течението ги изхвърлило на непозната земя. Били оцелели само половината. Но стъпили на суша! На твърда земя! В страната, която още в 1506 година Бартоломе Колумб (брат на Христофор Колумб) нарича в своите „Римски ръкописи" с името „Майя". Но и на земята „Майя" — полуостров Юкатан — корабокрушенците не били в безопасност. Ланда пише (в глава III): „Тези нещастници попаднали в ръцете на зъл касик, който принесъл в жертва на своите идоли Валдива и четирима от неговите спътници и от телата им приготвил за своите съплеменници угощение." И така живи останали само петима испанци. Виждайки какво ги очаква, те избягали от плен и се отправили към вътрешността на Юкатан. Скоро били намерени и пленени от друг вожд на маите, който ги превърнал в роби, но ги оставил живи. А неговият наследник дори им върнал свободата. Но трима от тях умрели и от експедицията на Валдива останали живи само двама — Херонимо де Агилар и Гонсало Гереро...

В 1517 година испанците отново стъпили в Юкатан. Историята на това плаване била типична за своето време. За пет години владичество колонизаторите избили почти всички индианци в Куба, но за рудниците там била необходима работна ръка и те се отправили на лов за роби в още „неоползотворените" области. Експедицията водел Франсиско Ернандес де Кордова. По време на плаването си отначало открил неизвестни дотогава острови и ги нарекъл „Женски острови" (Islas des las Mujeres) заради намерените там множество женски идоли, изображения на „богини — майки". По-късно експедицията достигнала Юкатан при нос Коточ. Но Кордова бил посрещнат по същия начин, както и Валдива. Юкатанските индианци, с висока степен на култура и организация, оказали решителна съпротива на ловците на роби. И въпреки че Кордова използвал срещу тях корабната артилерия, непознато оръжие, предизвикващо ужас, те не прекратили атаките си, докато не прогонили нашествениците обратно в морето. Както отбелязва хрониката, самият Кордова получил тридесет и три рани. Двадесет испанци били убити, петдесет ранени. Ловците на роби се върнали в Куба без роби, но пък със злато, което намерили на Женските острови. А златото, както вече знаем, било единствената цел на конкистадорите и затова Диего Веласкес, губернаторът на Куба, организирал нова експедиция. В състава й влизали пет каравели и била ръководена от Хуан де Грихалва, родственик на губернатора. На негово разположение били предоставени 200 испанци. Експедицията няколко пъти спирала на брега на Юкатан, но без особен търговски успех и след пет месеца се върнала в Куба. По това време се готвел да отплава поредният герой от трагичния епилог на индианската независимост, завоевателят на Мексико, Кортес.

Експедицията на Кортес също била в страната на маите. Там Кортес намерил своята незаменима преводачка, съветница и предана другарка Марина, намерил също и един от отдавна оплакваните членове на експедицията на Валдива — Херонимо де Агилар, надживял своите другари.

Но нито кървавият Кортес, нито ловецът на роби Кордова, нито корабокрушенецът Валдива успели да овладеят Юкатан. Завоюването на полуострова е свързано с името на представител на конкистадорската фамилия Монтехо. Основателят на тази хищническа династия — дон Франциско де Монтехо (роден в 1472 година) превъзхождал своите колеги по образование (завършил университета в Саламанка), а също и с лично обаяние и изискани маниери (много години живял в кастилския двор). Като представител на Кортес в Испания Монтехо знаел за съществуването на Юкатан и дълго, целенасочено се готвел да завоюва непокорния полуостров. В края на 20-те години тази била единствената из¬вестна и практически недостъпна област на Новия свят, още незавзета от испанците. Резултат от дейността, разгърната от Монтехо в Испания за подготовка на бъдещото конкистадорско начинание, бил типичният за това време „договор”-„Сарitulation" между испанския крал Карлос V и Монтехо, задължаващ се „да продължи изследването и завоюването на полуостров Юкатан". За Монтехо и наследниците му кралят предварително отредил титлата аделантадо. Освен това Франциско Монтехо бил обявен за пожизнен губернатор и главен капитан на Юкатан.

Двадесетгодишното завоюване на Юкатан от Монтехо не се отличавало от другите конкистадорски начинания по това време. И той бил толкова последователен и толкова жесток. Може би най-жестокият. Та именно Монтехо имал обичай да храни кучетата си с месо от убитите индианци. Благородният де лас Касас неведнъж споменава за Монтехо и войниците му. Най-напред разказва как Монтехо достигнал Юкатан и как се опитвал да извлече злато от страна, която го нямала.

„В година хиляда петстотин двадесет и шеста друг безсъвестен мъж бил поставен над кралство Юкатан с помощта на лъжи, измами и обещания, дадени на краля, каквито способи използват и други тирани до днешни дни, за да получат длъжност и държавни синекури, и под прикритието на своето положение и на основание на своите пълномощия да могат безпрепятствено да крадат и грабят. Това кралство било гъсто населено поради мекия климат и плодородно поради достатъчната влага, с което превъзхождало Мексико; по богатство на мед и восък то превъзхожда всички известни краища на Индия. Заема пространство от триста мили. От всички индийци жителите на тази провинция били най-развити. Този тиран с триста мъже започнал да води война против невинни, живеещи на своя земя и никому злини непричиняващи туземци, което предизвикало гибелта на безкрайно множество хора. И въпреки че този край няма злато (ако имаше, бърз край в рудниците би очаквал обитателите му), за да извлече все пак злато от телата и душите им, душите, за които Исус Христос прие смъртта, in summa1 всеки на когото не отнел живота, направил роб, напълвал с тях корабите, доведени по тези места от мълвата и слуховете, и пълни ги изпращал, за да замени индианците за вино, зехтин, солено свинско месо, дрехи, коне и друго, което по неговите разсъждения и разбирания, можело да бъде някому потребно. Той предлагал избор от петдесет или сто девици и тази, която изпъквала над останалите, заменял и за най-малкия съд вино, зехтин, оцет или солено свинско и същия избор предлагал за две или три стотици способни юноши. И се случвало момък, вероятно син на вожд, да бъде даден за буца сирене, а сто човека — за кон. И на тези престъпления се отдавал от двадесет и шестата до тридесет и третата си годишнина..."

Но имало и още по-лошо. По-нататъшните действия против маите били възглавени от Монтехо Втори, син на Франциско Монтехо, принуден в 1533 година да се върне в Испания.

Монтехо Втори овладял постепенно почти половината Юкатан. В 1542 година направо върху развалините на индианския град Тио основал първия европейски град тук — Мериду. В 1546 година в голяма битка разбил и последната група съпротивляващи се майа в Юкатан.

В Петен маите запазили независимостта си. Наистина в 1542 година през тяхната територия минала наказателната експедиция на завоевателя на Теночтитлан Ернандо Кортес, придвижвайки се на юг, но този път тя била насочена не против индианците, а против бившите кралски офицери, които започнали да създават в Централна Америка собствени „държави", почти независими от Кортес и от краля. Тогава Кортес се срещнал с индианците ица, живеещи в град Тайасал, построен на остров сред голямо езеро. Индианците от Тайасал отблъсквали всички нападения на Монтехо и последователите му в продължение на цели 150 години. И едва красноречивият монах, мисионерът Андреа де Авенданьо-и-Лойола, който говорел няколко диалекта на маите и дори разбирал писмеността им, успял през 1697 година, посещавайки града, да убеди жителите му, че по-нататъшната съпротива е излишна. След заминаването му към острова се отправил голям испански кораб под командването на генерал де Урсуа. На брега на острова започнало последното кърваво клане. И на 14 март 1697 година последният свободен град, населен от творци и носители на най-забележителната древноамериканска култура, паднал.

В Тайасал завоевателите намерили великолепни дворци, административни сгради и 19 храма. Един от храмовете бил посветен на Цимин Чако („Гръмотевичния тапир"). Този свещен Гръмотевичен тапир бил любимият жребец на Кортес Моросило, тежко наранен по време на похода към Петен. Кортес помолил жителите на Тайасал, които дружески го посрещнали, да се погрижат за врания му кон. Както знаем, конете правели на индианците по-силно впечатление от самите испанци. Маите предлагали на полубожественото създание всевъзможни лакомства, в това число и човешко месо. Но въпреки това конят умрял. И тайасалските майа построили в негова чест храм, в който поместили голяма каменна скулптура на това удивително същество и тъй като не знаели името му, нарекли го Гръмотевичния тапир.

От първата среща на Колумб с търговците майа на хондураския остров до окончателното поражение на тайасалските майа минават цели 195 години. Маите оказали на испанските завоеватели силна съпротива, но тя не била организирана от някаква централна власт, каквато у маите и никога не е съществувала, нито от силните градове-държави, по-голямата част от които били западнали още преди появата на испанците на Юкатан. По време на конкистата на полуострова управлявали не по-малко от пет независими помежду си владетелски рода — Тутул Шиу (или просто Шиу), със столица неотдавна построеният град Мани (преди това седалище на Шиу бил прославеният Ушмал); Кокоми с резиденция в Сотута (преди това в по-малко известния Майапан); Канаки, Чели, със столица Тесом, и накрая Печи със столица Мотул. В периода на Новото царство (както и в по-малко известния период на Старото царство) маите, за разлика от ацтеките и инките нямали единна могъща държава, а създавали само градове-държави, в състава, на които влизала столицата (понякога и няколко други културни центрове) и села, населени от полусвободни селяни, снабдяващи града, или по-точно владетеля и жреците с хранителни стоки. Опитите за обединение били рядко явление и довели само до създаването на съюзи между градовете, някаква „тройна лига", в която влизали най-значителните за свое¬то време градове на Юкатан — Чичен Ица, Ушмал и Майапан. Но и тази конфедерация, създадена през X век, не просъществувала дълго. Достоверни сведения за обществения живот на маите имаме само от последния период на така нареченото Ново царство. Обществените отношения на маите били вече класови с изострени до крайност антагонистични противоречия. На единия край била аристокрацията, от която произхождали и жреците, а на другия край свободни земеделци, но без собственост. Начело на града-държава стоял алач уиник („Велик човек") с неограничена и пожизнена власт. Властта се унаследявала от първородния син. „Великият човек" се отличавал не само от „народа", но и от представителите на господстващата класа на първо място с разкошното си облекло: великолепна огромна корона — диадема, направена от перата на редки птици; цветни сандали, нефритови пръстени и т. н. Лицето му било изрисувано с богата татуировка. И за да има владетелят орлов профил, носът му бил уголемяван с помощта на различни пластични средства, докато се получел огромен орлов клюн. Останалите части на лицето и тялото също били украсени или изкуствено деформирани, за да се подчертае изключителността на „Великия човек". Зъбите се изпилявали и украсявали с нефритови пластинки. Ушите се пробивали и разтягали с помощта на яйца от пуйка.

„Великият човек" бил абсолютен монарх, но за някои важни държавни работи се съветвал с нещо като държавен съвет. Този съвет се състоял от най-видните представители на аристокрацията и се наричал ах куч кабоб. Селищата, принадлежащи на един или друг град-държава, се управлявали от батаби — също наследствена длъжност. Батаби се подчинявали непосредствено на държавния глава — „Великия мъж". В своята община батаби били пълновластни съдии, а по време на война — предводители на войските на общината. Помощниците на батаби се наричали ах кулелоб, те контролирали изпълнението на заповедите, носели сведения и т. н. Длъжностни лица в общината били и ах холпопи, ръководещи обредните танци и песни по време на различни официални церемонии. Всички, с изключение на ах холпопи, са представители на аристокрацията. Знатните майа живеели в прекрасни каменни градове. Занятчиите и селяните живеели в предградията, обикновено в колиби, покрити с палмови листа. Още преди изгрев слънце напускали жилищата си: едни, за да строят нови дворци и пирамиди, други, за да изработват за владетелите на тези дворци и пирамиди разкошни дрехи, красиво оръжие и украшения, трети — и те били най-много от всички — за да обработват земята.

Културата на маите, която дала толкова много на човечеството, била напълно откъсната от човека. Ученият все повече гледал към звездите и съвсем не забелязвал своя беден „съплеменник" и грижите му, не забелязвал земеделеца, обработващ земята по същия примитивен начин както предците му преди хиляди години. На учените майа, можещи да определят продължителността на деня и да предскажат лунно затъмнение по-точно от своите европейски колеги, и на ум не им идвало да създадат за селяните по-производителни оръдия на труда.

Трудещите се могат да бъдат разделени на две групи: на зависими, но лично свободни земеделци, строители и занаятчии, и на роби. Лично свободните се наричали ах чембал уиникоб, което дословно означава „низки хора" или „зависими хора" и се занимавали главно със земеделие, а земеделските познания били твърде примитивни. Най-напред изсичали с каменни брадви горите, а повалените дървета изгаряли. След това правели ямички и в тях поставяли семената на най-доброто растение, което знаели — царевицата. След като засадят полето, за него повече не се грижели и се връщали едва когато презрелите кочани започвали да изсъхват. При този начин на стопанисване след две-три години почвата напълно се изтощавала, земеделците я напускали, избирали нова гора и всичко се повтаряло отначало. Освен „божествената" царевица отглеждали памук, боб, тютюн, какао, събирали в горите мед от диви пчели и т. н. Морските води, миещи бреговете на полуострова, им давали богат улов на риба, а от морската вода добивали сол.

Всяко семейство отглеждало пуйки, а понякога и патки. Трапезата си допълвали с лов на диви зайци, агути, броненосци с чудесно месо и гущери. Но въпреки това храната им била твърде еднообразна и се състояла 90% от царевица. Ала и от еднообразната кухня на маите все пак сме взели нещо... дъвката. В горите на Юкатан и Петен растяло дърво, наречено ча, чиито плодове индианските хлапаци събирали и дъвчели. Друго забележително дърво в тукашните гори било „сапуненото дърво" (Sapindus saponaria), наричано амоле. Корените на това дърво маите използвали като истински сапун и се миели с тях преди и след ядене, с тях перяли и дрехите си.

Освен натуралните данъци, които простолюдието плащало на господарите си, то имало и друга повинност — строежът на храмове и пирамиди. Строели и сакбеоб, каменни пътища, свързващи най-важните култови центрове на маите.

Най-ниско обществено положение имали робите — пентакоби. Основната маса от роби съставяли военнопленниците, непринесени в жертва на боговете. Техни изображения виждаме на много стели в градовете на маите (например на стела 12 в Пиедрас Неграс) и на фреските в откритите неотдавна храмове Бонампака. Роби ставали не само военнопленниците, но често и служители на града-държава. Робът или се раждал роб, или извършил някакво престъпление (най-често светотатство), бил наказван с доживотно робство, или някой задлъжнял, който не можел да върне заетото му, губел свободата си, докато близките му не изплатели дълга. И на края — в градовете на маите можел да бъде продаден в робство и чужденец.

Щом заговорихме за продажба, следва да припомним, че за платежно средство маите използвали какаовите зърна. В едно старинно съобщение например се говори, че „един роб струва сто какаови зърна".

Маите се обличали в дрехи от прекрасни тъкани, тъкани на станове от памук и влакна на агаве. Краката си обували в кожени сандали (наричани ксанаб), често разкошно украсени.

Огнище на живота на маите в началото на Древния период била територията, съставляваща днес част от Гватемала, през която тече река Усумасинта и притоците ѝ. Тук, в Петен, били създадени много прекрасни градове: Копан, Тикал, Киригуа, Паленке, Йешчилан, Уашактун и други. Във втората фаза от историята на древния период - в V и VI в. в, — нови градове се изграждат и на север в Юкатан. Скоро водеща роля започва да играе градът, основан в 495 година и наречен по името на своите обитатели Ица, а по-късно — Чичен Ица — „При кладенеца (на племето) Ица".

Един от храмовете на гр. Тикал - "Големият ягуар". Снимка: Bruno Girin Лиценз: CC BY-SA 2.0

 

Всички прекрасни градове при реката Усумасинта съществували кратко време. Следва дълго време, през което без видима причина тази култура прекъсва развитието си. Прекрасните градове на юг умират и в палатите, и по стълбите на пирамидите се възцарява лесът. Нови дати на стелите не се появяват. И пак без никаква видима за нас причина центърът на живот на маите се премества на север в Юкатанския полуостров.

Неочакваното падане на Древното царство не било предизвикано от нападение отвън, причина за падането на много империи. Някои учени предполагат, че е загинало, защото всички близки земи, подходящи за земеделска обработка, били изтощени. Други търсят причината в епидемия, трети обясняват всичко, макар и не много убедително, с промяна в климата, четвърти — със земетресенията. Твърде вероятно е, унищожението да е вследствие на вътрешни междуособици.

До конкистата в историята на маите само веднъж се намесват чужденци. Дошли от Мексико и не е необходимо да ни ги представят — това са толтеките, принудени да напуснат Тула. Съгласно преданието тогава в Чичен Ица се върнали и създателите на този град, легендарните ица, които някога заминали оттук, а с тях от Мексико дошъл народ, предвождан от вожда „Кукулкан" (това е буквален превод на името на познатата ни вече Перната змия — Кецалкоатъл). Смесените потомци на ица и толтеките създават в Чичен Ица нова държава, явно носеща следи от влиянието на мексиканската култура. Мексиканско влияние личи и в почитането на Пернатата змия. Потомците на толтеките учат маите да използват нови материали: тюркоаз, оникс, планински кристал, а също и метали. Емигрантите от Тула — Толан, които дошли заедно с ица през втората половина на X век на север в Юкатан и в 987 година завладели Чичен Ица, говорели вече езика на маите. Двама видни представители на толтекското войнство, Коком и Шиу, основават по-късно два самостоятелни града - държави. Коком основал Майапан, а Шиу — Ушмал. Градовете бързо се разрастват. В Чичен Ица се издига първата пирамида в чест на новото божество, което идва с толтеките от Мексико, в чест на Кецалкоатъл, наричан вече от маите Кукулкан. Изображения на Пернатата змия, изваяни на прекрасните колони в Чичен Ица, възвестяват, че градът има нов покровител. А Ушмал е построен в стила „ренесанс на маите", най-ярък образец на който е „Дворецът на кралете" (според много изследователи това е най-красивата постройка от този вид в доколумбова Америка).

Останките на Майапан. Снимка: Pavel Vorobiev Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Тези три главни града — Чичен Ица, Ушмал и Майапан — в този първи период на Новото царство, наречен „ренесанс на маите", в 1007 година образуват така наречената Майапанска лига — конфедерация, която представлява най-високата точка на стремежа за централизация на маите. Възможно е и тази кон¬федерация да е отглас от конфедерациите на градовете-държави по това време в Мексико. Но колкото повече растяло богатството и великолепието на градовете, толкова повече растяла и завистта и враждата между владетелите им. И в 1194 година се стига до открито стълкновение. Хунак Сееле от майапанската династия Коком с помощта на няколко отряда мексикански наемници на¬пада и завладява Чичен Ица и става неограничен владетел на Северен Юкатан. За да се покаже могъщество, „Великите хора", владетели на отделните държави на майа, са доведени в Майапан и принудени да живеят там. Дори „Великият човек" на Ушмал, който не участвал в междуособната война, трябвало да се установи в Майапан. За военната мощ на този град свидетелстват градските укрепления — истински крепостни стени. Дотогава в нито един град на маите не е имало външни укрепления.

Владичеството на майапанските Коком над останалите майа в Юкатан трае 250 години. След това избухва въстание против диктатурата на Кокомите, водено от алач уиника на Ушмал Ах Шупан Шиу. Въстанието било успешно. В 1441 година победителите унищожили центъра на самовластие, а заедно с гибелта на Майапан настъпил краят и на единството на юкатанските майа. Оттогава съществуват 18 самостоятелни държави и държавици, от които само пет играят по-значителна роля.

Скоро разрушеният Майапан е изцяло изоставен. Жителите му, водени вече от династията Чел, построяват нов град в Текоа. Идва упадъкът и на славната някога столица Чичен Ица. По неустановени досега причини ица отново напускат своя велико¬лепен град и оглавени от нов вожд се преселват на юг, в Петен, където строят езерната столица Та Ица или известния ни вече Тайасал. И тъй като преселението е всеобщо, преселват се и главните победители, ушмалската династия Шиу (техни потомци и до днес живеят в Юкатан), и основават нов град, назован пророчески Мани, което може да се преведе приблизително като „всичко е загубено". И действително, всичко вече било загубено. Още преди появата на първите испанци, градовете на маите са опустошени от страшна епидемия (вероятно чума). И веднага след нея на вратата им чука кастилският меч. Шиу (сега вече Напот Шиу) принасят в жертва на боговете стотици хора, за да се избавят от страшното бедствие, но нито жертваните най-красиви девици, нито поклонничеството до сенота — свещения кладенец на Чичен Ица, могли да предотвратят нещастието, което носели бледоликите хора, нещастието, предречено от името на последния град на маите. Да, всичко било загубено, боговете се разгневили.

Боговете — кървавите богове на маите. За тях още не сме говорили. А религиозните представи на маите играели изключителна роля в обществения живот.

В градовете на маите на север в Юкатан, за които имаме достоверни сведения благодарение на известния ни вече Диего де Ланда, за творец на света жреците провъзгласявали бога Хунаб Ку. Този бог творец имал син Ицамна. А Ицамна — господар на небето (вероятно заедно с богинята на плодородието), бил върховният бог в пантеона на маите. Ицамна бил почитан като създател на писмеността и книгите, владетел на деня и нощта. Чак - бог (или богове) на дъжда, имал за селяните голямо значение. В повечето градове били почитани четирима Чак. Всеки от тях владеел една от четирите посоки на света, имал собствен небесен цвят и според него бил назоваван. Чак Шиб Чак (Червеният Чак на изгрева), Сак Шиб Чак (Белият Чак на севера), Еш Шиб Чак (Червеният Чак на запада) и Кан Шиб Чак (Жълтият Чак на юга.)

Други богове били Шуум Кааш, бог на царевицата; богът с име Ах Пуч (бог на смъртта) — божество, на което очевидно се принасяли жертви и което било изобразявано като скелет; Шаман Ек, бог на Полярната звезда, по всяка вероятност бог на пътешествениците и търговците. От женските божества почитали Ишчел — богинята на женските работи и, вероятно, на луната, а също и Иштаб — богиня на самоубийството. Според представите на маите самоубиецът отивал право в „рая".

С небето у маите работата била много сложна. Небето не било едно, а тринадесет, едно над друго. И всяко владеел отделен бог. Небесата маите наричали Ошлаунтику. И така, според вярванията на маите, на небето имало тринадесет небеса, а под земята — отвъден свят, ад, и то също не един. Този подземен свят също се управлявал от богове (Болонтику). В деветия, най-тъмен и дълбок свят, владеел Ах Пуч. Собствен бог имал и всеки ден от календара. Свои богове имали и всички цифри от единицата до тринадесетицата, а инак и не могло да бъде при такива страстни математици като маите. Собствен бог имала даже нулата.

Религиозният култ на маите се отличавал с невероятна разгърнатост и пищност. Жреците принадлежали към най-висшия слой на обществото. Вероятно религиозният живот на всеки град — държава бил ръководен от първожрец (наричан може би жрец на змията). Първожрецът следял и за възпитанието на децата на висшата аристокрация, и за дейността на подчинените си жреци. Той обучавал подчинените си жреци в религиозни знания, йероглифна писменост, астрономия, астрология и т. н. Блестящите достижения на културата на маите били достъпни само за малцина. Водачите на жречеството се наричали ах кинйах („кинйах" означава пророкувам). В епохата на владичеството на Майапан имало дванадесет ах кинйахи. На тях било подчинено низшето духовенство — чилани, накоми и чаки. Жреците, за разлика от владетеля и останалите аристократи, носели прости дрехи и висока „митра". Основен обред на религиозния култ на маите, особено в последния период, също както в Мексико, било жертвоприношението, и преди всичко принасянето на човешки жертви. За тях многократно свидетелстват не само хронистите, но стенописите на зданията на маите и женските скелети, намерени в свещения кладенец в Чичен Ица.

Ритуалът на човешко жертвоприношение е твърде подобен на ацтекския. Човекът, предназначен за жертва, жреците най-напред намазвали със свещена жертвена боя, а на главата му слагали висока „жертвена" шапка. След това, вероятно с религиозни песнопения, го извеждали на върха на пирамидата. Четирима помощници на първожреца (наречени по името на своите божества чаки), също намазани със свещена жертвена боя, хващали жертвата всеки за един крайник и я полагали по гръб на олтара. След това се приближавал накът — церемониалмайстор — и разрязвал с каменен нож гърдите на жертвата, стремително изтръгвал от разреза на гърдите живото сърце, предавал го на главния чилан и той с кръвта, която пръскало още живото сърце, накапвал изображението или статуята на бога, в чиято чест било извършвано жертвоприношението. Тялото на жертвата чаките хвърляли от стълбите на пирамидата, а долу върху все още потръпващото в конвулсии тяло се спускали други жреци, одирали (буквално) от още топлия труп кожата, главният чилан веднага я навличал и пред очите на хиляди зрители изпълнявал неистов култов танц. След това тялото на жертвата било изгаряно или ако принесеният в жертва е бил мъжествен воин, тялото било нарязвано на малки късчета месо, които благородниците и жреците изяждали (очевидно за да се сдобият с достойнствата на мъртвия).

Наистина, трудно е да си представим до какви жестокости е достигала религията на един иначе миролюбив, културен и благороден народ като майте. Тъй като няма съмнение, че най-гениалните достижения на доколумбовата индианска цивилизация, наука и изкуство са свързани с името на маите, трудно е да се реши кое да бъде поставено на първо място. Трябва разбира се, непременно да се посочи писмеността и свързаната с нея литература, след това математиката и астрономията, науки, на които се опира във висша степен съвършеният календар на маите, превърнал се в идол и бич, вместо в средство за развитие на обществото.

Да започнем с математиката. Маите първи в историята на човечеството приложили идеята за местоположението при писане на големи числа и хиляда години преди Стария свят изнамерили нулата. Маите използвали двадесетична система на броене. За-писването на числата било просто. Единицата означавали с една точка, двойката с две точки, тройката с три точки, четворката с четири точки. Петицата пишели като водоравна черта, шестицата — една водоравна черта и над нея точка. Десятката била две черти една над друга, петнадесет с три черти, деветнадесет — три черти и над тях четири точки. Нулата се означавала с образа на морска раковина...

На тази два десетична система на изчисление се основавала календарната система на отчитане, с помощта на която било възможно да се изрази което и да е число и периоди от време, равни на милиарди дни. Основната единица е „един ден", на езика на маите „кин". Двадесет пъти един ден прави един уинал (продължителността на един месец у маите). И тук следва важна промяна, при която математиците се подчинили на астрономите, измерили точната дължина на годината — 365 дни и 242/1000 от деня, или примерно 18 уинали. Продължителността на годината се приема за равна на 1 кин х 20 (1 униал) х 18 — и получаваме 360, или у маите 1 тун приблизително съответстващ на една година. По-нататък математиците-майа смятали така:

20 туна съставят един катун (7200 дни)
20 катуна — 1 бактун (144 000 дни)
20 бактуна — 1 пиктун (2 880 000 дни)
20 пиктуна — 1 калабтун (57 600 000 дни)
20 калабтуна — 1 кинчилтун (1 152 000 000 дни) и накрая
20 кинчилтуна — 1 алаутун, което се равнява на 23 040 000 000 дни.

И така ние можем да изчислим и запишем който и да е ден и което и да е число. Например 1 388 308 по начина на маите се записва така: 9 бактуна, 16 туна, 7 уинала и 8 кина. Както виждаме маите имали високо развита способност за абстрактно мислене.

Астрономията на маите е още по-сложна. По пътя на точни наблюдения маите определили, например, продължителността на годината значително по-точно, отколкото това можело да стане с юлианския и със съвременния грегориански календар. Маите определили също и продължителността на въртенето на луната около земята и го изчислили необикновено точно дори спрямо критериите на нашата електронна ера: 29,53059 дни. Изучили и други небесни тела. Астрономът Уилсън е намерил „табличка" за предсказване фазите на Марс. От останалите небесни тела астрономите-майа обръщали най-голямо внимание на съзвездията Близнаци (Ах Ек) и Плеяда (Цаб). Умеели също така точно да предсказват лунните затъмнения и т. н.

Обсерваторията в Чичен-Ица. Лиценз: CC BY-SA 2.5

 

Маите имали два календара. Единият — „свещен" календар имал 260 дни и се наричал цолкин, другият — 365 дни, и се наричал хааб. Месеците и в двата календара се състояли от двадесет дни. Всеки ден от месеца имал свое име и свой йероглиф. Подобно на ацтеките, за определяне на дати по календара цолкин, маите използвали редни числителни от 1 до 13. Денят можел да се нарича 12 Акбал, 4 Чуен, 7 Сиб, и т. н. Някои групи майа, например гватемалските какчикели, наричали децата си по имената на деня, в който са се родили по цолкин. „Свещената" година цолкин трае само 260 дни. И досега не е известно защо, въпреки че календарната система на маите привлича интереса на десетки учени. Най-правдоподобно обяснение дава немският учен Леонард Шулце-Йена. Той свързва продължителността на цолкин с нормалния период на бременност (9x29 дни) — времето, което минава от зачеването до раждането на детето.

Другата година на маите, хааб, състояща се от 365 дни, включва 18 месеца по 20 дни и още един „кратък", петдневен, деветнадесети месец (уайеб). Тази „дълга година" започва винаги с месец Поп и с ден, означаван О поп. По такъв начин отчитането на дните в хааба започвало не с единица, а с нула — „нулев ден на месеца".

И така маите ползвали две години — хааб и цолкин. А у маите, живеещи под истински диктат на календара, много обряди били свързани с цолкина и хааба в тяхната взаимна връзка. Затова тези два календара били сравнявани с две зъбчати колела, едното с 365 зъба, другото с 260 зъба. При въртене зъбците последователно прилягат един към друг. За да може един зъб от малкото колело да се срещне отново със зъб от голямото колело, трябва да се извършат определено число завъртвания на колелата. А именно 52 завъртвания на малкото колело и 73 на голямото. Ако умножим цолкин на 73 и хааб на 52, то ще получим 18 980 дни. По такъв начин установяваме, че маите използвали същите петдесет и две годишни цикли, каквито били приети и у ацтеките. Ацтеките, а вероятно и някои други високо развити култури на доколумбово Мексико, може би са заимствали този голям цикъл от маите. Посредници биха могли да бъдат мексиканските воини, които в началото на второто хилядолетие от новата ера участвали в междуособните войни на маите. Накрая можем да предположим, че маите са познавали и още по-продължителен цикъл от време, включващ пет пъти по 18 980 дни, тоест — и това е любопитно — точно 365 цолкина (от 260 дни) или 260 хааба (по 365 дни). В тази най-висша хипотетична степен зависимостта между цолкин и хааб е напълно очевидна.

Значителна роля в живота на маите, особено в късния период, играе също двадесетгодишният малък цикъл, наречен катун.

Маите имали, както свидетелства надписът на стела 9 в Уашактун, определена начална дата, от която подобно на нашия календар „от Рождение Христово", отчитали всички следващи дни и години. Тази начална дата, записана като 4 ахау 8 кумху, съответства на 3 113 година преди н. е. Произходът на тази дата не е установен и представлява голям интерес, дори и за това, че 4 ахау 8 кумху, означава не началото на годината, а един от дните на хааба — годината от 365 дни, която все пак винаги, за разлика от цолкина, започвала от един и същ ден, означаван като О поп. Какво събитие е станало на 4 ахау 8 кумху не ни е известно. Нито маите, нито олмеките, за които не трябва да забравяме при изучаване на културата на маите, тогава още не са съществували.

За календара си и за астрономическите си открития, благодарение на които календарът бил постоянно поддържан, майа полагали огромни грижи. Редовно свиквали народни „конгреси" за астрономията и календара, и на първо място да уточнят вероятно започването на новия хааб — началния ден О поп. Учените са установили, че един от тези всенародни календарни „конгреси" се е състоял в Копан в 765 година. Заедно с уточняване началото на най-близкия хааб, главна задача на този астрономически „конгрес" била оправянето на календарните неточности, допуснати в течение на предидущия петдесет и две годишен цикъл.

За да бъде датировката още по-точна, по време на Старото царство към обикновените дати добавяли данни, изчислени или въз основа на въртенето на Луната, или най-често на Венера.

Например до средата на VIII век, за обозначаване на който и да е  ден маите използвали много сложен начин, изискващ цели десет йероглифа и посочващ, грубо казано, колко бактуна, катуна, туна, уинала и кина са изминали от началната дата на летоброенето им до този ден. Тази много сложна система на датировка, която се открива преди всичко по паметниците от V — VIII столетие, в американистиката е прието да се нарича „дългите сметки". За първи път този начин на записване на времето бил дешифриран от Дж. Т. Гудмен.

От средата на VIII век от стелите на маите изчезват дългите сметки и се появява нов начин на датиране, наричан от маите у кахлай катуноб и който днес се означава като „кратка сметка". Краткият начин бил по-прост. Датата означавала колко дни са изминали от свършването на последния катунов период до момента на записа.

Досега говорихме за двете общоприети години на маите — цолкин и хааб. Но изучаването на една от трите запазени книги на маите, наречена Дрезденски кодекс, показало, че в своите „математически" религиозни обреди жреците използвали и трети календар с година, траеща 584 дни, времето на едно завъртане на Венера. Маите без труд изчислявали, че пет такива години съответстват на осем хааба. Последният ден от този цикъл, свързан с Венера и Слънцето, жреците отбелязвали особено тържествено. А още по-тържествено било завършването на „големия цикъл на Венера", продължаващ 5 х 13 х 584 дена, или по този календар 65 години, което точно съответствало на два големи цикъла на хааба, или 104 години. Съществуването на третата година на маите, и сложното съответствие между отделните календарни системи, за установяването на които се трудили астрономи и жреци, убедително показва, че удивително точният календар на маите изцяло е загубил своето първоначално предназначение — да служи на нуждите на земеделието — и се е превърнал в съвършена, но безполезна и самоцелна игра с числа и иреални съотношения. Съотношения, на които религията на маите винаги е приписвала някакво висше, свръхестествено предназначение.

Както в развитието на астрономията и математиката, така и в развитието на писмеността маите изпреварили всички други високоразвити култури на доколумбова Америка. Може да се предположи, че поне в основни черти маите са заимствали йероглифите от олмеките. Но даже и ако не им се признае авторство върху основните принципи на това писмо, не можем да не при¬знаем, че те са ги развили и щедро обогатили с нови елементи. Маите повече, от която и да е друга народност в древна Америка са писали истински книги. Благодарение „управлението" на Диего де Ланда и неговите последователи до нас са достигнали само три йероглифни „кодекса" на маите. Освен тези книги в градовете на маите са се запазили и няколко стотици надписи, изсечени върху камък.

Писмеността на маите до неотдавна представляваше един от най-големите научни проблеми на американистиката. Десетки европейски и американски изследователи са се опитвали да го разшифроват. И дълго време напразно. Немският американист Паул Шелхас стига дори до извода, че да се разшифрова писмеността на маите, е невъзможно.

Неотдавна с този проблем се зае и съветската американистика. Достигнатите от нея резултати в областта на разшифроване йероглифите на мезоамериканските майа, показват, че скептичността на Шелхас е необоснована. Началото на интензивното изучаване на писмеността на маите в СССР е тясно свързано с името на ленинградския американист Юрий Кнорозов, завършил в 1949 година Московския университет и увлечен още от студентски години с проблема за изучаване писмеността на маите. Още в 1955 година въз основа на проучванията на първо място на Дрезденския кодекс той публикува работата си „Системата на писменост на древните майа", където, първо, стига до заключението, че йероглифното писмо на маите не се отличава особено съществено от йероглифната писменост на Стария свят, преди всичко китайската и египетската, а второ, посочва, че повечето от йероглифите на маите имат строго определено фонетично значение и представляват сричка. Тези знаци той разделя на четири групи:

1. Гласни от така наречения тип А, които се използват за записване на начален или заглавен гласен звук в думата.
2. Сричкови от типа „АБ", състоящи се от гласна, след която следва съгласна (напр. Ах, Ак, Ет и т. н.)
3. Сричково-съгласни от типа ,,Б(А)", състоящи се от съгласен звук, след който следва гласна. Най-често се срещат на края на думата.
4. Сричкови знаци от типа „БАБ", представляващи съгласна + гласна + съгласна (напр. Бел, Тул, Нал и т. н.)

Истинските идеограми, които изразяват цяло понятие, цяла дума, както твърди Кнорозов, са много малко. Така например в йероглифното писмо на маите съществува идеограма за думата „болай" — ягуар, „йаш" — зелено, и т. н.

Известни са три йероглифни кодекса на маите: Парижки, Дрезденски и Мадридски, наричани така според местата, където се съхраняват. Дрезденският, намерен в 1739 година, е три и половина метра дълъг и се състои от тридесет и осем листа. В 1859 година между книги, предназначени за изгаряне, бил намерен Парижкият кодекс. Третият, Мадридският, а иначе Трокортесианският, е най-обширен. Дълъг е 5 метра и 55 сантиметра и има 56 листа.

Наред с тези кодекси маите са ни оставили още няколко ръкописа, написани или преписани с латиница в първите години след конкистата. Между най-известните от тях са великите епически произведения на доколумбовата индианска литература — "Попол Вух" и „Чилам Балам". Напомняме, че чилам са се наричали жреците — прорицатели на маите. Балам, също балай или болай, е думата на маите за ягуар. Известни са ни няколко „Чилам Балам" — ръкописи с различни сведения за историята и религиозните представи на маите. Наречени са по имената на местата, където са намерени, например „Книга на пророка ягуар от Чумайел". Освен това в Гватемала били намерени т. нар. „Какчикелски анали", ръкопис на езика на маите, разказващ историята на племето какчикел и управляващата го династия Шахила.

И все пак най-известният литературен паметник на маите си остава „Попол Вух", най-голямото известно епическо произведение на индианците от доколумбова Америка. Този бисер в съкровищницата на световната литература е ценен както за специалистите, така и за обикновените читатели, с това че вярно предава религиозните и философски представи на племето киче, едно от племената на великото семейство на централноамериканските майа.

Оригиналният ръкопис „Попол Вух" е бил написан очевидно на йероглифно писмо. След идването на испанците в Гватемала ръкописът е преписан на латиница.

Произведението е твърде обширно. Книгата е разделена на три главни, почти самостоятелни части. В първата от тях се описва например сътворението на света от главните божества на киче; възникването на животните, създаването на хората, след това се разказва за потопа и за унищожението на „дървените хора". Тук повествованието неочаквано прекъсва и започва втората, най-пространната и вероятно най-прекрасна част, твърде много напомняща гръцката митология, разказваща за удивителната съдба на двама герои — приятели Уанапу и Шбаланке, за борбата им с гордия „полубог" Вукубкакиш и двамата му сина, слизането им в подземното царство Шибала, където се състезавали с владетеля на подземното царство в игра на топка, за приключенията на двамата герои в „къщата на тъмнината", в „къщата на ягуарите", в „къщата на прилепите" и накрая за победата им над владетеля на подземното царство.

Третата част продължава разказа за сътворението на хората. Божествените създатели, недоволни от първите и вторите свои творения — хората от глина и хората, изрязани от дърво, — отново направили човек, но този път от свещеното растение на маите - царевицата. Този човек се оказал удачен и всички киче са негови потомци. В заключителната, исторически ценна част на Попол Вух е отбелязано обединението на киче, говори се за произхода на отделните племена и за племенните им божества. И накрая в Попол Вух се изреждат владетелите на отделните групи на киче - Нихаит, Кавек, Ахуа, Киче — от „праотците" чак до написването на книгата. Попол Вух е безспорно най-прекрасното запазено произведение в проза от доколумбовата индианска литература. Трудно е да се реши коя от частите на Попол Вух заслужава да бъде изтъкната пред останалите. Може би тази, която разказва как боговете сътворили света и хората. Как съвсем по „човешки", истински, боговете на маите се опитват да сътворят човек, който да е достоен владетел на живота на земята. Какъв патос има в това многократно сътворяване!

Да си припомним трите велики успеха на тази най-бляскава култура на Стара Америка: писмеността, математиката и астрономията. А архитектурата на маите свидетелства най-красноречиво за зрелостта на културата им. Философските възгледи, религиозните представи, общественият живот на високите индиански култури, всичко това изследователите трябва да реконструират, да събират като мозайка от откъслечните сведения, които са ни оставили тези отдавнашни обитатели на Америка. А прекрасната архитектура на маите от пръв поглед говори за тяхната висока култура и усет за изкуство. Архитектурата на маите също е най-развита от всички останали високоразвити индиански култури в Америка. За разлика от инките те са познавали свода, макар и стъпаловиден. Познавали хоросана, който приготвяли с вар, познавали и метода за гасене на вар. Освен пирамиди и палати, маите строели в градовете си и астрономически обсерватории, колонади, монументални стълбища, врати или по - скоро някакви триумфални арки. Всички тези архитектурни видове се срещат не само в един или няколко града на маите, а по цялата тяхна територия.

Покрай градовете маите строели и истински шосета, които наричаме „бели пътища", защото са постлани с бял юкатански варовик. Главният бял път на маите (на техния език - сакбе, множествено число — сакбеоб), дълъг 93,5 километра, свързвал град Коба, който бил важно кръстовище на тези сакбеоб, с град Иашуна, намиращ се южно от Чичен Ица.

Това шосе е широко приблизително 10 метра и е като почти всички останали бели пътища от половин метър до два и половина метра над терена. И е забележително с още нещо: съединява, с изключение на малки отклонения към близки градчета, двете средища — двете точки по права линия и практически без отклонение.

Бели пътища свързват Тихо днес Мерида — с религиозния център Ицамал и от Ицамал продължават до Пол. Пътищата при маите, както можем да се убедим, служат повече за религиозни цели, отколкото за търговия или като при инките за свързване на отделните части на страната, а за военни цели изобщо не служат.

Но да се върнем в градовете на маите. Тяхната архитектура не само в качествено, но и в количествено отношение превъзхожда всички останали доколумбови високи култури. Каменната архитектура на маите се развива на основата на самобитната им дървена архитектура и в главни линии я повтаря. Най-старият паметник на каменната архитектура — малка каменна пирамида, отнасяща се вероятно към второто столетие — е намерен в Уашактун. За строителен материал е служил предимно варовикът.

Много спорове са се водили относно характера на градовете на маите. По-рано някои изследователи предполагаха, че тези градове са били само култови центрове и в тях не е имало някакви по-значителни групи жители. Днес вече се знае, че маите са строили истински градове. Многочисленото простолюдие, трудещите се живеели в предградията. В самия град са били дворците, „манастирите", обсерваториите, площадки за „баскетбол", някакви особени „танцови площадки" за обредни танци, широки стълбища, великолепни пътища за поклонници и преди всичко храмове, издигнати на високи пирамиди. В покрайнините на тези градове, понякога дословно зад градските стени живеел „народът". Обикновените жители на градовете - държави живеели в малки домове — по-скоро колиби, заобиколени от градини или огради. Броят на обитателите на тези градове бил необикновено висок. Според мнението на един от най-добрите познавачи на културата на маите С. Дж. Морли, градовете „втора категория" (американистите делят градовете на маите според запазените архитектурни паметници на 4 категории) наброявали приблизително 50 хиляди жители. Към „ІІ категория" американистите причисляват 19 града, в това число Уашактун, Коба, Калакмул, Накум, Паленке, Наачтун, Йахчилан, Ецна и др.

Населението на градовете „I категория" като Копан, Тикал, Ушмал и най-значителния от тях Чичен Ица, според изследователите е било приблизително 200 хиляди жители. И така, градовете на маите съвсем не са били слабо населени. А най-големите от тях по численост и гъстота на населението в първата половина на нашето хилядолетие значително превъзхождали европейските градове от това време — Париж, Венеция, Лисабон и разбира се, Прага.

Да посетим поне главните метрополии на маите Копан и Тикал, отнасящи се към епохата на Старото царство. Копан (разположен в днешен Хондурас) с право е заслужил възторжените оценки на изследователите. Риве започва своето описание на най-значителните градове на маите с разказ за Копан. Морли нарича Копан „Александрия на древните майа", а Томпсън — даже „Атина на Новия свят". Всички тези почетни сравнения са напълно оправдани. В периода на Старото царство прекрасният Копан е бил основен център на развитие на науката на маите, и преди всичко на астрономията. Намерените в Копан астрономически таблици превъзхождат с точността си всички други изчисления на маите от този род. Разцветът на науките в Копан е способстван от факта, че той е просъществувал по-дълго от другите градове на маите (най-старата дата от историята на Копан е 460 година, а последната 801 година). Градът се е състоял от централна монументална част и 16 крайни „квартала", един от които е отдалечен от центъра на цели 11 километра. В централната част на Копан се намира т. нар. Копански акропол — комплекс от пирамиди, тераси и храмове, заемащ площ от няколко хектара. Отличаваща се с красотата си е пирамида № 26 (построена в 756 година). Друга забележителност на Копан е Стълбата на йероглифите, на 62 каменни стъпала е изсечен гигантски йероглифен надпис с повече от 2 хиляди знака.

Най-големият от известните досега градове на маите (работата по изследването на тайнствения Цибалчалтун досега не е приключена) безспорно е Тикал, основан в 416 година. Тикал се намира в Петен, на около 50 километра от най-стария град на маите Уашактун, с който го свързва бял път. Отдавна обезлюденият Тикал днес е заобиколен от непроходими тропически джунгли, в които расте махагон и се разхождат ягуари. Центърът на града, разположен на варовикова площадка, се пази от двете страни от оврази. Петте големи архитектурни комплекса на Тикал са свързани помежду си с „булеварди". В четвъртия комплекс се намира най-голямата известна пирамида на маите, висока 70 метра. Исполинският град се слави и с множество стели (83) и олтари. (54). Тук са били намерени и първите значителни работи на дърворезбарите майа — рамки на прозорци и прагове с прекрасна дърворезба. Тикал, най-големият от градовете на Старото царство, първи бе реставриран. Тъй както някога Еванс реставрира критския дворец в Кносос, така сега (започвайки от 1956 година), със средства на Пенсилванския университет американистите се опитват да върнат първоначалния вид на Тикал.

Ушмал, чието възникване се отнася към времето на „ренесанса на маите", е бил главният център на обширната област Юкатан, наричана от маите с името Пуук. Тук варовикови хълмове се редуват с широки равнини. Резиденцията на управляващата династия Шиу в Ушмал е най-красивото от всички здания на маите. Около този дворец Шиу построили много други дворци и пирамиди: овалната Пирамида на вълшебника, в която се намират пет малки „светилища", така нареченият Женски манастир, просторна площадка за игра на топка и някакви големи здания с неизвестно предназначение. Главните зали и врати на едно от тези здания са украсени със стилизирани изображения на костенурки и затова то е получило названието Дворец на костенурките.

Пирамидата на Магьосника, Ушмал. Снимка: Sybz Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Най-важният, най-великолепният и несъмнено най-гъсто населеният град на маите е бил Чичен Ица. Този град е изключение сред недълговечните градове на маите. Чичен Ица е основан по време на Старото царство (вероятно 455 година) и напуснат след две столетия (692 година). В 987 година е бил отново заселен от същото племе, върнало се на Юкатан заедно с толтекските завоеватели. В течение на три столетия Чичен Ица е най-значителният град на маите и важен център за поклонение. В 1441 година е отново напуснат. Градът е разположен на абсолютно равно място и представлява почти правилен правоъгълник с дължина три километра и широчина един километър. В доколумбова Америка играел същата роля, каквато в своето време Ур или някой друг от месопотамските градове. Чичен Ица — това е Париж и Лурд в света на маите. Сърцето на Чичен Ица бил свещеният извор или синот, от който градът е получил и името си (в превод „При кладенеца на племето ица"). При този кладенец идвали поклонници от цял Юкатан. От свещения кладенец започвали бели пътища, свързващи града с други важни центрове на поклонничеството на полуострова. Градът е изцяло свързан с идването в Юкатан на толтекско-мексиканските преселници, затова тук следите на толтекското влияние са много по-забележими, отколкото в който и да е друг център на маите. Главната пирамида в Чичен Ица е посветена на Кукулкан, преведеното на езика на маите име на общомексиканското божество Кецалкоатл. Тази пирамида (обикновено днес е наричана с испанското ѝ име Ел Кастильо - Крепостта) прилича поразително на пирамидата в толтекската Тула. За толтекската метрополия напомнят и стълбовете, покрити с изображения на Пернатата змия. Толтеките донесли в Чичен Ица и онова лежащо божество с отвор на корема, което маите наричат Чакмоол.

Тази стъпаловидна пирамида, както и много други мезоамерикански пирамиди, представлява нещо като луковица. Ако снемем горната ѝ обвивка, бихме намерили още една, съвсем същата, но с по-малки размери пирамида. Календарът също повелявал - издигни след определено време над вече издигнатата пирамида още една. Не я строй до нея, а я наложи на тази, която стои тук от миналия цикъл.

„Разсъбличането" на пирамидите е най-увлекателното занимание за учените. Освен това в пирамидата са скрити още няколко помещения, например Залата на ягуара, пазена от статуя на ягуар. Друга гордост на Чичен Ица е така нареченият комплекс Храм на воините. Разбира се, това също е пирамида и пак напомня за толанския Храм на Зорницата. Недалече се намира Храмът на ягуарите и игрище за „баскетбол". Тази игра се е играела с каучукови топки, много твърди и тежки, на продълговато поле и е имала ритуален характер. На играчите не се разрешавало да докосват топката с длани, да играят можели само с лакти, рамене и хълбоци. Побеждавала групата, която първа вкара топката в кръгло отверстие, направено в каменна стена. Към забележителностите на Чичен Ица се числят и Акаб Циб — „Къщата на черното писмо", Чан Чанчан — „Червената къща", площадка за обредни танци, наричана сега Храм на Венера.

Още няколко думи за естествения воден източник — сенота на Чичен Ица. Човек, поне малко запознат с природните условия в Юкатан, с основание ще възрази: откъде тук, на Юкатанския полуостров, където, за разлика от джунглите в южните територии на маите не тече нито една река или поточе, откъде тук се е появила вода. И все пак има — в т. нар. сеноти. Думата „ценот" от езика на маите днес неправилно записваме като „сенот". Но какво представляват тези сеноти? Варовикът, покриващ цялата територия на полуострова, е изключително шуплив, затова в целия Юкатан не съществуват реки. Но дъждовната вода, на хиляди места проникваща през варовиковото покритие, се отцеждала в подземни реки и по целия Юкатан се образували природни водохранилища — сеноти. Сенотите са изключително интересни за нас преди всичко с това, че са били почитани като свещени места. Та нали от водата напълно зависело земеделието на маите. Богът на водата и четиримата богове на дъжда (Чаки) се ползвали с изключително уважение и сенотите — единствените водоеми в тази суха земя — се почитали наравно с боговете. Сенотът Чичен Ица бил място на жертвоприношения и поклонничество. Един от даровете, принасяни на Чаките, били човешките жертвоприношения: в сенота хвърляли избрани девици. В книгата на Диего де Ланда има забележка, че ако някъде в Юкатан могат да се намерят съкровища, то това ще е само в свещените кладенци. Археолозите не са отминали тази фраза. Един от тях, Едуард Томпсън, частично изпомпвайки водата от сенота Чичен Ица, чиято дълбочина е 58 метра, заедно с шест гръцки водолази се спуска на дъното и действително намира съкровище — десетки златни и нефритови украшения и десетки скелети на млади момичета. Боговете на дъжда очевидно не са се спускали в сенота за своите девици.

Освен четирите градове — метрополии на маите от „I категория" — Копан, Тикал, Ушмал и Чичен Ица — постепенно бяха открити повече от сто и тридесет други градове и ние, естествено, нямаме възможност да споменем всеки. И все пак два или три от тях се отделят от общия фон и заслужават внимание. Първият от тях е Паленке, намиращ се в мексиканския щат Чиапас и основан вероятно в 642 година. Паленке се изучава повече от 200 години, но едва в 1951 година известният испански американист Алберто Рус Лууилер направи вълнуващо откритие. По това време Рус Лууилер подготвя реконструкцията на една от най-значителните пирамиди в града — така наречения Храм на надписите, разположен в непосредствено съседство с „двореца". Изследвайки вътрешността на пирамидата, той обърнал внимание на една от каменните плочи на пода, за която му се струвало, че стои над нивото на останалите. Той забил кирка в пролуката и, повдигайки плочата, с удивление забелязал тясна стълба, затрупана с камъни. Тайната стълба правела няколко завоя и на дълбочина 18 метра стигала до каменна плоча. Вратата, която се оказала зад плочата, била пазена от скелетите на шестима мъже, очевидно живи погребани в това странно помещение. Когато отворил каменната „врата", ученият се озовал в зала. На пода имало голям камък с изсечен портрет на „Велик човек" и дълъг йероглифен надпис. А когато с помощниците си вдигнал петтонната надгробна плоча, намерил скелета на погребания владетел на Паленке, украсен с изкусно изработен нефритов нагръдник и нефритови обици. Откритието на Рус имало изключително голямо значение. До 1951 година повсеместно се считаше, че американските пирамиди, за разлика от египетските, не са гробници.

Паленке. Снимка: AlejandroLinaresGarcia Лиценз: GFDL

 

Приблизително по същото време в джунглите близо до река Усумасинта американски фотограф, служител на известната Юнайтед Фрут къмпани, открива неизвестен дотогава град на маите, основан в 541 година, който американистите наричат Бонампак — дословно преведено „Рисунки на стените", тъй като в едно от зданията на неизвестния дотогава град са открили великолепни фрески от края на IX столетие. В художествено отношение могат да бъдат сравнени с фреските в Кносос. Бонампакските фрески, освен изключително високата художествена стойност имат и историческа стойност. Неизвестният автор е запечатал в тях картината на тогавашния обществен живот: владетелят, воините, простолюдието, робите — военнопленници, дрехи, обувки, украшения, музикални инструменти, оръжие, религиозни обреди - възпроизвел е характера и степента на развитие на културата на маите в последната четвърт на IX столетие.

Съдбата на третия и последния от тези забележителни в много отношения градове на маите напомня донякъде съдбата на Бонампака. Той също е открит неотдавна и е кръстен от американистите. Наречен е Цибилчалтун, буквално „Там, където има надписи на плоски камъни". Първото съобщение за руини на град, случайно намерени в джунглата, близо до една усамотена юкатанска хасиенда, се появява още в 1941 година. Едва след няколко години тук започва да работи група американисти — експедиция на ню-орлиънския „Тълан Юнивърсити". Когато под ударите на мачете и брадви гората започнала да оредява, оказало се, че новооткритият град превъзхожда всички очаквания. Първата информация за откриването на Цибилчалтун, публикувана в списанието на Географското общество на САЩ, твърди, че Цибилчалтун е бил най-големият град на доколумбова Америка. Разпростира се на площ, по-голяма от 30 квадратни километра. Но това не е единствената изненада от предварителното изследване на града. Ние вече знаем, че като правило градовете на маите са имали краткотраен живот. Разкошният Киригуа например е бил населен само 50 години. А Цибилчалтун, както твърдят първооткривателите му, е единственият от известните ни градове на маите, който е просъществувал 3500 години. Това означава, че е възникнал още в предмайско време. Нещо повече. Животът в него е продължил и след испанското нахлуване, за което свидетелстват развалините на малък християнски параклис. Градът по нищо не се отличава от останалите градове на маите. Централната ос на града е била бял път — трикилометрово шосе, за строителството, на което, както е изчислил един от изследователите, д-р Ендрюс, са били употребени 350 хиляди тона камъни. Покрай пътя са се издигали храмове и дворци, в центъра — огромно здание, вероятно резиденция на владетеля на града, от лявата страна в края на пътя — „Храмът на седемте статуетки", наречен така по намерените в него седем глинени фигурки. Те стояли на пода на светилището. Две от статуетките представляват фигурки с огромни гърбици, друга изобразявала заек, четири имали деформирани кореми. Очевидно тези стетуетки е трябвало да прогонват болести и недъзи, които нагледно изобразявали. В храма — за архитектурата на маите това е изключително рядко явление — има истински прозорци с рамки от дървото сабинче, твърдо като желязо. За да отреже късче от това дърво, един от откривателите на града, д-р Бригс, трябвало да използва пила за желязо. Той изследвал късчето с радиоактивен въглерод С14. Първата проба показвала, че дървото е „умряло" в 458 година, а втората — в 508 година. По такъв начин въглеродните проби потвърждават древността на града, който, както виждаме, е съществувал на север в Юкатан още по времето, когато животът на обществото на маите е бил съсредоточен далеч на юг. Вече разказахме за сенота в Чичен Ица. Подобен сенот е открит и в Цибилчалтун. Маите го наричали Шлаках — „Стария град". Този кладенец бил изследван от водолази и на дълбочина 50 метра те намерили кости на множество човешки жертви, останки от флейти, счупени наполовина, на които жертвите са свирили пред смъртта си и т. н. Цибилчалтун е изследван, може да се каже, от горе до долу. Ако някога, преди сто години в търсенето на древни паметници на индианската култура американистите, прониквайки в джунглите, не разполагаха с нищо друго, освен с очите си и следователно със своите рисунки, днес американистиката си служи с радиоактивно изследване, камери и десетки други чудеса на техническия прогрес и всички те потвърждават, че маите, тези усамотени жители на Юкатан и тропическите лесове на юг, са създали култура, равна, на която няма в цяла доколумбова Америка. Славата на тази култура ще продължава да расте. Ще бъдат намерени нови Цибилчалтун и нови пирамиди. И когато учените съберат всички отломъци на старата мозайка, пред очите на удивения свят ще се открие величествената картина на староамериканските култури, които принадлежат към историята на нашата планета, също както културите на Древна Гърция, Рим, Египет, Израел, Индия или Китай.