Съвременна история

Националното и европейското във вижданията на Дьо Гол (1958-1969)

Написана от Христо Милков
Посещения: 217

 

45.de gaulle nato 11Charles de Gaulle is one of the few who has the strength not to admit defeat, to look into the future and see in the fragmented France of that time tomorrow a great force, and in the destroyed army one of the victorious armies. He is a man who gives to the French, humiliated by the catastrophe, insulted by the allies, disarmed by his cowardice or adaptation, the self-esteem of the fighters. After Liberation, he became chief of the government from 1944-1946. The General laid the foundation for a new life in all directions. His name is associated with the creation of the Fifth Republic in 1958. The politics of the General resulted in the solution of the Algerian problem, decolonization, the construction of an independent foreign policy of untied hands, as a result of which the country withdraws from the NATO military organization and demands that the United States raise its bases from the territory of France. He owns the notorious copy of "on a united Europe from the Atlantic to the Urals" and the policy of mutual understanding with Eastern Europe at the height of the Cold War.


Трудно е да се пише за схващанията на Генерала. От една страна, въпреки огромните количества публикувани източници и научна литература за него, далеч не всички документи са излезли на бял свят и не всички въпроси са осветени. От друга страна, много от съвременниците му са живи, включително съратници и противници, както и командващите Организацията на тайната армия, които още таят омраза към него. Всеки е запазил гледната си точка, смята я за най-правилната, все още твърди, че това е бил най-„френският“ път във Франция.

Голяма трудност представлява разчитането на намеренията на Дьо Гол, това, което казва, това, което хората долавят в думите, и то различните групи, и това, което става като резултат. Неслучайно използвах изследванията на Френския институт за обществено мнение, за да представя оценката, която обществеността дава на позициите на Генерала и на постигнатото от него.

Така формулираната тема, въпреки че разглежда периода от повторното идване на власт на Дьо Гол през 1958 г. до повторната му доброволна оставка, трябва да бъде изведена още от времето на Втората световна война, Временното правителство на Френската република и Бразавилския манифест от 1944 г. Само така тя може да бъде разбрана и възгледите на Шарл дьо Гол най-точно представени в развитие.

Морис Шуман казва: „Болшинството от французите, привърженици на идеята на изчакването, мислеха през 1944 г. така, както мислех аз през 1940 г. Посрещайки най-сетне генерал Дьо Гол, те дори не изпитваха чувството, че сами противоречат на илюзиите и поведението, които бяха имали по-рано. Няма да забравя думите на моята хазяйка, с която се срещнах в освободен Париж. Тя ми каза: „Утре ще отида да приветствам генерал Дьо Гол. Изглежда, че ще бъде на Шан-з-Елизе. Трябва да ти кажа, че когато Петен минаваше, аз отидох да видя и него. Исках да видя униформа на истински френски маршал“. Звучи малко глупаво, но всъщност е много вълнуващо.“1

Прав е говорителят на Генерала в „Свободна Франция“: униформата е белег на национална идентичност, а и Петен, и Дьо Гол са с униформи. Независимо кой минава по Шан-з-Елизе, той символизира френската нация и нейната армия.

На 26 август 1944 г. със заповед на Дьо Гол съюзническите и френските власти получават нареждане да предприемат всички необходими действия за осигуряване на незабавното придвижване към Париж на членовете на правителството. От една страна главнокомандващият съюзническите войски армейски генерал Айзенхауер смята завръщането им за преждевременно и няма намерение да го улеснява. От друга — министрите от Временното правителство на Френската република бързат за столицата, защото знаят, че Генералът се готви да състави нов кабинет с много участници от Вътрешната съпротива, с което поставя под съмнение редица постове. Въпреки всичко те пристигат на 3 септември.

Дьо Гол се сблъсква с лични и противоречиви амбиции, които смята да насочи в три посоки: избягване на гражданска война и запазване на мира във Франция, съставяне на правителство на националното единство, участие на страната в победата.

Като демократ, управляващ в демократична държава, Генералът възнамерява да възстанови свободата на словото. Ето защо всички нелегални вестници започват да излизат напълно свободно.

Голяма грижа на Дьо Гол е да се възстанови ролята на съдилищата и да се обезпечи чистотата на правосъдието. Това е сложна задача. В едно трудно поддаващо се на контрол освободително движение всичко поражда опасения: и личните отмъщения, и крайните действия спрямо хора, които не са били непременно предатели.

„Човекът от 18 юни“ става въплъщение на Франция. Той носи в себе си законността на възстановената власт. От Марсилия до Лил, от Нанси до Кан, Генералът посещава една след друга освободените области. Навсякъде са назначени републикански комисари. За него това е първостепенен въпрос.

На 23 октомври 1944 г. Рузвелт най-сетне официално признава Временното правителство на Френската република. Същия ден това правят Съветският съюз и Великобритания, малко по-късно — и останалият свят.

На 11 февруари 1945 г. в Крим завършва Ялтенската конференция — поредната конференция на Тримата големи без Дьо Гол. На нея се узаконяват границите на бъдеща Европа. По това време руснаците са на 60 км от Берлин, а Сталин заявява, че в освободените земи на Източна Европа ще се проведат свободни и демократични избори с участието на всички партии, стига да не са нацистки.

За Генерала Ялта е едновременно унижение и въпреки всичко — успех. Той не е поканен да присъства, когато се обсъжда бъдещето на Европа. Всъщност най-антифренски се изказват руснаците. Но заедно с това той постига две неща, сериозно подпомогнат от Чърчил. Първо, получава окупационна зона в Германия, която ще бъде отделена от английската и американската зона, тъй като руснаците не желаят да отделят територии от своята. Второ — френските окупационни власти ще осъществяват контрол в зоната си под общото ръководство на Контролния съвет (за представянето на специална окупационна зона на Франция в Германия). Дьо Гол казва: „Беше време за тази война, когато сред маршируващите войници светът долавяше далечната стъпка на французите. Сега ние водим редом с другите големите битки на Европа.“2

Когато светът „едва е долавял далечната стъпка на французите“, сред тези, които още са държали фронта, е бил Генералът. И в най-черните дни на разгрома през 1940 г. в битките при Лаон и Абвил показват воля за борба до последно, независимо от ограничените средства. Дьо Гол е Отрицателят на унижението от Рьотонд от 24 юни 1940 г. Генерал-фелдмаршал Вилхем Кайтел на среща на представителите на воюващите страни на 8 май 1945 г. за подписването на примирие, което слага край на военните действия в Европа вижда срещу себе си един френски главнокомандващ, генерал Жан-Мари Латр дьо Тасини, наред с американеца генерал Карл Спаатс, англичанина маршал Артър Тедър и руснака маршал Георгий К. Жуков. Кайтел, който подписва от името на Германия, е изненадан: „Какво, французите!? Това е върхът на всичко!“3 Така с това възклицание той затвърждава петте години борба на Дьо Гол рамо до рамо със съюзниците и участието на Франция в победата.

В момента на капитулацията на Германия Обединените нации се събират в Сан Франциско, за да изработят Харта, която определя правата и задълженията на всеки. „Незабравима вечер на 7 май 1945 г., разказва член на френската делегация. Очакват ръководителя. Той му казва: „Победихме. Накарахме конференцията да приеме Франция да бъде разгледана като страна победителка, т.е. тя да има същия статут като Великобритания, Китай, Съветския съюз и Съединените щати. От тази вечер четирите големи стават пет. Франция ще има постоянно място в Съвета за сигурност и ще се ползва с право на вето като другите големи. Френският език, заедно с английския, ще бъде официален език на ООН. По този начин за 24 часа на конференцията в Сан Франциско Франция отново се издига до равнището на световна сила.“4

„Безумният от Париж“ печели. Това са заветните му национални цели. Величието на страната не е забравено в дни на най-тежко поражение. Именно това поддържа увереността му в победата. Вярата в предопределението на Франция, в нейната световна мисия никога не напуска Дьо Гол, нито пък вярата в собствената му предопределеност.

Едно от основните усилия на Генерала е да възстанови държавната власт. Това е изключително трудно, защото съобщенията практически са прекъснати, телефонните връзки липсват, местните власти функционират без законната йерархия да има необходимите средства, за да се налага. „Освен това предприетото от Комунистическата партия върху многобройните органи на Съпротивата рискува да натежи върху авторитета на върховната администрация и дори да спъне действията на централната власт. Не съществува никакъв шанс за това един ден новите йерархии, които се установяват без сблъсък, нито пък тези на ужасните конфронтации на Съпротивата да не се усетят след тях. Дьо Гол го знаеше. Както знаеше също така и за усилието на отговорните комунисти да се разпростре тяхното влияние на всички равнища на Вътрешната съпротива...“5

Много скоро съпротивата на комунистическото надмощие се свързва с намерението на Дьо Гол да възстанови нормалната държавна власт. Тя се консолидира много по-бързо, без да тегне заплахата от хаоса от август и септември 1944 г., както и парализата на комуникациите. „Инстинктивното движение насочваше французите към възстановяване на държавния апарат, който от 60 години Републиката им бе направила близък и чийто произход бе още по-далечен. Навсякъде шефовете на служби се стараеха да се поставят на разположение заповедите на новите префекти и подпрефекти. Почти навсякъде отстранените чиновници доброволно съобщават на своите наследници информацията си и възгледите си. Една забележителна подробност — бившите префекти предлагат на тези, които ги наследяват униформите си или последните се обръщат към тях с искане за това.“6 Дори и тези, които не приемат с отворено сърце новата централна власт и административния ред, не могат открито да се противопоставят на целите, които Генералът, неговите министри и чиновници прогласяват: продължаването на войната, чистка, възстановяване на страната, свикване на избори. Тогава по никой от тези принципи няма разпределение.

На 28 октомври 1944 г. правителството нарежда да се разпуснат патриотичните милиции, тъй като повече няма оправдание за тяхното действие в освободените територии и в сраженията, продължавани на Изток или срещу германската флота в Атлантика и те са интегрирани в класическите сили. „Нито протестите на Комунистическата партия, нито на Националния фронт, които контролират почти всички, нито злобният подтик, гласуван от Националния съвет на Съпротивата, нито критиките от един голям брой вестници имат ефект.“7

Преди всичко мнозинството от французите смятат за нормално решението, което отговаря на инстинктивното му и страстно желание за бързо завръщане към по-редовен и по-мирен живот. Функционирането на държавата, връщането към политически живот и най-вече краят на войната поставят други проблеми и принуждават бившите членове на Съпротивата да се обединят отново или да се разделят пред новите цели.

Анализирайки цялостното дело на Генерала и отношението на обществеността към него въз основата на сондажите на Френския институт за обществено мнение, Франсоа Гогел в обобщението за одобрението на французите той пише, че то е било и остава най-голямо в областта на политическите институции. Всички изследвания показват, че одобрението, което Генералът получава за тях, остава най-широко и най-категорично.8

На 27 септември 1944 г. са национализирани каменовъглените мини на Север и Па-дьо-Кале, на 16 януари 1945 г. — заводите „Рено“. На 29 май 1945 г. — националното предприятие С.Н.Е.К.MА., обединяващо значителна част от самолетостроителната промишленост. На 26 юни е национализирана „Ер-Франс“ и обединява две други национални самолетни компании. Подкрепените парично морски компании също ще са контролирани от държавата.

Законът от 2 декември 1945 г. национализира напълно Банк дьо Франс, също и четирите най-големи банки за влогове: „Креди Лионе“, „Сосиете Женерал“, „Комптоар насионал д'есконт“ и „Националната банка за търговия и индустрия“. По същото време цялата система за кредита минава под прекия контрол на държавата, която го регламентира посредством един Национален съвет за кредит, подчинен на министъра на финансите. Последното правителство на Дьо Гол ще приготви всички текстове, които институират национализацията на каменовъглените мини в Центъра и Миди, тази на газа и на електричеството, които ще бъдат гласувани след напускането му. Така основните източници на енергия, главните средства за комуникация, значителна част от автомобилостроенето и самолетостроенето, част от банковия апарат и цялата система на кредита са на пряко разположение на обществената мощ, която при правителството на Феликс Гуен се разпростира върху големите застрахователни компании.

Така още на другия ден след края на Съпротивата и почти изключително благодарение на отговорността на двете правителства, възглавявани от Дьо Гол, държавата вече осигурява средства да ръководи и ориентира икономическата и финансовата активност.

Не напразно Дьо Гол казва на 22 април 1945 г. в реч за следвоенното изграждане: „Това ще бъде продължителна и трудна битка, каквато беше битката на армиите. Времето на затрудненията, жертвите, тежките данъци все още е тук и е далеч от края си, само че вместо да се огъваме под тежестта и да се изоставим на добрата съдба като обезкуражения пътник, който ще седне край пътя и върху него ще се спусне смъртоносната нощ, сега можем да констатираме, че сме се заели със задачата си много смело.“

Когато се говори за националното в схващанията на Генерала, не може да се заобиколят по никакъв начин изключително сложните и преплетени, френско-американски отношения. Техният корен е още от времето на Втората световна война, когато американски и френски бойци от Съпротивата воюват срещу общия враг. От 16 милиона души, които служат през войната в армията на САЩ, загиват 400 хиляди. По заповед на президента Буш младши бе издигнат паметник, увековечаващ техния героизъм.9 По стръмните брегове и зелените хълмове на Нормандия безкрайни редици от гробове се издигат там повече от половин век. Това са гробовете на млади американци, дошли да смажат нацизма и да върнат свободата на европейските народи. Всички перипетии, понякога твърде бурни, във френско-американските отношения, не могат да ни накарат да забравим саможертвата на тези десетки хиляди войници, чиито гробове са на френска земя.

Не може обаче да бъде забравено, че когато френският министър-председател Пол Рейно се обръща с отчаян зов за помощ към президента Рузвелт, последният му отговаря с решителен отказ. Факт е, че на 18 май 1940 г. САЩ все още нямат сериозни „поводи“ да влязат във войната. Дори на 14 декември 1965 г. Дьо Гол споделя: „Не казвам, че американците са против Франция. Това, че невинаги са били с нас, не означава, че са против нас, а те невинаги бяха с нас. През 1940 г. тях ги нямаше, а ние бяхме нападнати от Хитлер.“ Болката от поражението никога няма да заглъхне, че силният съюзник не е бил на Стария континент.

Трудностите на генерал Дьо Гол в отношенията с Рузвелт произлизат от това, че той никога не е бил „човекът на Рузвелт" във Франция. Президентът вижда в негово лице един офицер, не от най-известните, който има претенции да олицетворява цяла нация, нещо, което противоречи на американското мислене. Без стеснение той се подиграва с него, наричайки го Жана д'Арк и търси други личности, които да служат на каузата му във Франция. Отначало предпочита да работи със законната власт във Виши в лицето на маршал Филип Петен. Друг негов партньор е адмиралът на непобедената флота, дофинът Франсоа Дарлан. Третият — генерал Анри Жиро, навремето един от командващите, които пречат на разпространението на идеите за ударната танкова армия на Дьо Гол, който заявява, че докато е жив, няма да допусне тези безобразия. Жиро е съпрезидент на Френския комитет за национално освобождение през 1943 г. Благодарение на хитър ход Дьо Гол го отстранява от командването, след което и двамата подават оставки, а след това само „Човекът от 18 юни" е избран.

Линията на Генерала е Франция да бъде управлявана единствено от французи. Комисарят на Републиката в Марсилия Реймон Овраг разказва за наставленията му: „В никакъв случай не допускайте съюзниците да се занимават с въпросите на взаимоотношенията с цивилното население.“10

Серж Раванел, ръководител на партизаните от Тулуза, казва за американското отношение към французите: „Всички знаехме доста време преди Освобождението, че когато дебаркираха на 6 юни 1944 г. в Нормандия, американците нямаха намерение въобще да се съобразяват с генерал Дьо Гол и искаха да поставят в страната своя военна администрация, така, както постъпват и германците в окупираните страни. Иначе казано, трябваше да минем от една окупация под друга, защото американците нямаха доверие на генерал Дьо Гол и смятаха, че сме сътрудничели с германците. Това се наричаше АМГОТ (Военно-съюзническо правителство за окупираните територии). Но правителството на Виши отстъпва толкова бързо мястото си на голистките власти, че АМГОТ не успява да се създаде, американците са посрещнати навсякъде с ентусиазъм не като нови завоеватели, а като истински освободители."11 Американците предвиждат въвеждането на цялостна парична система, чийто смисъл е да докара пълен административен екип, включващ кмет на Шербур, определен в деня, в който градът ще бъде освободен. Майор Франсоа Куле, натоварен от Дьо Гол да отговаря за цивилното население разказва, че в САЩ са поръчани да се напечатат банкноти за плащане за разходите на окупационните войски в областта (Нормандия). Нормандците не приемат тези непознати за тях пари и започват да си плащат с тях данъците.12

За Генерала всичко това е неприемливо. Паричната единица, както и управлението, са неразделна част от френския суверенитет, а по този въпрос той е непреклонен. Франсоа Куле незабавно поема функциите на комисар на Републиката в Нормандия, с които го е натоварил Шарл дьо Гол. От друга страна, полковник Дьо Шовиние е назначен за военен пратеник във френските области в хода на освобождаването им и придружава първия ешелон на съюзническото настъпление, за да се увери, че френската власт е установена навсякъде. Полковникът си спомня: „Изобщо не ми беше трудно да изпълня задачата си на наместник в Нанси, защото за французите нямаше две мнения: сега Франция беше Дьо Гол".13

През юли 1944 г. Генералът е поканен да посети Вашингтон. Дотогава той е представян като човек, който се стреми към диктатура, без да се интересува от мнението на народа, комунист, защото дотогава Москва е признала „Сражаваща се Франция“ за въплъщение на Франция, както казва Ерве Офан, член на делегацията в американската столица; „изградил е всичките си карти, включително и тази за предложението от Москва", да не говорим за обидите от страна на президента. Пътуването на 5 юли е осъществено поради приятелското настояване на Чърчил. То е интересно със сключеното примирие. Най-накрая правителството на САЩ признава правителството на Генерала като израз на властта, способна да управлява във Франция и се слага кръст на АМГОТ, налагането на чужда валута и чужди кметове.

Дьо Гол заявява, че с президента са „констатирали, че имат еднакви виждания по тежките проблеми по света. Възползвам се от случая да благодаря на американския народ за неговите достойни за уважение усилия за победата“.14

Най-силният израз на националното във вижданията и на осъществяването на вижданията на Генерала е политиката му на „развързаните ръце“. Последният му адютант, полковник Жан д' Екриен в лекцията си на тема „Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол“ казва, че „Франция не е водила външна политика без съгласието на англичаните при Третата република“, а при „Четвъртата — без одобрението на американците. Вече при Дьо Гол тя имаше „развързани ръце“ и изграждаше политиката си, без да се интересува от англичани и американци. Понякога Генералът ги е шокирал, предизвиквал е възмущението им. Например САЩ не одобриха признаването от страна на Франция на Китайската народна република“.15

Дьо Гол се връща във властта през 1958 г., а на следващата година президентът Айзенхауер отива на посещение във Франция, което се превръща в истинска френско-американска сватба.

„Много сме щастливи, че Ви виждаме, защото Ви познаваме добре. Вие сте обвеяният във вечна слава главнокомандващ на армиите на свободата. Вие сте президентът на една страна, която сред всички останали в света е най-скъпа на Франция. Освен това Вие сте човек на разума, на сърцето и на честта.“

„Тогава видях сълзи в очите на генерал Айзенхауер. Това беше несъмнено нещото, с което той се гордееше най-много в живота си“ (прозвището му е Железния Айк — б. а., Х. М.).

Не бях и мечтал да минем по Шан-з-Елизе така, както стана с генерал Дьо Гол и генерал Айзенхауер на задните седалки, а аз и майор Флойд пред тях под овациите на над един милион души.“16

Генералът принадлежи на Запада и е твърд антикомунист. Неговата цел е да върне привилегированото положение на Франция. За тази цел той трябва да докаже, че не следва сляпо, автоматично американските директиви. В някои случаи интересите на страната му и Съединените щати не съвпадат, но при всички големи кризи Дьо Гол ги подкрепя: Берлин, Ракетната криза в Куба, провалът на срещата на високо равнище в Париж.

Аферата с Ю-2, май 1960 г.: американският шпионски самолет е свален над Съветския съюз. След като приема да посети Париж, за да участва в съвещанието на четирите Велики сили под председателството на Дьо Гол, първият секретар на ЦК на КПСС и министър-председател на СССР Никита Хрушчов използва това като претекст да напусне внезапно, като осъжда агресията и непочтеността на американците. „Съвещанието бе прекъснато от Хрушчов, който разгневен напусна залата. Тогава Дьо Гол хвана Айзенхауер до мен за ръката и му каза: „Не зная какво ще направи той, нито какво ще се случи, но знайте, че каквото и да направи и каквото и да се случи, ние ще бъдем с Вас докрай.“ На 13 август 1961 г. е издиганата Берлинската стена, която разделя града на две. От 14 месеца напрежението отново нараства. Американците са в бойна готовност. И в този случай Дьо Гол изразява своята пълна солидарност с Вашингтон пред надвисналата над Запада опасност. Кубинската криза — август 1962 г. Когато през октомври 1962 г. избухва аферата с ракетите в Куба и президентът Кенеди изпраща Дийн Ачесън, бившия държавен секретар, да отиде при Дьо Гол и да го информира за станалото. Кой е първият държавен глава, който безрезервно подкрепи Кенеди? Това е Дьо Гол. Кенеди е силно впечатлен от това, че въпреки проблемите в отношенията между тях във възникналата криза Дьо Гол е на негова страна, Дьо Гол е със Съединените щати, с Кенеди.

Според директора на кабинета на Жорж Помпиду — Мишел Жобер: „Ако все пак анализираме постъпките на Генерала, той не направи нищо, което да е против Съединените щати, против интересите на Съединените щати. Чисто и просто той често ги предупреждаваше и ги критикуваше за две неща: техните невероятни претенции и честите им, недалновидни постъпки. Той казваше: трябва да признаете Китай, не можете да останете свързани с Тайван при наличието на Вечен Китай. Проблемът е, че Китай е в ръцете на хора, които не ви допадат, но бъдете реалисти. Той постъпи така, както мислеше и получи упреци за това, а на всичко отгоре съветваше другите да постъпят по същия начин. Мисля, че Дьо Гол разкриваше на Съединените щати собствените им недостатъци.“17

Съществува още един елемент — ядреното оръжие, самостоятелните възпиращи сили. Тъй като Франция желае да има своя национална отбрана, необходимо е да се подчертае, че принципното решение за нея е взето през 1954 г. от правителството на Пиер Мендес-Франс и после от следващите и по-точно от това на Симоне.

На 13 февруари 1960 г. в Реган, Сахара, е взривена първата френска атомна бомба. На 25 април във Вашингтон Генералът казва: „Техниката започна да властва над света. Тя води до огромен материален напредък. Но в същото време тя доведе и до появата на две явно несъвместими системи. Всяка от тях претендира, че само тя е способна да промени обществото. Но дори и ако от материална гледна точка съотношението между двата лагера, които разделят света да изглежда равно, то не е еднакво от морална гледна точка. Що се отнася до Франция, тя направи своя избор. Тя избра страната на свободните народи. Тя избра да бъде с вас.“18

Концепцията на Генерала за отношенията му със САЩ е перфектна илюстрация на тази „определена идея за Франция", която той възнамерява да въплъщава. След войната Дьо Гол постоянно се опитва да издигне отношенията между Франция и САЩ на равнището на равноправни двустранни отношения между две държави. Когато Кенеди е избран за президент през 1960 г., Генералът му изпраща телеграма, наистина топла, но в която той поздравява президента на САЩ с титлата „скъпи партньоре“.19

По отношение на съюзниците от НАТО Шарл дьо Гол е твърд: „Солидарни — да, чираци – не“. На 14 януари 1968 г. в пресконференция той заявява, че никой в света и още по-малко в Америка, не може да каже къде, как и още в каква степен американското ядрено оръжие би било „оръжие в защита на Европа“. „Ние държим на решението, което взехме. Да създадем и ако се наложи да използваме ние самите нашата ядрена сила.“20

Още през март 1959 г. Дьо Гол нарежда Средиземноморският флот да се изтегли от командването на Атлантическия съюз. След това забранява на американските войски да държат на територията на Франция атомни бомби и да строят на френска земя ракетни бази. На 21 юни 1963 г. правителството му обявява, че неговите морски сили в Атлантика и Ламанша престават да се подчиняват на командването на НАТО. На 7 март 1966 г. Франция оттегля всичките си въоръжени сили от общото командване и не приема повече бази, зависещи от НАТО на своя територия. По такъв начин тя остава в политическите и излиза от военните структури. Франция йезуитски се възползва от защитата на своите съюзници, без да се обвързва.

На 21 февруари 1966 г. на пресконференция Дьо Гол заявява, че Франция в желанието си да възстанови суверенитета си е решила да напусне военната организация на НАТО. Наскоро в нота до 14-те страни-членки е съобщено за излизането на всички френски части от състава на атлантическите въоръжени сили, за отзоваването на французите от щабовете и за изтеглянето от френска територия на всички чужди бази, летища, складове и т.н. Франция представя на САЩ график за евакуация на 29 бази с 33 000 офицери и войници. Цялата операция трябва да приключи до 1 април 1967 г.

В крайна сметка на територията няма нито един чуждестранен войник: става дума за американските щабове, под чието командване доскоро са поставени френските войски. Генералите и адмиралите вече не зависят от американските си „колеги“, а само от правителството на Франция. САЩ са шокирани от френското изтегляне от НАТО и реагират енергично, изразявайки своето „разочарование“.

За последните това е драматично събитие. Страна, която е съюзник на Съединените щати, техен приятел от почти 200 години, се откъсва по начина, по който Генералът е сторил това. Те не могат да се примирят. Има американци, които взимат бутилки червено вино и ги хвърлят на улицата. Толкова ги е яд тогава на Дьо Гол и на Франция.

Неслучайно вторият най-голям връх в популярността на Генерала след Алжир е през юни—юли 1966 г. Тогава е триумфът на външната му политика между социалните кризи от пролетта на 1963 и май 1968 г. след края на алжирското изпитание и достойното му напускане на Елисейския дворец през 1969 г. Тогава двама от всеки трима французи са доволни и само един е недоволен от политиката му.

Както казва Пиер Месмер, „напускането на НАТО не може да се отдели от ядрените сили. Бих казал дори, че тъкмо тази атомна сила някак си наложи изтеглянето от НАТО. Колкото до последните, съществуват два основни резултата. Единият, бих го нарекъл национален, на родна почва. За първи път от 1940 г., т.е. от 25 години на територията на Франция няма нито един чуждестранен войник. Става дума за американските щабове, за щаба на командващия в Рок ен Куб. В същото време френските армейски щабове вече не зависят от американски генерали и адмирали, а от правителството на Франция. Това е национален резултат. Появата на Франция с ядрена мощ, независима във военно отношение, има и друг резултат: преходът от двуполюсен свят, където се провежда разговор между двама към многополюсен, където и други участници имат право на глас, а това е добре за всички. Всички френски правителства каквито и да са те, са мирни, пацифистки правителства и тяхната намеса е благотворна за опазването на мира.“21

Много скоро поделенията на ПВО се връщат под френско командване и се създава система за контролиране на полетите на самолети над нейна територия. Въпреки предишните споразумения Дьо Гол отказва да постави частите, идващи от Северна Африка, под командването на НАТО.

„Дьо Гол не може да приеме виждането за света единствено разделен на два блока. Той възнамерява да сложи край на „атлантическото послушание, което вчерашната Република практикуваше.

Именно в тази посока той препоръчва на първо време реформа на Атлантическия алианс. Това е обектът на меморандума, който Генералът адресира през септември 1958 г. до американския президент Айзенхауер и британския министър-председател Макмилан, за да предложи англо-френско-американско управление на Западния алианс. То щеше да има правоспособността да изгражда стратегията на свободния свят в неговата цялост и да взима решения при необходимост за употреба на оръжия за масово разрушение. Но отговорът на Айзенхауер през октомври го предупреждава за една опасност: да създаде у съюзниците впечатлението, че фундаменталните решения, засягащи собствените им жизнени интереси, ще бъдат вземани без тяхно участие.“22

Генералът оспорва Атлантическия алианс в степента на интеграция на армиите. От 1958 г. правителството му отхвърля възможността за френска военна намеса. С други думи, той не може да подкрепя становището армията да бъде вплитана в една международна структура, чието управление и контрол се изплъзват от правителството ѝ. Президентът Кенеди се опитва през 1963 г. да закрепи зависимостта от страна на западноевропейските държави от страна на САЩ в Атлантическия блок, който трябва да затвърди плана на „многостранните ядрени сили“, съставен от флот от 25 кораба на различните страни със смесено командване, за който американците били готови да дадат ракети „Поларис“. Генерал Дьо Гол е убеден, че това „смесено“ командване било американско.

На пресконференция от 4 февруари 1965 г. Генералът обявява „доларовата война“. Той иска да не се използва зелената валута в международните разплащания, а да се премине към единен златен еталон.

Твърди, че страната му вече е обърнала част от доларовите си запаси в злато. „Фактът, че много други държави приемат по принцип долара като златото, за да покрият разликите, които съществуват в тяхна полза в американския платежен баланс, кара американците да натрупат външен дълг, и то безплатно, защото това, което американците дължат, те го изплащат в долари, чието печатане зависи единствено от тях.

Като се имат предвид последиците, които би имала евентуална криза в тази област, ние мислим, че би трябвало навреме да се вземат мерки за избягването ѝ. Ние смятаме за необходимо международната търговия и международните икономически отношения да почиват, както беше случаят преди големите нещастия за човечеството, върху безспорна и твърда валутна база, която да не носи отпечатъка на тази или онази страна. Каква база? В действителност не виждаме други критерии, други еталони освен златото.“23

„Доларовата война“ не слиза от първите страници на вестниците. Онова, което бе наречено „война на долара“ беше само отхвърляне на хегемонията му, стремеж в международната парична система да са еднакви за всички и доларът да няма привилегии в сравнение с другите парични единици. Ален Прат разказва: „Системата, създадена в Бретънууд, веднага след войната съдържа правила, важащи за всички парични единици, включително златото, което по всяко време трябва да се компенсира при курс $35 за унция. През 60-те години Съединените щати използваха своята политическа мощ, за да се отърват от дисциплината в световната политическа система, за да изнесат краткосрочната си инфлация, за да уредят своя външен дефицит с нови емисии долари. Генералът не може да приеме тези привилегии на долара. Той започва битка за реформиране на международната парична система.“24 Тогава американците не издържат. Всеки американец си мисли, че лошият Генерал иска да му открадне доларите от портфейла. Студенината в отношенията става ледена.

Дьо Гол предлага златото като единица мярка, защото само така може да се основава международната парична система върху еталон, независим от англосаксонските валути.

Генералът признава Китай на 27 януари 1964 г. Ето какво казва Ричард Никсън за първите си срещи с френския президент през тази година: „Той знаеше моята твърда позиция относно Червен Китай и възраженията ми относно неговото признаване. Той ми каза тогава: „По-добре е да го признаете сега, когато е слаб и има нужда от вас, отколкото да чакате силата му да ви принуди да сторите това. Един чудесен съвет, но аз не бях на власт и едва осем години по-късно можах да го изпълня.“25

„Не може да бъде оправдана никоя чуждестранна военна намеса във вътрешните работи на една държава. Оттук и нашето неодобрение към войната, която от ден на ден се разраства в Азия“, смята Дьо Гол. (Пном Пен, 30 август 1966 г.). „Още при пристигането му на летището му бе устроено внушително посрещане. Въодушевени камбоджанци го викаха и го зовяха. Той наруши протокола и по своя инициатива се отклони от червената пътека, за да се смеси с тълпата. Френската охрана бе разтревожена, но не и аз. Ако американците поне малко се бяха вслушали в съветите на Дьо Гол, те щяха да се измъкнат неопетнени, т.е. нямаше да бъде хвърлено петно върху историята на Америка, защото американците никога преди това не бяха познали поражението и беше необходима помощта на Лон Нол, Хенри Кисинджър и Никсън, за да се впише в дотогава неопетнената американска история това поражение, което Дьо Гол, ако бе чут от американците, можеше да спести на чичо Сам.“26

Стадионът в Пном Пен, 1 септември 1966 г. Изобразено е лицето на Генерала и е написано името му. „Не е възможно американската бойна машина да бъде спряна. Но от друга страна, не е възможно и това народите от Азия да се подчинят на чужденец, дошъл от другия край на Атлантика, независимо какви са намеренията му и каква е силата на неговите оръжия. Колкото и дълго да е това изпитание, според Франция, няма съмнение, че то не ще намери решение по военен път. И при това положение, освен ако светът не се е устремил към катастрофа, само политическо решение би могло да възстанови мира.

Няма съмнение, че подобно решение сега все още не е узряло, но Франция смята за необходимо да подчертае, че според нея не съществува друга алтернатива. Всяко друго би осъдило човечеството на нещастие.“27 Много хора не приемат речта му в Пном Пен през 1966 г. Американците тогава са разгневени. Но последвалите събития напълно потвърждават справедливостта на думите му и на възгласа му: „Да живее свободен Квебек!“

„Той бе също в рамките на неговата линия за правото на народите сами да си бъдат господари“, както казва адютантът му Д'Екриен.28

Може ли основателят на Петата република да представи световното призвание на Франция и на културата, без да потвърди присъствието ѝ в Квебек. Квебек, който очаква от три века старата родина да се заинтересува от съдбата му. Министър-председателят Даниел Джонсън, нетърпелив да осигури оригиналността на страната си и на милионите жители на провинцията Квебек, го посреща като национален герой и му подшушва под въздействието на ентусиазма думите, които стресват като торнадо целия Запад.

Дьо Гол: „Тази вечер тук и през целия ми път аз се намирах в същата атмосфера като по време на Освобождението.
Да живее свободен Квебек!
Да живее Френска Канада.
Да живее Франция !“ (Монреал, 24 юли 1967 г.)29

Борис Бодуен, привърженик на независимостта: „Когато той каза: „Да живее Квебек и при тези три многоточия преди да каже „свободен“, се получи пауза, но все пак това беше изненада. Предпочитаме да вярваме, че той си го е мислил, че е вярвал. Даже и ако не го е казал на обкръжението си, а е запазил и за тях тази изненада. Но знаете ли, всъщност ние сме тези, които го накарахме да каже това, а е все едно, че стана нещо историческо, че го каза, а след това настоя и подписа, защото на първата си пресконференция, той направи едно резюме, едно десетминутно резюме на историята на Квебек, каквото нито един историк не би направил преди него.“30

В реч в Монреал, втория по големина френски град, където приключва пътуването на Дьо Гол, избликът на чувството за свобода е такъв, че Франция е задължена да му отговори открито и тържествено. Той се обръща към насъбралото се множество около кметството на 27 ноември 1967 г. като им заявява, че страната не забравя синовете си, че тя ги обича, че има намерение да ги подкрепя в усилията им за освобождаване и прогрес и че в отговор тя очаква да й помагат по целия свят днес и утре.

Друго основно направление във външната политика на Генерала е съветското. Той не трябваше да чака нашествието на нацистката армия на 22 юни 1941 г., за да си изгради определена представа за Съветския съюз, който за него винаги щеше да си остане по-скоро руски, отколкото комунистически. „И ако през 1935 г. беше одобрил френско-съветския договор, а през 1941 г. бе решил да се отнася като със съюзник, той и в двата случая бе отрекъл системата, с която бе принуден да сътрудничи поради стеклите се обстоятелства. Избрал веднъж това решение, никакви поражения, понесени от Сталин, няма да разколебаят убеждението му, основано върху уроците и географските дадености. Хитлеристките сили ще пропаднат в безкрайността, срещнали се с руския патриотизъм.“31

Позицията на Дьо Гол е продиктувана от националните интереси: „Без да обсъждаме сега пороците и даже престъпленията на съветския режим, ние безусловно сме с руснаците, тъй като те се бият с германците [...] Германските самолети, танкове и войници, които руснаците унищожават и ще унищожават, повече няма да бъдат тук, за да ни попречат да освободим Франция“, пише той от Йерусалим в телеграма до делегацията на „Свободна Франция“ в Лондон на 24 юни 1941 г.32 Подобно становище е изразено в негова реч по Би Би Си на 20 януари 1942 г. по повод победата на съветските войски под Москва: „Не е добър французин този, който не приветства победата на Русия... Смъртта на всеки германски войник, убит или замръзнал в Русия, дава на Франция един шанс в повече да се издигне и да победи.“33

Дьо Гол отказва на водача на френските комунисти Морис Торез, осъден през 1939 г. за дезертьорство от Третата република и после приютил се в Москва, да се върне във Франция.

Жан Лалуи споделя: „Една легенда, разказвана навсякъде, говори, че генерал Дьо Гол се е съпротивлявал на Сталин, както и козата на господин Сеген, и по този начин той не е бил изяден от вълка. Но какъв е бил проблемът на козата на господин Сеген? Тя е трябвало да прояви интерес към Полския комитет за национално освобождение — един комитет, изцяло съставен от комунисти, настанени в Полша от Съветския съюз през 1944 г. при навлизането му в страната. Това е комитет, създаден неотдавна и признат само от Съветския съюз. Равновесието на водените преговори за подписване на френско-съветски договор, и това го знае всеки, който е присъствал на събитието и го е следил отблизо, та равновесието, достигнато до едно положение, при което французите са платили бакшиш, не особено голям, но все пак важен, а Съветският съюз е платил чрез самия договор.“34 В Кремъл Дьо Гол непрекъснато ще омаловажава идеологическите фактори, застанал лице в лице срещу Сталин. Факт е, че неговите събеседници, руснаци или грузинци, са борци на една революция без граници.

През ноември 1945 г. Генералът предоставя своя мандат в ръцете на Националното учредително събрание, той отказва да даде на комунистите „който и да било от лостовете, които командват външната политика, дипломацията, която я изразява, армията която я поддържа, и полицията, която я покрива.“35

На 20 януари 1946 г. Шарл дьо Гол доброволно подава оставка, която предизвиква дълбок ефект на изненада, но не и само съжаление: ако четирима на всеки десет французи са недоволни от напускането му, трима се радват и трима са без мнение. Мнозинството са мъже, мнозинството — работници, левицата още е в лагера на антиголизма.36 Както казва Морис Торез, това е оставка, нелишена от благородство.

Генералът обявява на 7 април 1947 г. в Страсбург създаването на Обединението на френския народ (РПФ). За него то е въпрос на национална амбиция. През целия този период той припомня, че Франция е в смъртна опасност. Според него рискът от съветска хегемония е „огромна заплаха, най-голямата от всички, които сме познавали в нашата история“ (4 ноември 1951 г.).37 Генералът живее в атмосфера на постоянна драма, на неизбежна катастрофа. Това уподобяване на РПФ с Франция е интерпретирано като причина за краха на това движение. В действителност то страда от едно вътрешно противоречие, искайки да накара да се обединят огромното мнозинство от французите, които обаче желаят да живеят в мир и се грижат повече за заплахите, които тежат върху портфейла на данъкоплатеца, отколкото за тези за националната независимост.

Главните теми, занимаващи РПФ, са се оформили в критиката на Четвъртата република. Те са свързани с реформата на държавата, сдружаването между труда и капитала, враждебността към повторното въоръжаване на Германия и преди всичко бесен антикомунизъм. В своя реч в Рен на 26 юли 1947 г. Дьо Гол квалифицира комунистите като сепаратисти, подчинени на Москва.

Жак Сустел, съратник на Дьо Гол от времето на „Свободна Франция“, политически шеф на ОАС (амнистиран през 1969 г.) разказва: „Що се отнася до комунистите, веднага след създаването на Сговора, те започват небивала, жестока кампания от обиди срещу Генерала. Разбира се, той бе силно раздразнен. Освен това трябва да прибавим към всичко това и международното положение. По това време Генералът мислеше, че се готви война, война в Европа, предизвикана от съветската експанзия. Ето защо той зае много силна позиция срещу комунистите в качеството им на партия, която представлява съветския експанзионизъм.“38

Дьо Гол е убеден, че целта на комунистите е да се разпореждат с пълномощията на Републиката и да превърнат страната в част от съветския империализъм, да смажат демокрацията, да я превърнат в диктатура. Американският историк Стенли Хофман споделя: „Генералът смята за естествено Великите сили да имат свои зони за сигурност, но се бои, че тези зони ще се втвърдят, за да се превърнат от зони за сигурност в зони на господство, от сигурност в правото на интервенция.“39 Ето какво казва той по повод Съветския съюз: „Съветска Русия е организирала около себе си чрез принуда голяма група държави, за които би било смешно да се твърди, че са независими. От съветската граница ни делят само 500 км, т.е. два етапа от колоездачната обиколка на Франция.“40

На 17 март 1948 г. в Брюксел е подписан пакт, укрепващ връзките между Франция, Англия и Бенелюкс. Пред заплахата от Съветския съюз Европа организира своята защита. Остава нерешен въпросът за Германия. Тя е окупирана от четиримата победители във войната, но всеки има различно становище за нейния статут. Западните държави предлагат да бъдат оформени две, а по-късно — три зони. В Лондон през юни 1948 г. се ражда проектът за обединена Западна Германия, но новият закон, който създава ФРГ, е оповестен едва през май 1949 г.

Берлин, окупиран от съветските войски, запазва това четиристранно статукво. Съветската реакция не закъснява. На 24 юни 1948 г. руснаците внезапно решават да направят блокада на града.

На 13 май 1949 г. е подписан Атлантическият пакт. Към Седемте държави се присъединяват Норвегия, Дания, Исландия и Италия. Под водачеството на НАТО Западът се прегрупира около САЩ, за да се защитава по-добре. Пристигащи от Съединените щати войски и големи количества оръжия се насочват към бази, изградени из цяла Европа. Американските войници отново са във Франция.

Адмирал Филип дьо Гол споделя: „Баща ми поддържа Пакта, но още на 1 май 1949 г. той подчертава неговия двойствен характер, впрочем, поддържан от френското правителство.“41

Убеден, че войната със Съветския съюз е неизбежна, Шарл дьо Гол признава принципите, заложени в Пакта и формулирани от министъра на външните работи Робер Шуман: „За да бъде една страна призната като миролюбива страна, необходимо ли е тя да бъде сама и обезоръжена? Франция няма намерение да влиза в ролята на агнето срещу вълка или мечката или който и да било друг опонент, по-силен от нея. За да може сама да се защити, тя се присъединява към демократичните страни. Участниците ще обединят отбранителните си средства, без да нарушат своята независимост.“42

Хенри Алфред Кисинджър  казва по повод европейските страни през 40-те и 50-те години на XX в., които вече силно са зависели от американската помощ, че било естествено техните ръководители, включително френските, да отиват във Вашингтон не в качеството си на правителствени ръководители, а като просители. „Това беше много удобно и приятно за нас, но деморализиращо за двете страни, защото предизвикваше чувството за немощ в Европа и една интелектуална мекушавост у нас.“44

Наистина защитата на Западна Европа се организира под ръководството на генерал Айзенхауер и под надзора на американските военни като генерал Брадли, един от победителите във войната. Дьо Гол одобрява Пакта, но се противопоставя на тенденциите той да се превърне във военен протекторат и в икономическо и политическо обвързване. Министърът на външните работи от 1958 г. и министър-председател на кабинета от 13 юни 1969 г. Мюрис Кув дю Мюрвил държи да изрази дълбокото си възмущение от поведението на френските правителства през всичките години на Четвъртата република: „Ще цитирам само един съвсем прост факт. При всяко съставяне на ново правителство, а такива се съставяха горе-долу на всеки 6 месеца, първото нещо, което се правеше, беше да се отиде на посещение във Вашингтон.“45

Рене Анрио споделя, че през 1947 г. генерал Дьо Гол е виждал Съветския съюз и руснаците едва ли не само на двата етапа от колоездачната обиколка на Франция, чувал е похода им към Париж и сънувал кошмари. „Всичко това не отговаря на истината, но това беше тоталното рухване на неговата политика, на неговия идеал, който години наред го водеше заедно с руси и комунисти в битката му срещу истинския враг — нацизма.“46

Срещу блокадата, наложена от Сталин на Западен Берлин, западните страни изграждат въздушен мост, който спасява живота на жителите на града. Дьо Гол умножава нападките срещу ФКП и Съветския съюз. Това е връхната точка на противопоставянето на комунизма. „Железните окови на Съветския режим, обхванал две трети от Европа, това е прекалено! Те създават един блок, в който малко по малко ще бъдат задушени човешката свобода и независимостта на нациите. Бих искал да знам къде се намират днес и докъде ще стигнат утре границите на това колосално начинание?“47

Дьо Гол одобрява разведряването още преди повторното идване на власт. За него Русия не е непременно неприятел. С нея той не е принуден да води война. Това е страна, с която трябва да се отнася като с велика сила, каквато и да е политическата й система. В действителност разведряването показва много ясно, че нито едната, нито другата страна не иска война. През март 1966 г. Генералът е приет от Леонид Брежнев и Николай Подгорний. Въпреки красноречието и полиглотските знания на госта, всичко се ограничава в рамките на учтивата размяна на изречения, което е твърде далеч от промяната на френско-съветския договор, цел на посещението. „Култура, наука, прогрес. Те призовават днес и оправдават националните стремления. Вместо да бленуваме за победи и господство над други страни и народи, ето това е целта, с която може да се подпечата новият съюз между Русия и Франция“. (Московският университет, 22 юни 1966 г., Дьо Гол).48

Представата за Русия като за една велика страна и интересът към нея се появява отново по изключителен начин, така както никой и никога не е успявал да разбере какво точно представлява Русия. Ако става дума за обединена Европа до Урал, то това означава, че една такава Европа ще бъде напълно превъзхождана от Русия, защото какво би останало от Стария континент, ако се вгледаме в Континента и огромната Рус. Но Европа от Атлантика до Урал, приютила в себе си надеждата за свобода на народите от Стария континент, се разпадна в една августовска утрин. Прага, 20 август 1968 г. „Това, което се случи в Чехословакия, искам да кажа, явните въжделения на нейния народ към зората на свободата, сплотеността на нацията срещу окупатора и отвращението, изпитано при мисълта, че ще трябва отново да приеме робството, както и всеобщото неодобрение на всички западноевропейски народи на перспективата за връщане към Студената война, всичко това разкрива пред очите ни, че нашата политика, даже и ако тя в даден момент е противоречива с дълбоките реалности в Европа, следователно тя е добра политика. Всъщност за чуждото господство вече е много късно да получи одобрението на нациите, дори когато то е окупирало земята ѝ.“49

Принципните положения във външната политика на Франция са изказани на 9 септември 1968 г.: „Никакви идеологии, особено комунизмът, да не надделеят над националното чувство. И ако трябва да говорим за общия ни стремеж към прогреса и към спокойствието, трябва да кажем, че вече е късно да се задържи Европа завинаги разделена на две части. Франция ще продължи да работи навсякъде по света и най-вече в нашия континент и преди всичко за независимостта на народите и за свободата на хората. От друга страна тя ще продължи да работи за разведряването, за разбирателството, за сътрудничеството, с други думи, за мира.“50

Генералът лансира своята политика за „размразяване, съгласие, сътрудничество с Изтока“. Той е противник на съществуването на блоковете, според него на тях трябва да се сложи край. Той посещава Полша. Говори на поляците, че са велик народ, че са способни да извършат неща, които днес им се струват невъзможни. Генералът отива и в Румъния, където се изказва по същия начин.

По време на Втората световна война Дьо Гол желае да съхрани суверенитета на страните от Френската империя. Съществуването на колонии е ключов елемент за величието на Франция. Дори ако той е принуден да покровителства автономията и след това независимостта на колониите, да слага край на общата история на Алжир и Франция, той се грижи за него в Африка, както и да го възстанови в Средиземноморието. Така от 1964 г. главната цел на извъневропейската му политика на сътрудничество е френското отвъдморско присъствие.

„Тази политика се вписва без изненада в постоянно търсене на „френски път“, независим от двете велики сили. Отхвърляйки очевидно биполярната система, произлязла от Студената война, Дьо Гол обичайно играе върху идеологическия регистър на неприсъединяването, към който принадлежат страните от Третия свят чрез призванието, величието и чрез политическата необходимост. Не е ли настъпил часът на кръстоносен поход близо до новите държави на тактически съюз с Третия свят, който заема стратегическа позиция? Африка представлява в този контекст основен залог. (Говорейки за африканските народи, Дьо Гол заявява в „Мемоари на надеждата“: „Нашето хилядолетно призвание на влияние и експанзия ни ангажират да виждаме в тях привилегировани партньори“).

Генералът смята, че Франция трябва да остане вярна на своето африканско призвание. „Голистката политика на Субсахарска Африка се проявява в момента, в който тя се опитва да запази присъствието си на велика сила.“51

Според Дьо Гол французите няма за какво да се срамуват от колонизацията, тъй като с тяхното участие е създаден местен елит, пътища, жп линии, болници и поликлиники.

След връщането му на власт на 30 януари 1944 г. по инициатива на генерал Дьо Гол е свикана конференцията в Бразавил, която предвижда мерки за организирането на африканските страни. На нея още не се говори за независимост, но вече се разисква еволюцията на света и в частност необходимостта от даване на широка автономия на страните, които са се били рамо до рамо със „Сражаваща се Франция“ във войната. Поради това те са придобили известни права.

За много африканци Шарл дьо Гол въплъщава френската политика на деколонизация. „В общественото мнение, може би в Бразавил през 1944, започва деколонизацията. Тази конференция признава гражданските права на всички африканци, които за пръв път ще заседават в Националната асамблея. Последните тълкуват този етап като острието на копието, което сочи към независимостта. Така въпреки отхвърлянето на тази идея от официалния текст, се развива един могъщ мит сред африканците: Дьо Гол става „човекът от Бразавил“, „борецът за Черния човек“.52

Още на 30 януари 1944 г. в Бразавилския манифест той се обявява за необходимостта от освобождаването на всеки африканец, без да засегне въпроса за политическото обединение на нациите. Генералът се връща към властта 14 години по-късно и провъзгласява от Бразавил до Дакар правото на независимост на всеки.

Една от националните цели в политиката на генерал Дьо Гол е Алжир. Още през 1955 г. на своя пресконференция в Париж той казва: „Няма друга политика във Френска Северна Африка, освен тази, която цели да замени господството с приобщаването. (Дакар, 26 август 1958 г.)“53

Илон Моранда, приятел от Съпротивата, посещава Генерала в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. Прекарва известно време в Алжир и след завръщането си му докладва това, което е видял сред военните и гражданското население. Убеден е, че битката за Алжир е спечелена, и то на полесражението, на място, както се казва тогава.

Жан Матиоли: „Видях го на другия ден след посещението му в Коломбе. Каза ми, че Генералът го изслушал търпеливо, както правел обикновено и след дългия монолог той просто му отговорил с няколко думи: „Но, Моранда, Алжир е загубен.“ (1956)54

От 1956 до 1958 г. Дьо Гол мълчи, остава в сянка, не иска да провали възможното разрешение на конфликта.

Различни са предпоставките за алжирската криза. Случаят с Алжир е особено сложен. Още с колонизацията му Франция е решила да го превърне в заселническа колония. „Със свои сили, пари и кръв алжирските французи кръщават градове, строят пристанища, заводи, железни пътища, пресушават блата, покриват Алжир с лозя и овощни градини.

Алжирският въпрос винаги е бил неопределен. Различни правителства — републикански, на крале, императори — винаги са изпитвали затруднения, в дъното на тези затруднения е стояло желанието да превърнат Алжир в колония от френски заселници. Всичко това води до съотношение 10% европейци „pied-noirs“, и 90% араби. Създават се същински европейски градове. Колкото до политическата система, имало е известни колебания. В крайна сметка Третата република решава да образува департаменти, чийто брой нараства през 1945 г. Затова не е учудващо, че след Индокитайската война и нейния злощастен край, след независимостта, е по-лесно да се отиде в Тунис и Мароко — двата протектората. Бих казал, че всички условия — както социални, така и психологически, са налице, за да започне алжирската драма“, казва Пол Делмие.55

Началото на 1958 г., — 8 февруари, се запомня с бомбардировката на тунизийското село Сакиет-Сиди-Юсеф на границата с Алжир, в което са се укрили алжирски партизани, извършващи набези от алжирската територия. Френската военна авиация го напада с бомби и картечен огън, има 75 убити тунизийци, сред които 21 деца. Никакви алжирци в него не се оказали. Зверската бомбардировка вълнува целия свят. Тунизийското правителство скъсва дипломатическите си отношения с Франция и се обръща към Съвета за сигурност на ООН.

Американското и английското правителство по-скоро налагат, отколкото предлагат своето посредничество на Франция. Слабият кабинет на Феликс Гаяр отстъпва. Метрополията, континентална Франция, общественото мнение и Националното събрание приемат интернационализирането на конфликта като унижение. На 13 април правителството на Гаяр пада. В Коломбе Генералът чувства, че мигът на неговото завръщане наближава, а в Алжир напрежението се покачва.

Леон Делбек казва: „От декември 1957 г. до май 1958 г. мнозина мюсюлмани и някои европейци все по-често произнасяха името на Генерала. От момента, в който у една нищожна част от армията взеха да зреят определени идеи в началото на април, реших да създам Комитет за повишена бдителност, за да не бъдем изненадани и да се опитаме да насочим събитията към генерал Дьо Гол, единствен реформатор на обществените институции, с една дума, възползвах се от течението, позволих му да ме понесе. Но това течение и тези обстоятелствата не бяха създадени от политиката.“56

На 26 април 1958 генерал-губернаторът на гр. Алжир Робер Лакост констатира, че армията е на страната на улицата. Започва дълбока криза, от която след един месец се намира изход. Тя предизвиква завръщането на Дьо Гол към държавните дела и края на Четвъртата република.

Генералът се явява в ролята на Спасител: независимо от необходимостта да се реформират държавните институции, да се създадат условия за икономическо възстановяване, пред него е изправен проблемът „Алжир“.

Въведен е в длъжност от Националното събрание на 1 юни и получава специални пълномощия за срок от шест месеца. Генералът пристига в Алжир като Месия на 4 юни, за да възстанови една власт, която предишните правителства са преотстъпили на армията. Към огромното 300-хилядно мнозинство на форума той вика: „Аз ви разбрах! Знам какво се е случило тук! Виждам, че пътят, който сте открили в Алжир, е този на обновлението и на братството!“57

Тази реч на 4 юни дава повод за редица неправилни тълкувания, за едно голямо неразбиране. „Разбрах ви“, не значи „одобрявам всичко“. От основно значение в случая е думата „обновление“.

Първото нещо, което Дьо Гол оповестява в онзи ден, е премахването на двата колежа. И вече има само един колеж. Ясно е, че ще надделее по-многобройната група. И както казва тогава генерал Ален дьо Боасийо, в разговора, който са имали, Дьо Гол му казал „Френски Алжир“ на заселниците не е „Френският Алжир“ на военните и още по-малко на мюсюлманите. „Оставете ме да маневрирам. Ще се опитам да открия най-френското разрешение на въпроса. Но нека не бленуваме. Нека не забравяме, че в края на века алжирците в метрополията ще са колкото нас и не можем вечно да водим тази война.“58

Същевременно Генералът е дал ход на плана „Константин“ (по време на войната в Алжир) да модернизира страната, да запълни пропастта между европейци и мюсюлмани, да създаде за 5 години 400 000 работни места. Дошъл на място, той заявява дословно, че възстановяването на Алжир трябва да се извърши за чест на човешкия род. Разработва се с изключителна бързина икономиката, създава се промишленост, каквато е нямал преди, нашироко се рекламира културата. Подготвят се кадрите му, недостатъчно на брой, но със забележително добра квалификация. Полагат се усилия в образователната сфера.

С декларацията от 16 септември 1959 г. за самоопределението на Алжир „Човекът от 18 юни“ обявява: „Съдбата на Алжир принадлежи на Алжир. Не така, както биха му я наложили ножовете и автоматите, а така, както кажат самите те — по законен път, с всеобщо гласуване. С тях Франция ще гарантира свободата на техния избор.“59

С този нов референдум той предлага на алжирците три възможности: отделяне, францизиране и пофренчване, сътрудничество. „Но използвайки тези три отвлечени думи, генерал Дьо Гол не изяснява какво взема. Това са отвлечени думи, а не юридически термини. Той не казва, че „независимост“ или „независима асоциирана държава“, „независима държава в рамките на Общността“ или „интегрирана държава“, както Франция, тези абстрактни думи можеха да скрият извънредно големи разлики в тълкуванията по въпроса за властта“.60

И Генералът предвид всички измерения на проблема — алжирско, френско, международно, смята за необходимо възможността за самоопределение да бъде провъзгласена веднага.

Дьо Гол не отстъпва пред нищо. Самоопределението е законно положение. Армията обаче е шокирана и той се опитва да убеди по време на т. нар. „обиколки по масите“, че мисията му продължава да е само една — победа. Началник-щабът на генерал Масю полковник Аргу предизвиква спомена от Кабилия на един свой приятел, млад офицер: „Веднъж го запитали: „Господин генерал, вярно ли е, че един ден бихте могли да изоставите Алжир?“ Тогава, като погледнал този, който му задал въпроса, право в очите, той му отговорил: „Мислите ли, че генерал Дьо Гол може някога да изостави нещо?“61

Генералът е категоричен по повод самоопределението. Пълната му решимост да го осъществи докрай личи от изказването му в Алжир от 1961 г.: „Ето, че сме заедно с теб стари и скъпи народе, пред едно сурово и трудно изпитание. По силата на мандата, даден ми от моя народ и на законността на нацията, която олицетворявам от 20 години, искам всички вие да ме подкрепите каквото и да се случи. И ако виновниците, които мечтаят да станат узурпатори, използват като повод взетото от мен решение за самоопределението на Алжир, нека всички добре да знаят и да разберат, че аз няма да се откажа от това решение. Да се откажем от него при тези условия, това означава да унищожим корените си, които все още имаме в Алжир. Това ще означава също да принизим държавата пред отправеното оскърбление.

Грозящата заплаха, при която Франция не ще бъде нищо друго, освен една разпокъсана играчка сред океана на рисковете.

За пореден път призовавам всички французи, каквито и да са те и където и да се намират, да се приобщят към Франция.“62

В желанието си да се прекрати конфликтът и да уреди окончателно проблемът, Временното правителство на Алжирската република решава да изпрати една делегация, председателствана от Ферхат Абаз, за да се срещне с генерал Дьо Гол. Тяхната среща не се състои. Делегация на Фронта за национално освобождение напуска Тунис и се отправя към Парижката област. Тя е съставена от Ахмед Бомет Джел и Мохамед Паси Азиа. И двете страни не са достатъчно подготвени и диалогът с френските представители не продължава дълго.

Оттук нататък, привържениците на Френски Алжир се надяват само на военно насилие. Подбудителят на това насилие е полковник Аргу. Ето какво казва той за него: „На Дьо Гол ли? Може би не подобава на един християнин, но лично аз бих го убил със собствените си ръце, ама без никакво колебание.“63

Някои недостойни французи започват с подривни и престъпни действия. Нацията презира и осъжда тези хора, техния заговор и техните атентати.

„Алжирският проблем дава на първата фаза на Петата република силна и драматична интензивност, налага обединението на французите и ги довежда до крайност, карайки ги едновременно да оценят човека на бурите. Цели четири години политическият живот във Франция се развива според възможно най-голистката схема: сложен е край на посредниците, твърде слаби са партиите, които нямат нито мнозинство, нито резервна политика; французите са обединени в тревогите си по повод войната в Алжир и се доверяват на Дьо Гол, за да я прекрати; три референдума потвърждават и подпечатват с „откровено и масово“ ДА договора, сключен между народа и този, който отговаря за неговата съдба.“64

Изгнание — това е мъчителната реалност за французите, родени и живеещи в Алжир. Както и да оценяваме предишното им поведение, те принадлежат на една система, основаваща се върху несправедливостта, отчаян народ, който е по-скоро жертва на състоянието на нещата, отколкото отговорен за политика, която отнема родната земя и го препраща към несигурно убежище. Големият стратег може би трябваше да произнесе думи, които биха могли, ако не да превържат рани, поне да открият перспективи за една нова солидарност. Поемайки всички рискове, Шарл дьо Гол бе взел своите решения, ръководейки се само от интересите на държавата.

На референдума за самоопределението 75% от гласуващите са за Дьо Гол. Макар броят да е по-малък в сравнение с 1958 г., това е нов израз на доверие.

Началото на преговорите в Евиан се отлага поради различни протакания. На 22 април ново драматично събитие разтърсва Франция и я хвърля в паника, смут и политически хаос. Сутринта Радио Алжир съобщава, че властта е взета от тайно пристигналите там генерали Шал, Жуо и Зелер, към които се е присъединил същия ден със самолет Салан. С помощта на парашутистите от Чуждестранния легион те завладяват всички ключови позиции на алжирската столица и арестуват представителите на правителството. Хунтата на разбунтувалите се генерали завзема Оран и Константин.

В 8 часа вечерта на 23 април 1961 г. Дьо Гол все пак се появява по телевизията, облечен във военна униформа. Като осъжда рязко бунта, той заявява: „В името на Франция аз заповядвам да се използват всички средства, подчертавам — всички средства, за да се прегради пътят на тези хора... Забранявам на всеки французин, и преди всичко на всеки войник, да изпълнява техните заповеди... Французойки и французи, помогнете ми!“65

Политиката по алжирския въпрос отговаря на стремежите на огромното мнозинство на френския народ през Втората световна война. В дадения случай той използва генералския бунт, за да засили личната си власт, като въведе в действие прословутия член 16 от Конституцията, който му предоставя неограничена власт. Против кого се готвел той да я използва? Генералите Шал и Зелер са арестувани, а Салан и Жуо се скриват, но това няма значение, натискът на десните му позволява във всеки случай да вземе мерки и срещу левите.

На 20 май 1961 г. се възобновяват френско-алжирските преговори в Евиан. Френската делегация се опитва да даде по-малко и да получи повече. Тя особено настоява да се отдели богатата с нефт Сахара от Алжир. Три седмици от преговори минават безрезултатно. На 13 юни Дьо Гол ги прекъсва. На 20 юли преговорите се подновяват в Льогрен, но още на 28 юли отново са прекъснати.

През лятото на 1961 г. алжирската политика на Дьо Гол като че попада в задънена улица. В самото правителство назрява конфликт. Мишел Дебре иска оставката на Едмон Мишле, когото нарича представител на алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН) в кабинета. Самият Дебре иска твърда политика в Алжир.

На 18 март 1962 г. френско-алжирските споразумения за прекратяване на огъня, за условията, при които да бъде даден суверенитетът, за по-нататъшните отношения между Франция и независим Алжир били подписани. На следния ден войната завършила. На 8 април във Франция се състоял референдум, на който 90% от френските избиратели одобрили Евианските спогодби. По такъв начин генералът изпълнил най-важното си задължение пред страната.

Министерският съвет се събрал за обсъждане на споразуменията с Алжир. Андре Малро ги приветства тържествено, като ги нарича истинска победа. Министър-председателят Мишел Дебре възразява, че преди всичко това било победа над тях самите. На края на заседанието Дьо Гол казва: „Ние се опитахме да направим за Алжир всичко, което е в човешките възможности. Тези споразумения са краят на дългата криза. Този изход е единствено възможният и той трябва да се приеме. Не е необходимо да се обсъжда какво е било направено и какво не е било направено. Хората са хора и те могат да грешат. Необходимо беше да се изведе Франция от едно положение, което ѝ носеше само нещастие... Сега ние трябва да се обърнем към Европа. Ерата на организираните континенти смени колониалната ера.“66

Трицветна Европа, доминирана от Франция, би могла да стане сила, способна да осигури равновесието между Изтока и Запада. По същия начин цивилизационната мисия и патернализмът на Франция ще позволят да се помогне на страните от Третия свят да се развият в културен и политически план. Извън тези сфери на влияние интересите на Франция намаляват значително.

Идеята за независимостта не изключва някои форми на органично сътрудничество между суверенни държави. Така в голистки дух Европейската общност трябва да бъде основана на базата на националната идентичност. Отсега нататък политическа Европа не е идеал в себе си, тъй като тя е такъв и за поддържащите европейската идеология. Създаването на Общия пазар се появява по-скоро като политическо средство, позволяващо на старите западни нации да намерят отново част от своята минала слава и влияние. Става дума също така да се позволи на Франция, която ще оглави тази Европа, независима по отношение на двата блока, да заяви величието си и своето международно сияние. Дьо Гол е ясен по този повод: „Ако има един глас, който може да бъде чут, едно действие, което може да бъде ефикасно за установяване на ред на мястото на Студената война, това е същинският глас и действията на Франция.“67

Именно чрез координацията на политиката, сътрудничеството на държавите и уважаването на националната независимост трябва да се изгражда Европа, а не чрез създаване на наднационална система. Така Съюзът на Европа не може да бъде сливане на народи, а трябва да бъде резултат от тяхното систематично сближаване. Генералът описва тавтологичната формула „Европейска Европа“ така, както описва „Френски Алжир“ и „Алжирски Алжир“. „В реч, произнесена на 31 май 1960 г., президентът на Петата република излага своя план за политическо устройство на Европа. Той предвижда преди всичко обединяването на държавите от Малка Европа (Франция, ФРГ Италия, Белгия, Холандия и Люксембург), след това на другите демократични страни и накрая превръщането на Малка Европа в „Антанта, обхващаща териториите от Атлантика до Урал.“68 Освен това се вижда, че Дьо Гол е имал перспективно мислене, независимо от неяснотата му относно темповете.

В голистката концепция първо място е отделено на проблемите, свързани с устройството на Европа на шестте. От своя страна проблемът на Малка Европа включва в тези години практически три въпроса: за съюза на шестте държави, за взаимоотношенията на Англия с ЕИО и за Общия пазар.

За Дьо Гол политическото обединение на шестте западни държави трябва да стане чрез конфедерация, чрез създаването на една „Европейска Европа“, което означава, че тя съществува сама по себе си, с други думи, ще има своя собствена политика в света.

Генералът се противопоставя на жалоните на западната интеграция, заложени при Четвъртата република. ЕВРАТОМ (Европейско сътрудничество по атомна енергия), изглежда, не налага да бъдат направени жертви, противоречащи на френските интереси, а икономическият съюз може да подпомогне индустрията да излезе от летаргията и да отвори външните пазари за френските земеделци. На 1 февруари 1959 г. под личното влияние на Генерала Франция тръгва по пътя на Общия пазар: „Става дума за международно състезание, защото това е лостът, който може да повдигне света на нашите предприятия, да ги принуди към производителност, да ги накара да се съберат, да ги вкара в борбата навън; оттук и моето решение да провеждам Общия пазар, който още е само един къс хартия, да тръгна към премахване на митниците между Шестте, да освободя нашата световна търговия.“69

Над икономиката „планът Фуше“ (доктрината на Генерала за политическата интеграция) се свежда до външнополитически консултации без каквито и да е ограничения в пълномощията на националните държави. Ако той беше успял щеше да се отпуши върху реален политически съюз. На 5 септември 1960 г. на една пресконференция Дьо Гол предлага редовно и организирано съглашение на европейски правителства, както и периодично съвещание на една асамблея, формирана от делегати на националните парламенти. Този проект, който не е незабавно отхвърлен от партньорите на страната, е уточнен в Комисията, председателствана от Кристиан Фуше. Планът предвижда подписването на договор, установяващ съюз на държави със Съвет, обединяващ държавните глави, Парламентарната асамблея и Политическата комисия, накрая зле приета от правителствата на Белгия и Холандия.

Европейските интегристи не успяват да убедят Дьо Гол, че не са го поставили в малцинство. Видимо отегчен, че не успява да води Стария континент според своето желание, Генералът се отдръпва и поема двойно и радикално преобразуване по посока към Изток и към Третия свят, към Москва, и към Пном Пен, където го акламират през 1966 г.

Ключови формули на външната политика на французите — „неговите смели, но невинаги необходими действия, нанесоха удари на Съюза“ —- „свободни ръце“, „най-силни“, „организирана Европа“, „идеологически дебати“ на френско-германското помиряване.

Поведението на Генерала към Германия потвърждава, че Дьо Гол основава своите действия на студената и разумна сметка, на силата. На другия ден след края на Втората световна война той смята тази страна като източник на заплаха за Франция. Все пак от 1949 г. разбира, че създаването на Европа зависи от прякото разбирателство между френския и немския народ: „Ще има или няма да има Европа, следва от едно съгласие без посредник и ще бъде или няма да бъде възможно между германци и гали. (Нужно е да се констатира, че Франция няма истински вечен враг. Тя изглежда предварително се хвърля срещу силата, която вероятно ще заплаши нейната цялост и позицията й в света: Германия, до средата на войната, след това СССР, и накрая — САЩ.)70

Между Дьо Гол и Конрад Аденауер, канцлер на Федералната република, се завързват лични отношения на доверие и уважение. Генералът се опитва без всякакво съмнение да фаворизира сближаването с Германия. Тази връзка се илюстрира след посещението на канцлера в Коломбе на 14 и 15 септември, както и от пребиваването на Дьо Гол в Бад Кройзнах на 26 ноември. Съзнаващ постоянното напрежение със СССР и преди всичко — с ГДР. Аденауер смята френско-германското сътрудничество като принципен въпрос.

Обаче позициите на Генерала и на канцлера не са изцяло съгласувани. Последният се надява на една наднационална европейска федерация, на която първият изцяло се противопоставя. Освен това Аденауер иска по същество да постави отбраната на Западна Европа под протекцията на Съединените щати, докато Дьо Гол желае преди всичко Франция и Германия да основат своята защита на отбранителните си средства.

„Той предизвиква опозицията на германски парламентаристи, окуражавани от министъра на външните работи Герхард Шрьодер, който е враждебен на франкофилската политика на Аденауер. Ратифицирайки този договор, Бундестагът добави един преамбюл, който демонстрира най-тясно сътрудничество с атлантическата политика на САЩ.“ (Този преамбюл споменава тесните връзки на ФРГ със САЩ, както и участието ѝ в НАТО. Той внушава отварянето на Европейската общност за Великобритания и подчертава правото на германския народ за самоопределение и за обединение).71

Френско-германските различия не закъсняват да се проявят след напускането на Аденауер. Неговият приемник Лудвиг Ерхард, много малко франкофил, се дистанцира публично от френско-германския договор. Шрьодер, който запазва своите функции, се ориентира почти изключително към Лондон и Вашингтон.

Бившият канцлер на Федералната република Вили Бранд казва на генерал Дьо Гол, че не бива да се заблуждава, че договорът няма да промени нищо в отношенията между Германия и САЩ и да не прави опити да лиши от съдържание Договорите на Общия пазар. Тогава Генералът отвръща, че всъщност сътрудничеството е по-важно, отколкото текстът на договора. След това реакциите му се променят. Две години след това, през 1965 г., той смята, че този договор би се превърнал в сантиментална работа, а не в политическа. „По време на един обяд в Бон, усмихвайки се така, както само той умееше, той каза: „Понякога договорите имат съдбата на младите момичета, времето отнема блясъка им.“72

Както през 1944 г. така и през 1960 Генералът има повече доверие в Лондон. Между 5 и 8 април Дьо Гол осъществява официално посещение във Великобритания. Той не се колебае да заяви своето уважение към английските институции и говори с емоция за приема, който му е бил оказан в Лондон. Обаче се противопоставя по категоричен начин, и то на два пъти, на влизането на Великобритания в Общия пазар.

Три години след създаването на една Европейска асоциация за свободен обмен със скандинавските страни, Португалия, Швейцария и Австрия, министър-председателят Мак Маклан обявява на 31 юли 1961 г. решението на британското правителство да предложи искане за присъединяване към Европейската икономическа общност (СЕЕ).

На 14 януари 1963 г. Дьо Гол използва една пресконференция и се противопоставя на влизането на Англия в Общия пазар: „Възможно ли е една Англия сама да се съобрази достатъчно, за да вземе участие в Европейската общност без ограничение, без резерви и предпочитания към каквото и да било. Но в този случай, ако Шестте й отворят вратите си, възможно е самата Англия да не бъде склонна да направи това, което би могло да бъде последица от продължителните разговори в Брюксел. Но, ако е така, тук няма нищо, което би могло да бъде драматично.“73

Генералът излага три причини, за да аргументира своя отказ. Британската земеделска система, която комбинира евтин внос за страните от Британската общност и помощи за националните земеделски производители, е несъвместима с общата земеделска политика. Преференциите в полза на страните от Британската общност и от Европейската асоциация за свободен обмен трябва да бъдат премахнати заради общата външна тарифа. Накрая и преди всичко влизането на англичаните, твърде зависими от Съединените щати, ще символизира триумф на „голямата цел“, замислена в същия момент от американците. Тази цел е изложена на 4 юли 1962 г. от президента Кенеди.

Генералът дълго отговаря на една пресконференция, че британското искане не може да се приеме, Великобритания иска да си служи с Общия пазар, за да избегне своите собствени вътрешни финансови, парични и социални трудности. „Общността не ще понесе да се въведе сред нейните членове държава, която в частност със своята валута, със своята икономика, със своята политика понастоящем не е част от Европа такава, каквато започнахме да я строим.“ Според него: „Общият пазар е несъвместим с икономиката, каквато е в Англия, където хроничният дефицит на нейния баланс на плащането доказва перманентна липса на равновесие... Общият пазар също така е несъвместим с девалвацията на лирата и международния статут на тази валута.“74 Англия е един остров и нейното влизане в Общия пазар изцяло ще изопачат последния. Дьо Гол обича, впрочем, да си припомня тези думи, които приписва на Чърчил: „Знайте, че всеки път, когато ще ни се налага да избираме между Европа и великата шир, ние винаги ще бъдем за великата шир.“75

„Когато мислите за генерал Дьо Гол, коя е думата, която ви идва на първо място в мисълта?“, ще попита ИФОП парижани на 12 ноември 1970 г., три дни след новината за неговата смърт. „Велик човек“, ще отговори един на всеки двама; а „той спаси Франция“, „призивът на 18 юни 1940 г.“, ще дойдат по-нататък. Малко, много малко са враждебните оценки, най-малко са без мнение. Винаги в неговата личност остава нещо, което не може да бъде атакувано, дори от най-твърдите му политически противници. Три четвърти от парижани или почти, толкова добре си дават сметка, и са съгласни да кажат, че всички французи са били голисти най-малко веднъж в живота си.

„Съгласни ли сте или не със следните мнения: генерал Дьо Гол беше (18/24 май 1971 г.):

(Добър французин — 92% — да, 3% — не, не се произнасят — 5% — общо 100%).

(Добър генерал — 83% — да, 8% — не, 9% — не се произнасят — общо 100%).

(Добър европеец — 71% — да, 15% — не, 14% — не се произнасят - общо 100%).

Ще остане ли Дьо Гол в световната история? Да — 97%, 2% — не, 1% — не се произнасят; 1—8 декември 1970 г.). С добро (82%) или с лошо (8%)? Не се произнасят — 15%.“76

През 1962 г. Генералът подписва Евианските споразумения за Алжир. 59% от французите одобряват, 22% — не ги одобряват, 19% — не се произнасят. Жил Мартине от Обединената социалистическа партия казва: „Виждайки, че Дьо Гол наистина обръща глава към преговорите, у нас се получи поврат. Само че, не забравяйте, че това продължи три и половина години, почти четири, при Дьо Гол. Ще ми позволите едно малко смело сравнение. Бикът, който представляваше нещо като комплекс, съставен от армия и от бедните ни съграждани, родили се и живеещи в Алжир, този бик бе вече изморен, изморен преди още тореадорът да го убие. А тореадорът можеше да бъде само генерал Дьо Гол.“77

„Свободна Франция“ ще противопостави на свастиката друг кръст. Рьоне Плевен казва: „Адмирал Тиери д'Аржанлийо пръв се сети за Лотарингския кръст. Естествено, важното в случая беше, че този кръст се появи като отговор на пречупения кръст.“ Френските свободни сили са вече символ, остава им да се сдобият с юридически статут.

Сред неколцината уважавани личности Дьо Гол поверява на Рьоне Касен задачата да състави нужната харта. „Попита ме: Смятате ли, че можете да ми помогнете в това отношение. Казах: Ще поискам указание от Вас само по един пункт. Нали не сме Чуждестранен легион в английската армия, а сме само Френска армия. Отговори: Ние сме Франция. В този момент си помислих две неща. Първо — че ние започваме едно страшно и много трудно дело, но трябваше да успеем. Вярвах, че тази война е световен проблем и бях сигурен, че ние ще изправим Франция на крака. И по този пункт бях съгласен с Дьо Гол, още преди да науча за неговия призив. Но втората ми мисъл беше саркастична, хумористична. В същия миг, в който той произнесе тази фраза: „Ние сме Франция!“, аз се обърнах към вратата. Бяхме в стая, обзаведена с мебели от бяло дърво. Тогава ни хрумна. Ако Хитлер или някои от неговите френски приятели ни гледа през ключалката, би трябвало да си каже, тези хора са ненормални. Дребният цивилен преподавател казва: „Ние сме френската армия!“ А дългият бригаден генерал с временно назначение заявява: „Ние сме Франция.“ И двамата са луди. И в продължение на три години, ден след ден, действителността ратифицира, узакони, нашата лудост.“78

 

1„Съдба и човешка воля“. Дьо Гол. Част 2. Комунистите и ние. БНТ и КФИ представят документалната поредица на Антен 2 и Пате Синема. Превод: Кирил Бойков. Редактор: Наташа Тодорова, Режисьор: Франсоа Морей.
2Пак там.
3Пак там.
4Пак там.
5Gorçe, P.-M. L’Après guerre. Naissance de la France moderne. Paris, 1978, p. 36.
6Ibid., 36-37.
7Ibid., р. 37.
8IFOP. Les Français et De Gaulle. Paris. 1971. р. 133.
9САЩ увековечават герои от войната срещу Хитлер. — Труд, 30 май 2001, с. 30.
10„Съдба и човешка воля“. Част 2.
11Пак там.
12„Съдба и човешка воля“. Ч. 3.
13Пак там.
14„Съдба и човешка воля“. Част 2.
15Д'Екриен, Ж. (Последният адютант на Шарл дьо Гол от сухопътните войски, негов съратник още от „Свободна Франция"). Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол. Лекция, произнесена на 13 ноември 1995 г., от 18 ч., във Френския културен институт в София, по повод откриване на изложбата „Шарл дьо Гол" във ФКИ, уредена във връзка с 25-годишнината от смъртта на ген. Дьо Гол. Превод и коментари — Христо Милков. — Минало, 1996, № 1, с. 66.
16„Съдба и човешка воля“. Част 2. Разказ на адютанта на Шарл дьо Гол.
17Пак там.
18Пак там.
19Rosoux, V.-B. La mémoire de Général de Gaulle. Culte ou instrument. Louvain-la-Neuve, 1998.
20Gaulle, Ch. De. Discours et messages. T. IV. Pour l’effort. 1962-1965, p. 72.
21„Съдба и човешка воля“. Ч. 6.
22Gaulle, Ch. de. Mémoires d’espoir. T. I, Paris, 1970, p. 325.
23Gaulle, Ch. de. Discours et messages. T. IV, p. 325.
24„Съдба и човешка воля“, Ч. 6.
25„Съдба и човешка воля“, Ч. 2.
26Разказ на принц Нородом Сианук за посещението на генерал Дьо Гол през 1966 г. “Съдба и човешка воля“. Част 2.
27Реч на генерал Дьо Гол в Пном Пен. Пак там.
28Д'Екриен, Жан. Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол... - Минало, 1996, № 1, с. 66.
29„Съдба и човешка воля“, Ч. 4. Една трицветна Европа.
30Пак там.
31Lacouture, J. De Gaulle. T.I. Le Rebelle. Paris, p. 504.
32Ibid., p. 512.
33„Съдба и човешка воля“, Ч. 3.
34IFOP, р. 25.
35Ibid., p.27.
36Ibid.
37Rosoux, V-B. La mémoire de Général de Gaulle, p. 22.
38„Съдба и човешка воля“, Ч. 3.
39Пак там.
40Пак там.
41„Съдба и човешка воля“, Ч. 6.
42Пак там, Ч. 2.
43Хенри Кисинджър - 56-и държавен секретар на САЩ от 22 септември 1973 до 20 януари 1977 г. и съветник по въпросите по националната сигурност от 20 януари 1969 до 3 ноември 1975 г
44„Съдба и човешка воля“, Ч. 2.
45Пак там.
46Пак там, Ч. 3.
47Пак там.
48Пак там.
49Пак там.
50Rosoux, V-B. Op. cit., 77-78. De Gaulle, Ch. Op. cit., p. 43.
51Ibid.
52Ibid. p. 78.
53„Съдба и човешка воля“, Ч. 5.
54Пак там.
55Пак там.
56Пак там.
57Пак там.
58Пак там.
59Пак там.
60Пак там.
61Пак там.
62Пак там.
63Пак там.
64IFOP, p. 41.A
65Молчанов, Николай. Генерал Дьо Гол. С., 1985, с. 412.
66Пак там, с. 416.
67De Gaulle, Ch. Op. cit. T. I, p. 179. Rosoux, V.-B. Op. cit., 67-68.
68Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. С., 1995, с. 114.
69Пак там, 114-116.
70Rosoux, V.-R. Op. cit., p. 71.
71Ibid., p. 73.
72„Съдба и човешка воля“, Ч. 4
73De Gaulle, Ch. Op. cit. T. IV, p. 70.
74Ibid., p. 69.
75Rosoux, V.-R. Op. cit., p. 75.
76IFOP, p. 170.
77„Съдба и човешка воля“. Дьо Гол. 5 серия. Алжирски стълкновения.
78„Съдба и човешка воля“. Част 2. Атлантически бури.

 

(Сб. Проблемът ИЗТОК-ЗАПАД. Превъплъщения в ново и най-ново време. Академично издателство „Марин Дринов“, С., 2005, ISBN – 954-430-991-8, 123-169.)

 

 

X

Right Click

No right click