Иван Дуйчев
Проучвания върху българското средновековие,
Сборник на Българската академия на науките и изкуствата, София, 1945 г.
През 1048 г. печенежкият първенец Кеген се поселил, с позволение на имп. Константина IX Мономах, заедно със своите люде — на брой около 20,000 души — в севернобългарските земи и бил приет между византийското граничарско население1. Сам печенежкият вожд бил отведен в столицата, покръстен и въздигнат в сан патриций. Не много време след това също и подчинените нему варвари били покръстени във водите на Дунава. Наскоро друг печенежки първенец, Тирах, преминал по замръзналия Дунав ведно с многобройни варвари — според някои сведения неговите люде достигали до невероятно голямото число 800,000 души — и нападнал крайдунавските области. Отпорът на византийската войска, на печенезите на Кегена, както студът и някаква силна редушка всред войската на нападателя ослабили премного неговите сили и го принудили да сключи мир с империята. Онези от неговите люде, които оцеляли, били поселени в областта на Средец, Ниш и Овче поле. Тирах, заедно със своите първенци - на брой 140 души, бил отведен във византийската столица, покръстен и щедро почетен от императора. В свръзка с тези събития е запазен един исторически извор, който е останал неизползуван, доколкото зная, в историческата книжнина2.
Придържайки се към старата схема, заложена от класическия немски историзъм, някои историци и до днес продължават да изследват единствено глобалните политически и военни процеси, протичащи в средновековните общества. Българската историографска школа (по разбираеми причини) изостава от френската и италианската, където още в началото на ХХ в. се поставят основите на историята на всекидневието, социалната история и микроисторията. По времето на социализма повлияната от марксизма българска медиевистика се опитва да предложи един нов прочит на средновековната българска история, въвличайки и момента със селото. Въпреки това, водейки се от думите на самия Ленин, който препоръчва на историците да преосмислят някои неща от „социалнополитическа гледна точка”1, марксическата историография започва да изследва конфликта между класите (не случайно се акцентира на теми като развитие на богомилската ерес или на „антифеодалното” въстание на българския цар Ивайло). В това изследване ще наблегна върху историографията по въпроса и върху всекидневието в селото през периода ХІ-ХІІ в.
Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия. Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел.