Италия

 

 

 

УВОД

 

Първата световна война (1914-1918) не е просто първият широкомащабен, глобален конфликт, който превръща европейския континент в сцена на масови кръвопролития в стремежа за достигане до национални идеали на отделните страни, а нещо повече – тя е световен пожар, характеризиран като първата тотална война в историята на човечеството¹. За много хора, в това число и за самите историци, понякога историята губи своя „човешки“ облик, с което се обезсмисля и нейната основна специфика – да поучава. В стремежа си да наблюдаваме мащабите, да видим големите събития, забравяме, че под лупата на историята се крие същественото, което, както се изразява Екзюпери – „остава невидимо за очите“². И така, в разгара на този световен конфликт, в борбата за амбициите на европейските лидери, у човека се обезценява човешкото. Месеци и години милиони мъже са откъснати от домашните си огнища, а техният живот в окопите е подвластен на заповедите отгоре (Цветков 2000: 32). На този праг между живота и смъртта, когато последното става единствена възможност, макар и успехът често да изглежда илюзорен; на този праг между чуждата амбиция и човешката реалност се изгубва човешкото и човекът се превръща в машина на войната, в оръдие за един невъзможен или безсмислен успех, чиято стойност е несъизмерима с безчетно погубените съдби на войниците и техните семейства.

Именно в написаното по-горе трябва да се огледа съвременната историография, за да отговори на много от питанията на Клио, която ни предлага факти и загадки, ала никога не дава своите безусловни, абсолютни отговори. В това трябва да концентрираме и нашите усилия в настоящата разработка, вземайки предвид най-важния фактор за развитието на тоталитаризма и тоталитарното общество, а именно фактът, че войната винаги има своите социални измерения и рефлексии, т.е. нейните причини може да са политически, национални, глобални, но резултатите ѝ винаги се превръщат в социално явление, рефлектиращо върху психологията на народите и в частност – на отделния човек.

С оглед на написаното, сред основните причини за появата на тоталитаризма в Европа е краят на Първата световна война, в която победители застават срещу победени, а в този „конфликт на дипломацията“ победители няма. Стремежът за установяване на нов ред, в който липсват основите на справедливостта озлобява народите и ги превръща в ревизионисти. И ако едни се опитват да постигнат тази ревизия чрез силата на дипломацията, други европейски лидери следват максимата на тоталния реваншизъм – война след войната. В този принцип можем да открием още едно от т.нар. престъпления на историята, а именно въвличането на народа в политическите измерения и лутания на властта. Така, раждайки се тоталитаризма, той ще се опита да обясни своите действия с: „благото на народа“, „в името на народа“ и пр., и пр., ала този народ – уморен, потресен, разтърсен от безкрайното следване на своя тъй желан национален идеал от подбудител, от деятел за родината, се превръща в символ на апатията и на безсилието да се справи със своето настояще, за да гради тъй бленуваното от социализма „светло бъдеще“.

Към всичко това трябва да добавим, че историята мълчи, но не забравя. Из прашните страници на нейните томове стоят фактите, а те са само част от историческата парадигма, която идва, за да създаде една по-цялостна, по-детайлна и поучителна картина за нашето минало, защото именно там човек открива човека – носител на историята и на разума, на поуките, на идеите, на концепциите, от които трябва да се поучил или които никога не бива да повтаряме. Тоталитаризмът, във всички свои проекции, е една от тях.

 

I

ПОЯВА И СЪЩНОСТ НА ТОТАЛИТАРИЗМА

 

Ужасът, който предизвиква Първата световна война у хората е неизмерим и невъзможен за описание. Милионите жертви са само част от гибелната картина, която историята рисува и в която присъства разрушение, унищожение, погром. Но тя е съизмерима само с годините след края на войната, в която хората не могат да се пригодят към цивилното всекидневие, нито съумяват да се преборят с тежките житейски проблеми, свързани с инфлацията и безработицата. Хиляди семейства остават без своята мъжка опора, жени и деца са принудени да заемат работните места на своите бащи, загинали в името на нечии национални идеали. В света на тази бедност, мизерия, в света на тази смърт – реална и метафорична, трябва да се търсят социалнопсихологичните предпоставки за податливостта на немалобройни маси към тоталитарната пропаганда (Цветков 2000: 32).

Любопитно в тази насока е изследването на Х. Арендт, в което редом до останалите причини за разпространението и първоначалния успех на тоталитаризма се поставят равнодушието към обществените дела, безучастността на гражданите към политическите въпроси, отвращението към политиката и политиците³.

Успехът на тоталитаризма трябва да се търси не само в социален аспект, но и в чисто политически. Той предлага прости и достъпни за широките маси решения за излизане от една на пръв поглед отчайваща ситуация (Цветков 2000: 34). Като особено важен елемент тук трябва да изведем и ликвидирането на буржоазията, частната собственост и класите (Арендт 1992: 27).

Случайно или не понятието за тоталитаризъм се появява след т.нар. „Поход към Рим“, който предприема Б. Мусолини на 28 октомври 1922 г. На практика по този начин фашистите успяват да завземат властта в Италия и бавно, но целенасочено започват да налагат своята идеология, поставяйки основите на тоталитарното общество. Основните принципи на тоталитаризма се крият в централизирането на властта и свеждането ѝ до ръцете на една-единствена личност, която създава такъв тип управление, което се стреми да обхване всеки аспект на живота – политически, социален, интелектуален. Имайки предвид икономическата и политическата ситуации в голяма част от европейските държави по това време, тежките финансови кризи, инфлацията, безработицата, човешките загуби, то обещанията за една бърза и сигурна стабилизация превръщат тоталитаризма в една „панацея“ на голяма част от загубилите надежда хора. От дистанцията на времето откриваме не толкова светлите намерения на новите европейски лидери, чиято основна дейност се свежда до налагане на контрол и ограничения върху изконното човешко право – това на свободата.

В много отношения тоталитарната идеология добива мащабите на религиозна утопия и започва да се конкурира с религията. В центъра на нейното развитие застава принципът на налагането на една нова идеология, която се обвързва с чисто исторически или природни предпоставки. Пример за последното се открива при зараждането на нацизма, чиято основа става идеята за „чиста“ арийска раса. Изкривяването на реалността води до абсурдност, а на пръв поглед наивните намерения на новите идеологии взимат застрашителни размери, превръщайки механизмите на властта в средство за съграждането на една невъзможна идея – „чистата раса“, вследствие на която се поражда и едно от най-големите и ужасяващи човешки престъпления – Холокост. Към това трябва да прибавим един странен парадокс – тоталитарният антидемократизъм винаги се подплатява с претенцията, че предлаганата социалнополитическа система олицетворява „най-съвършената демокрация“.

Практически политическият екстремизъм печели най-много привърженици там, където кризата е най-остра. В Западна Европа такива държави са Германия и Италия. Тежките ограничения, репарации и териториални изменения, които налага Версайският договор (28 юни 1919) изправя Германия пред тежка икономическа криза. Макар и победител Италия също е разтърсвана от остра социална и стопанска криза. Първата световна война не носи желаните за Италия облаги, а точно обратното – хвърля страната в криза, а един широк диапазон от социални групи вече губи вярата в свободното пазарно стопанство и либерализма (Цветков 2000: 38). В Русия болшевиките завземат властта още преди края на ПСВ – на 7 ноември 1917 г. те успяват да окупират властовите лостове в страната. И макар голяма част от европейските лидери да си мислят, че болшевиките няма да задържат властта в огромната и мощна империя, историята показва точно обратното – за сметка на фашизма и нацизма, комунизма, или неговият „подобрен“ еквивалент – социализма, се оказва достатъчно устойчив на всякакви политически, социални и икономически бури.

Появата на новите политически течения и тяхното утвърждаване поражда необходимостта от промяна в икономиката, социалната структура, законите и политиката на всяка от държавите. По този начин изпъква и личността – придобила божествена функция, символ на „светлото бъдеще“ и пътя към (не)възможната промяна. Характерен става т.нар. „култ към личността“, който изражда фрапиращи положения като това да се прекланяш пред мумията на вожда.

Съществен и важен е пътят към утвърждаване на тоталитаризма, който често е изпълнен с кърви, погроми и локални войни. Пример за последното е гражданската война в Русия (1918-1921), чиито жертви се пресмятат на около 13 млн. души. Резултатът от военния комунизъм са катастрофални – икономиката на Русия е разбита тотално, населението гладува, а промишленото производство е замряло⁴. Милиони граждани на Съветска Русия умират от глад, поради настъпилата суша и липсата на храни. Единствено доставките на храни от САЩ спасяват повече от  12 млн. души от сигурна гладна смърт (Семков 1992). По-горе вече дадохме за пример пътят, по който се налага нацизмът в Германия и милионите убити евреи в името на идеологията.

Какъв обаче е резултатът от тоталитаризма? Германия става една от основните ревизионистични държави, които активно участват в процесите за избухването на нов световен конфликт. Грандоманските намерения на Хитлер и неговият „военен гений“ изправят страната пред поредната катастрофа, която ѝ коства години на дележ между оформилите се два световни господстващи лагера, както и години на политическа и икономическа стабилизация. И ако нацизмът има твърде кратък политически и държавен живот, то социализмът успява дори да разшири своите параметри, окупирайки властта и в немалко европейски държави. И макар социализмът да е провъзгласяван като най-великото дело в историята, било то и с цената на милиони избити и умрели от глад (Семков 1992), то резултат можем да видим в нашето съвремие, в което идеалът на всяка една от тоталитарните държави остана една търсена, но нивга ненамерена утопия и така, тя остана далеч в историята, за да роди демокрацията – новата утопия на човечеството, ала сякаш прикрита зад воала на нещо старо и познато.

 

II

Бенито Мусолини и пътят към „строежа“ на „новия държавен ред“

 

Бенито Мусолини безспорно е една от онези ярки фигури в съвременната история на Европа, които се редят до големите личности в развитието на континента. Неговият живот и дело променят завинаги тогавашния познат свят, преобръщат представите за реалност на италианското общество и създават своеобразен нов политически облик на страната. Пътят му от юношеските години до времето на диктатор са важни и необходими за осмислянето на фашистката идеология, тъй като основен и главен инициатор на тази политическа пропаганда става самият Мусолини.

Роден е на 29 юли 1883 г. в къщичка извън селото Предапио, намиращо се в района Романя, област на север в Централна Италия, като този регион се характеризира с отдалечеността си от железопътните линии и удобствата на цивилизацията⁵. Получава имената на трима известни революционери от левицата – Бенито Хуарес, Андреа Коста и Амилкаре Чиприани. По бащина линия той има богата биография, тъй като и баща му и неговият дядо са бунтовници, лежали неведнъж в затвора. Семейната му среда не се отличава нито с аристократично потекло, нито с богатство: родителите му са дребни собственици, които изкарват прехраната си с труд и смятат обществото за деспотично. Майката на Мусолини – Роза, е набожна жена, върла католичка, по професия учителка. Бащата на Мусолини – Александро е един от първите известни социалисти в Италия, описван като човек от когото се страхуват, но и когото уважават, заради честността, куража и идеализма му (Смит 1995: 12). Всъщност именно той оказва голямо влияние върху своя син, който макар и да няма възможност редовно да се обучава, успява да се научи да чете, основно революционни текстове.

Близки приятели до Мусолини, когато описват неговото детство, споменават, че той имал лош нрав и нещо брутално в себе си; че скубел на живо пилета и ослепявал хванати птички, както и че имал подчертано чувство за вендета, като не търпял никаква обида и винаги си връщал, когато някой го наранил (Смит 1995: 14). Особен момент в юношеските му години изиграва заминаването му във Форлимпополи, където учи. Оттам той споделя за първите си любовни трепети и заигравки, но също така и често признава, че никога не е имал приятели, става известен като отшелник и човекомразец (Смит 1995: 16).

В началото на XX в. личността на Мусолини вече започва да се оформя, като основна негова черта е интелектуалното бохемство. По това време започва да чете и пише поеми, знае наизуст дълги речи от Данте, чете политически брошури и романи. На 18 години става заместник-учител в основно училище в Галтиери. През 1902 г. у него започва да се поражда неясен международен социализъм, става секретар на социалистическата група в Галтиери и започва да пише статии за различни списания на левицата (Смит 1995: 18). По-късно заминава за Швейцария, където работи като общ работник на строеж на шоколадова фабрика, но бързо се отказал, след което станал просяк и дори се снабдявал с храна чрез заплахи. Не след дълго е арестуван за скитничество. През 1903 г. е предаден от швейцарските служби на италианската полиция. На следващата година предстои задължителната военна служба, която той и неговите връстници трябва да изкарат. Любопитен момент от биографията му е, че той бяга от това си задължение, като отново се завръща в Швейцария. По-късно прекарва време и във Франция, където в Париж се прехранвал с гадателство (Смит 1995: 21). За кратко пътува до Германия и Австрия. През същата 1904 г. Мусолини вече е обявен за обществен враг, а италианският съд го съди задочно и го признава за виновен в дезертьорство.

Все пак Мусолини не успява да избяга от военната служба – едно от условията за отмяна на присъдата е служба в армията, където той прекарва две години. През февруари 1909 г., след като за кратко се занимава с преподаване, заминава за гр. Тренто, където работи в офиса на социалистическата партия и редактира вестник „Бъдещето на работника“. По-късно, когато се завръща в родния си град, издава свой вестник, озаглавен: „Класовата борба“.

Б. Мусолини е от хората, които изтъкват себе си като интелектуалци. Самият той чете едни от най-видните европейски философи и дори ги превежда: Ницше, Кант, Шопенхауер, като особено внимание обръща на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. За кратко време се превръща в една от най-известните фигури, деятели на социализма в Италия. Силно влияние му оказва и Ницше, като често обвързва философията на автора със социализма, а в личен план отрича съществуването на Бога и дълбоко приема идеята за „Свръхчовека“ на Фр. Ницше⁶.

След избухването на Първата световна война Мусолини започва да агитира италианските социалисти да се включат в нея и ги призовава към активна борба. Силно  влияние по това време му оказва Чезаре Батисти, като заедно с него влиза във войната, където при експлозия на граната е ранен. Същото нещастие го сполетява и по-късно, когато по време на военни действия бомба избухва близо до него и го ранява тежко, което слага край на участието му във войната.

Описания за своя живот по време на войната Мусолини дава в т.нар. „Военен дневник“. В него той описва и своето пътуване, през което на 18 септември 1915 г., минавайки край гробове на италиански войници той пише: „Клети мъртъвци, погребани в тези недостъпни и уединени планински вериги! В сърцето си ще запазя спомена за вас!“⁷. В неговите записки могат да бъдат открити размислите на един войник, който реално се среща със смъртта, уплахата, с безнадеждността, но също така и с патриотичното чувство на войниците. В своите записки Мусолини се превръща в изследовател на психиката и разбиранията на своите другари по война и, както сам пише: „изучавах тези, които ме заобикалят, които с мен делят хляба, укритието, лишенията, опасностите: издебвах техните разговори, присъщата им духовна наглава в напълно различни обстоятелства и място; в окопа и при почива; в сражение: преди и след обстрел (…)“ (Мусолини 2002: 42).

Не би било пресилено, ако кажем, че промяната у италианския бъдещ вожд вече е осезаема. От юношата, който бяга от военна служба, вече се ражда човекът готов за големите войни и голямата политика. Това ясно личи от последните записки в дневника му, в които пита своя лекар: „Кажи ми, Бинда, ще се възстановят ли функциите на крайниците ми? Ще мога ли да се завърна в окопа?“ (Мусолини 2002: 50)

След края на войната политическите пристрастия на Б. Мусолини коренно се променят. Той вече е почти уверен в провала на социализма. Именно този отказ е достатъчен, за да даде нужния тласък на Мусолини да преобразува енергията си в стремеж към създаването на нова политическа алтернатива. На европейската сцена вече се появява новата голяма личност, която ще доведе след себе си промяната на установеното статукво и ще се опита да преустанови вече утвърдения ред, за да създаде нов такъв. Апогеят на тази „нова идея“ за промяна настъпва, когато през нощта на 27 срещу 28 октомври 1922 г. с близо 30 000 италианци, облечени в черни ризи, Мусолини подема своя „Поход към Рим“. Искането е ясно: да се свали законното правителство и да бъде назначено ново такова, което да изповядва фашистката доктрина. Учудващо за всички крал Виктор Емануил III не се противопоставя на Мусолини и не обявява военно положение, а точно обратното – законното правителство е свалено и властта е предадена на Мусолини. Поставено е началото на „новия държавен ред“.

 

III

ИДЕОЛОГИЧЕСКИ КОМПОНЕНТИ НА ФАШИЗМА

 

Едно от най-видните качества на Б. Мусолини е ораторското умение. Неговите прословути речи, изпълнени с патетичния дух на времето, провокират народа, разпалват италианския дух, подемат и призовават към революция. Така например в речта си от 9 ноември 1921 г. той казва: „Фашизмът иска вътре в границите да не съществуват повече венецианци, романьонци, тосканци, сицилианци и сардинци, а италианци, единствено италианци (…). Режимът е дреха, която трябва да се нагоди към нацията, а не трябва, разбира се, нацията да се приспособи към режима.“ (Мусолини 2002: 86).

Речите на бъдещия диктатор, неговите принципи, че трябва да бъде част от народа, да говори, да обещава, да променя, всичко това го популяризира сред народните маси, прави го разпознаваем, а и нещо повече: дава алтернатива, каквато за момента не съществува.

Що се касае до идеологията на фашизма, неговите корени трябва да търсим по-назад в миналото, чрез появата на национализма и националната идеология. Според Е. Гелнер епохата на национализма и иредентизма се свързва с време, в което нараства стремежът да се реализира в политическата практика и начина на живот формулата: една култура, една държава⁸. Според чешко-британския философ съществуват разнообразни методи, които позволяват да се постигне национализмът. Самият той разграничава четири основни принципа: 1. Да се изменят хората, като им се налага нова култура, включваща и нов образ на Аз-а. 2. Хората може да бъдат убивани, защото не се включват в новата социално-политическа цялост, като могат да бъдат преследвани, измъчвани, изтезавани и пр. 3. Неудобните могат да бъдат изселвани на друго място, като изселванията могат да бъдат насилствени или доброволни. 4. Да се изменят политическите граници по такъв начин, че културно-родствените общности да се окажат заедно. (Нешев 1997: 9). Повечето европейски държави преминават през национализма много по-рано от първата половина на XX в. Новото, което настъпва, както го определя самият Гелнер е: жестоката версия на национализма (Нешев 1997: 11). Тези нови режими се характеризират по-скоро с ирационализма, като общественият дух, дисциплината, йерархията и жестокостта са техни най-висши достойнства. В тази нова епоха от развитието на Стария континент разумът на Просвещението е заменен от привидността, от илюзорната мощ на новите политически режими. Може би това е една от причините един от най-видните френски философи Жан-Пол Сартр при вида на триумфиращата немска армия в Европа да възкликне: „Колко са красиви!“. Но този нов национализъм не е воден от идеалите на хората, защото немските войници не прегазват европейските градове от идеята за ново по-добро начало, а защото знаят, че в противен случай ще бъдат застреляни. Хитлеровите войски се движат, забравяйки формулата „Мъртвия не ни е враг“⁹. Но освен участието в тази „масова революция“, в този стремеж към овладяване на Европа, новите режими си поставят една друга, по-зловеща цел, а именно: почистването на единната, сплотена национална държава не само от социалните малцинства, но и от „вечните малцинства“, каквито са несъгласните, протестиращите, интелектуалците и тяхната култура (Нешев 1997: 12), едно своеобразно убийство на знанието и интелекта, в името на „по-добрата“ промяна.

В такъв външно- и вътрешнополитически момент, когато европейските държави са разтърсвани от последиците на Първата световна война, когато икономиката и политиката претърпяват крах се ражда новата идеология, чийто основоположник е Б. Мусолини. В нея залягат идеите за корпоративната държава, за фашизма като нова религия, която е адресирана към бедните италианци. Последното заявява и самият Мусолини на 18 август 1926 г.: „Фашизмът не е партия, не е режим, не е единствено режим, а една вяра, но не само вяра, а религия, която завладява трудещите се маси на италианския народ“ (Мусолини 2002: 98) Фашизмът се появява като реакция срещу левия радикализъм на социалистите и изразява чувствата на разорена Италия (Нешев 1997: 25). Самият Мусолини на 5 януари 1924 г. пише: „За да се разбере фашисткото движение трябва да се разгледа в цялата му широта и дълбочина като духовно явление. Неговите прояви бяха най-мощните и най-решителните (…). В действителност италианският фашизъм не беше единствено политически бунт срещу слабите и неспособни правителства, но това беше духовен бунт срещу старите идеологии, които корумпираха свещените принципи на религията, на отечеството, на семейството“ (Мусолини 2002: 90). По този начин Мусолини придава ново значение на понятието „тоталитаризъм“ като определя фашизма като комплексна идея, а не като режим или доктрина. Фашизмът трябва да се превърне в критичен изразител на неодобрението на народа към старите идеологии и политически заблуди. Така фашизмът се превръща в най-новото политическо явление, което е готово да обясни света, да потърси промяната, да се противопостави на всички илюзии и заблуди на стария свят. Но новата идеология не просто е обърната към миналото – нейната основна цел е бъдещето. Апропо, това напредничаво движение си поставя като основна цел антипацифизма¹⁰. Идеите на пацифистите са враждебни за фашистката идеология. То възпира италианското развитие, изпълнено е с коварство и лъжовност, то дава обещания за промяна и премахване на страданието, ала последните са невъзможни без войната, без революцията, символ на сигурната и скорошна промяна. Единствено фашизмът може да утвърди живота, борбата и себенадмогването, поради което мотото на фашиста е: „Аз съм без страх“ (Нешев 1997: 26).

Фашизмът разработва и нови принципи за отношението към съседните държави. Отрича се всяко побратимяване между съседи, които имат различна култура, националност и религия. Това до известна степен затваря разпространението му из голяма част от европейските държави, но зад тази цел се съзира отричане на идеята за световна общност, която да обединява всички цивилизации.

В известна степен фашизмът е идеалистично явление. То извисява, подкрепя, увековечава героите, които чрез мисъл или действие променят света. Онова, което различава героят-фашист от този на социализма е фактът, че неговите водещи мотиви не са икономически. Блянът за вечно и безусловно равенство и класовата борба за фашизма са невъзможност. Оттук и идеологията на фашизма, касаеща икономиката не е свързана с максималното задоволяване на финансовото състояние на всеки човек. Още по-интересно е, че фашизмът отрича парите като сигурен начин за достигане до щастието, а дори напротив – приписва тези черти на животинското начало: само животните биха могли да се задоволят чрез материалното. Следователно парите и материята деградират човешката личност и лишават човека от човешкото. Така в своя реч от 9 ноември 1921 г. Мусолини заявява: „Ние сме срещу икономическата държава. Социалистическите учения се сгромолясаха: интернационалните митове рухнаха, класовата борба е празна приказка, защото човечеството не може да бъде разделяно. Пролетариат и буржоазия не съществуват в историята: те са отделните брънки на една и съща формация.“ (Мусолини 2002: 152-153).

Фашисткото учение отрича и заклеймява демокрацията, вярвайки, че мнозинството се нуждае от периодични консултации, чрез които то да осигури своето благополучно развитие (Нешев 1997: 28). Като основен недостатък на демокрацията се извежда вярата на народите, че те сами избират своите управляващи и че имат реален контрол върху властта, както и че демокрацията зачита техните права и свободи. Демокрацията обаче, подобно на много други политически системи, също се стреми към абсолюти, което я обезсмисля. Към това фашизмът открито се противопоставя и срещу либерализма, признавайки, че неговата поява променя и за един период от време стабилизира Европа, ала в тогавашната реалност той вече изчерпва своите възможности. Най-големият недостатък на либералното учение е липсата на вяра. Той предлага на народа слаба държава срещу силен частен интерес (Нешев 1997: 29), което би се оказало гибелно за Италия в моментната ѝ икономическа ситуация.

Отричайки старото и стремейки се към създаването и утвърждаването на един нов държавен ред, фашизмът си поставя като основна цел концепцията за държавата. Според него държавата е абсолют, който обединява в себе си всички индивиди. И тъй като интересите на всеки индивид са относителни, те би следвало да се разглеждат само по отношение на държавния интерес. Фашистката държава се противопоставя на либералната, тя е държава с общото самосъзнание на един народ, тя е воля и личност (Нешев 1997: 30). „Различието между либералната държава и фашистката държава се състои в следното: фашистката държава не само се отбранява, но и атакува“ пише Мусолини на 16 февруари 1923 г. (Мусолини 2002: 254). Показателно за обезличаващата същност на фашисткото учение е теорията, че в държавата не могат да съществуват отделни личности, а хората са част от колектива – принцип, характерен за всички тоталитарни режими. Последното твърди и самият Мусолини: „Държавата е една-единствена, тя е неделима монада, държавата е една цитадела, в която не може да има противоречия, нито отделни личности, нито групи. Държавата контролира всички организации навън, но отвътре не може да бъде контролирана“ (Мусолини 2002: 256).

Сред основните цели на фашистката държава е социалният мир. Това обаче не изключва противопоставянето на фашизма на марксизма, който призовава към борба с класите, идея, която според фашистите е невъзможна, илюзорна. В ядрото на социалния мир стои не противоборството, не вътрешната борба между хората, а хармонията, за която те бленуват и във фашистките измерения за държавата тя е напълно възможна и постижима. Всичко това би станало реалност чрез една народна диктатура, която ще сложи край на всички икономически конфликти чрез налагането на корпоративната система. Последното е продиктувано от силното влияние, което указва върху Мусолини португалският икономист Антониу Салазар. И двамата европейски политици вярват, че единствено и само корпорацията би спасила икономиката и нацията, която трябва да бъде съхранена. В общи линии корпорацията представлява обединение на работещи, което следва традициите на разделението на труда. Тази корпорация отговаря за нуждите на работниците, както и за управлението на труда, в което са включени заплати, отпуски, пенсии и пр. Основната идея на корпорацията е да обединява работещите, така, че никой да не остава извън нея. Тя е своеобразен законодателен орган за работниците, като налага правила, чието спазване е задължително. Същевременно държавата играе роля на посредник, но не пропуска да се намеси в политиката на корпорациите, тогава, когато се застрашават или касаят националните интереси. Всъщност идеята за корпоративната държава е наложена със закон, приет през 1930 г. Това утвърждава и един от принципите на Мусолини: „Фашистката държава, ако не е корпоративна, същата не е фашистка“ (Мусолини 2002: 260). Поглеждайки от дистанцията на времето, днес ние виждаме, че икономическите постижения на корпоративната държава са твърде кратки, неустойчиви във времето. С това обаче не се избягват отрицателните резултати, които се крият зад пълното обезличаване на индивида, чрез отнемането на основното негово право – това на инициатива. Поставен в условията на група, каквато е създадената корпорация, той губи своята същност и зависи изцяло от нея. По този начин идеята за социален мир и стабилитет е също толкова илюзорна, колкото идеята на социалистите за класова борба и създаването на едно безкласово общество.

Важно място трябва да отделим и на отношението на фашизма към религията. Държавата на Мусолини се отнася с нужното внимание спрямо католицизма, но не поощрява теологията, а морала, защото в крайна сметка самият фашизъм е своеобразна религия. За разлика от идеите на Робеспиер, той не създава свой бог, но не възхвалява и атеизма и отричането на бога, както правят болшевиките – точно обратното, той издига с почести Бога на аскетите, на светците и на героите (Нешев 1997: 33). „Фашизмът уважава религията; не е безбожен, не е антихристиянски, не е против католицизма“ (Мусолини 2002: 306) това пише Мусолини, когато иска да обясни отношението на фашизма към религията през 1922 г.

Не на последно място трябва да обърнем внимание на факта, че фашизмът все пак е национална идеология и като такава тя се основава на важни компоненти от съзнанието на нацията. Безусловно такъв е римската традиция и римския идеал. Особено характерен тук е основният принцип за всяка империя, особено за римската – принципът на експанзия. По този начин Мусолини се стреми да наложи моделът на експанзията, която демонстрират древните римляни и да превърне своята фашистка държава в силова експанзия, която да увеличи териториална си мощ.

Всички тези компоненти на фашистката „вяра“ създават идеята за единно учение, което по-късно прераства в нов политически режим (модел). И ако трябва да определим най-ключовото явление, породило се в периода на XX в. то това със сигурност би била тоталитарната държава, от една страна – символ на упадъка на дотогавашните политически системи, а от друга – новото, но неизвестно зло, криещо неподозирани рискове, но увещаващо светло бъдеще, социален ред и правда, икономически и политически разцвет, равенство, безкласово общество. Рожба на тези тоталитарни режими са и рефлексиите на творчеството в тоталитарните страни, т.нар. книги, скрити в чекмедже. Тази еретическа, забранена, низвергната литература се превръща в критика срещу новия държавен ред, в критика срещу диктаторите, тя е скритият вопъл на народа, който не може (иска) да се противопостави на наложения социален ред и да търси своето изконно човешко право – свобода. Именно така се раждат антиутопиите – съзнателното отрицание на утопичното, невъзможното, недостижимото, но обещано – обещание, превърнало се в неистов блян по едно бляскаво, красиво, илюзорно бъдеще. Фашизмът не се отличава от този блян. Както самият Мусолини пише на 6 септември 1934 г.: „Ние фашистите сме устремени към бъдещето, което възприемаме като творение на нашата воля, насочена към обективна победа.“ (Мусолини 2002: 106), ала доколко това бъдеще е възможно и доколко тази победа става факт – нашето съвремие ясно демонстрира.

Всъщност фашисткото движение и идеология стои в основата на пораждането на нови тоталитарни системи и държавни организми. Воденото от Мусолини движение влияе не само с идеологията си, но и със своята мощ. Това е начало на нов стил в политиката, който знае как да се отнася с масите, като той е различен, младежки, скъсващ с всичко старо и радикален, разпространяващ своите политически идеи, дори сред онези политически кръгове, които не са фашистки¹¹. Италианският фашизъм се характеризира с крайните си постановки в идеологията на национализма, в основата на който остава нацията като върховен идеал и именно чрез него се стреми да разруши основите на стария свят – освобождението от марксизма, парламентаризма и либерализма (Болинага 2011: 186). Първоначалният успех на това течение може би се крие в успешното синтезиране на национализъм и революция, от една страна, и в идеята за нацията като върховен идеал, от друга.

Внимание би следвало да обърнем и върху онези постулати, които изследват и определят идеята за тоталитаризма като резонна и резултативна, като път към една възможна, реална промяна и не на последно място като идеология с хуманна цел – насочена към народите и към човека. Действително трудната задача на историка се крие в това да е безпристрастен, да се базира на факти, но не просто на едностранчива, еднопосочна изворова база, а с оглед на цялостната историческа картина, да изведе реални, обективни, безпристрастни заключения за миналото. Предвид това на тоталитаризма трябва да се гледа двояко: като опит за създаването на нов политически и социален свят, в който като идеал е представена нацията и чийто цели се свеждат до утвърждаването на „светло бъдеще“ без оглед на средствата, които невинаги оправдават целта, но и като на зловещ експеримент, в центъра на който стоят нациите, народът и не на последно място – човекът, носител на индивидуализма.

Безспорно е различието между отделните тоталитарни системи. Така например ясно е, че фашизмът на Мусолини не може да бъде сравняван с националсоциализма на Хитлер, дори само заради това, че в Италия никога не е имало газови камери, в които да са били убивани хора, нито са изгаряни книги¹². В този ред на мисли знак на равенство не бива да се поставя и между личността на Бенито Мусолини и тази на Адолф Хитлер – два коренно различни свята (Кин 1993: 72).

Що се касае до постулатите, идеологията, развитието и съответно падението на фашизма, трябва да споменем, че фашизмът прави собствена постройка на държавата и държавното управление. Неговите изследователи и критици и техните изследвания са базирани или на тоталното отрицание, или на възхищение към качествата на италианския вожд. Така например се срещат заключения, че тази нова постройка е индустриална машина за изтребление на „непълноценните“ раси и на цели народи¹³. Към това се прибавя и тезата, че фашизмът остава безпрецедентно, ненадминато престъпление в историята: по замисъла и по методите си, по своите действия (Бухарин 1993: 86). Думите на самият Мусолини обаче се противопоставят на посочените тези, те звучат като лъч надежда в годините на следвоенния период и илюстрират ключа към успеха, а именно: „Следователно, кой е лозунгът през новото десетилетие, към което ние вървим с душата на двадесетгодишни? Лозунгът е следният: „Да вървим, да строим, а ако е необходимо, да се сражаваме и да победим“ (Мусолини 2002: 102).

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Годините на XX в. са изпълнени с превратности. Това столетие на най-кръвопролитните войни в човешката история, на този сблъсък между световете на отделните европейски държави, този връх в стремежа за успех на националните идеали налага една различна постройка, едно друго моделиране на историческата реалност. Като основен неин компонент трябва да се разбира появата на тоталитаризма като начин за справяне с тежката действителност и реалността на отделния човек.

Още в началото споменахме значимостта на социалнопсихологическите предпоставки и ролята на масите за утвърждаване на тоталитарния модел. В неговото развитие и устройство има специфики – както разлики, така и прилики. Това обяснява и защо не навсякъде този модел успява да се наложи и да провокира стремежа на хората към промяна, която днес можем да наречен социален експеримент. Последното обаче отдавна е доказано в лабораторията на историята като един зловещ и определено неефикасен метод за „игра“ с човечеството и с тези изконни държавни ценности, каквато например е нацията. В идеята на тоталитаризма тя придобива свое конотативно значение, превръща се във водеща сила за утвърждаване на новата идеология. Ала в основата на тази масова „европейска игра“ стои човекът – отвратен, озлобен, отчаян, принизен до своите животински инстинкти за самосъхранение, търсещ изход от тежкото безвремие на следвоенна Европа.

В тези плоскости, струва ми се, трябва да се търсят причините за появата и на фашизма като идеология на бъдещето. Но, за сметка на останалите „кървави“ режими, които днес осъждаме като престъпни, сякаш фашизмът остава в руслото на едно локално, недоразвито явление, което само поражда, отваря вратите на останалите, много по-радикални тоталитарни движения, които преживяват своя разцвет в годините на Втората световна война (1939-1945) и след това.

Фашистката идеология се отличава с типичните за диктатурата характеристики, в които начело на страната изпъква лидерът (вождът), който съсредоточава в своите ръце цялата държавна власт. Съществуването на една-единствена партия е сред основните специфики на диктатурата – партия, превръщаща се в проводник на волята на водача. Обикновено лидерът е не просто държавен глава и водач – той е главен идеолог, формиращ държавната и национална идеология, която се провожда в страната чрез абсолютния контрол на пресата, печата, на литературата, културата, образованието и дори на религията. Контрол се установява и върху стопанската и икономическа дейност на държавата. У тълпата се създава впечатлението, че в страната цари просперитет, че идеята за светлото бъдеще на народа се крие зад все още едва открехнатата врата, че утопията ще се превърне в реалност. В това се съзира и фаталността на тоталитарния експеримент – той се опитва да наруши изконните човешки права, да навлезе в пределите на личния и социален живот, стремейки се да промени личността, да създаде нов тип хора и оттам – нов тип народ. Иронията в случая се крие в пародирането на термина, който става част от идейните аспекти на диктатурата – следва се „народната воля“, революцията се прави „в името на народа“, много често дори партиите са „народни“, ала къде е този народ и кои са неговите народности специфики?

Разглеждайки последното трябва да помислим върху един твърде популярен исторически тезис от по-старата историография, в която усилено се говори за фашизъм в България. Как се е зародил този фашизъм в годините преди 9 септември 1944 г., дали управлението на българските правителства може да се определи като фашизъм и дори да се говори за монархофашизъм е въпрос, на който човек лесно може да си отговори, познавайки идеологията на фашизма, описана обстойно по-горе в настоящата разработка. В това отношение – крайно време е да се отървем от клишетата в историята и да погледнем зад сцената, там, където все още стоят, макар и прашни, все още неоткрити, реалните и истинни исторически факти, на които да предложим реално и аргументирано историческо тълкуване, за да спрем да превръщаме Клио в политически инструмент, такъв, какъвто тя се тълкува в годините на тоталитаризма.

 

¹Цветков, Пл., Болшевизъм, национал-социализъм, фашизъм 1917-1939, Варна, 2000, с. 31
²Сент-Екзюпери, А., Малкият принц.
³Арендт, Х., Массы и тоталитаризм – Във: Вопросы социологии №2, 1992. Т. 1. С. 24-31
⁴Семков, М., Записки по съвременна история, София, 1992
⁵Смит, Д., Мусолини, София, 1995, с. 11
⁶Впрочем, очевидно Ницше е бил един от любимите философи на европейските диктатори, тъй като Хитлер по-късно се заиграва с неговата теория за Свръх-човека, която основно е изнесена във философската поема „Тъй рече Заратустра“, където на главния герой са приписани думите: „О, днешни самотници, вие, които се делите от другите, един ден вие трябва да станете един народ: от вас, които сте избрали сами себе си, ще израсне избран народ, а от него свръхчовекът“. По-късно този избран народ ще се превърне в така желаната „чиста арийска раса“ на Хитлер.
⁷Мусолини, Б., Фашистката революция, София, 2002, с. 36
⁸Нешев, К., Национализмите, София, 1997, 8-9.
⁹Дебелянов, Д., Един убит – В: стихосбирката „Под сурдинка“, отпечатана през 1914г.
¹⁰Пацифизъм - антивоенно движение, което си поставя за цел предотвратяването на военни конфликти. Пацифистите осъждат всяко военно действие, вкл. въстанията и бунтовете.
¹¹Болинага, И., Кратка история на фашизма, София, 2011, 186-187
¹²Кин, Ц., Началото на италианския фашизъм: Бенито Мусолини. Социалнопсихологически портрет – В: сб. Европейската дискусия за фашизма, София, 1993, 71-73
¹³Бухарин, Н., Бележки за фашисткото движение в Европа през 1923г., споделени през XII конгрес на РКП 17-25. IV. 1923г. – В: сб. Европейската дискусия за фашизма, София, 1993, 85-86

 

Използвана литература:

 

1. Арендт, Х., Массы и тоталитаризм – Във: Вопросы социологии №2, 1992. Т. 1. С. 24-31
2. Бухарин, Н., Бележки за фашисткото движение в Европа през 1923 г., споделени през XII конгрес на РКП 17-25. IV. 1923 г. – В: сб. Европейската дискусия за фашизма, София, 1993, 85-86
3. Болинага, И., Кратка история на фашизма, София, 2011, 202 с.  
4. Кин, Ц., Началото на италианския фашизъм: Бенито Мусолини. Социалнопсихологически портрет – Във: сб. Европейската дискусия за фашизма, София, 1993, 71-73
5. Мусолини, Б., Фашистката революция, София, 2002, 367 с.  
6. Мусолини, Б., Учението на фашизма, Велико Търново, 1994
7. Нешев, К., Национализмите, София, 1997, 88 с.  
8. Семков, М., Записки по съвременна история, София, 1992
9. Смит, Д., Мусолини, София, 1995, 494 с.
10. Спасов, М., Имало ли е фашизъм в България, София, 1998, 172 с.
11. Цветков, Пл., Болшевизъм, национал-социализъм, фашизъм 1917-1939, Варна, 2000, 270 с.
12. Линц, Х., Тоталитарные и авторитарные режимы, Опубликовано в журнале Неприкосновенный запас, номер 4, 2018