Османска империя

 

Историята на Мехмед паша Соколович или Соколлу е един от най-драматичните моменти в историята на Османската империя, на Западните Балкани и на еничарството. Управлявал при управлението на трима султани, почти пълновластен господар на империята при Селим ІІ, Мехмед паша, не би било пресилено, става образец за верен служител, издигнал се практически от нищото със старание и даровитост, живял и загинал, служейки на султана си. Едновременно с това той не допуска да бъде забравен родния му край, не забравя и корените си, с което си спечелва любовта на три народа днес – сърби, бошняци и хървати – всеки от които претендира, че именно от него е произлязъл този талантлив управител. С това освен Мехмед паша успява да съчетае в личността си почти несъчетаемото – имперският тип чиновник, който независимо от произхода си служи вярно на владетеля, и на местния, националния герой. Забележителното в случая е, че това става в абсолютна хармония, т.е. без да имаме ние сведения днес дали в един или друг момент Мехмед паша е бил изправен пред избор между служебния си дълг и собствените си чувства.

Така построен, образът на Мехмед паша обаче представлява по-скоро изключение от правилото. Народите, от които е взимано девширме, на практика без изключение са запазили негативен спомен за данъка. Нещо повече, около кръвния данък и еничарската институция е изградена една цяла фолклорна традиция на безкрайна трагедия – време, в което взимат един син на майка и в което той се връща да пали родно село. Така този мощен пласт от народната памет влиза в пряк конфликт с биографията на Мехмед паша в частност и с една голяма част от документалното наследство, свързано с еничарите, което представя далеч не толкова мрачна картина. Логичният въпрос е къде е истината и, което не по-малко интересно, защо се е случило така?

И в този смисъл биографията и паметта за Мехмед паша в националната памет представляват по-скоро парадокс, защото тази национална памет е построена именно върху трагедията на робството като върховно историческо изпитание, което дава право на един народ да съществува. Иначе казано жертвата на Балканджи Йово и недаването на хубава Яна на турска вяра, наред с религията, езика и историята, залягат в постройката на нацията и в България, и в Сърбия, и в Гърция. Взимането на детето се гледа не като лична трагедия, а като геноцид, като опит за умишлено обезглавяване на нацията, който тя е преживяла и с това си е заслужила правото на свободно съществуване¹. В този смисъл важно е да се отбележат два аспекта – от една страна взимането на здрав син, това е удар по селската задруга, която разчита той да продължи рода и да осигури прехраната на семейството, а от друга страна вероятната разлика (доколкото подобни статистически анализи на документите, засягащи еничарството, още няма) между онези, които са достигнали до някакъв пост в администрацията и онези, които са паднали по бойните полета на империята е несравнима. В този смисъл паметта за „потурчването“ като за изчезването на човека също има своите основания.

Ранните години от живота на Мехмед паша са неясни, доколкото източниците за тях са почти изключително легендарни поради споменатото желание личността му да бъде употребявана от различни страни. Смята се, че Байо, както е рожденото му име, е роден в началото на ХVІ в., около 1505 г. в с. Соколовичи край Рудо, дн. в Босна и Херцеговина, в православно семейство, като дете е изпратен в манастира Милешева като послушник². През 1521 г. в село Соколовичи пристига Йешилдже Мехмед бей, натоварен със задачата да събира кръвен данък. Този момент е превърнат в легенда, която трудно може да бъде проследена и да бъде отсята истината от лъжата. Както се указва в работата на Урош Дакич, защо Байо е рекрутиран в Соколивичи като би трябвало да бъде по това време в Милешева? Нещо повече, по това време той вече е на около 16 години, т.е. почти мъж за женене – далеч не идеалният кандидат за еничарин. В същото време доколкото рекрутирането се извършва по месторождението на детето и дори, което е малко вероятно, да е взет от Милешева, това задължително би било отбелязано по-скоро като куриоз в писмен или устен източник. Напротив – легендарното описание на случката изрично посочва, че Йешилдже Мехмед бай се обръща към родителите на Байо.

Очевидно има разминаване в данните. На първо четене може да се допусне, че Байо по някаква причина не се е намирал в Милешева, а в родното си село, където и го е заварил Йешилдже Мехмед бей. Едната възможност за нестандартния избор на Йешилдже Мехмед бей е, че той е бил впечатлен от пръв поглед от способностите на Байо, но тогава възниква въпросът кога е успял да се узнае за тях? Другата възможност, както предполага Дакич, е, че Байо Соколович е рекрутиран специално по заповед на втория везир Дели Хюсрев паша, който е също от Босна, а според някои автори³ дори е далечен роднина на Байо от Соколовичи. Така, ако погледнем рекрутирането на Байо като персонален интерес от неговия високопоставен роднина, който по този начин събира кръг от верни земляци и роднини, можем да си обясним и старанието на Йешилдже Мехмед бей да рекрутира почти мъжа, и осведомеността за неговите способности.

Тук легендарният разказ преминава в една реч на Йешилдже Мехмед към родителите на Байо, които не желаят да предадат сина си. И той ги убеждава, „защото тази държава е Хумай птица⁴, която е кацнала на рода ви, а вие с глупостта си искате да я прогоните и с ръцете си дома си да запалите!“. Ако приемем обяснението за целенасоченото рекрутиране на Байо, това би обяснило и една такава реч, лишена вече от качеството си на пророчество, и вече може да се разглежда като уверение за служебното напредване на момчето.

Байо е отведен в Одрин, където приема исляма и името Мехмед, където и преминава обучението му. През 1526 г. участва в битката при Мохач, през 1529 г. – в първата обсада на Виена, а през 1534 г. участва в похода в Ирак като част от антуража на дефтердаря Искендер Челеби. През март 1535 г. Искендер Челеби изпада в немилост след неуспехи в кампанията срещу Персия и конфликт с Паргалъ Ибрахим паша, за което и е екзекутиран. Мехмед е преместен в Топкапъ, което го вкарва в полезрението на султана, с което започва и неговата кариера. Служи като рикабдар (помощник на султана и част от свитата му), чохардар (отговарящ за гардероба на султана), силяхдар (оръженосец) и чешнегир-башия (главен дегустатор). През 1541 е назначен за капуджи-башия, който освен че отговаря за въвеждането на пратениците, служи и като човек за специални поръчения, което отваря вратите на Мехмед за висшите административни постове.

През 1546 г. умира Хайредин Барбароса и Мехмед е назначен за капудан-паша (главнокомандващ флота). Това назначение е странно, предвид че Мехмед няма опит с морето и флотът до този момент се състои предимно от корсари от Албания, Гърция и Магреба⁵. Мехмед паша обаче се заема да централизира османския флот като е построен нов арсенал в Истанбул като в същото време се опитва да преодолее вече все забелязващото се османско технологично изоставане. През същата 1546 г. османците безуспешно нападат Диу в опит да ограничат португалското влияние в Индийския океан. Неуспехът на това начинание вероятно е причина за плановете му за канал между Средиземно и Червено море.

През 1549 г. обаче Мехмед паша напуска поста, за да замени като румелийски бейлербей Семиз Али паша, който става втори везир. Като румелийски бейлербей той се проявява при войната за Трансилвания в т.нар. „Малка война“ в Унгария и обсадата на Егер през 1552. Мехмед паша участва и в похода срещу Грузия през 1552-1553 г., а през 1554 вече се появява вече като трети везир в султанския съвет.

Бързите успехи на Мехмед вероятно трябва да се търсят от една страна в неговите лични способности, но и във факта, че и великият везир Семиз Али паша, и предшествалият го Рюстем паша, са били единият от Босна, другият – от Хърватия, и началниците-сънародници са оказали благотворно влияние върху Мехмедовата кариера. Освен това трябва да се отбележи и голямата роля, която играят жените в султанския двор и особено жената на Сюлейман Хюррем-султан (Роксолана) и дъщеря ѝ Михримах, съпруга на Рюстем паша и съответно ползата за Мехмед, ако успее да се сдобие с тяхното благоразположение.⁶

В същото време Хюррем султан подстрекава втория си син Баязид да поиска правото да наследи трона в ущърб на по-големия си, но и по-неспособен брат Селим – според посланика на Хабсбургите в Константинопол Бусбек, включително и поради личните симпатии на Хюррем към Баязид⁷.

Напрежението ескалира и през 1558 г. Сюлейман се опитва да го намали като изпраща двамата си синове в еднакво отдалечени провинции – Баязид в Амасия (по това време се намирал още в Кютахия), а Селим в Коня. Баязид протака заминаването си от Кютахия с предлога, че Амасия е място прокълнато.⁸ Опитът на Сюлейман да помири синовете си остава неуспешен и той се принуждава да изпрати армия срещу Баязид, начело със Селим, а реалният главнокомандващ е Мехмед Соколлу.⁹ Баязид е победен, бяга в Персия, а през 1561 г. е откупен, върнат в Османската империя и екзекутиран. Ролята, която изиграва Мехмед паша за осигуряване на наследството за Селим се оказва решаваща крачка в пътя му към абсолютна власт над империята по-късно.

През 1561 г. Рюстем паша умира. Велик везир става Семиз Али паша, а третият везир Мехмед Соколлу става втори. На следващата година Мехмед паша се жени за дъщерята на Селим Исмихан, с което си осигурява владетелското благоразположение и развитие в кариерата. Бракът с Исмихан също така се превръща за Мехмед в прозорец към света и може да се предположи, че тогава у него ще се зароди идеята за „меката империя“, която ще преследва като велик везир. Исмихан се оказва връзката на Мехмед не само с Османовия род, но и с една мрежа на търговски и културни връзки, простираща се в цялото Източно Средиземноморие. Освен това той се оформя като космополитична личност – колекционира картини, насърчава астрономията, поддържа кръг от географи и историци.¹⁰ Всичко това идва да покаже, че в този период той започва да се готви са въплъщение на геополитическата мечта да види Османската държава като „pax ottomanica“.

Относително спокойно трае животът му до 1565 г., когато Семиз Али паша умира и Мехмед Соколлу го наследява като велик везир. През 1562 г. Австрия и Османската империя сключват мирен договор след войната за Трансилвания, но през 1565 г. тя избухва отново. Целта на похода е град Сигетвар,  По това време Сюлейман е вече на 72 години и в тежко здравословно състояние. Обсадата започва на 6.VІІІ. и трае един месец като през това време състоянието на Сюлейман се влошава все повече и повече. На 7.ІХ. Сюлейман Великолепни издъхва. В този момент проличават организаторските качества на Мехмед паша, които го издигат до върха – веднага се решава да не се съобщава на войската за смъртта на падишаха, за да не падне тя духом. С помощта на своя писар Феридун бей тайната е запазена и обсадата е продължена. Сигетвар пада на следващия ден, 8.ІХ. Веднага след това Мехмед паша пише на Селим и той потегля към Истанбул, а след това към Белград, където дочаква връщането на армията.

Победата и завладяването на Сигетвар се оказват решаващи за Мехмед не само като политическа фигура. Успехът става повод Феридун бей да напише разказ за победата при Сигетвар, който да стане едновременно възхвала и политическа програма на Мехмед паша. Изгражда се един образ на мъдър държавник, верен министър, гази. Нещо повече, произведението застъпва идеята за Мехмед Соколлу като наследник на делото на Сюлейман, т.е. не просто роб – кул – а човек с мисия и визия за османската държава.¹¹ От това може да се заключи, че към този момент великият везир вече е имал идея за това каква трябва да бъде тя и „заветът“ на всемогъщия Сюлейман става още един инструмент в осъществяването ѝ.¹²

Възниква въпросът защо се полагат такива усилия именно за безопасното възкачване на Селим на трона? А причините могат да се търсят на няколко места – от една страна Селим е тъст на Мехмед, т.е. Мехмед може да разчита на благоразположението на своя роднина по сватовство. В същото време бракът поставя великия везир и в известна зависимост¹³ и ако личните качества на Мехмед паша не са позволили на Исмихан да вземе връх, то самият факт на подобно сродяване указва на тенденцията жените в двора да имат все по-често думата в управлението.

От друга страна Селим дължи все още на Мехмед трона си. В същото време обаче Селим явно е неспособен да бъде владетел. Човек, който се интересува преди всичко от насладите на живота, не особено популярен, той няма друг шанс да оцелее, ако не разполага с кадърен администратор като нито един от двамата не иска да свърши с копринено въже. Така тези толкова различни хора всъщност се оказват зависи един от друг и едва ли можем да виним само амбицията на Мехмед да управлява, но и да живее.

Така за осемте години на управлението на Селим Мехмед паша Соколлу е пълен и абсолютен владетел на Османската империя, докато султанът се отдава на удоволствията си. Разполагайки най-сетне с цялата власт, Мехмед може да започне онези проекти, които биха продължили и развили епохата на Сюлейман. Първата стъпка към осъществяването на подобен план е подписване на мирен договор с Хабсбургската монархия, който ефективно и благоприятно за Истанбул да урегулира ситуацията в Унгария. Такава възможност се удава, когато през VІІІ.1567 г. пристигат пратеници от Виена, които трябва да преговарят за сключването на такъв договор. Преговорите продължават половин година и се проточват заради несигурното положение на границите и на статута на васалните владения в Унгария. Договорът е подписан на 17.ІІ. и осигурява сравнително добри условия за Османската държава – на първо място като ѝ се признава властта над почти цяла Унгария, а за останалите земи императорът трябва да изплаща „наем“. Трябва да се отбележи, че като бейлербей на Румелия Мехмед паша има личен опит от несигурността на тази граница, включително и покана за дуел от Никола Зрински, несъстоял се.¹⁴

Във връзка с тези преговори трябва да се направи едно уточнение, което пряко засяга епохата на Мехмед паша Соколлу – за разлика от предходните столетия, когато сблъсъкът между Османската държава и християнските държави в Европа придобива почти апокалиптични измерения, в средата на ХVІ в. ситуацията е силно променена. От една страна все още Османската държава е Заплахата и извечният враг, но от друга растящото влияние на протестантството, особено в пограничните райони, силно променя мотивацията на военните действията. Войната срещу „Турчина“ и победата в нея спират да бъдат цел и се превръщат в инструмент на Провидението като са поставени в един по-широк есхатологичен контекст. Това, както и силно редуцираните възможности за отпор на католическа Виена, я правят доста по-отстъпчива, особено предвид протестантското влияние в Унгария и Хърватия, което убедено следва тази есхатологична линия.¹⁵

Тази Хабсбургска сговорчивост и осигурява на Мехмед мира, нужен, за да реформира държавата и да положи основите на т.нар. „мека империя“¹⁶, основана на културно, икономическо и политическо влияние, по възможност постигнати без директна употреба на сила или ако е наложително, то само в определена точка. Със съзнанието за „меката империя“ като стратегическа визия всички действия на Мехмед паша придобиват нужния смисъл – той се опитва да изгражда мостове и канали, да разпространи влиянието на падишаха като халиф сред ислямския свят, да строи джамии и кервансараи с една-единствена цел – изграждането на Османската държава в това, което Августовата епоха нарича с думата „pax“ – не просто мир, а културна, политическа и икономическа общност. В този смисъл, без да знаем доколко ревностен мюсюлманин е бил Мехмед паша, той използва умело исляма като канал за комуникация между милиони души по света, свързани от общата фигура на Селим като халиф, който обединява в „меката империя“ всички мюсюлмани. Португалците, които са първите и най-сериозно засегнати, първи забелязват, че всички старания на Турчина се свеждат до създаването на една такава империя на религията, на търговските и поклонническите пътища.¹⁷

Особено влияние върху Мехмед оказва книгата „Огледало на страните“ (Mir’ātü’l-Memālik) на пътешественика Сиди Али Реис.¹⁸ Книгата очертава приблизително пространството на тази „мека империя“ и освен обикновен пътепис представлява манифест на идеята на Соколлу за панислямски свят. Любопитно е, че е написана по същото време, когато португалският поет Луиш де Камоеш пише поемата „Лузиади“ (Os Lusiadas), която представлява по същия начин манифест – пътуването, видяно като цивилизаторска мисия и като задължение, ако се послужи с по-нов термин, като „бреме на белия човек“¹⁹. В този смисъл Османската империя на Соколлу е в известна степен отражение на Португалската империя, но под полумесец, вместо под кръст. И едната, и другата обаче ще имат печална съдба, неуспели да реализират потенциала си.

Така очертал света на „меката империя“ и успял да закрепи някакъв духовен сюзеренитет на султана над него, Соколлу се заема да осъществи проектите, които ще направят този план жизнен. На първо място това са каналите на Суец и между Дон и Волга, които трябва да улеснят поклонническия път на мюсюлманите от Средна Азия, но и да се превърнат в проводник на влиянието на Високата порта. Освен това тези канали значително биха разширили обсега на управление на империята, превръщайки Средиземно море не просто в езеро, а в център с хинтерланд (или хинтермеер) Индийският океан. И третият ефект, разбира се, е че осъществени, двата проекта значително ще намалят възможностите на португалци и руснаци да оперират, едните в района на Индия и Африка, а другите – в района на Поволжието.

През 1556 г. Астраханското ханство, един от наследниците на Златната орда, е завладяно от Иван ІV Грозни. Разположен на брега на Каспийското море, в делтата на Волга, градът представлява сериозно препятствие пред плановете на Мехмед. В същото време в ръцете на Москва представлява силна база срещу васала на Османската империя в региона – кримските татари. В същото време Казан и Астрахан са първите места в света, където мюсюлмани са под властта на „неверници“, от което, разбира се, страда престижът на султана като защитник на правоверните.  Така след две години подготовка, от 1566 до 1568, през 1569 г. османска армия, подкрепена от кримски татари, се отправя в поход за завоюването на Астрахан. Опитът се оказва неуспешен, в това число и заради слабата подкрепа от страна на татарите. В същото време отношенията между двете страни не се влошават драстично и след преговори между 1569 и 1571 г. Русия се съгласява крепостта на р. Терек да бъде разрушена и царят да гарантира сигурността на поклонниците и търговците по техния път.²⁰ Въпреки минималните щети в тактически план, неуспехът при Астрахан остава стратегическо поражение за „меката империя“ на Соколлу в нейното северно направление като не успява да изпълни идеологическата форма на поклонническия и търговски път с политическо съдържание.

1570 година следва друго подобно стратегическо поражение – Селим ІІ на своя глава решава да насочи кампания срещу Кипър. Въпреки че Соколлу е против такава операция и предупреждава за опасността от „Свещен съюз“, което се и случва. Въпреки, че Кипър е превзет, съюзът нанася съкрушително поражение на османската флота при Лепанто, което окончателно парализира османските опити за експанзия в Западното Средиземноморие и лишава Соколлу от възможността ефективно да подкрепя мориските – потомци на маврите в Испания.

Особено тежко на плановете му се отразява смъртта на Селим ІІ при инцидент през 1574 г. и идването на власт на далеч по енергичния Мурад ІІІ. Тази смяна дава повод на противниците на Соколлу като Лала Мустафа паша да започнат поредица от интриги като отстранят протежетата на Мехмед паша от важни държавни постове. Върхът на тези интриги е 1577 г., когато неговите противници убеждават Мурад ІІІ да започне кампания срещу Персия, в която влизат всички сили на империята, които Соколлу искал да насочи към установяване на контрол в Индийския океан.²¹

След тази серия от провали на неговите планове, Соколлу изоставя военните средства и подписва договори с Испания, с кралица Елизабет І, с Абисиния в опит да тушира точките на напрежение по границите на своята „мека империя“. Към това време обаче от нейното политическо съдържание не остава почти нищо. Вместо това Соколлу се заема да я осъществи като икономическа и културна идея. Засилва се дейността на търговските кораби в Индийския океан, особено що се отнася до подправките, а в същото време в мюсюлманските страни в Далечния Изток – Суматра, Аджех – са изпратени проповедници, които да разпространяват исляма, т.е., в очите на Соколлу, признаването на авторитета на султана като халиф.²²

Към края на 70-те години ситуацията за Мехмед паша става все по-неблагоприятна. Самоувереният Мурад ІІІ лесно се влияе от майка си Нурбану и от жена си Сафие. Постепенно великият везир се оказва изолиран от поддръжниците си – особено тежък удар за него е „уволнението“ на писаря Феридун, един от идеолозите на Мехмедовото управление, и изпращането му в Белград.

На 12.ХІІ.1579 година Мехмед паша е убит от дервиш, негов земляк от Босна. Едва ли някога ще се разберат подробностите около това убийство и дали става дума за организиран акт или самоволно действие. Разминават се и версиите за съдбата на самия дервиш – дали е убит на място или първо измъчван и след като не издава нищо, екзекутиран. Възможно е в убийството на великия везир голяма роля да има друг негов сънародник и стар враг – Лала Мустафа паша, но за момента няма сигурно доказателство за участието на някой от висшите османски чиновници в убийството на везира.

Успоредно със своята политика, Мехмед паша остава в историята и с мащабното си строителство – по негова поръчка се строят джамии, медресета, странноприемници, кервансараи, пътища, мостове. Както стана вече дума, това строителство преследва една цел – да въплъти идеята на Мехмед паша за идеална държава и така можем да си я представим по тези сгради – образована и посветена в религията, но също така загрижена за благосъстоянието на поданиците си. С особена слава в този списък се отличава мостът, построен от Мимар Синан в родния край на Мехмед, през река Дрина, добил известност с романа на Иво Андрич, награден с Нобелова награда, „Мостът на Дрина“.

Мостът над р. Дрина при Вишеград, построен от Коджа Мимар Синан по поръчка на Мехмед паша Соколович, 1571-1577 г.
Автор: Наташа Джурич. По лиценз CC BY-SA 3.0

 

Друго наследство на Мехмед Соколлу, доста по-спорно, е възстановяването на Печката патриаршия през 1557 г. и обявяването на Мехмедовия роднина Макарий за патриарх. Мотивите за този акт, неясни и до днес, обикновено се тълкуват и силно зависят от обстоятелствата и от личните пристрастия на тълкуващия – така например бошняците-мюсюлмани като Мустафа Имамович смятат, че Мехмед се е ръководил изключително от държавнически съображения, а именно да спечели поддръжката на сръбското население като същевременно държи под контрол тази нова организация чрез своя роднина. Сръбските автори пък предпочитат да отдават това на желание да се облекчи съдбата на подвластното население у един техен сънародник, който се е изкачил до върховете на османската държава. Разбира се, всички тези спорове пряко рефлектират върху този за народността на Мехмед паша Соколович като всеки народ го „иска за себе си“. Каквито и да са съображенията, факт остава, че след Макарий следващите петима патриарси са все от рода Соколовичи, т.е. сработил е онзи механизъм на земляческо-родствени връзки, който, както видяхме, е играл значителна роля през цялата кариера на Мехмед паша.

В заключение може да се каже, че Мехмед паша остава не просто като последния Велик везир, но и един от малкото с мащабна визия за бъдещото на Османската държава. Визия, която надхвърляла както нейните ресурси, така и неговите собствени възможности.

 

 

¹Отлична илюстрация за използването на спомена за еничарството като политически инструмент е конфликтът в бивша Югославия, включително паметта за самия Мехмед паша - International Criminal Tribunal for the former Yugoslavia, Šešelj (IT-03-67), 28.V., стр. 7485 - http://www.icty.org/x/cases/seselj/trans/en/080528ED.htm
²Биографичните данни за ранните години на Мехмед паша и обстоятелствата около взимането му като девширме са предадени по Dakić, Uroš „The Sokollu family clan and vizierean households in the second half of XVI century“, CEU, Будапеща, 2012, 36-37
³Imamović, Mustafa „Historija bošnjaka“, BSK „Preporod“, Сараево, 1998, стр. 160
⁴Митологична птица, която носи щастие и изпълнява желания.
⁵Вж. Courdier, Zoé „Les batailles entre chrétiens et Ottomans dans la Méditerranée du XVIe siècle. L’étude d’une iconographie, 1535–1575.“, Lyon 2, 2013, 39
⁶Dakić, Uroš „The Sokollu family clan...“, 40
⁷Busbecq, Ogier Ghiselin de, „The Life and Letters of Ogier Ghiselin de Busbecq“ І, изд. C.K. Paul, Лондон, 1881, 179
⁸Там е убит полубратът на Баязид, Мустафа, син на Сюлейман и Махидевран-султан.
⁹Пак там, 264-271.
¹⁰Casale, Giancarlo „The Ottoman Age of Explorations“, Oxford University Press, 2010, 119-120
¹¹Повече за визията на Мехмед паша и ролята на Феридун бей вж. Kastritsis, Dimitris „Ferīdūn Beg’s Münşeʾātü ’s-Selāṭīn (‘Correspondence of Sultans’) and Late Sixteenth-Century Ottoman Views of the Political World“ в Bazzaz Sahar, Batsaki Yota, Angelov Dimiter „Imperial Geographies in Byzantine and Ottoman Space. Hellenic Studies Series“, Center for Hellenic Studies. Washington, DC 2013 - http://chs.harvard.edu/CHS/article/display/5714 - 22.ІІ.2016
¹²Vatin, Nicolas, „Vérité et demi-vérité dans le "Nüzhetü-l-esrâri-laẖbâr der sefer-i sigetvâr" de Ferîdûn“ – Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungaricae, Vol. 61, No. 1/2 (III.2008), 255
¹³Dakić, Uroš „The Sokollu family clan...“, 48
¹⁴Negotiating with the "Archenemy": The Ethics of the Croatian and Slavonian Nobility at the Christian-Ottoman Border // Türkenkriege und Adelskultur in Ostmitteleuropa vom 16.-18. Jahrhundert (Studia Jagellonica Lipsiensia, Band 14, GWZO, Universität Leipzig) / Born, Robert ; Jagodzinski, Sabine (ur.). Ostfildern : Jan Thorbecke Verlag, 2014. 90
¹⁵Пак там, 97.
¹⁶Dakić, Uroš „The Sokollu family clan...“, 67
¹⁷Casale, Giancarlo „The Ottoman Age…“, 150
¹⁸Charles F. Horne, ed., The Sacred Books and Early Literature of the East, (New York: Parke, Austin, & Lipscomb, 1917), Vol. VI: Medieval Arabia, pp. 329-395. през http://legacy.fordham.edu/halsall/source/16CSidi1.asp - 22.ІІ.2016
¹⁹За португалската гледна точка в борбата за Индийския океан вж. d'Alòs-Moner, Andreu Martínez „Conquistadores, Mercenaries, and Missionaries: The Failed Portuguese Dominion of the Red Sea“ – „Northeast African Studies“, Vol. 12, No. 1, Michigan State University Press, 2012, 1-28
²⁰Bennigsen, Alexandre „L'expédition turque contre Astrakhan en 1569, d'après les Registres des "Affaires importantes" des Archives ottomanes“, Cahiers du Monde russe et soviétique, Vol. 8, No. 3 (VII-IX.1967), 441
²¹Casale, Giancarlo „The Ottoman Age…“, 138
²²Пак там, 148.