Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985
Превод: Румяна Кокаличева
След завладяването и разграбването на великите индиански империи, десетки нови завоеватели, жадуващи богатство и слава, се устремили към нови индиански Теночтитлан и Кахамарка. И най-фантастичните съобщения не изглеждали неправдоподобни. Сребърни градове, извори на младост, кралства, населени само от жени... Но най-много от всичко конкистадорите били привличани от легендата за „златното кралство" — на испански Ел Дорадо. Въпреки че за индианците чибча още нищо не се е знаело, разказите за Елдорадо, за владетеля му, облечен в злато, не давали покой на завоевателите. И тъй като от откриването на Америка било изминало вече почти половин столетие, претендентите за легендарните съкровища на Елдорадо били немалко. В областите, където се предполагало, че се намира владението на „златния крал", конкистадорите се опитвали да проникнат от различни страни.
Първата експедиция в тези земи, които папата с Тордесилския договор дал на испанците, колкото и да е чудно, била проведена от немци, оглавявани от Амброзий Ехингер. А как все пак в испанска Америка се озовали немци? Това станало така: Немските търговски фамилии Фугер и Велсер, забогатели преди това от търговия с Изтока по традиционните пътища, започнали да разбират, че след откриването на Америка и плаването на Васко да Гама покрай Африка, старите търговски пътища безвъзвратно губят значението си. И така Фугерови и Велсерови, най-богатите финансисти на тогавашна Европа, се опитват по какъвто и да е начин да вземат участие в испанската и португалска търговия с Новия свят. Португалците устояли пред фугеровските гулдени, но в Испания, особено Велсерови, постигнали своето. По времето, когато испанският крал Карл бил още претендент за трона, му заели огромни суми, благодарение на тях той осигурил пътя си до кралския дворец. За благодарност Карл, възкачвайки се на престола, с договор от 27 март 1528 година предоставил на Велсерови като колония обширна територия от Южна Америка между нос Де ла Вела на запад и нос Кодера на изток, а също и земите навътре в материка, лежащи между тези две гранични точки. Ако погледнем на картата, ще видим, че „частната колония" на аугсбургските Велсерови включва цялата територия на днешната Венецуела.
Велсерови не забавили овладяването на своята колония. Още на следващата година след подписването на договора, първата немска експедиция, предвождана от гореупоменатия Амброзий Ехингер, хвърля котва в Коро, град, построен от испанците на около 150 километра на изток от Маракаибския залив. По цялото крайбрежие на Венецуела в протежение на 2100 километра съществувало само едно селище на белите. По цялата обширна крайбрежна територия почти не били останали индианци. За някакви си 25 години те почти били унищожени от испанските ловци на роби. На испанците била нужна работна ръка за рудниците и плантациите на Антилските острови, а върху карибите — коренното население на венецуелското крайбрежие — кралската забрана за поробване на индианците не се разпростирала.
Ехингер, не можейки да намери по крайбрежието работна сила за планираната тук Велсеровска колония, се отправил към вътрешността на страната. От първите срещнати индианци той узнал за златоносната страна в Северните Анди и за нейния владетел.
Съобщенията му се сторили неправдоподобни и Ехингер дълго не можел да се реши. А пред него се мержелеело видението на нов Теночтитлан. През 1531 година той напуска Коро с експедиция от 200 немци и испанци и няколко хиляди носачи индианци. Първоначално се отправя на запад. Като преминава границите на Венецуела и навлиза в територията на днешна Колумбия, разказите за „западната страна на златото" започват да добиват реални очертания. Индианците сами носели на Ехингер злато като подарък или срещу различни дреболии. Но заедно със златото започнали да се появяват и трудности. Показали се първите хребети на Андите. Преходът през Андите донесъл на експедицията ужасни страдания — леденият планински вятър убивал не само носачите — индианци, родени в тропическите низини, но и останалите без сили немски наемници.
Ехингер бил твърде алчен за злато, по-алчен от всички останали конкистадори и гонел своята експедиция все по-високо към дефилетата, без да ѝ дава нито миг покой. За да не губят време, заповядал на индианците, които остават без сили да се режат главите, за да се снемат по-лесно железните нашийници, привързващи ги към общата верига, без да се налага да я разкъсват. Най-после им се отдало да преминат най-високия хребет и да се доберат до сърцето на Колумбия — река Магдалена. Индианците в тази област започнали да оказват съпротива на проникващите в земите им чужденци и в безбройните стълкновения Ехингер губел човек след човек. И въпреки че до границите на „златна империя" му оставали около 30 километра, той решил временно да преустанови придвижването, а плячката, която достигала над четири тона злато, да изпрати в Коро.
За тази цел той съставил отряд от тридесет човека, възглавявани от надеждния офицер Баскуня. Но срещу експедицията се обърнали и злините, извършени по пътя. Шепата конкистадори не се осмелявала да се върне по пътя, по който Ехингер проникнал в Колумбия. Местните индианци не били забравили за жестокостите, извършени от белите, и на Баскуня се налагало да търси друг път през непознатата девствена джунгла. Скоро от него избягали всички индиански носачи и белите били принудени сами да носят златото. Също както и за войниците на Кортес, златото се превърнало в бреме за тях. Не можейки да продължат, те закопали съкровището под няколко големи дървета, изсичайки по тях знаци и решили, разделени на малки групи по различни пътища, без да влизат в съприкосновение с индианците, да се промъкнат през джунглата и да се срещнат в Коро. Но не се срещнали — загинали всички, с изключение на един — Франсиско Мартин, който бил пленен от индианците, но си спечелил славата на лечител. По-късно бил купен от съседното племе и се оженил за индианка.
Основната част от първата експедиция в страната на чибча също се отказала от по-нататъшно придвижване напред и се върнала „у дома" в Коро, буквално от границите на Елдорадо. В един от сблъсъците с индианците загинал Ехингер, а същата участ застрашавала и останалите. И ги спасила срещата с „индианец", украсен с татуировки, с пера на главата и лък в ръце, „индианец", който за голямо удивление на заблудилите се, заговорил с тях на испански и немски. Да, това бил Франсиско Мартин — последният оцелял от „златния ескорт" на Баскуня. От него останалите живи от експедицията научили за смъртта на Баскуня и за съдбата на златното съкровище. Той им оказал и още една неоценима услуга — в облеклото и с татуировките на „своето" племе, знаейки езика на местните индианци ги превел през племенната територия и в края на ноември 1524 година те се добрали до Коро.
С това опитите на немците да намерят Елдорадо не свършили. През септември следващата година от Коро тръгва нова експедиция, водена от Георг Хохермут, роден в Шпира и наричан от испанците Спира. Хохермут, по-образован и по-човечен от Ехингер, повел хората си в същата посока. Никой вече не се съмнявал в съществуването на страната на чибча. А златните предмети, създадени в земите на златния крал и получени от немците при замяна с индиански търговци, били най-доброто доказателство. Но и експедицията на Хохермут не успяла да достигне страната на „златния крал". Достигайки главните хребети на Андите, участниците в нея не намерили път, за да преминат през тези, както им се струвало, напълно непристъпни планини. Четири години търсил Хохермут път през хребетите, загубил половината от отряда си, хиляди индианци, по-голямата част от конете. Накрая и той се предал. Върнал се в Коро, а скоро след това умрял.
Да проникне в царството на чибча от юг, се отдало на славния конкистадор Себастиан де Белалкасар. Той знаел за индианските съкровища от собствен опит — бил офицер във войските на Писаро и видял как от всички краища на страната носели в Кахамарка тонове злато, за да спасят живота на своя инка.
Капитан Белалкасар като повечето Писарови офицери бил от Естремадура. Избягал от дома си, се добира до Америка и се присъединява към експедицията на Писаро, а след завладяването на Перу става военен комендант на един от първите испански градове в страната — Сан-Мигел. По-късно се отправил към северните области на Тауантинсуйо (в днешен Еквадор), за да завладее района, където е разположена съвременната столица на Еквадор — Кито. Тук вождът Раминяуио събрал за борба с испанците двадесетхилядна армия. Да победи талантливия Раминяуио и неговата изпитана в боевете с испанците армия, помогнала на Белалкасар една от „удивителните случайности", съпровождащи залеза на индианската независимост в Америка. В момента, в който индианският военачалник се готвел да нанесе съкрушителен удар на изтощените испанци, започнало за пръв път от векове насам изригване на шестхилядиметровия вулкан Котопахи. Суеверните индианци си спомнили „старото пророчество", че краят на могъществото им ще дойде, когато Котопахи оживее, хвърли бялата си шапка и започне да изригва лава.
Индианците не се съмнявали: Котопахи предрекъл съдбата им. И за няколко часа от армията на Раминяуио, най-голямата в това време индианска армия в цяла Америка, не останало почти нищо. На Белалкасар дори не му се наложило да се бие. Кито и цял Еквадор попаднали окончателно под испанско владичество.
Но за властолюбивия Белалкасар дори властта над Кито не била достатъчна. И когато чул за „страната на златния крал", разположена някъде на север от „неговото" Кито, разбрал, че му се отдава още един знаменит случай. Без да губи време подготвил експедиция и потеглил. Въпреки че имал на разположение хиляди индианци, напредвал много бавно. Преминавайки границата на днешна Колумбия, първо завладял земите, наричани по името на главния вожд на местните индианци, Попайан. Тук той основал град със същото име, а по на север, в долината на река Каука, още един град — Кали. Тук той получил и по-конкретни сведения за страната на златния крал.
В Кали Белалкасар оставил част от войската си и с най-издръжливите се отправил на север. Знаейки, че гладът е по-лош и от студа на планинските пътища, и от отровните индиански стрели, той взел припаси за всички придружаващи го войници. Експедицията водела със себе си триста прасета. Разбира се „недисциплинираното" стадо много забавяло похода на конкистадорите.
И когато накрая се добрали до Богота, видели не само дворците на великолепния град, но и лагер на испански войници. Колко ли пъти Белалкасар е проклинал след това тези триста лениви прасета, лишили го от първенството и от златните съкровища на страната на чибча.
Откъде все пак дошли тези неочаквани победители на златната земя! Белалкасар не се съмнявал: безспорно от север. От изток Елдорадо била защитена от почти отвесните стени на Андите. От запад, по отдавна изследваното Тихоокеанско крайбрежие, пътят през планините бил още по-труден; както писал Белалкасаровия съвременник Андагойа — „от страната на Тихия океан тази страна (страната на чибча) е до такава степен недостъпна, че дори и кучетата се връщат (от пътя през планинските хребети) обратно на крайбрежието, защото не могат да издържат толкова, колкото се налага на хората".
Пристигналата първа експедиция лишила Белалкасар не само от славата, но и от прасетата. Свинското месо допаднало твърде много на „победителите", които повече от две години не били яли прясно месо, от майския ден на 1536 година, когато неголям отряд под ръководството на упорития Гонсало Хименес де Кесада напуснал крайбрежната колония Санта Марта. Духовен баща на победния поход бил Педро де Луго, губернатор на Санта Марта, бивш тенерифски губернатор, пристигнал в Америка с твърдото намерение да открие някакво ново Перу. Наистина, ролята на завоевател на Елдорадо той отреждал за сина си Алонсо, но бащините очаквания били излъгани. Когато през 1535 година от север, откъм Санта Марта, Алонсо се добрал до самите граници на страната на чибча и заграбил немалко злато, той не го дал нито на баща си, нито на другарите си, а тайно напуснал експедицията и заминал за Испания, за да се наслади на богатството си. По такъв начин Алонсо де Луго всъщност излязъл по-умен от своите колеги - конкистадори.
Измаменият баща бил принуден да повери на друг водачеството на „своята" експедиция за страната, до чиито граници се добрал Алонсо. И избрал своя чиновник, високообразования юрист Гонсало Хименес де Кесада. Кесада повел войниците по същия път, по който се придвижвал и синът на губернатора. В сравнение със своите конкуренти, за които и не подозирал, Кесада имал безспорни преимущества. А освен това знаел поне в първата част на пътя в каква посока да върви — на юг, надолу по течението на река Магдалена. И експедицията си подготвил много по-добре, отколкото било прието по онова време. Всичките припаси и част от участниците в експедицията Кесада натоварил на пет бригантини, които на предварително определено място трябвало да се срещнат с основните сили...
Главното ядро на експедицията се движело в същото направление, но по друг път и на коне. За да защити войниците от отровните индиански стрели, Кесада наредил да се ушият дебели ватени дрехи, от същия материал били направени качулки, надяващи се на шлемовете. Конете също имали ватени чулове. Тъй като конниците и конете били в еднакви по цвят и материя облекла, не е чудно, че за чибча конник и кон се явявали като някакво ужасно, непознато чудовище.
Обвитите във вата конници търпели най-тежки изпитания. В крайбрежните джунгли ги измъчвали безкрайните многомесечни дъждове и липсата на питейна вода. Когато накрая Кесада преодолял планинските дефилета и се добрал до уговореното място, бригантините не били там. Едва по-късно пристигнали други бригантини. Още в устието на река Магдалена буря изхвърлила на брега три бригантини и екипажите им били избити от индианците. Останалите два кораба се върнали в Санта Марта и едва след ремонт, със значително закъснение се отправили към уговореното място.
От мястото на срещата експедицията отново навлязла в джунглата. Цели 200 испански мили, метър след метър трябвало да си проправят път с мачете. И оредявали все повече. Погубвала ги маларията, един бил разкъсан от ягуар, няколко други станали жертва на крокодили.
И когато вече изглеждало, че враждебната природа ще застави експедицията на Хименес да се върне обратно, както принудила да отстъпи и Ехингер, станало чудо. В сърцето на джунглата намерили път — истински път, по който крайбрежните индианци доставяли сол в страната на чибча. Солният път извел Хименес на плато, обкръжено от най-високите върхове на колумбийските Анди — в страната на чибча.
Градовете и крепостите на това плато били обкръжени от огради от колове. Всяко селище изглеждало като европейска крепост със замък, затова испанците започнали да наричат тази земя „Долината на крепостите". Войниците на Хименес били удивени.
В Сомогосо те видели рудници, където чибча пред очите им вадели от земята огромни смарагди. Пред всеки дом висели златни звънчета, разлюлявани от вечерния вятър. Отначало жителите на „Долината на крепостите" приели испанците много дружелюбно. Един хронист разказва, че веднъж им предложили четиринадесет великолепно изработени сърца от чисто злато. След петмесечно пребиваване на платото (Хименес бил достатъчно умен да не бърза да завладява главното кралство, а отначало да получи добра представа за положението в другите държави на муиските) експедицията се отправила към сърцето на страната на чибча — Богота.
В държавата на сипа конкистадорите срещнали истинска съпротива. След няколко битки — например при преминаването на река Фунса, при Согамоса, където подпалили няколко светилища на чибча — испанците достигнали Богота. Дворците на града ги довели до опиянение. „Нова Кахамарка, нова Кахамарка" - викали те. И наистина, вероятно нямало боготски дворец, богат дом или светилище, където да не намирали злато или зеленеещи смарагди. Самият крал при приближаването на испанците избягал от града, и както разбрал Хименес, укрил огромните си съкровища в някаква крепост, дълбоко в горите. Испанците се впуснали в преследване, но да удържат победа най-много им помогнали конете. Кралят загинал в битката и кралските съкровища останали завинаги изгубени.
След няколко дни при Хименес се явил един от най-близките родственици на владетеля и върховен военачалник на войските — Сакесипа. Той предложил на испанците съюз, ако го провъзгласят за крал на Богота. С благословията на испанците Сакесипа се възкачил на трона. Но щом Хименес разбрал, че от Сакесипа няма да научи нищо за скритото кралско съкровище, самозваният владетел споделил участта на Атауалпа и мъжествения Куаутемок. Бил затворен, измъчван и тъй като и при изтезанията не казал нищо за съкровището, бил убит. А официално Хименес обявил, че последният крал на страната на сипа — Сакесипа — умрял от неизвестна болест.
След това Хименес започнал да се разпорежда в страната на „златния крал" по собствена воля. Но това траяло кратко време. От юг към Богота се приближавала експедицията на Белалкасар. И за да стане съперничеството за наследството на чибча още по-напрегнато, в „Долината на крепостите" се появила и третата експедиция — на велсеровските немци от Венецуела, която предвождана от заместника на Хохермут Николас Федерман, успяла да премине през Източноколумбийските Анди и стигнала до Богота откъм изток. Индианската страна на златния крал била намерена. Шест експедиции стигнали до границите ѝ — три почти едновременно я открили. Как да се раздели богатството на индианската държава, богатство, което може да бъде сравнено със съкровищата на ацтеките и инките? Изглеждало, че над развалините на кралството на сипа ще започне война за наследството на чибча. Накрая победил Хименес чрез ловък дипломатически ход. Той предложил спора кой да владее покорената индианска страна да реши испанският крал. И кралят се произнесъл в полза на Гонсало Хименес де Кесада. Муиските никой и не питал. Те няколко пъти въставали, но без особен успех. През първите години на испанското владичество в планинските области се разгърнала истинска партизанска война, особено в областите около Тауса, Осибита, Синиаса и Субачоке, отделни индиански отряди дълго оказвали съпротива. И едва след три години, в 1541 година, муиските били окончателно победени. А в края на 18 век в централна Колумбия умрял последният говорещ езика на чибча. (За щастие се е запазила поне граматиката на езика на чибча, съставена в 1619 година от Ернандо де Луго).
Заедно с империята на сипа, с тези няколко малки, но мощни кралства в сърцето на Колумбия, загинали и муиските — истинските чибча. Спомените за златните земи живеят още само в трудовете на американистите. А муиските наред с ацтеките, инките и най-прочутите, средноамериканските маи, са били най-забележителната, макар и малко позната индианска група, сътворила една от най-високите култури на доколумбова Америка.
