„Г-н Президент, нека бъдем реалисти. Съветската преса не казва нито дума срещу нас. Ако ние сме Израел... то бездействието от тяхна страна е неприемливо.“1 – с тези думи Кисинджър обяснява на Никсън съветската реакция на конфликта между Израел и арабските сили от 1973 г. в началото на октомври. Налагането на мир в региона е цел номер едно и за двете суперсили, респективно САЩ и СССР. По думите на Кисинджър, е най-добре, ако във войната няма победител. Самият Ричард Никсън твърди, че Йом Кипур е най-сложният конфликт за периода след Кубинската ракетна криза.
„Третират ме като диктатор. Но виждали са някога диктатор на балотаж?“ Това е една от т.нар. „малки фрази“ на Дьо Гол, които неизменно намират място във всички сборници от негови цитати“1. Тя бележи много важен етап не само от собствения му път, но и в историята на френската държавност като цяло. На президентските избори през 1965 г. за пръв път гражданите на Републиката получават правото да изразят волята си кого ще натоварят с отговорността да бъде техен държавен глава на преки общи избори. През 1965 г. много неща се случват за пръв път. Кампанията от тази година бележи обрат в отношенията между политиците и малкия екран. От една страна причина за това е забележителното нарастване на телевизионния парк. Далечен спомен са 700 000-те приемника (или само 7% от домакинствата) от 1958 - годината, в която Дьо Гол се завръща на „трона“ и за пръв път се обръща към французите по синия екран, четейки речите с дебели очила (впрочем, по съвет на медийните му консултанти, те са свалени). Седем години по-късно 20 000 000 жители на Хекзагона (или над 41% от домакинствата, а според други данни - дори 45,7%) имат вече 6,5 милиона телевизора.2 Така видимо се подчертава значимостта на телевизионните изяви на политическите играчи. От друга страна благодарение на президента са въведени ясни правила за провеждане на кампанията, които гарантират спазването на принципа на равенство между кандидатите (декрет от 14 март 1964 г.). Не еднократно Дьо Гол е бил наричан „диктатор“. Но какъв е този диктатор, който не само се явява на балотаж, но и осигурява еднакви условия за политическа изява, както за кандидатите на властимащите така и на опозицията. За пръв път всеки от тях разполага с едни и същи възможности да излага своите позиции с еднакъв брой часове (по два часа) в най-гледаното време, разделени на по седем изяви от 19 ноември до 3 декември 1965 г., два дни преди първия тур. В резултат на това изборът на един или друг конкурент се влияе от броя на собствениците на приемници. Нагласите се променят и под прякото въздействие на всяка отделна изява. Всичко това превръща телевизията в едно от най-важните средства за печелене на гласове. Президентските избори от 1965 г. са първите, поставени на сцената на телевизията. Кампанията по американски образец на кандидата Жан Льоканюе въвежда във Франция политическия маркетинг. Голям напредък бележат сондажите на общественото мнение. Жюлиен Безансон по „Европа 1“ и Френският институт за общественото мнение (ИФОП), благодарение на техниката на електоралната „вилица“ обявяват няколко часа преди другите медии поставянето на балотаж на Генерала. Това е първото използване на „вилицата“ в Европа, метод за сондаж, внесен от Съединените щати.3 Предаванията от официалната кампания предизвикват толкова широк отзвук у французите, че в някои театрални зали завесите се вдигат по-късно от обичайното в тяхна полза и дори се инсталират приемници. Например, такъв е случаят с театър Едуард VII или в театър Дьо ла Мишодиер в Париж. Влиятелният всекидневник „Льо Монд“ сочи, че първият наемодател на телевизори в Париж е дал под наем с 65% повече от обичайното. Предаванията се излъчват при откриването на някои митинги. Печатът преписва и анализира пространно изявите на всеки кандидат.
Когато в ранната вечер на 26 октомври 2002 г. на 94-годишна възраст умира генерал Жак Масю, редица световни вестници като „Льо Монд“, „Льо Фигаро“, „Льо Поан“, „Гардиан“ и други отпечатват некролози. В тях той е наречен „един от най-известните военни на съвременна Франция“1, „старият войник на голизма“2, а „името му, станало синоним на честност и свободомислие, ще се свърже с военната и ще остане свързано със следвоенната история: с епохата на Втора бронирана дивизия, с Индокитай, с Алжир.“3
Във френската съвременна история има една личност, която със сигурност не би могла да се пропусне. И това е съветникът и координаторът по разузнаването, контраразузнаването и полициите Константин Константинович Мелник-младши. Той е човек с действително необичайна съдба. Син на руски емигрант, офицер от царската армия, пагоните на когото пази като семейна реликва в своята скромна парижка квартира, той се оказва при президента Дьо Гол като фактически ръководител на френските специални служби и извоюва безпрекословното му доверие, нещо извънредно трудно за Генерала.
Charles de Gaulle is one of the few who has the strength not to admit defeat, to look into the future and see in the fragmented France of that time tomorrow a great force, and in the destroyed army one of the victorious armies. He is a man who gives to the French, humiliated by the catastrophe, insulted by the allies, disarmed by his cowardice or adaptation, the self-esteem of the fighters. After Liberation, he became chief of the government from 1944-1946. The General laid the foundation for a new life in all directions. His name is associated with the creation of the Fifth Republic in 1958. The politics of the General resulted in the solution of the Algerian problem, decolonization, the construction of an independent foreign policy of untied hands, as a result of which the country withdraws from the NATO military organization and demands that the United States raise its bases from the territory of France. He owns the notorious copy of "on a united Europe from the Atlantic to the Urals" and the policy of mutual understanding with Eastern Europe at the height of the Cold War.
Мотото на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура или съкратено, ЮНЕСКО, учредена 16 ноември 1945 г., е че „мирът e създаден не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството“. България става неин член през 1956 г. Напълно оправдано е да се каже, че културата е посланик на мира, защото тя преодолява дори и най-дълбоките граници, дава възможност да се преодолеят различията. Благодарение именно на нея в годините на най-свирепо разделение на света от непроницаемата Желязна завеса непозната България получава възможност да представи своите най-високи достижения още от древността до съвременността и то не къде да е, а в една от страните, чието име – Франция, означава марка за висша култура, изкуство и образование, и към която нашата интелигенция още преди Освобождението се е стремила, и от която е черпила опит и пример.
От десетилетия Кипърският въпрос1 е основен фактор за напрежение в Източното Средиземноморие. Още от средата на миналия век Организацията на обединените нации (ООН) активно се ангажира с посредничество между двете общности на остров Кипър, Гърция и Турция за постигане на взаимноприемливо споразумение. Мироопазващата мисия на ООН в Кипър е най-дълго продължилата за организацията до момента2.
Политическите отношения между Народна република България и Съюзна федеративна република Югославия носят тежестта на сложно историческо наследство. Идеологическите и политическите разногласия между тях са толкова силни, че възпрепятстват приятелските междусъседски отношения. Съществена роля за подобряване на контактите изиграва устното споразумение между първия секретар на ЦК на БКП и Председател на Министерски съвет, Тодор Живков, и председателя на СФРЮ и Съюза на югославските комунисти, Йосип Броз Тито, чието изпълнение те потвърждават за последно през 1967 г.1 То се състои във взаимно съгласие двете страни да не поставят на преден план спорните въпроси, за да се създаде благоприятна атмосфера за подобряване на контактите в области от взаимен интерес и тези въпроси да не се превръщат в предмет на публична дискусия2. Това споразумение основно се отнася до конфликта между НРБ и СФРЮ по македонския въпрос, по който и двете страни виждат в становищата на другата териториални аспирации, с което се подкопава основният стълб на добросъседските отношения – уважаването на териториалната цялост и суверенитет на съседната държава.
Не чак толкова отдавна, на 27 април 2014 г. от Папа Франциск за светци са канонизирани двама бивши папи — Йоан XXIII и Йоан Павел II. Преди това от Средновековието до наши дни само двама папи са били беатифицирани. На 27 април техният брой се удвоява. Двамата „нови светци” Йоан XXIII и Йоан Павел II са най-бележитите папи на двадесети век и едни от най-изтъкнатите в цялата история на християнството поради реформите, които те извършиха за Католическата църква, които имат фундаментално значение не само за него, но и за световния мир. За милиони католици тези свети водачи са знаменити духовни пастири. За милиони некатолици са морални авторитети и посланици на мира. Те са и най-близки до България, повече отколкото всеки друг техен предшественик. Йоан XXIII още като папски нунций пребивава у нас близо десет години и е духовно свързан с народа ни чак до края на дните си, поради което е наричан „Българският папа”. Йоан Павел II пък остава в историята като първия папа, посетил България. Единият е свързан с нашата страна главно със своя живот преди да бъде интронизиран, а другият - със своя понтификат.
