Първата световна война

 

Българските офицери с парадни униформи,

войниците с бели ризи влизат в последен бой

 

Ако наричат онези събития епопея, то съвсем не е за „по-патетично“. Просто Дойранската битка не е само една битка, не е и една операция. Както на Западния фронт има първа и втора битка при Марна, и не по-малко от три битки при Ипр, също така са Дойрански и пет продължителни сражения в три кампании – през 1916, 1917 и 1918 г.¹

Не е само една и Дойранската позиция, понякога дори я споменават като „фронт“. Дойран е български град до едноименното езеро, изцяло разрушен в Първата световна война. Военните събития от 1915–1918 г. носят името на града, обаче обхващат поне 200 кв. км между западния бряг на Дойранското езеро и р. Вардар. Там сили на Първа и Втора българска армия градят система от позиции и ги удържат против дивизии от пет държави, и провалят всеки опит за пробив. 

Българският избор на място е отличен. Но цялостният стратегически избор не е наш. Предопределят го външнополитически игри и интриги.

Англия и Франция не воюват с „неутрална“ Гърция през есента на 1915 г. Обаче три техни дивизии и една бригада дебаркират в Солун. Командва ги френският генерал Морис Сарай.² При разгрома на Сърбия, за който България допринася с включването си във войната на 14 октомври, съглашенски части влизат по долината на Вардар и стигат чак до Велес. 40-ина дни са достатъчни за българските войски, за да изхвърлят нашествениците и Щабът на армията ни съобщава гордо:

„Денят 29 ноември 1915 г. ще бъде паметен и исторически ден за българската армия и за българския народ. Днес армията ни зае последните три града, които още се намираха в ръцете на нашите врагове. Дойран, Гевгели и Струга са вече заети… Македония е вече освободена и на нейна територия няма нито един неприятелски войник.“³

На 16 декември в един от най-четените български вестници „Мир“ излиза стихотворението „29 ноември 1915 година“⁴:

Ноември, 1915 г.

Автор е патриархът на българската литература, народният поет Иван Вазов, който не подозира, че на един от осемте му братя, Владимир Вазов, борбата против злото тепърва предстои. Битият Сарай ще изиска подкрепления, включително сръбски, италиански и руски, за да заздрави 120-километровия Солунски фронт. Към лятото на 1916 г. той разполага с над 300 000 души – 15 пехотни дивизии и една конна, както и с над 1200 оръдия.⁵ Ала българският успех стряска колкото Париж и Лондон, толкова и Берлин. Още на 6 декември, съюзницата ни Германия в лицето на ген. Фон Фалкенхайн забранява българската войска да прекрачи гръцката граница. Защо? В Берлин хранят илюзии, че ще привлекат на своя страна Гърция и Румъния. Играе и роднински фактор – гръцкият крал Константинос I е женен за сестра на кайзер Вилхелм II. Така или иначе, шушукането в канцелариите надделява над здравия разум, над явната военна необходимост. „Че трябва да се преследва източната съглашенска армия, чувстваха всички началници и войници… След като неколкократните опити да се склони германското правителство не дадоха никакъв резултат, заповяда се на нашите дивизии да се укрепят, за да запазят отечествените граници… от бъдещите атаки, идещи от юг“.⁶ Това пише ген. Никола Недев, служил в щаба на 9-а Плевенска пехотна дивизия. Под германски натиск още през декември е договорена с Гърция неутрална зона – по 2 км от двете страни на границата. Възниква т. нар. Южен фронт, в който особено важен е участъкът между Вардар и езерото. Там се укрепва 2-а пехотна Тракийска дивизия, командвана от ген.-майор Димитър Гешов.

Армиите на Германия и Австро-Унгария вече втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник. Нужни са им повече съюзници и една от държавите, към които се обръщат, е България. Страната ни, начело с цар Фердинанд I Сакскобургготски, се включва в Първата световна война на 1/14 октомври 1915 г., когато е обявена война на Кралство Сърбия. В началото тя наброява 530 000 войници и офицери, но до нейния край достигат 850 000.

Българската армия влиза в конфликта с гръм и трясък. След епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска войска и изпратените ѝ в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. Освободени са Тимошко, Поморавието и Македония. Армията получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната (окопна) война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Точно край Дойранското езеро високата и стръмна стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната изходна точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи всекидневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и може би в най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва, за да спре настъплението.⁷

„На 19 ноември 1915 г. жителите на Дойран – около 2500 българи и 750 турци - посрещат войниците от 2-ра пехотна Тракийска дивизия като освободители. Когато българското настъпление е спряно от немското командване, градът се оказва на фронтовата линия и населението му е евакуирано. Дойран е напълно разрушен и през войната и никога повече не се възстановява. Името му обаче остава завинаги свързано с едни от най-славните и трагични страници с българската военна история“.⁸

Още през зимата на 1915 година, тази дивизия разбива 10-а английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. 

Според ръководителят на направление „Нова и най-нова истоия“ на Регионалния исторически музей на Плевен Нели Дакова те имат важно стратегическо значение: „От една страна Дойран отстои едва на 60 км от Солун, където се намира военното командване на Антантата. От друга, през Вардарската долина минават най-добрите пътища за Сърбия и България, както и железопътната линия от Солун за Скопие и Ниш“.⁹

В участъка между Дойран и Вардар „работят части на 2-ра пехотна Тракийска и 9-а пехотна Плевенска дивизия, както и две немски резервни дивизии – 101-ва и 103-та“ – уточнява гл. ас. Стоян Николов. До август 1916 г. е изградена главната позиция: непрекъснат окоп с дълбочина до 2 метра и скривалища за бойците, пред който са опънати телени мрежи...“¹⁰

На двадесетина километра се простира българският фронт при Дойран, а огневата линия лъкатуши в продължение на общо 28 километра, на места е удвоена или утроена. Системата включва съобщителни ходове, командни и наблюдателни пунктове, бункери, застави пред траншеите и т.н. Изплита се и непрекъсната телена мрежа, ивица, широка от 6 до 15 метра. На по-уязвимите места се полагат до две-три подобни ивици. В района строят пътища и мостове, уреждат чешми и тоалетни, прокарват трайни телеграфни и телефонни връзки. И до днес там са останали руините на една чешма, изградена от ръката на българския войник. Позицията се гради в силно пресечена местност. Там дълго чакат доставки, най-вече качествен цимент, пясък и чакъл. Майор Стефан Пейков, командир на батарея, си спомня: „А колко трудно се работеше в скалиста почва и какъв яд обхващаше всички, когато след дъжд всички ходове и големи дупки биваха сринати и цели блокове земя и леска пълнеха готовата за строеж дупка… Бавното идване на материала забави постройката и зимата свари незавършени много бетонни работи…“¹¹ 

Дойранският укрепен район разполага с три лазарета и четири-пет полеви болници, както и с хирургическа болница в с. Фурка, която има рентгенов апарат и електрическо осветление. През нея са минали около 5000 ранени. Случва се български бойци да погребват мъртъв враг рицарски, дори с почести. Но основният им мотив е санитарен: „Защитниците на Дойрански фронт бяха поразени от грамадното число убити неприятелски войници. Те се безпокояха, че ако не се погребат, ще се зарази цялата позиция при разложението им“.¹²

Лекарите споделят, че не са виждали подобни страшни сцени, които се случват на Дойранския фронт: „Гранатните парчета нанасяха ужасни рани. Такива страшни рани лекарите досега [до 1917-а] не бяха виждали, защото боевете, които бяхме водили през 1912–1913 и 1915 г., нямаха тоя характер“.¹³ Разказват, че „оглушалите, полуделите, онемелите показваха ония адски страдания, които бяха преживели защитниците. Толкова много угнетени бяха те, че усилената храна, която им се даваше, оставаше неизползвана. Никой нямаше апетит.“¹⁴

Най-опасно обаче е „близкото присъствие на противника“ особено на неговата авиация. Това налага да се копае предимно нощем, и то тихо. Три-четири месеца в работата помагат и германски полкове. Към лятото на 1916 г. укрепването е напреднало, обаче скоро проличава, че не е достатъчно.

По това време към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. През август 1916 г. три френски дивизии и една английска (общо 45 000 души и 400 оръдия) настъпват срещу позицията, бранена от Втора пехотна Тракийска дивизия и части на 9-а Плевенска. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916 г. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват в атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. На 9 август започва ураганен артилерийски огън по траншеите на 27-и Чепински пехотен и 9-и Пловдивски пехотен полк. Следват четири ожесточени атаки – на 10, 15, 16 и 18 август. Те всички са отблъснати. Българската артилерия открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. А картечните роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до противниковите окопи, идва ред на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден загубилият в убити и ранени около 60% от бойците си френски главнокомандващ прекратява щурма.¹⁵ Съглашенците отстъпват, оставяйки над 3200 убити. Лятната им офанзива при Дойран претърпява пълен провал.

Само в боевете на 17 и 18 август той оставя 2300 убити и ранени и 198 пленени войници и офицери. Участник в тези боеве е записал: „Едва сега те опознаха българина, готов да умре до последния човек, но да не позволи англофренците да завладеят позицията му“. Това не са високопарни думи. В тези дни 2-ра бригада на Тракийската дивизия загубва почти половината от състава си.¹⁶

Победата е категорична, но и скъпо платена – чепинци оплакват 1106 души, а пловдивчани – 250. Падат и много ранени, както и оглушали и психически разстроени. Без да губят и ден, българските щабове анализират битките и се залавят да подобрят организацията, способите за водене на боя, позициите и т.н. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления, които ще помогнат на България да спечели въпреки огромното надмощие на врага в съотношение 7:1.

През есента 2-ра пехотна Тракийска дивизия, командвана от коменданта на царския дворец ген. Стефан Нерезов¹⁷, поема Дойранския участък. От тежките сражения, платени с много кръв се извличат поуки. На самия терен в окопите правят блиндирани пунктове за наблюдателите, твърде често убивани или ранявани в боя. Строят се по-сигурни скривалища за картечниците. Специално се мисли за телефонните линии; те не само са се оказали уязвими, но и в ремонта им са дадени много жертви. Усилено се строят батарейни позиции, скривалища за защитниците, за прожекторите, за санитарните и превързочните пунктове…

Следва близо година затишие на фронтовите позиции. В условията на жестоки заразни болести - тиф, малария и холера, които не щадят войниците и от двете страни, „скуката се запълва с импровизирани оперетни спектакли, театър, конни състезания и футбол, което има голямо значение за повдигане духа на британските войски. Правят се импровизирани театри. В района на 12-и корпус са изградени три театъра, два от тухли и един от дърво. Най-често английските войници играят оперетата „Борис българина“. Любопитното е, че техните български противници написват либретото и го оставят през мрежата пред вражеските окопи. Поданиците на кралица Елизабет II организират и турнир по футбол между отделните отряди. Игрището се намира току пред дулата на нашите оръдия. Българските позиции се намират на стръмен рид над футболното игрище. Докато родоначалниците на най-популярната игра ритали топката и си вкарвали голове, българите зяпат мачовете. Те дори не си и помислят да ги обстрелват. С чести викове дори окуражават единия или другия отбор. Правят се и залози за победа в нашия лагер. Имало е случай, когато топката е прелитала над телената мрежа. Тогава наш юнак я е връщал обратно. Оръдията мълчат – един рядък пример за толерантност и доблест по време на война.

Единствените изключения се правят само в случаите, когато двубоят преминава в меле от биещи се футболисти в униформи. Караниците между играчите след някоя спорна ситуация на терена понякога са доста разгорещени. Тогава българите изстрелват предупредителни ракети във въздуха, докато положението не се успокои. В един случай даже специален пратеник мушнал писмо зад загражденията до налагащите се английски играчи с текст на английски: „Не се бийте, не се карайте! Това е само спорт! Футболът е разрешен, но не и боят.“¹⁸

Укрепяването на Дойранската отбранителна позиция продължава с двойна енергия, след като през март 1917 г. началник на Девета дивизия става полк. Владимир Вазов. Девета Тя е усилена и има състав от 3 пехотни бригади, 2 артилерийски полка и инженерна дружина по щат и допълнително придадените 2 артилерийски полка и няколко минахвъргачни роти. Тези сили наброяват 24 пех. дружини, 8 артилерийски отделения и възлизат на около 30 хил. души, 147 оръдия, 35 минохвъргачки и 130 картечници.¹⁹

След първия неуспешен щурм на противника - през лятото на 1916 г., при Дойран се води позиционна война. Това позволява на полковника да разгърне своите знания и опит, благодарение на което е подобрена защитата, започната от предшественика му ген. Нерезов. „Позицията трябваше да се усъвършенства в дълбочина. Само една линия от окопи не е достатъчна, защото противникът винаги може да я разкъса и проникне в тази единствена линия. Моите усилия бяха да подготвя дивизията за упорита борба.“²⁰

Кой всъщност е този голям българин, чието име остава завинаги гравирано в нашата история? Когато е обявено Съединението, а по-късно избухва и Сръбско-българската война, той, едва седемнадесетгодишен, се явява пред наборна комисия, за да бъде записан като войник. Комисията го изслушва, но поради малката му възраст и факта, че четирима от неговите по-големи братя са записани вече в редовете на войската, не е приет.

Завършва Военното училище четвърти по успех, което му дава право да избере оръжието и гарнизона, в който да служи. Завършва Военна академия в Торино и Артилерийската академия в Русия. Според видния руски пълководец генералисимус Александър Суворов (1748-1800): „Повече пот в ученията, по-малко кръв в боя“. Колко успешно тази мисъл прилага Владимир Вазов, показва грандиозната победа, която печели през септември 1918 г.²¹

С неговото име се свързва изграждането на българската артилерия. През 1893 година трябва да се получат новите германски оръдия, за което е формирана комисия с председател майор Калин Найденов, в която е включен и поручик Вазов. Във връзка с нея през 1892 година двамата са командировани в заводите на Круп в Есен, Германия. По това време се поставя началото на планинската артилерия в българската армия, като за целта са формирани две сборни планински батареи. Едната е поверена на поручик Вазов. В периода 1902 – 1903 г. е командирован в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия. Високо ценен като специалист артилерист, Владимир Вазов е избран за член на комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция при избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. Следващата година завършва курс за обучение по стрелба във Франция.²²

През 1906 г. със заповед на военния министър се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник.

На 9 октомври участва в боя при Гечкинли, в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. Участва и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември.

През Междусъюзническата война за трети пореден път в своята кариера е командир 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман.

В Първата световна война е командир на 5-та артилерийска бригада, с която участва в боевете при завоя на р. Черна и Кавадарци, където е ранен.

Трудно може да се опише дългия път на този изтъкнат офицер. Важното обаче е, че той познава оръжейното производство на водещите производители, оръжието на нашите бъдещи съюзници и противници, страните, които определят дневния ред във военното изкуство.

Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери, които са свързани помежду си. Превземането на едната линия по-трудно би разстроило защитата на другите. Изградени са многобройни дълбоки бетонни бункери - наблюдателни пунктове, картечни гнезда, укрития за оръдията, жилищни помещения - някои още са запазени по височините над Дойранското езеро. Използвайки няколкото месеца затишие, Вазов хвърля тридесет и петте хиляди бойци и офицери в невиждан труд, изграждайки понякога на 17 метра под земята система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. 

„Общата дължина на прокопаните окопи е почти 100 км! – подчертава Нели Дакова. – Пред тях са изплетени широки телени мрежи, а под земята се изграждат подсилени с дебел пласт железобетон скривалища, складове за боеприпасите, санитарните и превързочни пунктове“. Под бетонни куполи са и батареите. Подготвени са и добре защитени наблюдателници и картечни гнезда. В скалите на позициите са прокопани галерии. Работи се предимно нощем, за да се осуетят наблюденията на противника. В дневника си Владимир Вазов пише: „постоянно уверявах офицери и войници, че укрепяването трябва да продължи, защото е недостатъчно...“²³

Бойците недоволстват, защото са подложени огромен труд докато копаят. След войната обаче генерал Владимир Вазов всеки ден получава по 2-3 баници от Плевенско, Ловчанско, Троянско, Свищовско. Носят му ги жените на неговите войници в знак на благодарност, че е опазил мъжете им.

„Главната грижа е да се запазят войниците здрави... до оная минута, когато неприятелската пехота ще се нахвърли да атакува“ – споделя този далновиден командващ.²⁴ Няма нищо общо с отношението към подчинените като към пушечно месо, което трябва да се хвърли в битката без значение на загубите. 

Бъдещият генерал отбелязва в дневника си: „4-31 март. При всяко бойно действие, а особено при отбранителна позиционна война подготвителната работа е най-важният фактор за успеха… Тя трябва да обхване всичко: усилено укрепяване на позицията и правилното ѝ заемане; здраво наблюдение на бойното поле и свръзки между частите (пехота, артилерия и др.) и началниците им; подготовка на пехотата за бързи контраатаки; подготовка на артилерията за бързо съдействие на пехотата при всички случаи; поддържане на висок боен дух у войските и вдъхване на вяра в силата на позицията и в нашата сигурна победа…“²⁵

В своята книга „Дойранската епопея 1915-1918“ ген. Никола Недев (тогава майор, началник на оперативната секция в щаба на дивизията) пише: „Пехотата беше възпитана беззаветно да контраатакува. Спечелените победи бяха утвърдили убеждението у всички, че най-могъщото средство за запазване позицията е контраатаката“.²⁶

Всичко това Владимир Вазов знае не само от богатия си опит. Генерал Георги Вазов, победителят при Одрин, изобретил „огнения валяк“, изтъкнат инженер-фортификатор, бивш инспектор в Инженерните войски, посещава позициите на 9-та Плевенска. Там дава наставления на брат си и на инженера на дивизията подполк. Милтенов относно изграждането на отбраната. Под ръководството на Владимир Вазов се развива дълбоко ешелониран район на отбрана – цял лабиринт от окопи в няколко паралелни линии, съединени с напречни галерии и проходи за съобщения, снабден с оръдейни и картечни гнезда и т. н. И работата по позицията не спира. Гради се все по-предвидливо и по-солидно. Резултатът не закъснява. Коренна е разликата между август 1916-а и трите серии тежки сражения през 1917 г. (първата е през февруари). 

„През 1917 българските отбранителни позиции и фортификации допълнително са подобрени. При неприятелската атака през април–май 1917 г. българите оборудват две основни отбранителни позиции, разделени на три участъка и укрепена предна позиция. Те използват оборудвани окопи пълен профил, блиндажи, картечни гнезда и позиции за артилерията.  Това включва две главни позиции с два рова, дълбоки 1,5-2 метра, и дълги от 200 до 1000 метра, и включващи пасажи за комуникация. Срещу тези позиции има две линии от система от телени мрежи. Между рововете от траншеи и телените ограждения са построени наблюдателни пунтове, укрития, картечни гнезда и бункери за батареите. Пред тях са изкопани галерии, огневи позиции за артилията и платформи за амуниции. Пред главната позиция има по-малки укрепления, с частично изградена второстепенна позиция на 2-5 км отзад“.²⁷

За отбраната на Дойранската позиция дивизията разполага с 24 пехотни, 1 пионерна дружина, 129 картечници и 182 оръдия и минохвъргачки. За атака срещу нея неприятелят съсредоточава 37 пехотни батальона, сведени в 3 пехотни английски дивизии, въоръжени със 160 оръдия, 111 минохвъргачки, 444 картечници и много гранатохвъргачки.²⁸

Взетите от началника на дивизията мерки за единна, координирана отбрана осигуряват защитата на Дойранската позиция по време на две масирани кампании на английски и гръцки войски.

Първата кампания започва още на 9 и 10 февруари 1917 г. Антантата атакува 33-и Свищовски и 34-и Троянски полк, но войските ѝ са отблъснати с решителни контраатаки от 34-и Троянски полк и точната стрелба на дивизионната артилерия. Британското напредване на 21 февруари е отблъснато от българската артилерия след двудневна битка.²⁹

С надеждата чрез пробив на Македонския фронт да наложи отбиване на германски войски от Западния фронт, британският Уорчестърширски полк на четири пъти се опитва да пробие Дойранската позиция, но силно подценява нейната подготовка и е решително отблъснат. Ето какво е записано в неговите анали:

„...В 21.35 ч. [на 23 април] британските полеви оръдия отвориха разцепващия ушите шрапнелен бараж. Десет минути по-късно свирките на офицерите се издигнаха пронизително сред глъчката. Атакуващите взводове се измъкнаха от окопите си и се хвърлиха надолу по склона.

Едва започнала атаката, когато от противоположните височини блеснаха три прожектора и със студените си лъчи пометоха склоновете на дерето. Тогава вражеският бараж падна с пълна сила. Не подозирахме силата на българската артилерия, в тази планинска местност оръдията лесно се укриваха, а противобатарейната работа на британската артилерия не бе достатъчно ефективна. Торнадо от снаряди удари катерещите се войски. Огънят беше толкова яростен, че поддържащите роти на 66-и Кралски пехотен Бъркширски полк бяха откъснати от тези отпред и никога не стигнаха до тях; но през бурята взводовете на [11-и] Уорчестърширски [батальон] си проправиха път през дерето и нагоре по стръмния склон отсреща […].

По цялата долина валяха вражеските снаряди. Дъното на дерето беше изпълнено с гъст дим, осветен само от пръсналите снаряди. През дима и нагоре по стръмния склон излязоха с мъка резервните роти на Уорчестършир. Бяха изгубили половината си численост, докато стигнаха до превзетите окопи, но остатъкът се хвърли в битката и се смеси с водещите взводове. Всички направиха всичко възможно, за да направят позицията сигурна […].

Пушки и картечници от българските окопи изсипаха куршуми по оцелелите, докато те се бореха нагоре през скалите и храсталаците. По-голямата част от фронтовата линия беше паднала и за момент настъплението беше спряно. Оцелелите се държаха, доколкото можеха, стреляйки по светкавиците на вражеските пушки над тях […].

…Малко след 1.30 часа се появи нова буря от снаряди и нова атака отвъд билото. Врагът беше решен да превземе изгубения си окоп; те бяха спрели само за да съберат силите си и да организират нов бараж с поразяващата си артилерия. Този нов бараж разби отбраната на разбития окоп и новата българска атака завари защитниците останали без бомби и леки картечници предимно извън строя […].

Повече от половината от Уорчестърширския [батальон] беше паднала. Боеприпасите бяха почти изчерпани. Беше изпратено призив за съдействие. В отговор една рота от 7-и Оксфордширски и Бъкингамширски полк на леката пехота бяха изпратени напред. Преминавайки през баража, около четиридесет храбри мъже от този полк стигнаха до позицията на Уорчестърширския [батальон] и взеха участие в последната отчаяна битка на билото.“³⁰

На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка от 22 до 26 април 1917 г. 86 тежки и 74 полеви оръдия изсипват върху Дойранските позиции около 150 хиляди снаряда, разкъсват телените мрежи и разрушават много окопи на бранителите. Обаче ефектът е незначителен. Българите също откриват огън с батареите си между Вардар и Дойран. Генерал Вазов нарежда стрелба ден и нощ срещу съюзническите позиции.³¹ Първоначалният няколкочасов двубой между британските и българските батареи е последван от едночасов контра-бараж, в който са изстреляни 10 000 снаряда. 

Унищожителната артилерийска стрелба разбива българската предна позиция. Англичаните смело тръгват в атака. Напредват на гъсти маси. Българските окопи са разорани и те вярват, че вече не е останал жив боец... Едва след войната генералите им ще научат, че българските щети са едва... трима ранени. Но начникът на Девета плевенска е майстор не само по управление на артилерийски огън, но и отличен минно-фортификационен специалист. Отбраната издържа на бълващите огън над сто и петдесет тежки оръдия. Българската пехота отвръща с ужасяващи контраатаки на нож. Повече от три часа Плевенската дивизия не се предава. 

Британската пехота започва своята атака през нощта на 24-25 април – 12 роти нападат 2-ра Българска бригада и след кървава битка успяват да завземат позициите „Нерезов“, „Княз Борис“ и „Пазарджик“. След българската контраатака британците са отблъснати с тежки загуби и към 8 часа след обяд се оттеглят. Британските щурмове в десния и централния сектор на фронта са също отблъснати с тежки загуби с помощта на българската артилерия.³²

Когато на 25 април в 0,30 часа английските вериги са само на няколко метра от окопите ни, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 3,00 часа щурмът на англичаните е отблъснат по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 1000 трупа. Заловени са стотици пленници и военни трофеи. Поражението е огромно.

В броя си от 30 април 1917 г. вестник „Таймс“ сравнява височината Дуб с „главната кула в неприятелската цитадела“, която се „надсмива над британската армия“.³³

Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превзети. Загубите са попълнени, а към тях е прибавена 60-а дивизия. През периода 4-7 май три английски дивизии със 160 оръдия и 440 картечници предприемат втори опит на позициите при Дойран. „Полковник Вазов съжалява, че войската му не разполага с „аероплани“ – като английските, които бомбардират българските позиции“.³⁴

Подложено на критика и натиск от генерал Сарай, командването на английската групировка е принудено да прави нови опити за пробив. На 8 май съглашенските войски предприемат нов щурм. Главната атака противникът предприема към 21,00 часа през нощта. В нощта на 8–9 май английските оръдия стоварват над 300 000 снаряда. Разходът на плевенци е скромен, няма и 29 000 снаряда. В самото нападение на 8 май, противникът вкарва цели 5 бригади, „които се почувстваха толкова омаломощени, че на другия ден трябваше 85-а бригада да дойде, за да засили английския фронт“.³⁵

Главният щурм започва в 9 часа вечерта от пет вълни от британски войски, нападащи българските позиции. След четири атаки в нощта на 8-9 май британците бяха победени и претърпяха огромни загуби.³⁶

За боевете на 8 и 9 май полковник Вазов пише в дневника си: „Към 9 часа сл. пл. започнаха силни неприятелски атаки по целия фронт на 2-ра бр. (левия участък). Нашата артилерия дава преграден огън. Противникът настъпва на вълни: четири-пет една зад друга. Първата атака е отбита. Нов барабанен огън и в 10,40 последва втора силна атака. И тя е отбита. В 12.25 пр. пл. (0.25 ч) на 9 май – трета атака, предшествана от барабанен огън само с тежки снаряди – около един час. Тук-там противникът успява да се промъкне, но пак е отбит с артилерийски, картечен, пушечен, минен огън и с бомби. В 1,15 ч. нова атака срещу „Княз Борис“ и пак отбита. В 6.30 пр. пл. По телефона долагат, че „Княз Борис“, „Жеков“, „Княз Кирил“ и „Нерезов“ паднали в ръцете на противника… Оказва се истина частично на доложеното. Насочи се силен артилерийски огън срещу „Княз Борис“, изпратиха се войски да контраатакуват, но англичаните избягали от огъня на артилерията“.³⁷

Британският коресподнент на в. „Таймс“ съобщава: „Местността пред „Борис“ нашите войници я нарекоха „долината на смъртта“. Тя прилича на дълбок кладенец и който влезе в него, рискува да бъде пребит, дори с камъни отгоре“.³⁸

Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Българските снаряди избиват цели роти още в окопите. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, „задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, противниците тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти те атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-и Троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. Авторът на книгата „Военните действия в Македония“ Сирил Фолс пише, че за периода април-май 1917 г., този български полк с командир Пано Маринов изважда от състава на 12-и корпус 2250 английски войници.³⁹

„Объркани, англичаните все пак към 21,00 часа тръгват в атака. До 6,00 часа на 9 май атаките ще станат шест и всички отбити с огромни загуби. Само в предокопното пространство на 34-и Троянски полк ще бъдат преброени 3300 тела на противникови войници и офицери. По данни на английски военни историци трите английски дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета Плевенска е непокътната и според английските историци, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите.“⁴⁰

Милн предприема многобройни офанзиви в подкрепа на своите френски и сръбски съюзници с ограничени ресурски. Неговата атака при Дойранското езеро през пролетта на 1917 струва 5000 мъртви и сериозно ранени, една четвърт от всички британски загуби през цялата Солунска Кампания. Друга британска атака в Долината на Струма беше по-успешна.⁴¹ Неговите войски постоянно страдат от малария.⁴²

Към средата на 1917 г. британските войски се „бяха били повече от година в предната зона. Нямаше дълъг отдих и възможност за напускане. В тези безплодни хълмове нямаше нищо от удобствата, които бяха възможни зад линията на фронта за войските на Западния фронт. Разквартируването беше непознато: „почивка в резерв“ означаваше седмица, прекарана под покривало от бивак на гол хълм. Отсъствието на пътища и железопътни линии и големите затруднения с транспорта в хълмовете направиха невъзможно изнасянето от базата, освен най-необходимото (дори пощата беше нестабилна; писмата от Англия понякога отнемаха шест седмици). Войските често изпитваха недостиг на прясна храна и имаха малка възможност да добавят каквото и да било към дажбите си.

Подобни лишения не бяха единствените изпитания. Мухите през деня и комарите през нощта бяха постоянно мъчение. Като защита срещу последното, мъжете, влизащи в окопите през нощта, трябваше да покриват всеки сантиметър гола кожа. Върху стоманените шлемове носеха мрежи за защита на лицето и ги пъхаха в яката на якето, носеха се ръкавици за покриване на ръцете, а „шортите“, които горещината налагаше през деня, бяха оформени с обратна част, която можеше да се закачи към гетрите през нощта. Климатът, с неговите екстремни горещини и студ, подкопаваше силата на всички, освен на най-издръжливите; и почти всеки човек от батальона рано или късно ставаше жертва на малария. В такива условия да отдадем почит към офицерите и хората от 11-ти Уорчестърширски, че през цялата тази очевидно безкрайна кампания те останаха в добро настроение.“⁴³

Страшните английски загуби показват свирепостта на боя. Само Троянският полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери, а пред телените мрежи още много и много трупове остават непогребани. А от троянци на 8 и 9 май убити падат 126 мъже, ранени са 373-ма.⁴⁴

Артилерийският двубой продължава до 9 май, но заради тежките загуби британците са принудени да изоставят всички атаки. Те губят 12 000 убити, ранени и пленени. Загубите на 9-а Плевенска пехотна дивизия са 2000, от които 900 умират от болести или от раните си.⁴⁵

Благодарение на образното описание на сраженията през април 1917 г., оставено в шестнадесетте стихотворения в проза под общото заглавие „При Дойранското езеро“ от Гео Милев,⁴⁶ можем буквално да се слеем с това което се случва през тези дни и часове. Той твърде точно твърде точно предава обстоятелствата на кота 506: „...Високо на запад, в як камък, са вдълбани нашите яки позиции. Голи скали, обрасли с лишеи, бурени и тръни, дето доскоро се гнездеха змии, гущери и невестулки. Неприятелските гранати свирят над главите ни. Удрят с трясък в скалите или прехвърлят назад, дето издигат фонтани от пръст около черните, отдавна срутени зидове на някакво нещастно селце. Нито камък върху камък…Страшни свирки, с които човек бързо свиква.

През деня навред е пустота. Само страшните свирки на гранати и шрапнели повтарят постоянно страшната мисъл: Война.“⁴⁷ Заедно със службата като началник на подслушвателната станция, командирът му нарежда да помага при разпити на пленници.

Гео Милев разказва за разпита на ранен от Кралския шотландски гвардейски полк на Черната Гвардия при лазарета. „Викат ме да го разпитвам, но той е почти в безсъзнание. Висок и сух, той лежи със счупен крак и пробита глава върху носилката. Нещастен син на планините, чийто баща е бил чистосърдечен овчар със звучна, облечена в зелено гайда. Синът обаче е станал войник и е дошел тук да… хвърля бомби. Но може би сега и той, когато в потъмнялото му съзнание се мяркат ту родните планини с хубави бели стада, радпръснати по тях, ту страшни българи, които „ядели хора“...⁴⁸ 

От тези редове сякаш струи страшното чувство за самота и безнадеждност пред сякаш неизбежната смърт, липсата на каквато и да било опора. „...Едно странно и тайнствено чувство те обхваща, когато под булото на нощта и свиренето на гранатите се приближаваш към бойната линия. Не е страх — нещо по-дълбоко от страха. Чуствуваш как някакво си безсилие стиска и задавя в прегръдките си твоето съзнание и душата ти. То е един момент, който трае дълго. Ти чуствуваш, че си сам, че си откъснат, че не можеш и не трябва да си спомняш нищо; нито старите твои мисли, нито някогашните усмивки на отдалечени жени, нито книгите, които си чел… Ти си във властта на тази огряна от горящи железа нощ; която — ти го чуствуваш повелително — е първа; първа нощ. О, прекръщение на всичките кумири и желания! разпятие на блясъците и забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна! ти забравяш ония, които вървят заедно с тебе. Ти си един.

Аз гледам как французите се движат из своите окопи. Оттук, от наблюдателния пункт, който не зная кой и защо е кръстил „Голгота“. Нима всеки от околните върхове не е една Голгота, дето всеки час може да загине праведен страдалец? Голгота… Странен звук! При който някак неволно изтръпваш.

Денем по всичките позиции не се вижда жив човек. Само артилерийските гърмежи нарушават всеобщата тишина наоколо. Ний сме тук, а те са там, току пред нас, на отсрещния връх, всички скрити в дълбоки каменни скривалища. А през нощта бдим в окопите. Нашите погледи бляскат и техните бляскат отсреща в тъмнината. Огнени, враждебни погледи. В които се вплитат неволни, скришни усмивки. Усмивки на наболяло съжаление.

...Барабанен огън. Непрестанно през целия ден. Бетонният свод над главите ни се тресе. Цял ден. Чак додето слънцето изчезне някъде под надвисналите зад Вардар облаци. Сигурно през нощта неприятелят ще настъпи срещу нашите позиции. Войниците бяха вече в окопите, ний още при началника, в галерията, когато внезапно неприятелят поднови с още по-голяма стихийност своя барабанен оган. Само няколко минути, и през всеобщия тътнеж се зачу раздраният крясък на пушки и картечници. Ето. И ненадейно през галерията нахълтват поддръжките. Червени и шумни. Весели, неустрашими. Веднага всяка плахост пред каквато и да е неизвестна съдба изчезва. Чуствуваш, че всеки от тия мрачни и жилави хора, които минават буйно пред тебе, е един нож, е много ножове, е цял покрит с ножове; че всичките в един миг биха били стена от ножове, през която никакъв враг не би проникнал. Хората на ножа. Които като могъща вълна грабват предните бойци и ги понасят в стремителна атака напред. Ножът: блестящ и студен като погледа на змия. На страх врагам.“⁴⁹

Когато на 29 април 1917 г. Гео Милев е пак пред подслушвателния апарат със слушалка на главата, станцията е подложена на артилерийски ураган на противника. Граната избухва точно пред входа на галерията. Парче отнася черепа над дясното му око.

Сражението при Дойранското езеро през пролетта на 1917 г. се счита за най-важната бойна акция на инак „спокойния“ Македонски фронт.⁵⁰

На 20 май 1917 г. за големите си заслуги и войнски добродетели Владимир Вазов е произведен в чин генерал-майор.

Било е преди над 100 години, само че и тогава вече става дума за съвременна война. Дойранци съумяват да се ориентират в нейната сложност и тънкости и надделяват, макар че противникът често ги превъзхожда по численост, по цеви и боеприпаси, по авиационна подкрепа и т.н. Никога по-рано артилерията не е била тъй разнообразна по калибри, далекобойност, подвижност и предназначение. При Дойран батареите ни бързо овладяват тактическите тънкости на „артилерийския дуел“. Нищо че им се налага да пестят снарядите. Постоянна грижа е умелото използване на жизненоважния преграден огън. И „достигна се до съвършенство и артилеристите даваха преграден огън най-много след една минута от поискването му“.⁵¹

Тежък проблем на Южния фронт са самолетите въпреки куража и всеотдайността на българските летци. Кошмарна новост са газовите атаки. Но офицерите и бойците в Девета Плевенска се оказват подготвени – малко са жертвите и обгазените.⁵²

По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите (по това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле). Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.

За генерала неговите войници знаят, че „додето гледа Вазов, дотам требе да го завземем“. За заловен английски пленник той давал отпуск. През декември 1917 г. на Дойранските позиции малко преди Коледа при него идват войници: „Сакаме да си одим за Божик в Преспа, да ни пустиш“, го молят бойците. „Как ще сколасате с 5 дни отпуск, момчета, трен няма, 60-70 км ще ги вземете за по 2 дни на отиване и връщане и остава 1 божи ден да целунете децата си?“ – пита ги генералът. Те чакат, а той с тънка усмивка им предлага: Хванете английски пленник, тогаз от мене 20 дни, от царя 10 и ето ви го цял месец при булките. Бойците козируват като при заповед.

На 23-ти вечерта седмина, без да се обадят никому, тръгват в снежната буря към вражите позиции: между тях са Евтим Димитров и Сотир Марков от село Претор и Александър Босилков от село Янковец. Води ги подофицерът Христо Гулев от село Арвати, Преспанско, подвойвода от Илинденското въстание. Облечени в бели ризи, те прерязват с ножици тройните телени мрежи и се промъкват зад вражеския бункер. Гулев сваля с приклад часовия и нахълтват вътре.

11 пияни британски офицери падат в плен. Обличат ги в бели ризи и 7 км с вързани ръце ги мъкнат до щаба на генерал Вазов в село Фурка. Офицер ги спира с изваден пищов: „Парола!“. Гулев раздира бялата риза на един пленник, за да се види сюртукът му: „Това стига ли?“. „Стига!“, невярващ на очите си продумва офицерът и събужда генерал Вазов за радостната вест.“⁵³ 

Какво повече да кажем за българския героизъм по време на Дойранската епопея. 

Наред с храбростта, високия боен дух и войнски добродетели, българските войници се отличават с изключително висок морал. Твърде много говори за това една дописка в списание „Отечество“ от онова време под заглавие: „Как дойранци погребваха своите противници“:

„На 24 юни 1918 г. беше свален с артилерийски огън един наблюдателен английски аероплан, който падна в телените мрежи на главната позиция на 58-ми полк. Бяха извлечени из развалините на аероплана два трупа. На другия ден при полковите гробища, при вечните жилища на безсмъртните чада на България, бяха сложени два дървени ковчега, обсипани с цветя, а около тях построена команда от отбрани офицери и войници от всяка рота, обкичени с ордени. Музиката свиреше погребален марш и свещеникът, с кадилница и евангелие в ръце, подемаше своята тъжна песен. Възнасяха се горещи молитви за успокоение на душите на двамата покойници. Това бяха двамата смели авиатори на гордия Албион. Възвишена е човешката душа! Българският войник знае да уважава храбрите... Отечеството им го искаше и те го сториха. Те умряха достойно, далеч от татковината, баща, майка и своята любов. Пушките изплющяха в обгорелите ръце. Взе се „за почест“ и герои вдигнаха смъртните останки, за да ги сложат във вечното жилище. Музиката засвири „Кол славен“ и двата ковчега леко се спуснаха в изкопаните гробове. По обичая всеки вдигна бучка пръст, хвърли я над ковчега с думите „Бог да ги прости“ и „Вечна им памет“. В скоро време се издигнаха две купчини пръст и два кръста се изправиха. На единия войнишка ръка бе написала: „Поручикъ Кансъ Аустинсъ Жеакъ, авиаторъ отъ английската армия, загиналъ съ апарата си на 24 юни 1918“, а на другия същите последни слова, без името на загиналия, защото по нищо не можа да се узнае. Живите герои се дръпнаха с тихи стъпки, за да не събудят спящите вечен сън. И тук, недалеч от покоя на нашите родни гори, северно от с. Побрег, ще почиват вечно и други два живота; ще стоят два чужди гроба, около ще цъфтят пъстри цветя, два еднообразни скромни паметници ще стърчат и когато пътник мине край тях, неволно ще каже: „Благородно и хуманно е българското сърце!“⁵⁴

Точно година по-рано, на 24 юли 1917 г., същият подполковник Гаврил Личев, из под чиято ръка е излязла горецитираната толкова показателна дописка, обявява в Заповед по 58-ми полк, че е встъпил в длъжност и се обръща към състава с думите:

„Вий, славни герои, прегазихте земята на нашия най-коварен съсед - сърбите, дарихте свободата на нашите братя в Македония, а по-късно с нечувана самоотверженост и достойнство се бихте от Мала Рупа - Каймакчалан чак до Охридското езеро против остатъците на този мизерен и гнусен народ - сърбите и техните съюзници - културните диваци...“⁵⁵

Тези думи за кой ли ли път подчертават характера на войните за освобождение на поробените братя българи, останали извън националните предели. 

Много важни за разбирането на значимостта на Дойранската епопея, на таланта на генерал Вазов като пълководец и на героизма на българския войник в онзи превратен момент на 1918 са спомените на полковник Стефан Недев: „От стратегическа гледна точка за решителен успех на противника все още не можеше да се говори след неуспешните му действия на Битолския сектор и особена на Дойранската позиция, където понасяше много тежки загуби. За съжаление българското командване не разполагаше с необходимите резерви, а тези, с които генерал Шолц направи опит за спиране на настъплението, бяха неправилно използвани. Те бяха или преждевременно, или поотделно вкарвани в боя, вместо организирането на контраатака, с малкото резерви, с които се разполагаше. Необходимо бе да бъдат събрани и в определен момент включени в действие. Последното бе не само възможно, но и се налагаше при създадената нова обстановка. На 18 септември 1918 г. предните противникови части бяха проникнали на 25 км в нашето разположение, което не бе безопасно за тях, като се има предвид, че западно и източно от пробива при Добро поле, нашите части не само задържаха позициите си, но и му нанесоха загуби. Отдалечени от своите и проникнали в отбранителната ни зона съглашенските войски можеха да бъдат унищожени в този „чувал“, който сами си създадоха. Давайки си сметка за положението на своята ударна група, съглашенското командване нееднократно подканваше дясната флангова група да поднови действията си спрямо непробиваемата българска съпротива на Дойранската позиция. Всички опити на английските войски да проникнат в определения им участък останаха безуспешни. По английски сведения загубите на противника тук бяха повече от 10 000 души. На този сектор се отличи с пълководческите си способности прославеният български генерал Владимир Вазов.“⁵⁶

Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в „чувал“, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешна Северна Македония. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до Албания. Подкрепления няма, резерви също.

Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива.

В тези мигове никой не си и помисля, че ще оцелеят почти всички и че ще спечелят най-голямата победа в историята ни. 

„Българският фронт между Дойранското езеро и Вардар беше с изключителна сила. Имаше стръмни хълмове и заоблени хълмове. Имаше малко пръст. Катеренето често се смущаваше от липсата на ръкохватка и опора. Твърдата, камениста земя затрудни укрепяването на новоспечелена позиция и даде огромно предимство на защитника, добре окопан в окопи, които бяха премислена работа от три години. Дълбоко изрязаните дерета отклониха напредването и дадоха неограничена възможност за анфиладен огън.⁵⁷ Жюмо Равин (Jumeaux Ravine) беше парализиращ пример за това. В цялата тази сложност на природните особености гърбиците на хребета „Пип“ и Голямата Корона (Grand-Couronne) изпъкваха забележимо. Първият от височина над 2000 фута⁵⁸ се наклони на юг към нашите линии, надхвърляйки нашите окопи и цели 50 мили⁵⁹ на юг до Солун. Вдясно от него страната се спускаше и се издигаше под по-малко остър, но не по-малко сложен лабиринт от хълмове, издигащи се ниво след слой от Малката Корона (Petit-Couronne), със стръмните си и грапави страни, над езерото Дойран до Голямата Корона, малко по-ниско от върха на хребета Пип.

Врагът се беше възползвал напълно от земята си. Той беше здраво закрепен в три последователни линии, с комуникационни окопи, дълбоко изсечени в скалата, и просторни, добре облицовани с дървесина землянки с бетонни картечни гнезда, както и на гребена между Пип Ридж и Голямата Корона, с вълчи ями. Това беше ключова позиция на отбраната на Вардар-Дойран и противникът я държеше с най-добрите си войски.“⁶⁰

На 16 септември е началото. Враговете започват 48-часова артилерийска атака и 14 газови нападения, след като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително газови и фосфорни.⁶¹ Въпреки това фортификациите устояват на бомбардировката и българите понасят само леки щети (9 мъртви и 40 ранени). Те могат така да устоят ефикасно на атаката, причинявайки много жертви.⁶²

Под командването на генерал Джордж Милн⁶³ през септември 1918 г. срещу дивизията на генерал Вазов са разположени 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и 1 гръцки конен полк. Съотношението е неколкократно по-голямо в полза на противника. Английският генерал Милн е решен на всяка цена да смаже българите и да напредне към Солун. На 16 септември генерал Вазов произнася обръщение към своите офицери и войници, което завършва с думите: „Трябва да победим или да умрем - друг избор няма!“⁶⁴

Дивизията разполага със 17 батальона, 15 ескадрона, пионерна дружина, 133 оръдия, 42 минохвъргачки и 183 картечници.

Във въздуха господства авиацията на противника, която коригира артилерийския огън, особено по батареите на плевенци. Тя от 50 метра обстрелва нашите позиции с бордовите картечници и хвърля бомби. Привечер открива огън българската 9-а артилерийска бригада за контрабатарейна борба. В продължение на две денонощия артилерията на противостоящите войски води ожесточен двубой. Рано сутринта на 18 септември в яростна атака се вдига пехотата на противника, която атакува предната позиция. Възползвайки се от голямото си надмощие, той успява да се промъкне и временно да се закрепи на предната позиция. Падат и няколко застави на бойното охранение. Разкъсани са всички телефонни връзки и управлението на боя е максимално нарушено.

Към заетите участъци началникът на Девета плевенска насочва резерви за контраатака, а на други – за уплътняване на отбраната. В дневника си българският герой отбелязва: „След продължителни и кървави боеве на нож и бомби защитниците започват да овладяват отново изгубените пунктове. Части от главната позиция многократно минават от ръце в ръце. Започват да се получават по-добри известия. Силният, храбър и упорит противник е омаломощен. Той е разколебан от упорството и храбростта на защитниците“.⁶⁵ Не може да не направи силно впечатление уважението, с което нашият командир се отнася към противника. Точно обратното е презрителното отношение, което изразяват съглашенските офицери и войници в началото на Първата световна война, според които сме били канибали и не сме можели да воюваме.

Един британски офицер по-късно си спомня за отбраната на Дойран: „Когато ни мобилизираха и изпратиха на Балканите, всички тръгнахме с радост, че ще направим една приятна военна разходка и ще се върнем окичени със слава. Ние смятахме, че ще извоюваме лесна победа срещу българите, но горчиво се излъгахме. При Дойран срещнахме противник, който се би с изключителен героизъм и себеотрицание“.⁶⁶

През нощта на 18/19 септември първоешелонните части на противника са усилени с резерви. Артилерията и минохвъргачките му продължават яростно непрекъснатия огън както с обикновени, така и с химически боеприпаси. „С твърдо удържане на позициите и с широк маньовър отбраняващите се плевенци отбиват и атаките на 19 септември. След 5-часова ожесточена схватка противникът е отхвърлен окончателно от заетите позиции и отбраната е възстановена. В тези двудневни особено кръвопролитни боеве плевенци изразходват 35 млн. пушечно-картечни патрона, 40 хил. ръчни гранати, 10 хил. сигнални патрона (ракети), 6 хил. мини и 65 хил. снаряда. Противникът от своя страна през тези дни изстрелва над 50 хил. снаряда“.⁶⁷

Подробно описание на тази битка от 18 септември е дал о.з. полк. Иван Колчев. В 5.00 ч. вражеските дивизии тръгват в атака, решени да приключат с героите от Дойран. „Нощта... е ясна, звездна и тревожна. Звездите гаснат една след друга, някоя красиво се стрелва и пада от небосклона. Разсъмва се. Английската пехота преминава в настъпление, нахлува в предната позиция и развива успеха си на север, изток и запад. Нашите подразделения са обкръжени и подложени на картечен огън от авиацията на противника. Пропуснато е времето за оттегляне на ротите от предната позиция, които след изразходване на боеприпасите са принудени да капитулират. Пленени са 600 войници и офицери. Връзката е била прекъсната и ротите от предната позиция не са получили заповед за оттегляне. Противниковите части стигат до главната позиция на отбраната и преодоляват първата линия окопи. Първоешелонните роти излизат от укритията и преминават в решителна контраатака с пушечен огън, бой с нож и ръчни гранати. Веригите на противника в района на връх Кале тепе са разгромени от 17-и пехотен Доростолски полк. Започва преследване на отстъпващия противник. Себеотрицанието и храбростта на българските войници са поразителни. Нищо не може да спре безумството на храбрите.

Ген. Вазов следи внимателно развитието на бойните действия. В 08.15 часа разпорежда две роти от 34-ти пехотен Троянски полк да се изнесат в района на връх Дуб, който се отбранява от 33-и Свищовски полк, от задържането на който зависи устойчивостта на отбраната на цялата дивизия. Към обед на 18 септември, настъплението на 12-и Английски корпус по целия фронт на 9-а пехотна дивизия е отразено с решителните контраатаки на българската пехота.

В 02.00 часа, на 19-и септември, противникът започва мощна артилерийска подготовка по целия фронт на дивизията. Веригите на противника настъпват по фронта на 33-ти, 17-ти и 58-ти полк. Артилерийският огън забулва в прах и дим позицията. Англичаните овладяват първия ред окопи. Атаката е спряна след втория ред окопи с артилерийски, картечен, пушечен и бомбов огън. Войниците и офицерите от 58-и полк с командир полк. Гаврил Личев разгромяват четири атакуващи вълни. Англичаните изтръпват, когато чуват страховитата команда на нашите командири на роти: „Постави ножа! След мен! Напред!“ Отстъпващият противник спира северно от нашата предна позиция и започва да се организира за отбрана.“⁶⁸

В тези най-яростни боеве дойранци за първи път губят ред полуразрушени бастиони и участъци от позицията и се налага да ги завземат отново и отново с „повратни“ щурмове, много често „На нож!“. 

И един-единствен път ген. Вазов чувства полъх на отчаяние, на 18 септември предиобед мисли за самоубийство. „Иде ми наум да се застрелям! – признава в мемоарите си генералът за онази страшна сряда. Тогава англичаните, „настъпващи в няколко гъсти последователни вериги“, са завзели цялата предна Дойранска позиция, няколко застави и дори два пункта от Главната позиция – Съединението и Царевец. „Но в същия миг – допълва големият българин – сам се осъдих за тая нещастна мисъл. Аз имам дълг към моите войски: Трябва докрай да бъда с тях и при тях…“⁶⁹ Още на 18-и бранителите при Дойран налагат обрат. 

За проявеното от личния състав на дивизията мъжество генерал Вазов изпраща телеграма до командирите на бригади със следния текст: „Поздравявам вас и юначните пехотинци, артилеристи и всички други чинове от бригадата за доблестното отбиване стремителната атака на многочисления противник. Имам пълна вяра, че и занапред ще браните поверените ви позиции. Изказвам на всички чинове искрена похвала“.⁷⁰

Боеве кипят и през нощта, и на другия ден. 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.

В първата атака на хълмовете са включени 22-а и 26-а британска дивизия с подкрепата на Критската гръцка дивизия. При настъплението им са подложени ужасяващ кръстосан огън и са принудени да отстъпят с тежки загуби. След това щурмът им е подновен, като 12-и Чешърски полк води атаката. „Само 20 – 30 процента от войниците им стигат до окопите, но тези, които остават, продължават напред и пленяват първите два български окопа.

Южноуелският полк достига до последната защитна линия. От целия състав на един от неговите батальони само един офицер и 11 войници се връщат обратно в лагера си. Българските части показват голяма смелост, въпреки че съотношението на силите е 6 към 1 в полза на съглашенските сили“.⁷¹ Галският батальон е практически унищожен, защото само 18 души и един офицер остават живи след щурма.⁷²

В края на първия ден от сраженията – 16 септември, съюзниците овладяват едва малка част от терена и то благодарение на гръцките сили. На следващия ден 65-та бригада атакува Пип Ридж, но щурмът завършва с нов провал и струва живота на половината от състава на съюзническите войници.⁷³

Ето разказа за тези кървави сражения, който ни е оставил Франк Наш, воювал в Кралския Армейски Медицински Корпус и в Шропширския полк на леката пехота, от лятото 1917 година до подписването на примирието: „Нашата атака срещу „Пип“ Ридж беше водена от 12-ти Чеширски батальон. Битката започна с трясък от картечен огън и облак прах започна да размива очертанията на хълмовете.

Почти веднага настъпващият батальон беше затрупан от смъртоносна градушка от куршуми, които се стрелкаха и свистяха надолу по откритите склонове. Оцелелите бяха последвани от батальона на Ланкаширските мъже и остатъкът от тази неустрашима пехота си пробиваше път през първата и втората линия на окопи – ако наистина терминът „линия“ може да се приложи към изключително сложна и неправилна система за отбрана, която се възползваше напълно от всяка гънка или изкривяване на земята. На свой ред Шропширският батальон се изкачи по фаталния хребет.

По това време битката при „Пип“ беше просто възел от клане, шум и напразна храброст. Почти всички мъже от първите два батальона лежаха мъртви или ранени на склона. Полковник Клег и полковник Бишоп бяха убити; малкото оцелели войски едва се влачеха и се биеха в това, което изглеждаше като неизбежна и незабавна смърт. Атаката завърши с кървава катастрофа.

Никакви заповеди не можеха да достигнат до изолираната група мъже, които все още се опитваха да напредват по билото. Наблюдаващите самолети се спускаха ревейки надолу през жълта мъгла от прах и дим, едва можеха да видят какво се случва и дори летяха под нивото на хребета и Голямата Корона (близката укрепена планина до върха на Пип Ридж).

Имаше само един възможен край на нападението. Нашите войски според военната фраза на техния командир „да се върнат обратно на първоначалните си позиции“. За това връщане няма да кажа нищо. Има моменти, когато дори отчаяният героизъм трябва да признае поражението.“⁷⁴

Едва ли може да се добави нещо повече. Особено важно е, че Франк Наш е човек с висока култура, след войната е училищен учител, автор на книга с приказки под заглавие „Омагьосаните зрелища“ (1931). Няма и помен от някакъв суховат „армейски“ стил. Наш е майстор на перото. С много ярки образи потапя читателя в духа на сраженията. Не случайно именно неговият текст е избран да бъде част от паметта за тези битки „Солун и Македония 1916-1918.“⁷⁵

От всеки ред струи болка и страдание за загубените напразно животи, безнадежност да се превземе с фронтална атака такава позиция като Дойранската. Обида поради липсата на признание и направо забравата на героизма на хората, паднали там.

На 18 септември XII Британски Корпус атакува с 66-а и 67-а бригади на 22-а дивизия и гръцката Сереска дивизия. Първата българска линия траншеи е превзета и Сереската дивизия прониква към втората. Българите отговарят с тежкоартилерийски огън и контраатаки, които възвръщат загубената земя.

Междувременно 7-и Батальон на Британската 66-а бригада, Южноуелски Граничен, понасят тежки загуби и всичките им атаки се провалят. Атаките от 11-и Уелски полк и 9-и Граничен полк също не вървят добре. 12-ти Чешърски полк на Британската на 67-ма бригада, следван от 9-ти Южен Ланкаширски и 8-и Кралски Шропширски полк на Леката пехота напредваха под огъня на българската артилерия и картечна стрелба. 67-а бригада загуби 65% процента от войниците си.⁷⁶ Към края на деня XII Корпус се връща на изходната си точка.

Гръцката Сереска дивизия повтаря опита от предишния ден, завземайки няколко български трашеи, преди да бъде отквърлена с огъня на тежката артилерия и картечниците и контраатаки. Британците атакуват със 77-а бригада, отслабената 65-а бригада и по-късно с Френския 2/2-ри Зуавски полк.⁷⁷ 66-а и 67-а бригада са оставени само за отбранителни действия и не участват. 77-а бригада завзема няколко български траншеи, но това е една изложена позиция, бомбардирана от българската артилерия и накрая се оттегля преди българите да контраатакуват. Бригадата понася тежки щети - около 50%.⁷⁸ Атаката на 65-а бригада също се проваля, както и на Френските Зуави.⁷⁹

В Историята на войната от лондонския „Таймс“ жестоките боеве от 18 септември са записани така: „След тежки битки 12-и батальон, Чеширски полк и 9-и батальон, Южноланкаширският полк, подкрепени от 8-ми батальон на Кралската шропширска лека пехота, успяват да достигнат до третата линия на окопи. В този момент те попадат под опустошителен картечен огън и, неспособни да постигнат по-нататъшен напредък, в крайна сметка са принудени да се върнат в първоначалното си положение. В героичния си опит те бяха загубили около 65 процента от силата си...

В центъра гръцки и уелски войски заедно нападнаха мрежата от хълмове и окопи между хребета „Пи“ („Пип“) и Голямата Корона и проникнаха на дълбочина от около една миля. Тежка загуба е нанесена на противника, който оказва отчаяна съпротива, подкрепен от силен картечен огън от изключително силни позиции, взривени в твърдата скала. Въпреки това се стигна до по-ниските склонове на Голямата Корона. Но липсата на успех на хребета „Пи“ направи невъзможно запазването на толкова трудно спечелената земя и батальоните постепенно се върнаха към предишните си линии, като последните напуснаха бяха оцелелите от 7-ми Южноуелски граничен, 19 мъже, които не бяха ранени и един ранен офицер.“⁸⁰

Кървавите сражения от тези дни са описани под колоритното заглавие „От Уелс до Македония: Дойрански истории“: „Рано сутринта на 18 септември 1918 г. уелсците от 67-а бригада от 22-ра британска пехотна дивизия преминават отгоре, за да щурмуват българските позиции при известното в района на Дойран като Кале тепе. Британците и французите наричат това място Голямата Корона: това е позиция, която позволява на българите да имат ясна гледка на далечно разстояние.

67-ма бригада е съставена от 11-и батальон на Кралските уелски стрелци, 11-и батальон на Уелския полк и 7-и Южноуелски Граничен батальон.

Битката започна в ранните часове. Скоро дойдоха и жертвите. 11-и батальон на Кралските Уелски Стрелци продължи напред, достигайки първата си цел за десет минути, след като срещнаха ограничена съпротива. Веднъж завзела позицията, водещата рота е подложена на силен огън и е контраатакувана.

Жертвите нарастват, но първата цел е постигната. Двете останали роти на батальона настъпват към върха на хълма на българската втора линия, известна като Хилт. Две роти преминаха през първия пояс от вражеската бодлива тел според синхронизирания график и след това трябваше да сложат противогазите си.

Нападението срещу Хилт беше жестоко. Имаше силна съпротива и само много малко мъже под командването на майор Къртис успяха да достигнат целта си. Битката се водеше с тежки картечници и минохвъргачен огън и бързо взе жертви сред всички офицери. След няколко часа сутринта беше очевидно, че са останали твърде малко мъже, за да извършат следващото нападение. Бяха взети мерки за задържане на позицията и линията отдясно и отляво. Батальонът трябваше да остане на тази позиция, докато не бъде освободен от 9-и граничарски полк през нощта на 19 септември. Загиват общо 18 офицери и 380 войници от Кралските уелски стрелци.

Нещата бяха по-лоши за 11-ти батальон от Кралски уелски полк. След като лесно заеха позиция напред, известна като Зъба (The Fang), те продължиха към Възела (the Knot) и Пюскюла (the Tassel), които стояха от двете страни на Жюмо Равин (Jumeaux Ravine). Много мъже бяха ранени от тежките картечници и минохвъргачки. От 15 офицери и 409 войници, които бяха влезли в действие тази сутрин, само 1 офицер и 40 неранени мъже останаха, когато напуснаха линията на следващия ден. Батальонът бе загубил 14 офицери и 369 войници.

Третият батальон на бригадата, 7-и Южноулски Граничен, имаше най-трудната задача - да атакува Голямата Корона (The Grand Couronne; Кале Тепе). Те стигнаха до част от по-ниските склонове, известни като Скалистите планини. Батальоните по фланговете не успяха да настъпят и батальонът беше принуден да се оттегли, след като понесе много тежки загуби от картечници от три страни […]. Останките от батальона - петдесет и пет души, са събрани от 2-ри лейтенант Стефънсън [...].

Много от ранените бяха оставени на полето, тъй като не можeха да бъдат извлечени поради прицелния вражеския огън, включително, командващия офицер на батальона, подполковник Даниел Бърджис […].“⁸¹

Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща двете резервни дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та Македонска. Бойците от Македонската дивизия смаяно гледат как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че „не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия“.

Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. 

След 9 обстрела с газови снаряди англичаните се хвърлят в пехотна атака с всички налични сили и една от гръцките дивизии. След 6 часов бой са унищожени до последния човек. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. Стотици атакуващи гърци изгарят живи по скатовете на Беласица. Малцина се връщат живи, за да погребат месеци след това овъглените останки на хиляди убити гърци.

От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:

„Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.“

Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт.

„В Лондон вечно ще се помни датата 18 септември 1918 г., когато непобедените дотогава елитни лондонски и уелски дивизии – общо 4 на брой, заедно с 2 гръцки и френска тежка артилерия претърпяват едно от най-големите поражения на Британската корона през Първата световна война“.⁸²

Генерал Вазов пише по-късно: „Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж“. А министър-председателят на Обединеното Кралство Лойд Джордж споделя: „В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви на километър фронт, както при Дойран“.⁸³

До всички чинове на 9-та пехотна дивизия, извоювала блестяща победа край Дойранското езеро, генерал Вазов пише: „Днес цяла България ще се радва и с гордост и признателност ще споменава своите синове и герои от 9-и артилерийски Севлиевски полк, героите доростолци, свищовци, троянци, плевенци, 57-и и 58-и полк и всички други придадени части, които с небивалото си самопожертвувание проливат кръвта си, за да бранят нейната чест и бъдеще!“⁸⁴

Не може да се забравят думите на Франк Наш, сражавал се в Кралския армейски медицински корпус и в Кралския Шропширски полк на леката пехота, който описва това, което се случва при Дойран като очевидец, с признанието за героизма на обикновените офицери и войници, но и убеден в безсмислието на войната под разтърсващото заглавие „Аз видях напразното клане в Дойран“: „Битката при Дойран сега е забравен епизод от Великата война, засенчен от делата на Хейг във Франция и Алънби в Палестина. Нямаше пълен съвременен разказ за битката в нито един британски вестник. Депешата на сър Джордж Милн не е публикувана и не се появява в „Таймс“ до 23 януари 1919 г., а след това само в съкратена форма. Самото име на битката е неизвестно за повечето. И все пак, по уникалност на ужаса и по трагедия на победения героизъм, той е уникален сред записите на британското оръжие [...] Сър Джордж Милн никога не е бил питан за тези събития, но е приветстван като победител“.⁸⁵

В тези двудневни особено кръвопролитни боеве плевенци изразходват 35 млн. пушечно-картечни патрона, 40 хил. ръчни гранати, 10 хил. сигнални патрона (ракети), 6 хил. мини и 65 хил. снаряда. Противникът от своя страна през тези дни изстрелва над 50 хил. снаряда.

Между 16 и 19 септември неприятелят понася огромни загуби - 11 673 убити и ранени и 543 пленени офицери и войници. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. Тежка е равносметката и за плевенци. Те имат 1 736 убити и около 1 000 ранени.⁸⁶

Според книгата с твърде показателното заглавие „Забравената Британска армия в Солун“, съюзниците губят общо между 6 559 и 7 819 британски и гръцки войници срещу 2 726 българи.⁸⁷ Повечето от британските и гръцките загуби са били от XII Корпус и Сереската дивизия, с по-малко от 1 000 идващи от XVI Корпус и Критската дивизия.⁸⁸

Eто какво пише Франк Наш за боевете на 18 септември: „Докато 60-та бригада... беше отблъсната на билото, гръцкият полк беше хвърлен в безредие чрез контраатака отдясно. В същото време Уелската бригада напредва към Голямата Корона.

Никой подвиг не може да надмине славната храброст на тези уелсци. В Жюмо Равин (вероятно нашите!) се стелеше сълзотворен газ и някои от мъжете трябваше да се бият с газови маски.

Представете си, ако можете, какво означава да се изкачвате по хълм под смъртоносен огън, да носите гореща маска върху лицето си, да гледате смътно през чифт замъглени очила и да смучете края на гумена дюза в устата си. В същото време горещината се излива върху вас от нажеженото небе. В това тежко положение вие сте призовани да издържите взрива на картечния огън, заострената стомана или избухващия снаряд на врага. Нито сте призован да търпите сам; трябва енергично да стреляте в отговор и енергично да атакувате със собствения си щик. Това е повече от ада, отколкото всичко, за което можете да се сетите.

Уелските стрелци стигат чак до Хилт, само на половин миля под централната крепост, преди да бъдат отблъснати обратно от яростна българска атака. Всеки офицер беше убит или ранен.

След тях дойдоха от 11-и Уелски, които също бяха принудени да се оттеглят от битката. За известно време обаче няколко от окопите на противника, пълни с мъртви или умиращи мъже, останаха в наше притежание.

Трети Уелски батальон беше принесен в жертва в този ужасен ден. 7-ми Южноуелски Граничен смело нахлу в мъглата в битката, докато не се приближи до хълмовете Пискюла и Възела. След това, изведнъж, мъглата се вдигна и те бяха оставени на открито под помитащ и съкрушителен огън. Стопявайки се, докато щурмуваха, група уелсци изтичаха нагоре по склоновете на самата Голяма Корона и паднаха мъртви сред скалите. От целия батальон само един офицер и осемнадесет души останаха живи в края на деня. Цяла нощ, нечути в суматохата на новата бомбардировка, ранени хора плачеха по склоновете на хълмовете или долу в дългите дерета.“⁸⁹

Ето думите на Франк Наш за следващия ден - 19 септември, който бележи съкрушителната победа на защитниците, в който цялата Главна позиция остава в български ръце: „...Ново и също толкова безполезно клане на Дойранските хълмове беше устроено за следващия ден, въпреки тоталния срив на общата схема.

Дойде ред на шотландците – Стрелци, Пушки и Планинци от 77-ма бригада, непоклатими въпреки ужасяващите доказателства за хаос, хукнаха напред сред загиналите уелсци и българи. Артилерията деморализира полка на зуавите отляво. Буря от картечен огън хвърли гърците отдясно в неконтролируемо безредие.

Сражавайки се в лабиринт от вражески препятствия, шотландците бяха унищожени, а фланговете им бяха покосени под ужасния анфиладен огън. Прекрасният батальон от Източен Ланкашир се опита да се придвижи нагоре в подкрепа. 65-а бригада предприема поредната отчаяна атака на Пип Ридж. Разбитите останки на две бригади в момента бяха в отстъпление, оставяйки след себе си повече от половината от тях, убити, ранени или изчезнали.

Вече бяхме понесли 3871 жертви в битката за Дойран. Нашите войски бяха неспособни на по-нататъшни усилия. Ужасно висок процент беше загубен или инвалидизиран. Спечелихме само незначителните руини на град Дойран и куп малки хълмове непосредствено над него, никога не представляващи никаква стойност за врага или силно защитени. Крепостта Голямата Корона беше непоклатима, със смачкани тела на хора и разхвърляни в безпорядък ужасни отломки под нея.

Никой не може да разглежда резултата от операцията като нещо друго освен тактическо поражение. Ако беше изолиран ангажимент, щеше да има всички изгледи за бедствие. Целият план на битката и нейното провеждане са подложени на опустошителна критика; но такива са плановете и провеждането на по-голямата част от битките. (Чеширци, Южноуелсците граничари и Аргилци бяха наградени с Френския Военен Кръст, от своя страна – Кралските Шотландски стрелци загубиха 358, Арджилци - 299 и Шотландските пушки - 228 души).“⁹⁰

На 20 септември разузнаването съобщава на генерал Вазов, че пред него няма противник. Само откъслечни изстрели смущават тишината...

По същото време Съглашението постига печално известния пробив при Добро поле, който в София е разтълкуван като край на българското участие във войната. Ген.-майор Владимир Вазов получава заповед дивизията му организирано да отстъпи. Покруса тежи в спомените му от онези часове: „Новината за пробива… и за необходимостта да напуснем позицията ме съкруши. Нещастна България.“⁹¹

Вазов моли София да настъпи към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Няколко дни по-късно Девета дивизия марширува по улиците на Плевен заедно с 558 английски пленници, взети в плен в последния ден на войната.

Като посещава Дойранската позиция, върховете Дуб, Фурка и Кара тепе, видният съюзнически генерал Франше д’Еспере⁹² възкликва: „Страшна организация. Става ясен неуспехът на англичаните“. Въпреки значителното си превъзходство в сили и средства, противникът успява да овладее само разрушената предна позиция на отбраната. Загубите на 12-ти корпус са 11673 убити и 547 пленници, а на 9-та дивизия са 454 убити, 867 ранени и 1209 пленени и изчезнали, което прави 10% от състава на дивизията.⁹³

Благодарение на Дойранската победа, в подготвяното в Солун споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация. Условията са жестоки. Но делегацията, водена от Андрей Ляпчев, издейства съдбовна клауза: България да не бъде окупирана от своите алчни, бити и отмъстителни балкански съседи. Козът, с който големият български политик от град Ресен постига това, е непоколебимата до последния час отбрана при Дойран. Ген. Владимир Вазов, изключителен военачалник, но и скромен мъж, винаги изтъква преди всичко своите бойци и офицери: „…Единствено на Дойранската победа се дължи, гдето България бе запазена от вражеското нашествие на гърци и сърби, катастрофалните последици, от което нашествие за целостта и дори за съществуването на нашето Отечество не могат да се предвидят. Подвигът на 9-а Плевенска дивизия спаси България от страшно унижение и гибел, спаси нейната чест.“⁹⁴

На преговорите за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци. След подписване на примирието в Солун на 29 септември 1918 г., съглашенски офицери заявяват пред министър Ляпчев, че „ако сме имали още няколко дивизии като Плевенската, друга щяла да бъде участта на България“.⁹⁵

По време на Дойранската епопея се сражават в името на българскатаа национална кауза, за българското име, за да я има България хора от най-различни краища на нашето отечество. Сред тях е и цветът на интелигенцията ни. Дойранската епопея вдъхновява да остават творби писатели и поети, ходожници, композитори и музиканти.

Кореспондентът на дивизията Николай Райнов създава стихотворението „Дъб“ и пише „Книга за царете“, както и няколко глави от „Видения за древна България“. Запазени са и картички от това, рисувани от неговата ръка. На тях са изобразени оръдие на позиция и гробището на загиналите от 4-ти плевенски пехотен полк“ с надпис „Българийо, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях“.

Нежният лирик Николай Лилиев, който по свидетелство на очевидци е плакал като дете при отстъплението на нашите войски при Битоля, посещава Дойранската позиция и публикува в списание „Отечество“ дописката „Нощ под Поленин“ (средновековното име на Дойран): „Хладната лятна вечер бавно догаря и над Поленин спуща морни крила нощ тъмна и зловеща. Езерото тъне в мълчание и неговите сънни нощи бленуват блясъка на първата отразена звезда“. Поетът дава израз на своята преданост към родния край в стихотворението „Към родината“. На Дойранската позиция се сражава подпоручик Сергей Румянцев, който е ранен през есента на 1918. Лично генерал Вазов го поздравява за проявения героизъм. На позицията поетът написва стихотворението „Финал“. 

На Дойранската позиция е и старши подофицер Гео Милев. След като загубва дясното си око, за проявеното мъжество е произведен в офицерски кандидат. На Дойранската позиция той написва 16 стихотворения в проза, обединени под заглавието „При Дойранското езеро“. Позицията е посетена от Антон Страшимиров и Йордан Йовков, които предават своите впечатления в кратки кореспонденции. Страшимиров пише: „Бързай лодкарю, тегли към брега; езерото се запали, то гори в кървави пламъци“.

Александър Морфов и Камен Луков, капелмайстор на дивизията, предизвикват възхищение със своите маршове. Последният композира марша „Балкански чеда“. „Войниците обикват марша и го изпълняват на театралната сцена в тила на позицията. Англичаните поискват нотите му, който им направил силно впечатление и те им били дадени.“⁹⁶ След раняване на Дойранската позиция едната му ръка е трудно подвижна. Тогава създава Церемониалния марш на Българската армия „Весели и в боя“ и Марша на героичния 34-ти пехотен Троянски полк „Троянци“.

Военен художник на дивизията е Цено Тодоров впоследствие рисува живописен портрет на Владимир Вазов, който и днес показваме, когато трябва да представим непобедения генерал. На Дойран идва и проф. Иван Мърквичка, чийто син загива за България през Първата световна война.

Наред със създаденото на изтъкнатите ни творци, чиито имена са гравирани в българското изкуство и култура, много бойци оставят самодейно творчество по време на тези кървави сражения.

„От парчета от гранати, шрапнели и гилзи войниците правят статуетки идр. Войниците от 4-ти Плевенски пехотен полк изработват красив поднос с две чашки и два пръстена от английски снаряди и ги изпращат с „поздравително писмо“ до командващия съглашенските войски на Южния фронт генерал Сарай по случай женитбата му с млада милосърдна сестра.“⁹⁷ 

В София се урежда изложба от самодейни творби на войници. На 17 юли 1917 г. в Градското казино в София е устроен концерт, на който редникът от 58-ми пехотен полк Никола Мустаков изпълнява на цигулка творби от знаменити композитори. На вратата на казиното е поставена английска каска от Дойранския фронт, в която се събират волни пожертвования.

Пети Дунавски пехотен полк, прославил се в отбраната на Дойранската позиция, организира в Будапеща изложба от произведения на войниците.

„В тила на Дойранската позиция войниците правят рала от английските гранати, с тях в затишията от боевете орат нивите.“⁹⁸

Потресаваща е картината на разорението на град Доран, сринат от съюзниците, която е изрисувал Гео Милев със своите характерни „геомилевски метафори“99 в „При Дойран“: „Веднъж тъмната нощ биде внезапно огряна от някакво кърваво полунощно зарево. Небето беше нажежена червена мед, хвърляща кървави отблясъци по околните върхове. Гореше Дойран. Запален от неприятелските гранати. Безбройни пламъци движеха високо своите шумни езици, които повтаряха: „Ний! Ний! Ний!“ Сега градът е съвършено мъртъв. Прилича на куп бели черепи, зеющи с кухи черни очи. И когато един ден изселените днес хора на този град — рибарите — се върнат след дълго и неволно скиталчество в своето родно пепелище — да, пепелище — то ще бъде едно шествие на сърцераздирателно плачущи жени и безсилни мъже. Бяхме!…Беше!… Fuimus Troies, fuit Tria (Бяхме Трима – лат.)! Достойна човешка скръб над всяко запустение. Тя ще бъде и тогаз. Както преди четиридесет години над моето родно пепелище“.¹⁰⁰ 

През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от Първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал-лейтенант Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на британската армия. Посреща я лично лондонският кмет, носител на най-високото благородническо звание. Делегацията ни е обект на специално внимание. По този повод лондонският „Таймс“ пише: „Клубът на ветераните покани на гости генерал Вазов. Предстои запознаване с човека, който през 1918 г. победи по невероятен начин елитния британски корпус при Дойран“.¹⁰¹ Той е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и се веят 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация командващият церемонията фелдмаршал лорд Милн, носител на най-високите британски бойни отличия, победен по време на Дойранската епопея, командва:

„Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“

Бойните знамена на английските части от Първата световна война се свеждат в знак на почит само при преминаването на френската делегация начело с маршалите Максим Вейган, прочел на германците условията за примирие във вагона в Компиен през 1918, и Филип Петен, наричан Лъва от Вердюн заради победата над Кронпринца от 1916, и на българската делегация. А на парада присъстват 38 държави... Покрилият се със слава герой споделя: „Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал сър Ян Хамилтън - командващ английските войски при Галиполи, който ме придружаваше, извика високо: „Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!“¹⁰²

На 1 юни на конгреса в гр. Бъкстън, председателят на Британския легион (и на конгреса) майор Голди се обръща към присъстващите на парада в чест на британската победа през Първата световна война: „Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди офицери, чиито имена са вписани в нашата история“.¹⁰³ Когато българският пълномощен министър в Лондон Симеон Радев изказва благодарност на фелдмаршал Милн за посрещането, лордът отвръща: „Удоволствие е да посрещна българската делегация, макар че ние бяхме неприятели, вие – както и ние – се бихте не само като храбри мъже, но също и като джентълмени“.¹⁰⁴

Година по-късно с изключителна скромност Владимир Вазов описва в „Животописни бележки“ пребиваването си в Лондон: „И при много други случаи аз бях предмет на голямо внимание и почит. Защо? За моята скромна личност ли? Не! В мое лице англичаните даваха заслужена почит към Девета пехотна Плевенска дивизия.“¹⁰⁵

Една българска – наричана „желязната“ дивизия унищожава седем вражески.

На брега на Дойранското езеро има паметник, с който е отдадена почит на 14 000 загинали англичани. В камъка са изсечени следните думи: „Те се сражаваха с храбър и достоен противник!“ Това е признание за проявената храброст, доблест, себеотрицание и жертвоготовност на българските войници.¹⁰⁶ Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии.

„Битката при Дойран илюстрира една от най-големите и блестящи военни операции, водени от българската армия по време на Първата световна война... Беше забравено, че в района на Дойранското езеро се състоя една от най-големите битки на този фронт на Европа и че тя противопостави войските на Антантата (Франция, Англия и Гърция) и съюзника на Германия, България. В продължение на три години българската армия удържа позициите на Дойран.“¹⁰⁷