Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XII, 2017 г.
Първата световна война оставя след себе си една разрушена и разорена икономически Европа. Резултатът от сблъсъка на двете военно-политически коалиции определя следвоенен модел за Европа с победители и победени както в “ядрото”, така и в “периферията”. Подписаните мирни договори създават не само ново териториално, политическо и икономическо статукво, но и поставят началото на следвоенната схема на споразумения и съюзи за неговото запазване.
Междувоенният период в политиката на Великобритания е подчинен на внимателно балансиране и преценяване на европейското равновесие на силите. Вниманието се насочва към Франция и към нейните амбиции за лидерска роля на континента. Стремежът на Париж към система от военни съюзи се преценява от британските лидери като опит за установяване на хегемония над континента1. Недоверието спрямо Франция нараства по време окупацията на Рейнската област през 1924 г., която се разглежда като прелюдия към по-нататъшна френска експанзия в Централна Европа и заплаха за английските интереси. Британското поведение е продиктувано от традиционната мнителност на Форин офис и от желанието му да запази равновесието на силите. Не е рядкост за дипломатическите среди мнението, че Великобритания трябва да поддържа Германия като противовес на Франция2. Избраната от Великобритания европейска политика е съответстваща на геополитическия фактор, даващ й възможност за участие в европейските събития като страничен, но не толкова отдалечен (като САЩ) наблюдател, с възможности за по-голямо икономическо и политическо влияние в тях.
В периода между двете световни войни Франция прави всичко възможно да подсигури Версайското статукво, създавайки съюзи с новопоявилите се държави в Централна и Източна Европа. Доминирани и гарантирани от френския външнополитически и военен авторитет, те имат за цел да поддържат френските интереси на европейския континент.
Малката Антанта е точно такъв тип съюз, включваща Чехословакия, Румъния и Сърбо-хърватско-словенското кралство. Последните две имат най-много национални малцинства в новите си граници и поради това запазването на следвоенното статукво се явява тяхна основна цел. Фактически и двете държави реализират максимално националните си доктрини. Сърбия – чрез “Начертанието” на Гарашанин, да обедини и включи в границите си всички южни славяни, а Румъния – да осъществи идеята за Велика Румъния, обединявайки в едно цяло Влахия, Молдова и Трансилвания, а както се оказва - и още други територии. Всички нови териториални придобивки веднага получават политическа обосновка за югославската и съответно за румънската им принадлежност. Създаването на Малката Антанта е опит за реализиране на плановете на победителите, като чрез нея те смятат да контролират не само “проблемните” държави – България и Унгария, но и своите съюзници. Друга цел на групировката е да изолира Италия от Балканите, което съвпада с интересите на Кралство Югославия. И трите влизащи в нея държави придобиват територии, които са обект на ревизионистична политика. Това ги прави съпричастни и обвързани с френската следвоенна политика.
Още в първите години след създаването на съюзното обединение се започват и борбите за надмощие. Амбициите на всяка държава се определят от основните параметри на нейната политика, от мястото, което тя заема в новата конфигурация на следвоенна Европа (като икономически и геополитически фактор), както и от отредената роля при подреждането й в голямата политика.
В същото време Малката Антанта има своите противници сред Великите сили. Най-непримирима от тях е Италия, която съзира реална заплаха за интересите си в Югоизточна Европа. Малката Антанта, като “две трети” балкански съюз, подкопава плановете на Рим за доминираща политика в региона. За да я неутрализира, Италия планира създаването на противостоящ ѝ балкански съюз от България, Гърция и Турция или отслабването ѝ чрез сключването на двустранни договори с участващите в нея държави.
През октомври 1922 г. на власт в Италия идва фашистката партия на Бенито Мусолини, което коренно променя посоката и приоритетите на италианската политика. Сега тя вече е насочена преди всичко към Балканите и към дунавска Европа. Основните цели на новото италианско правителство са свързани със завладяването на Албания и с обезсилването и унищожаването на Малката Антанта. В началото на януари 1923 г. правителството на Мусолини прави първите сондажи за италианско-румънско сближение. Това може да се оцени като обратен завой в политиката на Рим, като се има предвид поддръжката на Италия за Унгария и благоприятното италианско отношение към Съветска Русия по време на конференцията в Генуа3. От друга страна това е добра възможност за правителството на Братиану, което не се чувства много уютно в Малката Антанта, в компанията на двете славянски държави, които при това не споделят румънските тревоги по отношение на Бесарабия. Тази нова ориентация в политиката на съюзника се посреща с тревога в Белград. Там предпочитат по-стабилна политика на Балканите и в навечерието, и по времето на Лозанската конференция югославската дипломация влиза в преговори с България, Турция и Гърция. Това засилва още повече “верижната реакция” на нестабилност в съюза. Паралелно със сондажите в Букурещ, Рим не изоставя и натиска си срещу Белград. Две години след подписването на Рапалския договор (1922 г.) Мусолини иска преразглеждането му, като не скрива намеренията си за анексия на Риека (Фиуме) и Задар (Зара). Този натиск става по-осезателен след Лозанската конференция, в края на 1923 г.,4 когато проличава военно-политическата слабост на Франция, която съветва Югославия да отстъпи пред италианските претенции.
Във връзка с постигането на целите по отношение на френската политика на Балканите и нейното протеже Малката антанта, амбициите на Италия за известен период са свързани със създаването на “четворна Балканска Антанта с нейно участие”.5 Става въпрос за италиано-румънско-българско-унгарски блок, който да изолира Кралство на сърби, хървати и словенци (КСХС), обкръжавайки го със съюзни на Италия държави. Рим действа последователно в посока на Румъния, като използва все повече задълбочаващото се недоверие между съюзниците в Малката Антанта. Мусолини се опитва да откъсне Румъния от Съглашението и постепенно да я преориентира към съюз с България и Унгария, но непреодолимите различия между последните две страни и Букурещ осуетяват този замисъл. Въпреки че не е постигната целта максимум на италианската външна политика, основната цел за разколебаване на Малката Антанта е постигната. Като цяло, в началото на 30-те години италианският фашизъм води политика, насочена срещу френските и английските амбиции в Централна Европа и на Балканите. В нейния ревизионистичен план влиза сближение между Австрия, Унгария, България, Турция и Гърция за укрепване на италианските позиции в Дунавския басейн и на Балканите.
Средата на 30-те години на ХХ в. донася нова голяма промяна в световната политика и в частност на Балканите. След конференцията в Локарно, на която се стига до германски външнополитически пробив,6 Франция съсредоточава усилията си към укрепване на създадените от нея съюзи, за тяхното максимално използване при реализация на следващите си планове. В началото на 1926 г. усилията й са насочени към Румъния и насърчаването ѝ към създаването на съюз с Полша. Полско-румънският договор от 26 март е насочен не само срещу СССР, но предвижда действия срещу евентуални германски опити за промяна на Версайското статукво. Три месеца по-късно е подписан френско-румънски договор, смятан като подкрепа за Малката Антанта.
Голямото геополитическо завръщане на Германия и агресивната ѝ политика срещу Версайското статукво карат водещите до тогава Франция и Великобритания да търсят компромисен вариант за стабилизиране на политическата ситуация. Опитите да се създаде взаимодействие между „Четирите големи” в Европа, като се допускат сериозни компромиси (най-вече териториална ревизия в посока Изток), довежда до сериозно отслабване на френското влияние. Политическият елит от държавите в Малката Антанта е разочарован от лекотата, с която Западът пренебрегва интересите им. Обещанието за френски гаранции е по-скоро потвърждаване на политическата безизходица, в която те се намират. Единственият възможен полезен ход е да се нормализират отношенията със СССР. От друга страна, Белград и Букурещ разбират необходимостта от изграждането на още един балкански съюз на принципа на неизменността на статуквото, който да укрепи техните позиции на Балканите.
Началото на тридесетте години на ХХ в. води до поредна инициатива от страна на Франция да създаде балкански блок срещу нарастващото влияние на Италия в региона, както и срещу започналата икономическа и политическа активизация на Германия в посока югоизток. В основата на Балканското съглашение стои Малката Антанта, тъй като тя е доминирана от Париж.7 Отпадането на България и Албания от споразумението е логично, тъй като тези страни са против запазването на Версайската система, но на 09.01.1934 г. Гърция, Румъния, Югославия и Турция подписват Атинския пакт, с който гарантират териториалното статукво и договарят взаимни консултации в случай на военна агресия. Предвижда се разширение на съюза със създаване на Постоянен съвет на министрите на външните работи, както и създаването на Балканска банка и координирането на различните законодателства.8
Геополитическата реалност през на 30-те години обаче е различна от реалността в предходното десетилетие. Световната икономическа криза изтощава до краен предел политическия потенциал на западните демокрации. Обществото на народите, доминирано от Великобритания и Франция, се оказва тромава и неспособна да реагира на големите политически кризи организация. На международната сцена отново излиза Германия, ръководена от свръхамбициозната и агресивна политика на възкачилите се на власт в началото на 1933 г. националсоциалисти. Създаването и укрепването на силен балкански съюз под доминацията на Франция се възприема с особена враждебност от страна на Рим и Берлин. Бенито Мусолини смята Балканите и по-специално западната им част като сфера на изключителен италиански интерес.
Италия има спорове с Югославия по отношение на Далматинското крайбрежие, както и в района на Албания. Ето защо тя е особено чувствителна по отношение на евентуален съюз, който ще заздрави позицията на съперницата ѝ в региона, още повече, че противостоящата ѝ в Африка и в Средиземноморието Франция е вдъхновител и крепител на този пакт. Не е случаен фактът, че именно Италия полага усилия да саботира създаването на Балканската антанта. Първият удар срещу Съюза е нанесен чрез Марсилския атентат от 1934 г., който отнема живота на югославския крал Александър III и на френския външен министър Луи Барту.9 Действията на членове на въоръжените формации на хърватското национално движение Усташа и българската ВМОРО са подкрепени от италианските тайни служби, но Франция заема примирителна позиция в страха си да не тласне Италия към по-тесни взаимоотношения с набиращата все повече мощ Хитлеристка Германия. Последвалите събития допълнително потвърждават безсилието на водещите дотогава международни фактори. Войната на Италия в Етиопия (1935 – 1936 г.) и неуспехът на международните санкции срещу Германия за ремилитаризацията на Рейнската област (07.03.1936 г.) и най-вече Мюнхенската спогодба (29.09.1938 г.) само доказват неспособността на Великобритания и Франция да защитят позициите си и илюстрират в чии ръце е политическата инициатива през 30-те години на ХХ в. И докато германската външна политика успява да ревизира Версайската система без употребата на оръжие и да анексира Австрия и Судетите през 1938 г., на Балканите Мусолини открива военните операции с окупирането на Албания през пролетта на 1939 г.
Италианската експанзия на Балканите дава ясен сигнал за западните демокрации. Франция и Великобритания разширяват гаранциите, които дават на Полша по отношение на немските претенции за Данциг, като те обхващат Румъния и Гърция.10
Германската дипломация преминава към активни действия и с две споразумения – „Стоманения пакт”11 и Пакта „Рибентроп - Молотов”12 - ясно очертава границите на своите външнополитически приоритети. Подсигурявайки си подкрепата на Мусолини и споразумял се със Сталин за подялбата на Източна и Югоизточна Европа, Хитлер ясно заявява претенциите си да бъде решаващ външнополитически фактор в региона.
В началото на 30-те години на ХХ в. Франция и Великобритания „изгубват” от погледа си Балканите, защото са принудени да концентрират силите си срещу Германия. Това дава възможност на Берлин да се настани икономически, политически и идеологически на Балканите. След Мюнхенската конференция, за да не загуби инерция, в региона се активизира и Италия чрез окупацията на Албания. Така Рим продължава балканската си експанзия, преминала през етапите на икономическо, политическо и накрая - на военно проникване в Албания.
Промяната на международната обстановка след Мюнхенската спогодба дава възможност на СССР да се превърне в активен фактор в международните отношения на Балканите. Установяването на дипломатически отношения с повечето от балканските страни в края на 30- те години означава, че Съветите стават реален геополитически играч, изразител на което става пактът Рибентроп-Молотов (23.08.1939 г.). Ясно се очертават сферите на съветските интереси на Балканите, към усвояването на които СССР пристъпва след успеха на немското оръжие на Запад. Ръководителите на СССР се активизират по изпълнение на тайните клаузи от съветско-германския пакт за ненападение, според който СССР получава правото да окупира Бесарабия.13 На 20.06.1940 г. Червената армия навлиза в Бесарабия и Северна Буковина. Съветската активност е изтълкувана като сигнал за действие от страна на България и Унгария, които също имат етнически и териториални претенции към Букурещ. Отчитайки задоволяването на ревизионистките стремежи на двете държави като удобен претекст за привличането им на тяхна страна, Италия и Германия дават своето съгласие към Унгария да бъде присъединена Северна Трансилвания, а на България да бъде върната Южна Добруджа. Териториалните промени стават факт на 30.08.1940 г. във Виена и на 07.09.1940 г. в Крайова. Последвалата политическа и правителствена криза в Румъния е използвана от симпатизиращия на Германия генерал Йон Антонеску, който завзема властта и окончателно ориентира страната във фарватера на германските геополитически интереси. На 23.11.1940 г. страната влиза в Тристранния пакт и дава разрешение за навлизане на германски военни части на нейна територия. На практика германското военното присъствие в Румъния има за цел да пресече активизирането на съветската външна политика в балканското стратегическо направление. Съветският съюз прави няколко опита да привлече България на своя страна, предлагайки ѝ пакт за ненападение, подобен на подписания през 1939 г. с Чехословакия. Върхът на съветската външнополитическа инициатива е известната „акция Соболев“14.
Успоредно с това германският авторитет се засилва неимоверно в София и Будапеща – силите на Оста бележат солидно геополитическо и икономическо настъпление. Германия включва Балканите сред своите приоритети в края на 1939 и началото на 1940 г. се осъществява масирано икономическо проникване, последвано от установяването на силно политическо влияние като постепенно се преминава към включването на страните от Югоизточна Европа в Тристранния пакт.
Франция и Великобритания, „пропукали“ се в Мюнхен през 1938 г., се оказват безнадеждно закъснели, за да повлияят на събитията на Балканите, заради което се стига до радикална промяна на геополитическата обстановка на полуострова. В края на 30-те години на ХХ век отново има ясно изразено политическо надмощие на военно-политически блок, само че с обратен знак. Ако през 20-те години Антантата е безспорен хегемон, то в края на 30-те Германия и Италия се превръщат във фактори, които диктуват съответните политически и териториални промени в региона. Очертава се ново съотношение на силите, при което има възходяща експанзия на Германия и Италия, новопоявил се фактор в лицето на СССР и отстъпващи Франция и Великобритания.
Италия също бърза да разшири сферата си на влияние и предприема експанзионистка политика спрямо Гърция. Бенито Мусолини се опитва да действа независимо от своя германски съюзник, но военният провал на италианската армия през зимата на 1940 г. и намесата на Великобритания, която застава зад нападнатата Гърция, на практика отварят нов фронт на военните действия и ангажират Германия, която трябва да запази и стабилизира позициите на Оста на Балканите. Това довежда до нов кръг на дипломатическа и военна активност на полуострова, която изцяло го поставя в обсега на голямата дипломатическа и геополитическа игра. За да подсигури своя плацдарм към нахлуването си на юг срещу непокорната Гърция, Хитлер се нуждае от надежден тил, което поставя Югославия в центъра на германските военно-стратегически интереси. Белград е подложен на дипломатически натиск. Югославските политици осъзнават сериозността на положението и се опитват да водят гъвкава политика.15 Стратегическата обстановка в началото на 1941 г. не дава възможност за много маневри. Раздираната от вътрешни противоречия Югославия се намира в своеобразно обкръжение от враждебни държави, които не крият апетитите си към територията ѝ. Принц Павле се опитва да протака включването на страната в Тристранния пакт, но подложен на изключително силен натиск от страна на Германия, накрая подписва съюзен договор с Хитлеристкия военен блок на 21.03.1941 г.16
Присъединяването към Тристранния пакт не е прието сред по-голямата част от югославската общественост. Не без помощта на британските тайни служби само няколко дни след подписването на пакта на 27.03.1941 г.17 се извършва държавен преврат от командващия военновъздушните сили ген. Душан Симович. Въпреки че новото правителство се опитва да лавира в сложната обстановка, става ясно, че немската военна машина ще разшири своя обсег на действие в района на Балканите. Пропагандните машини и на двата воюващи блока не спират да работят и докато британските вестници възхваляват волята за независимост на югославяните, Гьобелс се заема да разобличи неспазването на договореностите. Съдбата на Югославия окончателно е решена през месец април 1941 г. Само за шест дена немските и италиански войски сломяват нейната съпротива и слагат край на кралството, разкъсвано от вътрешни противоречия и проблеми.18
Крахът на Версайската система на Балканите се случва по един своеобразен начин. Балканските държави са въвлечени в новото съотношение на геополитическите фактори, при което се стига до смесване и объркване на политики. Мюнхен 1938 г. и последвалите събития погребват Малката Антанта. Солунското споразумение елиминира Балканската Антанта.19 По този начин отпадат формалните белези на политиката на Франция в Европейския Югоизток. При новото съотношение на силите Германия и Италия отиват към укрепване на своята зона на влияние с привличането и обвързването на група балкански държави, при което повечето държави в региона под въздействието на прагматизма се присъединяват към Тристранния пакт.
1Кисинджър, Х., Дипломацията, София 1997, стр. 219
2Пак там, стр. 220
3Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
4Пак там
5Енчев, Велизар, Югославия последната балканска империя, София 2005; стр. 200
6Сключените в Локарно споразумения са „гаранционен пакт“ (Рейнски гаранционен пакт) между Германия, Франция, Белгия както и Великобритания и Италия като гаранти. С това Германия признава Версайския договор и установените в него западни граници. В случай на нарушение на договора трябва да се намесят гаранционните сили. Германия, Франция и Белгия се споразумяват също така, че различията ще се решават с мирни средства пред Обществото на народите респективно международен съд. Германия подписва освен това арбитражни конвенции с Полша и Чехословакия и се отказва от промяна на границите с военни средства. С договори с тези две държави Франция им гарантира подкрепа в случай на нападение.
За Германия договорът е преди всичко важен, за да разчупи международната изолация и да не изпадне в застой ревизионната политика на правителството за освобождаването на Рейнланд. Щреземан е готов за тази цел да се откаже формално от Елзас–Лотарингия и Източна–Белгия, за да демилитаризира Рейнланд и в случаи на гранични спорове би се подчинил на решението на Обществото на народите. Не маловажен аспект е сключеният през 1921 г. военен съюз между Франция и Полша, който договорите от Локарно обезсилва.
7Анчев, Стефан, Балканите начин на употреба....;
8Пак там
9Енчев, В., цит. съч., стр. 215
10Кастелан, Жорж; История на Балканите XIV – XX век, Пловдив 2005; стр. 448
11На 22 май 1939 г. Германия и Италия сключват договор за приятелство и съюз, известен повече като Стоманения пакт. Документът се състои от две части. Първата е открита декларация за приятелството между двете страни, а втората е таен допълнителен протокол, насърчаващ военното и икономическото сътрудничество. Стоманеният пакт задължава Германия и Италия да си помагат в случай на война, както и да си сътрудничат във военното производство.
12Пакт за ненападение между Германия и Съветския съюз, известен също като Пакта Молотов - Рибентроп - междуправителствено споразумение подписано на 23 август 1939 г. между ръководителите на отдели на външните работи на Германия и на Съветския съюз. Страните по договора обещават да се въздържат от атака помежду си и да спазват неутралитет в случай, че някоя от тях стане обект на военни действия на трето лице или на трета страна. Участниците в споразумението отказват да участват в обединението на властите, "нито пряко, нито косвено срещу другата страна." Договарят се за осигуряване на взаимен обмен на информация по въпроси, засягащи интересите на страните. Към споразумението е приложен таен допълнителен протокол за определяне границите на областите от взаимен интерес в Източна Европа в случай на "териториално и политическо преразпределение". Протоколът предвижда включването на Латвия, Естония, Финландия, източната част на "зони, принадлежащи на полската държава" и Бесарабия в съветската сфера на интереси, а Литва, Полша и на запад - в сферата на интересите на Германия.
13Кисинджър, цит. съч.; стр. 305
14Предложението е направено на 26. 11. 1940 г. г. чрез Аркадий Соболев, заместник комисар по външните работи на СССР. Пактът формално гарантира независимостта на България и подкрепата от СССР на нейните териториални искания, в замяна на което България трябва да предостави на СССР бази в Бургас и Варна. По същото време подобни предложения са направени на Литва, Латвия и Естония, които са анексирани от СССР през 1940 г. Както Прибалтика, така и Балканите попадат в съветската зона на влияние в съответствие с тайните клаузи на съветско-германския Пакт Рибентроп-Молотов. Българското правителство отхвърля съветските предложения.
15Манчев, Кр.; История на балканските народи (1918 - 1945); София 2007 г.; стр. 332
16Пак там, стр. 334
17Енчев, Велизар, цит. съч.; стр. 241
18Манчев, Кр., цит. съч.; стр. 335
19На 31.07.1938 г. е подписано споразумение между България и Балканската Антанта, според което България има правото да се въоръжава легално, да поддържа редовна наборна армия и да строи укрепления по южната си граница.
