Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
„...с присъединяването на Южна Добруджа къмъ майката-отечество
се туря началото на откритото и всенародното международно
признаване на българските народностни права въ целия имъ обемъ...”1
Във време, когато върху България се сипят множество упреци от „цивилизована“ Европа, трябва да си припомним един епизод от родната история, а именно спасяването на българските евреи през Втората световна война. През 1943 г., когато Франция е предала вече хиляди от своите евреи на германците, а Румъния и Хърватия правят свои конц. лагери, България извършва подвиг без аналог за ВСВ, това е освен признак на висока хуманност, но и култура. Днешните българи трябва да са горди със стореното преди 70 години, да не изпитват комплекс спрямо държави, претендиращи, че са високо културни, а по средновековен начин изтребват милиони.
Превземането на Одрин е една от най-забележителните победи в Балканската война, несъмнено. Тя изумила света не толкова поради непревземаемостта на крепостта – историята е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очакванията към българската армия. Наистина, Европа след 1885 г., след Лозенград и Люлебургас не си позволява подценяване на българската армия. Никой не се съмнява в нейната възможност да бие османската, където и както свари. Неоспоримо е и нейното превъзходство пред съюзниците. Българите са най-ощетявани и знаят, че се бият за справедливо дело, а не просто за разпределение на турската баница в Европа. Минала е една успешна война, освен това разправата с доскорошния поробител е чакана и желана от цялото общество. Това е един от ония светли мигове на народно единство, които обикновено биват съпътствани от успеха. Но едва при Одрин нашата войска нашата войска започва да бъде сравнявана не с балканска мярка, а с европейска и световна. Одрин е едното от местата, където бойната ни слава няколко пъти е записвала победни страници . Нашите предци не изменят на традицията и доказват, че балканската мярка им е малка. Впрочем, това потвърждават и чуждите вестници.
Една от големите неправди на Берлинския договор от 1878 г. е не само разпокъсването на току-що освободената българска държава, но и налагането на редица ограничения на самото Българско княжество, които сериозно накърняват неговата независимост. Така например, още в чл. 1 на същия диктат се изтъква, че то се поставя под сюзеренитета (върховенството) на Високата порта. В следващите членове на международния договор се определят и редица конкретни задължения, произтичащи от зависимостта на Княжеството от Османска Турция. Между тях са поемане на част от дълга на империята спрямо западноевропейските държави, спазване на режима на капитулациите, признаване на привилегированото положение на поданиците на западните велики сили, разрушаване на военните крепости, намиращи се на негова територия и пр. Особено тежък за българския народ е годишният данък, който той трябва да изплаща на своя сюзерен.
