„Г-н Президент, нека бъдем реалисти. Съветската преса не казва нито дума срещу нас. Ако ние сме Израел... то бездействието от тяхна страна е неприемливо.“1 – с тези думи Кисинджър обяснява на Никсън съветската реакция на конфликта между Израел и арабските сили от 1973 г. в началото на октомври. Налагането на мир в региона е цел номер едно и за двете суперсили, респективно САЩ и СССР. По думите на Кисинджър, е най-добре, ако във войната няма победител. Самият Ричард Никсън твърди, че Йом Кипур е най-сложният конфликт за периода след Кубинската ракетна криза.
Близкият изток винаги е определян като гореща точка. След края на Втората световна война бившият Палестински мандат се превръща в своеобразна шахматна дъска за големите играчи, борещи се за надмощие и влияние в контекста на Студената война. Няколко са конфликтите по света, които от регионални прерастват в инструмент за надиграване между САЩ и Съветския съюз. Борбата за надмощие в Близкия изток е дълга и продължителна, а участието на двете световни суперсили не подлежи на предоговаряне. Ненамесата в подобен конфликт може да реши изхода от Студената война в полза на противника, а твърде активното участие и съперничество – да доведе до ядрена война. Агресията е немислима, защото може да предизвика криза с невиждани мащаби, поради което и диалогът е предпочитан. Настоящото изследване има за цел да проследи методите за справяне с т. нар. „горещите точки“ в контекста на „мирното съвместно съществуване“ и да отговори на следните въпроси: Как и защо дипломатическите мисии предотвратяват нарушаването на установения ред? Спомагат ли регионални конфликти от подобно естество да дадат преимущество на СССР или САЩ? Каква е ролята на отделни личности в туширането на подобни вълнения в региони със силно геостратегическо значение?
В това изследване ще наблюдаваме развитието на конфликта и разговорите, свързани с него. Очевидно е, че войните не се решават на бойното поле, а по скоро на дипломатическите маси. Кисинджър, както ще разгледаме по-долу, е определен за един от архитектите на Разведряването. Неговата политическа дейност служи за образец на правенето на политика. Тук по-скоро ще видим как преговорите за мир могат да дискредитират съперника във време на блоково противопоставяне.
Близкият изток е важен не само с географското си положение. Регионът би определил позициите, съответно на САЩ и СССР, в Средиземноморието, нефтените залежи и прочие – надмощието в региона е рефлексия на борбата за световно надмощие. По този начин във всяка точка на света в периода на Студената война се наблюдава индиректна борба между двата световни колоса. Военна, финансова и друг вид помощ са основните методи за противопоставяне, като пряко засегнатите страни са по-скоро част от една по-голяма картина. Затова и тук ще разгледаме преките страни участнички като обекти на изследването, а именно кукловодите – дипломати, част от Съвета за сигурност, държавните департаменти и самите управляващи. Или иначе казано ще се запознаем с наложилото се публицистично наименование – силните на деня – и ходовете на две суперсили в една идеологическа и политическа надпревара.
Близкоизточният конфликт.
На 29 ноември 1947 г. на Общо събрание на ООН е приета резолюция 181, гласяща разделянето на Палестина на две – в едната да се основе еврейска държава, а в другата да се създаде арабска такава. От разделената територия през 1922-ра следва още едно разделяне. Предназначената еврейска територия е около 5,5 хил. км2. На следващата година британският мандат изтича и събитията ясно говорят какво ще се случи след това. Създаването на Израел отдавна вече е на дневен ред, а резолюции и декларации за изпълнението на този план започват да излизат една след друга. След 29 ноември имаме цели 5 резолюции, издадени от Съвета за сигурност на ООН, за прилагането на резолюция 181.2 Очакваното се случва на 14 май – Бен-Гурион обявява независимостта на Израел.
Ако навсякъде другаде държавата завършва своето образуване със своята независимост и слага край на един период пълен с процеси на формиране, в Израел се случва тотално обратното. Независимостта на еврейската държава бележи началото на редица конфликти, които не приключват и до днес. Още след обявяването на независимостта на следващия ден от всички страни навлизат арабски войски. Целта е ясна – унищожаване на еврейската държава. Израел се обръща към ООН и тук се създава прецедент. След началото на Студената война СССР и САЩ обединяват усилия и съвместно решават конфликта в Близкия изток. За изненада на всички развоят на войната се обръща. Израел започва да напредва в египетска територия, макар разпоредбите на ООН да настояват за прекратяване на огъня. До края на годината Израел разгромява противниковите арабски отряди. Египтяните, които са обкръжени, молят за мир. Ролята на медиатор поема САЩ в лицето на Ралф Бънч, който през януари 1949 г. се заема да уреди изтеглянето на войските. След мъчителни преговори с.г. Израел подписва отделни примирия с останалите участници в конфликт: 24 февруари с Египет; 23 март с Ливан; 3 април с Йордания; 20 юли със Сирия. Със съдействието на външна подкрепа, главно оръжейна от Чехословакия – Израел може да се похвали в края на войната с добре подготвена стохилядна армия. В тази първа арабско-израелска война Съветския съюз и страните от Източна Европа подкрепят новата еврейска държава, водени от няколко основни съображения. В съответствие със следвоенните настроения и декларираните нови външнополитически принципи, те се обявяват в подкрепа на правото за самоопределение и деколонизация и се противопоставят на „британския империализъм и реакционните ислямски монархии“.3 Освен всичко друго еврейският въпрос олицетворява антифашизма, който е силно подкрепян от доктрината на комунизма. Това напълно обяснява и военната подкрепа от страна на Чехословакия под формата на леко стрелково оръжие, оръдия и минохвъргачки, боеприпаси и изтребители „Месершмит“.4
Въпреки сключването на Багдадския пакт през 1955 г. Египет не фигурира като съюзник. Опитите да бъде вмъкнат в антисъветска коалиция не успяват. Според Насър Израел обаче е враг номер едно. Той се опитва да се възползва от американската научна и финансова помощ, без да обвързва Египет в политическо отношение. Отказан му е проект за строителството на Асуанския язовир от САЩ като неблагонадежден проект. Египетския ръководител се преориентира към Източния блок. Идеята на този проект е държавата да се справи с ежегодните наводнения по долината на Нил. Прелюдията към втората арабо-израелска война е обект на много изследвания и изникват въпроси, дали при едни други обстоятелства конфликтът би могъл да бъде избегнат.
На 26 юли 1956 г. Насър национализира Суецкия канал, което предизвиква остра международна криза. Този акт на Египет накърнява интересите на Великобритания и Франция. Според тях това действие е в нарушение на Константинополската конвенция от 1888 г., гарантираща статуса на Суецкия канал и свободното плаване през него. Но това е само една гледна точка на проблема, тъй като има прецедент на национализиране на частна компания. Както Насър предлага, Египет е готов да заплати на компанията и чак след това да национализира канала, което в никакъв случай не нарушава правилата и не означава, че каналът ще бъде затворен. Истината обаче се намира някъде по средата, защото все пак Насър затваря Суецкия канал за израелски търговски кораби. Конфликтът е факт, отношенията са обтегнати и войната избухва на 30 октомври с.г. Според някои източници има предварителна договорка между Великобритания, Франция и Израел, в която се уговаря нападение на Израел, което би трябвало да бъде спряно от Лондон. След съгласието за отстъпление на Израел, Великобритания се явява като умиротворител и окупира канала, с което разделя двете враждуващи сили.
Израел веднага навлиза в Синайския полуостров със стохилядна армия. Почти целия полуостров е окупиран. На 5 ноември Франция и Великобритания организират десант по канала. Дебаркират край Порт Саид, но не успяват да го превземат. Същият ден след неуспеха, съветите предлагат собствено решение в Съвета за сигурност на ООН5 за урегулиране на конфликта – правителството на СССР изпраща специално послание към Великобритания, Франция и Израел със заплашителна нота6, че са готови да приложат сила, ако чуждестранните армии не се изтеглят от Египет. Веднага след получаването на посланието Израел уведомява генералния секретар на ООН за безусловното си решение да прекрати военните действия. На 6 ноември подобни уведомления пристигат от правителствата на Великобритания и Франция.
При поредното затишие наблюдаваме нови подготовки за „решаване“ на арабо-израелския конфликт. Създадената през 1964 г. ООП обединява под егидата на „Фатах“ отделните палестински групи, но като цяло палестинското съпротивително движение създава повече проблеми на арабските държави и на територията на които действа, отколкото на самия Израел. В този смисъл, палестинската кауза, макар и официално подкрепяна от умерените арабски режими, не е в състояние да ги интегрира за антиизраелско действие.
През май 1967г. напрежението в Близкия изток отново се изостря, най-вече между Сирия и Израел. Сблъсъците по границата стават постоянно явление и евреите заплашват с масирана военна операция. Още през април израелската авиация нанася няколко удара по цели в непосредствена близост до столицата Дамаск. През есента на 1966 г. и пролетта на 1967 г. са подписани египетско-сирийски и египетско-йордански договори за взаимна отбрана. Сухопътен сблъсък обаче е възможен само при условие на оттегляне на „сините каски“. В края на май се случва именно това – частите на ООН се изтеглят от Синай, което е използвано от Израел като casus beli. На 5 юни рано сутринта между 7.45 и 8.30 ч. са нападнати десет египетски военни летища, а всички самолети са унищожени. Следват още няколко авиационни вълни, които за около три часа довършват египетската авиация. Подобна е участта и на източните еврейски съседки. Със същия успех се развиват и нападенията над Йордания и Сирия. Следва бързо унищожаване на сухопътните египетски войски на Синайския фронт, което позволява и отделяне на войскови групи към Йордания, а на 9 юни и към Сирия. Погромът е пълен. Израел унищожава армиите на противника за 6 дни. До 10 юни Израел окупира ивицата Газа, Синайския полуостров, западния бряг на р. Йордан и Голанските възвишения. На 22 ноември 1967 г. Съветът за сигурност приема английския проект за резолюция - № 2427, която така и не влиза в сила. Според нея израелските войски трябва да се изтеглят от окупираните територии и да прекратят състоянието на война. Резолюцията приканва още за признаване правото на свободно корабоплаване и решаване на проблема с палестинските бежанци. Всичко обаче остава само на хартия...
Войната от Йом Кипур и дипломацията на Кисинджър.
Политическа обстановка и първи предизвикателства
Международната обстановка в началото на 70-те години си е истинско предизвикателство за новия държавен секретар Хенри Кисинджър. Съветника по сигурността ще изгради едно име на „архитект“ на Разведряването. Именно политиката и стратегическите ходове, предприети от Кисинджър дават основание именно той да бъде възприеман като един от най-добрите в областта. Не случайна е и наградата нобелов лауреат за мир, благодарение на постъпките си към „разведряването“.
Историческият момент е крайно подходящ за Кисинджър. Раните от Шестдневната война не са забравени, а и е налице тенденция към промяна именно в Египет. След смъртта на Насър на власт идва президентът Ануар Садат, който загатва за изменения в политическия курс. Не е извън контекста и отстраняването на Али Сабри през май 1971 г.8 Ликвидирането (или поне частично оттегляне) на просъветски елементи несъмнено дава по-голяма свобода на действие и гъвкавост за САЩ. Реално се гледа на възможността Египет да загърби пан-арабския национализъм и да поеме по нов курс. За да предотврати това Съветският съюз сключва в края на май с.г. споразумение за приятелство и сътрудничество. Според Кисинджър, Садат подписва договора за да успокои военните среди и по-точно армията, от чиято подкрепа зависи и неговото управление. Мненията в САЩ по въпроса са разнопосочни и гледните точки на Държавния департамент9 и на съветника по националната сигурност се разминават. Според Роджърс подписването на подобен пакт би дало предимство на Садат, които в последствие да допринесат за ситуацията със Суецкия канал. От друга страна, Кисинджър вярва, че ползите са изцяло за Съветския съюз, получавайки право на своеобразно вето над бъдещи преговори между Египет и трети страни.
Като един от най-приближените на президента Кисинджър е въвлечен в близкоизточната дипломация. Причините са няколко – първо, САЩ има нужда от арабските инвестиции, т.е. отношенията с арабския свят са важни за осъществяването и на американските интереси в региона; второ, не бива да подминаваме еврейското лоби в Конгреса; от тези две можем да изходим, че администрацията на Никсън се нуждае от силни дипломатически ходове, които да изпълнят план „максимум“ в региона и да спечелят колкото се може повече дивиденти в контекста на конфликта в Близкия изток, както и в контекста на Студената война. Картината е по-голяма и винаги участието на Великите сили е продиктувано от борбата за влияние на най-високо равнище. Третият фактор за „командироването“ на новоназначения Кисинджър, пак свързан с умела дипломация и политика без значителни сътресения, са предстоящите избори. Президентът не желае да поема рискове, въвличайки страната в арабо-израелския конфликт от 1973 г. и то активно. Следователно Никсън изпраща своя съветник с мисията да реши нещата по „тих“ начин. На други места в текста ще разгледаме и липсата на достатъчно готовност американската дипломация да извади максимума и да дискредитира напълно Съветския съюз в Близкия изток.
В ранните месеци от 1972 г. доклади на ЦРУ предават, че близките отношения между СССР и Египет преживяват трудни времена, въпреки почти пълната военна зависимост на арабската държава към Съветския съюз. Руският отказ за доставка на офанзивни оръжия за арабите и предявеното от Москва желание да получават плащанията в твърда валута превръща съветското присъствие по средиземноморските брегове в доста неприемливо. Междувременно циркулира мнението, че именно неефективност на руските оръжия е довело до патовата ситуация в Синай.10
През юли 1972 г. Садат решава да изгони съветските техници и военни експерти на служба в Египет. Този ход не е ясно разчетен от американска страна, което допринася и за заемането на изчаквателна позиция. В никакъв случай не се предполага, че Близкият изток е на прага на война. Действията на Садат могат да бъдат тълкувани по различни начини – от демонстрация на суверенност, до смяна на посоката на развитие по оста Изток-Запад. Според САЩ, както и Кисинджър ще спомене по-късно, Израел е твърде силна държава, за да бъде нападната, поради което и арабските заплахи са приемани по-скоро като блъф.
Рискът от война
В началото администрацията на Никсън няма ясно изградена стратегия за Близкия изток. Тя продължава да вярва, че Садат не разполага с възможност да се ангажира с една широкомащабна война срещу Израел. Американският посланик по това време Ричард Биърдслий отбелязва, че египетският президент е принуден да предприеме действие, поради потенциално социално-политическо недоволство. Биърдслий не излага наблюдения върху опитите на Садат да се дистанцира от Съветския съюз.11 Военните подготовки през първата половина на 1973-та имат за цел да поставят под напрежение Израел и САЩ и да започнат една психологическа битка, но все още на избухването на война не се гледа сериозно. Руската позиция е нееднозначна, а въобще в нарастващия конфликт, комунистическата държава в заема периферна роля. Може би този момент е изпуснат от американското управление да се възползва напълно и да засили своеобразен разкол между арабските съюзници и съветите. От една страна, руснаците имат интерес в поддържането на напрежение в региона, което неминуемо ще бъде последвано от американска подкрепа за Израел. От друга – съветските лидери полагат големи усилия да възпрат фактическа арабска атака. Опасенията се състоят във възможен арабски крах. Това би накърнило авторитета на Съветския съюз тъй като едни потенциални военни действия биха били водени с руски оръжия. Идеологически, а и иновативно това би свалило много от престижа на една военна сила като СССР. Освен всичко останало, Москва се намира под натиск от своите арабски съюзници. Допуска се, че при едно руско бездействия, „клиентите“ от Близкия изток ще се обърнат към САЩ като медиатор, откъдето да извоюват и определени политически придобивки.
В онзи момент постигането на стратегическо руско-американско споразумение във връзка с Близкия изток е на практика невъзможно. Кисинджър по никакъв начин не форсира подобни разговори, което отговаря на първоначалния подход възприет от САЩ – наблюдение и изчакване. Залогът за региона е много голям и за двете страни. От една страна съветската държава има интереси в Средиземно море и не може да се откаже от важни морски бази в Египет и др., наблюдават се много опити за изграждането на сътрудничество и приятелство с различните арабски режими. От друга страна, Съединените щати преследват енергийни и икономически изгоди от региона.
Избухването на войната
На 6 октомври 1973 г. на еврейския празник Йом Кипур обединените сили на Египет и Сирия нанасят внезапен удар по израелските позиции в Синай и Голан. Израелците на очакват нападение на два фронта, изненадата която допринася и за успешното арабско напредване. Още на 5-ти Кремъл решава да евакуира всички цивилни руснаци от Египет. Това е още един пирон в ковчега на отношенията между двете страни. Въпреки лошата „поличба“ от съветска страна от първия ден египтяните използват масирано бронетанкови съединения по съветски образец и прехвърляйки се на източния бряг на Суецкия канал, успяват да преминат през укрепената линия Бар-Лев.12 На срещуположния фронт Сирия успява да окупира Голанските възвишения. Офанзивата на еврейска територия продължава около 10 дни и е прекратена, след като израелските въоръжени сили чрез обходна маневра успяват да обкръжат 3-та египетска армия в Синай.
Междувременно си заслужава да споменем, че от самото начало Кисинджър съветва да не се предприема изпреварваща израелска атака. Тук вероятно може да се търси аналог с Шестдневната война. Той също така вярва, че САЩ и СССР имат отговорност да запазят мира в региона. С началото на войната той има ясната идея как да се възползва максимално от ситуацията. Основната цел е да не позволи на Съветския съюз да заеме доминираща роля в Близкия изток. За него Израел е второстепенна по важност, заради еврейското лоби в Америка. САЩ в никакъв случай не подкрепя страни, които, борейки се за прекратяване на огъня, опитват да спечелят териториални придобивки, възползвайки се от международната обстановка. Администрацията на Никсън се стреми през цялото време да възстанови статуквото в региона. Това, което притеснява Кисинджър най-много е не военните сблъсъци, колкото политическата оценка на събитието след неговия край. За момент се създава впечатление, че Израел може да загуби войната, което кара американците да създадат въздушен мост за въоръжени доставки. Както всички останали обаче, така и Кисинджър вярва в бързия успех на евреите.
В миналото кризите в Близкия изток са демонстрирали, че от регионални могат да прераснат в международни. Евентуално арабско разочарование би провокирало съветско включване в конфликта, а това от своя страна може да дистанцира Европа от Съединените щати. Освен всичко друго, всички събития се случват по времето на едно друго събитие. Никсън вече е политически слаб, поради скандала Уотъргейт. Американската ситуация не се оказва също никак лесна. Задължавайки се да гарантира сигурността на Израел, САЩ трябва да поддържа силни връзки и с арабските режими (Йордания, Саудитска Арабия). В случай на израелска победа Вашингтон се налага да избегне арабското негодувание.
Въпреки обрата в развоя на войната след 20 октомври, поради голямата загуба на въоръжение и боеприпаси израелските въоръжени сили не са в състояние да спечелят категорична победа, както това става по време на „Шестдневната война“. Тази последна египетско-израелска война показва, че е настъпила някаква ситуация на паритет между Израел и арабите, които налагат петролно ембарго на държавите пряко помагали на Израел13. На 22 октомври е подписан протокол за прекратяване на огъня, а през декември в Женева започва мирна конференция.
Преговори за прекратяване на огъня
Докато двете суперсили започват да губят контрол над ситуацията, посланикът Добринин предава покана за Кисинджър, изпратена от Брежнев, на 19 октомври в 10:00 ч. Поканата е за провеждане на разговори в Москва на 20-21 октомври. Преговорите продължават около 4 часа. Брежнев предлага прекратяване на огъня и израелско отстъпление до границите от 4 юни 1967 г. (т.е. преди големите териториални придобивки в резултат на Шестдневната война). В началото съветският лидер говори за незабавно отстъпление. Двамата също постигат устна договорка да не увеличават помощта, която оказват на съответните си съюзници. Проблемът се разглежда и от ООН, където резолюция 242 документира решението – Израел да се изтегли от арабските територии.
След срещата в Москва Кисинджър лети за Тел Авив да убеди Израел (и в частност „г-жа Меир“) да прекрати огъня. Външният министър Аба Ебан търси обяснение от американския държавен секретар за предварителната руско-американска договорка. В Израел недоволстват от налагането на това решение и смятат, че отстъплението ще доведе ползи на арабските държави. Заплахата от руска интервенция излиза на дневен ред, а Никсън констатира: „Държавният департамент на САЩ предложи на Израел оферта, която не може да откаже“.
На 21-ви октомври Косигин14 пътува до Дамаск с новина до президента Асад, че Съветския съюз ще подкрепи резолюция 338 на ООН15 - прекратяване на огъня, изтегляне на Израел от арабските територии и преговори за мир. Съгласувано между Садат и Асад, след гарантираното от съветска страна пълно изтегляне от завладените територии, те възприемат този курс. Междувременно Кисинджър не е съгласен с пълното оттегляне на Израел. Разминаването идва от това, че Кисинджър и Косигин се разминават. Руският премиер не присъства на срещата в Москва с Брежнев от 20 октомври.
Резолюция 338 влиза в действие на 23 октомври. Отстъплението все още не е факт и дори израелските части обграждат 3-та египетска армия. Моментално Кисинджър се свързва със съветника на Голда Меир – Симча Диниц – и подчертава опасността от продължаване на армията на Израел в египетска територия – „Искате 3-та армия? Няма да влезем в Трета световна война заради вас!“16 Малко след фактическото изтегляне Кисинджър се среща и със Садат. Първата среща между президент на Египет и държавния секретар на САЩ се състои на 7 ноември 1973 г. Желанието на Садат да работи със Съединените щати и да избяга от съветската зависимост допринасят за благоприятното развитие на дипломатическата „мисия“ на Кисинджър. Двамата с египетския президент постигат съгласие за сътрудничество между двете страни и официално да възстановят официални дипломатически отношения помежду им. Споразумението бива одобрено и от правителството на Израел. Тези отделни разговори на Кисинджър поставят основите на диалог между Израел и арабска държава. По-късно през годините наблюдаваме и официални договорки от Кемп Дейвид през 1979 г. Минавайки през епизодични сътресения Близкия изток и страните от региона активно полагат усилия за налагането на мирни отношения.
В заключение можем да кажем, че дипломацията на Кисинджър в контекста на Арабо-израелския конфликт не само спомага за нормализирането на отношенията в региона, но има и един по-важен аспект, който е пряко свързан с „голямата игра“. Студената война е цялостната рамка, която в един или друг момент оказва значително влияние върху голяма част от събитията през периода. Така е и тук. Борбата за надмощие в геостратегически, политически, идеологически план и прочие в конкретния случай създава и прецедент. САЩ успява да постигне цел „максимум“. В противопоставянето между Съветския съюз и Съединените щати наблюдаваме постепенното изоставане на комунистическата свръхсила. В края на последната глава накратко разгледахме как американската дипломация осъществява и втората си цел, свързана с Близкия изток. А именно – установяване на трайни отношения с арабските представители в региона. Откъсването на страна от комунистическата сфера на влияние си е победа в Студената война, макар и на микрониво. Разбира се, не трябва да пропускаме и факта, че доверието към Съветския съюз е понижено. Москва прави непростими грешки преди и по време на войната. „Твърдата валута“, евакуацията в навечерието конфликта – свалят доверието на арабските държави.
САЩ е единственият „играч“ в близки отношения и контакти с всички страни от кризата – единствената сила, която е способна да постигне напредък, и единствената със стремеж да извади дивиденти от един подобен конфликт. Или както споменава Кисинджър няколко години по-рано: „Съветските войски са в готовност да започнат сериозна война срещу Израел, но само американската дипломация има силата да върне изгубените територии на Египет“. Въпреки всичко войната от Йом Кипур дава ролята на САЩ на медиатор в основните и най-важни въпроси, свързани с Близкия изток, и отчуждава Съветския съюз от водеща арабска държава.
