Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985
Превод: Ирина Херакова
Поетът е казал, че империята на инките била „златистото изумление на юга". „Югът" в историята на високите американски култури са средните Анди. „Северът" било Мексико и цялата Мезоамерика. Но злато и истинска златна култура били намерени на съвсем друго място, между тези две ключови области на индианска Америка: в планинския североизток на Южна Америка, където днес се намира република Колумбия. Затова понякога тези култури се наричат староколумбийски. Именно някогашните колумбийски индианци са ни оставили великолепните произведения на златарството си (само в Музея на златото в столицата на Колумбия Богота се съхраняват над 75000 златни предмета, рожба на тези култури) и са вдъхновителите на легендата, блестяща и великолепна като тяхното злато, вълнувала още първите завоеватели. В нея се разказвало за златния крал, на испански Еl Dorado, който от главата до петите бил облечен в злато. Странно, но легендата казвала истината. Златният крал бил владетел на една от малките „империи" на колумбийските муиска. Но преди да поемем на път към Елдорадо, ще се опитаме да намерим неговите предшественици, предшествениците на културата муиска в древна Колумбия. За тях ние знаем много по-малко, отколкото, да речем, за предшествениците на ацтеките или инките. Най-старите колумбийски култури не са ни оставили злато, а камък — големи и странни каменни статуи на хора с къси крака и доста безформена глава, от чиито уста се подават огромни зъби — резци (може би отново ягуар, както при олмеките и чавинците?).
Първата среща на учените с тези странни паметници била около селището Сан Агустин в горното течение на река Магдалена. Затова и културата била наречена „санагустинска". Статуите стоят на малки естествени възвишения, наричани на испански меситас (буквално „масички"). Последователно били открити повече от триста статуи. Много от тях имат по тялото си и още една глава — на животното — покровител. (Някои индиански племена вярвали, че всеки човек е трайно свързан с определено животно, с което има обща съдба; възможно е също така във фигурите с една човешка и една животинска глава да е въплътена и представата, че боговете, управляващи света и човешката съдба, могат да приемат и образа на животно.)
Други произведения на санагусгинската култура са били намерени край извори и реки, вероятно с многобройните каменни изображения на дъждовници, жаби и попови лъжички неизвестните носители на тази култура са почитали водата, влагата и свързаното с нея плодородие.
По същото това време, когато хората от течението на река Магдалена дялали своите грозни жаби и хора с ягуарски зъби и две глави, в западните части на Колумбия, в централните Кордилери възникнала друга, също безименна за нас култура, която учените нарекли Tierradentro. Това неточно название означава, че земята, в която живели нейните носители, се намира „по средата" — по средата на Кордилерите и между двата известни днес колумбийски града Нейва и Попайан. Всички паметници на културата тиеррадентро се намират в необичайни гробове-шахти. Овалните гробници, често скрити дълбоко под земята, са свързани с повърхността с тясна, наклонена шахта. Гробовете на неизвестните носители на тази култура се разраствали все повече и на ширина, и на дължина. Стените им винаги били украсени с особени черно-червени рисунки. Таваните на гробовете-шахти били поддържани от дебели стълбове. Вътре нямало саркофази или ковчези, а украсени с геометрични шарки урни. Понякога в един гроб имало по сто урни, т. е. сто мъртви заедно.
В един от тези гробове била намерена прекрасна златна маска. Именно от нея — най-стария златен предмет, направен от колумбийските индианци, — започва невероятната златна вълна от произведения на древноколумбийското златарство, която по-късно примамила в Колумбия толкова много хора.
Но обработването на злато не било привилегия единствено на народа на златния крал. Най-прочутите златари били индианците кимбайа, дошли в Колумбия от територията на днешна Венецуела. Шест техни племена били сдружени в мощен съюз и живеели край средното течение на река Каука. Техните съкровища също били намерени от белите в дълбоки до трийсет метра гробове-шахти. Почти всичко, което кимбайа слагали при своите мъртви било от злато — намерени са златни бутилки, златни звънчета, обредни предмети, златни шлемове, златни ризници и прекрасни кухи златни статуетки. Дори и урните, в които бил полаган прахът на умрелите, често били от чисто злато.
Освен кимбайа и муиска известни с обработка на злато били и колумбийските тайрони, живеещи на север, в подножието на днешната Сиера Невада де Санта Марта. Свидетелство за това, че културата им е била действително „златна", е и самото им название, буквално преведено то означава „златари". Но освен в тази област тайрони се прочули и като отлични архитекти и строители, особено като строители на пътища, които свързвали всички техни селища. Пътищата им преминавали и през водните препятствия посредством мостове или широки насипи.
Много градове на тайрони били доста големи, те заемали площ от няколко квадратни километра. Къщите били издигнати върху високи каменни тераси. В центъра на всяко селище стоял храм. Аристокрацията и свещенослужителите били погребвани в богати гробове-шахти. В един такъв гроб например били открити над осем хиляди перли от карнеол, ахат и други редки минерали. И във всички било пълно със злато.
Най-голямо внимание обаче заслужава земята на златния крал и създателите на легендата за Елдорадо — славните муиска.
Те принадлежали към прочутото езиково семейство чибча, чиито членове обитавали обширни територии в северозападна Америка и Централна Америка — днешна Панама, Коста Рика, Никарагуа. Но говорещите на чибча муиска (името им означавало просто „хора") се различавали от останалите по високото равнище на своята култура и по характера на общественото си устройство.
По времето, когато дошли първите европейци, муиска обитавали планинските плата, високи повече от две хиляди и петстотин метра. Там не било топло, нямало почти никакви гори, но земята била много плодородна, дъждовете — чести, нищо чудно, че именно тези области от незапомнени времена били населени и се превърнали в люлка на високите индиански култури. Това била най-гъсто заселената част на цяла доколумбова Америка — през XVI в. в нея живеели около 60 — 70 човека на км2.
Но когато дошли първите испанци, общественото развитие на живеещите там индианци не било завършило своето развитие и завоевателите се срещнали не с една обща държава, а с девет зараждащи се „кралства" — племенни съюзи. В състава на деветте „кралства" влизали отделните „княжества" на муиска, наречени усаке, които били образувани обикновено от населението на една по-голяма долина, по същество хора от едно и също племе, живеещи в 80 — 100 селища. Начело на усаке стоял наследствен вожд, нещо като княз, който управлявал цялата дейност, труда, а понякога и личния живот на обикновените земеделци муиска. Муиска отглеждали картофи, царевица, батати, кока, домати и тютюн, от животните — само кучета. Освен свободните земеделци, занаятчии, миньори за благото на държавата се трудели и много роби — военнопленници.
Ако простият муиска не бил земеделец, бил занаятчия. Тъчал платове, правел сравнително груба керамика, обработвал скъпи метали или скъпоценни камъни, предимно смарагди. И именно с обработката на злато били прочути муиска, макар че в техните земи злато не се добивало. Муиска имали много смарагдови рудници* част от които съществуват и до днес.
Освен това муиска добивали и сол от изворите със солена вода, намиращи се на много места из земите им. Те наливали водата в съдове, след това я изпарявали, счупвали съда и събирали останалата на дъното сол. Най-голямото „предприятие" за сол се намирало в Немокона. Муиска били и много добри търговци. На всеки четири дни в големите градове се правели пазари. Продавали се тъкани, сол и най-вече листа на кока. Освен това муиска едни от първите в стара Америка организирали междудържавна търговия. Най-важният продукт на износа била солта, за чието пренасяне муиска построили специален път, водещ от платата на север чак до морето. По този „Път на солта" по-късно влезли испанските завоеватели. Муиска изнасяли също и прекрасните си смарагди, тъкани и др. От съседите си те купували главно злато.
Муиска единствени в цяла доколумбова Америка изнамерили златните пари. Испанските хроникьори наричали малките златни кръгчета техуелос. Една индианска монета била равна на 6 — 10 песос.
Но първите испански хроникьори отделят по-голямо внимание на управляващата прослойка в отделните държави, и особено на върховните владетели „златните крале" или „златните князе". Когато дошли първите европейци, муиска живеели в девет държави: Сачика, Тинхака, Чипата, Сабойа, Гуанента и Тундана, Ирака, Тунха и Богота. В началото на XVI в. първите шест вече били загубили значението си. Седмото — Ирака, в което се намирали осем големи града, от край време давало на муиска висши духовници. Но действителната власт над всички земи на муиска държали в ръцете си „кралете" на Тунха и Богота. Кралят на първото кралство се наричал саке, затова понякога неговите владения могат да бъдат означени като „Саке". Южно от Тунха се намирало „кралство" Богота. Владетелите му се наричали „сипа". Когато дошли първите европейци, сипа вече владеел тринайсет големи долини със стотици села и десетки хиляди души население. Отначало заедно с Тунха, а по-късно и сам, той завладявал едно след друго всички кралства на муиска. Някои се присъединявали към него с договор или чрез брак. Така Богота растяла и укрепвала много по-бързо от съперничките си. И ако испанците бяха дошли десетина години по-късно, вероятно щяха да намерят една общонародна консолидирана държава на муиска, управлявана от един общ крал — сипа.
Богота се сблъскала за пръв път с най-силната си съперничка на края на петнадесети век, когато начело на кралството застанал сипа Сагуамачика. Отначало той нападнал две независими до този момент княжества Фусагасуга и Тибакуй и ги присъединил към кралството си. По същото време князът на васалното княжество Гуатавита се опитал да отхвърли владичеството на сипа, търсейки помощта на съседното кралство Тунха. Но сипа успял да се справи с непокорния княз и тръгнал с войските си срещу Тунха. В кървавата битка, в която участвали над петдесет хиляди войници (муиска били въоръжени с копия, прашки и дървени боздугани и изобщо не употребявали лъкове), загинали и двамата предводители — саке и сипа. Така конфликтът останал нерешен. Новият сипа Немекенсе („Кост на пума") успял да присъедини към Богота нови княжества, но при една битка с войските на Тунха бил ранен и умрял.
Тогава (малко преди идването на испанците) на трона на кралството се възкачил нов сипа Тискесеса. Неговата войска се готвела да нападне Тунха, но дошли белите завоеватели.
Сипа, кралят на Богота, смятал, че произхожда от луната. А врагът му саке, кралят на Тунха, се мислел за потомък на слънцето. Майката на първия саке била индианка, на име Горанчача, а бащата — самото слънце. „Божественият произход" на кралете предопределял почестите, които поданиците им трябвало да им оказват. Никой муиска не смеел да погледне краля в очите. Кралят приемал само онези, които предварително оставяли в хазната му ценни подаръци. Той пътешествал като инка на носилка от рядко дърво, украсена със златни пластинки. Дрехите на краля също били украсени със злато, на главата си имал корона и носел великолепен плащ. Кралете живеели в истински дворци, чието великолепие не страдало от факта, че били построени от дърво. Те били облицовани с плочки от чисто злато и украсени с резби и стенописи.
Кралят имал неограничен брой жени. Затова простосмъртните муиска често били принудени да водят дъщерите си в харема му като данък. Другите си данъчни повинности муиска изплащали в земеделски продукти или занаятчийски изделия. Събирачите на данъци били най-важните чиновници в държавата. Те съумявали да изземат неплатените данъци по много необичаен начин, описан в една от първите испански хроники. Данъчният чиновник завързвал за вратата на нередовния данъкоплатец специално обучена пума, а самият той се настанявал да живее в къщата. Длъжникът трябвало да заплати за всеки ден, прекаран от чиновника в дома му, по един топ платно в повече, а на страшната пума трябвало да предлага ежедневно по един чифт гълъби (Вероятно е ставало дума за друг вид птици, но поради липса на подходящ испански израз хроникьорът ги е означил като гълъби.) Данъците, заплатени от муиска, кралят разделял между себе си, аристокрацията, офицерите и свещениците.
След смъртта на краля на трона се възкачвал синът на най-възрастната му сестра. Съществувал такъв закон, че преди принцът да заеме трона, трябвало да управлява в едно от княжествата — в Чиа. Можем да смятаме, че първоначално сипа са управлявали единствено в Чиа и този обичай отразява по-стари времена. Затова и наследникът на боготския трон често бил наричан „чиа". Бъдещият крал се подготвял за своя пост шест години. Той живеел в храма, излизал само през нощта, не можел да яде месо, не можел да соли и да подправя ястията си и най-вече трябвало да избягва всякакви отношения с жени.
Ако „коронният принц" преодолеел успешно дългата подготовка за кралската професия, можел да седне на трона. Коронацията била много тържествена. Дори когато коронованият бил просто княз на някое княжество. Точно с коронацията на князете на Гуатавита е свързана една от най-примамливите за испанските завоеватели легенди — легендата за златния крал Елдорадо. На територията на това княжество се намира езеро със същото име, едно от най-големите езера в земите на муиска. Тук, на златна носилка бил донасян бъдещият княз. На брега на езерото той слизал от носилката и се събличал до голо. И понеже още от Андерсен знаем, че голият крал не е особено достойна гледка, жреците обличали новия княз в истински кралски одежди. Те намазвали бъдещия владетел с благовония и го покривали със златен прах. Така „облеченият" крал се качвал заедно с жреците на салове и отивал в средата на езерото. И докато леките салове се поклащали на вълните, жреците хвърляли в езерото златни украшения, диадеми, огърлици, пръстени.
Такава е легендата... Но да се върнем към проверените сведения. Поне в продължението на обряда те съвпадат с легендите. Когато салът стигнел средата на езерото и златните предмети били принесени в дар, владетелят скачал във водите, пречиствал се и се връщал при народа си. Така странният обряд приключвал и новият крал ставал законен владетел.
Естествено разказът за златния крал на муиска и за езерото Гуатавита, пълно със съкровища, вълнувал белите завоеватели, които дошли в Америка именно за злато. През четиридесетте години на XVI в. към страната на златния крал поели една след друга три експедиции. И я завоювали. Плячката била голяма.
Но истинското златно съкровище очевидно продължавало да лежи на дъното на езерото. И да примамва всекиго. Първоначално с него се заел един търговец от Лима Антонио Сепулведа. Той наредил в скалистия бряг на свещеното езеро да бъде издълбан канал и така действително част от водите били източени. После той извадил редица златни предмети от тинята на дъното (сега те се намират в Музея на златото в Богота). Но това не му стигнало. Само че държавните учреждения конфискували „улова" на Сепулведа, а него самия пратили в затвора за длъжници.
През XIX в. в Гуатавита дошъл славният немски учен Александър фон Хумболд. Той направил точна карта на езерото и отново изказал хипотезата, че тинестото дъно скрива огромно количество художествени предмети. Да се надяваме, че след време те ще бъдат извадени и ще станат достояние на световните музеи като едно изключително свидетелство за равнището на великата „златна" индианска култура.
Езерото Гуатавита. Снимка: HJCUBILLOS Лиценз: CC BY-SA 4.0
Очевидно свещеното езеро Гуатавита не е било единственото обредно езеро на муиска. Съществуващите сведения твърдят, че подобни ритуали са били извършвани и върху водите на езерото Фукене или на езерото Сиеча. Впрочем именно от водите на Сиеча е било извадено златно изображение на удивителния коронационен обряд — златна пластика на сал, върху който плува кралят с още десет души, вероятно жреци. Пластиката била закупена от Берлинския етнографски музей, но по време на пожара в бременското пристанище се загубила без следа.
Очевидно коронацията била свързана с религиозните представи на муиска. За тях обаче ние знаем твърде малко. Колумбийските индианци почитали слънцето и луната, които съществували според тях в дълбините на небето много преди да бъде сътворен първият човек. Едва по-късно, когато хората населили земята, от изток дошъл богът Бочика, който имал бяла кожа, светли коси, брада и мустаци и дълъг плащ, осеян с малки дървени кръстчета. Бочика, богът на войниците и кралете, дал на муиска добрите нрави, взаимната почит и любовта. Противник на Бочика бил Чибчакум („Жезълът на чибча"), богът на всички, които имали нещо общо със златото — миньори, златари и търговци.
Религиозните обреди били ръководени от жреци, наричани шеке. Шеке също така се грижели за храмовете, които се намирали във всяко по-голямо селище. Особено големи светилища били изградени в свещените градове Чиа и Ирака и в столицата Богота. В храмовете били принасяни многобройни жертви. Отново злато и смарагди, поставяни в специални жертвени кошове. Но муиска принасяли и човешки жертви. Това били военнопленници, а също така и 15 — 16-годишни юноши от други племена, които били наричани мохас. Те били смятани за посредници между хората и слънцето. Затова били принасяни в жертва на високи хълмове, близо до слънцето, в мига, когато на земята паднел първият слънчев лъч.
Жреците, които извършвали жертвоприношенията в чест на слънцето, приемали в храмовете дарове от злато и смарагди от името на боговете, а също така и организирали най-тържествения обред — коронацията върху водите на свещеното езеро.
Трябва да добавим още, че „златните индианци", племената влизащи в езиковото семейство чибча, живеели и в южните области на Централна Америка — на Панамския провлак, а може би и след него. Миналото на тези земи, на които днес се намират Никарагуа, Коста Рика, Панама и Салвадор, на тези земи, образували моста, по който са преминавали хора и култури от север на юг, от Мезоамерика до Андите, е познато твърде повърхностно на съвременната наука. Известни са само някои култури, съществували на територията на днешна Панама (културата чирики или кокле), познати са също така носителите на културата пипил, говорещи науа, за които се смята, че са дошли от Мексико, и няколко други имена. Но американистиката тепърва трябва да състави картината на тези индиански култури, представлявали нещо като мост между севера и юга, да подреди парченцата от тази безкрайно сложна мозайка на миналото.
