Abstract. When the question is about the crimes of the winners of the Second World war are mentioning only the crimes of the Red Army. According to the most recent publications, Soviet soldiers raped one or even two million German women. Only in Berlin, where 5 million Soviet soldiers are in quarters, their number is over 110,000. According to the German researcher Professor Marianne Gebhart, 900,000 German women were victims of violence by soldiers of the Allied armies, and not only of the Red Army but also the US, French and British militaries.
What is the exact number of victims? We will never know because the number of victims is not equal to the number of rapes. The characteristic of the Soviets is brutal group rapes, in which women or girls are violated by 5, 10 and even - 45 soldiers. They usually rape publicly in the presence of the parents or relatives of the victim. These tortures last for hours and nights. According to the official data, the Americans raped 190,000 German women, the British - 45,000, the French - nearly the same number.
The Allie propaganda imposed the idea that Western democracies are the forces of the Good and Righteousness in the bloodiest conflict. Their armies do not commit atrocities and tortures and are guided by moral motivate. But is that the case?
The Allied Air Forces bombard the homes of German cities such as Berlin, Würzburg, Cologne, Hildesheim, Hamburg, and Nurnberg to terrorize the German population and break its spirit. They destroy monuments of culture - palaces, castles, churches, cultural institutions, attack hospitals and schools. According to the international conventions, all this is a war crime and a crime against humanity. Victims of air raids become even three cities in neutral Switzerland. The Red Cross estimates that 300,000-400,000 civilians have been killed only in the Dresden slaughter. And Dresden has no defence facilities, large factories, or air defence. The English and American bombers fly low and target the fleeing civilians and hospitals, brightly standing out with the big red crosses on the roofs.
After the war, German soldiers imprisoned in the Allied concentration camps were treated in inhumane conditions. The main initiator is Dwight Eisenhower, who deliberately denounces the detainees as Disarmed Enemies not to bound the Geneva Convention governing the treatment of prisoners of war and refuses the Red Cross to gain access to them and provide them with food.
The camps are ordinary tents or barracks enclosed with barbed wire. The prisoners do not have a washing area, and there is no space in the land for a toilet. There are 800 000 and 1 or 2 million German prisoners of war in the British, French and American camps. Under the Yalta Arrangements, in May-June 1945, the Allies handed out to Stalin a million Soviet prisoners of war, officers and soldiers from general Vlassov army, Soviet citizens, and other Russians who fought at Hitler's side.
It is very well known the case of the Cossacks at Linz, Austria, where some of them commit suicide. There are also Russians from the White army who left Russia during the Civil War, who have nothing to do with Soviet citizenship or Collaboration. 4,000 Soviet dissidents in the US have been repatriating back to Russia. Some of them were shot by the NKVD or sent to GULAG.
Когато става въпрос за престъпленията на победителите във Втората световна война, се посочват само тези на СССР. Да, през 1945 г. в германската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона съветски войници. Общият брой на сексуална злоупотреба е най-малко 2 милиона жени само в Берлин. Според експерти, всяка жена е била изнасилена средно 12 пъти. Възрастта на жертвите е от 8 до 90 години. Много от тях са били изнасилени до смърт. Истината за масовите изнасилвания на германски жени и момичета в края на Втората световна война е предмет на излязлата през 2015 година книга на преподавателката по история в университета в Констанц проф. Мириам Гебхарт „Когато дойдоха войниците”.1
Колко са изнасилените жени от навлизащите в Германия червеноармейци? Предишни изследвания и публикации говорят за един и дори два милиона германски жени, изнасилени от съветски военнослужещи. Само в Берлин числото е над 110 000. Гебхарт се придържа към една по-консервативна методика, според която близо 900 000 германки са станали жертва на насилие от военнослужещи съюзническите армии, в който брой включва не само червеноармейци, но и американски, френски и британски военни.2
Колко са жертвите обаче не само никога няма да се знае с точност, но и се предава неточно истината за ужасяващите размери на насилието, защото броят на жертвите не е равен на броя на изнасилванията. Характерни специално за червеноармейците, са бруталните групови изнасилвания, в които на една жена или момиче се изреждат по 5, 10 дори – 45 войника. Червеноармейците обикновено изнасилват публично, в присъствието на родителите или роднините на жертвата, мъчение, което трае с часове и по цели нощи.
Не е чудно, че в Берлин в дните на навлизането на Червената армия са регистрирани стотици самоубийства на жени и момичета. Някои скачат от прозорци, други – с камъни в джобовете в река Хафел. Разширени самоубийства, в които някой възрастен баща или дядо убива близките си, за да им спести ужасяващата съдба, също не са рядкост. Баща дава въженце на обезчестената си дъщеря, за да се обеси. Съветските военнослужещи изнасилват малки момичета, старици и бременни жени, изнасилват майки и дъщери заедно. В повечето случаи жертвите се подчиняват безмълвно под дулата на автоматите, а тези, които се бранят, биват брутално убивани. Изнасилените жени често биват заразявани с венерически болести, някои от тях забременяват. Абортът невинаги е леснодостъпен в Германия преди малко повече от 70 години, освен с болката, срама, унижението, травмата, изнасилените жени трябва да се борят и с предразсъдъци и бюрократични прегради. Една част износват и раждат създадените в насилие деца и носят тази тежка съдба за цял живот.
Систематични ли са масовите изнасилвания на Червената армия? Формално, пише Гебхарт, вакханалията на насилието е забранена на военнослужещите и има случаи, в които насилникът е наказван дори със смърт. Но истината е, че се изнасилва масово, че изнасилват дори офицерите и че, както признава един от тях, на войниците са им били обещавани германски жени като трофей за подсилване на бойния дух. Авторката цитира цинично изказване на Сталин, че би проявил разбиране към руски войник, който след като е преминал през огъня на войната, си достави радост с една жена. Една от причините за масовите изнасилвания са „реките от водка”, които се леят, цитат от войнишко писмо до близките. Алкохолът несъмнено играе роля във вакханалията на насилието над беззащитни жени, деца и старци. Освен желанието за отмъщение след преживяното от нацистите, Гебхарт вижда като причина за ексцесиите и идеологически мотивираното разбиране, че германските жени, макар и непряко, са поддръжници на националсоциализма, както и на собствените си съпрузи.
Според германската историчка обаче червеноармейците са изненадани и от относителното благоденствие в Германия, въпреки разрушенията и изтощителната война, особено в сравнение с техния жизнен стандарт. Отново войнишките писма разказват с почуда за скъпи мебели, огледала и покъщнина, за непознат за червеноармейците лукс, който откриват в германските домове. Завистта и фрустрираността при сравнението на този живот със собствените лишения и годините война също се излива във вид на насилие срещу жените на врага.
Масовите изнасилвания на червеноармейците предизвикват шок сред комунистите в Берлин – и сред противниците на Хитлер, и между дейците на съпротивата. Те нямат нищо общо с образа на „освободителя”, който съветската и сега руската пропаганда поддържа и до днес.
Проф. Мириам Гебхарт проследява и годините, последвали сексуалните ексцесии, мълчанието на германските жени, табуто да се говори по тази тема и това табу има много пластове. От една страна изнасилването винаги е срам за жертвата, да се говори за него е като ново изнасилване, дори и до днес, когато обществото еволюира по отношение на правата на жените, включително правото на самоопределение и на неприкосновеност. Дори и днес петното си остава петно.3
Мълчанието на изнасилените германки има и други причини. То е част от общото мълчание, от общото изтласкване от миналото: мъжете се завръщат от фронта или от плен, те самите носят колективни и лични наранявания. Фактът, че не са могли защитят съпругите си или дъщерите си само още би утежнил собственото усещане за вина и загуба. На изнасилените жени никой не е признал статута на жертва, те не са ветерани от войната, нито инвалиди, нито им им се полага някакво обезщетение. Мълчанието има и още една много важна идеологическа и политическа причина: за идеологическите берлинчанки, останали в Източен Берлин и в така наречената съветска зона, ГДР, да се говори на тази тема е абсолютно забранено и опасно. Нали Съветският съюз е големият брат освободител.
Всички хора, живели при комунизма знаят, че изнасилванията на червеноармейците бяха табу, за което не се говореше, те просто не съществуваха. Съветските войски бяха „добрите”, „освободителите”, морално чистите.4
След половин век мълчание в Германия се намери жена, дръзнала да наруши табута наложени по въпроса за масовото изнасилване на немски жени от съветски войници. Книгата на Габриеле Кьоп (Gabriele Koepp) „Защо трябваше да бъда девойка?” е първото по рода си писмено доказателство, в което авторът не прикрива истинското си име. Общият брой на жертвите на сексуална злоупотреба е най-малко 2 милиона жени само в Берлин.
Първите седмици след превземането на Берлин са просто ужасни . Всяка немска жена се страхувала да чуе от своя руски „освободител”: „Фрау, комм!” Жестокостите достигат такива размери, че дори Римокатолическата църква счита, че трябва се откаже от забраната на аборта.
В това време, в немската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона съветски войници. Според експерти, всяка жена е била изнасилена средно по 12 пъти. Възрастта на жертвите е от 8 до 90 години. Много от тях били изнасилвани до смърт. Дори и сега, 80-годишната г-жа Kьоп, която през 1945 г. е била едва на 15 години не може да спи без кошмари. Тя пише в своя роман: „Не мога да чувствам нищо друго. За мен сексуалността е станала синоним на насилие.“
В интервю за „Дер Шпигел“, Габриеле разказва, че двете с майка си бягат на 25 януари 1945 г., когато се приближава Червената Армия. Семейството на г-жа Kьоп живеело тогава в Шнайдмюл (сега полски град в Померания). По време на евакуацията Габриеле и сестра ѝ се отделили от майка си и се качили на товарен влак за Берлин. Композицията била подложена на обстрел от руската артилерия. Тъй като вратата на товарния вагон била заключена, Габриеле се изкачила до прозореца и побягнала навън. Нейната сестра останала вътре и Габи никога повече не я е видяла.
На следващия ден, момичето е намерено от съветските войници докато те ровели в къщите на близкото село в търсене на плячка. Тя е била изнасилена два пъти в този ден, и още два пъти на следващата сутрин. След това, тя успява да се скрие под масата в стая пълна с бежанци. Тогава в къщата отново влизат съветски войници. Възрастните немски жени, които искат да спасят себе си от насилието им предават Габриеле. След две седмици сексуално робство, Kьоп успява да избяга.
Междувременно, правителствата на Русия и голяма част от обществото категорично отричат факта на големите издевателства от съветската армия над немските цивилни.
Kьоп, която тогава е била само на 15 години пише: „Аз бях почти дете. Да напиша тази книга не беше лесно, но нямах друг избор: ако не съм аз, тогава кой друг?“. „Г-жа Kьоп разчупи мълчанието на всички жертви, за повечето от които споменът за ужасите на руските зверства през 1945 година ги преследва през целия им живот.“5
Налага се представата, че Западните демокрации – на първо място САЩ и Великобритания, в този най-кървав конфликт в световен мащаб са един вид силите на доброто и правдата, те са били човечни и хуманни, не са извършвали жестокости и са се ръководили от морални подбуди. Така ли е обаче в действителност?
ВВС на Съюзниците бомбардират съвсем умишлено жилищни площи на германски градове като Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Хилдесхайм, Хамбург, Нюрнберг и т.н. с цел тероризиране цивилното немско население и сломяване на духа му. Бомбардирани са освен това паметници на културата - дворци, замъци, църкви, културни учреждения, също болници и училища. Всичко това по международните конвенции представлява военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Жертва на въздушни атаки стават дори три града на неутралната Швейцария. Червеният Кръст изчислява, че в дрезденското клане са избити 300,000 – 400,000 цивилни. А Дрезден няма нито отбранителни съоръжения, големи фабрики или въздушна защита. Възползвайки се от отсъствието на противовъздушна отбрана, съюзническите бомбардировачи летят ниско и се целят по бягащите цивилни и болниците, ярко открояващи се с големите си червени кръстове по покривите.
След края на войната немските войници, пленени от Съюзниците, биват затворени в концентрационни лагери, където са подложени на нечовешки условия, въпреки че съюзническите военнопленници са били третирани добре от германците. Главен инициатор за това е Дуайт Айзенхауер, който умишлено обозначава задържаните като Обезоръжени вражески сили, за да не бъде обвързан от Женевската конвенция, която урежда третирането на военнопленниците, и отказва на Червения кръст правото да получи достъп до тях и да ги снабдява с храна.
След завземането на Ремагенския мост американската армия скоростно издига 19 военнопленнически лагера около главата на моста, предназначени да държат един милион затворници.
Охраната на тези пленници, броящи около 920,000, пада върху служещи от 106 Американска пехотна дивизия. Ремагенският лагер, който е предназначен за 100,000 души, бързо надвишава двойно това число. Още в първия следобед 35,000 пленници са преброени пред портата. На около 10,000 от тях трябва да бъде оказана спешна медицинска помощ, която в повечето случаи изобщо липсва. Всички пътища, водещи до лагерите, са изровени от стотиците камиони, натоварени с пленници… На април 1945, 1.3 милиона пленници са в американски ръце. В края на войната 1,056,482 германски пленници бяха задържани в американските лагери в Европа, 692,895 бяха класифицирани като военнопленници (POW – Prisonners Of War) и 365,587 като DEF (Disarmed Enemy Forces) Разоръжени вражески сили. През май 1945 г. броят на пленниците, задържани в съюзнически лагери в Северна Европа е 5, 235, 700. Едва 44 години по-късно ужасната истина за жестокостите, извършени от съюзниците във военнопленническите лагери, стана известна на външния свят”.6
Смята се, че в британските, френските и американските лагери умират между 800 000 и 1 или 2 милиона немски военнопленници, макар някои автори да смятат тези цифри за завишени.
Лагерите са просто открити пространства, оградени с бодлива тел. Затворниците не разполагат с места за миене, а и не достига място в земята, което може да се използва за тоалетна. Тези от долината на Рейн са разположени в Ремаген, Бад Кройцнах, Андернах, Будерих, Рейнбах и Синциг. Германските пленници се надяват на добро отношение от страна на американската армия, но са горчиво разочаровани. Държани като добитък на открито, някои от тях са бити и малтретирани. Никакви палатки или тоалетни. Лагерите се превръщат в огромни отходни места, в море от урина от единия до другия край. Те трябва да спят в дупки, които копаят с голи ръце. В Бад Кройцнахския лагер 560 000 мъже са интернирани в пространство, в което биха могли да се настанят удобно 45 000. Лишени от достатъчно храна и вода, те са принудени да ядат тревата под краката си и лагерът скоро започва да прилича на море от кал. След като концентрационните лагери са открити, тяхното третиране става още по-лошо, тъй като американската армия си изкарва гнева на безпомощните пленници.
По думите на заключените, лагерът Райнсберг не е ,,нищо друго, освен гигантска канализационна тръба, където всеки може да се изхожда точно там, където стои“.7 Отделни части от лагера в Бад Кройцнах представляват ,,буквално море от урина“8, в което войниците са принудени да спят, а тоалетната хартия се е превърнала в дефицит, като задържаните вместо нея са принудени да ползват немски банкноти. Но много по-ужасен е недостигът на храна. Дневната дажба поради огромния прилив на затворници е един хляб на 25 човека. В Бад Кройцнах няма хляб от 6 седмици, тъй че когато той се появява, настава смут. До този момент ежедневният порцион се състои от 3 супени лъжици зеленчуци, една лъжица риба, една-две сини сливи, лъжица сладко и четири — шест бисквити. В Бад Херсвелд задържаните получават дажба от 800 калории, докато една пета от тях заприличат на скелети. За да допълнят оскъдната си храна, затворниците започват да се хранят с всякакви ядливи треви, обичайно явление става супа от коприва и глухарче, приготвена на лагерен огън. Мнозина копаят в земята за търсене на репи и ги изяждат сурови, което води до вълна от дизентерия.
Много затворници и германски цивилни виждат, как американските стражи изгарят храната, иззета от цивилните жени. Един бивш пленник наскоро описа това: „Първо, жените от близкия град носеха храна в лагера. Американските войници взимаха всичко от жените, натрупваха го на камари, заливаха го с газолин и го изгаряха.”9 Според писателя Карл Фогел, който беше германски лагерен командир, назначен от американците в лагер 8 в Гармиш-Партенкирхен, лично Айзенхауер нареди храната да бъде унищожавана. Въпреки че пленниците получаваха само 800 калории на ден, американците унищожаваха храната пред лагерната порта.10 „В петте лагера край Бретценхайм, пленниците трябва да живеят само с 600-850 калории на ден и се опитват да се нахранят с по няколко стръка трева. С подпухнали венци и опадащи зъби, те умират с хиляди. През тези два и половина месеца (април-май 1945), когато лагерите бяха под американски контрол, общо 18,100 пленници умират от недохранване, глад и слънчеви изгаряния. Това извънредно жестоко третиране в ръцете на американците довежда до смъртта на над 50,000 германски военнопленници в лагерите в долината на Рейн само в месеците малко преди и след като войната свършва. Със своя заповед генерал Дуайт Айзенхауер забрани на каквито и да било цивилни да носят храна на тези пленници, под заплаха да бъдат разстреляни.
На следващо място липсват вода и хигиенни условия. ,,Ние пиехме от собствената си урина, ужасна на вкус. Но какво трябваше да направим? Някои лежаха на земята и я облизваха, за да получат малко влага. Аз бях толкова слаб, че можех да стоя само на колене, когато накрая ни дадоха да пием малко вода. Мисля, че бих умрял без тази вода, а от Рейн ни делеше само бодливата тел.“11 В Бад-Кройцнах на 56 хиляди човека има само един водопроводен кран, а в Бюдерих, пет водопроводни крана за 75 000 задържани се включват само за един час всяка вечер. Когато питат американския комендант защо затворниците страдат при такива нечовешки условия, твърди се, че той казал: ,,За да загубят вкус към служене в армията веднъж и завинаги.“12
Съгласно договореностите от Ялта, през май-юни 1945 г. Съюзниците предават на Сталин един милион съветски военнопленници, съветски граждани, също и власовци и други руснаци, воювали на страната на Хитлер. Известен е примерът с казаците при Линц в Австрия, където част от тях се самоубиват. Сред предадените има и руски белоемигранти, напуснали Русия по време на Гражданската война, които нямат нищо общо със съветското гражданство или с колаборационизма. Репатрирани са и 4000 съветски дисиденти от Америка. Част от тях са разстреляни от НКВД, а друга са изпратени в ГУЛАГ. Паралелно англичаните връщат на партизаните на Йосип Броз Тито хърватски бежанци - военни – т.нар. „домобрани“, но както в случая с руснаците и много невинни цивилни - жени и деца. Впоследствие мнозина от тях са избити в т.нар. Блайбургско клане и хвърлени в масови гробове.
Противно на общоприетата представа, американците не остават по-назад от съветските войници в случаите на сексуално насилие в края на войната и началото на окупацията на Германия - при превземането на Щутгарт те изнасилват немски жени в метрото на града. На тези събития е посветена книга на вече споменатата Мариане Гебхард. Тя твърди, че до 1955 г., когато Германия отново придобива суверенитет, обект на сексуални посегателства са станали около 190 хиляди германки, като преобладаващо те са извършвани преди и непосредствено след края на войната. Авторката основно подкрепя своите твърдения със стотиците сведения, които събират баварските свещеници през лятото на 1945 г.13 Обикновено немкините разказвали за изнасилването на местните свещеници. Мириам Гебхард цитира бележка в дневника на пастор Михаел Мерксмюлер от село Рамзау, недалеч от Берхтесгаден. На 20 юли 1945 г. е записал: „Изнасилени са осем девойки и жени, някои пред очите на своите родители.“14 Архиепископът на Мюнхен помолил католическите свещенослужители да събират информацията за придвижването на съюзническите войски и преди няколко години архиепископството публикувало извадки от своя архив. Отец Андреас Вайнганд от малкото селце Хааг на Ампер, разположено северно от мястото на сегашното мюнхенско летище, записва на 25 юли 1945 г.: „Най-печалното нещо по време на придвижването – три изнасилвания. Тяхна жертва станаха една омъжена жена, една самотна и една девойка на 16 години и половина. Тези изнасилвания бяха извършени от много пияни американци.”15 Отец Алоис Шимл от Моосбург записва на 1 август 1945 г.: „По заповед на военните власти списък на обитателите с указване на тяхната възраст трябваше да бъде окачен на всеки дом. Не е трудно да се познае резултатът от тази заповед... 17 девойки и жени бяха откарани в болница – те бяха изнасилени веднъж или няколко пъти...“16
Общата сума не е резултат от старателни изследвания в архивите на страната, защото те липсват. Това е по-скоро екстраполация. Гебхардт изхожда от статистиката, че онези 5% „деца на войната”, родени от неомъжени жени в Западна Германия и в Западен Берлин през 1945-а и близките няколко години, са резултат от изнасилвания, защото след това ражданията от самотни жени рязко намаляват. Това са 1900 деца от американски бащи. Гебхардт приема също, че средно на 100 случая на изнасилване се пада едно раждане. Така се получава числото 190 000, което е твърде хипотетично. Американският професор по криминалистика Робърт Лилли прави своя оценка, изучавайки случаите за изнасилване, които са разследвани от американски военни съдии.17 Към ноември 1945 г. документирано са извършени 11 хиляди сериозни престъпления от сексуален характер. Естествено, те са много повече, особено преди края на войната, изобщо да не са регистрирани. Гебхардт е права в едно отношение: „прекалено дълго в историческите изследвания доминиращо положение заемаше идеята, че е малко вероятно американски войници да извършват изнасилвания, защото гладните немски жени сами искали да легнат с тях”.18
Редникът от американски танков батальон Блейк Мариано несъмнено бил смел и доблестен войник. Той се сражавал срещу германците в Африка, Италия и Южна Франция. През март 1945 г. неговият танк пресича Рейн и започва да вилнее из Германия. По онова време 29-годишният Блейк вече почти 3 години не се бил прибирал в родния си дом в щата Ню Мексико. В Британия го чакала приятелката му. Впрочем, тази вечер американецът не мислел за нея. Той решил да отпразнува превземането на селцето Лауф и заедно с още един американски войник намерил склад с добър коняк. Натряскали се и решили да продължат веселбата.
В църквата на селото се укривали 17 жители - жени и деца. Блейк посочил с автомата си 20-годишната Елфрида, извел я на двора и я изнасилил. Върнал се в църквата и избрал следващата немкиня. Когато се оказало, че 40-годишната Марта е в период на менструация, просто я застрелял. Жената се мъчила дълги часове и умряла чак на другия ден. А храбрият американски войник, носител на демократичните „евроатлантически“ ценности, в това време изнасилвал 54-годишната Бабет. Разказвайки този епизод, Мириам Гебхард констатира, че една от насажданите и любими на пропагандата картини за Втората световна война е следната: докато освобождавали Германия от нацизма, британските и американски войски се държали напълно прилично и достойно. А истината, която съобщава авторката, е доста по-различна: само по официални цифри американците изнасилили 190 хиляди немкини, британците - 45 хиляди, французите - приблизително също толкова. Но трябва да имаме предвид, че в такива случаи само малка част от изнасилените жени съобщават за насилието. Книгата „Когато дойдоха войниците“ предизвика смут във Великобритания. Лондонският „Дейли мейл“ мрачно констатира: „Изглежда, трябва да преразгледаме нашата оценка за освобождаването на Германия от съюзническите войски. И да променим радикално отношението си към онези, които смятаме за „нашето велико поколение“. На фона на цифрите, изнесени от професор Гебхард, звучи като подигравка с правосъдието обстоятелството, че само 152 американски военнослужещи са осъдени за изнасилване в годините на Втората световна война. Но, както съобщава британският учен Леон Радзинович, само 5% от жертвите съобщават за насилието върху тях. Тоест, на фона на 190 хиляди известни случая за изнасилени немкини, можем да смятаме, че на съвестта на американската армия тежат близо 20 пъти повече - около 4 милиона изнасилени немкини. Професор Гебхард пише: „Когато американските войници влизали в градовете и селата на Третия райх, крещели на уплашените жени: - Ще те...!“ Под дулата на автоматите и пушките немкините нямали изход. Много случаи са толкова жестоки, че дори днес Гебхард не се решава да пише за тях. Особено за изнасилванията на деца. Например, една от жертвите била на 3 годинки. Американците се разделяли на групи и си разпределяли районите, за да грабят и мародерстват. В една къща в предградие на Франкфурт през март 1945-та нахлули шестима пияни американци. Няколко часа те изнасилвали жената и 18-годишната ѝ дъщеря, която крещяла: „Помощ!“. Но никой не се притекъл на помощ...
На 16 април 1945 г. храбреците от Англия няколко часа изнасилвали три жителки на Нойщад. В селото Ойле войниците замъкнали малко момиче в гората и, когато тя започнала да вика, я застреляли. Началството гледало през пръсти на престъпленията на своите подчинени. Военните съдилища обикновено били снизходителни към подобни „нарушения“. Но какво ти съдилищата? Самият британски крал защитавал своите поданици. Един английски войник поради неопровержими доказателства бил осъден на дълги години затвор за изнасилване на местна жена в Германия. Но по заповед на монарха той бил освободен само след 2 години. Сега британските медии опитват да критикуват и опровергаят данните, изнесени в книгата на Мириам Гебхард. Дори обвиняват авторката в „антиамериканизъм“. Ала под натиска на данните „Дейли мейл“ е принуден да признае, че „в края на войната на окупираните територии са вършени ужасни неща“.
Но не само в Германия... Западните съюзници изнасилвали масово и жените във Франция и Италия. През 2013 г. излезе сензационната книга „Какво правеха войниците: сексът и американските военни във Франция през Втората световна война“ на професор Мери Робъртс от университета в Уисконсин. В увода авторката отбелязва: „Моята книга опровергава вехтия мит за доблестните американски войници, които се били държали добре. Истината е, че те изнасилвали всяка жена, която забелязвали“.19 На войниците, които били изпращани от САЩ в Европа, им били обещавани „еротични приключения“ - и именно тази „специална мисия“ те изпълнявали с най-голямо старание. Покрай всичко друго, за американските негри и племената от бившите колонии в Африка това „приключение“ било удобен повод да си "отмъстят" на белите за това, че ги отучили от човекоядството, построили им училища, пътища, градове, и ги научили да използват изкопаемите си, които иначе щели да си стоят в земята.
Според много изследвания изнасилванията са най-жестоки там където са най-големи културните различия между окупаторите и гражданското население. Показателен е примерът с деянията, извършени в Бавария от войници от колониалните части на френската армия. По думите на англичанката Кристабел Биленберг, живяла в село в Шварцвалд, ,,мароканците опустошиха цялата долина“. После те биват сменени от сахарци, които ,,пристигнаха в нощта, обкръжиха всеки дом и изнасилиха всички жени на възраст от 12 до 80 години.“ В Тюбинген мароканските войскари изнасилват жени и девойки от 12 до 70 години.
В състава на френския експедиционен корпус се сражават няколко полка марокански гумиери. Марокански войници използвани като спомагателни подразделения във френската армия в периода 1908-1956 г. Думата произлиза от магребската арабска дума гум („група, колектив“).
„В историческата литература на Италия периодът от края на 1943 г. до май 1945 г. е познат с името guerra al femminile – „войната с жените“. В този период френските военни съдии образуват 160 наказателни производства срещу 360 лица. Издават се смъртни присъди и тежки наказания. Освен това немалко хванати на местопрестъплението насилници са разстреляни.
В Сицилия гумиерите изнасилвали всеки един, до когото се докопат. Партизаните от някои области в Италия се наложило да прекратят военните действия с немците и започнали да спасяват населените места от мароканците. Огромното количество принудителни аборти и епидемия от венерически болести причиняват ужасни последици за мнозина жители от малките селца в областите Лацио и Тоскана.“20
Алберто Моравия написва през 1957 г. своя най-известен роман „Чочарка“ по мотиви на видяното през 1943 г. По това време той със съпругата си се крие в Чочария (местност в областта Лацио). През 1960 г. е заснет филмът „Чочарка“ адаптация по едноименния роман на Моравия. В главната роля играе София Лорен. Героинята на София Лорен и нейната дъщеря спират да отдъхнат в църквата на малък град на път за освободения Рим. Там ги нападат няколко марокански гумиери, които изнасилват и майката, и дъщерята.
Уилям Лутър Пирс пише в своята книга „Жените на Монте Касино“: „През май 1944 г. съюзниците, носители на „демокрация и равенство“, най-после успели да превземат Монте Касино в Централна Италия. Сред техните войски имало и марокански части. Като войници мароканците били съвсем посредствени - но били ненадминати в рязането на главите на пленниците и в изнасилването на жени. След края на битката за Монте Касино мароканската дивизия - 12 хиляди разгорещени африкански варвари, напуснала лагера си и войниците като марокански скакалци връхлетели планинските села в околностите на Монте Касино. Те изнасилили всички жени и момиченца, които успели да намерят - около 3 хиляди, на възраст между 11 до 86 години. Мароканците изклали 800 мъже, които се опитвали да защитят жените си. Някои жени били изнасилени до такава степен, че над 100 от тях умрели. Мароканските войници подбирали най-красивите девойки за групово изнасилване и пред всяка от тях се оформяла дълга опашки от чернокожи изверги, които чакали своя ред - а в това време неколцина държали краката и ръцете на голата жертва, просната върху земята. Две сестри - на 15 и 18 годни, били изнасилени от по над 200 мароканци всяка. Едното момиче умряло, другата прекарала 53 години в психиатрична клиника. Мароканците изнасилвали и юношите“.21
Според някои изследователи по отношение на кръвожадността успяват да надминат дори нацистите в зверските убийства на военнопленниците. Гумиерите не успяват, а и не желаят, да отхвърлят древната практика да режат ушите и носовете на труповете на враговете си. Но главният ужас за населените пунктове, в които навлизат марокански войници са масовите изнасилвания на мирните жители.
На 7 април 1952 г. в долната камара на италианския парламент са изслушани показанията на многочислените жертви. Майката на 17-годишната Малинари Велия разказва за събитията от 27 май 1944 г. в градчето Валекорса: „Вървяхме по улица Монте Лупино и видяхме мароканците. Войниците очевидно бяха привлечени от младата ми дъщеря Малинари. Умолявахме ги да не ни закачат, но те не искаха нищо да чуят. Двама държаха мен, а останалите насилваха Малинари, редувайки се. Когато последният свърши, един от войниците извади пистолет и застреля дъщеря ми“.22
55-годишната Елизабета Роси от района на Фернети си спомня: – „Опитах се да защитя дъщерите си на 18 и 17 години, но ме намушкаха с нож в корема. Кръвта ми изтичаше, а аз наблюдавах как ги изнасилваха. Петгодишно момченце, не разбиращо случващото се, се хвърли към нас. Изстреляха няколко куршума в тялото му и го хвърлиха в една яма. На другия ден детето издъхна!“23
Зверствата, които са извършвани в продължение на няколко месеца от мароканските гумиери в Италия, получават термина marocchinate от историците – производно от името на родната страна на насилниците.
На 15 октомври 2011 г. президентът на Националната асоциация на жертвите от marocchinate Емилиано Сиоти оповестява следната оценка на мащаба на престъпленията: „От многобройните документи натрупани досега е известно, че са регистрирани най-малко 20 000 случая на изнасилвания. Това число и досега не отразява истината – медицинските доклади от тези години съобщават, че две трети от изнасилените жени предпочитат да не съобщават нищо на властите поради срам и стеснение. Отчитайки комплексната оценка, ние можем уверено да заявим, че най-малко 60 000 жени са изнасилени. Северноафриканските войници са насилвали жените средно по групи от двама или трима човека, но имаме показания на жени, които са изнасилвани от 100, 200 и дори 300 войника“, отбелязва Сиоти.24
Изследването на военните архиви във Франция и САЩ, помага да се установи, че изнасилването на френските жени бил основният метод на американските военни за установяване на тяхната власт над французите.
А след като „очарованието от освободителите“ окончателно се разсеяло, през 1951 г. ЦРУ използвало жителите на френското градче Понт-Сент-Еспри за експеримент с масово разпръскване на ЛСД. В резултат петима французи умрели, а другите 500 жители били обхванати от епидемия на масова лудост...
И когато днес африканци отново изнасилват европейските жени, ни остава само да си направим извода за т. нар. „мултикултурализъм“. А който не може да си прави изводи от историята, е осъден да я изживее отново. Една стара и вечно актуална истина.
1Gebhart, M. When the Soldiers Came, http://library.flawlesslogic.com.
2Ibidem.
3Ibidem.
4Никлева, Елена. Масовите изнасилвания на червеноармейците. Инджев, Иво. Срамната тайна за съветските изнасилвачи в Германия, http://ivo.bg/2015/05/06.
5През 1945 в Германия руснаците масово изнасилват жени и деца. Спомените на Gabriele Koepp, http://www.extremecentrepoint.com.
6Starvation at Remagen. The terrible conditions at the Sinzing camp, 2012, https://forum.axishistory.com.
Baxley, J. Were there any deaths from starvation among Germans after WW2 before economics? 2016, https://www.quora.com.
7Ibidem.
8Ibidem.
9Bacque, J. Eisenhower's Starvation Order. Bacque, J. Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians Under Allied Occupation, 1944-1950, pp. 41-45, 94-95.
10Ibidem.
11Ibidem.
12Starvation at Remagen. The terrible conditions at the Sinzing camp, 2012, https://forum.axishistory.com.
13Каменарски, Г. Spiegel: Американски войници през 1945 г. са изнасилили 190 000 германки. Изданието цитира нова книга, в която са събрани данни от църковните архиви. 2015, https://www.blitz.bg.
14Пак там.
15Пак там.
16Пак там.
17Пак там.
18Gebhart, M. Op. cit.
19Roberts, M.-L. What Soldiers Do. Sex and the American GI in World War II France, 2013, http://press.uchicago.edu.
20Мароканските гумиери през ВСВ, 17 ноември 2017, www.russian7.ru http://worldrubric.com.
21Pierce. W. L. The Women of Monte Cassino. https://www.youtube.com.
22Мароканските гумиери през ВСВ, 17 ноември 2017, www.russian7.ru http://worldrubric.com.
23Пак там.
24Пак там.
