Гърция

 

Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

 

Колонизиране на Йония. Разпределение на гръцките диалекти. Геометричната керамика. Първенството на Атина. Възприемане на алфабетичната писменост. Омир и гръцката цивилизация през VIII в. Селска Гърция по времето на Хезиод.

 

През IX в., когато след един мрачен и труден период гръцкият свят отново си възвърнал своята жизненост, той се появява пред нас в облик, съвсем различен от онзи, който е имал през микенската епоха. Упадъкът на ахейските държави и нашествието на дорийските племена предизвикали в продължение на три века движения на населението, които довели до дълбоки промени в разселването на гръцкия народ в басейна на Егейско море. Докато пришелците постепенно заели по-голямата част от континентална Гърция и Пелопонес, предишните обитатели, ако искали да се избавят от дорийското господство, напускали тези места, за да потърсят другаде по-гостоприемна земя. Ние почти не познаваме в подробности тези миграции, които продължили векове и споменът за които се запазил в паметта на гърците единствено във формата на предания, през които е твърде трудно да се види историческата действителност. Но сигурно е, че движението се е насочило към Изток, към Цикладите и малоазийския бряг, и че е завършило с трайното установяване на редица многолюдни и преуспяващи гръцки колонии по целия западен бряг на Мала Азия. Понеже най-големите от тези колонии говорели на йонийски диалект, историческият процес, който е довел до тяхното създаване, се нарича обикновено йонийска миграция. Този термин се противопоставя на израза дорийско нашествие и така се образува един приемлив за мисълта диптих. Но както дорийското нашествие, така и йонийското преселение не бива да се схващат като прост процес. Напротив, последните изследвания показват колко сложен и заплетен е бил той.

Още е твърде рано да искаме да проследим в подробности толкова сложното движение на този народ. Археологическите разкопки ще ни помогнат по-добре да уточним кога са дошли първите гръцки колонисти в различните точки по бреговете на Азия,отколкото критичното проучване на легендите и преданията. Тези разкопки са още в началото си, което е твърде обещаващо, както се видя в Смирна и Фокея. Засега се приема, че първите гръцки колонии в Мала Азия. са създадени преди края на микенската епоха; изглежда, че гърците са дошли в Милет* и Кларос към XIV в., може би след критяните, които се били вече настанили там. После колонизацията се извършвала на последователни вълни с твърде различен произход и численост според това, как ахейското население на същинска Гърция е отстъпвало под напора на дорийското нахлуване; понякога те заемали нови места, прогонвайки местното население, понякога отивали да подсилят някоя съществуваща вече колония. Самите дорийци следвали това движение, завладявайки южните острови, Крит, Родос и различни точки на малоазийския бряг. През IX в. тези миграции в по-голямата си част били завършени. Появата на една нова сила в сърцето на Мала Азия, лидийското царство, сложила край на експанзията на гърците към вътрешността. По това време разселването на гръцкото население около Егейско море, превърнало се в гръцко езеро, почти приключило, с изключение на северния бряг, който бил зает по-късно.

Древните правели разлика между гърците в зависимост от големите езикови дялове, основаващи се на диалектите, които те смятали, че отговарят на етническото деление. Макар днес учените да не държат строго на това съответствие, те все пак признават, че езикът в съчетание с институциите често пъти е онзи определящ елемент, който характеризира дадена област. В зависимост от това завладяването на егейския свят в края на големите разселвания, бележещи т.нар. „тъмни векове", може да се очертае по следния начин:

Еолийските диалекти се говорят в северната част на малоазийската крайбрежна ивица, колонизирана от гърците, като се почне от ниската равнина на Хермос северно от Смирна и се стигне до брега срещу остров Лесбос, включително и самия Лесбос. Еолийските заселници дошли от Тесалия и Беотия, където след тяхното заминаване еолийският диалект бил силно обагрен под влиянието на северозападните гръцки диалекти. Племената, говорещи йонийски диалект, се установили в Атика, в Евбея, на Цикладите (с изключение на южните) и по малоазийското крайбрежие от Смирна до района северно от Халикарнас, както и на големите острови Хиос и Самос. Дорийските племена покорили, като им наложили езика си, Мегара, Коринт, Арголида, Лакония, южните Циклади (особено Мелос и Tepa), Крит, Родос, Додеканезите и най-после, на азиатския бряг, Халикарнас и Книдос на територията на Кария. В северозападната част на континентална Гърция и в пелопонеските области Ахея и Елида се говорят т. нар. северозападни диалекти, които са много близки до дорийския: тези диалекти са упражнили силно влияние върху диалектите на Тесалия и Беотия. И накрая, в две твърде отдалечени една от друга области — Аркадия и остров Кипър — се запазил един диалект, наречен аркадо-кипърски, който, изглежда, е съхранил най-много общи черти със стария микенски език.

Това разпределение останало трайно. То имало последици както за политическата история, така и за цивилизацията. Общността или сродството на диалекта е било за гръцкия свят, така лесно разкъсван от вътрешни съперничества, фактор на единство или поне на солидарност между държавите. Това се вижда ясно през войните през V в., когато Атина и Спарта с повече или по-малко успех са привличали всяка на своя страна йонийски и дорийски градове. Това се вижда и по-рано през X и IX в., когато йонийските градове в Мала Азия се обединили в съюз. Вярно е, че общността на религиозните традиции, която както за йонийците, така и за дорийците допълвала общността на езика, трябва да е допринесла много да се поддържа чувството за първоначалното им родство. У йонийците гражданите се разделяли обикновено на четири фили с традиционни имена и се чествал празникът Апатурии. У дорийците се среща обикновено същото деление, но на три фили, и общи култове като култа към Аполон Карнейос. Разбира се, тези аналогии не изключват някои дълбоки различия между отделните градове, а понякога и ярко изразена враждебност между племена от една и съща група. Ето защо би било погрешно да се отдава на различията между дорийци и йонийци някакво изключително значение при разясняването на гръцката история. Все пак тези различия, колкото и малки да са в етническо отношение поради размесването на населението, са играли твърде осезаема психологическа роля, спомагайки за противопоставянето на Спарта и Атина, които намирали в принадлежността си към две различни групи на гръцкия народ удобно оправдание за своето съперничество.

В областта на културата разнообразието на диалектите си останало дълго време съществена черта на гръцкия свят. Гърците имали дълбокото чувство, че тяхното сродство почива върху общността на езика: именно това, че са говорели на гръцки език, ги е отличавало от „варварите" и е обуславяло в собствените им очи тяхната солидарност по отношение на останалия свят. А ако различията между местните говори са благоприятствали за съществуването на политически партикуларизъм в рамките на тази общност, то те са били същевременно източник на езиково богатство, нещо, което добре съзнавали писателите и поетите и което те плодотворно използвали. Така, твърде рано се обособили няколко литературни езика, заимствали от един или друг диалект или от комбинацията на няколко от тях особеното си звучене и колорит, като въпреки това си оставали достъпни за всеки образован грък. Най-поразителният и същевременно най-старият пример е езикът на епоса, където в колкото сложен, толкова и хармоничен синтез се съчетават йонийски и еолийски елементи, подчинени на една изтънчена метрика. Този изкуствен език, предназначен единствено за епическия слог в хекзаметри, който никога не е бил говорен никъде, е имал необикновено щастлива съдба, тъй като не е излязъл от употреба до края на Античността, а дори и по-късно, в средите на византийските учени. Така в литературното творчество според това, дали геният на някой писател е намерил израз в един или друг жанр, диалектът, с който той си служел, се възприемал като подходящ за литературни произведения от същия вид и ставал предмет на подражание, без това да пречи на транспонирането му в някой друг диалект. Допускало се дори смесване на диалекти: хоровете в атическите трагедии са писани не на атически диалект, както останалата пиеса, а на един твърде произволен дорийски, който минавал за по-подходящ за хоровата лирика. От друга страна, комедията на Аристофан е постигала колоритно въздействие, като е изкарвала на сцената действащи лица, говорещи на собствения си диалект.

Не бива да забравяме също така, че древните сами са нарекли дорийски и йонийски двата основни „ордера" или стила на своята архитектура. Действително от VI в. нататък, когато тези стилове се явяват напълно оформени, приложението на единия или другия преобладава в различни области на гръцкия свят: дорийският — в континентална Гърция, а йонийският — в елинизираните райони на Мала Азия. Но тези различия не са били никога твърде строги и скоро някои архитекти се сетили да свържат двата ордера в един и същ монументален ансамбъл с оглед да се постигнат особени ефекти, както в Акропола на Атина, та дори в един и същ паметник, както в Пропилеите на архитекта Мнезикъл. И в архитектурата, и в литературата разнообразните вкусове и различните традиции на отделните клонове на гръцкия свят са допринесли за обогатяване на културата, която била тяхно общо достояние.

Обикновено IX и VIII в. се наричат геометрична епоха поради оригиналния характер на керамиката от това време. Наистина по местата, които били обитавани през тази епоха, се намират вази или поне фрагменти, чиято украса се състои предимно от прави линии и прости геометрични мотиви. Дълго време появата на този стил се свързваше с дорийското нашествие; в него виждаха влиянието на нов дух, донесен от завоевателите, дошли от север. Това обяснение на фактите днес вече не е приемливо: ходът на разкопките показа, че геометричният стил далеч не е плод на някаква революция във вкусовете, дошла като резултат от внезапна промяна на етническата среда, а бавно и постепенно е еволюирал от микенската традиция. Особено забележително е, че такава приемственост е установена именно в Атика, където дорийският елемент никога не е прониквал и където въпреки това геометричната керамика е достигнала несравнимо съвършенство. Но същата бавна еволюция се забелязва и другаде. За да обозначат етапите ѝ, археолозите са въвели термините „субмикенски" и „протогеометричен", които при липсата на всякакви сигурни исторически данни позволяват да се нахвърли една, макар и относителна, хронология на тези тъмни векове. Приема се, че субмикенският период е продължил приблизително от края на XII в. до средата на XI в. (≈1100—1050), а протогеометричният започва от средата на XI в. и стига до началото на IX в. (≈1050—900). В рамките на геометричния стил в същинския смисъл на думата керамолозите различават чисто геометричен или старогеометричен стил, който трае от около 900 г. до малко преди средата на VIII в.; развит или зрял геометричен стил от към средата на VIII в., създал прекрасни шедьоври, в които сред геометричните мотиви вече се появява стилизирана човешка фигура, и най-после неогеометричен стил, отговарящ по време на края на VIII в., при който фигуралните изображения добиват по-голямо значение и предизвикват бързото разпадане на същинския геометричен стил.

Трябва да се поясни, че тези разделения се опират главно на проучвания на атическата керамика, която е най-добре позната. В другите краища на гръцкия свят често се установява известно забавяне на развитието в сравнение с Атика: трудните съобщения през „тъмните векове" са допринесли за изоставането в най-отдалечените области. Но в общи черти еволюцията навсякъде е същата.

Не бива да ни учудва, че се придава толкова голямо значение на керамиката при установяване хронологията на този период от гръцката история. За „тъмните векове" ни липсват политически факти, а археологическите изследвания, от които единствено можем да черпим сведения, трябва да се основават върху онези документи, които най-често се намират при разкопките, т. е. върху фрагментите от печена глина: те наистина имат троякото преимущество, че произхождат от предмети за широка употреба, т. е. разпространени са навсякъде, че са относително лесни за класифициране въз основа на рисуваната им украса, чийто стил се развива, и най-после затова, че са обикновено добре запазени, тъй като ако вазите от рисувана теракота се трошат лесно, то поне фрагментите им устояват без видими повреди на разрушителното действие на времето. Ето защо, пародирайки думите на поета, бихме могли да кажем: само отломъкът познава вечността.

Геометричната керамика е позната на много места в гръцкия свят: в Коринт, Аргос, Беотия, на Цикладите и особено на Tepa, Родос, Кипър, та дори в Италия. Но именно в Атика може да се проследи най-добре нейното развитие още от субмикенската епоха благодарение на разкопките на некрополи, какъвто е некрополът на Керамейкос близо до един квартал на Атина, където някога са живели много грънчари, дали му и името си. Вън от града, близо до Дипилонската врата, е имало гробище, в което са погребвали покойници и през класическата епоха. Находките от най-старите гробове, намерени там при направените между двете световни войни разкопки, разкриха особената форма на тези погребения чрез изгаряне, които се появяват още през субмикенската епоха, стават обичайни през X в. и продължават и през следващите векове, въпреки че тогава отново се появяват погребенията чрез заравяне, обред, който не струва толкова скъпо. В една обикновена яма, изровена в земята, се полагат урната с пепелта и няколко вази като приношение за мъртвия. Този гроб се запълва до половината с пръст, а на повърхността се поставя надгробна плоча, която служи като стела, и често една голяма ваза, предназначена за възлиянията, които са съществен елемент от погребалния култ. Понятно е, че това гробище и подобните нему некрополи, какъвто е елевзинският, са били особено богати с керамика.

Формите на вазите (амфори, кратери, кани, купи, чаши, кутии с похлупак, наречени пиксиди) са се развивали в точно определена посока: различните части на вазата (например тялото и гърлото при амфората) се отделяли все по-ясно, вместо да се свързват с меки извивки, както е обичайно за микенската керамика. Изглежда, че по това време се появява един все по-взискателен архитектурен усет, налагащ вазата да се изгражда като сбор от ясно разграничени елементи. Смелостта на грънчарите расте едновременно с майсторството им; тя ще ги доведе до създаването на истински теракотни паметници, каквито са амфорите и погребалните кратери от Дипилон, които достигат човешки ръст и представляват изключителни технически постижения.

Украсата от черен фирнис първоначално била полагана върху светла глина, а по-късно, през протогеометричния период, започнали да покриват с фирнис цялата ваза, като оставяли върху гърлото или върху раменете четвъртито поле за геометричния мотив: концентрични кръгове или полукръгове, вълнообразни и начупени линии, ивици от триъгълници или ромбове, карирани или шахматни правоъгълници. Пластичната красота на тези вази с яркия контраст на светло върху черно и строгата елегантност на рисунъка са за нас необикновено привлекателни. По това време се появява мотивът на меандъра, който вече бил познат в Египет и на Крит, но който гръцкото изкуство така широко е използвало, че сме го нарекли гръцки. Обогатявайки се непрестанно, репертоарът на украсата се насочва и към живия свят; но формите, които той черпи от него, остават подчинени на силно абстрактна интерпретация. Твърде схематизирани фигури на животни в черен силует образуват фризове, които едва се различават от фризовете с чисто геометрични мотиви; птиците и четириногите са по-скоро знаци, отколкото одушевени форми, които се повтарят непрекъснато като шарка на килим. Това разширяване на репертоара подтиква грънчаря да отделя все повече място за украсата, която накрая заема почти цялата повърхност на вазата.

Огромните амфори и кратери от Дипилон датират от периода на зрелия или новия геометричен стил. Пред тези паметници човек остава изумен от изтънчения вкус, с който са разположени орнаменталните пояси: избраният мотив всякога подхожда съвършено за мястото, което му е определено, а освен това симетричните и аналогичните елементи са разположени с тънък усет в рамките на композиция, обмислена до най-малката подробност. Едно нововъведение с големи последици е появата на човешката фигура, третирана също така условно, както и животните. Все пак, когато са започнали да представят човешки фигури, изкушението да ги включат в композирана сцена е било голямо. Това е станало върху голямата амфора от Дипилон, където в четириъгълното поле, оставено между двете дръжки, е поместена сцена на оплакване на мъртвец, положен на погребално легло и заобиколен от седнали или прави опечалени фигури. Вярно е, че всички тези схематизирани лица са еднакви: те не се различават нито по дрехите, нито по пола си. Но жестът, с който двете ръце държат главата, вече изразява определено чувство; човешкият елемент, който тяхното присъствие внася в една чисто абстрактна композиция, ще подейства като разлагащ фермент, който твърде скоро ще промени характера на украсата. Ако бързото развитие на сцените с човешки фигури е отличителен белег за атическия геометричен стил, то същевременно свидетелства за изключителните дарби на един народ на художници, който в тази област излязъл далеч пред всички останали гърци.

Първенството на Атина в геометричната керамика засенчва другите прояви на материалната култура през тази епоха. Архитектурата е позната само от няколко плана на храмове или къщи, възстановени върху основите, които единствени са се запазили досега. Голям брой бронзови статуетки, излети масивно, датират още от VIII в.; те представляват стилизирани животни или човешки фигури, доста сходни с рисуваните силуети от последния период на геометричния стил. Някои имат подставка, използвана като печат. Други са били монтирани върху вази или върху големи бронзови триножници, от които са намерени много изпотрошени екземпляри. Трети пък са служели за дарове в светилищата. Геометрически рисунки са украсявали бронзовите фибули, необходима принадлежност за закопчаване на дорийските дрехи, които се драпирали върху тялото и не били зашити. Статуетките от теракота възпроизвеждат същите схематични модели като бронзовите, с изключение на особените „камбановидни" идоли от Беотия с прибавени крака и с тяло, което понякога е украсено с рисувани геометрични мотиви. Всичко това обаче бледнее пред големите атически вази. Но Гърция през геометричната епоха е направила нещо много повече за цивилизацията — тя е дала азбуката и Омир.

Гърците са възприели финикийската азбука вероятно през IX или в началото на VIII в. Най-старите азбучни надписи датират от втората половина на VIII в. Като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, изнамерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент с изключително значение — записването на гласните, което семитите не практикували. Може би споменът за стария микенски силабар, в който ясно се разграничавали сричките с различен вокализъм, е допринесъл за това обогатяване на азбучната система, като ѝ е придал общозначима стойност. Тази нова техника на писане се развила бързо и — с известни различия в подробностите — се разпространила в целия гръцки свят. От нея по-късно произлезли латинската азбука и повечето от азбуките на новото време.

Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения „Илиада" и „Одисея" сега се датират от повечето учени през IX в. или по-скоро през VIII в., т. е. по времето, когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо. Въпреки че Омировият проблем е извънредно сложен, много читатели днес долавят строгата съразмерност на конструкцията, която и едната, и другата поема разкриват на всеки, който ги изучава без предубеждения. Още древните, които са познавали Омировия текст безкрайно по-добре от нас, не са се съмнявали в общия първоизточник на двете поеми; малцина от тях са допускали хипотезата, че „Илиада" и „Одисея" не са написани от един и същ автор, а най-добрият литературен критик на Античността, Аристарх, който така умело е откривал по-късните добавки в традиционния, текст, се е борил ожесточено срещу тези „сепаратисти" или хоризонти както са ги наричали тогава. Аз от своя страна съм склонен да приема това вече толкова авторитетно мнение, което анализите на известни съвременни учени потвърждават, като посочват от единия до другия край на поемите съответствия, разкриващи една конструкция, изградена съзнателно от един и същ творчески дух.

Защото колкото и да е била упражнена паметта на поетите, посветили се на епическата декламация, не можем да си представим, че подобен резултат е могъл да бъде постигнат без помощта на писмо. Въпреки че епическият стил със своите формули все още пази черти на устния стил, трябва да допуснем, че авторът на „Илиада" и „Одисея", макар едно късно предание да го представя като сляп, е записал още от самото начало големите си произведения. Така също най-старите гръцки надписи, които притежаваме, като надписа, който обещава на най-добрия танцьор като награда атическата ваза, върху която е написан, или надписа, който беше неотдавна разчетен върху чашата на Нестор, открита в Исхия (и двата датират от втората половина на VIII в.), потвърждават, че епическият език и стихосложение са били още през тази епоха широко разпространени както в Атина, така и в далечните колонии на западното Средиземноморие.

Самото съвършенство на двете поеми показва, че те бележат завършека на една дълга традиция. Древните са разбирали това, тъй като Аристотел пише в своята „Поетика": „Ние не познаваме нито една подобна поема, създадена от предшественици на Омир, но всичко показва, че е имало много такива поеми". Изчезването на цялата предишна литература се дължи без съмнение на липсата на подходящ способ за записване: микенският силабар, ако е останал в употреба (което не е никак сигурно), е бил твърде несъвършен, за да послужи за увековечаване на едно дълго литературно произведение. Затова пък Омир е могъл да използва азбуката и неговото произведение е хвърлило в забрава всички други, които са го предхождали.

Много градове са си оспорвали честта да бъдат негово родно място. Но все едно дали той е роден в Хиос, в Смирна, в Колофон, в Иос или в Куме, сигурно е, че поетът е създал произведението си в района на йонийските градове на Мала Азия. През VIII в. те вече процъфтявали след първоначалните трудности в своето развитие. Обединени в съюз от дванадесет града, свързани от сроден език и религия, като общия култ на Посейдон, който те извършвали в общойонийското светилище на нос Микале, свързани с Атина по чувство и исторически спомени, те имали здрава социална организация, чийто основен елемент била аристокрацията на големи поземлени собственици, държащи в ръцете си фактическата власт, независимо от това, дали били групирани или не около един цар. Именно в дворците на тези йонийски благородници били рецитирани за пръв път „Илиада" и „Одисея". Едната извиквала от далечното минало спомена за чутовния поход, спомен, скъп за гърците, живеещи на азиатска земя; те с право виждали в ахейската експедиция срещу Троя предвестник на йонийската колонизация в Мала Азия, а разказите за чудните военни подвизи допадали на знатните слушатели, самите те ревностни любители на лова и военните упражнения. Другата очаровала въображението с разказа за далечни приключения из западните морета, в каквито моряците от Евбея и същинска Гърция по примера на финикийците започнали отново да се впускат. Войната и пътешествията, тези две форми на човешка дейност доставяли добър материал за епос. През „тъмните векове" споменът за ахейския свят се запазил чрез онези поетически произведения, за които творчеството на Омир свидетелства, че са съществували, но които то впоследствие засенчило. След откритията на микенската археология и още повече след разчитането на линеар Б днешните коментатори охотно подчертават в Омировите поеми всичко онова, което може да се свърже с тази микенска традиция, и наистина значението на това наследство от II хилядолетие е много голямо. Но би било погрешно да се отрича, че Омир, който е живял през геометричната епоха, дължи много и на своето време. Дължи му по-специално един съществен елемент от своята поезия, а именно сравненията, често твърде разширени, на героични събития със случки от всекидневния живот, похват, който му позволява да направи света на епоса разбираем за слушателите си, позовавайки се на опита от всекидневния им живот. Той му дължи и онова непосредствено и лично познаване на природата и хората, което и в „Одисея", и в „Илиада" ни кара да се приобщим изцяло към преживяванията на героите и възстановява пред нас с убедителна достоверност естествения кадър на техните приключения. Оттук и чувството на проста правда, което все още ни внушава магията на стила, като четем поемите, и което им придава някаква вечна младост.

Не без основание от няколко години насам наблягат често върху сходството на Омировото изкуство с изкуството на най-хубавите геометрични вази. Композиционен усет за изграждане на големи, тънко сглобени ансамбли, ясна представа за йерархията в религиозната и социалната, а така също и в естетическата сфера, непрекъсната намеса на един бистър ум, който тълкува света като функция от човека и изгражда произведението си според неговите духовни изисквания — двете големи йонийски епопеи ни разкриват всичко това, което намираме и в шедьоврите на атическите керамици от VIII в. Но има нещо още по-показателно. Когато през втората половина на века вазописците в Атина започнали да оставят по-голямо място за изображения на фигури, те рисували върху големите кратери сцени на сухопътни и морски битки, чието сродство с подобни сцени в „Илиада" е било изтъквано неведнъж. Тези творби, макар и често запазени във фрагментарно състояние, ни дават все пак важни указания. Като запазва връзката с традицията, от която взема малките схематични фигурки, керамикът ги оживява чрез точно означение на някоя поза или жест, и това им придава необикновена правдивост. Не и ли забележително, че Омир, когато описва нещо, постъпва точно по същия начин, като от една сложна действителност подбира съществения или характерен детайл и запазва само него, за да го запечата трайно в паметта ни? Изкуството на поета и изкуството на художника почиват върху съвършеното владеене на един занаят, който им дава готови формули или шаблони, разработени от техните предшественици; но собственият им творчески гений вдъхва на традиционните елементи нов живот благодарение на проницателността и правдивостта на личното им виждане за света. Изразната сила на творбата, чувството за пълнота и съвършенство, което ни внушава тя, се дължат именно на това равновесие между наследството от миналото, съзнателно прието от твореца, и оригиналния принос на един ум, който върви направо към същественото. Срещата на две форми на изкуството, принадлежащи към толкова различни сфери, но вдъхновени толкова явно от един и същ дух, е твърде красноречива черта на културата.

С Омир и с геометричната атическа керамика гръцкото общество от VIII в. ни се представя в най-благоприятния си облик. Другата му страна ни е представена от един друг поет, по-суров и не така привлекателен — Хезиод, който е живял вероятно през втората половина на века, ако не и по-късно. Той познавал произведенията на Омир, на когото при случай е подражавал точно и с когото според една късна легенда, много популярна в училищата, се е състезавал. За разлика от йонийския поет той не е живял в дворците на могъщите: бил е селянин от Беотия и е имал малко стопанство близо до градчето Аскра в полите на Хеликон, недалеч от една долина, посветена на музите. Запазени са две от неговите поеми, и двете написани в епичен стил - „Теогония", или родословие на боговете, и „Дела и дни", земеделска и дидактична поема. Във втората той често ни говори за себе си, за размишленията и грижите си. Докато личността на Омир изцяло се губи зад творбата му, произведението на Хезиод въпреки стиловите формули и известна непохватност на формата звучи твърде индивидуално и ни описва достоверно съдбата на дребния земеделец в Гърция от геометричната епоха.

Тази съдба положително не е била завидна. Селянинът се труди с пот на чело над късчето земя, изложен на последователните изпитания на годишните времена. Трудът е негов закон. Ако има щастие, той може и да натрупа богатство, което единствено носи уважение. Но семейните и съседските кавги дават поводи за процеси, които царете, т. е. велможите, често решават с несправедливи присъди, след като са били подкупени с подаръци. Хезиод пламенно призовава справедливостта и изразява вярата си в безпристрастието на върховния бог Зевс; но именно с това разкрива колко рядко в неговите очи тази справедливост е била зачитана. Постоянното призоваване на тази божествена абстракция показва поне силата на една морална потребност, която е възникнала у отрудените граждани, недоволни от условията на живот и съзнаващи, че заслужават по-друго нещо. В гръцките градове това е било източник на социални конфликти, които през следващия период довели до голямото начинание на далечната колонизация и до дълбоки политически сътресения.