Западна Европа

Произход и корени на френския антисемитизъм. Еврейският геноцид във Франция (1940-1944)

Написана от Христо Милков
Посещения: 154

 

 

10България е единствената европейска страна, в която на евреите бе подадена ръка, в резултат на което днес можем да с гордост да заявим, че те бяха спасени и това бе дело на българския народ. Спасяването на човешкия живот не е мит, не е пропаганда със задна дата. За да може да се оцени в цялото му величие този „урок по толерантност”, който нашият народ даде на другите народи, голямата човещина, която той прояви, когато защити българските евреи, трябва да го поставим в общоевропейския контекст, да сравним съдбата им у нас със съдбата им в други европейски страни от времето на Втората световна война. В противен случай рискуваме да се окажем в положение, в което никой да не споменава България като страна, в която евреите са спасени. А Франция, една от държавите, в които те са подложени на системни преследвания и геноцид, създадено е не само най-подробно разработеното антисемитско законодателство, но и с всички необходими разпоредби за неговото изпълнени и съответните органи, които да го прилагат, претендира, че е една от страните с най-висок процент спасени евреи - 95%, според някои източници.

Антисемитизмът във Франция не е от вчера. Разбира се, нямам намерение да говоря за нито историята на френските евреи – те се заселват в Галия още през I век сл. Христа, нито подробно да излагам историята на френския антисемитизъм. Това са теми, които не могат да бъдат изчерпани в рамките на една студия. Ще посоча само някои от най-ярките факти, които бележат преживяното от тях през вековете докато се достигне до времето, когато определението „яростен” антисемитизъм в края на XIX век става оправдано, а периодът между двете световни войни справедливо може да бъде характеризиран като прелюдия към режима във Виши, въпреки че тогава съществува Третата република и антисемитската пропаганда се наказва със закон. 

1 1 Expulsion judios en

Различни са факторите, които определят положението им в обществото, начинът на третирането им и отношението към тях. Върху това влияят династиите, отделните крале, църквата, Ватикана. Непременно трябва да се отбележи различният статут на евреите в отделните френски провинции и дали те са част от кралството или не, както и различията в отношението към тях в отделните диоцези. Заедно с това не би отговаряло на истината, ако се твърди, че евреите само са били преследвани, убивани и измъчвани. В хода на историческото развитие евреите заемат високи постове във всички области на икономиката, финансите, културата и изкуството, редица професии и занаяти стават техен монопол. Важен проблем в изследването на антисемитизма представлява осветляването на въпроса дали той възниква е под принуда, под натиска на германските власти след поражението от май-юни 1940 г., или се развива по убеждение и инициатива на Френската държава, оглавена от маршал Петен, като в първите години се ползва с одобрението на значителна част от нацията.

Преди обаче да проследя корените на антисемитизма във Франция и факторите, допринесли за неговото възникване, смятам за необходимо да започна с библейските и светоотеческите основания за неговата поява и използването им в по-късните времена от различните църкви, както и в „канонизирането” на антисемитизма като една от характерните черти на идеологията на Националната революция – държавната идеология на режима във Виши. 

Християнството се заражда в Палестина на религиозната и пространствена основа на юдаизма. Самият християнски Господ (Иисус Христос) е евреин по произход - евреин по плът (Мат.1:2; Лк. 3:33-34) от рода на старозаветния цар Давид (Мат. 22: 42-44), роден в Давидовия град Витлеем Юдейски (Мат. 2:1). Христовите апостоли, ученици и първи последователи са също евреи, изоставили старозаветния Моисеев закон и станали християни. Обаче в християнството от ранна епоха съществуват антиюдаистки настроения, които впоследствие (през XIX и особено през първата половина на XX век) ще се оформят в антиеврейски тенденции и действия, довели в редица модерни европейски страни до появата на расовия и политически държавен антисемитизъм.

В Библията, т.е. в книгите на Свещеното Писание на Стария и  особено на Новия Завет, се срещат редица пасажи, които още в периода на ранната християнска църква (І-ІІІ в.) дават основания за появата на реакция срещу юдаизма и които разкриват различни страни, особености или качества, представителни за характера на юдейството (въобще на еврейския характер като цяло): чувство за етническо и верско превъзходство поради богоизбраност (Второзаконие 26:18-19); преследване и дори физическо унищожение на старозаветните пророци, възвестяващи Божията воля (Мат. 23:30,37; 2 Сол. 2:15); коварство (Мат. 23:33); лицемерие (перфидност) и притворство (Мат. 23:13-15,23,25,28; Марк 12:15); предателство, и то за пари (30 сребърника), а не от идейни подбуди (Мат. 26:14-15; Лк. 22:4-5 ); отричане месианското качество на Христос и отхвърляне на достойнството Му на Господ и Бог (Йоан.1:10-11) и в този смисъл - Богоборство, изразяващо се и в Богоубийство (Йоан 19:12-15); поемане на колективна отговорност от страна на цялото еврейство за изпълнението на смъртната присъда над Богочовека и предпочитането на престъпника (убиеца Варава) пред невинно осъдения Христос (Мат. 27:15-25); хитрост и измничество (Рим. 1:29); лукавство и користолюбие (Рим. 1:29) ; злоба и завистничество (Рим.1:29); богомразене и самохвалство (Рим. 1:30); формална набожност и показна религиозност (фарисейство) (Мат. 6:16; 23:5,14); фалшива праведност (Мат. 23:27-28); демонстративно благочестие (Мат. 23:14); затваряне на Царството небесно за човеците (Мат. 23:13); религиозна закостенялост и буквализъм (книжничество) (Мат. 23:27); себепревъзнасяне и възгордяване вместо смирение, кротост и покаяние (Мат.23: 6-9; Лк. 18:14); скъперничество и сребролюбие (алчност) (Мат. 23:16-17); лихварство, практикувано от евреи само срещу неевреи (Втор. 15:6), но забранено от Христос (Лк. 6:30,34); духовна слепота (Мат. 23:16,24,26); клюкарство и клеветничество (Рим. 1:30); безразсъдство, вероломство, недружелюбие и непримиримост (Рим. 1:31) следване и служене на Антихриста като на Месия (Мат. 3:7); синовство с бащинство на дявола (Йоан 8:44), синовство на „геената“ (ада) (Мат. 23:15,33) и т.н. 

Пак в библейските книги се срещат и сведения за прояви на антисемитизъм (антиюдаизъм) още в древността. Така старозаветната книга Изход (1:15-22) съдържа данни за ранни прояви на египетски държавен антиюдаизъм срещу евреите, които са чужденци в Египет. Подобни известия има и в книга Псалтир (Пс. 83:5).

С основаването, оформянето и разпространението на християнската църква през І в. сл. Хр. (33 г.) - съвсем различна от юдейската синагога като вероизповед, култ и обществена ценностна система - се изострят антиюдаистките тенденции в нейните недра, още повече, че новопоявилата се религия се стреми да се обособи и отграничи от юдаизма дори и чрез неговото отричане. Редица църковни отци, църковни  учители и писатели в проповедите и в творбите си стават изразители на християнския антагонизъм срещу юдеите. Така един от ранните църковни отци - Мелитон Сардийски (+ ок. 180 г.) - в „Слово за Пасхата“ наставлява в антиюдаизъм вярващите християни. Подобни идеи се срещат и в творчеството на Св. Ириней Лионски (ок. 130-202) и Св. Иполит Римски (ок. 170- ок. 235).

След едикта от Медиоланум (Милано) от 313 г. на император Константин І Велики (280-337) и тържеството на християнството антиюдаистките настроения пламват с нова сила и в християнската апологетична книжнина трайно - почти до средата на 20-ти век - се обособява и налага темата за противопоставянето на евреите (евреите-юдаисти) срещу християните и се задълбочава непримиримостта и несъвместимостта между двете религии, което постепенно довежда до появата на т.нар. „християнски антисемитизъм“. В този период християнският антиюдаизъм се подема от светите отци на християнската църква (такива църковни дейци, отличаващи се с: православно богомислие и учение, православно книжовно творчество, святост и древност на живота, признаване от страна на църквата), чиито съчинения и идеи формират християнската догматика, етика, естетика, философия и т.н. Към категорията свети отци с подобни антиюдейски съчинения спадат предимно отците на сирийската, гръцката и латинската църкви, в чиито диоцези в онази епоха е имало големи еврейски диаспори, като Ефрем Сириец, Йоан Златоуст, Амвросий Медиолански, Григорий Нисийски  и др. Антиюдейска политика, подкрепена със съответни репресивни действия, имат и някои римски императори или византийски василевси: Константин І Велики, Теодосий І Велики (346-395), Юстиниян І Велики (525-565) и др. 

Непримиримостта с юдейството и идейната борба с него е особено характерна за епохата на IV век и на светите отци през този век, които хвърлят пламъка на полемиката с юдаизма в своята проповед и в църковнообщественото си служение.

Св. Ефрем Сириец (306-373) определя юдеите като: негодници и робски натури (алюзия за египетското и вавилонското робство на старозаветното юдейство); слуги на дявола; престъпници с ненаситна жажда за кръв, 99 пъти по-зли отколкото неюдеите. От своя страна Св. Йоан Златоуст (354-407) в своите осем хомилии (пространни писмени проповеди) „Против юдеите“ изобличава юдеите за тяхната кръвожадност, оприличавайки ги като нрави на свиня и козел и характеризирайки ги като по-лоши от вълците. А пък Св. Григорий Нисийски (335-след 394) описва юдеите като: „убийци на Господа и пророците“, „непокорни и мразещи Бога“, „съюзници на дявола“, „змийска порода“, „доносници и клеветници“, „замъглени мозъци“, „фарисейска закваска“, „сборище от демони“, „отвратителни и прокълнати твари“, „убийци с камъни“, „врагове на всичко красиво“.

Такива и други подобни изобличения и назидателни изказвания срещу юдейството звучат от амвоните на християнските храмове и от епископските катедри непрестанно в продължения на повече от 15 века. Латинската църква, чувствайки се заплашена от авраамовите иноверци в собствения си диоцез, организира и провежда поредица поместни църковни събори за ограничаване на пагубното им влияние върху християните. Съборът от Елвира (306 г.) и поредицата събори в Толедо (589-694) забраняват смесените бракове между християни и юдеи. Толедските събори приемат още решения, предвиждащи отстраняване на юдеите от заемането на обществени длъжности, насилствената им конверсия (покръстване) или експулсиране при отказ да се покръстят. Последният, 17-ят поред Толедски събор (694), обявява юдеите за роби за вечни времена на християните, забранява практикуването на юдейската религия и предвижда отнемането на ненавършилите 7-годишна възраст еврейчета и настаняването им в добродетелни християнски семейства.

3

По-късно, по време на кръстоносните походи (XI-XV в.), на Реконкистата в Испания (XV в.) и на Реформацията (XVI-XVII в.) срещу евреите-юдаисти, както и срещу новопокръстените такива ще бъдат приети и съблюдавани допълнителни ограничения както в личната и в обществената, така и в имуществената им сфера.

Победата на Реформацията в германските княжества е съпътствана и с преследване на евреите, тъй като – дори и покръстени - те не стават истински християни, понеже служат едновременно „на Бога и на Мамона“ по смисъла на Мат. 6:24, т.е. официално са считани за християни, а тайно продължават да спазват Моисеевия закон и неговите норми. В 1543 г. Мартин Лутер (1483-1546) написва и издава във Витенберг изобличаващия евреите памфлет „За евреите и техните лъжи“. Творбата представлява един вид програма за радикално противодействие срещу чедата на Авраам и в нея - като ответни мерки за неуспешния си опит да вкара част от германските евреи в лоното на църквата - „бащата на Реформацията“ ще побие жалоните на бъдещия германски държавен антисемитизъм. В памфлета Лутер предвижда и благославя такива наказателни мерки против евреите, като: изгаряне на еврейските синагоги и молитвени домове, (а онези, които не могат да горят, да бъдат затрупани с пръст), разрушаване на еврейските жилища, изземване на еврейската религиозна литература, забрана на лихварството, задължителен принудителен труд за младите евреи, ограничаване на свободното придвижване на евреите, конфискация на еврейското имущество и експулсиране на евреите от германските лутерански земи. Ето как още през XVI век антисемитизмът в религиозния му вид ще бъде посят и ще покълне в германския светоглед и религиозност, а по-късно ще даде и подходящите плодове.

4Такива и други подобни съчинения и предприемани действия против юдейството, съчетавани с успешната църковна пропаганда на Западната църква (Католическа и Протестантска), успяват да подготвят съзнанието на добрия християнин и да го спечелят за каузата на антисемитизма (т.е. на антиюдаизма). И да му внушат необходимостта от вземане в негова защита на държавноорганизирани превантивни мерки за ограничаване на гражданските, икономическите и политическите права на европейското еврейство, водещи впоследствие естествено и закономерно до крайния етап - „окончателното решение на еврейския въпрос“ („die Endloesung der Judenfrage“).

За начало на френския антисемитизъм може да бъде посочен Клермонският събор от 1095 г., който обявява Първия кръстоносен поход. XI век е белязан с преследвания на евреите, насилствено покръстване, с облагането им с данъци свръх дължимото, събиране на суми, необходими за пътешествие към Cветите земи. По време на Първия кръстоносен поход кръстоносци затварят в една църква евреите от Руан, отказали да се покръстят и ги унищожават без разлика на пол и възраст. Най-големите кланета по това време стават в долината на Рейн: хиляди са избити от кръстоносци и цели общности са изтрити от лицето на земята.

По време на 3 вековното властване на Капетингите във Франция няма сигурност за тях. През 1010 г. Bishop Alduin, епископ на Limoges, столица на департамента Haute-Vienne, поставя евреите от своя диоцез пред избора между покръстването или изгнанието. Те изпращат Jacob bar Yukutiel с петиция при Папата. Той успява да убеди Светия Отец да изпрати пратеник при архиерея на Limoges със заповед да не убива, обижда или обира евреите и да не ги лишава от тяхната религия. После Нормандият дук Робер I обявява, че всички от тях в неговите земи, които не приемат християнството ще бъдат убити. Заплахата е приведена в изпълнение, поради което многобройни евреи се самоубиват. 

Обвинението в заговор не е откритие нито на XIX нито на XX век макар че тогава е многократно е експлоатирано от антисемитската пропаганда. Според хроникьорите Adémar de Chabannes1, после и Raoul Glaber2, които съобщават за тайна кореспонденция между евреи и мюсюлмани, евреите от Запада щели да предупредят мюсюлманите за християнски експедиции срещу тях и после щели да ги подтикнат да разрушат Божи Гроб. Още тогава то е отхвърляно заради неговата „неправдоподобност”. Glaber добавя, че след разкриването на това „престъпление” експулсирането на евреите навсякъде било обявено с декрет. После сраженията с маврите в Испания предоставят нов претекст за кланета на евреи, макар че папа Александър II осъжда тези убийства.

5По времето на Първия и Втория кръстоносен поход се развиват най-често употребяваните обосновки на християнския антисемитизъм – обвиненията в ритуални убийства, според които евреите искат да повторят разпятието, убивайки християните, и лихварството, обявено за смъртен грях от църквата. Даването на заем е забранено на християните, но не и на евреите, в резултат на което много от тях стават богати банкери. Лихварството много често предизвиква омраза срещу представители на еврейските общности през цялото Средновековие.

С най-ужасното време в Европа - Черната чума от 1347 до 1349 г. е свързана още една от обосновките на антисемитизма във Франция. Евреите са обвинявани, че отравят кладенците. В Страсбург през февруари 1349, те са изклани. По същото време тези от Кломар са изгорени живи.

Дискриминационни мерки срещу евреите не са откритие на ХХ век., като червените печати върху паспортите на швейцарските евреи, жълтата шестолъчна звезда – станала задължителна в окупационната зона след 7 юни 1942 г. в германската окупираната зона, или червените печати – евреин или еврейка върху личните документи от режима на Виши. Още през 1215 година Четвъртият Латрански събор им налага да обличат специален костюм и да носят rouelle – кръгло парче плат, носено от тях като опозоряващ знак, който символизира 30-те сребърника на Юда. Във Франция през 1269 г. то ще стане задължително в края на царуването на Луи IX. Оттогава евреите ще бъдат смятани от клира за колективно отговорни за разпятието на Христос – едва от водещите тези, които неуморно се спряга векове наред. Жълтият белег или червеният белег: става дума за завръщане на средновековни практики, установени през XIII век във Франция, Германия, Англия… Много владетели (във Франция: Филип Огюст, Луи IX, Филип III, Филип Хубави, Луи X, Жан Добрия) както и папи (Инокентий III, Алексанър IV, Инокентий IV) налагат на евреите носенето на отличителни знаци върху дрехи: жълто или червено парче плат, шапка, червена капа. Жълтото (цветът на сярата) и червеното (цветът на огъня) в действителност през Средновековието са цветове, свързвани с дявола, със злия дух, както и с предателството (жълтата роба на Юда), с измамата (хитростта на рижата лисица), с лудостта (червените и жълтите дрехи на палячовците и смешниците на краля). Тези практики за поставянето на белег в повечето случаи изчезват след Ренесанса. Колкото до звездата, тя подема традицията на звездата на Давид (на иврит: maguen David или щита на Давид), символ на юдаизма. 

Крал Луи IX през 1240 г. организира първия диспут по повод Талмуда между равини и християнски духовници, който приключва с осъждане на Талмуда, екземпляри от който публично са изгорени на площад Грев в Париж. Подобни аутодафета са честа практика в историята на антисемитизма във Франция.

6На 17 септември 1394 г., крал Шарл VI, наречен „Лудия”, слага край на хилядагодишния живот на евреите в кралството. Тази дата е символична, защото в този момент евреите са не повече от няколкостотин във Франция. В действителност от два века те непрестанно са експулсирани, след това обратно призовавани от суверените. Целта е да се попълва Кралската хазна чрез такси, данъци или налагане на глоби. Наред с това всяко даване на заем се таксува от хазната.

Много малко са материалните свидетелства за присъствието на евреите до ХIV век. Затова през 1929 г. Camille Enlart с основание може да напише: В хода на преследванията, на които евреите са били обект през Средновековието, всички синагоги са били разрушени, както и гробищата, които са били до тях. Но в повече от 400 града или села във Франция могат да се намери улица в еврейска махала или еврейска улица, която напомня за тази селска еврейска Франция, която изчезва през ХIV век. (Nahon 1975: 141)3 Обаче има значителни общности в Елзас и в цяла Северна Франция и особено в Шампан и Нормандия.

Една от рестриктивните мерки, на която евреите са подложени, е провъзгласяването на Черния кодекс от Луи XIV или „едикта за полицията за робите” от 1685 г. Съгласно специален ордонанс до полицията за негрите, те трябва да бъдат експулсирани в колониите. 

Колкото до възникването на еврейските махали, състоящи се от една или няколко улици, във Франция, известни под названието (juiverie - от Juif – на фр. евреин), то не е резултат единствено на принуда. Причините са най-различни. Религиозни – те групират около синагогите си; съображения за сигурност – тъй като са жертви на антиеврейски бунтове, те търсят закрила; сегрегативни – принудени са да живеят отделно, за да не се смесват с християните. Наред с това властите им налагат да живеят отделно, за да се улеснят събирането на данъци и такси.

Френският антисемитизъм от края на ХIX в. е забележителен със своята популярност, за което които свидетелстват впечатляващите по брой и жлъчност антисемитски публикации. Той просмуква малко по малко цялата десница, както ще се види по време на аферата „Драйфус” и на Панамския скандал с национализма и с расизма. 

По време на аферата Драйфус капитан Петен, бъдещият маршал и държавен глава на Виши, не се афишира като антидрайфусианец. Той не участва в подписката за „Монумента Henry”, национална подписка, открита от антисемитския вестник „Свободно Слово” в полза на вдовицата на автора на фалшивия документ полковник Henry, отговорен за несправедливото осъждане на капитан Драйфус. Обратното, според различни свидетелства, той заявява впоследствие, че винаги е вярвал в невинността на Драйфус, макар че преценява, че той зле се е защитавал. Така началникът на неговият цивилен кабинет Henry du Moulin de Labarthète го е чул да казва: Що се отнася до мен аз винаги съм вярвал в невинността на Драйфус. (Epstein 2001: 208)4 Според двамата министри петенисти Henri Moysset (1875-1949) et Lucien Romier (1885-1944) идеята, че Félix Gustave Saussier и Jean Casimir-Perier са осъдили капитан Драйфус, въпреки че са знаели, че е невинен, го е развълнувала, дори скандализирала. В тази афера за разлика от случая с генерал Вейган, последния главнокомандващ на Франция преди поражението, той не показва какъвто и да било елемент на антисемитизъм. Като цяло, Петен като военен е смятан за уважаващ републиканските институции. (Joly: 2010)5 Очевидно е, че темата за антисемитизма твърде пъстра за изследване. Самата личност на бъдещия маршал не е еднозначна.

Едно от остриетата на антисемитизма е памфлетът на Édouard Drumont6 Еврейска Франция (на френски: La France juive). В обем от 1 200 страници, книгата е публикувана от автора за първи път в 2 тома през 1886 г. Жъне голям успех и е силно коментирана в над 140 публикации през последвалите първото издание две години. През 1888 г. излиза друга популярна версия на Еврейска Франция в един обобщен том. Успехът му се дължи отчасти и на оповестените имена на редица евреи, участвали активно в обществения живот и управлението на Третата република. За 1 година книгата търпи 114 издания - невероятен успех, нареждайки се сред бестселърите в края на 19 век. (De Fontaine 2002: 80-88)7 

Книгата разграничава различните видове антисемитизъм: т.нар. расов антисемитизъм (противопоставяне между „арийски“ и „семитски“ антропологичен тип); икономически антисемитизъм (срещу владетелите на финансите и капитала, които са в ръцете на евреите) и религиозен антисемитизъм (по отношение на т.нар. богоубийство и кръвна обида срещу евреите, т.е. срещу еврейската култура, като рушител на морала и нравствените ценности на християнската цивилизация.

7Според някои изследователи, издаването на „Еврейска Франция“ спомага за разпалването на аферата Драйфус. Édouard Drumont започва своето проучване върху La France juive през 1886 чрез едно „етнографско, физиологично и психологическо сравнение между Семита и Ариеца”. В памфлета е заложено едно от популярните описания как „би трябвало да изглежда” един евреин, отразяващо начина на мислене и на тогавашното френско общество и пренесло се и в по-късни времена. Това, което е най-важно, е че евреинът е низше същество. Според автора съществува физическо телосложение на евреина: Основните белези, по които може да се познае евреинът са: прочутият гърбав нос, примигващите очи, стиснатите зъби, щръкналите уши, квадратните, а не бадемовидни нокти, твърде дългият торс, плоското стъпало, кръглите колена, извитият навън глезен, меката и отпусната ръка, характерна за лицемера и предателя.

Често едната им ръка е по-дълга от другата. (Winock 2002: 49)  И още едно не по-малко зловещо и не по-малко заклеймяващо определение – като тук вече авторът стоварва мощта на перото си срещу целия народ – народа-богоубиец, най-старата и най-убедителна мотивировка на антисемитизма, работеща безотказно: Виждам само един образ и искам да ви представя само него: обижданият, опозореният, разраненият от трънения венец, разпнатият Христос. Нищо не се е променило за 1800 години. Същата лъжа, същата омраза, същият народ. (De Fontaine 2002: 80-88)9

Антисемитизмът на десницата е с много древен религиозен произход (темата за народа богоубиец, развита в католическите публикации и в частност в католически всекидневник Ла Кроа (La Croix – от фр. кръст). Той се активизира от реваншисткия национализъм, следствие от поражението през френско-пруската война от 1870-1871 г. Но на този традиционен антиюдаизъм се противопоставя модерният антисемитизъм, свързан с расистките тези, заявяващи превъзходството на „бялата раса”, който ще се основе върху науката (антропометрия, краниометрия и пр.). В него се смесват темите за Скитника евреин и за космополита без корен. Антисемитизмът не е чужд и на левицата. Той се преплита с антикапитализма, републиканизма и антиклерикализма. Насажда се убеждението, че капиталът е в ръцете на евреите и че те не са истински патриоти. Тези идеи се множат особено след поражението и след загубата на Елзас и Лотарингия.

През периода между двете световни войни ескалацията на антисемитизма не спира. През тридесетте години икономическата криза, безработицата, притокът на евреи, бягащи от нацизма и образуването на правителство на Народния фронт начело с Леон Блум през 1936 г., водят до мощна вълна от антисемитизъм. Има много враждебно отношение към смесените бракове между евреи и християни, но никога не е било взета нито една законова мярка. Обаче са провъзгласени няколко закона в отговор на някои манифестации, в частност в медицинските и адвокатските среди, които ограничават практикуването на медицина само за дипломирани лица от френска националност (1933 и 1937) и адвокатската професия - за тези, които са живели на територията на страната не по-малко от десет години. 

Само пет месеца след възкачването на Хитлер на власт във Франция вече са предприети дискриминационни мерки от министър-председателя Camille Chautemps10 на 2 август 1933 г. с цел да се отхвърлят политическите бегълци, идващи от Германия. Той уточнява: Въвеждането във Франция на израилтяните, изгонени от Германия, трябва да се продължава извънредно предпазливо. (Le Groignec 2003: 15)11

Освен че се готви да предприеме дискриминационни мерки по отношение на евреите, Третият райх смята да експулсира евреите от своята територия. Но западните страни се колебаят и отказват да приемат нови бежанци. Швейцарското федерално правителство дава да се разбере на 10 август 1938 г., че Швейцария решително се противопоставя на юдеизацията на страната. От 5 октомври паспортите на евреите са подпечатвани с червено главно „J”, за да бъдат недвусмислено идентифицирани. През декември 1938 г. министърът на външните работи Georges Bonnet информира своя колега Ribbentropp, че Франция повече не желае да приема евреи, пристигащи от Германия. Тя дори мисли да изпрати 10 000 евреи в Мадагаскар. Според Raymond Aron самите френски евреи живо са реагирали на пристигането на германски евреи след 1933 г.: те бяха шваби (Mémoires, p. 18). Говорейки за чуждестранните евреи, Marc Bloch няма да се поколебае да напише през 1941 г.: Тяхната кауза не е точно нашата. Ние имаме правото да го кажем, защото е вярно. (Bloch 1990: 309)12

След поражението от май-юни 1940 г. възниква режимът във Виши начело с маршал Петен. Една от същностните черти на неговата идеология – идеологията на Националната революция е антисемитизмът. Той не е натрапен под натиска на германците, както усилено твърдят бившите френски ръководители по време на процесите от 1945 г. и цялата петенистка школа в историографията. Напротив, това е „държавен антисемитизъм”, провеждан по убеждението на неговите водачи, които се опират на дълбоко вкоренения в голяма част от обществото антисемитизъм, разцъфтял особено след разгрома. 

8Още преди началото на войната се излива мощна вълна на ксенофобия, насочена срещу натурализираните чужденци и срещу бегълците от националсоциализма и фашизма след 1936 г., много от които са евреи. Ето какво пише за тях в доклад от 29 юли 1940 г. аташето по печата до българския пълномощен министър във Виши Никола Балабанов: Новодошлите не се задоволиха с едно скромно място в обществото. Специално евреите, благодарение на вродените си расови качества на нагаждане и вреждане, успяха да си намерят и държавни служби. В просветното ведомство, Народното здраве, в националното аптечно дело, в министерствата на търговията, на индустрията, та дори и на вътрешните работи евреите - нови французи, започнаха все по-често да се мяркат. Други, подпомагани от по-стари расови братя, започнаха да си пробиват път на политическото поприще и там имаха всички изгледи да достигнат до добри ръководни места.13 Известно е, че евреите имат силни позиции в банковото дело, финансите, занаятите, културата, изкуството и печата. Всичко това „разбира се" дразни много силно „някои националисти от стара френска рода", както се изразява българският аташе по печата.14 Проблемът има както икономически, така и личностни измерения - явно някои французи са се почувствали заплашени по пътя към заемането на различни постове и служби или са решили, че хлябът им е застрашен от нахлуващите във всички области на живота чужденци и обяснението за заплахата от тяхна страна е добре дошло.

Правителството във Виши трябва да задоволи негодуванието сред обществото, предизвикано от поражението във войната. То се изостря още повече, когато започва търсенето на виновните за катастрофата и евреите са едни от „най-подходящите”. На всяка власт е изгодно при затруднения да посочи за причинител външния враг. Така тя влиза в ролята на закрилник на „истинското”, на “коренното” население, заплашено от „външни” за нацията елементи. Един плакат от това време илюстрира ясно „концепцията” за еврейската заплаха. Той изобразява паяк с еврейска глава (както традиционно се представя ликът на евреина), който е обхванал армия, преса, търговия, спортове, литература, театър, образование, финанси. Текстът му гласи: Язвата, която изпи Франция. Подхваща се тезата за еврейския заговор. Започва масово разпространение на антисемитска литература. През юли 1942 г. издателство Denoël публикува книгата на Lucien Rebatet15 „Останките”, която е истински издателски феномен по време на окупацията със своите 65 000 продадени екземпляра, като поръчките достигат поне до 200 000. (Belot 1991: 43)16 И само липсата на хартия не може да ги удовлетвори. В своя памфлет той изразява своята критика към морасизма, като нарича Шарл Морас псевдофашист и подкрепата си към германския националсоциализъм; злослови срещу евреите; Bergson, Heine, Benda, Soutine, Darius Milhaud, тези вредни, мръсни животни, носещи в себе си кълновете на всички бедствия. (De Dominique-Fernandez 2010: 654-655)17 Според него политиците и военните от Третата република са отговорни за разрухата на Франция. Впрочем няма как да не се съгласим с това мнение, като се имат пред вид историческите факти и действията на френските ръководители от този период. 

Само два дни след избора на силния със своя образ на победител от войната от 1918 г. маршал Петен за държавен глава, от 16 юли 1940 г., е провъзгласен един от първите закони на новия режим, отнасящ се до формирането на министерските кабинети. Той постановява, че в тях могат да вземат място само лица, чиито бащи са от френски произход. Този закон свидетелства за състоянието на духовете по върховете във Виши и ще бъде последван от много по-сурови мерки. Първите антиеврейски мерки са предприети много бързо – тогава, когато французите едва се завръщат от пътищата на бягството, все още неотърсили се от ужаса и унижението на поражението. На 8 август Петен анулира декрета Marchandeau, датиращ от 21 август 1939 г., който забранява расистките и антисемитските обиди. Вестниците като Gringoire тогава на воля се впускат в антисемитската карикатура.

Само дванадесет дни по-късно е издаден ордонанс, който забранява на евреите и на чужденците връщането в окупационната зона. Това води до раздялата на хиляди семейства.

9Германците провъзгласяват в окупираната зона статута от 27 септември 1940 г., който определя като евреин всеки, който изповядва еврейска религия или имащ трима предци, изповядващи еврейско вероизповедание. Виши протестира: маршалът смята, че на него и на правителството му принадлежи правото да накаже строго евреите във Франция. На 3 октомври е издаден първият статут за евреите, по-широк от този, който се прилага в окупационната зона. Това е първият френски открито антисемитски закон. Критерият за определяне вече не е религиозен, а расов. Той дава определение сходно със заложеното в германските закони от Нюрнберг от 1935 г.: Като евреин е разглеждано всяко лице, произхождащо от трима прародители евреи или двама прародители евреи, ако неговият съпруг е евреин, независимо от вероизповеданието. (B&S Encyclopédie 2007-2010: http://www.encyclopedie.bseditions.fr)18 Властите бързат да дадат юридическа обосновка и да придадат правова форма на антисемитската политика. Това няма нищо общо с германския натиск. Не само това, Виши пази ревниво своята самостоятелност при решаването на еврейския въпрос. На 3 и 4 октомври са създадени два закона. Според първия евреите се изключват от главните политически функции, администрацията, печата, киното, театъра, радиото. Излишните евреи са изключени от либералните професии. Държавният глава лично участва в неговото изготвяне, в частност що се отнася до правосъдието и преподаването. Вторият нарежда да бъдат интернирани „чужденците от еврейска раса”, в резултат на което към края на 1940 г. 20 000 души са затворени в лагери в свободната зона или са въдворени на местожителство. По-голямата част от тези нещастници, които са повярвали, че са намерили в лицето на Франция приют, ще свършат в лагерите на смъртта в Германия.

На 2 юни 1941 г. е провъзгласен вторият статут на евреите. Неговата цел е те да бъдат елиминирани от цялата икономическа дейност. Той е още по-рестриктивен: удължен е списъкът на професиите, от които те са изключени и установява Numerus clausus, ограничавайки пропорцията на евреи на 3% в Университета и на 2% в либералните професии. Оттук нататък недостъпните за тях ще станат и рекламата, банките, финансите, недвижимите имоти. Numerus clausus е установен и върху зъболекарите, лекарите и адвокатите. Обществените функции остават открити за евреите ветерани от 1914-1918 и 1939-1940 г., жени и потомците на военни, загинали за Франция. Но не им се разрешава никакъв достъп до професиите, свързани с печата, радиото, киното и най-общо, със зрелищата. Впрочем, последното е напълно обяснимо. Преди войната евреите имат силни позиции в тези ключови области, определящи общественото съзнание. Ето защо не е чудно, че режимът във Виши бърза да ги отстрани чрез назначаването на свои предани хора. 

Издаденият на 18 октомври 1940 г. ордонанс задължава всички евреи, които притежават предприятие, да го поставят под управлението на временен администратор: така Виши се въвлична в скоростна надпревара с окупатора, що се отнася до конфискацията на собствеността на евреите.  Виши ще се опита с всички средства да избегне придобиването от германците на заграбената собственост, с по-голям или по-малък успех, в частност, що се отнася до грабежа на произведенията на изкуството, в който Гьоринг се показва като особено сръчен… През юли 1941 г. евреите трябва да отстъпят правата си върху предприятията на арийци – извършва се така наречената арианизация. Германците прилагат тази мярка в окупираната зона от октомври 1941 г. Това е още един пример, който показва, че френските власти по-старателни в провеждането на антисемитската политика. 

Статутът от 2 юни 1941 г. урежда въпроса с полуевреите, като допълва и религиозната принадлежност като критерий. В резултат на активната законодателна дейност на режима и създаването на специални органи за нейното осъществяване евреите се оказват напълно изключени от обществото.

Двата статута имат своята „мотивировка”: Навсякъде, и в частност в обществените служби, влиянието на евреите се е оказало разлагащо. Всички наблюдатели единодушно отбелязват вредните последици от тяхната дейност в течение на последните години, през които те заемаха значителна част от управлението на нашите дела. Френското правителство уважава личността и имота на евреите. То само им забранява да заемат някои длъжности в социалната област, властта, управлението, формирането на интелигенцията, културата, тъй като опитът е доказал, че евреите водят до индивидуализъм и анархия. (Gaulmier 1989: 25, 29)19 На практика, под някои длъжности, следва да се разбира „всички”.

278137440 981698915813396 1355021575490269177 nНашата надежда е във Вас - така завършват повечето писма на евреи до маршала, които представляват значителна част от всички адресирани до него писма. Много от тях са подписани: Ваш войник. Philippe Pétain казва на пастор Marc Bœgner, президент на Протестантската федерация на Франция, че расистките закони са довели до големи страдания и несправедливости, които обаче могат да бъдат поправени само след сключването на мира. Но в резултат на антисемитските гонения или на привеждане в изпълнение на „окончателното решение на еврейския въпрос” в Европа в нацистки лагери са депортирани 76 000 души. 11 000 са деца. Те представляват четвърт от еврейското население в страната през 1940 г. Макар да е трудно да се направи точно изчисление, се смята, че в началото на Втората световна война във Франция живеят 330 000 евреи (според други източници – около 300 000). Само 2 500 избягват унищожението. А в Елзас един на всеки четирима евреи умира в депортация. (Biret 2013: http://www.crdp-strasbourg.fr/.)20 Заедно с трите хиляди умрели във френски лагери за интерниране и хилядата екзекутирани като заложници кървавата равносметка достига 80 000 жертви. Депортирани са и 17 000 цигани, от които много малко оживяват. Общо броят на незавърналите се е 108 000 души... (Blum-Cherchevski 2006: http://www.crdp-reims.fr)21 Но едва ли могат да се измерят с тези числа кръвта и страданието, мъченията и отчаянието, надеждата и волята за живот до последно... За това няма и никога няма да бъдат открити мерни единици...

Положението на евреите в окупационната и свободната зона е различно, защото френските антиеврейски закони се прилагат в цялата територия, но в окупираната зона се добавят и германските декрети. През юни 1940 г. министърът на правосъдието Raphaël Alibert създава комисия, която ревизира 500 000 от натурализациите, провъзгласени след 1929 г. 15 000 души са лишени от националност. 40% от тях са евреи. С отмяната на декрета Crémieux на 7 октомври 1940 г. 100 000 алжирски евреи загубват френско гражданство.

На 29 март 1941 е създаден Генерален комисариат по еврейските въпроси, натоварен да предлага антиеврейски законодателни и регулаторни разпоредби и да осъществява на дело предприетите от правителството мерки. Тези закони са преписани или вдъхновени от нацистките, с които се изравняват по твърдост. Този законодателен ансамбъл, който не е поискан от германците, е почти единственият случай в Европа. Според американския историк Robert Paxton, не може да се каже, че не е съществувал другаде, но не до такава степен. Има ги случаите в Унгария и Италия. Евреите са обект на 184 регулаторни и законодателни текста, от които 162 произлизат от властите във Виши и 22 от германските власти, уточнява адвокатът Alain Jakubowicz, по време на процеса „Papon” през 1998 г.(Marie-Estelle Pech, Marie-Amélie Lombard 2010: http://www.lefigaro.fr.)22 

272579961 3127998237518819 1741122089138106648 nСъгласно ордонанс от 13 август същата година на евреите е забранено да притежават радиоапарати и те трябва да бъдат предадени в кметствата, Комисариата или в префектурата на тяхната общност. С ордонанс от 10 февруари 1942 г. им се забранява да си сменят името.

Колкото до чуждестранните евреи, те са смятани за отпадъци, които нямат място във Франция. От 4 октомври 1940 г. префектите интернират чужденците от еврейска раса в специални лагери или ги въдворяват на местожителство. През февруари 1941 г. 40 000 гният в серия лагери. През юли 1940 г., когато Окончателното решение още не е на дневен ред, германците експулсират 20 000 евреи от Елзас и Лотарингия към неокупираната зона. По-късно от 1942 г., когато след конференцията във Wannzee то трябва да се осъществи на дело, френското правителство винаги ще успява да покаже отстъпчивост, за да предаде на германците чуждестранните евреи.

Според френския историк Андре Каспи, професор в Сорбоната, провъзгласявайки едно законодателство на изключване, лишавайки евреите от основните граждански права, от техните занаяти и собственост, интернирайки чуждестранните евреи, Френската държава облекчава работата на германците... Виши е съучастник, активен, необходим съучастник.(Kaspi 1991: 54)23 Френското правителство държи да докаже на германците, че е способно да налага ред в страната дори с цената на война срещу децата. На 6 юни 1941 г. Theodor Dannecker, отговарящият за еврейските въпроси в Гестапо във Франция, информира Adolf Eichmann, натоварен организацията на Окончателното разрешение, че министър-председателят Пиер Лавал му е предложил към депортациите на еврейските семейства от неокупираната зона да се включат и децата под 16 години. Въпросът за децата, останали в окупираната зона не го интересува. (Marrus 1998: 60-63)  Колкото до децата, германците изискват да им бъдат предавани само евреите над 16 години. Но правителството във Виши и в действителност Лавал под претекст да не бъдат разделяни семействата, предава също така и децата. През 1942 г. от Франция за Auschwitz заминават 1.032 деца на възраст по-малко от 6 години, 2.557 от 6 до 12 години и 2.664 от 13 до 17 години. Общо около единадесет хиляди са депортирани и малцина ще се завърнат.25

299897127 598211338520184 92508209019742180 nАрестите в окупираната зона не са достатъчни да запълнят влаковете за депортирането. Южната зона осигурява необходимото допълнение. Лагерите за интерниране, напълнени с чужденци, като тези в Gurs, Rivesaltes, Récébédou или Milles, или зоните за въдворяване на местожителство съставляват „резервоар”, от който френската жандармерия може лесно да гребе. От началото на август интернираните излизат от лагерите, за да бъдат прехвърлени в Drancy. Сутринта на 16 юли 1941 г. В Париж в започва операция „Пролетен вятър”: за два дни, 900 екипа от Френската полиция арестуват 12.884 евреи „апатриди” в Париж: 3.031 мъже, 5.802 жени и 4.051 деца (от 2 до 15 години). 6.000 души – безбрачни мъже и жени и двойки без деца директно са изпратени в Drancy.

Другите са вкарани в Зимния колодрум („Vel’d’Hiv”) където цари хаос… много деца са сами, хигиената е плачевна, 50 евреи агонизират в един ъгъл на стадиона… Те ще останат 4 дни преди да бъдат прехвърлени, след 20 юли към лагерите в Pithiviers и в Beaune-la-Rolande.26

Само по време на блокадата от май 1941, 3 747 евреи чужденци са арестувани в столицата и после интернирани в лагерите Beaune-la-Rolande et Pithiviers.27 На 26 август 1941 г. неокупираната зона е театър на преследвания, които позволяват ареста на близо 6 000 евреи. Тогава общо десет хиляди лица, които са насочени първо към Drancy, а от там към Auschwitz-Birkenau. Повече няма да има толкова масови арести. 1942 година, с нейните 42 655 депортации, от общо 75 721 евреи, депортирани от Франция. (Klarsfeld 1993: http://www.fondationshoah.org)28, е както за евреите от Франция, така и за мнозинството от тези от страните, окупирани от Германия, ужасна година. Но арестите и депортациите не спират до последния ден на окупацията на територията. Понякога те удрят или отделни хора или разкриват масов характер, както блокадата, която вижда Марсилия от 22 до 27 януари 1943 г., в резултат на която са арестувани около 800 евреи.

Френският антисемитизъм придобива зловеща окраска с производството на плат от косите на евреите и камионите-газгенератори за умъртвяване. Суровите действия на Виши срещу евреите се обясняват и с неговия стремеж да си осигури сътрудничеството на германците, което му изглежда полезно и спешно и изобщо не ги интересува, поне в началото. 

Може да се каже, че политиката на антисемитизъм достига до такъв размах и защото френското общество от 1940-1941 г. остава безучастно към съдбата на евреите и реагира едва през лятото на 1942 г., когато са първите депортирания, решени от нацистите, и то далеч не отведнъж. Понякога са достатъчни уверения от страна на правителството, че няма да се предприемат нови мерки и че те няма да бъдат принуждавани да носят шестолъчна звезда, какъвто е случаят с евреите-апатриди, и страстите се уталожват. Заедно с това не само съществуването на самите лагери за интерниране, но и условията за живот и високата смъртност не са тайна за французите. Депортиранията са осъществени с националните железници.

Висшият католически клир е враждебен на преследванията, но смята, че държавата е в правото си да закриля своите поданици, сред които евреите не са част. Обаче едва през 1942 г. католическата църква се разбунтува срещу арестите. 

Преследването на евреите-апатриди, влезли във Франция след 1936 г., и предаването им на германците създаде обществена реакция и силно негодувание от страна на духовенството: и католическото, и протестантското. Французинът се почувства унизен, че наруши – и по един така брутален начин – традиционното право на приютяване, с което се гордееше Франция.29 

Антисемитизмът, депортирането и сцените, които го съпътстват, предизвикват вълна от обществен протест, оглавен от църквата. Така режимът постепенно се лишава от една своя традиционна опора. Проповедническите организации крият евреите: Християнското братство, асоциация под патронажа на кардинал Pierre Guerlier и пастор Bœgner, протестантската общност от Chambon-sur-Lignon, в департамента Haute-Loire; обикновени частни лица правят толкова много. Противопоставянето на расизма не може да остави равнодушен нито един човек със съвест. В края на юли 1942 г. в адрес до маршала кардиналите и архиепископите в окупираната зона пишат: Дълбоко развълнувани, след като научихме за масовите арести на евреи и за тежките страдания, които са им били причинени, конкретно на Зимния колодрум, ние не можем да потиснем вика на съзнанието си… 

В името на човечността и християнските принципи се надига гласът ни на протест за неотменимите права на човешката личност... (Collectif 1945: 51)30 Висшите духовници молят държавния глава да държи сметка да бъдат уважавани изискванията на Справедливостта и Правото на Милосърдието.

В същия смисъл е личното писмо на президента на Протестантската федерация пастор Marc Bœgner от 20 август 1942 г. по повод убийството на еврейки; писмото на архиепископа на Toulouse Mgr Saliège, от 22 август с.г. върху правата на човешката личност и равноправието на християни и евреи; на архиепископа на Montauban Mgr Тhéаs от 26 август, който прокламира, че всички хора – арийци или неарийци, са братя и обявява антисемитските мерки за противоречащи на правата на семейството и личността. По повод действията против еврейски бежанци е и обръщението към вярващите от реформистката църква на Франция от 22 септември 1942 г. То е призив за самарянско милосърдие, против злото: Една християнска църква би загубила душата си и смисъла на своето съществуване, ако не поддържа Божия закон на всички човешки общности, за да защити нацията, в лоното на която Господ я е поставил... Евангелието ни повелява да смятаме, всички хора за братя, за което Спасителят умря на кръста. (Collectif 1945: 51)31

Явно е, че Петен вече не е единственото спасение на Франция, нито е обединител, защото е разделил французите на категории – едните, които имат правото да живеят, а другите – не. Затова църквата влиза в ролята на пастир, на обединител, който приема хората без разлика на етническата и расовата им принадлежност.

11Антисемитизмът е многолико явление, в което се преплитат различни линии от човешката история. Може да се говори за „антисемитизми”. Появил се векове преди Втората световна война, тогава той избуява най-мощно и взима най-много човешки жертви. На френска територия след примирието могат да се различат три модела на антисемитизъм – френският, развил се в границите на „свободната зона”, националсоциалистическият – в рамките на германската окупационна зона на Германия и фашисткият – в рамките на италианската. Създава се една наглед парадоксална ситуация, съобщена от българския пълномощен министър във Виши в негов доклад от 20 януари 1943 г. Той описва сблъсъка между военните власти в италианската окупационна зона, образувана след пълната окупация на Франция на 11 ноември 1942 г. от германски и италиански войски в отговор на англо-американския десант в Северна Африка на 8 ноември, и френските власти, относно евреите от италианската зона. Във френската Ривиера, особено в Ница и Кан, се настаниха след погрома на Франция извънредно много евреи – местни и чужденци. След ноемврийските събития френските власти по искането или най-малко по внушението на германците, издадоха нареждане, по силата на което всички евреи, находящи се в крайбрежната област, трябваше в един сравнително кратък срок да напуснат местожителството си в други точно определени департаменти във вътрешността на страната, пише българският пълномощен министър във Виши.32 Италианските военни власти не разрешават да се изпълни тази наредба по отношение на евреите – италиански поданици. Впоследствие, по нареждане на Рим, те не позволиха тя да се изпълни по отношение на останалите евреи – чужденци. Тази италианска мярка е предизвикала известно пререкание с френските власти. Последните са поддържали, че в случая се касае за мярка от вътрешен характер, която те са свободни да вземат и която не може да бъде отменяна от италианските власти. Тези власти пък поддържали, че в областта, заета с военни цели от италиански войски, последните са взети да вземат по тяхна преценка мерки, гарантиращи военната сигурност. Естествено, италианците не отстъпиха, наредбата на французките власти не се изпълни и днес многобройни евреи от всички народности се разхождат спокойно по Лазурния бряг.33 По-нататък в своя доклад Никола Балабанов добавя, че вън от недоволството на френските власти, и германците са били неприятно засегнати от тази италианска контрамярка.34 

През ноември 1942 г. германците завладяват свободната зона, от която осем департамента са под италианска доминация. Този анклав дава убежище за повече от 20.000 евреи, които масово се стичат към тази зона. Еврейският банкер Angelo Donati става защитник на еврейската общност пред италианските власти. На улица Dubouchage дейците на Федерацията на еврейските общности във Франция създават комитет за помощ на бежанците. Той е оглавен от руския евреин от Одеса Yaakov Dobinski. Анжело Донати и комитетът Dubouchage редовно се срещат, за да изучават проблемите на сигурността на евреите и да заобикалят мерките за отхвърляне и интерниране, формално предприети от италианците под германски натиск. За това време Simone Veil пише: „Ница не преставаше да приема еврейски бежанци от Северна Франция[…] явление, което се изостри още повече с окупацията на Миди от италианските войски в края на 1942 г.[ …] Трябва да се подчертае, че италианците имаха толерантно държание по отношение на френските евреи. Парадоксално, те се показваха по-либерални към нас, от колкото изобщо са били властите в нашата страна. Германците […] не закъсняха впрочем да осъдят относителната благосклонност на италианците, но напразно. По този начин до лятото на 1943 г. Югоизточна Франция се превърна в убежище на евреите […] Така населението на Ница само за няколко месеца нарасна на близо тридесет хиляди...” (Simone 2009: 34-36)

Италианският главен инспектор Lo Spinozo, оторизира комитета Dubouchage да снабдява евреите с документи, от които са били лишени и да организира тяхното настаняване в реквизирани хотели. Но падането на Мусолини принуждава Донати да предприема план за евакуация на евреите към Италия в съгласие с италианските власти. В резултат на преждевременното обявяване на примирието между съюзниците и правителството на маршал Badolio италианците се изтеглят от региона. Вермахтът и Гестапо начело с Alois Brunner са с развързани ръце. Полицията нахлува в Ница на 9 септември 1943 г. дори преди германските войски. Евреите са вкарани в капан. Арестите започват веднага. Търсени и преследвани, кадрите от улица Dubouchage трябва да напуснат спешно Ница. Claude Kelman, един от най-активните дейци на комитета, е сред последните, които заминават, след като Гестапо обискира неговото жилище и арестува двама от помощниците му. 

Тогава екипите на Движението на ционистката младеж35 и на Израилтянските скаути на Франция36 се нагърбват с грижата за разпределянето на материални помощи, фалшиви документи и за откриването на пътища на евакуация на бежанците.

Още от създаването си авторитарно-патриархалният режим на маршал Петен започва да дели французите на категории, неравни по достойнство и стойност: оттогава ще има „истински добри французи” и съмнителни, посредствени и напълно лоши – достойни за затвора и ликвидация в лагерите на смъртта. Общо 74 конвоя заминават по посока на концентрационните лагери или лагерите на унищожение – първият от Компиен на 27 март 1942 г. и последният от Клермон-Феран на 18 август 1944 г.

 

1Adémar de Chabannes (988-1034) – един от най-известните историци на XI век. Автор на едни от най- най-прочутите му творби за историята на Аквитания в началото на Средновековието.
2Raoul Glaber (985-+след 1047) - монах хроникьор на своето време /времето на 1033 година след Христа - l'an Mil) и един от най-важните източници, с които разполагат френските историци за този период.
3Nahon, Gérard (1975) „L'archéologie juive de la France médiévale” - „Archéologie médiévale”, tome V,‎ Caen: Centre de recherches archéologiques médiévales, p. 141-159.
4Louis-Dominique Girard, един от най-близките сътрудници на Петен - Simone Epstein (2001) “Les Dreyfousards sous l’occupation", Paris : Еd. Albin Michel, p. 208.
5Joly, Laurent. "L'antisémitisme de Pétain est un antisémitisme traditionnel" – Le Monde, 4.10.2010, http://www.lemonde.fr/
6Édouard Drumont (1844-1917) - френски политически деец и публицист. Католик и антисемит. Издател на националистическия и антисемитски вестник „Parole Libre“ („Свободно слово”). Настроен срещу оневиняването на Alfred Dreyfus в "процеса на века".
7Дьо Фонтен, Франсоа (2002) „История на антисемитизма”, „Расисткият антисемитизъм”, I. „Франция от 1870 до 1940 г.”, София: Кама, с. 80-88.
8Winock, Michel (2002) „Les fantasmes du racisme scientifique” – In: L’Histoire. L'antisémitisme, mensuel n°269, p. 49, http://www.histoire.presse.fr.
9Дьо Фонтен, Франсоа. Цит. съч., 80-88.
10Camille Chautemps (1885-1963) - френски политик от Радикал социалистическата партия, три пъти министър-председател по време на Третата република.
11Цит. по: Jacques le Groignec. „L’étoile jaune. la double ignominie”. Paris: Nouvelles Editions Latines, 2003, p. 15. 
12Bloch, Marc (1990) „L’étrange défaite”. Lettre du 2-4-1941. Paris: Gallimard (Folio Histoire), p. 309.
13ЦДА, МВнР, ф. 176 к., оп. 8, а.е. 1247, л. 18.
14Пак там, а.е. 896, л. 43.
15Rebatet, Lucien (1903-1972) – френски интелектуалец, писател, журналист и кинокритик. Известен като крепител на фашизма и войнстващ антисемит. През 1946 г. получава смъртна присъда, заменена с forced labor. След освобождаването му от затвора през 1952 г. той се завръща към журналистиката и става директор на Matin Dimanche. Романите му са оценявани като върхове във френската литературна история и са публикувани в издателства от ранга на Gallimard и Robert Laffont.
16Belot, Robert „Les Décombres”: un best-seller sous l'occupation” - L'Histoire no148, octobre 1991, p. 43.
17De Dominique Fernandez, Ramon (2010),, “La question juive”, Nouvelle édition Le livre de poche, p. 654-655.
18B&S Encyclopédie. Le régime de Vichy, 2007-2010, B&S Edition, http://www.encyclopedie.bseditions.fr/.
19Цит. по: Gaulmier, J. Rencontres avec le general de Gaulle (1941-1942) - V: Éspoir, 8.09. 1989. Revue de l’Institut Charles de Gaulle, p. 25, 29.
20Biret, Mireille (2013) Le sort des juifs d’Alsace pendant la seconde guerre mondiale, http://www.crdp-strasbourg.fr/.
21Blum-Cherchevski, Ève Line (2006) „Les oubliés de la déportation”. Отговаряща за труда “Nous sommes 900 Français”, посветен в памет на депортираните от конвой №73, заминали за Drancy на 15 май 1944 г. по посока към прибалтийските страни; www.crdp-reims.fr. Тя отбелязва, че в законите и наредбите за депортираните, публикувани в „Journal Officiel” и до днес включително се дава поименен списък на засегнатите лица. В него са посочени не повече от 50 до 60 000 души. Колко са до 108 000…Когато се говори за паметта на хора, загинали в мъки и страдания, не може да се лъже или да се „забравя”.
22Marc Ferro, директор по проучванията на висшата школа за социални науки и автор на биография на Pétain (Fayard, 1987). – Marie-Estelle Pech, Marie-Amélie Lombard. „Le zèle antisémite du maréchal Pétain”, 03/10/2010. http://www.lefigaro.fr.
23Kaspi, André. Le gouvernement de Vichy a t’il sauvé les juifs ? – V: L’Histoire n° 148, octobre 1991, p. 54.
24Цит. по: Marrus, Michael. “Pierre Laval et les enfants juifs”, Les Collections de l'Histoire, n° 3, 1998, pp. 60-63. 
25B&S Encyclopédie. Le régime de Vichy, 2007-2010, B&S Edition, http://www.encyclopedie.bseditions.fr/.
26Op. cit.
27„Fermeture et répression : 1931-1944“, Musée de l’histoire de l’immigration, 2013, http://www.histoire-immigration.fr.
28За установяване педантичността на данните, виж. Serge Klarsfeld, Le Calendrier de la persécution des Juifs de France, 1993, http://www.fondationshoah.org/
29ЦДА, АМВнР, ф. 176, оп. 13, а.е. 40, л. 155.
30Collectif. “De la Résistance à la Révolution”. Anthologie de la presse clandestine française. Neuchâtel, Éditions de la Baconnière, 1945, p. 51.
31Op. cit., 60-61.
32ЦДА, МВнР, ф. 176, оп. 8., а. е. 1247, л. 17.
33Пак там.
34Пак там.
35Основано от Simon Levitte, установило се предимно в Montpellier, то се специализира предимно в създаването на мрежи за бягство на евреите, извеждането им от лагерите за интерниране, укриване и снабдяване с фалшиви документи, и след това конвоиране както към Испания, така и към Швейцария.
36Израилтянските скаути на Франция (EIF) еврейски скаути. Движението е основано от Robert Gamzon, наречен „Грижливият Castor”, през 1923. Когато Генералният съюз на израилтяните във Франция (UGIF) e създаден по заповед на правителстото във Виши и под германско искане, в следствие на закон от 29 ноември 1941, EIF стават шеста секция, която дава името на съпротивата, основана от ЕI. През ноември 1941, EIF са разпуснати от правителството, но продължват своята дейност под контрола на Френския Скаутизъм. Той включва 60 души под командването на Robert Gamzon, който нарича отряда на Marc Haguenau, един боец от съпротивата, убит от германците. Отрядът „Marc Haguenau” допринася за освобождението на Castres и на Mazamet, после се влива в Първа френска армия и участва в кампаниите за Франция и Германия.
 

БИБЛИОГРАФИЯ

Biret, Mireille (2011) Le sort des juifs d’Alsace pendant la seconde guerre mondiale, http://www.crdp-strasbourg.fr/.
Blum-Cherchevski, Ève Line (2006) Les oubliés de la déportation. 
B&S Encyclopédie (2007-2010) Le régime de Vichy, B&S Edition, http://www.encyclopedie.bseditions.fr/.
Collectif, (1945) De la Résistance à la Révolution. Anthologie de la presse clandestine française. Neuchâtel, Éditions de la Baconnière, 1945, p. 51.
Epstein, Simone (2001), Les Dreyfousards sous l’occupation, Paris: Еd. Albin Michel, 2001, p. 208.
Joly, Laurent (2010) L'antisémitisme de Pétain est un antisémitisme traditionnel – Le Monde, 4.10.2010, http://www.lemonde.fr/
Le Groignec, Jacques. „L’étoile jaune. la double ignominie”. Paris : Nouvelles Editions Latines, 2003, p. 15.
Nahon, Gérard (1975), L'archéologie juive de la France médiévale, - „Archéologie médiéval”, tome V,‎ Caen: Centre de recherches archéologiques médiévales, 1975, p. 141-159.
Pech, Marie-Estelle, Marie-Amélie Lombard (2010) Le zèle antisémite du maréchal Pétain, 03/10/2010. http://www.lefigaro.fr.
Veil, Simone. (2009) Une vie, Paris: Livres de poches, p. 34-36.
Winock, Michel (2002) Les fantasmes du racisme scientifique – In: L’Histoire. L'antisémitisme, mensuel, n°269, p. 49, http://www.histoire.presse.fr.
Дьо Фонтен, Франсоа (2002) История на антисемитизма. Расисткият антисемитизъм, I. „Франция от 1870 до 1940 г.”, София: Кама, с. 80-88.
 

 

X

Right Click

No right click