Македония/Елинизъм

На 10 октомври 336 г. пр. н. е., с акламациите на народа и армията Александър става цар на Македония. Той е двадесетгодишен и красив като бог. Начетен и блестящо образован, с отлична политическа и военна подготовка, той е достоен продължител на делото на своя баща.

Продължавайки политиката на Филип, той сурово потушил избухналите вълнения. Политическите противници на Александър и дори роднините, които изглеждали опасни, били арестувани и екзекутирани.

Известието за смъртта на Филип раздвижило цяла Гърция. Отново в Атина се надигнала антимакедонската партия начело с Демостен, който по този повод принесъл благодарствена жертва на боговете. Младостта на Александър породила всред гърците надеждата за избавление от македонската хегемония. Александър обаче минал начело на войските си през Тесалия и Термопилите и нахлул в Беотия. Атина не само не открила военни действия, но изпратила пратеници при Александър с поздравления. В Коринт бил потвърден Общоелинският съюз начело с Александър.

Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

Към средата на IV в. пр. Хр. в Гръцкия свят се наложила една нова сила – Македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището „другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.