България 1878-1944

Фамилия Пееви - „забравените” царе на шоколада

Написана от Христо Милков
Посещения: 232

 

 

1Едва ли има друго българско семейство, което е доставило повече радост на децата от фамилия Пееви. И на по-големите, и на най-възрастните.

На 21 май 1859 г. в Чирпан, тогава в Османската империя, се ражда основателят на първата в България и първата на Балканите шоколадова фабрика - Велизар Пеев, военен, инженер и предприемач. Много хора не знаят какво всъщност се крие зад това име с огромно значение и колко е направил този човек за българите. 

Името и фамилията на три поколения са Велизар Пеев – баща, син и внук, а съпругите им, спазвайки семейната традиция носят името Павлина.

Основното си образование той получава в Пловдив, където завършва IV клас (съвременен VIII клас). 19-годишният младеж постъпва в Командата на волноопределяющите се.1 След завършването е зачислен в Казанлъшка №23 пеша дружина и на 26 ноември 1878 г. като унтерофицер е приведен като юнкер в Софийското Военно училище.2 В най-елитното за времето си заведение той се научава на дисциплина, да степенува целите си и ръководи подчинените. От науките особено го привлича химията. С нея той свързва по-късно бъдещето си. През 1884 г. е изпратен в Русия - в известния Тулски оръжеен завод. Накрая завършва с отличие Петербургската Военна академия. Предлагат му служба в руската армия, но обещаващият млад офицер отказва и се завръща в България, където оглавява Шуменския гарнизон. Избухнала Сръбско-българска война и младият полковник се бие в защитата на Видинския край. В края на 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. Пет години по-късно министър-председателят Константин Стоилов го командирова в Щайер, Австрия, за да оцени и приеме за българската войска пушките „Манлихер“ – станали символ на нашата армия. След като се връща у дома, става началник на Софийския Арсенал и командир на Първи артилерийски полк в Севлиево. Служи в Артилерийски полк, като началник на Шуменската подвижна оръжейна работилница, във 2-ри артилерийски полк, като началник на софийския артилерийски склад и в 4-и артилерийски полк. На 31 март 1897 г. полковник Пеев е уволнен от служба. По-късно, Велизар Пеев се отказва от възможността да стане генерал. „При един тържествен парад княз Фердинанд I отправил обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев обаче никак не бил от мълчаливите и възразил: „Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!“. Князът сърдито изсумтял и отминал, но съвсем скоро пратил младия полковник в запаса“.3

Едва 38-годишен, той се изправя необходимостта да изхранва семейството си. Най-напред решава да използва уменията си по фортификация от Военната академия в Петербург в изграждането на жп линии, пътища, мостове и други. Става предприемач на строящата се тогава южнобългарска паралелна линия от селата Герен, Пловдивско, до днешното Опълченец, Старозагорско. След като проектът е спрян, започва да прави мостове и пътища. В строителния бизнес не му потръгва и накрая се прибира победен, но като истински военен - не и повален, от безпаричието, в София.4  

Но дълбоко в себе си чувствал, че не строителството е неговото място. Тогава Пеев прави следващата стъпка в живота си този път в правилна насока. Следващата инициатива е в съвсем различна посока: отваря пекарна в столицата. Към нея заработва и сладкарски цех. Интуицията му подсказва, че производството на захарни изделия и на шоколад има голямо бъдеще. 

До този момент обичайните сладкарски изделия за българина са бозата, салепът, баклавата и шекерът. Те обаче се правят примитивно, в домашни условия. Едва през 1897-1898 г. в София по пътя за Банкя заработва първата захарна фабрика за преработка на цвекло, създадена по инициатива на брюкселския барон Вандерстрат Соловей, който, след като получава концесия, основава в Брюксел акционерното дружество „Български захарни фабрики и рафинерии“. 

През 1900 г. в желанието си да натрупа повече знания бившият военен заминава за Париж, където работи като обикновен работник във фабриката „Севи Жан-Жан“ и изучава производството. Целта му е да събере повече полезна информация за технологията на шоколада като пита, наблюдава и си записва всичко в тефтерче. И като докладват на директора, че българинът може би е шпионин на конкурентна фирма, той чистосърдечно обяснява, че иска да произвежда шоколад в родината си, но не познава тънкостите на производството му. „Така Пеев се оказал лице в лице с директора на шоколадовата фабрика. Наложило се да обясни, че е вече пенсиониран военен, и притежава малка работилничка за бисквити, но има огромно желание да произвежда шоколад в родината си. Признанието, че в България това удоволствие е все още напълно непознато спечелило доверието на директора.“5

2Велизар Пеев избира друг път - създаването на индустрия, насочена към купувачите. След година разузнаване и работа като обикновен чирак, Велизар Пеев се завръща от Франция, твърдо решен да построи шоколадова фабрика. Решен да обърне изцяло посоката на своя живот през 1901 г., в една почти порутена къща на днешното „Ломско шосе“ №14 отворил първия цех за сладкарски изделия. Там започнал да пече хлебчета и луксозни бисквити, да произвежда локум, вафли и дори непознатия за българите шоколад.6 В нея работят 3-4 машини, използващи 5 kW електрическа енергия.7 И макар те да мелят какаовите зърна от Латинска Америка, работниците добавят захар и мляко (това е една от тайните на финия шоколад), но това не носи особена полза на Пеев. Тръгва по банките с молба да му отпуснат кредит. „Докато вземе нужните му пари, мнозина банкери гледат с насмешка на бизнес идеите му и съвсем учтиво му отказват. Накрая все пак получава кредит, изоставя малката пекарна и прави фабрика на кръстовището на днешните улици „Екзарх Йосиф“ и „Вашингтон“.8 Тя е открита на 7 ноември 1901 г. Започва работа с 10 души, 3 машини, малка електроцентрала с 5 kW електроенергия и с 3 италиански машини „Марели“ и германски АЕГ. Започнал внос на какаови зърна от Латинска Америка и Нидерландия. „От огромна помощ била изобретената от Рудолф Линд шоколадова мелачка. Тя се превърнала в машина за правилно смесване на продуктите при правенето на шоколад. Смилала зърната на прах, към който по-късно се прибавяли захар и мляко. После следвало 24 часово бъркане на сместа, което осигурявало плътната текстура и познатия ни и до днес вкус и вид на шоколада.“9 Срещу прилично заплащане Велизар Пеев кани от Париж майстора - технолог от фабриката „Сави Жан Жан“ – Коломбо (когото някои наричат Колумб) и 12 други работници. Първоначалният капитал е 60 хил. лева.

Така предприемчивият българин станал и първият технолог на шоколад у нас и започнал да го произвежда през 1901 г. „Първите консуматори на шоколадовите бонбони у нас с ужас бързали да се освободят от странното топящо се блокче в устата си и поглъщали огромно количество вода, за да неутрализират непривичния, леко горчив вкус. Началото е трудно - сблъсква си с недоверието на банките кредитори, с липсата на пазар за непознатия продукт, с конкуренцията на вносната стока. За да построи първата си работилница, залага къщата си и на него се гледа с голямо недоверие. В продължение на месеци обикаля банките и се опитва да убеди скептичните финансисти да му отпуснат кредит. В Европа вече повече от четири столетия се наслаждавали от шоколадовата напитка, която присъствала редовно на дворцовите трапези, консумирана от крале и кралици като лекарство срещу туберкулоза. Твърдият шоколад бил изобретение на компанията Fry and Sons в началото на XIX век.“10

По това време чуждестранният му монопол изглежда непоклатим. Простолюдието не е и чувало за него, има два магазина в София, а шоколад с удоволствие похапват само банкерите, предприемачите и приближените до двореца. Шоколадовите изделия на Велизар Пеев всяват смут сред обикновените хора. 

„С времето и положените усилия все повече хора опитвали от шоколадовите бонбони и започнало масово търсене. Мълвата за сладкото удоволствие се разнесла до най-затънтените кътчета на България. Макар хората там да нямали никаква представа какво е това чудо.“11

Повечето хора нямат понятие за съществуването на нещо, наречено „шоколад“. Доколкото го има, е вносен и достъпен само за буржоата. Пеев с упоритост и любов успява да популяризира продуктите си. Той ги рекламира активно, като обикаля града с една преправена каруца, на която пише „Велизар Пеев – бисквити, хляб и шоколади”. Той обръща изключително внимание на опаковките, и опакова бонбоните с хартиени кошнички в дървени кутии.

„С игла геран съм копал”, споделя по-късно стария Пеев, но такава е съдбата на българските индустриалци след Освобождението, защото нито има традиция за каквото и да било производство, нито хората са готови да приемат каквато и да била новост. Както може да се предположи, новото и достъпно какаово изкушение набира популярност. Някои подхождат с недоверие към „кафявите сапунчета“. Други бързо ги заобичват. „Съпругата на Николай Хайтов – Евгения, която тогава била на 16 години, обожавала шоколадовото удоволствие и рекламирала дървените кутии с шоколад „Дипломат“ на своите близки. Така самите хора, станали живата движеща се реклама, на която можело да се разчита най-добре.“12

Пеев получава от „обикновени“ хора благодарствени писма и понякога въпроси. Един селски учител го попитал: „Как трябва да се яде шоколадът? С лъскавата хартишка или без нея?“ Селски свещеник пък му отправя молба: „Ако шоколадът е течност, пратете ни една бутилка, та да го опитаме“. Други свещеници, пробвали веднъж от кафявата сладост, обаче я заклеймяват като „гнусно и отвратително дяволско творение“.13

Разбира се, заслужените успехи далеч не идват от само себе си. „Определено нелека била задачата му да „образова“ закостенелите вкусове и нрави на българите по онова време. Като първи производител преди когото не е имало каквато и да била традиция, на която да стъпи, не е имало и друг който произвежда такава или сходна продукция, за да улесни процеса.“14  

В Алманаха на българските индустрии от 1926 г. за Велизар Пеев пише: „Банковите среди гледат с недоверие на начинанието му. Самите негови най-близки хора се съмняват в успеха на делото му. Конкуренцията на производството му, идяща от вън, е почти несломима. Вътрешната консумация е слаба. Той ходи ежегодно в странство, да изучава шоколадната индустрия и не се стеснява да заменя своя полковнишки мундир с работническата блуза и да другарува с обикновените работници. Фабриката му е малка; нужни ѝ са машини, удобни помещения, сурови материали, съоръжения и пр. и пр. Малката стара къщичка е продадена, за да се посрещнат растящите нужди на заведението и производството. Велизар Пеев прекарва всред работниците си, храни се години наред с кашкавал и хлеб и чака търпеливо успеха на своето младо дело; чака стоически на своята позиция изхода на сражението в областта на индустрията, посреща ударите – и най-после побеждава. Ала всичко това е и за сметка на здравето, което е доста разклатено, и което мъчно се поправя тепърва“.15 

Фабриката за шоколад, бонбони, бисквити, стеаринови свещи и пр. на Велизар Пеев в София е основана в 1901 г. с основен капитал 60 000 лева, с 15 работници. Вече през 1912 г. основеният капитал нараства до 1 000 000 лева, а работниците – до 100. По-късно той предприел разширение на фабриката и на мястото на старата построил 4-етажна сграда с площ 2000 кв. м и модерно оборудване. 250 работници произвеждали шоколадови бонбони, бисквити, какао, кексове и пудинг на прах.

През 1908 г. Велизар Пеев създал още едно сдружение, чиято цел била производство на цимент в България. Дотогава у нас е нямало такъв завод и нуждите от цимент са били удовлетворявани от внос. Това е познатият ни завод „Златна Панега“, построен край водите на река Панега. „С негово участие (основно с капитал) била построена сграда и внесена от чужбина инсталация за нуждите на производството. Шоколадовата индустрия обаче обхващала по-голямата част от времето и любовта му. Най-главната задача пред него била да се пребори с всичкото недоверие и отхвърляне, не само сред населението, банковите и бизнес средите, но и сред своето семейство. Тази битка му донесла много напрежение, усилия и разклатила здравето му“.16

И Пеев продължава години наред да копае „герана с игла”, докато шоколадът започва да се харесва на хората, и те престават да питат дали се яде със станиола, а започват да го търсят, купуват и превъзнасят. Извоювал си реномето на най-добрия производител, предприемчивият и упорит българин, става придворен доставчик. Създава луксозни шоколадови бомбони, които са по специална поръчка, опаковани в луксозна специална „Царска“ бонбониера в дървена кутия, на цар Фердинанд I и цар Борис III. Прочути са неговите царски бонбони „Виенски тип Пеев 1941“. „Старите пререкания с княз Фердинанд били забравени, а на дипломатическите приеми вече се предлагали български шоколадови бонбони. Дипломатите все питали дали бонбоните са италиански, френски или австрийски. „Български!“ – не без гордост отговарял князът“.17 На приемите чужденците не могат да повярват, че шоколадовите изкушения не са швейцарски, а български. 

Според Григор Николов старият Пеев с най-голямо удоволствие става придворен доставчик на шоколадови бонбони. „Не толкова заради търговската изгода, колкото заради желанието да докаже на двореца, че един уволнен несправедливо офицер може да се превърне в крупен бизнесмен“.18

Така бившия полковник, печели уважението на банковите и бизнес среди. Възпитавайки любовта към шоколада сред българското население, Велизар Пеев завинаги печели прозвището „Цар на шоколада“, като произвеждал 2/3 от какаовата сладост у нас. 

„Фирмата му превъзхожда конкуренцията не само с количеството, но и с качеството на продукцията. Стари софиянци още си спомнят колко фин бил шоколадът на Пеев. Той има амбицията да направи шоколада толкова популярен у нас, колкото е в Швейцария. И успява. Старият Велизар Пеев обичал да повтаря, че шоколадът не е лукс, а храна. Неговите продукти печелят награди на международните панаири в Берн, Париж и Виена.“19 Признанието на високото равнище на изделията на неговата индустрия е потвърдено от първокласни експерти.

На мястото на старата и малка фабрика на ул. „Екзарх Йосиф” срещу „късата” страна на Халите откъм трамвайната линия към края на 20-те години на ХХ век той издига нова с административна сграда, която стои и до днес. Фабриката в София е разположена на площ 2005 m2, а постройките са на 4 етажа, всяка от тях по 1000 m2. Състои се от няколко отдела: три шоколадни с машини „Гигант“, бисквитен за автоматично производство, за добиване на какаово масло, за какао на прах, за луксозни бонбони, за карамел и други бонбони, охладителен, работилници за тенекиени и картонени кутии, дърводелска работилница, техническа работилница, стоково отделение, кухня и бани за работниците, пет опаковъчни отдела с автоматични машини, складове за суров материал, складове за готови стоки, магазин на едро и дребно на ул. „Екзарх Йосиф“ 19 и рекламен магазин на Дворцовия площад, под хотел „Юнион палас“.20 Във фабриката работят 250-300 души със 172 модерни машини, нуждаещи се от 200 kW електроенергия.21 По цял ден Велизар Пеев е там, като се е хранил само с филийка хляб, кашкавал и шоколад, за да не губи време за обяд, защото вярва, че както българският офицер обича своите войници и разчита на тях, така и индустриалецът трябва да обича своите работници и да се уповава на тях. 

Магазинът в центъра на София е пълен с клиенти, търсенето в цялата страна е изключително голямо, така че Велизар Пеев предприема следващата стъпка. Той успява да популяризира употребата на шоколада и да направи бизнеса си успешен. „На площада около Двореца, до най-луксозниия хотел „Юнион Палас“ (на мястото на бившия „Партиен дом“) на ул. „Знеполе“, се намирал техният най-представителен магазин. С марката „Пеев“ тук можело да се намери каквото ти душа поиска. Хит били кексовете и пудингите на прах, на опаковката на които имало рецепта как се приготвят.“22 

По време на Балканските войни (1912 – 1913) е мобилизиран, като на 28 юни 1913 г. е произведен в чин полковник. На 5 август 1920 г. преминава в резерва. 

На пазара вече се налагат с високото си качество и българските захарни и шоколадови изделия. Следващата стъпка е рекламата - нашумелият по онова време певец Алберто Пинкас23 - един от бащите на родната естрада, запява: „Целувка ще получиш ти от мене за един само шоколад. Аз те обичам, мили, без съмнение, но обичам също шоколад“. Добре подготвената кампания е свързана и с откриването на представителни магазини в София на площада срещу двореца. Следва решаващ ход - през 30-те години се пускат малки шоколадчета със серия от картинки, представящи националните флагове на различни държави. Наградата за събралия цялата серия е килограм шоколад, но това не е лесно: най-рядката - флагът на Канада, е в малък тираж. Децата като луди купуват шоколадчетата, разменят картинките и неусетно научават знамената. На Пеев принадлежи тази новаторска за времето маркетингова идея. И обявил във вестниците: „Който събере цялата колекция, печели 1 килограм чист шоколад!“ И до днес подобни хитрини са твърде популярни.

По това време се засилва и конкуренцията - фабрики за шоколад и захарни изделия откриват Аврам Чальовски и синовете му Манол и Евстати, Стефан и Антон Ст. Балъкчиеви, Георги и Наум Гиондови, Арон Р. Бераха и братята му Емил и Нисим, но „Пеев“ си е Пеев!

Себеотдаването и времето прекарано сред работниците му, облечен и работещ не по-малко от тях, му извоювали реноме на най-добър български производител на шоколад. Не се забавило и международното признание на панаирите в Берн, Виена и Париж. През 20-те години на миналия век по улиците на столицата се движел нов черен закрит автомобил с рекламни надписи на неговата фирма, заменил старата каруца.

„За възходящото развитие на бизнеса най-добре говорят цифрите. Уставният капитал на фабриката през 1919 г. е 850 хил. лв., през 1920 - 4,2 млн. лв., 1921 - 10 млн. лв., 1925 - 35 млн. лв., 1942 - 70 млн. лв., и при национализацията през 1947 г. - 154 млн. лева.“24

Предприятието преуспява - бащата е помислил за всичко и е дал необходимото образование на децата си. Всъщност по това време децата на В. Пеев-баща – двама сина и три дъщери – вече са пораснали: Евгения, Луиза и Маня. Велизар и Боян поемат шоколадовото производство.

В ръководството постепенно навлиза второто поколение Пееви. Главен директор става единият син - Велизар Велизаров Пеев. Той е инженер и отговаря за обновяването на технологиите, занимава се и с търговската дейност. Другият син - юристът Боян В. Пеев, поема административната част, а бащата е председател на акционерното дружество. Велизар Велизаров по семейна традиция учи в Пловдив - във френския колеж, а по-късно завършва машинно инженерство. Той проектира, построява и ръководи фабриките със спомагателно производство. Негова е идеята за производство на карбамид - там се оползотворява електрическата енергия, която е в излишък нощно време. Следват съпътстващите фабрики - за нишесте и глюкоза, за ацетон, масла и катран. Стремежът е всички остатъци от основното производство да се използват до край. Предприятието укрепва - към 1929 г. работниците са около 250 а производството - на стойност около 40 млн. лв. Увеличава се и износът на шоколадови изделия.

Велизар Велизаров също имал военен чин – капитан I ранг. Завършил българското военно училище, той продължил образованието си в Петербургския военноморски корпус и напредвал дори по-бързо от баща си във военната кариера и му трябва една крачка, за да стане първият наш адмирал, командващ военноморските ни сили. По молба на бащата, синът напуснал службата в Дедеагач и поел голяма част от работата по ръководството на фабриката. В някогашните ни български фамилии не личният успех, а фамилният е имал значение. Затова Велизар Пеев – син жертва адмиралската си кариера и застава начело на „фамилния” шоколадов кораб. 

4През 1922 г. столицата вече се оказва тясна за нарастващото производство и Велизар Пеев купува в Своге малка фабрика за преработка на захар и прилежащия двор. Там прави модерно предприятие за шоколадови изделия. Две години по-късно я преобразува от еднолична фирма в акционерно дружество „Индустрия за шоколад и захарни изделия В. Пеев АД“ с основен капитал 6 000 000 лв., което се управлява от него и децата му. Акционери са двамата му сина Велизар и Боян и дъщерите му Маня Баламезова, Луиза Сарафова и Евгения Найденова.25 

Своите завети към синовете Велизар Пеев правел писмено. На трапезата в дома му за бизнес не се говорело. Когато решава да повери производството на сина си, вместо разговор старият Велизар му пише писмо (впрочем той така общува със синовете си по делови въпроси до смъртта си):

„Драги сине Велизарий, моята напреднала възраст и разклатеното ми здраве не ми дават възможност за редовна работа в софийската ми фабрика. Като така аз те приканвам да напуснеш военната служба и поемеш управлението на тази ми фабрика. Смея да твърдя, че с управлението на фабриката ти ще реализираш много по-големи облаги, отколкото от военната си служба. Условията за това ще ти съобщя, когато получа твоето съгласие“.26

В един от заветите си към своя първороден син, когото съветва как да се отнася към работниците, Велизар Пеев написал следното: „Помагай им, защото те също са човеци и се нуждаят от добри обноски“.27 Когато предава фабриката в ръцете на синовете си, в писмо старият Пеев нарежда: „Запрещавам ви да посвещавате семействата си във вашите общи търговски предприятия. Нека заведението ви служи за общ юридически, а не частен обект. Никой не ще има право да се ползува от неговите облаги като частна собственост“.28 Като Велизар Пеев-син поема управлението на семейния бизнес, той построява и цехове за карбамид, нишесте и глюкоза. Избиран е за председател на Съюза на индустриалците и на Българската стопанска камара.

Управителният съвет се състои от председател Велизар Пеев, инж. Велизар Велизаров Пеев — завеждащ търговските и техническите работи и Боян Пеев — завеждащ административната дейност. Директор на фабриката е Иван Начев. 

7През 1924 г. младият Велизар Пеев тръгва из покрайнините на София да търси идеалното място за нова фабрика – то трябвало да бъде наблизо, да има жп линия, по която лесно да се транспортират суровините и готовата продукция и в близост до река, от която да черпи енергия за производството. Тогава той се спира на Своге в дефилето на р. Искър, където семейството предприемачи изгражда нова, изключително модерна, европейска и перспективна и добре оборудвана фабрика със затворен цикъл, собствена хидроелектрическа централа с мощност 300 кW., от която черпела ток дори градската гара, и др. технологични нововъдения, които разширяват неимоверно капацитета на производството и превръщат марката шоколади, произвеждани от тях в популярна по света, носител на много награди от международни изложения. Чрез ВЕЦ-а се получава електричество както за фабриката, така и за осветлението на цялото Своге. 

Били построени и сгради за спомагателни производства на нишесте и глюкоза, карбамид, масла, ацетон и катран. Огромните казани, в които се въртял шоколада, около 170 машини и 32 електромотора били закупени от Германия („АЕГ“), Италия (италиански машини „Марели“) и Австрия. Там се преместила и софийската фабрика, която произвеждала шоколад и бонбони предимно по специални поръчки. Над 400 души работели в новата фабрика, предимно от селата наоколо и Своге, както и много столичани, които всеки ден пътували с железницата до фабриката.  

Семейството изгражда безплатни жилища и столова за работниците, наемат лекар и две медицински сестри. Наред с това, се развиват и допълнителни производства, с които да им позволят да използват всички ресурси и остатъци от производството на шоколада. 

8Индустриалците братя Пееви са сред най-уважаваните членове на столичния елит. В спомените на съвременниците си те са една от най-културните софийски фамилии, редом с тези на Станчови, Петрови-Чомакови и др. Още през 30-те години Пеев построява къща за семейството си на ул. „Гурко”, а Боян Пеев – на ул. „Оборище” - дело на прочутите български архитекти Васильов и Цолов. У тях гостуват писатели, художници, артисти. Когато през 1936 г. идва на гастрол в София великият руски бас, самият Феодор Шаляпин, е поканен именно в техния дом. Изпълнява арии в акомпанимент на снахата на Пеев Павлина Стоянова, пианистка, завършила музикалната академия в Дрезден. Тя била близка приятелка със съпругата на Константин Щъркелов. „Пееви, по примера на други меценати и ротарианци, откупуват акварелите на големия ни художник, за да го подпомогнат. Същото правят и за Бенчо Обрешков. Дори вилите на Пееви и Щъркелови във Варна били редом една до друга. Въпреки всички превратности на времето къщата на Пееви (за разлика от тази на Щъркелов) в морската столица оцелява и сега се намира между блоковете в кв. „Чайка.“29

Станал през 1933 г. член на учредения в България „Ротари клуб”, Велизар Пеев откупува платна на Щъркелов и Обрешков, и скулптури на Андрей Николов, следвайки ротарианския принцип Service Above Self – безкористно да служи на хуманността и почтеността в човешките отношения. 

В дома на ул. „Гурко“ и до днес е изцяло запазено въпрешното разположение, салонът, просторният хол на партения етаж, в който стенен часовник и прецизни старинни везни, които са били използвани във фабриката в Своге, допълват интериора на семейното жилище. 

През 1935 г. индустрията се мести изцяло в Своге. За производствените нужди се използват машини на фирмите АЕГ (Германия) и „Марели“ (Италия). Какаото се внася от Нидерландия.30 След смъртта на стария Пеев ръководството преминава в ръцете на вече доказалия се Велизар Велизаров Пеев.

Наред с това, фамилия Пееви създава и първия циментозавод в България - този до Златна Панега. Велизар Пеев - син, като подпредседател на Българската търговско-индустриална камара, и Митко Гочев, председател на Българо-германската търговска палата, са основателите на Българския институт за норми (БИН) през 1938 г. – първата българска институция за стандартизация. По-късно В. Пеев-син е избран и за председател на Съюза на индустриалците, председател на Института за стопанска рационализация, подпредседател на Върховната стопанска камара (1947 г.)

... На празненството за 25-годишнината на предприятието „Индустрия за шоколад и захарни изделия В. Пеев“ АД основателят ѝ - 67-годишният Велизар Пеев, не присъства, защото е болен. Не прозвучават думите, които обича да повтаря непрекъснато на децата си: „Борех се с много трудности, а особено с вкуса на консуматора и превратното разбиране, че шоколадът не е храна, а лукс. Най-после дойдоха и желаните резултати.“ 

6През 30-те години В. Пеев-син е поддръжник и важен спонсор на няколко крайнодесни организации – „Съюз „Българска родна защита“, а след това последователно и Национална задруга – фашисти и Народно социално движение. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година се опитва да сътрудничи на комунистическия режим, но фабриките му са отнети във вълната от национализации в края на 40-те години. Участва като свидетел за подсъдимите Сергей Калянджиев и ген. Константин Бекяров, съдени от Десети състав на „Народния съд“ в София през 1945 г.

Внукът му, Велизар Пеев завършва машинно инженерство в Дрезден - градът е известен с производството на машини за шоколадови и захарни изделия, и понеже започва Втората световна война, ученолюбивият студент се прехранва в гладните години на военна Германия само с хляб и шоколад, изпратени от България. Така се потвърждава максимата на стария Пеев, че шоколадът е храна, а не лукс. Въпреки германската си диплома за машинен инженер, кавалерския орден „За храброст“, получен заради участието му във втората фаза на войната, и семейната дългосрочна стратегия, не могъл да ръководи и един ден фабриката, завещана от дядо му и баща му…

И когато идва превратът на 1944 и животът в България се преобръща с краката нагоре, синът и внукът на Велизар Пеев, носещи неговото име, както и останалите членове на семейството са репресирани. Шоколадовата фабрика на Пееви през 1947 е национализирана и преименувана на „Република”, но фамилията не унива. И те купуват храна с купони, редят се на опашки и изпитват неудобства от всякакъв характер, но тези хора, живели цял живот в самодисциплина и самоизграждане, са достатъчно мъдри, за да знаят, че каквото и да ги чака занапред, направеното от тях ще остане.

И третият Велизар навлиза в семейния бизнес и става производствен директор. Едва 26-годишен го сварва национализацията. Той е принуден да работи като шофьор и строител. Властта го преследва като бивш фабрикант. Фабриката в Своге вместо шоколад започва да произвежда марципаните „Република“.

Италианските машини „Марели” и германските АЕГ, закупени в далечната 1924 г. от Велизар Пеев за фабриката в Своге работят почти до 1989 г. Създаденото от него и синовете му производство на шоколад в Своге не спира и днес. Добре оборудвана и технологично обезпечена, шоколадовата фабрика „Велизар Пеев“ АД е основана от него през 1901 г. като Индустрия за шоколад и захарни изделия „В. Пеев“ АД и съществува до национализирането ѝ на 23 декември 1947 г., след това е одържавена и преименувана на Завод за шоколадови изделия „Република“, а след купуването ѝ от международната компания „Крафт Фуудс“ на 15 декември 1993 г. е преименувана на „Своге“.

Братът на третия Велизар Пеев, Александър, емигрира в Канада. „След 1992 г. той започва кореспонденция с компанията „Крафт Якобс Сушард“, в която основната мисъл е дали проявяват интерес към фабриката в Своге. В края на краищата швейцарците я купуват, а за сделката Александър идва в Своге от далечния канадски град Сарния. И разпознал много от работниците, които при емигрирането му били деца“.31 Именно той свързва семейството с фирмата, която купува от деветимата наследници фабриката в Своге.

Солидната четириетажна сграда на ул. „Екзарх Йосиф” продължава още да си стои, а прекрасната къща на Боян Пеев изглежда още по-прекрасна… И няма значение чия собственост са тия имоти, а че някога българинът Велизар Пеев с упоритост, труд и почтеност постига мечтата на живота си и че децата му с упоритост, труд и почтеност довеждат до триумф тази мечта, заради което десетилетия наред цяла България възторжено нарича членовете на Велизар-Пеевата фамилия „царете на шоколада”.

След промените от 1989 г. на името на големия индустриалец и патриот, известен в своето време като „шоколадовия крал“ е кръстена професионалната гимназия в града. Създателят на свогенската фабрика за шоколад няколко десетилетия осигурява работа на голяма част от населението в общината. Производството в Своге, на което Пееви дават началото, продължава да се развива успешно, като благодарение на Велизар Пеев, България успява да се запознае с вкуса на истинския Алпийски шоколад.

 

1Попов, В., Иванова, Ц., Велкова, Й., Българска земска войска, София, Държавно Военно Издателство, 1959, стр. 523.
2Пак там.
3Николов, Григор. Уволнен от Фердинанд полковник прави първата фабрика за шоколад. Мениджър.News, 26.07.2019,
https://www.manager.bg/predi-prviya-milion/uvolnen-polkovnik-pravi-prviya-shokolad-v-blgariya.
4Пак там.
5Пак там.
6Цар на шоколада – Велизар Пеев, https://seizova.com/patuvania/ot-polkovnik-do-tsar-na-shokolada-veliza/.
7ЦДА, Ф. 1340К, оп. 1, а.е. 5, л. 3.
8Николов, Григор. Уволнен от Фердинанд полковник прави първата фабрика за шоколад...
9Цар на шоколада – Велизар Пеев, https://seizova.com/patuvania/ot-polkovnik-do-tsar-na-shokolada-veliza/.
10Друмева, Маргарита. Сладки „сапунчета“ от Своге / Велизар Пеев – основоположникът на родната шоколадова индустрия. Сп. Свет. Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Български вдъхновения. https://www.svet.bg/.
11Друмева, Маргарита. Цар на шоколада – Велизар Пеев, https://seizova.com/patuvania/ot-polkovnik-do-tsar-na-shokolada-veliza/.
12Пак там.
13Друмева, Маргарита. Сладки „сапунчета“ от Своге / Велизар Пеев – основоположникът на родната шоколадова индустрия. Сп. Свет. Брой 7/2016 - За духовното и душевното/Български вдъхновения. https://www.svet.bg/.
14Друмева, Маргарита. Цар на шоколада – Велизар Пеев, https://seizova.com/patuvania/ot-polkovnik-do-tsar-na-shokolada-veliza/.
15Друмева, Маргарита. Сладки „сапунчета“ от Своге / Велизар Пеев – основоположникът на родната шоколадова индустрия...
16Пак там.
17Пак там.
18Николов, Григор. Уволнен от Фердинанд полковник прави първата фабрика за шоколад...
19Пъранова, Мариана. Неизвестно за известните БЪЛГАРСКИ РОДОВЕ. Улици и сгради. Изток/Запад, София, 2005, с. 166.
20ЦДА, Ф. 1340К, оп. 1, а.е. 5, л. 4-5
21Пак там.
22Първанова, Мариана. Цит. съч., с. 166.
23Алберт Пинкас е български певец(тенор и кантор) и изпълнител на шлагери („стари градски песни“ от 1930-те и 1940-те години). Роден е през 1897 г. в Русчук, днес Русе. Произхожда от богата еврейска фамилия Паскин. Роднина на известния художник Жул Паскин (Юлиус (Юлий) Мордекай Пинкас). Изпратен в ранна възраст да учи за равин в Духовната еврейска академия в Берлин. Вместо това се увлича по популярната шлагерна музика. Първоначално изпълнява с български превод популярни за времето песни. Превръща се в звезда от ранга на Аспарух Лешников като изпълнява редица шлагерни песни като „Звън от мандолина" (1930 г.), „Две съседки“ (1931 г.), „Две целувки за лев" (1932 г.), „Аз неизказано страдая" (1933 г.), „Стар ерген" (1934 г.), „Лудо младо" (1934 г.), „Белите брези" (1934 г.), „Държавната лотария" (първата българска радио реклама, 1936 г.), „С музика вълшебна“ (1937 г.). Има издадени над 14 грамофонни плочи само с еврейска музика. Създава фирмата „Лифа рекорд“ през 1931 г., която по-късно е национализирана и обединена с други частни звукозаписни компании в Държавно индустриално предприятие „България“ (по-късно „Балкантон“). През 1941 г. се премества в Италия. Умира в Милано през 1967 г.
24Николов, Григор. Цит. съч.
25ЦДА, Ф. 1340К, оп. 1, а.е. 5, л. 5.
26Николов, Григор. Цит. съч.
27Друмева, Маргарита. Цит. съч.
28Николов, Григор. Цит. съч.
29Първанова, Мариана. Цит. съч., с. 166.
30Георгиева, Мара.„Български, от Своге“. // сп. „Регал“, 8 януари 2013.
31Николов, Григор. Цит. съч.
 
 
X

Right Click

No right click