Александър Йорданов
За битката при Сталинград е писано извънредно много, литературата по въпроса наброява хиляди страници, всеки един аспект на битката е разгледан във военноисторическата литература. На битката са посветени множество книги (препоръчвам на читателя романа „Горящ сняг“ на Юрий Бондараев) и филми, издигнати са паметници, много улици са кръстени на Сталинград, в прослава на РККА, но по обективни и по-право казано по субективни съображения малко се говори за войниците от 6-та армия. Мисля, че би било коректно да посветим няколко реда и на тях.
В статията вниманието е съсредоточено върху последните етапи от битката за Сталинград (януари-февруари 1943), но ще бъде разгледана в общи линии и голямата германска офанзива от лятото на 1942, довела до битката при Сталинград.
В офанзивата от лятото на 1942, предвид недостатъчните ресурси на Германия, мащабът на операцията е ограничен. Така главното усилие се съсредоточава на южния фланг на германския фронт близо до Черно море по коридора между реките Дон и Донецк и настъпление на изток към Сталинград на брега на Волга. При успех, от една страна Германия придобивала ценните петролни полета на Кавказ, които дават голяма част от добива на нефт на Русия. Така се постига осигуряване на ресурсовата база на Германия и се затруднява СССР (читателите биха възразили, че нефт има и в Сибир, но към този момент тези полета още не са разработени, а за това трябва продължителен период от време), а от друга се прекъсвала голямата съобщителна линия север-юг по Волга.
Идеята за голямо настъпление в дълбочина по единия фланг без натиск срещу центъра на противника е рисковано начинание, което освен това противоречи на основните принципи на стратегията. Това показва колко крехко е положението на Германия на Източния фронт. Преди да се премине към по-общо описание на офанзивата от лятото на 1942 г, се налагат някой обяснения за спецификата на Вермахта и РККА.
На първо място стои въпроса за числеността на германските дивизии към момента на настъплението. Понесли големи загуби през зимната кампания 1941-1942, германските дивизии са намалели с 1/3 спрямо първоначалната численост 12-18 хиляди души, като от тях 6-9 хиляди са пехота. Недостигът е преодолян чрез реконструкция на организацията. Пехотните дивизии са реорганизирани на база 7 батальона вместо 9, пехотната рота става 80 вместо 180 души. Така от една страна постъпващите млади офицери, които не са калени в битките могат да упражняват по-ефективно командването, защото по-лесно се командват в бой 80 вместо 180 души, а от друга страна ефектът, който постигат по-големите роти не е много по-различен. Още повече те дават по-големи загуби, което е от значение предвид ограничените човешки ресурси на Германия. Така, че не трябва механично да се сравняват участвалите в даден бой германски и съветски дивизии.
Налага се и едно уточнение, относно споменаваните в литературата и документалните филми танкови дивизии. Читателят не бива да смята, че тези дивизии се състоят само от танкове, този тип дивизии не е някаква танкова „орда“. В същност тя се състои от танкови полкове, но включва и моторизирана пехота, инженерни и свързочни части и артилерия. Една танкова дивизия от 1942 г. има на разположение следната артилерия: 105 мм лека полева гаубица FH18, 150 тежка полева гаубица SFH18, 105 мм оръдие К18, 75 мм противотанково оръдие. Численият и състав е около 11 хиляди души.
Трябва да се обърне внимание и на самия състав на германските танкови войски. След разгрома на Франция е проведена реорганизация, която създава германските танкови дивизии, осъществили нападението над СССР. В резултат германските танкови дивизии стават два пъти повече, като това се постига чрез раздробяване на съществуващите. Така във всяка танкова дивизия вече вместо с по два има танков полк с два или три батальона. (А. Исаев, Десет мита за ВСВ, София, 2008, стр. 21).
Намаляването на общия брой на батальоните се компенсира с качеството на ударните възможности на дивизията, чрез превъоръжаване с Pz III на мястото на Pz II. Оптималният вариант е танкова дивизия с три батальона, но само III танкова дивизия покрива тези параметри и то в началото на войната. По идея танковата дивизия трябва да разполага със 120-180 танка, но реално бройката се колебае между 100-120 танка.
В настъплението от 1942, „танковите групи“ вече са реорганизирани в танкови армии като е увеличен делът на пехотата за сметка на артилерията, която забавя темпа на придвижване и тактическата маневреност.
Германските танкови корпуси от 1941-1942 са тактически обединения, а съветските корпуси са съединения. Единствено в съветската армия се създават еднородни войскови съединения достигащи често до ниво армия (там напълно може да се говори за танкови армии).
В текста се среща и понятието „фронт“, но то не бива да бъде бъркано с бойна линия. Съветският фронт е голяма тактическа групировка, състояща се обикновено от няколко армии, всяка от които контролира дивизиите си сама, без посредничеството на армейските корпуси. Бронетанковите и механизираните части на РККА са организирани в бригади, наричани „корпуси“, но се равняват на големи дивизии, те обаче се контролират от командващия фронта. Прикрепването на по-голям брой съединения към един висш командир, скъсява командната верига и увеличава маневреността.
Сега ще се спрем накратко германската офанзива довела до битката при Сталинград, без да се впускаме в подробности, понеже целта на статията е друга.
Второто германско настъпление е операция от голям мащаб, но с по-ограничени резерви в сравнение с 1941, както бе отбелязано по-горе. През 1942 г. Германия и съюзниците ѝ струпват на южното крило на фронта 100 дивизии с численост около 1 милион души, разположени от Воронеж до Черно море. След като окупират Керч и областите около него, и след ожесточени боеве, продължили един месец, превземат Севастопол, германците в началото на юли, започват главното настъпление. Формирани са две армейски групировки - група армии А под командването на генерал Лист, която има за задача да нахлуе в Кавказ, и включва 17 армия и 1-ва танкова армия; и група армии Б, под командването на фон Бок, със задача да настъпи към Волга и да прикрива настъплението и фланговете на група армии А, включваща 4-та танкова армия, 6-та армия, 2-ра унгарска армия. 4-та и 1-ва танкова армия трябва да бъдат острието на клина на Вермахта, а осен това 3-та и 4-та румънски и една италианска армия. Германците, както беше отбелязано, нанасят удар в две направления – на юг към Кавказ и на изток към Волга. Блокирана в подстъпите на Воронеж, основната армия (от около 30 хиляди души) променя посоката и преминава Дон доста по на юг от първоначално предвиденото. В края на август армейска група Б достига Сталинград. Градът няма фортификационни съоръжения, но е голям промишлен център и важен свързочен възел. Самото име е от пропагандно голямо значение и за двете страни. 62-ра армия на Чуйков оказва ожесточена съпротива (на 28 август е издадена кратката заповед „Нито крачка назад“). На 6 септември 1942 започва превземането на града. На открито германците превъзхождат тактически руснаците и могат да използват своето най-голямо предимство – маневреността. В градски условия това е невъзможно. Започва безмилостен градски бой, най-вече фабриките са превърнати в крепости. За РККА работи и факта, че градът е превърнат в руини от авиацията и артилерията. Колкото и парадоксално да звучи това, защото разрушенията от една страна затрудняват движението, а от друга допълнително подпомагат организирането на отбраната.
С влизането на територията на индустриалната зона на града настъплението все повече забуксува и се разбива на поредица от локални атаки, които намаляват силата на германската армия. Германските танкови части търпят все по-големи загуби от руските противотанкови оръдия, укрепени в добре скрити рубежи, но все пак обръча около града все повече се свива. Най-критичен е 14 октомври 1942, но германската атака е спряна от 13 – та гвардейска дивизия, командвана от генерал Радоминцев. Тогава руснаците са стигнали Волга и няма къде да отстъпват повече. Сломяването на бойния дух на германците от огромните загуби и приближаването на зимата, както и почти пълната липса на резерви правят момента удобен за руснаците да проведат контранастъпление. То започва на 19 и 20 ноември 1942, тогава започват и първите големи студове. Трябва да се отбележи и че германските войски са силно изтощени.
Разположение на силите на Оста и Червената армия край Сталинград в средата на ноември 1942 г.
Original uploader was ShadeOfGrey at bg.wikipedia Лиценз: CC BY-SA 3.0
Трябва да се обърне внимание на грешките на германското командване, довели в последствие до обкръжаването и гибелта на 7-та армия. На първо място, поставянето на двойна задача пред войските води до разпиляване на силите на един широк фронт. В следствие на това ОКВ няма никакви резерви; твърде рискован е опитът да се задържи широк фронт с недостатъчно сили. Втората още по-сериозна грешка е, че главната ударна сила на група армии Б, 6-та и 4-та армии са използвани в боевете в района на Сталинград и на самия град, а прикриването на фронтовете е оставено на съюзническата войска, която отстъпва по качества на германските. ОКВ не отчита неспособността на тези войски да се справят с такава отговорна задача. Оказва влияние и факта, че Хитлер по „съвместителство“ се заема с ръководенето на битката за Сталинград, което довежда до това, че щаба на група армии Б е практически изключен от командването на 6-та армия. И още един фактор - цялата група армии разчита на снабдяване на единствения преход на Днепър – стоманобетонния мост при Днепропетровск. Всички тези грешки поотделно и в комбинация, допълнително улесняват плана на съветското командване.
Контраударът на съветската армия е добре стратегически и тактически подготвен. Планът е разработен от Ставката и по-точно от Жуков, Василевски, Воронов. Казано с две думи, този план представлява класическа операция по обкръжаване. Целта е с два флангови удара да се обкръжат 6-та и 4-та армия, ядрото на група армии Б. Операцията се ръководи от Ватутин, командващ Югозападния фронт, Рокосовски, командващ Донския фронт и Ермоленко, командващ Сталинградския фронт, но главна роля в първия етап на настъплението има генерал Ватутин. (Жуков, Спомени и размисли, София , 1969, стр. 400-410).
Както беше отбелязано руското настъпление започва на 19 ноември от северозапад, войските на Югозападния фронт започват да настъпват по бреговете на Дон към Калач и жп линията, която води към Донецк. Те пробиват румънските позиции и взимат около 30 хиляди пленници. Тук ще приведа впечатленията на един румънски офицер за началото на руското настъпление „Русите откриха ураганен огън по левия фланг. Такъв огън още не бях виждал, от артилерийската канонада земята се тресеше и стъклата се трошаха, на височина 163 се появиха вражески танкове. Нашето положение от сутринта е все така тежко. Ние сме обкръжени. В Головское бъркотията е голяма, не знаем какво да правим. Все пак не губим надежда. Ние се надяваме германските войски да ни се притекат на помощ.“ (Жуков, Спомени и размисли, София, 1969, стр. 411.) Югоизточно от Сталинград войските на сталинградския фронт започват настъпление на запад по направление Калач. На 23 ноември обкръжението е завършено. В обкръжение попадат цялата 6-та армия и един корпус от 4-та танкова армия.
При всяка операция за обкръжаване е необходимо не само да се отреже пътя за отстъпление и снабдяване на противника, но и да се подсигури външния обръч на обкръжението. Ако това не се направи, то с удари отвън, противникът може да деблокира своите части и всички усилия да отидат напразно. Съединенията от външния обръч извършват дълбок пробив в тила на противника, заемат стратегически рубежи и се подготвят за отбрана. Затова от предмостието при Серафимович настъпва друга мощна групировка (включваща 3-та гвардейска дивизия, 8-ма и 4-та кавалерийски дивизии), която се разгръща западно от завоя на Дон, настъпва на юг и влиза в коридора Дон - Донец и се съединява с войските откъм Калач. Така е създаден заслон срещу опитите за деблокиране на 6-та армия.
Германският контраудар от средата на декември 1942 е насочен в югозападно направление от Котелниково към Сталинград. За целта е създадена група армии Дон, включваща главно събрани набързо части под командването на щаба на 11-та армия на Манщайн, изтеглена от група армии Център. Той разчита на деблокирането на Сталинград и на 6 танкова дивизия, изпратена от Бретан, Франция.
Използвайки танковете и влагайки цялото си тактическо майсторство, Манщайн започва да се врязва в руските линии и да достигне на 50 километра от Сталинград „челните части на 57 - ма танкова дивизия и 6-ти корпус вече можеха да видят на хоризонта заревото от изстрелите на Сталинградския фронт. Изглеждаше, че успехът е в наши ръце, оставаше само 6-а армия да облекчи работата на 4-ти танков корпус като попречи поне на противника да изпраща все нови и нови сили срещу нас... Започналият на 12 декември опит да се спаси 6-та армия се провали. (Майнщайн, стр. 95-98).
В крайна сметка настъплението на Манщайн е спряно и изтласкано с удари по фланговете. Така този опит спасението на 6-та танкова армия пропада, а за друг той няма повече резерви, започва началото на края на 6-та армия. (Базил Лидъл Харт „История на Втората световна война, стр. 254 - 256, Манщайн, “Проиграни победи“ том 2, стр. 21-120, Г. Жуков „Спомени и размисли„ (417-418) От края на декември до началото на януари 1943 по фронтовете е спокойно, ако се изключат отделни съветски атаки. Противникът попълва своите припаси и докарва резерви за решителния щурм срещу 6-та армия.
На 9 януари руснаците предлагат на Паулус да капитулира. По заповед на Хитлер предложението е отхвърлено. Както и през зимата на 1941 - 1942, решението му да не се отстъпва е правилно и това спасява германския фронт от разгром, така и този път решението е стратегически правилно и спасява южното крило на германските войски (но заповедта да не се изоставя Сталинград и 6-та армия, когато все още има възможност, да не се опитва да деблокира обкръжението е грешка). Има два аспекта, които подкрепят решението на Хитлер - стратегически и етичен. В стратегически аспект, съпротивата на 6-та армия ангажира големи сили на противника. Само за пример към 19 януари от 259 съединения пред фронта на група армии Дон, 90 са заети със Сталинградската операция, ако на 9 януари 6-та армия беше капитулирала, то обстановката би се влошила значително - група армии Дон и А биха били разгромени и изобщо цялото Южно крило на германските войски би било разбито. Затова е било правилно 6-та армия да продължи да се съпротивява до последна възможност, вече не за собственото си спасение, а за спасяване положението на Южния фронт. Така саможертвата на германските войници и офицери от 6-та армия се доближава до подвига на спартанците при Термопилите (тактически безизходната позиция на 6-та армия е тактически успех на Вермахта). Другият аспект е етичен (от гледна точка на воинската чест), той е много добре изразен от Манщайн „Дори привидната безперспективност на боя, който би могъл да бъде избегнат чрез капитулация, само по себе се не би могла да оправдае предаването на войниците в плен. Ако всеки, който приема своето положение като безизходно, иска да капитулира, войната никога не може да бъде спечелена. За генерал Паулус отказът от предложението за капитулация бе негов войнишки дълг“ (Манщайн, “Проиграни победи“ том 2 стр. 107).
След като на 9 януари 6-та армия отказва капитулация на 10 започва широко мащабно настъпление по целия и фронт (целта е да се разсече фронта и да се разкъса на части), настъплението обаче не постига пълен успех, и заради мъченичеството на войниците от 6-та армия.
Сега ще преминем към по-подробно описание на боевете от 10 - 22 януари 1943. На 11 януари обстановката за 6-та армия се изостря значително заради недостига на горива и боеприпаси, тя оказва ожесточена съпротива, но е принудена да отстъпи населените пунктове по долината на река Карповка. Този ход лишава войските от западния участък на обкръжението от защита от студа. Това прави положението още по-безнадеждно. „По време на тежките боеви през последните дни, противникът въпреки героичната съпротива на нашите войски, в редица места се вклини дълбоко в отбраната, с много мъка спряхме предвижването му. Резерви повече от какво да ги създадем. Боеприпасите ще стигнат за три дни, горивото свърши. Тежкото оръжие е окончателно обездвижено. Тежките загуби и лошото снабдяване, както и студовете в голяма степен понижиха боеспособността на войските. Ако атаките на противника продължат със същата сила още няколко дни, ще се окаже невъзможно укрепената линия да бъде удържана. Ще останат само отделни огнища на съпротива.“ (Донесение от щаба на 6-та армия до ОКВ, 12 януари 1943 Манщайн, “Проиграни победи“ том 2, стр. 109-110).
На 12 януари атмосферните условия отново правят възможно снабдяването от въздуха, както и да се оказва някаква подкрепа от страна на авиацията. На северозападния участък на чувала съветите атакуват с 10 - 12 дивизии и огъват германския фронт, създаването на нова отбранителна позиция вече е невъзможно. Въпреки това германските войници унищожават 100 съветски танка. На описания участък, въпреки ожесточената съпротива на 279-та пехотна дивизия, на германците не им достигат сили да закърпят пробива. Все пак са унищожени 40 съветски танка.На източния участък положението е стабилно, но е ясно, че и там скоро отбраната ще поддаде, на северозападния участък съветските войски пробиват линията на 15-та танкова дивизия и те понасят сериозни загуби. Летище Питомник попада в ръцете на противника, остава единствено летище Гумрак. Това намалява още повече въздушното снабдяване (трябва да се отбележи, че в нито един момент Луфтвафе не достига оптималните 500 тона на ден). На 16 януари пристига писмо от щаба на Паулус до щаба на група армии ДОН. Той доказва, че 6-та армия все още може да продължи борбата, но ясно съзнава, че армията не може да бъде спасена. Същият ден се разгарят нови тежки боеве по целия фронт на 6-та армия. Вече не може да се използва летище Гумрак, започват да се използват парашути, което прави снабдяването още по-проблематично.
На 22 януари отново започва широко мащабно настъпление за окончателно сломяване на 6-та армия. Особено ефикасни са действията на 57-а съветска армия, командвана от генерал Толбухин и на 66-та армия, под командването на Жадов. Войските на 6-та армия започват настъпление.
„Ние бяхме принудени да започнем да се оттегляме по целия фронт. Но оттеглянето се превърна в бягство. Този ден избухна и паника. Нашият път беше засипан с трупове, които виелицата сякаш от състрадание бързо затрупваше със сняг. Отстъпвахме вече без заповед. Надпреварвахме се със смъртта, която без труд ни настигаше и косеше на снопове своите жертви в редиците на армията.“ (Спомени на Й. Везер, офицер от 6-та армия „Катастрофата на Волга“ Москва, 1956, стр. 56-102).
На 24 януари 1943 в ОКВ пристига радиограма от Паулус, която свидетелства, че германските войници и офицери са изпълнени с решимост да продължат да се сражават, верни на дълга си. В същото време съветските войски достигат летище Гумрак. Паулус, който вече няма сили да оказва организирана съпротива, докладва, че продоволствието и боеприпасите вече са почти свършили, техниката се оставя, понеже няма гориво да бъде преместена.
Още на 24 януари фронтът на 6-та армия се разпада на три по-малки чувала: северно, южно и в центъра на Сталинград. Настъпва агонията на 6-та армия. На 30 срещу 31 януари Паулус е произведен във фелдмаршал, което е ясен знак да не се предава, тъй като нито един германски фелдмаршал не се е предавал в плен.
Драмата на 6-та армия завършва. Със своя безпримерен героизъм и вярност към дълга, войниците и офицерите, издигат истински паметник на германската бойна слава, макар и забравен 70 години. Този невидим паметник няма нищо общо с разума. Това е паметник на тези, които в суровата руска зима се сражаваха за своите другари.
Заедно с 6-та армия при Сталинград загинаха: щабовете на 45-ти, 8-ми, 11-ти, 51-ви армейски корпус, 44-та, 71-ва, 76-та, 113-та, 295-та, 297-ма, 305-та, 371-ва, 376-та, 384-та, 389-та, 394-та пехотни дивизии, 100-на алпийска стрелкова дивизия, 3-та, 29-та, 60-та мотострелкова дивизии; 1-ва и 20-та румънски пехотни дивизии, както и много бойци на другите съюзници на германците дивизия (Манщайн, „Проиграни победи“ том 2 стр. 127). В плен попадат 90 хиляди души, малка част от тях се завръщат в Германия в началото на 50-те.
Драмата при Сталинград завършва, но това не е окончателният разгром. Германската армия се възстановява и провежда широко мащабната операция „Цитадела“ през лятото на 1943 г., пропадането, на която наистина беше обратът.
Библиография:
Анри Мишел, Втората световна война, София, 2004
Б. Лидъл Харт, История на Втората световна война, София 2005
Ерих фон Манщайн, Проиграни победи, т 2, София, 2008 г.
И. Вадер, Катастрофа на Волге, Москва, 1965
Н. Исаев, Десет мита за втората световна война, София, 2007
Э. Бивор, Сталинград, Смоленск, 1999
Ю. Лучанов, 100 Великих сражений Второй моровой войны, Москва, 2008