Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму
Към средата на IV в. пр. Хр. в Гръцкия свят се наложила една нова сила – Македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището „другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.
След смъртта на Аминтас III в 370 г. македонското царство преживявало династически разпри. Филип, по-малкият син на покойния цар, бил още съвсем млад и прекарал няколко години в Тива като заложник; там се срещнал с Епаминонд и Пелопид и се запознал отблизо с гръцката политика. Той бил на 22 години (в 359 г.), когато го избрали за регент на царството след смъртта на брат му Пердикас III, чийто син бил невръстен. За кратко време младият регент се справил със сложната обстановка: освободил се от другите претенденти за царско звание, споразумял се с Атина, като обещал да й помогне да си възвърне Амфиполис, откъдето изтеглил македонския гарнизон, оставен там от Пердикас, после разбил илирите на запад и подчинил пеонците на север от Македония. С помощта на фалангата на пезетайрите и на тежката конница, предвождана от хетайрите, той създал мощна армия, която в признание на заслугите му го провъзгласила за цар.
Първата му задача била да осигури на Македония свободен излаз на морето. Най-добрите пристанища по нейните брегове, Пидна и Метоне, били гръцки колонии, съюзници на Атина. Но Атина вече от години се борела с дипломатически и финансови затруднения в опитите си да запази контрола над Протоците и целостта на Морския съюз. Този съюз бил сериозно разклатен, когато през 357 г. Хиос, Родос и Византион, поддържани от карийския владетел Мавзол, който управлявал Халикарнас от името на Великия цар, създали отделен съюз, независим от Морския съюз. Последвала война, в която усилията на Атина да върне отцепниците към подчинение пропаднали. Мирът, сключен в 355 г., довършил разпадането на Съюза: умерената партия в Атина, водена от ловкия политик и финансист Евбул, наложила схващанията си и народът не искал повече нито да плаща, нито да се бие. Филип се възползвал от това положение; последователно превзел Амфиполис, който Атина напразно се опитвала години наред да си възвърне, после Пидна и накрая Метоне, където загубил едното си око (354 г.). Излазите на Македония към морето били вече осигурени. Междувременно Филип превзел Потидея в Палене, но го отстъпил на Халкидическия съюз, след като прогонил атинските клерухи. На изток, като преминал Стримон над Амфиполис, той завладял тасоската колония Крениди сред равнината в подножието на планината Пангей; от Крениди направил нов град и му дал името си — Филипи, пръв пример на един обичай, който по-късно, през елинистическата епоха, получил широко разпространение. Златните мини на Пангей му доставяли средства да плаща на наемниците си и да купува съвести. Оттогава монетите на Филип започнали да играят в гръцкия свят ролята, която персийското злато играло там от един век.
През 356 г. в Централна Гърция избухнала тежка междудържавна криза, която била удобен предлог за вмешателство от страна на Македонеца. Светилището в Делфи станало отново повод за свещена война — третата поред. Както преди един век, и сега фокидците били обвинени в светотатство; измежду членовете на Амфиктионията Тива проявила най-голяма враждебност към съседите си, с които имала старо съперничество. Но фокидците, подкрепяни от Атина и Спарта, си избрали за водач енергичния Филомел и заграбили светилището; свещеното съкровище им дало средства да съберат армия от наемници, с която Филомел, а след смъртта му и наследникът му Ономарх жънели успехи. Ономарх проникнал чак до Тесалия, където тираните на Фере и на Кранон били приятелски настроени към него. Тогава другите градове на Тесалия се обърнали за помощ към Филип. След едно тежко поражение през 353 г. Македонецът се върнал в Тесалия на другата година и сразил войските на Ономарх, който загинал в битката. Това не сложило край на свещената война, защото Филип не можел да мине през Термопилите, държани от съюзниците на фокидците, за да влезе в Централна Гърция, но поне станал съюзник и покровител на Тесалия. Тогава той се отправил към Тракия, където наложил съюзничеството си на трима местни царе и напреднал с армията си до Пропонтида. Атина, която наскоро се била закрепила отново в Сестос и Херсонес, се разтревожила. Тя имала и много други поводи за опасения, когато Филип решил да подчини градовете в Халкидика и ги превзел един след друг. Най-големият град Олинт паднал в 348 г. Въпреки пламенните речи на оратора Демостен, който виждал растящата опасност, Атина се оказала неспособна да помогне навреме на Олинт. Градът бил сринат и цяла Халкидика включена в македонското царство. По същото време Филип успял с интриги да откъсне Евбея от Атинския морски съюз.
Тогава атиняните се решили да започнат преговори: изпратили посланици в Пела, столицата на македонското царство, които сключили мир в 346 г., наречен „Филократов мир" по името на главния атински пълномощник, когото придружавали Демостен и ораторът Есхин; последният, изглежда, бил подкупен от Филип и станал убеден привърженик на неговата политика. Според клаузите на договора всеки запазвал дотогавашните си владения, но Филип отказал да упомене фокидците между съюзниците на Атина, които били облагодетелствани от този договор; той бързо решил съдбата им, като през същата 346 г. окупирал страната. Амфиктионията наложила на фокидците тежка ежегодна глоба, за да изкупят грабежите, които извършили в делфийското светилище. Двата гласа, които имали в съвета на Амфиктионията, били прехвърлени на Филип, както и председателството на Питийските игри за текущата година. Оттогава македонският цар официално бил приет в общността на гръцките държави.
Мнозина се зарадвали на това, особено онези, които заедно със стария ретор Изократ вече виждали в лицето на македонския владетел водача, от когото имала нужда Гърция, за да потуши раздорите и да обедини силите си за общо нападение срещу ахеменидска Персия. Но други, в първите редици на които стоял Демостен, гледали на Филократовия мир като на временно примирие, като на необходима подготовка за окончателната битка, която смятали за неизбежна. Това станало ясно, когато Демостен в 343 г. обвинил Есхин, че предал отечеството си по време на пратеничеството през 346 г.; Есхин бил оправдан, но политиката на Филип и неговите привърженици била атакувана ожесточено по време на процеса и страстите отново се разпалили.
Филип от своя страна използвал най-рационално отсрочката, с която разполагал. Първо, предприел нов поход срещу илирите, после нахлул в Епир и така осигурил тила си. В Тесалия реорганизирал администрацията на страната, като я разделил на четири провинции, чиито управители или тетрархи му били предани. После се отправил към Тракия и подчинил областите от Нестос до Черно море и Пропонтида: цялата страна станала царско владение, управлявано от стратег, когото Филип сам назначавал. Гръцките градове по крайбрежието като Византион или Перинт, както и позициите на Атина в Херсонес били непосредствено застрашени. Страхувайки се за пътя, по който идвало житото (от Южна Русия), имащо жизнено значение за изхранването й, Атина отново започнала да се готви за война, както настоявал Демостен. Ето защо, когато в 340 г. македонските войски обсадили Перинт, после Византион, атинската флота влязла в действие. Филип, който претърпял неуспех пред Перинт, трябвало да вдигне обсадата на Византион, подпомаган от атинския стратег Фокион. Този неуспех убедил царя, че войната срещу Атина трябва да се реши с настъпление в самата Гърция.
Събитията в Делфи скоро му дали необходимия повод за това. За да отклони вниманието от една жалба срещу Атина, предявена пред съвета на Амфиктионията, атинският представител Есхин обвинил локридците от Амфиса, че незаконно обработвали земи, които били посветени на Аполон. За да се изкупи това светотатство, било взето решение да обявят свещена война на локридците и възложили ръководството на военните действия на Филип (339 г.), Действайки с голяма бързина, той превел войските си през Фокида със съгласието на фокидците, на които обещал да отмени наложената им глоба. Благодарение на тази военна хитрост той успял да обходи от запад ключовата позиция на Термопилите, която държали беотийците, и да проникне до Елатея в Централна Гърция. Тази новина хвърлила в тревога атиняните; това било „Елатейската изненада" и Демостен трябвало да употреби цялото си красноречие, за да повдигне духа на съотечествениците си. Като осъзнала напълно опасността, Атина се съюзила с Тива, за да организира общата отбрана. Една армия, съставена от войски на двете държави, се съсредоточила в Беотия, докато Филип бил зает да наказва Амфиса, с каквато задача го била натоварила Амфиктионията. През лятото на 338 г. той преминал начело на войските си от Западна Локрида във високата долина на беотийския Кефис, където близо до Херонея го очаквала неприятелската армия. Лявото крило на македонците, командвано от младия Филипов син Александър, разбило съпротивата на беотийските хоплити, които били насреща му; „свещеният отред" на тиванците се сражавал до последния човек. Атинският контингент понесъл тежки загуби и се разпръснал (2 август 338 г.).
Битката при Херонея имала решаващо значение. Сломена била всяка съпротива пред Филиповата воля. С Тива македонците се отнесли много сурово, настанили в Кадмея македонски гарнизон и тази държава загубила доминиращото си положение в Беотия. Атина се отървала с по-малко жертви, изоставила само позициите си в Тракийския Херсонес и се съгласила да разпусне Морския съюз, но запазила външните си владения Лемнос, Имброс, Скирос и Самос и дори си възвърнала Оропос на беотийската граница, който по-рано била загубила; накрая и тя трябвало да влезе в съюз с Филип. Все пак в своето поражение атинският народ запазил достатъчно достойнство, за да възложи на Демостен да произнесе съгласно с традицията посмъртна възхвала на загиналите при Херонея воини.
Карта на Македония при Филип II (336 пр. Хр.)
Автор: Marsyas Лиценз: CC BY-SA 3.0
Победата на Филип отбелязала решаващ прелом в историята на единството. Една монархическа държава с централизирана власт доказала по блестящ начин своето превъзходство над мимолетните съюзи, които сключвали помежду си автономните гръцки градове. Бъдещето принадлежало вече на големите царства, а не на малките републики, ограничени в територията на само един град. Класическото схващане за полиса било вече отживяло времето си. Това станало ясно, когато в 337 г. Филип свикал в Коринт общо събрание на гърците. Всички градове с изключение на Спарта изпратили представители. Те образували Коринтската лига, която за пръв път дала федерална форма на една своего рода панелинска държава. Между държавите бил въдворен всеобщ мир и било забранено той да бъде нарушаван под страх от военни санкции. Постановено било да се зачитат вътрешното устройство и автономията на всяка държава. Пиратството и разбойничеството били забранени. Всяка година в едно от големите светилища се събирал Федералният съвет (Синедрион), в който държавите изпращали делегации, чиито брой съответствал на тяхната големина и значение. Решенията, вземани с мнозинство на гласовете, трябвало да бъдат задължителни за всички членове на лигата.
Македония не влизала в Коринтската лига, но сключила с нея съюз за общо нападение и отбрана, а Филип бил определен за главнокомандващ на федералната армия. Още през същата 337 г. той предложил на Лигата да започне война срещу царя на Персия. По това време Ахеменидската монархия изживявала тежка криза около престолонаследието и моментът бил много благоприятен за нападение. Но на Филип не било съдено да участва във войната: през лятото на 336 г., по време на празненството по случай женитбата на дъщеря му с епирския цар, той бил убит от някой си Павзаний поради лична вражда. С неговия син Александър, когото народът веднага приветствал като цар на Македония, започва нова ера, която ние наричаме елинистическа епоха.