Цариградската посланическа конференция – последен опит за мирно урегулиране на Парижкото статукво
Динамиката на международните отношения от 70-те години на ХIX в. бележи навлизането на света в една нова и наситена със събития и конфликти епоха. Все повече засилващото се противопоставяне между Великите сили за суровинни източници и пазари, както и за политическо надмощие, води до постепенно оформяне на военно-политически групировки. Разклаща се съществуващото дотогава статукво в Европа. На сцената на голямата политика „изгрява звездата“ нa Втория Германски Райх, който не крие амбициите си да заеме челно място в „Европейския концерт”. Победената и унизена във Френско-пруската война от 1870 г. Франция се стреми да си върне статута на водеща сила в международната политика. Русия вижда шанса си да се измъкне от политическата изолация, в която изпада след Кримската война (1853-1856 г.) и да затвърди позициите си на Балканите. Великобритания е в зенита на своето могъщество и въпреки политиката на „Блестяща изолация” следи за запазването на равновесието между Великите сили. Наскоро обединената Италия също не крие амбициите си да навакса изоставането си от другите големи играчи на световната политическа сцена. Австро-Унгария се съвзема след поражението от Прусия през 1866 г. и насочва експанзията си на Югоизток към Солун и Егейско море1.
Новите тенденции в геополитическите ситуации и в съотношението на силите не подминават Балканите. Геостратегическото им място ги утвърждава като заплетен геополитически възел, където пряко или косвено се намесват интересите на всички Велики сили.
Германия се ориентира към агресивна икономическа експанзия, независимо от политическото и финансово противодействие на Лондон и Париж2. Канцлерът Ото фон Бисмарк постоянно насърчава австро-унгарските амбиции на Балканите и по този начин засилва традиционния австро-руски антагонизъм. В същото време германската дипломация не пропуска възможността да разпалва противоречия между Петербург и Лондон, като по този начин отвлича вниманието на Великите сили от Западна Европа, където подготвя изолацията на Франция и окончателното ѝ съкрушаване3.
Извлякла поуки от Кримската война, руската дипломация насочва усилията си към ревизиране на Парижкия мирен договор от 1856 г. като стъпка към далечната стратегическа цел - контрол върху Проливите. Възстановяването на руското влияние в региона задейства съпротивата на Великобритания. Но руско-британското противопоставяне на Балканите е само част от един далеч по-мащабен сблъсък на интереси в Средна Азия и Далечния Изток4.
Изтласкана от Германия и Италия, дуалистичната монархия Австро-Унгария съсредоточава външнополитическите си усилия към политическа и икономическа експанзия на Балканския полуостров. Ето защо Дунавската монархия търси стабилен съюзник, за да осигури балканската си политика. Като цяло могат да се характеризират два основни приоритета на австро-унгарската балканска политика:
- Целенасочени и систематични действия за териториално разширение в западната част на полуострова и утвърждаване на австро-унгарското влияние като основното геостратегическо направление е Солун.
- неутрализиране и елиминиране на руското влияние на полуострова, като не се допусне създаването на голяма славянска държава или съюз под егидата на руския император5.
Подобно на Германия, Италия закъснява с националното си обединение и с включването си в борбата за разпределение на колониите. Поради тази причина Рим насочва външнополитическите си аспирации към регионите, които са в съседство или може да се очаква най-слаба съпротива – Балканите и Северна Африка, където се намират последните османски владения. За разлика от Германската империя, Италия разполага със значително по-слаб военен потенциал и подобно на Австро-Унгария също разчита на подкрепата на някоя от другите Велики сили. Отчитайки своите ограничени сили, Рим действа внимателно и избягва самостоятелни външнополитически инициативи.
Променената политическа обстановка в общоевропейски план предопределя и моделира политиката на Великите сили към Балканите. Новото в случая е, че „големите играчи” се опитват да съгласуват действията си и чрез разнообразен набор от дипломатически договорки и споразумения да запазят баланса на силите помежду си.
В началото на 70-те години на ХІХ в. се създават условия за известно сближаване и координиране на интересите на трите „северни империи” – Русия, Австро-Унгария и Германия6. И ако разбирателството между Русия и Германия е постижимо от гледна точка на интересите на двете държави, то отношенията с Австро-Унгария са далеч по-сложни. Полагат се усилия австро-руските противоречия на Балканите да бъдат изгладени. На 28.10.1873 г. се формира Съюзът на тримата императори. Идеята на неговия създател Бисмарк е да се изгради стабилен „блок на империите“ в източната част на Европа, който да се противопостави на водещите в „европейския концерт на Великите сили” по това време Франция и Великобритания. Но тъй като основните направления на интереси и на Москва, и на Виена са насочени към Балканите, създаденият от Бисмарк политически блок е принуден да се ангажира с проблемите, които се разгръщат на Балканите и получават нова динамика.
Източната криза (1875 – 1878 г.) подлага на тест новия съюз. Стремящата се за реванш след Кримското фиаско Русия осъзнава, че „старата антируска коалиция не съществува вече, че обединението на Италия и Германия ограничава възможностите за действие на Франция и Австрия”7. Това означава предприемане на активни действия за излизане от тежката изолация, в която Петербург се намира след Парижкия мирен договор от 1856 г. и възстановяване на позициите ѝ на Балканите. Стремежът е да бъдат парирани възможностите за създаване на нова антируска коалиция и заплашителни действия от страна на Великобритания и Австро-Унгария.
Ескалиращите вълнения в балканските провинции на Османската империя и все по-заплитащият се възел на Източната криза карат Дунавската монархия да преосмисли интересите си и да изостави позицията си на неутралитет и пасивно наблюдение. Първоначалният опит да се разсее напрежението с общ проект за реформи от страна на Великите сили не донася очаквания резултат.
На 8.07.1876 г. в замъка Райхщадт императорите на Русия и Австро-Унгария, заедно с външните министри Горчаков и Андраши, очертават сферите на външнополитическите интереси на своите страни. Предвижда се кодифициране на политиката на ненамеса, като при по-нататъшно усложнение на обстановката се допуска австро-руско стратегическо сътрудничество8. Окончателното споразумение е скрепено с Будапещенската конвенция от 15.01.1877 г.9 Виена печели срещу своя неутралитет при евентуална руско-турска война „правото да окупира” Босна и Херцеговина. От своя страна Русия „си запазва” правото да присъедини Бесарабия, но най-важната точка от споразумението остава потвърждаването на Райхщатската договорка да не се създава голяма славянска държава на Балканите, с което се трасира бъдещото териториално статукво на Балканския полуостров10.
В създалата се ситуация рязко се увеличава активността и ролята на германската дипломация. Бисмарк се стреми да моделира поведението на своите съюзници и балансира между австро-унгарските и руските интереси и претенции11. Промяната на статуквото на Балканите означава, че за германското политическо и икономическо проникване в региона се откриват нови възможности. В рамките на Съюза на тримата императори Бисмарк се надява да неутрализира конкуренцията и едновременно с това да манипулира партньорите си в полза на германските интереси, главният от които си остава окончателното изолиране и смазване на Франция12.
По отношение на Русия Бисмарк окуражава Петербург да се ориентира към война с Османската империя. Внушенията са за австрийска окупация на Босна и Херцеговина и за настаняване на руски окупационен корпус в България, с което на практика се продължава линията за фактическо разделяне на полуострова на зони на влияние между Дунавската и Северната империя.13
Граф Андраши приема Райхщадското споразумение, което обособява един относителен австро-руски монопол и геополитически баланс. Австро-Унгария желае да разшири своите владения на Балканите, а в европейските територии на Османската империя да бъдат създадени няколко малки държави с ограничена автономия, които да бъдат под контрола на Великите сили.
В същото време Великобритания се стреми да не позволи каквото и да е напредване на Петербург към Проливите. Руският контрол върху Босфора и Дарданелите означава руско проникване към Източното Средиземноморие и Близкия Изток, което би застрашило позициите на Великобритания в Египет.14 Ето защо, макар и неохотно, британската дипломация се присъединява към Цариградската посланическа конференция, където се прави опит от страна на „Европейския концерт” да разреши кризата по мирен път. Великобритания скрито окуражава Високата порта да не приеме решенията на Цариградската конференция и така да разпали всички прикрити противоречия, тлеещи в Съюза на тримата императори.15
Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. е първият международен форум, свикан от Великите сили с цел да се разреши кризата на Балканите. На този форум се разиграват, изпробват, прилагат или предвиждат редица геополитически, дипломатически и други инструменти, методи, средства, чието въздействие се усеща през всички последващи събития – арбитраж, автономия като път към държавност, прелиминарен мир, временна окупация и др.
Руската дипломация се старае на всяка цена чрез споразумение да неутрализира западните си съперници и най-вече Великобритания. Предложението на Русия за намиране на изход от кризата съдържа два алтернативни варианта.
По инициатива на граф Н. П. Игнатиев в Цариград е изготвен проект за възраждане на България, който е определен от руската дипломация като цел — максимум. Според него Босна и Херцеговина трябва да получи „широка автономия“. Вторият проект предвижда да се формират две автономни български области – източна с център град Русе, и южна с център град София.
Британските цели на Цариградската конференция са запазване на териториалната цялост на Османската империя, отхвърляне на всяка териториална промяна, недопускане на изключителна придобивка от която и да е Велика сила, възстановяване на мира въз основа на статуквото по отношение на Сърбия и Черна Гора и въвеждане на система от ограничена местна или административна автономия в Босна, Херцеговина и България. Впоследствие маркиз Солсбъри и граф Игнатиев консолидират позициите на двете противостоящи на конференцията държави, изработвайки компромисен проект за реформи.
Твърдата позиция на Русия по отношение на Високата порта и ясно изразеното намерение за военна намеса в случай на отхвърляне на проекта за реформи от страна на Османската империя са продиктувани от няколко фактора. На първо място Петербург съзира в събитията шанс да разчупи статуквото от 1856 г. и да разшири влиянието си. Това става възможно благодарение на политиката на Бисмарк, който насърчава подобна линия на поведение от страна на руската дипломация и стабилизира позициите на създадения от него Съюз на тримата императори. Хабсбургската империя заема изчаквателна позиция, тъй като успоредно с действията на руските дипломати в Цариград между Виена и Петербург се водят интензивни преговори относно бъдещите действия на Балканите.
На другия полюс стои Великобритания, която се стреми да не допусне разширяването на сферите на влияние на останалите Велики сили, особено на Русия, възприемана като основен конкурент в Близкия Изток и Средна Азия. Решенията на Цариградската конференция са широко известни16. За пръв път на такъв голям международен форум се поставя въпросът за българите като етнополитически или национален въпрос. Още в този случай се отива към териториални прекроявания. За разлика от предишните случаи – Гърция и Сърбия, вече се говори за българите като „най-многолюдния народ на Балканите“, който освен това се намира в центъра на региона и създава предпоставка за създаването на голяма държава на Балканите, което е в разрез с интересите на големите геополитически фактори. Една силна и обединена българска държава, простираща се от Варна до Охрид пресича австро-унгарската експанзия към Егейско море, а близостта на българската държава до Константинопол тревожи не само Великобритания, но дори и Русия, която желае района на Проливите да бъде под контрола ѝ.
На конференцията се стига до компромиси между делегатите, особено на основните фигури – маркиз Солзбъри и граф Игнатиев, който в случая проявява сдържаност и умереност, мотивирани от неблагоприятния отклик на руските предложения в европейските столици. На третото предварително заседание (13 декември) е представен проект за устройството на България, подготвен от американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския вицеконсул Алексей Церетелев. Документът предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийския санджак, Пловдивския и Сливенския санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония от Косовския и Битолския вилаети. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено австро-унгарският външен министър граф Андраши и британският представител маркиз Солсбъри.
Така в окончателния документ, приет на конференцията, се налага британското предложение. Предвижда се създаването на две автономни български провинции, разделени по меридионален принцип – източна с център Велико Търново и западна – с център София17. Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за „вертикалното разделяне“ на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя ѝ към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите.
Граници на България според Цариградската конференция, 1876-1877
Автор: Пакко at the Bulgarian language Wikipedia Лиценз: Creative Commons Attribution-Share Alike 3.0 Unported
Предвижда се съответно устройство на съдебната власт, на военните сили, създаването на милиции (доброволчески формирования) от християни и мюсюлмани съобразно числеността на населението. За организиране на двете български области и за гарантиране на извършените преобразования и правата на общностите се предвижда създаването на международна комисия с едногодишно действие.18
Освен придобивките за българите се предвижда автономия за Босна и Херцеговина. Сърбия запазва довоенните си граници, а Черна Гора, която успява да отблъсне османския военен натиск, получава някои териториални придобивки в Херцеговина и към Адриатика.19
Решенията на конференцията са приети след силна съпротива на австро-унгарските пратеници, а английските представители подтикват Високата порта да отхвърли предложенията на Великите сили за излизане от Източната криза по мирен път. От друга страна Виена укрепва позициите си спрямо настъпателната Русия и най-вече по отношение на утвърждаването на претенциите към Босна и Херцеговина.
Последен опит на „Европейския концерт“ за мирно урегулиране на кризата на Балканите е подписаният на 19 март 1877 г. Лондонски протокол – за дипломатическо въздействие върху Османската империя от страна на Великите сили с оглед решаването на проблема, без да се стига до военни действия. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за изход от кризата на Балканите.
Санстефански договор или триумфалното завръщане на Русия на Балканите
Провалът на колективните усилия на Великите сили довежда до военната акция на Русия, която се възползва от общественото възмущение в цяла Европа от османските изстъпления в България и Босна и Херцеговина и в името на освобождението на страдащите „братя православни християни и славяни” се впуска в „справедлива освободителна война”. Неуспехът на Цариградската конференция на практика дава европейски мандат на Русия да започне военни действия.20
Възползвайки се от сложната международна ситуация, Русия обявява война на Османската империя на 24.04.1877 г. като успява да привлече на своя страна Румъния. Войната е тежка и се води с изключително ожесточение, но в крайна сметка Русия излиза победител от нея.
В хода на подготовката на военните действия и по време на самите военни действия Петербург разгръща широкомащабна дипломатическа активност с цел да неутрализира евентуално противодействие и да подсигури международна поддръжка за започналото голямо начинание. За целта са проведени редица срещи и консултации, подписани са споразумения с водещи Велики сили и най-вече с прекия конкурент на Балканите – Австро-Унгария. Срещу обещаната линия на неутралитет от страна на Хабсбургската империя Босна и Херцеговина е призната за част от австрийската сфера на влияние, докато Русия получава съгласие да засили влиянието си в източната част на региона чрез възраждането на българската държавност и териториални придобивки, които да я доведат до плацдарма към Балканите – Южна Бесарабия. Според руските позиции и предложения Сърбия, Черна Гора и Новопазарският санджак получават статут на „неутрална зона“. Срещу това Русия се съгласява да не се стига до създаването на голяма славянска държава на Балканите.21 Петербург е принуден да преглътне това отдръпване от плана максимум, тъй като останалите Велики сили и най-вече Австро-Унгария и Великобритания осъзнават значимостта на руския геополитически пробив, който застрашава британските и хабсбургските геополитически интереси в региона. Голяма славянска държава в центъра на Балканите, намираща се под непосредственото политическо влияние на Русия, означава прекъсване на австро-унгарската експанзия към Солун и Егейско море, а близостта на България до зоната на Проливите събужда британските подозрения. Ето защо Петербург се принуждава да отстъпи от първоначалните си цели и да направи компромис с цел да избегне ситуация, подобна на тази през 1853 г., когато срещу нея се изправят обединените сили на Франция, Великобритания, Сардиния и Османската империя.
Военните действия между Русия и Османската империя се съсредоточават на Балканския и Кавказкия бойни театри. И докато настъплението в Кавказ среща някои трудности, на Балканите руската армия успява да нанесе някои поражения на османските сили и до края на 1877 г. да ги изолира в укрепения четириъгълник Русе – Силистра – Варна – Шумен и в крепостта Плевен.22 Защитата на Шипченския проход през август 1877 г. и падането на Плевенската крепост през декември 1877 г. на Балканите, както и завземането на Карс в Кавказ предопределя изхода на войната в полза на руското оръжие.23
На 31.01.1878 г. в Одрин се подписва примирие между Османската империя и Русия. На 03.03.1878 г. се подписва Санстефанският прелиминарен мирен договор, според който България става автономно княжество, а Сърбия, Черна Гора и Румъния получават независимост. Предвижда се автономно управление на Босна и Херцеговина и цялостна програма за реформи в балканските владения на империята.
Санстефанският договор бележи сериозно разместване на стратегическата обстановка на Балканите. Русия отново печели позиции при устието на Дунав, чрез вземането на Южна Бесарабия, която е удобен форпост на подстъпите към Балканите. Румъния от своя страна получава като компенсация Северна Добруджа. В същото време на това териториално разширение се гледа като на своеобразен стратегически клин между „голямата“ и „малката Русия“, както мислят по това време в европейските столици.24 Тази румънска придобивка, въпреки че не е оправдано нито географски, нито исторически, нито демографски, се подкрепя от Великите сили, защото Румъния е смятана като буфер за славянското присъствие и руското проникване на Балканите.
Черна Гора получава значителни териториални придобивки – Подгорица, Улцин, Никшич и Шкодра, което стабилизира позициите на един от най-верните руски съюзници в Западните Балкани по това време.
Сърбия прави опити да се разшири в югоизточна посока и въпреки че не успява да постигне своята цел максимум (да завладее териториите чак до Цариброд и Трън), все пак задържа Ниш и навлиза в Поморавието, което ѝ подсигурява стратегически подстъп към София и най-вече към Македония и Солунското пристанище.
Лондон и Виена реагират остро на геополитическите и териториалните промени и настояват за ревизия. Създаването на етнически обединена българска държава, която включва в своята територия областите с преобладаващо българско население в Македония, Мизия, Тракия, се възприема от Австро-Унгария като грубо нарушение на Будапещенската конвенция, а налагането на руската хегемония чрез новоосвободената България към зоната на Проливите се отхвърля от Великобритания.
Русия се намира в изключително деликатно положение. Противници на нейната политика на Балканите са Великобритания и Австро-Унгария. Франция е изолирана и се старае да не се ангажира с опасни външнополитически инициативи. Италия е твърде слаба и няма нужната външнополитическа тежест в „Европейския концерт“, а Германия се стреми да запази крехкото равновесие в баланса на силите.
Изтощената от двубоя с Османската империя Русия рискува нов военен сблъсък с държавите съпернички. При това положение руската дипломация е принудена да се съобразява с поетите от нея по-рано ангажименти. Великобритания и Австро-Унгария се обявяват решително против Санстефанския договор и обединяват усилията си, за да сведат до минимум руските успехи от войната. Русия се опитва чрез компромиси и отстъпки да предотврати очертаващата се нова враждебна коалиция. По внушение на германския канцлер Виена се съгласява България да бъде княжество с излаз на Бяло море, но западната му граница да бъде р. Вардар. В същото време Хабсбургската империя се противопоставя твърдо на териториалното разширение на Сърбия и Черна Гора.25 От своя страна руската дипломация е склонна на по-големи отстъпки по отношение на българското княжество, но не приема австро-унгарските обструкции спрямо сръбското и черногорското териториално разширение, защото това би отслабило руските позиции в западната половина на Балканския полуостров.26 След провала на опитите за споразумение с Виена руската дипломация се насочва към преговори с другия голям противник на руската експанзия на Балканите – Великобритания. Лондон по отношение на България настоява Санстефанска България да бъде „прекроена“ на три части:
1. На север от Стара планина да се създаде автономно княжество.
2. На юг от Стара планина да се създаде административна автономна област, подчинена на султана.
3. Македония и Одринска Тракия остават в пределите на Османската империя.
За да предотврати изостряне на противоречията и провал на постигнатото до този етап, Русия е принудена да отстъпва и на 18.05.1878 г. подписва тайно споразумение с Великобритания за ревизия на Санстефанския договор.27 Изправен пред враждебността на „Европейския концерт“, Петербург е заставен да приеме решенията на Берлинския конгрес, които в перспектива довеждат до редица конфликти и остри кризи.28
В края на краищата решенията на Берлинския конгрес начертават нова геополитическа карта на Балканите. Русия анексира отново Южна Бесарабия и се настанява в района на Карс. Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Санстефанска България е ликвидирана и разделена на Княжество България и Източна Румелия, като Македония и Одринско остават под властта на султана. Сърбия получава Ниш, Пирот, Лесковац и Враня. Черна Гора получава териториално разширение и излаз на море. Румъния присъединява Северна Добруджа, а Гърция получава уверения, че може да обсъжда в бъдеще границите си с Османската империя.29
Берлински конгрес или «пълненето» на Балканското буре с барут
Голямата Източна криза от 1875 г., която обозначава „началото на края“ на Османската империя, е „приключена“ през 1878 г. на Берлинския конгрес. Оттогава започва истински модерната история на Балканите и, заедно с това, множество от практиките, които днес погрешно биват приписвани на старинни балкански вражди.30 Решенията на конгреса бележат промяна в политиката и действията на Великите сили в региона. За пръв път „Европейският концерт“ решава, че дните на Османската империя са преброени и това е жалонът, който определя началото на борбата за преразпределяне на Османското наследство. Резултатите от всяка балканска криза оттогава насам, включително и решенията от Дейтън, са диктувани и дирижирани от Великите Сили в различните модификации на тяхното обозначаване.
Берлинският конгрес поставя началото на процес на преразпределяне на територии, съобразявайки се единствено със стратегическите интереси на заинтересуваните водещи фактори. Първоизточниците на последвалите конфликти на Балканите могат да бъдат намерени в решенията, взети през 1878 г. Това води до появата на несъвместими една с друга балкански иредентистки програми. Размерът, формата, степените на развитие, дори самото съществуване на различните балкански държави са почти изцяло регулирани от съображения на Великите Сили, следващи правилата на играта за „баланс на силите“.
Европейските сили държат всички териториални промени в европейския Югоизток да бъдат съобразявани с техните геополитически интереси.31 Те не се съобразяват с волята на балканските народи, но и когато техните геополитически доктрини са в разрез с интересите на конкуриращите ги представители на Европейския концерт, често намират обединеното противодействие на представителите на „легитимизма”, претендиращи да пазят „равновесието на силите” в Европа. Пример за такова общо действие на големите фактори може да се намерят в коалициите срещу революционна Франция и по-късно срещу Наполеон; действията на „Свещения съюз” срещу „Пролетта на народите” от 1848 г. и не на последно място коалицията срещу Русия по време на Кримската война.
Въпреки че Русия излиза от Руско-турската война (1877 – 1878 г.) като победител с териториални придобивки, на дипломатическата сцена Петербург вкусва горчива загуба. За пореден път руската имперска политика на Балканите се сблъсква с обединените противодействия(в този случай — само дипломатически) на останалите участници от Европейския концерт. Слаба утеха за Русия е окончателното излизане от политическата изолация, наложена ѝ след Парижкия мир от 1856 г., защото в стратегически план между двете нейни основни опори в европейския Югоизток – Сърбия и България, са посети семената на труднопреодолимо съперничество. Чрез териториалните придобивки на Белград в чисто български райони (Ниш, Пирот, Лесковац и Враня) Сърбия ясно очертава бъдещите си стратегически цели за проникване в преобладаващо българска Македония.
От друга страна Австро-Унгария бележи успех по отношение на спирането на руското проникване на Балканите, но в същото време неразбирателството с Петербург сериозно разклаща устоите на Съюза на тримата императори.
Големите печеливши от лятото на 1878 година са Германия и Великобритания. Бисмарк затвърждава германските позиции на авторитетен фактор в европейските международни отношения, а с позицията си на балансьор между съперничещите си Русия и Австро-Унгария съумява да запази за този момент пропукващия се Съюз на тримата императори.
Великобритания отново успява да спечели най-големите дивиденти от Източната криза. Без да се намесва пряко в конфликта, Лондон съумява да присъедини към Британската империя Кипър, който е удобно предмостие към Египет. В същото време английската политика съумява да внесе сериозни противоречия сред Германия, Австро-Унгария и Русия и в същото време да затвърди позициите си пред Високата порта като „спасителка на Османската империя“.
В историческа перспектива решенията на Берлинския конгрес променят съотношението на силите в Европа, а на Балканите създават предпоставки за исторически вражди и верижни кръвопролития, които с повече мъдрост и прозорливост биха могли да бъдат избегнати.32 Геополитическото прекрояване на Балканите създава условия за дългосрочни конфликти, защото не решава нито един национален въпрос. На практика това провокира остри съперничества, които чрез умела външна намеса прерастват в значителни локални конфликти, а както показва историята, тези локални сблъсъци носят достатъчно взривоопасен потенциал, за да разпалят дори световен конфликт като Първата световна война.
Великите сили се срещат в Берлин не за да разрешат един наболял проблем, а за да отложат във времето „Голямата война“, но конгресът в германската столица превръща Балканите в конфликтна зона, определяща голяма част от европейската политика.33
Неудовлетворени и манипулирани, балканските народи са поставени в ситуация на преразглеждане и преначертаване на стратегическите си интереси, при което неизбежно се стига до съперничества и вражди. Сърбия е принудена от австро-унгарската експанзия в западните части на Балканите да изостави временно Босна и Херцеговина, Новопазарския санджак и Адриатическото крайбрежие и да се насочи към Македония, където неизменно се сблъсква с българските интереси. Румъния също стъпва на юг от Дунав и започва да предявява претенции за разширяване на Добруджанските си владения пак за сметка на българите. Гърция след британската окупация на Кипър е „тактично разубедена“ да претендира за Крит и Егейските острови, но също е насочена към Македония, където отдавна се разгарят остри борби между гръцкото и българското население. На албанците е отказано да се разглежда националния им въпрос под каквато и да е форма, а разпокъсаните българи са изправени пред участта да бъдат сами срещу всички.
За да се предприеме промяна на статуквото на Балканите, е нужен консенсус между всички представителки на Европейския концерт с цената на множество компромиси, съобразени с техните геополитически интереси и стратегии. В резултат рязко се повишава геополитическата значимост на Балканите. Създава се нова регионална териториално — политическа конфигурация, в която се обособяват нови държавнополитически субекти - 3 независими и една васална държави, както и една автономна област. Продължава териториалната експанзия на Великите сили на Балканите чрез анексия и ''временна окупация''. Поставя се началото на цяла серия от нерешени и спорни проблеми – етнически, териториални, политически, чието въздействие се чувства до наши дни – Кипърски, Босненски, Македонски. Национално-освободителните борби на българи, гърци, арменци и албанци продължават в други условия. Стремежът за национално обединение на останалите под чужда власт балкански християнски народи приема редица нови и по-активни форми на борба.34 Особено силно е движението за обединение на българите от автономната област Източна Румелия с Княжество България, което довежда и до първото нарушение на Берлинския диктат. На 06.09.1885 г. Съединението вече е факт. Това нарушение на Берлинското статукво довежда до ново раздвижване на политическите среди не само на Балканите, но и сред Европейските велики сили.
Решенията на Берлинския конгрес на практика минират мирното развитие на региона в бъдеще, тъй като залагат опасни противоречия не само между основните играчи в региона от страна на големите геополитически фактори за времето, но и сред малките балкански държави, домогващи се също до части от наследството на Османската империя. Водени от стратегически съображения, Великите сили си избират съюзници сред балканските държави, които протежират, но в същото време зорко следят за съчетаването на балканските национални интереси с техния имперски, което и определя благоприятния или неблагоприятен изход на всяка балканска криза.35 Франция отдава предпочитанията си за „латинската сестра“ Румъния, която се разглежда като буфер срещу балканската експанзия на Русия. Великобритания залага на Гърция, която има най-големия потенциал за морска доминация в региона. Германия, заета с утвърждаване в Централна Европа, предпочита да засили влиянието си в Османската империя. Хабсбургската империя подкрепя балканските католици и албанците, а от своя страна Русия търси най-прекия път до зоната на Проливите чрез вярата на българите в „Дядо Иван“.
Берлинските условия са особено тежки за току-що възстановената българска държава. Стремежът към национално обединение се превръща в основна форма на българското външнополитическо битие.36 Именно това запалва искрата на следващата европейска криза само седем години след подписването на международен договор, който трябва да донесе траен мир на Балканите.
Разглеждайки процесите и събитията от периода 1885 – 1887 г., разтърсили Балканския полуостров, трябва да посочим факторите, които имат стратегически интерес в най-голяма степен. Традиционните сили за региона - Хабсбургската империя и Русия, отново са главни действащи лица в събитията на Балканите. Сложните взаимоотношения между двете империи, продиктувани от съперничеството им, са притъпени благодарение на умелото посредничество на германския канцлер Ото фон Бисмарк. Отличният политик успява временно да неутрализира австро-руския антагонизъм на Балканите и да насочи Виена и Петербург към политическо сътрудничество с Берлин в рамките на Съюза на Тримата императори. На практика териториалното статукво в европейските вилаети на Османската империя, както и режимът на Проливите, тясно се обвързва с политиката на монарсите, подписали австро-руско-германския договор.37 Своеобразната „патова ситуация“ на партньори — съперници, в която изпадат двете империи, ги кара да избягват открито противопоставяне помежду си. Въпреки това стратегическото противоборство по линията Виена – Петербург остава и крие в себе си всички опасности, обуславящи един голям конфликт в бъдеще.
В светлината на така създалата се геополитическа ситуация на Балканите през 80-те години на XIX в. Германия полага усилия за запазване на крехкия баланс, постигнат в Европейския югоизток. За Берлин е от изключителна важност да се запази Съюзът на тримата императори колкото се може по-дълго, за да се поддържа руско-английският сблъсък в Средна Азия и да се парират възможностите за руско-френско разбирателство. Чрез съюза Бисмарк реализира целта си да се превърне в арбитър по отношение на балканските спорове като едновременно се стреми да не се ангажира с австро-унгарските амбиции на Югоизток, а в същото време балансира по отношение на руските интереси на Балканите.38
Усложненията на Балканите са предизвикани от страна на България, която не приема статуквото от Берлин 1878 г. и на 06.09.1885 г. обявява Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Този акт поражда поредна криза в рамките на Източния въпрос, ангажираща всички Велики сили и заплашваща мира на Балканите. Изхождайки от своите позиции и интереси, Великите сили реагират по различен начин. Сложността на ситуацията, подсилвана от изключително заплетените международни отношения за този период, довежда до интересни политически обрати.
Докато в хода на кризата от 1875 – 1878 г. Германия балансира между Русия и Австро-Унгария и успява да избегне трайния разрив между двете съперничещи си монархии, то през 1885 – 1887 г. Бисмарк е поставен пред труден избор - на кого да даде подкрепата си. Постепенно България се превръща в „ябълката на раздора” и заплашва целостта на стратегическия съюз между трите империи. Берлин желае да подпомогне Хабсбургската империя в политическото й проникване на Балканите, но не може да си позволи пряка конфронтация с Петербург. За целта Бисмарк отново „изплита“ сложна система от комбинации, целяща да балансира между двамата стратегически противници, но в крайна сметка отдава предпочитанията си на Дунавската монархия.39
Русия, от своя страна, се намира в изключително деликатна ситуация. Традиционно ангажирана с Балканите, за останалите Велики сили тя изглежда като подбудител на Съединението. За да избегне евентуални усложнения, руското правителство обявява неодобрение към българското Съединение, нарушаващо Берлинския договор. От друга страна, не бива да се игнорира и факторът на дълбоката лична неприязън, която има император Александър III към българския княз, породена от амбицията на Александър Батенберг да води независима политика и крайната неотстъпчивост на деспотичния руски владетел по този въпрос.
Лабилната позиция на Русия се използва максимално от британската дипломация. Великобритания следи всяка нейна стъпка и не пропуска всеки удобен случай да се възползва от грешка, която ще й даде възможност да изтласка руското влияние колкото се може по-далече от зоната на Проливите.40 Възползвайки се от колебливите действия на Петербург, Форин офис изненадващо дава подкрепата си за българското правителство в акта му на Съединение с Източна Румелия. Целта на Лондон е да се подсили недоверието между България и Русия и по този начин да се подкопае влиянието на северната империя на Балканите.
Съединението е възприето особено враждебно от страна на Австро-Унгария. Във Виена са наясно, че обединена, силна и жизнеспособна България, намираща се в центъра на Балканите и току-що удвоила своите територии, се превръща в опасен съперник по пътя на двуединната монархия към Солун. Пряката намеса обаче е невъзможна, тъй като опозицията на Русия е сигурна, а и германските съвети са за въздържане от преки действия.41 Ето защо австро-унгарската дипломация решава да действа чрез Сърбия, която в този момент гравитира в орбитата на хабсбургското политическо влияние. Крал Милан Обренович е насърчаван от Виена да настоява за териториални компенсации. Сръбският владетел разчита на подписаното тайно споразумение с Австро-Унгария от 1881 г. Обвързаността на политиката на Обренович с австро-унгарската външна политика насочва апетитите на Сърбия на изток към България и на юг към „Стара Сърбия“.
Съединението, последвалата Сръбско-българска война, детронацията на българския княз и търсенето на нов владетел, който да седне на трона в София, са само допълващи щрихи в разиграващите се геополитически съперничества между великите сили.
Съединистката акция и поражението на Сърбия в последвалата Сръбско-българска война може да се разгледат като стратегически неуспех на Дунавската монархия, която не успява да предотврати обединението на Княжеството с Източна Румелия в рамките на една по-силна и потенциално опасна за стратегическите интереси на Хабсбургите в Македония българска държава. В разразилата се след това династическа криза в България Виена успява да вземе своеобразен реванш. Използвайки обтегнатите руско-български отношения, с помощта на английската дипломация Австро-Унгария успява да наложи „своя“ претендент за вакантния след детронацията на Александър І Батенберг престол.
Ескалирането на дипломатическото напрежение около възцаряването на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски на българския престол довежда до окончателното противопоставяне на Австро-Унгария и Русия не само на балканската геополитическа сцена, но и в по-мащабен външнополитически план. На практика изгражданият с толкова труд Съюз на тримата императори вече няма бъдеще.42 Въпреки това двете съперничещи си за Балканите империи продължават с внимателната си политика по отношение на региона, отчитайки, че все още не са готови на мащабен открит конфликт помежду си. Те не желаят кризите на Балканите да се случват често, а ако това стане, предпочитат да контролират процеса. Затова Великите сили не гледат благосклонно на тези, които предизвикват разпалването на Източния въпрос.43
Поредната криза в рамките на Източния въпрос през 1897 г., предизвикана от опита на Гърция да присъедини Крит затвърждава позициите на „двете най-заинтересувани” сили – Русия и Австро-Унгария за запазване на статуквото в Югоизточна Европа. Нито една Велика сила не се чувства достатъчно готова, за да се ангажира сериозно с балканските проблеми. Австро-Унгария все още утвърждава властта си в Босна и Херцеговина, подготвяйки анексията, Русия е ангажирана в Далечния Изток, Великобритания насочва интересите си в Южна Африка, Италия насочва експанзията си в Северна Африка, а Франция и Германия са заети в погранични спорове за Елзас и Лотарингия и в Мароко. На този етап фокусът на геополитическите събития не е насочен към Балканите. Поради тази причина „Европейският концерт” бърза да приключи с нежеланото напрежение и да умиротвори неспокойния полуостров.
Последният опит за съвместни действия между Австро-Унгария и Русия е през 1903 г., когато избухва Илинденско-Преображенското въстание.44 Недоволството на българското население прераства във въстанически действия, които отприщват за пореден път масови репресии от страна на османските власти. Европейската общественост отново е скандализирана, напрежението на Балканите, особено в България, нараства и заплашва мира и статуквото. Въпросите за прокарване на вечно бавените реформи в европейската част на Османската империя са умело използвани от водещите геополитически фактори за прокарването на техните интереси. Формалната загриженост се използва като параван за маневриране с цел запазване и дори увеличаване на политическото влияние в региона.45
На този етап Великите сили не са заинтересовани от каквото и да е нарушаване на Берлинското статукво и до радикални мерки спрямо Османската империя по подобие на кризата от 1875 – 1878 г. не се стига. Германия не желае да губи силните си позиции пред Високата порта и се отнася резервирано към въстанието на българите.46 Берлин с основание се страхува от усложнение на политическата ситуация на Балканите на този етап, тъй като това неизбежно би довело до изостряне на противоречията между Русия и Австро-Унгария, което от своя страна би нарушило сложния геополитически баланс в Югоизточна Европа. Германия все още не е готова за глобален сблъсък и всяко непланирано сътресение заплашва глобалните ѝ интереси. Германия действително разчита на австро-руското съглашение от 1897 г. Берлин се опитва да извлече политически дивиденти от тази неприемлива и неизгодна за него ситуация като предлага осъществяването на реформите да се възложи на Портата или на Русия и Австро-Унгария. Германия преследва своите цели, насочени към разширяване на австро-руското съглашение, от което тя има определена политическа изгода.47
Австро-Унгария неотклонно следва своята експанзионистка политика, като не крие апетитите си към Македония. За нея промяната на статуквото в полза на борещите се за правата си българи е нежелано и тревожно усложнение, което пречи на политическото ѝ проникване в региона.48
От своя страна Русия, която в началото на 80-те години на ХIХ в. подкрепя българската кауза, след Българската криза от 1885 – 1887 г. се преориентира към подкрепа за Сърбия, която може да бъде използвана като бариера срещу австрийското проникване на Балканите.49 Настъпилите промени в Далечния изток, където Япония заявява претенции към сферите ѝ на влияние в Китай, карат Русия да постави стратегическата си експанзия на Балканите на заден план и да се ограничи със запазване на статуквото на този етап.50 Безпокойството на Русия от бъдещи непредвидими и неподлежащи на контрол събития в Европейския югоизток се увеличава с нарастващата активност на френската и английската дипломации. Париж и Лондон целят чрез намеса и използване на всички възможности, които предоставя ситуацията в Европейската част на Османската империя, да се включат в обсъждането и решаването на балканските проблеми. Тези действия са продиктувани от необходимостта да бъде намалена нарастващата роля на Германия в политическата активност и икономическия живот на Османската империя.51 В началото на ХIХ в. френските и английските капитали са изместени от германското икономическо проникване в Ориента, чийто най-ярък изразител е проектът за Багдадската железница, спечелен от Германия.52
В сложната ситуация на ескалиращо напрежение Великите сили се ангажират с „дипломатически совалки“ с цел да не се допусне разрастване на кризата в конфликтна ситуация. Руският и френският посланици в България предупреждават правителството на Р. Петров да се въздържа от пряка подкрепа за въстаналите сънародници в Македония и Одринско, а в усилията си да не създават допълнителни проблеми на Високата порта европейските сили дори „преглъщат“ убийството на руските консули в Прищина и Битоля през април и август 1903 г.53 Австро-Унгария и Германия също застават зад поддържането на статуквото и са против всяка акция, която е извън австро-руския проект за реформи от 1902 г.54 Германия подкрепя Виена и Петербург, за да не допусне намесата на трета заинтересована страна, респ. Великобритания, която е за радикални реформи в европейските вилаети на Османската империя. Лондон вижда германското проникване в Цариград за сметка на своето влияние и вече не е толкова яростен привърженик на целостта на османския суверенитет. Италия също не е готова за радикални промени и подкрепя проекта за реформи, докато Франция е за частично разширение на реформената акция. Различните интереси на силите определят тяхното отношение към реформената акция.55
„Европейският концерт“ е единодушен в тезата си, че разпадането на Османската империя носи потенциална опасност да предизвика не само война между балканските държави, но и въоръжен конфликт между великите сили за разпределение на османското балканско наследство.
Наложилият се през последните десетилетия на ХІХ в. принцип проблемите свързани с Източния въпрос да се обсъждат на посланически конференции или европейски комисии вече не само не е актуален за Виена и Петербург, но е и опасен за тяхното доминиращо, в сравнение с останалите държави от “европейския концерт” присъствие в региона. Активизирането на френската, британската и италианската дипломации през есента на 1903 г. тревожи традиционните фактори в региона и ги кара да се задействат и да направят нов съвместен опит за спиране на ескалацията на напрежението. На 02.10.1903 г. след среща между Николай II и Франц Йосиф в Мюрцщег се изработва нов руско-австрийски реформен проект. Програмата до голяма степен повтаря предложенията от пролетта на същата година и се ограничава до провеждането на частични реформи, които на практика не решават проблема, а само го отлагат във времето като тлеещ конфликт, заплашващ да запали целия Балкански полуостров в бъдеще.
1Лалков, М., България в балканската политика на Австро-Унгария 1878 – 1903 г. ; София 1993 г.; стр. 41
2Туполев, Б., Экспансия германского империализма в Юговосточной Европе в конце XIX – начале ХХв.; Москва 1970; стр. 131
3Александров, Евг., История на международните отношения, Благоевград 2005; стр. 132
4Авторски колектив; Светът след Иисус; София 2000; стр. 1161
5Пантев, Ан., Хр., Глушков, Р.Мишев, История на Новото време; Велико Търново 1998 г.; стр.454
6Кенеди, П.; Възход и падение на Великите сили; София 2003; стр. 203
7Хьош, Ед., История на балканските страни; София 1998; стр. 156
8Лалков, М; България в балканската политика на Австро-Унгария 1878 – 1903 г. ; .....;стр. 52
9Пантев, Ан.; Глушков, Хр.; Мишев, Р.; Цит. съч.; стр. 458
10Пак там стр. 459
11Косев, К.; Руско-германските отношения и освобождението на България (1877 – 1878 г.); Българо-германски отношения и връзки. Изследвания и материали; Т I; София 1971; стр. 39
12Кенеди, П. Цит. съч.; стр. 204
13Косев, К.; Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение 1856-1878; София 1978; стр. 286
14Кисинджър, Х.; цит. съч. стр. 128
15Кастелан, Ж.; История на Балканите ХІV – XX в.; София 2002; стр. 323
16Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:
• Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
• Всяка област ще има законодателен орган — събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
• Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
• Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.
• Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
• Черкезите се изселват от двете области.
• Основна административна единица е кантонът с население от 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.
Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.
17Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак. В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.
18Генов, П.; Източният въпрос; София 1924; стр. 48
19Пак там; стр. 48
20Марков, Георги; „Балканизацията геополитическо явление в конфликтознанието; София 2011 г.; стр. 31
21Пантев, А, Мишев, Хр.; Цит. съч.; стр. 453
22Димитров, Божидар; Руско-турска война 1877 – 1878 г. Хроника; София 1988 г.; стр. 54
23Повече за Руско – турската война от 1877 – 1878 г. вж. Димитров, Божидар; Руско-турска война 1877 – 1878 г. Хроника; София 1988 г. 24Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; .........; стр. 38
25Става въпрос за Новопазарския санджак, който според Санстефанския договор се предвижда да се подели между Сърбия и Черна Гора и по този начин двете държави да се сдобият с обща граница. Това довежда до прекъсване на сухопътната връзка на Австро-Унгария към Солун и излаз на Егейско море.
26Лалков, М; България в балканската политика на Австро-Унгария 1878 – 1903 г. ; ........; стр. 65
27Александров, Евг.; Цит. съч.; стр. 122
28Пак там; стр. 122
29Кастелан, Ж.; Цит. съч.; стр. 325
30Тодорова, Мария; Балканите – реалност и измислици; http://www.librev.com/index.php/discussion/europe
31Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; .......; стр. 20
32Пак там; стр. 45
33Пак там; стр. 46
34Създават се редица революционно – освободителни движения, като арменското революционно движение, албанско „Рилиндия“ и особено силното българско революционно движение, чиито най-значими представители са ВМОК и ВМОРО
35Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; .....; стр. 24
36Лалков, М; България в балканската политика на Австро-Унгария 1878 – 1903 г. ; .........; стр. 177
37Пак там; стр. 178
38Мишев, Р.; Австро-Унгария и България 1879 – 1894. Политически отношения; София 1988; стр. 323
39Пантев, Ан.; Глушков, Хр.; Мишев, Р.; Цит. съч.; стр. 463
40Пантев, Андрей; Проливите като фактор в балканската политика на Великобритания (1887 - 1897); Великите сили и Балканските взаимоотношения в края на ХIХ и началото на ХХ в.; София 1982 г.; стр. 63
41Хьош, Ед.; Цит. съч.; стр. 163
42Панайотов, Иван; Великите сили и българският въпрос след избора на княз Фердинанд (1888-1890); София 1941; стр. 88
43Марков, Георги; „Балканизацията” геополтическо явление в конфликтознанието; София 2011 г.; стр. 87
44Панайотов, Л.; Илинденско-Преображенското въстание 1903г.; София 1983; стр. 149
45Трайков, В; Мичев, Д.; Дойнов, Д.; Панайотов, Л.; Шапкарев, П.; Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 – 1944 г.; Т 2; София 1995; стр. 371
46Попов, Р.; Дипломатически инициативи на Великите сили след избухване на Илинденско – Преображенското въстание; „Илинденско – Преображенско въстание от 1903 г.; София 1983; стр. 205
47Пантев, А.; Англия и реформената акция в Европейска Турция (1895-1903) – В: Исторически преглед, 1971, № 6, с. 17-18
48Лалков, М; България в балканската политика на Австро-Унгария 1878 – 1903 г.; София 1993 г.; стр. 541
49Дюлгерова, Н.; The Russian Doctrine for the Eastern Question; http://www.dyulgerova.sof.bg/sta2.html
50Германов, Ст.; Балакнската политика на Русия и ВМОРО 1893 – 1912 г.; 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация; София 1994; стр. 101
51Дюлгерова, Н.; Международни аспекти на Илинденско-Преображенското въстание; http://www.dyulgerova.sof.bg/sta2.html
52Пантев, А.; Мишев, Р.; цит. съч.; стр. 456
53Трайков, В; Мичев, Д.; Дойнов, Д.; Панайотов, Л.; Шапкарев, П.; Цит. съч.; стр. 375
54Освободителната борба на българите в Македония и Одринско 1902-1904 г. Дипломатически документи; София 1978 г.; стр. 465
55Марков, Георги; „Балканизацията” геополтическо явление в конфликтознанието; ......; стр. 121
