Първата световна война

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

Конфликтите в човешката история са едни от най-старите проявления на противопоставяне на една група хора на друга. Независимо дали обществата се борят за жизнено пространство или за монопол върху важни икономически източници, винаги се стига до момент на остри противоречия, които неминуемо водят до жесток сблъсък.

Войната се оказва стандартно средство за налагане на доминация над по-слабия или за заграбване на ресурси. Независимо от истинността на това цинично твърдение, лустрото на цивилизоваността, така присъщо на развитите общества, всячески се стреми да оправдае прилагането на насилие за постигане на едни или други стремежи. В хода на човешката история всички обществени организации се опитват да легитимират правото си да налагат власт по един или друг начин. Упражняването на контрол и прилагането на насилие са стандартни методи за постигане на доминация, но употребата им почти винаги се сблъсква с общоприетите морални норми и критерии, определящи „човешкото“ и „цивилизованото“. Моралното легитимиране на всеки един принципно нецивилизован акт се превръща в основна задача на управляващото съсловие. За тази цел в употреба влиза вероятно едно от най-старите средства за влияние върху общественото мнение – пропагандата. Още от най-дълбока древност тя е използвана да формира, променя и канализира обществените нагласи и енергии в посока, желана от управляващите фактори. Световната история изобилства от множество примери за манипулации над масите с намерението да се прокарва определена политика и да се постигат  амбициозни цели. Праволинейната и последователна пропаганда на Марк Порций Катон Стари довежда в крайна сметка до унищожаването на Картаген през 146 г. пр. Хр.¹ Неговите вдъхновени и изпълнени с омраза към стария съперник на Римската република речи залягат в основата на целенасочената кампания, която отрича правото на съществувание на Картаген. Резултатът е пълно опустошение на града и унищожаване на неговата култура – факт, който за дълго време става нарицателен за варварство. Подобни са действията на Цезар по време на Галските войни (58-51 г. пр. Хр.), който нито подбира средства, нито пести усилия по пътя към пълно подчинение на Галия под властта на римския ботуш². Римските пълководци и държавници въобще не са пионери в това дело. Още в полисите на Древна Гърция се полага началото на културното деление на света на „цивилизован“ и „варварски“. Сред оцелелите образци на скулптурното и архитектурно изкуство на Древна Елада и елинистическия свят ясно изпъква визията на елините по отношение на противопоставящия им се свят. Хоплитите са изобразявани като горди мускулести и голи войни, сражаващи се и побеждаващи пъстро облечените варвари (прил. 1). Тази тенденция се запазва и по-късно - по време на Римската империя (прил. 2), която превръща тази пропаганда в своеобразен връх в налагането на абсолютна политическа и културна хегемония, оправдаваща своето господство с емблематичното: „Vae victis!“³. Общото между пропагандата в Елинистическия свят и Древен Рим е нейната посока. Тя има за цел да подчертае културното превъзходство над врага и да оправдае неговото унищожение.

Изцяло нов подход ни предлагат Късната античност и Средновековието. Все по-широкото влияние на монотеистичния култ, формирането и институционализирането на християнството и исляма довеждат до редица количествени и качествени трансформации в използването на пропагандата. Като цяло фокусът е изместен към борбата с „неверника“ и „еретика“, но на практика същността на концепцията за легитимиране и прилагане на насилието срещу врага си остава същата. Пропагандата неизменно е константен инструмент в ръцете на политически и религиозни фактори, който успешно налага и моделира общественото мнение. Използва се системно при нуждата да се оправдае едно или друго действие на властимащите срещу заплашващите ги. Особено ефективна в това отношение е католическата църква, която организира със средствата на религиозната пропаганда множество кръстоносни походи и не един път поставя на колене представители на светската власт, дръзнали да оспорят нейния първостепенен авторитет⁴.

Въпреки че е често прилагано и предпочитано оръжие, до началото на ХХ в., пропагандата не придобива ясно изразени характеристики на институционализиране. Постиженията на техническата революция, разгръщането на потенциала на масовите медии, навлизането на света в серия от задълбочаващи се конфликти в края на ХIХ и началото на ХХ в., довеждат до нов етап на разрастване, масовизиране и институционализиране на пропагандата като основен инструмент за манипулация на общественото мнение. Първите по-сериозни опити за влияние върху колективните нагласи се забелязват в годините около Кримската война (1853 – 1856 г.) в Европа и по времето на Гражданската война (1861 – 1865 г.) в Америка. Тогава на страниците на авторитетните вестници се отделя внимание на събитията от фронта. Особено популярни стават донесенията, придружени с илюстративен материал, който пресъздава бойните действия или движението на войските. В контекста на следването на политическите и военни събития нараства ролята на политическата карикатура, която успява чрез визуалното шаржиране да предава много повече информация от стотици думи, а доста често постига твърде лесно ефекта на осмиване или демонизиране на врага. Въпреки че подобен род дейности се налагат твърдо на страниците на периодичния печат, до началото на ХХ в., те все още нямат визията на целенасочена политика на правителствата, а са по-скоро дейности и потребности, продиктувани от обществения интерес.

Едни от най-популярните по това време средства за визуално въздействие са илюстрираните карти, представящи персонифицирани образи на европейските и световни държави. Едни от първите подобни изображения започват да се разпространяват на страниците на големите европейски ежедневници и илюстрирани списания около Голямата източна криза (1875 – 1878 г.) (прил. 3 и 4). Често тези изображения се използват като огледало на международните отношения и нагласи. Представят доста сполучливо някои общоприети стереотипи, но и често влияят върху възприятието на широката общественост. Като цяло обаче, внушенията, които носят, са предимно хумористични и рядко излизат от рамките на добрия тон. Единственото изключение може да се забележи по отношение на Русия, която винаги е изобразявана с една идея по-остро перо и художнически молив.

Приложение 3

Приложение 4

 

Нещата се променят след избухването на Първата световна война. Тенденцията да се публикуват анимирани карти на Европа се запазва и дори придобива по-голям размах, но ако в началото линията на визуално представяне на страните запазва характеристиките на предходния период (прил. 5), то с ожесточаването на бойните действия, внушенията започват да стават доста по-непосредствени и брутални (прил. 6 и прил. 7).

Приложение 5

Приложение 6

 

В процеса на изобразяването на държавите върху посочените карти се забелязват няколко тенденции. Обикновено се набляга на някои характерни черти или специфики на обектите. Често се използват или налагат клишета. Окарикатуряването на образите е тенденция, която започва да се засилва с всяка следваща година. В повечето германски илюстрирани карти съюзниците от Централните сили са представени като доблестни войни, сражаващи се срещу обграждащите ги  представители на Антантата, обрисувани като наперени французи, сърдити италианци, отпуснати англичани и, разбира се, вечно пияни руснаци. Особено интересна е германската карта от 1914 г., в която много ясно проличава настроението и отношението на пропагандната машина, както и внушението, което тя се опитва да наложи (прил. 7).  Особено впечатление прави възприемането на „малките“ участници в конфликта. Единствено Белгия, Сърбия и Черна Гора не са изобразени с антропоморфни персонификации. Белгия е представена като револвер, държан от германския императорски войник, насочен към стоящия на кораба си британец. Сърбия е нарисувана като прасе, а Черна Гора е изобразена като пчелен кошер.

Приложение 7

 

Особено интересни са две последователни карти от 1915 г., които отразяват не само воюващите страни, но и случващото се в момента на фронта (прил. 8 и 9). В тях се проявява  превърналият се в популярен лозунг израз: „Трима срещу седем“, който впоследствие се превръща в: „Трима срещу осем“ и описва противопоставянето на военните съюзи. В по-ранното изображение може да се проследят действията на Западния фронт, в който германските войски се подготвят за сражение срещу мобилизираната френска република, окарикатурена като крещяща жена, възседнала конче-играчка. На Източния фронт пияният руски мужик е отблъснат от австрийските и германските войски, специално внимание е отделено на генерал Фон Хинденбург, който е изобразен да посича ръцете на Руската империя при Таненберг⁵. На Балканския фронт Сърбия и Черна Гора са визуализирани като непослушни гаменчета,  наказвани от австрийски войник. Изключително интересно е представена ситуацията около зоната на Проливите, където османският войник е държател на ключовете за Черно море, а Босфора и Дарданелите са нарисувани като катинар.

Приложение 8

Приложение 9

 

Следващият календар е изпъстрен с не по-малко събития.  На Западния фронт френската република е с катурнат кон и е наранена сериозно – явно френско-британската контраофанзива не е била успешна. Русия е изблъскана на Източния фронт, а при Проливите  османският султан закусва с кораби на Антантата (Прил. 9). Нов момент е появата на Италия, чийто неуспешен опит за пробив в Австрийските Алпи е предаден със средствата на карикатурата.

За разлика от непосредствения и на моменти доста груб германски подход, в британските медии се прокрадва една идея по-изискано, но не по-малко сатирично изобразяване на събитията и участниците в тях. Сражаващите се на Западния фронт са представени като кучета от типични породи – Австро-Унгария е унгарска хрътка, Германия е дакел, Франция е пудел, а Великобритания е английски булдог (Прил. 10). Изключително интересен е образът на Руската империя, изобразена като голям парен валяк. В британската, по-рядко и в другите съюзнически преси, положителният образ на руския съюзник е свързван или с парен валяк, или с могъща кафява мечка. Този начин на изобразяване създава и оформя цяла отделна поредица сюжетни линии, наложили се във визуалната и вербална пропагандни машини и в двата воюващи лагери. Централните сили обичат да изобразяват себе си като горди орли – модел, без съмнение повлиян от държавните гербове на двете империи. Франция е изобразявана като наперен или проскубан петел, Русия като мечка, а Великобритания като булдог. От своя страна творците на съглашенската пропаганда рисуват австрийския и германския орли доста по-проскубани, България е дългоноса лисица, а Османската империя е представяна винаги като готова за консумация пуйка⁶.

Приложение 10

 

Изключително интересна е една сюжетна линия, наложила се и в двата лагера. Лансирането на идеята за безкористен съюз и взаимна подкрепа, на  щастливо съвместно воюване, братство и разбирателство между съюзниците, заема една значителна ниша в пропагандата, предназначена за „вътрешна“ употреба. В страните от Централните сили се налага цяла серия от картички с изображения на деца или млади момичета, облечени с националните униформи на съюзните страни. Подобна тенденция се забелязва в празничните картички по повод Великден и Коледа. В тези материали, редом с типичните великденски яйца, коледни венци и празнични свещи се поставят националните знамена на съвоюващите страни, преплетени сякаш в едно.

Особено впечатление правят цяла серия от картички, на които са изобразени владетелите или водещите политически и военни ръководители на Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България. Присъствието на националните символи е задължително, а внушението е в една единствена посока – да вдъхне национална гордост и убеденост в правотата на каузата, за която воюва родното правителство.

Антантата не изостава в опитите си да придаде правота на националната кауза. Вестниците, плакатите, листовките и дори етикетите на стоките в магазините са изпълнени с войнствени призиви и апели да се подпомогне правителството в борбата му с врага. Особено популярни са постерите, които призовават за волни пожертвувания в полза на държавния бюджет. Навсякъде, без изключения, гражданите се призовават да подпомогнат военните разходи. Особено активно този вид пропагандна дейност се развива в Русия, където подобен род апели се публикуват самостоятелно, но и много често присъстват в рекламните афиши на различни концертни, театрални и циркови представления (Прил. 11).

Сред стотиците, призоваващи за волни пожертвувания пропагандни материали, постепенно започва да се очертава нова линия на плакати, която е насочена към набавянето на доброволци. Постепенно тя набира скорост и на практика се отделя като съвсем ново направление в пропагандната машина. Плакатите и листовките са разнообразни и в големи количества. Тяхната цел са младежите в мобилизационна възраст, като за привличането им не се жалят идейни ресурси. Една от най-честите сюжетни линии на този род материали е облечена в униформа девойка, която призовава младежите да се запишат доброволци в армията или във флота. Особено впечатляващ е плакатът, на който момиче във флотска униформа възкликва: „Еххх, да можех да съм мъж, за да се запиша във военноморския флот“ (Прил 12). Така впечатляваща е и картината на британско семейство, изпращащо бащата на фронта с надпис: „Жените на Британия казват: Върви!“ (Прил 13). Върхът на този род пропагандни материали е превърналия се в емблема лорд Китчънър, който сочи зрителя с пръст и заявява недвусмислено: „Британската армия те иска!“ (Прил. 14). Именно това изображение се превръща в иконична основа на цяла серия от подобни графични образи без разлика на пол и национална принадлежност, които призовават, заставят, заповядват на зрителя да отдаде всичко свое в името на Родината и победата.

Този тип пропагандни плакати придобива най-голяма популярност в САЩ и Великобритания, за разлика от Франция и Русия, където е по-малко познат, както и в страните от Централните сили, където е почти неизвестен. Това се дължи на факта, че в различните държави е наложена различна система за набиране на въоръжени сили. Докато в Германия, България, Русия и Австро-Унгария господства наборния принцип и задължителната военна служба, то в САЩ и Великобритания, поне в началото на ангажирането им във войната, набирането на военнослужещи е на доброволен и професионален принцип. Ето защо и това направление от военната пропаганда намира доста по-широко приложение именно в тези страни.

Интересен нюанс от военната пропаганда е фокусирането върху малките съюзнически държави. С напредването на бойните действия през 1914 и най-вече в края на 1915 г., особено популярна линия на пропагандно въздействие във Франция и Великобритания се оформя около Белгия и Сърбия. По отношение на Белгия британската преса е изключително чувствителна и не пропуска момент да изрази подкрепата си за смело борещите се за независимост белгийци. Именно нарушаването на белгийския неутралитет се превръща в повод за намеса на Великобритания във войната. Военните престъпления, които германската армия извършва в белгийските градчета и села, стават повод за особено остра пропагандна атака на страниците на всички британски ежедневници. Осъждането на реални и предполагаеми зверства, извършени от германските военни, се превръща в един от основните мотиви в пропагандната кампания срещу Германия и Централните сили. Постепенно се налага образът на малката и героично отбраняваща се Белгия, брутално изнасилвана от тевтонския звяр. Според пропагандните внушения, мисията да се защити Белгия от германското варварство е въпрос на цивилизационен избор (Прил. 15). Засилването на това внушение има за цел мобилизирането на общественото мнение и едновременно с това - демонизирането на противника. На страниците на сатиричното списание „Пънч“ тази линия е застъпена особено силно. Ползвайки се от услугите на надарени карикатуристи, редакторите на списанието успешно успяват да изработят и наложат цялостен модел от клиширани внушения не само за Германия и немския милитаризъм, но и за нейните съюзници България и Османската империя. В една особено показателна графика владетелите на Османската и Германската империи са изобразени в компанията на цар Фердинанд Български, застанали с кървави ножове над труповете на арменски и белгийски жени. Лицата им са съзнателно пресъздадени с изкривени черти, стоящи на тънката граница между човешкото и сатанинското (Прил. 16). Посланието е ясно. Внушението е постигнато.

Особено популярна линия на пропагандна подкрепа е кампанията, която се разгръща във Франция и Великобритания в полза на Сърбия. Тук заслужава да се направи вметката, че Русия винаги държи „патента“ на основен защитник на малката и смела Сърбия. Дори и в съглашенската преса северната империя е представяна като неизменен другар на Белград. След краха на сръбската съпротива в края на 1915 г. и практическото унищожаване на сръбската държавност от страна на Централните сили, в съглашенския лагер се разгръща мащабна кампания за набиране на средства в помощ на оттеглилите се на о. Корфу остатъци от разбитата сръбска армия. Комплектуването и връщането на бойното поле на сърбите се превръща в изключително важна кауза. Няколко са целите, които се преследват от пропагандния апарат. На първо място изхвърлянето на Сърбия от военния конфликт до голяма степен би обезсмислило неговото продължаване. Повече от ясно е, че Голямата война далеч не изчерпва причините за избухването си със Сараевския атентат. Но в по-голяма или по-малка степен Сърбия с нейните явни и прикрити действия и аспирации се явява един от подбудителите на Първата световна война. Следователно нейното изваждане от военния конфликт би лишило подкрепящите я страни от един сравнително убедителен аргумент за смазване на нейните съперници. Ето защо оставането на Сърбия във войната, макар и изцяло загубила територията си, с разбита войска и изгонени крал и правителство, се превръща в една от най-важните задачи за пропагандните машини на Антантата. На страниците на периодичните издания, на обществени събития, на балове и представления, се издига лозунгът за оказване на финансова и военна помощ на доблестната Сърбия. Митът за Косово поле излиза отново на дневен ред с излъскан имидж и ясна препратка към героичната съпротива и трагичната съдба на сръбското войнство (Прил 17). Особено популярен става мотивът с прочутото „забиване на нож в гърба“, което съзнателно и манипулативно се поставя като петно върху България през есента на 1915 г. (Прил. 18). Тази сцена се превръща в матрица за цяла поредица интерпретации, където Сърбия е представена като героично отбраняващ се срещу немци и австрийци войн, подло нападнат в гръб от българин с чертите на цар Фердинанд. Особено внимание трябва да се обърне на облеклото на българския персонаж. В ръцете си вероломният нападател държи офицерски шинел, но всъщност е облечен с комитско облекло. Препратката към революционното движение на българите в Македония е повече от ясна. Още по-голям интерес представлява дясната част на карикатурата. В оригиналния й вариант от октомври 1915 г., вдясно от сцената със забиването на ножа в гърба на сръбския войник, присъства още един персонаж, облечен в гръцка народна носия, държащ пълна кесия с пари и стъпил върху договора за съюз между Сърбия и Гърция. Също като българския персонаж, този носи чертите на гръцкия крал Константин, който заедно с кръга от доверени лица около него упорито следва прогерманска политика и отказва да изпълни задълженията по договора си за съюз със Сърбия. Разбира се в последващите събития този любопитен образ отпада от общата картина, което достатъчно показателно говори за ролята и внушенията на пропагандата.

Със задълбочаването на конфликта и затягането на военните действия, правителствата на воюващите страни започват все по-често и по-охотно да се възползват от услугите на пропагандния апарат. Внушенията от пропагандните плакати стават все по-силни и все по-често излизат извън границите на нормалното. Врагът вече е не само осмиван и подценяван. Сега основната задача е не да се посочат и осмеят недостатъците му, а да се хиперболизират с цел да се демонизира неговият образ. Пропагандата вече не търси хумора, а набляга на омразата. Врагът трябва да бъде смазан, стъпкан и унищожен. Той не се числи към цивилизацията, дори не принадлежи на нормалния човешки вид. Ето защо неговото унищожение е не само необходимо, но и единствено приемливото решение в хода на все повече заплитащия се глобален конфликт. Нуждата от крайна мобилизация на всички икономически, военни и демографски ресурси диктува изоставянето на всякакви морални задръжки, които в една различна ситуация не биха допуснали подобно изопачаване на действителността.

Държавните институции на воюващите страни вече ясно  разбират и възприемат силата на пропагандата. В хода на една огромна по мащабите си война, изискваща мобилизирането до краен предел на всички национални ресурси, те пристъпват към изграждането на добре организиран, масов и контролиран от тях пропаганден апарат. Като един от най-добрите примери за това може да се посочи Великобритания. Именно там играта с обществените нагласи от страна на масовите медии има най-стабилни традиции. Появата и развитието на организираната и доминирана от държавата военна пропаганда се осъществява от „Бюро за военната пропаганда“, което е подчинено на външното министерство. Основната задача на тази институция е да поддържа авторитета на правителството и войската. За целта е наложен контрол върху всичко, което може да повлияе върху общественото мнение – кино, литература, медии и др. Водещите всекидневници са задължени да публикуват пропагандни материали, илюстриращи доблестните британска и съюзнически армии. Особено внимание се отделя на реалните и въображаеми военни престъпления на германците. Германия, често в образа на император Вилхелм II, е изобразявана като безумен, жаден за кръв варварин, който извършва нечувани престъпления срещу човечеството и цивилизацията.

Пропагандата се превръща в изключително важен инструмент за упражняване на влияние върху общественото мнение и за легитимиране на действията на националните правителства в условията на тежък военен конфликт, изсмукващ жизнените сили на всяка една държава, замесена в него. Жизнено важно е той да бъде под безусловния монопол на правителството, което преследва няколко цели с неговото използване:

1. Легитимиране на държавната кауза пред обществото:

а) на Германия – борба за преразпределяне на колониите.
б) на Австро-Унгария – да накаже вероломните сърби и да завоюва нови позиции в Европа.
в) на Великобритания – да запази доминиращата си роля в световната политика.
г) на Франция – да отмъсти на Германия за позора от 1871 г.
д) на Русия – да защити славянството в лицето на нападнатата Сърбия и да остане обединителен център на славянството.
е) на България – да постигне националното си обединение
и т.н.

2. Набиране на доброволци за военните действия.

3. Набиране на средства за нуждите на войната.

4. Демонизиране на врага.

Разглеждането на различните типове визуална пропаганда, използвани по време на Голямата война, е широкообхватна тема, която в никакъв случай не може да се изчерпи в рамките на ограниченията на една обикновена научна статия. Цялостното изследване на проблема би представлявало един изключително интересен опит за анализ на едно политическо средство, влизащо в тежък конфликт с принципите за обективност на историята, но в същото време прилагано с голяма охота от воюващите страни, което на практика успява да наложи и утвърди редица стереотипи и клишета в иначе претендиращата за абсолютна истинност съвременна историческа наука. Ето защо едно по-цялостно и задълбочено изследване на тази тематика би дало възможност не само да се разбере посочения проблем, но и да се намерят пътища за разрешаването му. В заключение можем да разгледаме още един пример за това как се възприема и какво всъщност представлява пропагандата през погледа на карикатуриста Том Гулд – две огледални страни на едно криво огледало. (Прил. 19)

Приложение 19

 

¹Плутарх; „Катон Стари“, 27, 1;
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A2008.01.0087%3Achapter%3D27%3Asection%3D1/12.11.2018 г.; 13:59 ч./.
²Gilliver, Kate. Caesar's Gallic Wars 58-50 BC. London: Osprey Publishing, 2002.
³Ливий; книга V, 5.38; http://mcadams.posc.mu.edu/txt/ah/Livy/Livy05.html /12.11.2018 г; 14:36 ч. /.
⁴Виж „Борба за инвеститура“ - https://www.britannica.com/event/Investiture-Controversy.
⁵В края на лятото на 1914 г., при Таненберг Русия претърпява значително поражение, което връща инициативата на Източния фронт в ръцете на Централните сили.
⁶https://punch.photoshelter.com/image?&_bqG=8&_bqH=eJxtT11LwzAU_TXrczuIY4M8ZMl1XG0TyUdZfblsMnSrOJjzQX.9uWVo0QVycj5yEu7WVfX0cV3h13Hf9jdRiON6VlJfzZtFNZ8uqrLknRHJBC3PH6d.91kgBaMiTMSyaSbCyJFhDBvGjKwuLzb5zDb8rcL_Klyvaozd8FnMMRPtko2.IwyOpfMINmfoLEsM5KEGFcBc5MNYB.ej9MreF8NwpKyR58xTAE9oZOLBD3eHvfDbt1d8zlGLPiZVk1qB1R1fKkgvCfPDuXqh6Yf621_aMFU6yvfd5vT0UrRDezWgZvwGytxxJg--&GI_ID=;30.11.2018 г.; 15:00 часа.

 

Източници и литература:

1. Gilliver, Kate. Caesar's Gallic Wars 58-50 BC. London: Osprey Publishing, 2002.
2. Ливий; книга V, 5.38; http://mcadams.posc.mu.edu/txt/ah/Livy/Livy05.html /12.11.2018 г; 14:36 ч./.
3. Плутарх; „Катон Стари“, 27, 1; http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A2008.01.0087%3Achapter%3D27%3Asection%3D1 /12.11.2018 г.; 13:59 ч./.
4. https://www.britannica.com/event/Investiture-Controversy.
5. https://bulgarianhistory.org/balgarskata-voenna-propaganda/.
6. https://clubbalcanica.wordpress.com .
7. Пропагандата като ефективен елемент от военната стратегия; Боян Кутевски; http://luboslovie.bg/2016/06/24/.
8. Карикатури от вестник Пънч: https://punch.photoshelter.com/gallery/WW1-Cartoons-The-Great-War/G0000dASULVAdiAI/.