Асирия

Власт, йерархия и държавна администрация в Асирийската империя

Посещения: 1590

 

Из: "Месопотамия", Ж. Ж. Гласнер, С., 2008

Превод: Вл. Атанасов

 

Царят

 

Sargon II YagerЦарят е задължително аристократ. Неговата власт теоретически е абсолютна. Въпреки това той трябва да се съобразява с могъществото на аристократическия елит и с някои аспекти на общественото мнение, особено в големите градове.

Острото чувство за легитимност осигурява на тази институция голяма стабилност. Щом владетелят е избран от боговете, доказателствата на неговата легитимност също се крият в дълбоката древност - истинска или подправена - на неговото родословие. В този контекст е забележително, че генералите и висшите сановници, дори когато са изключително могъщи и когато царят е твърде слаб, никога не се изкушават да посегнат на неговия трон. Далеч назад са останали времената, когато царската власт е можела, както това се случва през XVIII в. пр. Хр., да бъде оспорвана от могъщите фамилии в града на Ашур.

Коронясването въвежда новия цар във властта. Церемонията се провежда на три етапа. Най-напред принцът и сановниците се събират в двореца, за да се отправят към храма на Ашур, където протича основната част от ритуала. Накрая новият цар се възкачва на трона в своя дворец и приема висшите военни и длъжностни лица в държавата, които слагат в нозете му инсигниите на своите постове, така че той да има възможността да им ги върне и отново да ги облече в съответната власт.

За един асириец светът не е нищо друго освен владение на националния бог Ашур. Владетелят е негов велик жрец (шангу), а всички народи са длъжни да му се подчиняват под заплахата от пълно изтребление. Монархът играе централна роля в този всенароден култ най-вече като осъществява позволената само нему връзка с върховното божество, което от своя страна го прави съпричастен към своите решения. Този привилегирован досег се проявява най-забележимо именно в начина, по който се разгръща обредът по коронясването. Царят бива дарен от боговете с инсигниите на властта в храма на Ашур в град Ашур, като всяко божество му дава свойствените за неговата същност заповеди; след това той преминава на носилка по улиците на града, съпроводен със скандирането: „Бог Ашур е цар! Еди-кой си (тук се произнася името на съответния владетел) е неговият представител!“ Няма нещо, което да илюстрира по по-добър начин този ключов аспект от асирийската царска идеология: човешкият цар е служителят на боговете закрилници на страната и най-вече - на националния асирийски бог.

Всички поданици на царя, членовете на неговата фамилия, хората от простолюдието, васалните държави, както и тези, които се стремят да получат закрилата на Асирия, са длъжни лично да обявят своя ангажимент за вярна служба посредством клетвени договори {аде). Те предвиждат задължението да го охраняват, да го осведомяват за всяка възникваща или възможна опасност и да скъсат всякакви взаимоотношения с неговите неприятели. Именно тази клетвена обвързаност представлява онази спойка, която скрепява единството на империята, сплотявайки я около нейния владетел. Клетвите биват полагани с необходимата тържественост пред царете и техните наследници по време на церемония, която се провежда в благоприятен за целта ден и в присъствието на божиите статуи, защото националните богове на всички страни в договора са истинските поръчители за неотменимостта на този акт и за наказанията, очакващи нарушителите. Днес археолозите, изследващи руините на двореца в Калху, намериха плочките с текста на клетвата, положена от мидийските принцове пред Асархадон и принца наследник Ашурбанипал през 672 г. пр. Хр., натрошени на малки парченца, тъй като очевидно са били ядно разбивани о пода от нашествениците мидийци при превземането и разоряването на града.

Царят е въплъщение на нравствена сила. Той е върховен съдия. Той знае кое е доброто и кое - злото, и не се бои да се възправи срещу последното. Противниците му се страхуват, че могат да бъдат наказани от него, но същевременно са наясно, че това наказание ще бъде справедливо. Справедливостта обаче може да се изразява и в прошка спрямо провинилите се.

Царската мощ се разкрива чрез меламму - яркото сияние, което се излъчва от неговата особа и го прави едновременно пленителен и страховит. Образът, в който тази мощ се въплъщава и проявява с най-силния си блясък, е този на защитник и покровител на асирийския ред. В дадения контекст той е почитан в своята функция на воин, защото изрично оповестената и най-важна негова мисия е да разширява подвластните му държави със силата на оръжието. Асирийската империя е творение на няколко поколения велики воини. Всички те предприемат военни походи и лично предвождат своите войски, настъпвайки срещу врага зад символите на почитаните от тях богове. Единствено Ашурбанипал прави изключение, защото със сигурност е известно, че е отсъствал от някои полесражения; при все това дори когато става дума за походите, в които не е взел лично участие, той е представен в летописите като централен координатор, като истински вожд, който разпраща свои пълководци да изпълняват заповедите му на място.

И най-сетне именно царят е този, от когото зависят благополучието и просперитетът на страната. Чрез своето благочестие към боговете, чрез правосъдието, което раздава, чрез победите, които спечелва, той е гарантът за плодородието на земята и плодовитостта на хората и стадата.

Животът на царя може да бъде изложен на смъртна опасност, когато е заплашен от свръхестествени сили - например при слънчево или лунно затъмнение: тогава в гадателски план залогът е неговият живот. В такъв случай се прилага специален обряд, при който на трона за времето, необходимо за осигуряване на защитата му, бива поставен негов заместник. Щом се сметне, че опасността е отминала, заместникът и неговата свита биват тутакси екзекутирани.

 

Принцът наследник и въпросът за наследяването на трона

 

От централното положение, което монархът заема в политическата система, произтича и заключението, че проблемът с наследяването не е така прост, а напротив - сложен и понякога трънлив и изпълнен с клопки. Смъртта на владетеля може да бъде повод за смутове, за въстания или за династически разпри; ето защо царете са възприели обичая да посочват сред многобройната си челяд оногова, който ще поеме властта, сиреч принца наследник, за да започне последният да получава възпитание и образование, подходящо за бъдещите му задължения. Веднъж избран, той е подложен на одобрение от страна на боговете, изразено в съответните предсказания. Изглежда (без обаче да съществува каквато и да било сигурност), че така излъченият принц сменя името си и приема дворцово владетелско име. Нямаме също така никаква представа за критериите, по които подобен избор се утвърждава: принципът на първородството - по всяка вероятност - има решаващо значение, но остава да се разбере от коя майка сред голямото множество царски съпруги наследникът е роден. Засега науката не знае нищо повече по този въпрос.

Известни са поне два случая, в които царят не избира своя старши син за приемник на трона; и двата пъти обаче неговият избор бива оспорен и поражда тежки смутове. Когато Сенахериб посочва за наследник своя по-малък син, останалите му братя се разбунтуват и се стига дотам, че самият владетел бива убит от старшия си син. Избраникът Асархадон светкавично се справя с метежа и ликвидира сина цареубиец. И ако успява лесно в това си начинание, то е, защото най-малкото войската е останала убедена, че неговият избор съответства на волята и очакванията на боговете. Впоследствие самият Асархадон, изправен пред преждевременната смърт на първородния си син, определя своя трети син Ашурбанипал за свой наследник на асирийския трон, тъй като вторият му син Шамаш-шум-укин бил получил вавилонско възпитание и поради този факт бил негоден да поеме царската власт в Асирия. Този избор отваря широко портите за най-дългата и най-кръвопролитната гражданска война, бушувала някога в историята на Асирия, и се превръща в прелюдия към скорошното рухване на империята.

Щом изборът бива потвърден от боговете посредством съответните благоприятни знамения, бъдещият владетел трябва да бъде представен на двора. По този повод той получава инсигниите на властта и бива въведен в онази част на двореца, която е запазена лично за него и която ще му служи за резиденция, бит ридути, или „домът на приемствеността“. В нея на негово разположение са група лични съветници, един от които ще бъде и неговият настойник. След настаняването си младежът постепенно бива приобщаван към знанието за държавното управление. Но обучението му предполага също така изучаването на принципите и тънкостите на дворцовия етикет, на военното дело и ловното изкуство, и не на последно място посвещаването му в тайните на писмеността и на мъдростта на своето време. Днес ние нямаме никакво основания да смятаме, че владетелите са били неграмотни.

Първият дълг на принца наследник след смъртта на неговия баща е да погребе покойника. Тялото му бива изложено на всенародно поклонение в продължение на много дни и бива оплаквано от неговата фамилия. По всяка вероятност цялото общество изразява някакви жестове на скръб. Тялото многократно бива измивано, помазвано, преобличано, преди да бъде преместено в каменен саркофаг, понесено на тържествена процесия и положено в подземна стая, намираща се в стария дворец на столицата Ашур. Погребението несъмнено е съпроводено с дарове и приношения, но самите саркофази на владетелите не са украсени нито с релефи, нито с инкрустации. В момента, в който тялото бива положено в гроба, огромна клада лумва в чест на покойника. Новият цар остава в продължение на още много дни в дома, където е протекло оплакването, облечен в мръсни окъсани дрехи и лишен от храна. Навярно след преминаването през очистителен обряд той отново се появява сред обществото, облечен този път в бели дрехи, готов да поеме на свой ред управлението на страната.

 

Царската фамилия

 

Днес ние не знаем нищо за съдбата на останалите царски наследници. Нямаме представа и за техния брой. Асархадон, по всичко личи, е имал деветнадесет. Някои биват преценени като лоялни и достойни, за да им бъдат поверени важни управленски функции, други биват прикрепени към храмовете, където се посвещават в служба на боговете, трети влизат във върховното командване на войската. Що се отнася до царските дъщери, някои от тях, изглежда, сключват династични бракове с принцове на васални или независими страни. Но не всички имат точно такава съдба; в повечето случаи те получават в зестра големи поземлени владения и биват омъжвани за асирийски благородници.

Нямаме сведения и за брачната политика на владетелите. Многоженството за тях е отколешно и неотменимо правило. Знаем обаче, че през IX в. пр. Хр. те могат да сключват бракове с жени от асирийския нобилитет; ако се пренесем в една по-късна епоха, там пък незнанието ни се отнася до статута на появилите се съпруги със западносемитски имена. Майката на Асархадон, арамейката Накия, носи също така асирийското име Закуту. Всичко това свидетелства за многоезичността в империята. Титлата „царица“, буквално „тази от двореца“, е по всяка вероятност запазена за майката на принца наследник. Царицата неизменно притежава свое имение; тя живее в двореца, в отредени специално за нея апартаменти; имотът ѝ се управлява от жена, принадлежаща към висшето съсловие; редом с нея винаги са жена писар, готвач и неколцина сладкари. Други извори споменават за „затворените“, за които може да се предполага, че са или царски наложници, или прислужници.

Ако се радва на продължителен живот, майката на принца наследник се превръща в „царицата майка“ и заема почетно място в двореца. Тя разполага с големи имения и с въоръжена охрана. Някои членове на тези служби се избират от нейния син.

Въпреки важността на царицата и царицата майка, произтичаща както от произхода и положението, така и от собствената им личност, те обикновено не играят никаква официална роля. При все това, когато политическата ситуация е деликатна, особено след внезапната смърт на някой владетел, царицата майка може да изиграе ключова роля за съхраняването и поддържането на режима; Накия/Закуту, арамейската съпруга на Сенахериб, майката на Асархадон и баба на Ашурбанипал, осигурява на два пъти наследяването на трона, надмогвайки дворцовите интриги и съумявайки да наложи своите решения.

 

Обкръжението на владетеля, дворът

 

Владетелят се обгражда с учени, които да му дават съвети. Те непрестанно му известяват всевъзможни предзнаменования, засипват го с всевъзможни съвети, посочват му вярното поведение, което би трябвало да следва, и правилното отношение, което би следвало да заема.

Ключовата роля на интелектуалните елити в двора изпъква релефно от изобилната кореспонденция, която те са оставили. По всяка вероятност група от шестнадесет души образува тесния кръг на съветниците; той включва един тълкувател на небесните и земните знамения, един гадател по вътрешностите на жертвените животни, няколко екзорсисти, способни да прогонват злите духове от човешките тела, един от които се е специализирал в практики, благоприятстващи здравето на царските деца, двама лекари, един придворен трубадур и двама астролози. Понякога учените образуват истински династии, предавайки знанията и постовете си от бащи на синове. Накратко казано, тези мъдреци, познавачи на божествения и човешкия свят, се радват на висока почит и уважение в асирийския двор.

Би било голяма грешка да се възприеме стереотипната представа, че асирийският владетел е невежа, попаднал в ръцете на група образовани учени, която го манипулира както намери за добре. Самият той е дотолкова образован, че е способен да гради своето мнение. Впрочем неговите съветници често пъти застъпват коренно противоположни възгледи и нерядко се опровергават едни други. Умението да докажеш, че си най-добрият, се отплаща с привилегии, подаръци, социален престиж, изгодно положение на децата и членовете на твоята фамилия.

Извън този тесен кръг царят се движи сред многобройна и строго йерархизирана тълпа. Неговите най-приближени хора са тези, които по силата на своите функции са длъжни да го следват навсякъде: мечоносецът, колесничарят и др., които заедно с телохранителите представляват най-доверената му охрана; те са предани нему до смърт и затова той ги провожда като вестители и куриери, когато се налага изпращането на деликатни мисии. Възможно е голяма част от тях да са ша реши (термин, който обикновено се превежда като „евнуси“), макар че нямаме никакви доказателства за това; твърде вероятно е той да отразява особен сан в царския двор, сред чиито носители да фигурират и евнуси.

Висшите сановници, които оформят царското обкръжение, са много заможни, защото близостта до властта обогатява. В някои случаи те получават големи имения, при това освободени от данъци, друг път - висока заплата.

Ала малко по малко властта се изхабява. Дворът се покварява, разкъсван между разприте за надмощие и нелепите предразсъдъци, които противопоставят помежду им принцове, жреци и жени от харема. Сенахериб все още е отворен към новаторства и модернизации, Асархадон - точно обратното - е тревожен и неустойчив характер, живеещ в страх от всевъзможни зловещи предсказания. Той дори възстановява временно изоставения древен обичай владетелят да се скрива при злокобни събития и да посочва свой заместник, върху когото да се стоварват последствията от въздействието на злите сили. Цялата царска кореспонденция свидетелства за един болен мъж, загрижен и съсредоточен изцяло върху проблемите на своето здраве. Ашурбанипал пък изобщо не напуска двореца, натоварвайки обикновено своите генерали да водят неизбежните войни, докато самият той се задоволява да отправя молитви към боговете и да изпраща напътствия и нареждания към бойното поле. Изолирани, суетни, суеверни, последните асирийски царе се сблъскват с международна ситуация, която опасно се е утежнила и която те вече не владеят. Гражданската война ще довърши останалото.

 

Правителството на Асирия

 

По традиция при своето възкачване на трона владетелят избира от средите на своя антураж сановниците и служителите, които ще имат задължението да го следват навсякъде и да го подпомагат в управлението на империята, сиреч да уреждат делата в двореца и в държавата.

Редът, по който представителите на нобилитета се издигат за определен срок в ръководството на страната, е познат от канона на епонимите. Той постановява, че всяка година даден висш сановник бива избиран, за да упражнява функцията на епоним и неговото име да се използва като название на текущата година. Владетелят е епоним на една от първите години през своето управление. След него идват командващият войската (туртану), дворцовият вестител (нагир екалли), великият виночерпец (раб шаке), великият камерхер (абаракку) и най-сетне губернаторът на град Ашур. Те се редуват винаги точно в този ред; после на тяхно място идват управителите на провинциите.

При управлението на Салманазар III тази висша аристокрация достига забележителна степен на мощ и влияние. През кризисни години нейната тежест нараства още повече. При царуването на Шамши-Адад V бива изоставен отколешният обичай за обновяване на велможите и служителите в двора: висшите сановници проявяват стремеж да станат несменяеми; генерал Шамши-илу остава на своя пост при четирима последователни владетели.

Това положение се променя през втората половина на VIII в. пр. Хр. С разширението на империята и необходимостта да се изпращат военачалници на няколко фронта едновременно, да се назначават управители на провинциите, както и да се нароява все по-многобройният административен персонал, асирийските царе търсят съдействието на нови обществени прослойки. Всяко назначение или издигане на някаква длъжност вече зависят изцяло от царското благоволение, а старата аристокрация е осъдена да се състезава като всеки друг кандидат за придобиването на даден пост. В замяна на това не е предприета никаква административна реформа.

През владичеството на Тиглатпаласар III и на Саргон II висшата аристокрация, по природа докачлива и високомерна, изглежда укротена и вразумена. На върха установената от канона на епонимите йерархия не претърпява никакви промени, но функциите на отделните сановници са дублирани и само някои от тях все още осигуряват достъп до института на епонимията; промяна в самия канон на епонимите настъпва едва през управлението на Ашурбанипал. Без да е в състояние да предложи каквото и да било сериозно доказателство, съвременната наука се изкушава да разглежда както дублирането на някои функции (през тази епоха вече става дума за двама фелдмаршали, или туртану, един „отдясно“ и един „отляво“), така и промените, които настъпват в канона на епонимите, като свидетелства за определено недоверие на царя спрямо дворцовата аристокрация.

 

Управителите и администрацията на провинциите

 

Империята е разделена на провинции, като в тази уредба влиза дори и самото сърце на Асирия. Всяка провинция е наречена по името на главния град в нея: Калху, Ниневия, Самария, Дамаск и т. н. Единственото изключение е областта на столицата Ашур, която се назовава „страната“. Всяка провинциална столица разполага с резиденция на управителя: царят може да се установи в нея по време на своите посещения или военни походи. Данъците, събирани от местните бирници, са два вида - едните остават в самата провинция, а другите биват изпращани в държавната хазна. От казаното дотук би следвало всички провинции да си приличат в значителна степен; но това би бил един твърде повърхностен извод: в някои от тях, например Киликия, управителят обединява под своята власт всички местни васални царчета.

В административен план управителите се радват на значителна свобода на действие. До VIII в. пр. Хр. техните функции преминават от баща на син като наследствено право, те постепенно натрупват все повече права и прерогативи и понякога се държат така, сякаш са едва ли не независими от двореца. Обичайно се смята, че подобна ситуация допринася за отслабването на централната власт. В действителност обаче, макар и разполагайки с почти неограничена власт, местните управители допринасят за устойчивостта на асирийското могъщество в своите провинции и защитават държавните граници. Не е засвидетелстван случай, в който те да са се разбунтували или да са направили опит за преврат.

Задълженията им са очевидни: да обезпечават реда в своите провинции с помощта на големи местни гарнизони; да поддържат пътищата в добро състояние, позволяващо безпрепятственото придвижване на търговците и доставянето на данъците в пари и натура до столицата; да изхранват депортираното в тяхната област население; да задоволяват нуждите на царя и неговата свита по време на евентуално негово преминаване; да доставят необходимите за воденето на победоносни походи войски; да извършват мащабни набори сред населението за организирането на крупни строежи в обществен интерес.

Тиглатпаласар III реформира също толкова незначително провинциалната, колкото и централната администрация. При възкачването му на трона империята включва около двадесет и четири провинции. Неговият стремеж е да интегрира новозавладените страни, поради което създава нови провинции, като правило по-малки от старите. При управлението на Саргонидите империята обема повече от сто провинции. По това време бива учредена нова титла, обозначаваща провинциалния управител, бел пихати, която като че ли започва да измества предходната шакну, всъщност и двете титли се употребяват независимо една от друга чак до падането на империята и е невъзможно този факт да се разтълкува като белег за свиване властта на управителите. Последните, макар вече да нямат достъп до епонимията, запазват в рамките на своята провинция цялата политическа, военна, финансова и съдебна власт, която са имали и преди.

Преди известно време в Гузана бе намерен голям архивен свод, датиращ от царуването на Ададнирари III; той позволява да оценим ефикасността на административната система. Областта е населена основно с арамейски племена, които понасят много тежко асирийското владичество; всички те са подложени на ангарии и повинности, обременени са с данъци и са под неумолимия надзор на асирийски войници. Тук управителят е истински цар в своето владение и получава заповеди единствено от владетеля или фелдмаршала (туртану); съпътстван е от един или двама помощници, както и от многочислен състав от граждански и военни служители; негови подчинени го представляват в градовете и селата из цялата провинция.

Няколко града като Ашур и Харан, а също и големите градове на Вавилония се радват на важни привилегии и притежават известна автономия; те са освободени от почти всички повинности, от воински набори и данъчни задължения.

Всеки град е ръководен от кмет, хазанну, големите градове са управлявани от няколко кметове, които разпределят помежду си различните топографски сектори. Кметът е подпомогнат от Съвет на старейшините, който изразява своето мнение по въпросите от общ интерес, а от VIII в. пр. Хр. - от истински муниципален съвет.

В пограничните области царете често водят компромисна политика, задоволявайки се да държат под своя зависимост предишните владетелски фамилии. Понякога ги заменят със свои хора или им натрапват асирийци - било чиновници, било военни. Тези васални княжества живеят под постоянната заплаха от военна намеса в случай, че верността им се окаже под въпрос.

 

Общественото мнение

 

Монарсите се показват изключително внимателни към промените в общественото мнение. Но нима властта им не е узаконена от населението на цялата империя, когато то е положило своята клетва за вярност към тях? В действителност става дума за населението на няколко ключови града, чийто пулс владетелите следят отблизо. Бунтът на големите асирийски градове в края на IX в. пр. Хр. им е дал обилна храна за размишление. Той им е показал, че макар владетелят да разполага със значителна мощ за справяне с подобни избухвания, макар да държи здраво в ръцете си административния персонал, все пак остава - въпреки целия поток от донесения и доклади - известно пространство, в което биха могли да възникнат и да се утвърдят някои сили и кръгове, способни да упражняват политическо въздействие. На царя остава да бди за спазването на привилегиите и автономията на гражданите!

По-голямата част от градовете се намира в провинциите. Днес ние не знаем точния им брой, както не сме наясно дали той намалява след поглъщането им в огромния организъм на империята. Уреждането на отношенията между тях и владетеля е част от задълженията на провинциалните управители. Но групи от населението или местните власти могат да се обръщат и направо към царя. Монарсите проявяват изключителна загриженост да задоволяват нуждите на обитателите в градовете, да им отреждат привилегии, да ги освобождават от данъци. На последните е позволено също така да изпращат петиции до своя владетел. Следователно напълно възможно е да възникне диалог между гражданите и царете въз основа на правата, признати и от двете страни. Всичко това функционира, защото по всеобщо признание градовете са невралгичните точки в империята. Съществува обмен на облаги и ползи: градовете, радващи се на добро отношение и зачитане на своите права, отвръщат на свой ред с редица услуги и подаръци. Само един пример: Саргон II обезщетява жителите на Дур-Шарукин, когато предприема строежа на новата си столица.

Така, въпреки че е всесилен, въпреки че никакъв закон или правило не ограничава властта му, царят в своите действия е принуден да поддържа постоянен диалог с някои от своите поданици.

Ала, от друга страна, това пространство наистина си остава твърде стеснено. В този смисъл е добре да си спомним заявлението, което жителите на Вавилон произнасят на висок глас пред Ашурбанипал: „О, издънко на своята страна! Поради това, че Вавилон е центърът на света, всеки, който влиза в него, се превръща, додето е там, в свободен човек, и потомъкът на всяка вавилонска фамилия, която и да е тя, е поради тази причина свободен човек. Дори едно куче, когато влиза в града, не може да бъде убито!“ Това обаче не попречва на асирийския владетел да подложи града на огън и сеч.

 

Хазната на Новоасирийската империя

 

Асирийската политика изисква големи средства. След всеки триумф царят налага тежки контрибуции и изисква плащането на редовни налози. Тиглатпаласар III е първият владетел, приложил систематична политика в това отношение; преди него царете се задоволяват да получават подаръци от своите васали и да се награбват с плячка по време на походите извън страната. Числата, които срещаме в летописите, са завишени: ограничавайки се само с един-два примера, ще припомним, че израелският цар Менахем се задължава да изплаща военна контрибуция, възлизаща на петдесет шекела сребро на глава от населението на своята страна; Ададнирари III получава от царя на Дамаск две хиляди и триста таланта сребро, двадесет - злато, три хиляди - мед, и пет хиляди - желязо. Размерът на налога се определя от ресурсите на победения, оценени и пресметнати от службите на асирийското разузнаване. Ето защо не е за чудене, че хазната на Калху по времето на Саргон съхранява 48 кг злато и 63 тона сребро; тази на Дур-Шарукин от същата епоха - 200 тона железни сечива.

Властите налагат също така различни такси за преминаване през определени кръстовища и мостове. Обикновено данъците се плащат в жито, слама или глави добитък. Несъмнено тези продукти се складират в провинциите и се дават за издръжка на гарнизоните или за осигуряване на провизии за походите на царските войски. Други данъци са предназначени за обезпечаване на храмовете и култовете.

 

ВОйната

 

Войната не е просто едно начинание, което владетелят предприема бързо и с лекота. Тя винаги е предшествана от молитви, изповеди на покаяние и обреди на пречистване, изпълнявани от царя и народа на Асирия. След тези предварителни действия се извършват жертвоприношения на несметно количество овце и допитвания до прорицалищата; ако пророчествата са неблагоприятни, война не се обявява. Накратко казано, само в хармония с боговете, в една пречистена страна, от която са прогонени всички злокобни сили, войната може да бъде победоносна, защото царят действа като защитник на доброто срещу хаоса.

В Асирия войната винаги е обоснована като отговор на определена чужда агресия, или - ако трябва да сме по-точни - като реплика на определен брой знаци, разтълкувани като враждебни и опасни за страната; понякога мотивите могат да изглеждат съвсем смешни, но това не ги превръща в по-малко значимо оправдание и идеологическа мотивировка за предстоящия сблъсък. Войната е представена като божия заповед, никога като военна агресия. Тя защитава асирийския политически порядък, който непрестанно е заплашван от външни попълзновения, така че дълг на царя е да прогонва и унищожава силите на хаоса, да бъде непрестанно нащрек. В такъв случай се пристъпва към размяна на пратеници. След края на военните действия владетелят празнува триумф и свързаните с него обреди, поднася оброци и дарове на боговете и организира тържествени шествия в асирийските градове, на които пред гражданството биват прекарвани най-видните военнопленници, оковани във вериги, или биват разнасяни отрязаните глави на неговите врагове.

 

ВОЙСКИТЕ

 

Принципът войските да бъдат набирани сред населението е постоянен и устойчив във всички месопотамски държави. През III хил. пр. Хр. в Шумер всеки гуруш подлежи на набор във войската; през определен период от живота си той изпълнява своя дълг в качеството си на ерин; за тази цел съществува съсловието на „чиновниците-набирачи“, наречени лу.ерин.сухсух, или „онези, които избират ерините“. При спешна нужда, възникнала вследствие на внезапно вражеско нападение, може да се стигне до набор на работници и чиновници, какъвто е случаят в Лагаш през XXIV в. пр. Хр., когато се налага да бъде отблъснато нашествие в царството на еламски войски.

Големите по територия държави използват също така отреди, изпратени им в подкрепа от васалните и покорените владетели. Тази практика е постоянна в асирийската империя. Наистина с поемането на властта от Тиглатпаласар III войската претърпява значителни промени. Оттук насетне се прекратяват безперспективните набези или скъпоструващите полицейски операции, подновявани всяка година с цел да принудят съседните народи редовно да си плащат дължимите данъци. Като основен принцип Тиглатпаласар III налага трайната окупация на завоюваните области. Същевременно войните се проточват, обсадите на градовете траят понякога дълги години. Вследствие на това числеността на бойните съединения нараства, а войската става постоянно действаща.

Използването на наемници е засвидетелствано най-рано през последната третина на III хил. пр. Хр. в Акадската империя. Аморити, касити, арамейци, по- късно елини, индивидуално или организирани в отреди, предлагат своите услуги на всички източни армии.

От IX в. пр. Хр. насетне оредялото от непрестанните войни асирийско селячество, от което дотогава са набирани изпращаните от отделните провинции опълчения, е заместено от наемнически войски, отличаващи се със способността си за бърза мобилизация и светкавични действия. Ядрото на армията вече се набавя от васалните княжества. Управителите на провинциите запазват под свое разпореждане определен контингент, който обаче се използва почти само като местна полиция, или е разположен в гарнизони, защитаващи стратегическите пътища и центрове.

С умножаването на покорените територии царете търсят да осигурят трайното асирийско присъствие в тях чрез основаването на военни колонии като тези в Тил Барсип или Кар-Ашур на Ефрат, предназначени да наблюдават движението на степните номади. Колониите, населени със селяни-войници, укрепват военния потенциал на гарнизоните, но тази политика твърде бързо бива изоставена поради липса на достатъчно човешки ресурси.

По време на поход войската се настанява в станове, чийто план обикновено е кръгъл или четвъртит. Лагерът задължително е укрепен и разделен на четири сектора посредством перпендикулярни вътрешни улици. В центъра му са подредени бойните знамена. Тиловите служби са слабо развити и войската се снабдява с провизии и всичко необходимо най-вече от страната, през която преминава.

 

КОМАНДВАНЕТО

 

Воденето на войната и командването на войската е изключително право и задължение на царя. Към края на асирийската империя обаче (и по-конкретно при управлението на Ашурбанипал) нещата се променят и се оказва, че не е задължително владетелят да върви начело на своята армия; той вече ръководи цял един генерален щаб. Често туртану, неговата дясна ръка, го замества и представлява по време на походи и бойни действия. Така например Дайан-Ашур, туртану на Салманазар III, става най-видната фигура в цялата държава. Други сановници, като Великия виночерпец (ша реш шарри), могат също да получат командването на войската при определени обстоятелства.

 

БОЙНИЯТ СЪСТАВ НА ВОЙСКАТА

 

Проблемът с бойния състав на войската е труден за разрешаване. В битката при Каркар Салманасар среща войска, чиято численост е 70 000 души, докато няколко години по-късно самият той е в състояние да извади на бойното поле 120 000 бойци. Несъмнено става дума за изключително многобройни армии. Ашурбанипал споменава само веднъж числеността на своята войска: 50 000 души. Васалните страни също са задължени да изпращат в нея свои контингенти; без да се увличаме в примерите, ще споменем само, че халдейската народност Бит-Якин е задължена да доставя на Саргон II 150 колесници, 1500 конници, 20 000 стрелци с лък и 1000 копиехвъргачи. По принцип в науката днес няма място за съмнения в истинността на тези числа. Всички достигнали до нас данни са единни и непротиворечиви: следователно няма как да допуснем, че са съзнателно подправени или фалшифицирани. Както и да е, сравнени с населението на Асирия, която наброява около половин милион жители, посочените числа са твърде високи. От всичко това обаче следва логическото заключение: подобно постоянно военно усилие в края на краищата изчерпва силите и изтощава страната.

 
 
X

Right Click

No right click