ХРИСТО МИЛКОВ

 

ИЗДАТЕЛСТВО

ИЗТОК-ЗАПАД

 

 

 

• ISBN: 978-619-01-1356-0

 

 

Увод

 (кратък обзор на българо-френските отношения от Възраждането до 1944 г.)

 

Едни от най-важните органи, които осигуряват съществуването и развитието на всяка държава, са нейните тайни служби. Без добре организирани и структурирани, и кадрово обезпечени служби, които имат ясно поставени цели в дългосрочен и краткосрочен план, тя би била обречена на гибел.

След разкриването на архивите, съхранявани в институцията, популярна като Комисията по досиетата¹, стана възможно да се хвърли светлина върху цялата проблематика, свързана с българското външно разузнаване, контраразузнаване, както и военното разузнаване през 1944-1989 г. Безспорен

принос върху изясняването на тоталитарната система и ролята и мястото на Държавна сигурност представляват нейните издания. Що се отнася до историята на българското контраразузнаване² и на военното разузнаване³, те ще бъдат обект на по-късни изследвания.⁴

Засега обаче напълно отсъстват цялостни научни изследвания върху дейността на българските резидентури в чужбина, които биха могли да представят външната политика на България през този толкова важен период от световната история, какъвто е Студената война, както като стран- член от Варшавския договор и член на Съвета за икономическа взаимопомощ, така и в рамките на двустранните отношения с други държави. Архивите от Комисията по досиетата биха дали възможност тя да бъде изучена както съвместно с другите служби от Варшавския договор и предимно с КГБ и ЩАЗИ⁵, така и самостоятелно.

В исторически план може да се каже, че разузнаването и контраразузнаването, както и военното разузнаване у нас, далеч не тръгват на „голо поле“, но те няма да бъдат обект на проучване на тази монография.⁶ Смятам, че пълноценното и цялостното им изследване в една книга би било трудно и би го направило повърхностно.

През модерната епоха (последните 150-200 години) всяко разузнаване няма свои собствени цели на политическо равнище, а обслужва политиката на съответната държава в различни области - вътрешна и външна политика на разузнаваните страни и съответно на страните, с които се бори, военно дело, индустрия, наука, култура и др. То винаги е в системата на изпълнителната власт и има една генерална задача - да доставя на държавното ръководство сведения, които придобива, използвайки специфични методи и средства, и често в нарушение на законите на страната, срещу която или на чиято територия се разузнава, единствено по причина, че липсва възможност за снабдяване с въпросните сведения по друг - законен начин. Често се достига до превръщането на тайните служби поради големия им потенциал и ресурс в „държава в държавата“, твърде често те придобиват неблаговидния образ на политическа полиция.

Поради спецификата на дейността им работата на разузнаването и контраразузнаването е обвита в тайна и това поражда много митове в обществото. Една от целите на тази монография, както и на всички научно издържани книги по темата, е да развенчае тези митове, като покаже истинската му роля и функция и мястото в системата на държавната власт. То е един важен инструмент за защита на властта от вътрешни и външни врагове, събраната от него информация може да е определяща за взимането на важни решения на политическо равнище, но те по принцип се взимат от най-висшите органи на партийно и държавно управление в резултат на действието на много други фактори, партньорски обвързаности с други държави и международни организации, експертни мнения, държавна политика в съответния отрасъл и др.

В съвременните разузнавания има, общо взето, два принципа - регионален, географски - по държави и региони, и по отрасли - според вида дейност - външнополитическо, военно, научно-техническо, културно-историческо и пр. В зависимост от тази „координатна система“ ще се изследват целите, задачите и дейностите - количеството и качеството на информационната работа, агентурната мрежа, видовете източници, ефективността, кои области са били приоритетни, кои са били наша „специализация“ по разузнавания в посочения период по „разделението на труда“ във Варшавския договор. Наред с това видовете дейности ще се разглеждат в сравнителен план c различните резидентури в западните страни.

Темата на тази монография е „Българското външно разузнаване и Франция“, а избраният период - от 1944 до 1974 г. Смятам, че тази тема е неоправдано пренебрегвана от авторите, изследващи съвременната история и конкретно темата за секретните служби. В българската историческа наука липсва обобщаващо изследване, посветено на тази тема и проблеми.

Изборът на тези две години е продиктуван от тяхната значимост както в международен план, така и в национален - за българската и за френската история. На 9 септември 1944 г. е осъществен преврат и на съветските щикове се възкачва отечественофронтовската власт. Пак през 1944 г., но на 25 юни е Освобождението на Париж.

Заключителната дата на периода, изследван в монографията, е смъртта на Жорж Помпиду през 1974 г., наследник на генерал Дьо Гол на Елисейския престол, с което завършват „30-те славни години“ на Франция и тя влиза в един много тежък период на криза. Естествено, това не е статично ограничение, а отворено напред и назад във времето, защото така има възможност да се изучи още от самите корени отпреди Втората световна война и в национален, европейски и световен контекст.

Едва ли е необходимо да се обяснява ролята и значението на тази Велика сила както върху целия свят, така и за отделните нации, и конкретно за България и българския народ. Една от традиционно важните за нас в исторически план страни е именно Франция. Затова съвсем накратко излагам влиянието, което оказва нейната цивилизация и култура, както и институции и личности, свързани с Франция, върху България и българските земи.

Дипломатически отношения между двете държави са установени на 8 юли 1879 г. на равнище агентства. Това е следствие от решенията на Берлинския конгрес. Но първият официален договор между българите и франките е сключен още през IX в., през 831 г., между император Людовик Благочестиви и кан Маламир, подновен през следващата година.

Според Николай Генчев „измежду всички европейски влияния върху българската култура през XVIII-XIX в. най-мащабно, най-силно и най-продължително се оказва френското. Две обстоятелства дават предимство на Франция пред другите европейски страни. Първото е, че през епохата, когато се извършва българското духовно възраждане (XVIII-XIX в.), Франция е доминираща културна сила не само на Стария континент, но и в света. Неслучайно Волтер е забелязал, че „векът на Просвещението“, наричан още век на френската култура, е предложил на човешкия дух повече светлина, отколкото всички предходни столетия, взети заедно. Второто обстоятелство е, че през XIX в. Франция взема непосредствено участие в подготовката на българската национална интелигенция, че френският език, предпочитан във всички училища в Ориента, е най-популярен от чуждите езици в България. Това обяснява присъствието на по-големия френски пласт в българската литература и драматургия, по-определеното френско въздействие върху музикалния вкус, френските заемки в живописта, архитектурата, голямото увлечение по модата „алафранга“ във възрожденското ежедневие.“⁷

Френската цивилизационна и културна дейност се развива пряко в полза на българския народ. Френските училища по нашите земи по време на османското владичество се разпространяват толкова бързо, че образуват това, което Етиен Лами⁸ нарича „Франция на Изтока“. През 1868 г. в основаното от французи в Цариград училище по медицина постъпва за пръв път български студент. Многобройни са също така и представителите на българския елит по скамейките на френските лицеи в Бебек и Галатасарай. 70 известни българи са част от историята на престижния султански лицей Галатасарай в Истанбул - изтъкнати възрожденци като Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Тодор Каблешков, които ще станат апостоли на Априлското въстание; политикът, художник и писател Константин Величков - един от създателите на Рисувалното училище, ген. Георги Вълков. Някои от тях ще завършат образованието си в Париж или другаде във Франция (Гаврил Кръстевич, Александър Екзарх Бойоглу, Марко Балабанов...), където привличат българската студентска общност за националната ни кауза. Разпространението на френския език в България е чувствително през XIX в. (19 френски училища на българска територия през 1870 г.). Започват да се изучават френски класици - Ронсар, Рабле, Монтен, Молиер, Монтескьо, Волтер.

Широкото навлизане по българските земи на тази, както я определя Бенедикт Андерсън⁹, „въображаема общност“ поставя основите на осезаемата и днес франкофилия от страна на българския народ. Тя улеснява също така и проникването на либералните идеи на Френското просвещение. Двама интелектуалци и изтъкнати политици ще се превърнат в глашатаи на каузата на българския народ пред френското обществено мнение - Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. Последният, министър на външните работи на Втората република през 1848 г., не е забравил уроците на „Пътешествие на Изток (1832-1833)“, когато пише от Пловдив, че „Българите са напълно узрели за независимостта... Страната, в която живеят, би се превърнала много скоро в една прелестна градина, ако сляпото и глупаво потисничество ги остави да я обработват в малко повече сигурност“. А в реч пред френския парламент е още по-категоричен: „Този неукротим и патриотичен народ не може да бъде заробен за още дълго време, той, подобно на швейцарския народ, от самата природа си е създаден да бъде свободен. Това е една многобройна нация, честна, работлива, която повече не възприема турците и се надява да ги отхвърли веднага“ (1834). Ламартин е първият френски политик, който поставя официално въпроса за свободата на българите и правото им да имат свободна държава. Той твърди, че българите са напълно готови и достойни за свободата си. Едновременно с това възхвалява добродетелите им.¹⁰

Както Алфонс дьо Ламартин, така и писателят със световна слава Виктор Юго се превръща в защитник на българската кауза пред френското общество. Ето какво казва той в своята реч като сенатор от Третата република, публикувана на 30 август 1876 г. във в. „Льо Рапел“, в която разобличава кървавото клане, на което е подложен Батак: „Става необходимо да привлечем вниманието на европейските правителства върху един толкова малък факт, който, както изглежда, правителствата не забелязват въобще. Ето го този факт: убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели на този факт? Един свидетел, целият свят. Виждат ли го правителствата? Не.

Нациите имат над тях нещо, което е под тях - правителствата. На моменти това противоречие избухва: цивилизацията е в народите, варварщината е в правителствата. Желана ли е тази варварщина? Не, тя е просто професионална. Това, което знае човешкият род, правителствата не знаят. То се дължи на това, че правителствата поради късогледство не виждат нищо друго освен правото на държавата. Човешкият род гледа с друго око - съвестта.

Ще учудим европейските правителства, съобщавайки им едно нещо, това, че престъпленията са престъпления, това, че по-малко е позволено на едно правителство, отколкото на един индивид да бъде убиец, това, че Европа е солидарна, че всичко, което се прави в Европа, е правено от Европа, че ако съществува едно озверено правителство, то трябва да бъде третирано като диво животно. Това, че в часа, който е съвсем близо до нас, пред очите ни се избиват, опожаряват, грабят, изтребват, колят бащите и майките, продават се малките момичета и момчета, съвсем малките деца, за да бъдат продадени, се разсичат на две с един удар на сабята. Изгарят се семейства в къщите им. Например този град Балак [Батак] е смален за няколко часа от 9 хил. жители на триста.

Гробищата са претрупани с повече трупове, отколкото могат да се погребат, така че мъртвите разнасят чумата върху живите, които са изпратени в кланицата. Това е добре дошло! Казваме на европейските правителства, че бременните жени се отварят, за да бъдат убити децата в утробата им. На обществените места има купища от скелети на жени, имащи следи от изкормване, кучетата гризат по улиците черепите на млади насилени момичета. Всичко това е ужасно. Достатъчен би бил един жест от страна на европейските правителства, за да го възпрепятстват. Диваците, които извършват тези злодеяния, са ужасни, а цивилизованите, които ги оставят да действат, са страхливци.

Дошъл е моментът да издигнем глас. Всеобщото възмущение се надига. Има часове, в които човешкото съзнание взима думата и дава на правителството заповед да слуша.“¹¹

Военният кореспондент на популярния и до днес в. „Фигаро“ Анри Пиер дьо Вестин по време на Руско-турската война (1877-1878) публикува множество кореспонденции от театъра на военните действия. Той е първият чуждестранен журналист, който е дошъл в България (преди Джанюариъс Макгахан и други специални пратеници), за да отразява Априлското въстание. От симпатия към славяните приема името Иван. Става застъпник на българската национална кауза. Сътворява книгата „Пътуване в страната на башибозука“¹².

След избухването на Априлското въстание меродавните европейски вестници като „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Фигаро“ изпращат свои кореспонденти. През май 1876 г. на Балканите пристига екип и на най-мощния френски вестник - „Л’Илюстрасион“¹³, който след 1906 г. става първото международно илюстровано списание в света, разпространява се в 150 държави и достига огромния за онова време тираж от 284 хиляди броя. „Особеното на издателската му концепция е, че всички материали са придружени от илюстрации (първоначално гравюри, а по-късно, с напредването на технологията, и снимки) поради разбирането на издателите, че „често писаното слово, дори най-талантливото, изглежда бледо и неубедително, непълно и трудноразбираемо в сравнение с изображението“. Така кратките или недотам кратки журналистически материали винаги са придружавани от запомнящи се и въздействащи илюстрации, които ги превръщат в ценен материал за живота на българите и тяхната история.“¹⁴ „Л’Илюстрасион“ изпраща екип с титуляр журналистът Лудвиг Ригондо и художника илюстратор Пол Кофман, които в Оршова се качват на борда на парахода „Радецки“. Още там Ригондо интервюира капитан Дагоберт Енглендер. „Вероятно той е предал подробно как изглежда българският войвода, защото несъмнено това е Ботев на публикуваната графика - с брада, висок, изправен, с четническа униформа, със сабя в ръка. А вероятно това е един от първите образи на Войводата, отпечатан като гравюра във в. „Л’Илюстрасион“ и разпространен във Франция и Средна Европа.“¹⁵

Екипът публикува поредицата си от илюстровани репортажи под наслов „Voyage a travers l’insurrection Orientale“ („По следите на въстанието в Ориента“) от 15 юли до края на октомври 1876 г. При описанието на пътуването си с „вапора“¹⁶ „Радецки“ го назовават „този прочут кораб, който бе експроприиран от въстаници. Беше взел участие в българските бунтове, в прехвърлянето им на брега“, което ще рече, че подвигът на Ботев и четата му са били популярни във Франция.¹⁷

Няма как да отминем едно жестоко описание, което са оставили дописниците на френския седмичник. Буквално пише: „Навлизахме в крепостта, или турската част на града (б.а. - Видин) през главния вход на Стамбул-капу и ужасната гледка, открила се пред нас, съвсем не допринася за успокоението ни. Над първата крепостна стена се издигат копия с набучени на тях човешки глави. Други глави се търкалят по земята. Това са, както разбрахме, главите на българските въстаници, слезли от кораба „Радецки“. Тези въстаници, след като вървели няколко часа, били обградени от черкези и почти всичките били изклани.“¹⁸

Ригондо и Кофман пристигат във Видин в края на май 1876 г., преди сформирането на извънредния съд в Русе. Дописките и рисунките установяват, че разследването на Ботевите четници и останалите задържани българи не е протекло законно, както е представяно пред Европа. Развихрило се безконтролно отмъщение, с брутална жестокост и масови политически убийства. Ригондо и Кофман установяват, че много от задържаните са „съдени“ във Видин от самозван съд. Рифат паша се саморазправял еднолично с тях. Тези факти се крият от външния свят със съгласието, а може би и по нареждане на правителството. Българи са екзекутирани публично, дори пред чуждите консули, за сплашване. Руският и австро-унгарският дипломати не забелязват жестокото ежедневие. Видин занемява от кървавия терор. За няколко часа в един ден Ригондо и Кофман са свидетели на две екзекуции. Десетки, а може би и стотици български глави са паднали на окървавените калдъръми на видинските улици в паметните дни на май и юни 1876 г. А набучените на копия и търкалящите се по земята глави при влизането им в крепостта „Калето“ са необорими факти за турските злодеяния, наричани от тях „разследване“.¹⁹ Последвалите следствия и съдебни процеси са прикритие за кървавия терор над Ботевите четници и българските революционни дейци във Видински окръг. Че избитите във Видин българи не са малко, се установява пак от дописка от Ригондо: „По улиците е направен калдъръм, който натъртва краката. Може да вървите с най-голяма предпазливост и кърпичка в носа. Големи локви разложена кръв на всяка крачка. Отвратително мръсни кучета ръфат парчета мърша.“²⁰ Изобличителният документ е подкрепен от виртуозна графика на Кофман, поместена във френския седмичник на 3 юли 1876 г. Труповете на убитите българи остават по улиците за гладните кучета. Ригондо не изпуска нищо. Съобщава, че Видин е въоръжен до зъби с огромна войска, че е охраняван от 400 оръдия и 4 бойни кораба, които не са достатъчни да гарантират спокойствието на турската власт и затова тя прибягва до безогледни избивания на задържаните българи?!

На път за Пирот през Белоградчик френските журналисти минали през село Берилосово, сега Борово, Белоградчишко.²¹

Разтърсва ги друга гледка: „На излизане от Берилосово се сблъскахме с дузина башибозуци, които отвеждат трима задържани. Клетите, те са с вързани на гърба ръце, като въжето е стегнато така здраво, че оставя кървави следи по китките. Същото въже се увива след това два пъти около врата, а краят му се държи от башибозуците, които си доставят видимо удоволствие, като го придърпват силно, като че ли не водят хора, а някакви животни.“²² И тази нечовешка сцена е документирана от виртуозното перо на Кофман. Фигурите са нарисувани в движение великолепно, доказателство за голямото му професионално майсторство и талант. Рисунката е пълна с трагизъм, изобличаващ турския терор. Поместена е в броя от 16 септември 1876 г. на „Илюстрасион“.²³

Записаното и нарисуваното от Ригондо и Кофман имат изключителна документална стойност, създадени са от непредубедени и безпристрастни чужденци, идващи за пръв път в поробена България. От тях може би се е очаквало прикриване на турския варваризъм. Франция е стар съюзник и закрилник на Турция в Европа. Ригондо и Кофман не се влияят от това. Те се вълнуват от издевателствата над българите и предават обективно кървавата действителност, с която са се сблъскали, и българският народ им е дълбоко благодарен. „Л’Илюстрасион“ помества дописките и четирите графики без поправки. Беззаконията на турската администрация стават достояние на френската и европейската общественост. Коментарите към дописките и рисунките потвърждават преклонението на парижките журналисти пред истината.“²⁴

„Л’Илюстрасион“ е първият илюстрован седмичник във Франция. За по- малко от две години - от май 1876 г. до март 1878 г. - той публикува близо 80 гравюри и около 40 специални репортажа, депеши и съобщения за състоянието на българите и безчинствата на турците, Априлското въстание, Руско-турската война и политическата обстановка около възраждането на България.²⁵

Сред именитите французи, останали тясно свързани и до днес с българската история и кауза, е Луи Леже - френски славист, който е почетен член на Българското книжовно дружество. Води курс по славянска литература в Сорбоната, след това в Колеж дьо Франс. През 1868 г. защитава докторската си дисертация на тема „Св. св. Кирил и Методий“. Леже е първият френски преводач на „Житие и страдания грешнаго Софрония“, чете лекции, свързани с българската история и литература, насочени главно върху Златния век на цар Симеон, богомилството и времето на кърджалийските зверства и Осман Пазвантоглу. След Средногорското въстание и Баташкото клане пише редица статии във вестници и списания в защита на българите. В края на 1876 г. с финансовата помощ на български дарители, като Евлоги Георгиев, издава книгата „La Bulgarie“ - сборник с негови лекции и статии, посветени на нашата страна. При последното си посещение на България през 1912 г., в навечерието на сключването на Балканския съюз и Балканската война, Леже прави своеобразното си завещание към българския народ:

Откогато съм се запознал с вашия народ, не съм престанал да се интересувам от съдбините му. Отворете която щете моя книга и ще видите колко ви обичам и ценя дори когато вършите глупости. Аз бих желал всички славяни да живеят в сговор. Това съм поддържал и ще поддържам до гроб. Борбите, вътрешни и междуславянски, само ще ви отслабят за сметка на враговете ви. В името на Реймското Евангелие, мой скъп труд, което препечатах в разкошно издание в 1899 г., завещавам ви да живеете в сговор помежду си - само така ще преодолеете нещастията, които преживяхте и преживявате.²⁶

Видният просветен деец и публицист от Леринско Константин Стоянов-Вълканов пише за този голям приятел на България и защитник на българите от Македония: „Даже и през европейската война, когато французи и българи се срещнаха по македонските полета с оръжие в ръка, той не се усъмни в правото на Македония да се види свободна. Къде се крие причината на това? Всемирният дух на цивилизацията не признава задължителни за себе си установени граници. Чрез издание на Реймското Евангелие, което е най-капиталният труд на Л. Леже, последният най-добре разкрил формата на тоя дух във френско-българските отношения. Клетвата, която се мисли, че полагали френските крале върху туй евангелие, за да пазят единството на Франция, е достатъчна награда от всемирната цивилизация за днешния българин, а пък за учения, който се спуснал в бездната на миналото с чувство и убеждение, че от своята екскурзия ще донесе полза на своя народ чрез изваждане наяве историческата правда, тя служи като стимул при защитата на българската кауза. А тъй като евангелието напомня за делото на св. Кирил и Методия, оттам и живата симпатия на автора и всегдашната му готовност за защита на техните потомци - македонските българи.“²⁷

Когато започва Руско-турската война (1877-1878), османското командване обмисля възможността да опожари София, за да възпрепятства бързото руско настъпление на генерал Гурко на юг от Стара планина. Само неуморните преговори на заместник-консула на Франция в София, Леандър Леге, водят до спасяването на днешната ни столица от унищожение.

След Освобождението започва възраждането на българската държава и държавност, за което допринася Франция и редица французи. Година след това дипломатическите отношения между Франция и България са официално възстановени: Йожен Шефер връчва акредитивните си писма на княз Александър I Батенберг и е акредитиран като дипломатически служител и генерален консул. Франция, чиято валутна единица е използвана от княжеството до създаването на лева (1880). Нейните университети продължават да бъдат основните огнища, където се създава нашият елит. В резултат на това редица бъдещи министър-председатели и министри на свободна България са френски възпитаници - Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, д-р Стоян Данев, Георги Кьосеиванов, Тодор Иванчов. С помощта на френски капитали започва усилено изграждане на модерна инфраструктура в България. Френски предприемачи основават редица фабрики и дори поставят началото на цели нови отрасли.

Още преди Независимостта на България през 1908 г. започва процес на превъоръжаване на армията, подкрепено от Франция. На 2 август 1897 г. е подписано споразумение между Френската република и Княжество България, което се отнася до създаването и организираното на военноморски флот и обучението на военен персонал. Според договора френската мисия трябва да остане в България най-малко пет години. На 28 август с.г. във Варна пристига военна мисия начело с капитан Пол Пишон. Неговите заслуги за създаването на флота ни и за добрите отношения между двете страни са безспорни. Те са признати на най-високо равнище както от Третата република, така и от Княжество България. „Френско въоръжение, френска военна доктрина, прекрасно обучени екипажи - това е наследството на Пишон“, обобщава в свой доклад до Париж тогавашният френски аташе капитан Аделберт.²⁸ През 1897-1908 г. са построени във Франция и получени основните военни кораби на България: учебният крайцер „Надежда“ (1898), шестте 98-тонни торпедоносци „Храбри“, „Строги“, „Смели“, „Летящи“, „Дръзки“ и „Шумни“ (1908), спомагателни кораби, плаващи торпедни батареи, далекобойна артилерия, минно въоръжение и др.

Контактите между двете страни бързо започват да дават плодове. „Генерал Вазов - началник на артилерията на Княжеството, подготвя правилата за маньоврите на артилерията, вдъхновявайки се от френските разпоредби.“²⁹ Българските „Правила за обучение и воденето на сражения на пехотата“, приети през 1905 г., са буквален превод на тези на френската пехота от 3 декември 1904 г. „Инструкциите за бързострелната полева и планинска артилерия“ на българската армия от 1905 г. са адаптирани директно от тези на френската артилерия, приети на 8 юни 1903 г. „Инструкции за използването в сраженията на бързострелната полска артилерия“ от същата 1905 г. отново са превод на сходните френски инструкции. Правилата за маньовър на кавалерията, приети в България през 1905 г., са вдъхновени от френските и италианските разпоредби.³⁰ Както се вижда, само за период от две години френските модели стават водещи за всички правила, наредби и инструкции за основните родове оръжие. Помощните родове последват примера им и през ноември 1905 г. двама български офицери отиват на обучение в интендантското военно училище в Париж, а малко по-късно се създава и тиловата служба в Българската армия.³¹ През март 1907 г. идва ред и на българските инженерни части да поискат информация за инструментите и оборудването на френските сапьорни части, за телеграфните съоръжения и понтонните мостове, използвани във френската армия.³² Възприемането на френски оръжия и разпоредби от българската армия е закономерен резултат от развитието на политическите процеси на Балканския полуостров и от желанието на българските политици да имат добри отношения и с основния съюзник на Русия - Франция.³³

След създаването на българската държава в образованието се налагат нови модели и силно влияние има Франция. „Превес в учебните програми започват да имат хуманитарните предмети за сметка на специалните дисциплини. Обща история, чужди езици, нравоучение се изучават масово. Гражданската насоченост на образованието и дори лаичните елементи по подобие на френското училище от началото на Третата република започват да намират все по-добър прием сред учителите и сред учениците.“³⁴ „Завършилият във Франция Тодор Иванчов започва по френски маниер да засилва вмешателството на държавата в учебните заведения, лишавайки ги от всякакво самоуправление. Централно се налага намаляването на естествените науки за сметка на хуманитарните.“³⁵

Министерството на народното просвещение получава от европейските държави и САЩ техните училищни законодателства, програми и правила. „Българското законодателство в областта продължава да се опира върху чуждите модели. Приетият през 1891 г. от Народното събрание Закон за Народното просвещение се опира преди всичко върху френските образователни закони.“³⁶

По време на Първата световна война (1914-1918) страните от Съглашението скъсват дипломатическите си отношения с България, присъединила се към Тройния съюз. С писмо от 22 септември 1915 г. френският управляващ мисията в София Дьо Панафьо съобщава, че мисията му е завършена и иска паспортите си. Два дни по-късно той, заедно с персонала на легацията, напуска страната. На 30 септември 1915 г. и управляващият българската легация в Париж Александър Греков³⁷ отпътува от Франция. Отношенията между двете държави са възстановени на равнище легации на 27 август 1920 г., а на 17 декември 1963 г. са издигнати в ранг на посолства. Периодът между двете световни войни е време на активизиране на българската дипломация в Европа, включително и във Франция, с цел преследване и осъществяване на външнополитическите ни цели чрез политиката на неутралитет, доколкото, разбира се, това е възможно. След разгрома на френската армия и окупацията на три пети от територията на метрополията и създаването на Френската държава в Южна Франция начело с маршал Филип Петен през 1940 г. положението коренно е променено. България има легация във Виши, легационен секретар в Париж³⁸, почетно консулство в Лион - ключов център в режима на маршала, както и щатно консулство в Марсилия, а дипломатическите отношения са запазени. Това и дава възможност да бъде винаги „в крак“ с това, което става в тази важна за Европа и света държава. Едва ли е нужно да се обяснява колко необходими за дейността на една тайна служба са тези институции в такива важни центрове, в които голяма част от Великите сили имат представителства, особено по време на най-голямата в човешката история война.