От десетилетия Кипърският въпрос1 е основен фактор за напрежение в Източното Средиземноморие. Още от средата на миналия век Организацията на обединените нации (ООН) активно се ангажира с посредничество между двете общности на остров Кипър, Гърция и Турция за постигане на взаимноприемливо споразумение. Мироопазващата мисия на ООН в Кипър е най-дълго продължилата за организацията до момента2.
Настоящата статия има за цел да представи основни моменти от спора между кипърските гърци и кипърските турци, в момент, когато ,,на масата“ на преговорите е поставен планът на Кофи Анан за разрешаване на Кипърския въпрос. Отношението на трети страни към предложения проект излиза извън рамките на настоящото изследване и заслужава да бъде обект на специфично и по-детайлно проучване, поради неговата значимост за изхода на събитията. В българската историография Планът ,,Анан“ остава все още непроучен въпреки достатъчната му времева отдалеченост и важност за региона3.
Политическите отношения между Народна република България и Съюзна федеративна република Югославия носят тежестта на сложно историческо наследство. Идеологическите и политическите разногласия между тях са толкова силни, че възпрепятстват приятелските междусъседски отношения. Съществена роля за подобряване на контактите изиграва устното споразумение между първия секретар на ЦК на БКП и Председател на Министерски съвет, Тодор Живков, и председателя на СФРЮ и Съюза на югославските комунисти, Йосип Броз Тито, чието изпълнение те потвърждават за последно през 1967 г.1 То се състои във взаимно съгласие двете страни да не поставят на преден план спорните въпроси, за да се създаде благоприятна атмосфера за подобряване на контактите в области от взаимен интерес и тези въпроси да не се превръщат в предмет на публична дискусия2. Това споразумение основно се отнася до конфликта между НРБ и СФРЮ по македонския въпрос, по който и двете страни виждат в становищата на другата териториални аспирации, с което се подкопава основният стълб на добросъседските отношения – уважаването на териториалната цялост и суверенитет на съседната държава.
Не чак толкова отдавна, на 27 април 2014 г. от Папа Франциск за светци са канонизирани двама бивши папи — Йоан XXIII и Йоан Павел II. Преди това от Средновековието до наши дни само двама папи са били беатифицирани. На 27 април техният брой се удвоява. Двамата „нови светци” Йоан XXIII и Йоан Павел II са най-бележитите папи на двадесети век и едни от най-изтъкнатите в цялата история на християнството поради реформите, които те извършиха за Католическата църква, които имат фундаментално значение не само за него, но и за световния мир. За милиони католици тези свети водачи са знаменити духовни пастири. За милиони некатолици са морални авторитети и посланици на мира. Те са и най-близки до България, повече отколкото всеки друг техен предшественик. Йоан XXIII още като папски нунций пребивава у нас близо десет години и е духовно свързан с народа ни чак до края на дните си, поради което е наричан „Българският папа”. Йоан Павел II пък остава в историята като първия папа, посетил България. Единият е свързан с нашата страна главно със своя живот преди да бъде интронизиран, а другият - със своя понтификат.
_(22982228206).jpg){kind=link}
