Съвременна история

Мелник: от шеф на тайните служби по кървавия път към Евиан (1958-1962)

Написана от Христо Милков
Посещения: 1131

 


1.constantin melnikВъв френската съвременна история има една личност, която със сигурност не би могла да се пропусне. И това е съветникът и координаторът по разузнаването, контраразузнаването и полициите Константин Константинович Мелник-младши. Той е човек с действително необичайна съдба. Син на руски емигрант, офицер от царската армия, пагоните на когото пази като семейна реликва в своята скромна парижка квартира, той се оказва при президента Дьо Гол като фактически ръководител на френските специални служби и извоюва безпрекословното му доверие, нещо извънредно трудно за Генерала.

Неговото име незаслужено остава встрани от вниманието на историците, като се имат предвид ролята и дейността му във върхови моменти на френската съвременна история. Не че няма документи, напротив, налице са прясно разсекретени само преди няколко години подробни доклади за войната в Алжир от Ранд корпорейшън, под които стои неговия подпис, от архиви на ЦРУ. За него са публикувани материали от най-престижните френски издания. Давал е пространни интервюта както в печата на своята страна, така и международната рускоезична и френскоезична емигрантска преса. Подробно е осветена в поредица статии дейността му в полза на организация „Русикум“ („Russicum“). под крилото на Ватиканското разузнаване, издадени са негова автобиография и мемоари. Бил е обект на документални филми за Студената война и след нейния край, за семейството му, за най-видните разузнавачи от времето, с които е контактувал като Маркус Волф. Налице е най-нова френска научна литература. Разбира се, винаги съществува напълно основателното поставяне под съмнение на истинността на информацията, свързана с разузнавачи, а особено, когато става дума за глава на тайни служби на страна от калибъра на Франция, общувал със световни разузнавателни централи като КГБ, ЦРУ и Ватикана. Трудно може да се обхване фигура от този мащаб в рамките на една статия, не си поставям подобна цел, по-скоро, бих искал да го предствавя като личност, още от дълбоките му семейни корени, както и неразривната му връзка с най-важните събития и процеси във Франция. С времето на борбата срещу окупатора, докато е информатор и свръзка на Свободните стрелци и партизани („Фран-тирьор-е-партизан“), се бележи началото на дълбоката обвързаност на Мелник със службите, която ще се преплете с основните исторически етапи на тяхното развитие – Съпротивата, съвместната му работа с най-видните фигури и институции, които отговарят за тях през Четвъртата и Петата република, както и работата му с руския отдел на Ватикан и неофициалното ЦРУ – Ранд корпорейшън. Следващият етап е изследването на тайните служби, както и макар и привидно неофициалната му дейност, която достига до неговото авторство на третата „кошница“ на Хелзинкските споразумения. А това не би могло да се осъществи, ако Мелник не бе извоювал доверието на Генерала и не работеше за утвърждаването на основните положения на неговата външна политика – независимостта на Алжир, войната срещу ОАС, отношенията със Съветския съюз и антиамериканизмът.

Баща му, поручик Константин Мелник, родом от семейство на заможни волински селяни, убити от революционните моряци, многократно е ранен през Първата световна война и се лекува в дома на дворянския род Боткини. Там се запознава с бъдещата си съпруга Татяна, тогава медицинска сестра на фронта. Мелник-старши е началник на контраразузнаването на адмирал Александър Колчак, главнокомандващ Бялата гвардия и върховен управител на Русия през Гражданската война. Спокойно може да се каже, че неговият син е потомствен контраразузнавач. Прадядо му Евгений Боткин е син на руския Пастьор, основател на модерната медицина. Този човек с изключителен престиж, получил образованието си в Париж, открива първите безплатни болници в империята и така става личен лекар на императорското семейство при Александър II и Александър III. Неговият син, носещ името му, ще заеме същите функции при Николай II. Константин Мелник-младши разказва за семейство Боткини, че са натрупали състояние с износ на чай в Китай. След началото на ХIХ век техният просперитет е достигнал върха си. Единият клон от клана Боткини развива семейната търговия, докато другите се интересуват от произведения на изкуството, събрат уникална колекция от италиански Ренесанс, както и платна на Матис и Пикасо. Но именно на медицината се дължи славата им. В момента на революцията Евгений Боткин решава да не напуска своите императорски пациенти, въпреки че преди екзекуцията болшевиките му предлагат да се откаже от тях. Той не е монархист, той просто е порядъчен човек и изпълнява своя човешки и професионален дълг докрай. За неговата дъщеря Татяна животът завършва със смъртта на баща й и на царското семейство, на което тя е фанатично предана. След осемдесет години неговият внук прочита писмото на дядо си, написано в нощта преди разстрела и по чудо запазило се в архивите: „Аз не се поколебах да оставя своите деца кръгли сираци, за да изпълня своя лекарски дълг докрай.“1

Другият му прадядо, Сергей Петрович Боткин, е прочут терапевт, основател на най-голямата школа на руските клиницисти и на чието име е наречена московска болница – Боткинската болница. Боткини са сродени с аристократичните фамилии Фет, Щукини, Третякови. Майка му дружи с великата княгиня Анастасия. Когато се оказва в Тоболск, тя я вижда зад затворническата ограда. Прачичо му Сергей също е лекар. Цялата санктпетербургска аристокрация е обгрижвана от него. 

След това идва Владивосток, където семейството се добира с конски вагони. Когато градът пада в ръцете на червените, на тях им се налага да се крият. От пристаните на Владивосток на препълнените кораби хората се стремят да избягат от Русия. Татяна се мята по чуждестранните мисии, опитвайки се да намери каквато и да било място, поне някъде. Помощта идва от миналото. На един сръбски кораб помнят името на дядо й, лейб-медик на цар Александър III, воювал в Сърбия. Това е последният кораб. Така те се спасяват.

През Сърбия семейството се прехвърля във Франция. През 1927 година в селището Рив-сюр-Фюр недалеч от Гренобъл на белия свят се появява Константин Мелник-Боткин. Баща му работи в целулозно-хартиена фабрика край Гренобъл, в Южна Франция. Един много умен френски промишленик разбира, че за руските офицери не съществува понятието „стачка“, защото там руснаците работят много. При тях редовно пристига генерал Кутепов2. Има специални военни занятия за децата на офицерите. Има православна енория. Та те вярват, че скоро ще се върнат в родината. Живеят бедно, понякога гладуват, както и болшинството руски емигранти.

В емиграция Татяна пише книгата „Намерената Анастасия“. Тя вярва, че великата княгиня Анастасия е успяла да се спаси и се среща във Франция с Анна Андерсон, която се представя за по чудо спасилата се царска дъщеря, опитва се да й помогне и я признава. Татяна ще напише в изгнание „Спомени за царското семейство“. Явно е, че на нея много й се е искало поне някой от миналия й живот да е останал жив. Две години след раждането на сина й мъжът й я напуска. „Тази очевидна духовна неравнопоставеност в брака не можеше да трае дълго. Моят баща замина при вдовицата казачка Мария Петровна, бивш стрелец на танк, и моята майка взе децата – Таня, Женя и мен, който карах втората си година и замина за Ница. Там, около голямата руска църква, се групираха много от нашите – емигранти-аристократи. Тя се чувстваше като у дома си в тази среда. Майка ми никога не беше работила. Тя имаше само филантропията, тъй като не отказваше да отиде на помощ, като дъщеря на доктор Боткин, убит заедно с императора. Ние живеехме в пълна, черна мизерия. До 22 годишната си възраст аз не се наядох до насита. Започнах да уча френски на седем години, когато влязох в училище, одобрено от общността.“3 

По-късно Константин ще каже: „Аз започнах своя живот като истинско руско момче, в училище за руски деца. Само че в Съветския съюз защитават Сталин и Ленин, а нас ни възпитаваха в духа: „За царя, за вярата, за Родината“.4 По-късно си спомня: „Ние се готвехме за военно завръщане в Съветския съюз. Това възпитание се обясняваше с това, че бащата на моята майка беше разстрелян с царското семейство, самата тя беше възпитана с великите княгини в Царское село, значи, тя живееше с миналото“.5 Семейството крета на подаянията на другите емигранти. Татяна Мелник не се грижи кой знае колко за своите деца, но на сина си възлага големи надежди. Тя мечтае да стане лекар, като дедите си. 

Константин Мелник се издига благодарение на своите способности. Той блестящо се учи в лицея, където е най-добрият ученик, но винаги е много гладен и беден. Успоредно с това още от 16-годишна възраст е свръзка и информатор на нелегалното съпротивително движение „Фран-тирьор-е-партизан“, създадено през 1941 година и намиращо се под ръководството на ФКП. Впоследствие той ще си спомни: „Френското разузнаване грамотно се справяше с германците. Партизанската война, разбира се, не беше значимо явление, но ето, че разузнаването работеше добре.“6 

След като завършва бакалавърска степен, той като най-добър ученик получава стипендия от френското правителство за обучение в Sciences Pô, Парижкия институт за политически изследвания. Колкото до пари за транспорт до Париж, той ги печели като работи като преводач към американската армия, установила се след войната на Лазурния бряг. В продължение на две години носи американска униформа. Тогава за пръв път в живота си наяжда до насита, а с първите спечелени пари заплаща таксата и получава френски паспорт. „Бях млад и в столицата много бързо похарчих тези спестявания. Именно отците-йезуити ме спасиха.“7 

Завършва с отличие Института за исторически изследвания в Париж, където е първи в курса. Поради липса на средства, за да си наеме стая в столицата, живее в предградието Мьодон от 1946 до 1949 г. Там руснаците са многобройни и йезуитите основават Центъра „Свети Георги”: „в това невероятно учреждение аз се записах като наемател. При йезуитите се беше обединил каймакът на емигрантското общество. Посланикът на Ватикана, бъдещият папа Йоан XXIII, ги посещава веднъж. Когато получих дипломата си от Sciences Pô, йезуитите ми предложиха да работя с тях върху изучаването на Съветския съюз.”8 За Мелник Мьодон е „мястото на срещата между Изтока и Запада. Там имаше отбрано общество – идваше Марина Цветаева, пристигаше известният до революцията политик и адвокат Василий Маклаков9”.10

Самият Мелник споделя за себе си, че е работил като аналитик в различни организации и че особено му е било интересно да сътрудничи с „Русикум“. Именно там след войната бъдещият съветник в Матиньон прави първите си крачки на попрището на политологията. Помага му княз Сергей Оболенски, племенник на великия руски писател Л. Н. Толстой, който преподава в школата руска литература. Князът е глава на френските йезуити и ръководител на закритата организация „Русикум“, която действайки под крилото на Ватикана изучава политическия процес в СССР. Оболенски фактически въвежда тогава още младия Мелник в света на политическата експертиза. 

Своята младост Оболенски е прекарал в имението в Ясна Поляна (князът заминава в емиграция още на 15-годишна възраст – б.а., Х. М.) през 30-те години на ХХ в. Според Мелник той не е изпитвал ненавист към СССР. „Той и аз смятахме, че Съветският съюз е освободил Европа от хитлеристите. За него химнът на Съветския съюз беше химн на освободителите. Аз след завършването на лицея даже влязох в организацията „Съветски патриоти“.11 Сергей Оболенски смяташе комунизма не за идеология, а за новата гражданска религия. Изучаването на проблемите на комунизма аз продължих като постъпих на работа в Министерството на вътрешните работи на Франция.”12

Мелник казва, че за пръв път е чул за религиозната природа на комунизма от именно от княз Оболенски. Точно той привлича двадесетгодишния разузнавач на работа в сформираната от „Русикум“ - група, която бъдещият съветник в Матиньон13 сам нарича нещо като руски отдел на ватиканското разузнаване. Какви задачи решаваше Ватиканът с помощта на тази малка група. В частност, опитва се да постигне същността на комунизма, който е враг на католическата църква.

Оболенски учи своя млад колега на аналитичен, незатъмнен от ненавист възглед върху предмета, същността на който предстои да се постигне. Дали ученикът усвоява този урок? До известна степен. Мелник твърди, че той не се е побъркал от омраза към комунизма и към всичко съветско, както много емигранти. „Към „хомо съветикус“, както го е учил Сергей Оболенски, „аз се отнасях като учен...“14 Какво анализираха „ученият“ и неговите колеги по „руския отдел“? Не може да се отрече верния усет на противника: йезуитите се интересуваха от корените на комунизма, дълбочинната приемственост между СССР и досъветска Русия. Възможно е тласък към изследвания в даденото направление да е дала книгата на Николай Бердяев „Извори и смисъл на руския комунизъм“, излязла през 1938 година. Тя е била публикувана на немски език, но за преминалите към католицизма високообразовани представители на руската емиграция от калибъра на Сергей Оболенски знанието на няколко чужди езика е било норма.

Такъв подход е бил близък и на Мелник: „Аз не споделях мнението на нашите нещастни емигранти, че Русия, тъй да се каже, ненавижда комунизма, че тоталитарната система живее само благодарение на КГБ. Според мен съществуваха някакви особени отношения между руския народ и комунизма.“15

Като най-добър в своя курс в Института за политически изследвания в Париж той получава право сам да избере работното си място. Става секретар на групата на радикал-социалистическата партия в Сената. Тя е ръководена от Шарл Брюн. Благодарение на него той се среща с такива видни личности като сенатора и бъдещия министър на правосъдието и министър-председател при Генерала Мишел Дебре, неговия учител по политология, учен от световна класа Реймон Арон, Франсоа Митеран, изправил на балотаж през 1965 г. самия Дьо Гол, много пъти министър и бъдещ президент. „Не е малко за университетско момче“, - подсмихва се Мелник. През 1952 година Брюн става министър на вътрешните работи и го взима със себе си. „Положението във Франция беше ужасно, в страната възникваха комунистически метежи срещу американския генерал Риджуей16. И на Шарл Брюн му е необходим човек, който разбира от комунизъм. Така аз попаднах като съветник при този министър…“17 В продължение на две години той „се занимава с комунизъм“: специалните служби му предоставят интересни информации върху дейността на комунистите и техните връзки с Москва. Докато е на работа в Сената, той се сближава с Дебре. Тази дружба изиграва ключова роля в съдбата му. Заедно с това Константин Константинович се заема с изучаването на Съветския съюз.

През 1953, когато е член на кабинета на министъра на вътрешните работи Шарл Брюн, последният му подхвърля, че трябва да си смени името, защото с името Константин Мелник никога няма да направи кариера във Франция: „Константин, това звучи като гръцки шивач. И Мелник, това е твърде кагуларско“.18 И тъй като е от руски произход, неговата близост до тайните служби впоследствие му извиква прозвището „SDECE тартар“. SDECE (произнасяно като SDEK), за Службата за външна документация и контрашпионаж - бившето название на DGSE19. Сатиричният печат от онова време го нарича „SDECE тартар“ (игра на думи със стек тартар и отправка за неговите корени), „император Константин“ (отправка към Константин, римски император) или още „сърбохърватинът на служба“ (както вече бе споменато, неговият дядо е служил като лекар по време на сръбско-турската война от 1876 г.). 

Младият аналитик обаче отказва от уважение към паметта на баща си, и най-вече, към руския си произход, защото той винаги се е чувствал руснак. Този негов акт предизвиква уважението на сенатора. По време на службата си в армията той е поканен като политически съветник на началника на Генералния щаб на националната отбрана на Франция маршал Жуен, впоследствие – главнокомандващ на сухопътните войски на НАТО в Централна Европа. Много бързо Мелник си създава име на добър съветолог. Именно на него му се отдава да определи името на приемника на Сталин. Той предлага тогава неочакваната за Запада кандидатура на Никита Хрушчов. „Аз бях съветолог, един от малкото по това време във Франция. Имахме много малко възможности тогава. Изобщо нямахме агентурна мрежа в Съюза. И ние черпехме информация от отворени източници, от вестниците. Когато служех в щаба на маршал Жуен, аз, ръководейки се от своите наблюдения, предсказах, че след смъртта на Сталин в Съветския съюз на власт ще дойде Никита Хрушчов. Аз следях честотата на споменаванията на имената на Берия, Маленков и Хрушчов във вестник „Правда“. Моята теория се заключаваше в това, че партията тогава имаше голяма тежест в страната. Кандидатът на партията трябва да застане на кормилото на държавата. „Правда“ най-често пишеше за Хрушчов.“20 

Трябва да се отбележи, че Мелник избира много правилен подход, адекватен на развитието на печата и другите медии. Това е най-масовият и популярен всекидневник, орган на ЦК на КПСС. Тиражите на съветските вестници растат всяка година: ако в началото на 1918 година този на „Правда” е 85 хиляди, то само след година достига повече от 150 хиляди. “Известия на ВЦИК” (след Октомврийската революция той става печатен орган на новата власт) през 1919 година надвишават 400 хиляди. По това време се оформя известно съперничество между двата всекидневника. Трябва да се каже, че до началото на 30-те години връх в този негласен спор удържа „Известия“. Именно той се смята за главен вестник на страната. Там се печатат всички декрети на Совнаркома и на другите органи на централната власт. Във времената на относителна свобода в полза на „Известия“ играе тяхната ориентация към широк кръг читатели, той е вестник за всички, докато „Правда“ изпълнява своята политическа функция да бъде рупор на управляващата партия. Главният редактор на „Известия“ Николай Бухарин, с името на когото неразривно е свързана историята не само на този вестник, но и на цялата съветска журналистика от 20-30 години ХХ век, се старае да привлече професионални журналисти, известни писатели и публицисти. От своя страна „Правда“ залага на работническите кореспонденти (рабкори) -общественици, които пишат в свободното си от основната си работа време. Естествено качеството на текстовете е различно, и затова съветският читател в тези години, в които още може да избира кой вестник да предпочете, кой да купи, прави избора си в полза на „Известия“. От средата на 30-те години, когато страната е погълната от вълна от масови репресии, всички вестници се правят по „калъп“. „В „Известия“ няма правда, в „Правда“ няма известия“ – този печален каламбур се заражда именно през онова време. В съветската журналистика настава период на нейното подчинение на властта, епохата на пълния контрол над печата. Единственото светло петно, колкото и да е странно, остава Втората световна война, когато журналистите, както и целият народ чрез печатното слово работят за Победата. Тиражът на „Правда” непрекъснато расте, за да достигне през 1975 година до 10, 6 млн.21

Мощен тласък на печата придава сливането на преса и телеграф. Историята му води началото си още от царска Русия – 1.09.1904 г., когато започва да действа Санкт-Петербургската телеграфна агенция (СПТА), първата официална агенция на Русия. След десет години, на 18 август 1914 г., Николай II „…височайше повелява вече да се именува град С.-Петербург – Петроград“, и на следващия ден Санкт-Петербургската телеграфна агенция започва да се нарича Петроградска телеграфна агенция (ПТА). След 4 години, на 7.09.1918 г., Президиумът на ВЦИК приема постановление за сливането на Петроградската телеграфна агенция и Бюрото по печата при ВЦИК. Президиумът постановява, че „новото учреждение трябва да се нарича Руска Телеграфна агенция при Всеруския Централен Изпълнителен Комитет. РОСТА“.22

Своето най-известно име агенцията получава на 10.06.1925 г., когато с постановление на Президиума на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари е учредена ТАСС, която приема върху себе си основните функции на РОСТА като централен информационен орган на страната.

Изборът на Мелник не случайно е съсредоточен върху в. „Правда“. „В продължение на повече от 70 години той е главният вестник на страната, тук се публикуват най-важните постановления на партията и правителството. Статиите и фейлетоните на „Правда“ имат статут на официални документи, изучавайки ги, читателите научават за обратите на политическия курс, за промяната на ролята в страната на един или друг политически деец. В страната се осветяват най-значителните политически събития в страната и зад граница, отразява се официалната гледна точка по всички основни въпроси на световната политика. „Правда“ е най-цитираният вестник на СССР, нейните статии и откъси от тях се препечатват почти във всички и в много задгранични издания. В сегашно време нито едно изследване по история на СССР не може да мине без използването на материали от „Правда“. Архивът на „Правда“ съдържа уникален исторически материал без изучаването на който е невъзможно да се разбере миналото и настоящето на страната.“23

В годината на смъртта на Сталин никой не знае какво ще бъде по-нататък. „За мен беше очевидно, че ключова роля, трябва да изиграе генералният секретар на комунистическата партия, който е Хрушчов. За това аз доложих на маршала“.24 И така, за пореден път неговите познания по съветология са необходими. Началникът на Генералния щаб маршал Жуен го вика, за да го попита кой ще бъде наследникът на „бащата на народите”. „Какво да кажа? Аз действах по прост начин: направих сбирка от броевете от последните месеци на вестник „Правда“ и започнах да следя честотата на споменаванията на името на всеки един от съветските ръководители. Берия, Маленков, Молотов, Булганин…“25 Трябва да се отбележи, че в този исторически момент най-остро се противопоставят Лаврентий Павлович Берия и Никита Сергеевич Хрушчов.

„Учудващо, името на Никита Хрушчов излизаше най-често – един напълно непознат за Запада. Отидох при маршала и му заявих: „Ще бъде Хрушчов. Няма никаква друга възможност!“ Жуен сподели моята прогноза с Елисейския дворец и със своите колеги от международните служби. Когато накрая всичко се случи според моя сценарий, аз се превърнах в герой. Това веднага вдъхнови американците, които ме поканиха да се присъединя към RAND Corporation в качеството на анализатор за СССР. В края на петдесетте американците ми предложиха тяхната националност – моята кариера сякаш изглеждаше окончателно предначертана“.26 На него, личния приятел на Алън Дълес, предлагат гражданство, а главното, интересна работа. В най-големия американски мозъчен център „Ранд корпорейшън“ го препоръчва приятелят му и учителят му – големият френски философ, социолог и журналист Реймон Арон. Многобройни аналитици го смятат за полуофициална структура на ЦРУ, наречена „Фабрика на идеи“, осъществяваща събиране на сведения за закрепване на американското присъствие в европейското пространство. Негов колега там е изтъкнатият политик, историк и политолог Хенри Кисинджър. Въпреки младостта си (Мелник през 1952 година е само на 25 години), той става известен в света на аналитиците. Включен е сред сътрудниците на легендарния американски стратегически център RAND като съветник по съветските въпроси, а след 1955 година като представител на организацията в Париж.

Но във Франция се случват събития, които младият аналитик не би могъл да подмине. Шарл дьо Гол се връща на власт през 1958 г. Френската авиация извършва свирепа бомбардировка на 8 февруари 1958 г. над село Сакиет-Сиди-Юсеф. Тя е в отговор на акциите на алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН), протичащи от тунизийска територия. Няма никакви партизани. Убити са 69 цивилни, а 130 са ранени, сред които много деца. На 13 май 1958 г. в Алжир манифестации обхващат генерал-губернаторството. Създаден е Комитет за обществено спасение под председателството на ген. Масю. Обявен е призив към генерал Дьо Гол. Пиер Пфимлен натоварва Националното събрание със създаването на кабинет на 1 юни. Събранието възлага на Дьо Гол всички пълномощия за Алжир за шест месеца. „...Един час по-рано, в 18 часа, на платото Глиер над Форума, който доминира над генерал-губернаторството пет хиляди души, екзалтирани от речта на Алжирските студенти реват: „Да живее Масю! Да живее Френски Алжир!“ Докато генерал Салан, главнокомандващ в Алжир, командващите на въздушните сили, генерал Жуо и на флотата – Обоано – както и Масю, военен комендант на департамента в столицата Алжир и префектът на региона Серж полагат венец на паметника на загиналите“.27 „Алжирската бомба се пръска“ – Жак Планше, 7-8 май 1985 г., „Войната за Алжир“, Алжир, 1990. Март 1975 г.: излизане на романа на Жюл Роа „Светкавицата и Ангелите“. Масю, Бижар, Шал и преди всичко Дьо Гол са действащите лица в тази алжирска трагедия. Армията ще приеме ново лице. Тя инвестира в цивилните и военните власти. Генерал Салан е в същото време генерален делегат на правителството и главнокомандващ, генерал Алар - подпрефект, генерал Масю – префект на Алжир. Комендантите на зони изпълняват функциите на префекти, комендантите на сектори – на подпрефекти. В тази нова роля, армията ще донесе цялата си чест, убеждение да работят за сближението на общностите, да се създаде един свят по-малко краен, по-братски. „Ерата на Форума е затворена“, ще каже генерал Масю. Обаче активистите от 13 май 1958 г. няма да се откажат. Те се обръщат към Дьо Гол с призив, изискващ натиск върху политическите партии. Масю не се оставя да бъде впечатлен и напомня заповедите на генерал Салан, натоварен да контролира действията на Специалните Полицейски Части. Тази позиция на твърдост обезпокоява вече твърде крайните, които стигат дотам да късат портретите на Дьо Гол. „Масю е обкръжен на първия етаж като глиган в един широк кабинет на Робер Лакост. Генерал Салан тихо се оттегля в една изключително пестеливо подредена стая заедно с големите началници и членовете на неговия щаб. Тъй като не може да ги удържи, Масю уверява първо тези, които го натискат да вземе властта с много ясни думи, че му досаждат. Обаче той е сам, като сред вихрушка, без никакви директиви. Не е възможно да управлява, още по-малко да стреля срещу невъоръжена тълпа, всичко трябва да бъде „коафирано“.28 Трима полковници – Тринкие, Дюкас и Томазо...също и активистите Мартел, Лагайар и след това се изнася списък за разквартируване на войската и накрая шестима други напълно непознати цивилни. Единият просто заявява, че представлява „тълпата“. Полковник Годар, шеф на сектора град Алжир-Сахел: „Вашият комитет носи името „въстание.“ Той и неговият адютант отказват да се присъединят. Генерал Салан остава в салона си безучастен. Жак Масю от балкона в 20,15 ч. прочита своята прокламацията: „Аз, генерал Масю, образувах Комитет за обществено спасение..., за да бъде формирано във Франция правителство на общественото спасение, представлявано от генерал Дьо Гол.“29 Той е акламиран, но никой, както изглежда, не обръща внимание на препоръката му за бившия глава на „Свободна Франция“, когото не обичат никак в Алжир. Масю от името на Комитета обявява на тълпата, все така приветстваща го, съобщава за близкото посещение на Жак Сустел, когото алжирците чакат под звездите; и моли настоятелно Генерала да „наруши тишината като се обърне към страната с възвание за формирането на правителство на общественото спасение“.30 Колкото до него, след това той ще нарича 13 май 1958 г. „най-дългата нощ“ и ще отида да си почине за няколко часа. Надява се, че гласът на Дьо Гол сега ще се чуе. Самият той след толкова настоятелни молби е загубил своя, влиза в една топла баня и прави евкалиптови инхалации. Сред европейското население на Алжир популярността на Жак Масю тогава е в своя зенит. Съвсем естествено, той става председател на Комитета за обществено спасение, произведен е в чин дивизионен генерал и командващ армейския корпус в Алжир. Военната му кариера ще се препъне в началото на 1960 г. Пред един германски журналист, бивш парашутист, Ханс-Улрих Кемпски, генерал Масю изразява своето безпокойство от развитието на алжирската политика на Шарл дьо Гол. Неговите думи са възпроизведени в “Судетитише Цайтунг.” Генерал Масю е извикан в Париж. Той няма да се върне повече на поста си и неговото заминаване ще послужи за детонатор на алжирската “седмицата на барикадите” през 1960 г. Жак Масю е назначен за военен префект на Мец, командващ VІ военен окръг през 1961 г. Произведен е в чин армейски генерал през 1966 г. Между 1966 и 1969 г. той е главнокомандващ френските въоръжени сили в Германия.

Няколко месеца по-късно Мишел Дебре, виден политик и един от лидерите на голистките партии „Обединение на френския народ“ и „Съюза в защита на новата република“, телефонира на Мелник: „Генералът ми предложи да ръководя правителството. Върнете се в Париж. Вашата помощ е необходима“.31 Когато Дьо Гол триумфално се връща на власт, на него и на неговия министър-председател му трябват хора. На Мелник му предлагат да „влезе в отбора“. Випускникът на ИЕП на тридесет и две години получава назначение на длъжността съветник-консултант на министър-председателя по разузнаването, контраразузнаването и полициите, което му дава практически неограничен достъп до всички държавни тайни на Франция. 

На въпроса на в. „Росийская газета“ не е ли необичайно, че той, руснак по произход, се оказва на този висок пост и при какви обстоятелства е станало това, Константин Мелник отговаря по следния начин. В началото на 1959 година, когато Дьо Гол е вече на власт той се е готвел да заминава за САЩ. И изведнъж Мишел Дебре, който тогава е бил още министър на правосъдието, го е посъветвал да не тръгва. Казал му е, че Дьо Гол му е обещал поста на министър-председател. От своя страна Дебре му е предложил да работи с него. Той е имал намерение да го направи „стратегически съветник“ в сферата на отношенията на новата голистка Франция със Съветския съюз и САЩ. Когато през 1958 г. на власт се връща Дьо Гол Мелник ще бъде нужен на Франция. Самият той казва: „Казаха ми: „Нужна ни е Вашата помощ. Ние имаме много малко сили, за да построим нова Франция“.32 От едната страна беше интересната кариера в Америка, а от другата – да се помогне на Дьо Гол да построи Петата република. Знаете девиза на Боткини. „С вяра, с вярност, с труд“. Аз реших да остана във Франция“.33 По това време Франция е на прага на гражданска война, пламти Алжир. Старият му приятел още от време на работата му в Сената и настоящ министър-председател го моли да се върне. Много години по-късно той така ще обясни своето решение: „Това е влиянието на моето руско детство. Нас ни възпитаваха: „За царя, за вярата, за Родината“. За мен Дьо Гол беше царят, вярата – в това, че той ще спре алжирската война, а Франция – все пак е моята родина.“34

Има предложения, които не бива да бъдат отказвани. Защото няма да има втори път. Именно така се случва с Мелник. „Аз започнах да работя в Матиньонския дворец, където се занимавах с геостратегическите въпроси по триъгълника Франция-САЩ-СССР. Няма да повярвате, аз открих такъв фарс в този таен департамент, че ми стана мъчно за Петата република, която се раждаше пред очите ми. И нещата можеха да се оправят единствено ако се обединят усилията на всички тайни служби на Франция. Именно за това ме назначиха и така станах съветник по сигурността и разузнаванията на министър-председателя.“35

Когато през януари 1959 година той започва да работи с Дебре, никой не се е бил занимавал с въпросите на сигурността. Началникът на полицията Вердие и главата на военното разузнаване Гросен са решили, че трябва да имат представител пред министър-председателя, който постоянно да се занимава с тези проблеми. С това предложение те са отишли при Мишел Дебре и са назовали кандидатурата на Мелник. Дебре се е съгласил, а Дьо Гол е утвърдил назначението му.

Ролята му е изключително важна. Той е посредник между Дьо Гол и силовите министерства – най-важните и най-примамливите в държавата. Президентът им предава чрез него своите указания, а те докладват за своите планове. Генерал Дьо Гол го взима за главен контраразузнавач на Петата република, именно защото е работил в „Ранд корпорейшън“. Това е началото на Петата република и той оглавява структура, координираща работата на всички служби за сигурност и специални служби между 1959 и 1962 при министър председателя Мишел Дебре. Първоначално главната му задача е борбата срещу подмолните действия на КГБ и с алжирския Фронт на национално освобождение (ФЛН), а след това с Тайната въоръжена организация (ОАС). Той оглавява системата за сигурност, включваща разузнаването, контраразузнаването и полициите.

На въпроса в какво са се състояли неговите функции Мелник отговаря: „Главна дирекция за външна сигурност (външното разузнаване)… тогава зависеше от министър-председателя. Така аз работех с генерал Гросен, социалист и масон, който го ръководеше, и който контролираше 11 ударен парашутен полк, както и опасната служба Аксион36, c Жан Вердие, началник на Националната сигурност (цивилна полиция), Емил Вие, началник на Централната дирекция за общи сведения, и с тези на Криминалната полиция, на Дирекцията за наблюдение на територията (контраразузнаването)... хора, всички произлезли от Четвъртата република и големи служители на държавата. Бях натоварен да координирам тези служби по начин да осъществя на дело директивите на политическата власт в рамките на борбата срещу ФЛН, после срещу ОАС.“37 

През този период Дьо Гол рязко изменя посоката на своята алжирска политика, пристъпва към съкращаването на колониалната война и започва тайни преговори с екстремистите от ФНО. Ролята на главен посредник изиграва именно Константин Мелник. Така само за шест години той прави феноменална кариера. Сега вече работи в резиденцията на министър-председателите на Франция - Матиньонския дворец. Там ще прекара три години – от 1959 до 1962.

Премиерският съветник не е съгласен, когато го представят като шпионин: „Представят ме като шпионин, докато аз никога не съм участвал в шпионажа, дори когато в Матиньон наблюдавах всички секретни служби, но това беше много повече поддържане на гражданския мир и изобщо реда, и в частност по време на бунта от април 1961 или по време на борбата срещу ОАС. Никога не съм се занимавал със самите операции. Не знаех абсолютно нищо за операциите на тайните служби. Обратното, аз исках после да се документирам и тогава бях съблазнен от литературата.“38

В отговор на въпроса какви източници за разузнаване са имали по онова време във ФЛН Мелник споделя: „Микрофони, инсталирани в местата на задържане, в метрополията, където бяха затворени ръководителите на ФЛН, Бен-Бела, Айт Ахмед, Кхидер, Будиаф, които тайните служби на Алжир са арестували през октомври 1956. Това впрочем беше политическа грешка. Би било по за предпочитане да имаме пред себе си тези водачи, по-опитни от техните наследници. В Тунис Бургиба имаше чести срещи с алжирските националистически водачи. Ние знаехме съдържанието, благодарение на един „бръмбар“, поставен на неговата лична телефонна линия и свършваща в посолството на Франция. Но накрая тя беше разкрита. В Мароко, Мохамед Уфкир тогава поддържаше приятелски отношения със SDECE. Впрочем, двама журналисти от левицата в постоянни отношения с ФЛН, в Тунис, Кайро, Триполи ни доставяха първокласни информации посредством един офицер, принадлежащ към нашите служби. Сборът от тези „солидни” данни удостоверяваше, че ФЛН никога няма да превие гръбнак пред генерал Дьо Гол – който беше обаче убеден в противното.“39

Това, с което най-много се гордее Мелник е първият контакт с ФЛН, и борбата срещу трафика на оръжие. „От 1959 à 1962 предоставените от тайните служби информации позволяват да се разкрият толкова оръжия, предназначени за ФЛН, че армията наложи запор върху Алжир. И мисиите Аксион наблюдаваха трафикантите на оръжие, лишиха партизаните около равностойността. Един от отговорните в ФЛН дори призна, че след удара, който SDECE нанесе, буквално потуши въстанието. Според статистическите изчисления на Гросен, средно седем конвоиращи кораба с оръжие биваха вдигани във въздуха всяка година по време на войната.“40

Мелник още от 1959 е убеден, че е било спешно да се преговаря. Както и главата на военното разузнаване генерал Гросен, той е смятал, че Франция трябва да открие преговорите, за да бъде в позицията на силата, тоест много по-рано, отколкото го е направила. Така са щели да бъдат избегнати много поражения и да бъде сложен край на конфликта по начин много по почетен и по-подходящ на националните интереси. 

В отговор на въпроса дали не е трябвало генерал Дьо Гол да задължи армията да се демаскира, Мелник споделя: „Толерирайки треньорите по сабя и назначавайки в Алжир един толкова екзалтиран дух като Шал41, можеше само да се задълбочи кризата. През ноември 1960 след откровената реч на генерал Дьо Гол, в която за пръв път фигурираха думите „Алжирска република“, генерал Гросен и аз решихме да започнем тайни преговори с ФЛН. Не посмях да говоря нито с Мишел Дебре – твърде много свързан с „Френски Алжир“, нито с Жак Фокар, който се интересуваше само от Африка и от операциите на „Аксион“. Не промълвих нито дума на Роже Фре, голистки барон, тогава делегиран министър при министър-председателя, защото неговите схващания се резюмираха с една дума, на която много се радваше неговият съветник Александър Сангинети: „Добрият индианец е мъртвият индианец“. И когато Дьо Гол след две години се съгласи да преговаря с националистите, мостовете бяха готови.42

Според Мелник само през 1960 г. сътрудници на Активни мероприятия, звеното СВДК, на което е възложено залавянето на Карлос43 убиват 135 души.44

Един от документите, засягащ времето докато Константин Мелник е начело на тайните служби, е разговорът му с историка Себастиен Лоран. Той засяга основно политиката на репресии, водена от специалните служби (SDECE), и армията по време на войната в Алжир. Темата за насилието, полицейските репресии, връзката между политическата власт и специалните служби се едни от най-болезнените през управлението на всички държавни глави. Те изникват особено остро в такива ключови моменти като войната в Алжир, майските събития, аферата Малкович, когато е дискредитирана съпругата на Помпиду, аферата „Грийнпийс“ – взривът на кораба на „Рейнбоу Уориър“ и последвалата оставка на военния министър Шарл Ерню. Създаването на паралелни структури не отминава и Дьо Гол, особено през Френския май. Има поредици от афери с подслушвания, особено тази на Франсоа Митеран. Авторът се показва ужасно отчаян, и преди всичко по отношение на генерал Дьо Гол, на чиято политика е служил толкова пламенно. В навечерието на своя живот той отсъжда: „При Генерала имаше, въпреки всичко приемане на държавното насилие, което аз откривам, със задна дата, много ужасяващо“.45 И той добавя: „Моето участие в това държавно насилие предизвиква у мен непрестанно разкаяние“.46 Относно практиката на изтезанията, той поздравява Генерала, че го я е забранил. Но тази практика е продължена: „Подозираше се, че тази практика изтезанията продължаваха да бъдат практикувани от DOP (поделения за оперативна защита). Но те не зависеха нито от SDECE, нито от Париж, а от командването на армията в Алжир. (...) Един толкова интелигентен човек като Дьо Гол не можеше да не заподозре, че DOP продължаваха да действат.“47

Мелник също така прави „равносметка“ на действията на тайните служби в Алжир. Той заявява в „1000 дни в Матиньон“, че само за една година – 1961, сто и трима трафиканти на оръжие за ФЛН са убити, два от техните самолети и седем от корабите им са разрушени. В решаващия момент на дейността на тайните служби в алжирския конфликт Константин Мелник винаги е казвал, че генерал Дьо Гол си е извадил три правила: „никакви убийства във Франция, нито срещу френски граждани, и предварително съгласие на президента. Освен, че очевидно, никаква следа от тези „инструкции” – стриктно спазвани, без редки изключения – не съществува в архивите. Забравяйки, без съмнение, че този проблем на неписаните заповеди на президента се открива двадесет и пет години по късно в центъра на полемиката на аферата Greenpeace, историкът надушва едно „откритие“, и Мелник се колебае: „Аз се питам днес дали ако не беше по време на Четвъртата република, тази заповед щеше да бъде издадена. Не вярвам, че щеше да бъде лично Дьо Гол“.48 Освен това Мелник настоява по-късно върху един факт: „Инструкциите на Мишел Дебре, често бяха устни или писмени, запазени като тези от SDECE, на който аз редовно ги предоставях“.49 Обаче архивите на SDECE са затворени след 1945... Така че всичко това не подлежи на проверка, поне на този етап. 

Този път в своята автобиография, която поверява на своя втори том „Един шпионин във века“ (Издателство „Плон“, 1994), той си задава въпросите върху „легалното престъпление“, това, което практикуват понякога демокрациите, и върху връзките, които поддържа политическата власт с разузнаването. 

Звездният миг на Мелник идва, когато потушава бунта на генералите от април 1961. Неговите „приятели“ от КГБ ще нарекат тези дни „дните на Мелник“. В продължение на пет дни той фактически ръководи Франция. Плюейки на демокрацията, той два дни организира подслушване на телефоните на бунтовниците, а след още няколко дни метежните генерали са арестувани. 

„Как се случи така, че Вие не поехте по вятъра на бунта от април 1961? Несполука или… усложнение?

- Няма никакъв смисъл! Аз нямах никакво право на поглед върху армията. Нейният титулярен министър Пиер Месмер, поел функциите от преди 15 месеца, не видя нищо да се случва. След като получих в навечерието информация, аз бях единственият, който алармира Алжир, макар впрочем и напълно безполезно. Шефът на службата „Аксион“ му доверява, че е бил в течение. 

- Защо не го санкционирахте?

- Защото не се сменят конете насред реката. Нито той, нито парашутистите впрочем не оказаха ни най-малка помощ на пучистите. Според Гросен, той беше необходим, за да се осигури лоялността на тази елитна част. Ако тя беше разклатена от страна на ОАС и бе организирала, например атентат като този от Пти-Кламар, Дьо Гол не би имал никакъв шанс да се изплъзне. Впрочем, още една личност също беше в течение. Той контактуваше с полковник Аргу. Става дума за генерал Масю. И на него никой не му поиска сметка. Той беше част от Свободните французи, което практически представляваше гаранция за безнаказаност.“50 

В книгата си „Битката за град Алжир“ (1995) Пиер Пелисие нахвърля следния портрет на генерал Масю: „Физически това е личност: с ъгловато лице, крива усмивка, неукротима коса; шедьовър на скулптор, който не достига до обработка на глина и дори до омекотяване на ъглите и на гънките. Морално, това е човек цялостен, неподкупен, който не знае нито как, нито пък може да нюансира своите преценки.“51

В очакване, докато елисейските царедворци вече виждаха размирните парашутисти да скачат върху столицата, Андре Малро препоръча да се разруши Алжир с бомбен килим, а Мелник се заема със службите, с блокирането на границите, на летищата, с неутрализирането на „заговора от Париж“, който групира поддръжниците на бунта в метрополията.

Всъщност той е бил обречен на провал, защото не е е бил подкрепен от редовия състав на армията. Контингентът, поставен пред заплахата да бъде отделен от семействата си също не подкрепя бунтовниците. Тук не може да се отрече и мощната роля на пропагандата, както и за кой ли път ораторската дарба на Генерала в речта му от април 1961 г.: „В името на Франция - казва той, облечен в бойна униформа, - аз заповядвам да бъдат използвани всички средства, повтарям, всички средства, за да се препречи пътя на тези хора, докато те не бъдат сразени напълно. Забранявам на всеки французин, и най-напред на всеки войник, да изпълнява техните заповеди... Съдбата на узурпаторите е само такава, каквато повелява строгостта на законите“. Финалните думи на речта са: „Французойки, французи. Помогнете ми!“52 За голямо удоволствие на войниците са им раздадени транзистори, които през годините нееднократно се проявяват като мощно оръжие за пропаганда, което ще си остане такова години наред и ще се проявят особено силно през майските събития от 1968 г. На съответната честота е предадена речта на Дьо Гол. Силата на въздействието и непосредственият ефект върху цялата армия е буквално шоков.

Една от най-важните дейности на Константин Мелник е свързана с разрушаването на ОАС. Според него е било жизненоважно тази организация да бъде срината. Но заедно с това е било необходимо да се покаже политическа воля за това. Мелник смята, че тук при Дьо Гол е имало празнина между думи и дела. Неговата реакция на бунта му е спечелила доверието на видните държавни служители, произлезли от Четвъртата република. Оттогава той е започнал да се опира единствено на тези, които е наричал „моите другари“, и които са се показали неспособни да сразят навреме ОАС. Грешката на Дьо Гол в този момент е била, смята Мелник, че е дал живот на голизма, явление, от което по-рано е щял да се предпази. При цялото уважение към Генерала, съветникът по сигурността е твърде критичен към него.

С името на Дьо Гол са свързани редица събития от най-новата история, които радикално изменят облика и на Франция и на цяла Европа. „Знаете ли, Дьо Гол много обичаше руснаците и Русия. Той беше „офицер на XIX век“. „През Първата световна война попадна в лагер на военнопленници, където се запозна с бъдещия съветски маршал Тухачевски. Той разбираше, че ако Русия не беше влязла в Прусия през 1914 година, Франция би загинала. Той вярваше „в единна Европа от Атлантика до Урал“. Дьо Гол, като никой друг, разбираше, че трябва да се поддържа приятелство с Москва. Затова по-късно се роди неговата формула „съгласие-разведряване-сътрудничество“. Това беше гениална идея“, - спомня си Константин Константинович.

Много са важни взаимоотношенията между Генерала и неговия съветник по сигурността и разузнаването. Те разкриват „интимната“ страна на френската външна политика, която е приоритет на държавния глава. Много е ярко заглавието на един от най-новите документални филми „Дьо Гол, последният от гигантите“ в телевизионната поредица „Тайни на историята“. Само в няколко реда той сякаш изчерпва същността на тази голяма личност. „Без Генерал дьо Гол, днес Франция нямаше да бъде същата. Свободен човек с цялата лична амбиция, но постоянно зает и въодушевен от страстта към своята страна, за когото интересът на нацията е над него. За Франция, която той обичаше, той щеше да отдаде цялата си енергия, за да я направи горда от себе си, свободна, независима и влиятелна. Той беше прагматичен държавник, визионер, на когото Франция дължи много.“53

Една от водещите линии във взаимоотношенията държавен глава и съветник са въпросите на противодействие на френската комунистическа партия. Според Мелник обаче Дьо Гол не е бил антикомунист. „Той признаваше приноса на комунистическата партия в движението на френската Съпротива, но не искаше във Франция да се утвърждава комунизмът. Дьо Гол си постави за цел да създаде в рамките на смесената икономика по-прогресивна социална система, отколкото съществуващата в СССР. По негово време се национализираха много едри компании, телевизията беше държавна.”54

Мелник набелязва една от линиите във външната политика на Дьо Гол, заложена още през Втората световна война – връзките със СССР. В края на ноември – началото на декември 1944 той извършва посещение в Съветския съюз. Според неговите думи, Генералът преди всичко искаше да установи пряк контакт със Сталин и най-близкото му обкръжение. Главната цел е била подписването на съюзен договор между Франция и СССР. Дьо Гол е казвал, че е необходимо да се „възстанови в някаква форма френско-руската солидарност, която съответства на естествения ред на нещата пред лицето на немската заплаха, както и да се установят опитите на англо-американска хегемония“.55 Цитирам неговите думи. Още тогава Дьо Гол говореше за строителство на „единна Европа”, полюсите на която трябва да станат Москва, Лондон, Париж“.56 И договорът в Москва е бил подписан. 

На въпроса на в. „Росийская газета“, какво впечатление е направил Сталин на Дьо Гол след разговора, траял 15 часа, съветникът отговаря: „Дьо Гол дълбоко уважаваше Сталин, писа за него в своите мемоари. Той смяташе, че Сталин установи в Русия следреволюционна анархия, създаде индустриалната държава, която беше способна да разгроми хитлеристка Германия. Дьо Гол беше единственият от западните ръководители, който изпрати да воюва в Русия военна част – въздушен полк, по-късно „Нормандия – Неман“57, макар че при него самия имаше много малко летци. Дьо Гол не изпитваше враждебни чувства, още по-малко ненавист към Съветския съюз и комунизма. Той възприемаше комунизма като неизбежен исторически етап на развитието на Русия, което той добре познаваше още от времето на младостта си, когато се създаваше съюзът между Франция и Русия“.58 Според него, Русия ще изпие комунизма както пиявицата изпива мастилото, и тогава ще може да се построи единна Европа „до Урал”. Днешният Европейски съюз – това не е тази Европа, за която мечтае Дьо Гол. Разбира се, тя става икономически гигант, но от това не става велика. В областта на политиката тя остава джудже.

Както е известно, Дьо Гол винаги нарича Съветския съюз Русия. Той оценява първото посещение на първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет Никита Сергеевич Хрушчов положително. Даде указания Хрушчов да бъде приет като приятел на Франция. „Дьо Гол изпрати членове от своята партия на улицата да посрещнат съветския гост. Комунистите, другите партии, постъпиха по същия начин. Улицата възторжено аплодираше Хрушчов. На него явно това му хареса. Посещението на Хрушчов сближи Франция и СССР. Установи се сътрудничество. По линията на правителствата министър-председателят Дебре установи контакт с съветската администрация. По същия начин постъпи френското външно министерство. А ето че с КГБ контакти не се получиха. Смятахме да проведем преговори за взаимодействие с КГБ в хода на посещението на Хрушчов. Но съветското ведомство не тръгна на контакт. Дьо Гол беше разочарован. […] Той си създаде мнение, че това е хитро селянче, което никак не може да разбере, че страната се нуждае от промени. На примера на Франция Генералът се опитваше да внуши на своя гост мисълта, че за благото на СССР и на неговия народ е нужна либерализация на комунизма. Дьо Гол му показваше най-доброто, което имаше Франция. Но Хрушчов твърдеше само едно: „У нас ще бъде още по-добре...“ Хрушчов не разбра Дьо Гол. Дьо Гол смяташе, че на Хрушчов тази визита му е нужна предимно, за да покаже на своите съратници от Политбюро, как него, Хрушчов, топло го приемат зад граница. Впрочем, президентът на САЩ Кенеди пред срещата във Виена с Хрушчов помоли французите да му съобщят какви впечатления сме получили в хода на неговото посещение във Франция. Ние изпълнихме тази му молба.“59

Колкото до Хрушчов, мненията се разминават. Едни смятат, че той провежда политика на разведряване на международното напрежение. Други, в това число и Мелник, твърдят, че неговата външна политика е била авантюристична. Къде е „златната среда“? Според него всички признават, че „Кубинската криза от 1962 година постави света на ръба на ядрена катастрофа. Но кой знае защо не казват същото за Берлинската криза, която се състоя година по-рано. Та и тогава светът е близък до ядрен конфликт. Политически Дьо Гол подкрепя американците и западните германци. Но той разбира, че тяхната политика по този въпрос е опасна. Те решават, че ако и този път събитията ще се развиват по сценария на първата Берлинска криза, когато СССР установи блокада на Западен Берлин, то те ще прибегнат до ядрено оръжие. Дьо Гол иска да предупреди за това Москва. Той моли Мелник да предадат на КГБ тази информация. Но те нямат контакти с КГБ. Долагат за това на президента. И Дьо Гол кани съветския посланик в Париж и го информира за възможността за ядрена война. „Тогава ще умрем всички заедно“, - отвръща посланикът.60 Но все пак някак си успяват да урегулират кризата.

Съветникът на Генерала „открехва“ вратичката на разузнаването и както се вижда, на действията на КГБ във Франция. Според него заслугата за да се предотврати конфликта от 1961 г. е на съветския разузнавач Жорж Пак. „Вашите го вербуваха още през 1942 година, когато той беше скромен чиновник при Дьо Гол в „Свободна Франция“. Човек с големи способности, той по-късно зае висок пост във френския генерален щаб, а след това в щаба на НАТО. Той предаде в Москва натовския „план за действия“. В него ставаше дума за намерението на Запада да използва ядрено оръжие. Пак сам получи този план. Ние даже не подозирахме за него. Получавайки от Пак плана на НАТО, Хрушчов, който вярваше на този агент, реши не не блокира Западен Берлин, а да построи Берлинската стена. Ядрената катастрофа тогава беше избегната. Разузнаването можа да окаже неоценима услуга на мира. Пак беше арестуван във Франция през 1963 година.“61 

На въпроса дали Париж е имал свои агенти в Москва, Мелник отговаря, че френският резидент е заемал длъжността помощник-военен аташе в посолството на Франция в съветската столица. От него е постъпвала откровено слаба информация. Всички данни за СССР те са получавали от американците и частично от германците. Но „прехваленият” Гелен, главата на западногерманското разузнаване не е имал свои агенти в СССР. Той се е ползвал от сведенията на германските военнопленници, които са се връщали в родината.

Мелник разлиства страница от войната между службите, която се отнася за Дьо Гол. Той поставя на място ЦРУ, което до неговото идване на власт ръководи играта във Франция. Той се противопоставя на това агенцията да има в страната политически контакти. „Преди шефът на ЦРУ Алън Дълес, както се казва, отваряше с ритник вратите на всички правителствени кабинети. Дьо Гол се разпореди Дълес и главата на резидентурата в посолството на САЩ в Париж да бъдат свързани с мен. Ние с Дълес се сдружихме. Той не е професионален разузнавач, но беше близък на президента Айзенхауер. Във Вашингтон Дълес се ползваше с голямо влияние. Самият Дьо Гол, ставайки президент на Франция, отказа да приеме Дълес, когато той помоли за среща с него. Той поръча на Дебре, тогава още министър на правосъдието, да направи това. От своя страна Дебре ме покани да присъствам на вечерята с Дълес. Така започнаха нашите отношения“.62 Константин Мелник свидетелства: „Дълес смяташе, че е спасил Европа чрез контактите с политиците. И той ми цитираше в частност ролята на Шуман и Моне. Да, Шуман и Моне имаха връзки с ЦРУ“.63 Генералът изпитваше раздразнение: „Дьо Гол искаше контактите с ЦРУ да се съсредоточат на равнище служби и хората от ЦРУ да престанат да се срещат пряко с Моне и Шуман.“64

През 1962 година е провъзгласена независимостта на Алжир. И… „мавърът си свърши работата“.65 Мелник си отива от Матиньонския дворец. Сам той го обяснява така: „Припомниха ми, че съм руснак, син на белогвардеец. Не им харесваха моите връзки с RAND“ (Да отбележим, че черната неблагодарност е международна черта).66

Един от най-важните приноси на Мелник е неговото участие в подписването на третата кошница на Хелзинкските споразумения. Заедно с адвоката на Ватикан метр Виоле Мелник готви така наречената „трета кошница“, условията на подписването на Хелзинкските споразумения. Срещу признаването на следвоенните граници на Съветския съюз – „свобода на идеите и хората“. След подписването на Хелзкинкските съглашения на 1 август 1975 г. в Москва започва да действа Хелзинкската правозащитна група, а Западът получава възможността поне по някакъв начин да влияе върху съдбата на дисидентите. Мелник смята това за своята бомба със закъснител под съветския режим. Той казва: „Желаейки свалянето на комунизма, аз служех на Русия“.67 С разпадането на СССР приключва кръстоносният поход на Константин Мелник. Според него теорията на Ватикана е била следната: „Комунизмът – това не е политическа партия, а религията на Маркс, Ленин и Сталин. Трябва да се бориш не със сила, а с духовна сила“. Тоест, да се изпращат на безбожниците учебниците по Закон Божий, Евангелието, да се изпращат в СССР католически свещеници. Явно с това се е занимавал Мелник. Изглежда той не е прекъсвал тази си връзка с Ватикан, тъй като според неговите думи: „Цялата идея на свободата и хора дойде от Ватикана. Това организирахме ние от Париж с адвоката на Ватикан“. Става дума за Хелзинкските споразумения.68

През годините от 1959 до 1962 г. Мелник, както пише за него вестник „Льо Монд“, е бил от най-влиятелните дейци на Петата република. Той е знаел всички тайни, държал е в ръцете си всички ключове, ползвал се е с абсолютно доверие. Безжалостният към властимащите седмичник „Канар аншене“ пише през тези години: „Сред нищожествата в Матиньонския дворец ярко свети звездата на име Мелник“.69 Той е не само прочут „майстор шпионин“, а е част от редките „катализатори на Принца, които заместиха в модерния свят сивите тайни съветници на кралете. Пий ХII, генерал Дьо Гол, Джон Кенеди или президентът Рейгън са чели неговите тайни бележки. Широката публика, подхранена от журналистическите или академичните коментари, изобщо няма представа за стратегическите анализи, които ръководейки държавните мъже, предопределят нейната съдба.“70

 
 
 
1Парасюк, И. Желая свержения коммунизма, я служил России. – В: Ваш партнëр в Германии. Журнал Партнëр, №12 (183) 2012, www.partner-inform.de
2Куте́пов, Александър (28.09.1882—26.01.1930) — руски военeн деец. През Първата световна война е удостоен с орден Свети Георги 4-та степен и Георгиевско оръжие; командващ лейбгвардейския Преображенски полк, една от малкото съхранили боеспособността си части в условията на революционна агитация. За особени заслуги за боевете при село Мишани, по време на Тарнополския пробив е представен от Георгиевската дума за получаване на орден Свети Георги 3-та степен, но не го получава, заради недостигналото до правителството представяне заради следреволюциония хаос. На 2.12.1917 във връзка с разпадането на Руската армия дава заповед за разформирането на полка и на 7.12. заминава през Киев на Дон, където на 24.12.1917 постъпва в редовете на Доброволческата армия. От декември 1917 до януари 1918 е началник на гарнизона на Таганрог, по време на отбраната на който води упорити боеве с червеногвардейците. През януари 1918 на два пъти разбива червените войски под командването на Р.Ф. Сиверс до Матвеев Курган. Участва в Първия „Леден” поход първоначално като командир на 3-а рота на 1-ви офицерски полк, след това като помощник-командир на полка, а след гибелта в боя под Екатеринодар на полковник Неженцов, като командир на Корниловския полк. Начело на този полк взима участие във Втория кубански поход. След гибелта на генерал Марков е назначен за командващ на Първа пехотна дивизия (юни - юли 1918 г.), която ръководи по време на боевете под Тихорецка и на Кущевското направление. След връщането на ген. Казанович от тайна командировка в Москва, е назначен за командир на 1-ва бригада на Първа пехотна дивизия. След завземането от белите войски на Новоросийск е назначен за Черноморски военен губернатор, а на 12.11.1918 г. „за бойни отличия” е произведен в генерал-майор. Действията на Кутепов по твърдото налагане на ред предизвикват рязка критика от обществените дейци, наричащи неговия режим „Кутепия”. От януари 1919 година той е командир 1-ви армейски корпус на Донецкия басейн. Проявява се като волеви командир по време на Харковската операция, за което от 23.06.1919 г. е произведен в генерал-лейтенант „за бойни отличия”. През следващата година той е генерал от инфантерията, първопроходец, активен участник в Бялото движение. От 1928 до 1930 е председател Руския общовоински съюз (РОВС). На 26.01.1930 е похитен в Париж от агенти на Външния отдел на ОГПУ в резултат на провеждане на секретна операция, подготвена и осъществена под ръкводството на кадровите сътрудници на Яков Серебрянски и Сергей Пузинцки в рамките на по-широка операция на ОГПУ „Тръст”. Документите за обстоятелствата, мястото и времето на смъртта му и досега са недостъпни за историците. 
3Konstantin Melnik: Jusqu’à l’âge de 22 ans, je n’ai pas éprouvé une fois la sensation de satiété, Noviy vek https://www.lecourrierderussie.com
4Парасюк, И. Пак там.
5Парасюк, И. Пак там.
6Цит. по: Мельник, Константин Константинович, https://ru.wikipedia.org/. 
7Konstantin Melnik: Jusqu’à l’âge de 22 ans…
8Op. cit.
9Маклаков, Василий (1869(70)-1957) – обществено-политически деец, юрист, публицист, мемоарист. 
10Уразов, А. Тысяча дней одного русского в Матиньоне. - Журнал „Русский мир.ru”, 2011, http://www.russkiymir.ru. 
11Вероятно става дума за „Съюз на съветските патриоти”, съществувала от 1943 до 1948 г. Това е организация на руските емигранти, живеещи във Франция. Съюзът заема просъветска позиция. 
12Палкин, Н. Настоящая разведка была только в СССР. Так считает бывший куратор французских спецслужб Константин Мельник. – Служба внешней разведки Российской федерациии. Российская газета. Федеральный выпуск №4643 (0). 19.04.2008. https://rg.ru/2008/04/19/melnik.html. 
13Френският Министерски съвет, заради двореца Матиньон, в който е разположен.
14Кудинова, А. Сокрушение Красной Церкви. – В: Информационно-психологическая война, №16, 21.02.2013, http://rossaprimavera.ru/article/sokrushenie-krasnoy-cerkvi.
15Пак там.
1628 май 1952 г. - протестна манифестация против посещението в страната на ген. Риджуей.
17Коваленко, Ю. Константин Мельник: французы тоже „мочили своих врагов“. – В: Лицом к лицy, №11 (411), http://russian-bazaar.com.  
18„Кагул“ (от фр. „Качулка“) – профашистка и антикомунистическа терористична група, използваща насилие, за да извършва дейността си в края на Третата република и по време на решима във Виши. Противопоставя се на Народния фронт. „Кагул“ е основана от Южен Делонкл. Груата извършва убийства, взривове, саботажи на оръжейни складове и др., с намерението да се хвърли подозрението върху комунистите и да се предизвика политическа нестабилност. Докато планира свалянето на кабинета през ноември 1937 г., полицията успява да внедри в редовете на групата агенти и арестува и хвърля в затвора около 70 души. При избухването на Втората световна война правителството ги освобождав, за да се бият във редовете френската армия. Някои подкрепят други десни организации и участват в правителството на Виши от 1940–1944 г.; други се присъединяват към „Свободна Франция“ на Дьо Гол. Едва през 1948 г. правителството съди оцелели членове по обвиненията от 1937 г.
19Генерална Дирекция за външна сигурност – секретна разузнавателна и контраразузнавателна служба на подчинение на Министерството на отбраната.
20Уразов, А. Тысяча дней одного русского в Матиньоне. - Журнал „Русский мир.ru”, 2011, http://www.russkiymir.ru. 
23Главная газета СССР, http://www.ivis.ru. 
24Коваленко, Ю. Пак там.
25Konstantin Melnik. Jusqu’à l’âge de 22 ans…
26Ibid.
27Le Goyet, P. La guerre d’Algèrie, P., 1989, p. 204.
28Ibidem, 206-207.
29Ibidem, p. 207.
30Ibidem.
31Konstantin Melnik: Jusqu’à l’âge de 22 ans….
32Ibid.
33Ibid.
34Парасюк, И. Люди эмиграции. Желая свержения коммунизма…
35Konstantin Melnik: Jusqu’à l’âge de 22 ans….
36Службата Аксион (SA) е тайна военна част, поставена под оперативното командване на дирекцията на операците на Главната дирекция на Външна сигурност и е натоварена с планирането и осъществяването на нелегални операции в рамките на борбата срещу тероризма. 
37Sylvaine, P. La face cachée de la République. – L’Express, 31. 03. 1994, http://www.lexpress.fr. 
38Laurentin, E. La Fabrique de l’Histoire/Histoire de la guerre d’Algerie 1. Histoire du renseignement avec Constantin Melnik, 13.12.2010, http://www.fabriquedesens.net/La-Fabrique-de-l-Histoire-Histoire,411. 
39Sylvaine, P. Op. cit.
40Op. cit.
41Op. cit.
42Оp. cit.
43Оперативно звено на СВДК, на което е възложено залавянето на Карлос.
44Фолън, Д. Тайните войни на Карлос. С., 2001, с. 159.
45Melnik, C. De Gaulle, les services secrets et l'Algérie. Nouveau Monde éditions, 2010, https://journals.openedition.org/rha/7308 
46Ibid.
47Ibid.
48Melnik. C. 1000 jours a matignon. De Gaulle, Algérie, services spéciaux. Grasset, 2014, https://www.fnac.com/a1074908/C-Melnik-1000-jours-a-matignon 
49Ibid.
50Sylvaine, P. Op. cit.
51Massu, le grognard du gaullisme. – Le Figaro, 28 octobre 2002. https://www.universalis.fr/encyclopedie/france-histoire-de-1958-a-1974/. 
52Discours du président de la France à la suite du putsch de quatre généraux en Algérie, 23 avril 1961, https://perspective.usherbrooke.ca/bilan/servlet/BMDictionnaire/1766.   53Secrets d’Histoire. De Gaulle: Le dernier des géants, Secrets d’Hisoire officiel, 2017, you.tube.com. 
54Паклин, Н. Настоящая разведка была только в СССР…
55Пак там.
56Пак там. 
57Един от най-близките съратници на генерал Дьо Гол, Ромен Гари през 1938 служи в авиацията. На 10 юни 1940 г. в сраженията край Тур е тежко ранен в челюстта. Откликва на призива на Дьо Гол от 18 юни 1940 г. и още същата година се присъединява към „Свободна Франция”. Сражава се като пилот в Европа и Африка в „Свободните въздушни сили”. За четирите години война преживява няколко самолетни катастрофи, като последната му донася ордена Кавалер на Почетния легион. Той е сред петимата от общо 200-те френски летци, оцелели от ескадрилата бомбардировачи „Лотарингия”. Проявява изключителен героизъм, когато като навигатор на бомбардировач успява, въпреки че е тежко ранен в корема, да ръководи ранения в очите от парчета от плексиглас пилот, благодарение на което самолетът се приземява на британско летище.
Специалистът по история на „Свободна Франция” Жан-Франсоа Мюрасиол смята, че летателният състав на Свободните Френски сили е броял 3200 души. Цит.по: Jean-François Muracciole, Les Français libres. L’autre Résistance. Tallandier, 2010, 34-35.
58Паклин, Н. Настоящая разведка была только в СССР…
59Пак там.
60Пак там.
61Пак там.
62Пак там.
63Deloire, C., C. Dubois. Proche si proche. Les liens secrets entre la CIA et les peres fondateurs de l’Europe Scumann et Monnet. Atlantico. Circus Politis, 08.02.2012, http://www.atlantico.fr. 
64Ibid.
65Парасюк, И. Люди эмиграции. Желая свержения коммунизма…
66Пак там.
67Пак там
68Парасюк, И. Пак там.
69Хабаров, Г. Чужой среди чужих. – В: Совершенно секретно, No.5/156, 01.01.2002. http://www.sovsekretno.ru. 
70Melnik, C. De Gaulle, les services secrets et l’Algérie…
 
 
X

Right Click

No right click