Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов
"Седем етюда по средновековна история"
Увод: българският апокалипсис
Към края на първото хилядолетие, точно когато действията на Отон I и неговите наследници довели до един политически феномен, който обикновено се характеризира като Renovatio imperii Romanorum, народите на средновековна Европа били обхванати от поверие, което рисувало картината на бъдните години с мрачни, черни тонове. Наближавала l’an Mil и заедно с нея обещаното второ пришествие, краят на света. Тази апокалиптична идея, рожба на новозаветната традиция и на средновековния провиденциализъм, овладяла трайно ума и душата на човека и рефлектирала заплашително в книжовните паметници както в западноевропейския, така и във византийския свят1. Ще си позволя само един пример. Ако разлистим малката „История“ на бургундеца Раул Глабер (XI в.), ще видим, че колкото повече неговият разказ наближава 1000-ната година, толкова повече се обогатява със сведения за знамения и последвалите ги нещастия - пожари, глад, дъжд от камъни, разрушения, смърт на най-видните духовници, херцози и графове в „римския свят“... Човечеството с трепет очаквало своята гибел. След като била преодоляна критичната точка, и то без да настъпи очакваната според мълвата разруха, западноевропейското общество не закъсняло да изрази своя възторг от настъпилите промени. А те подсказвали навлизането в нова историческа епоха. Същият Раул Глабер, с други слова и друг тон, пише: „И така, малко след навършването на хилядолетието, в навечерието на третата година се случи така, че в цял свят, и преди всичко в Италия и Галия, бяха обновени църковните сгради... Между християнските общини се разгоря съперничество и всяка искаше да има по-хубава църква от другата. Сякаш светът сам се отърсваше от вехтите си дрипи, захвърляше ги и тук-там намяташе чиста бяла одежда от църкви...“ Тръгвайки от тези възторжени слова, Жак льо Гоф пресъздава убедително новата историческа епоха (той я нарича „формиране на християнството“) - усиленото строителство, прогресът на земеделието и демографският взрив, възраждането на градовете и обновяването на търговията, експанзията на християнството - християнизацията на Севера, кръстоносните походи и испанската reconquista2.
Четвъртият кръстоносен поход (1201-1204 г.) има пряка връзка с историята на Българското царство и твърде интересно и специфично отражение и последици за него. В по-близък план тези последици могат да бъдат разгледани в светлината на събитията в периода 1204-1207 г. Това е необходимо, тъй като динамиката и сложността на отношенията между тогава действащите политически сили в историята на европейския Югоизток доста пъти са водели изследвачите както до непълна и неточна реконструкция на хода на станалите събития, така и до неправилна интерпретация на последиците от тях.
Историята е един процес. В повечето случаи разглеждаме конкретно събитие, като следствие на друго, или както по-често се случва събитие, фиксирано между две други. Подобно на халка от синджир. Царуването на ярките личности Теодор-Петър (1185-1197), Асен-Белгун (1190-1196) често определяни в историографията като „първите Асеневци“, още повече, че между имената на българските царе, фигурира това на Иван Асен II (1218-1241), игнорирайки името на Борил (1207-1218). 
Мосинопол (близо до дн. гр. Комотини в Гърция) е важен византийски град, който е бил разположен в подножието на източнородопския рид Гюмюрджински снежник. В района на града през средните векове живеят много българи. Значителното славянско етническо присъствие в Източните Родопи през Средновековието е засвидетелствано по археологически и топонимични данни1. Там са открити и отделни находки, които могат да се свържат с прабългарите2.
Освен като биологична потребност, храната била съставна част от общностната идентичност. Натоварена със символика, ритуалност, забрани, вписваща се в религиозния календар. Разглеждана като изкушение, причина за болести или като лек срещу такива. Различна в зависимост от географското райониране и съответните природни условия и ресурси. Свидетелстваща за социално положение, свързана с изобилие и недоимък. Храната, чието снабдяване се реализирало чрез земеделие, отглеждане на животни, ловуване и, която подлежала на данъчно облагане. Всичко това било част от ритъма в живота на средновековното българско общество.
Много бързо след своето създаване Втората българска държава успява да се наложи като първостепенна сила в югоизточната част на европейския континент. Причините за възхода ѝ се дължали главно на целеустремената експанзионистична политика, водена от първите Асеневци, чийто зенит бил достигнат по време на управлението на цар Иван Асен II (1218–1241). Именно през неговото царуване България най-накрая съумява след славните времена от епохата на Крумовата династия и Комитопулите да се утвърди отново като безспорен регионален хегемон. Така за кратък период през българската държава минавали всички невралгични пътища, по които се осъществявал основният международен търговски поток на Балканите. Благодарение на това значително бил разширен кръгът на държавите и формациите, с които установило взаимоотношения Българското царство. Освен със съседните му Византийска империя и нейните рудиментарни образувания след 1204 г. (Никея, Епирско-Солунското деспотство и Трапезунд), Латинската константинополска империя, Сръбското и Унгарското кралство, Кумания (Дешт-и Кипчак – „Кипчакската степ“), то влязло в преки контакти с Римската църква, Неаполитанското кралство, руското Галицко княжество, търговските републики Венеция и Генуа, монголо-татарската Златна орда, а дори и с Мамелюкския султанат в Египет1. Сред изброените страни бил включително и далматинският град-държава Дубровник. Настоящият текст е посветен точно на официалното установяване и развитието на търговско-икономическите и политическите взаимоотношения между България и Дубровнишката република (на лат. Respublica Ragusina – Република Рагуза) през втората четвърт на XIII в. За тази цел в следващите редове ще бъдат разгледани „Дарствената грамота на цар Иван Асен II, дадена на Дубровник и неговите търговци“ през 1230 г. и „Договорът на цар Михаил II Асен с Дубровнишката република“ от 1253 г., като съответно ще се разгледат какви са били причините, довели до съставянето на двата документа, ще бъде направен опит да се очертаят приликите и разликите между тях, и не на последно място, ще се анализират какви са били ползите и изгодите за всяка от страните-съдоговорителки. Преди това обаче ще бъде направен кратък обзор на търговско-икономическото състояние и развитие на България и Дубровник през посочения период, за да се изгради предварително една по-широка представа у читателите за развоя на тези процеси, а и този екскурс несъмнено ще бъде полезен при разглеждането на въпросните средновековни документи, обект на настоящото изследване, които основно регламентират режима на извършване на търговска дейност в българската държава или в Дубровнишката комуна при пребиваването на търговци от едната страна на територията на другата.
Времето на управлението на Иван Александър често съвсем основателно се определя като втори „Златен век“ в българската културна история. Оттогава са оцелели малкото образци на български луксозни царски ръкописи, които свидетелстват за самочувствието на владетеля и за неговия траен интерес към книжнината и изкуствата. С настоящата статия ще се опитаме да представим процеса на изграждане на един идеализиран образ на християнския владетел, в случая българския цар. Ще се опитаме да покажем единството на словесните и визуалните акценти при формирането на догматичната екзегеза на владетелския образ1. Именно със своето догматично значение образът на царя изпълнява основната си функция на наместник Христов на земята. Идеализацията на владетелския образ е един обичаен идеологически похват в православната литература и изкуство, тъй като тя дава възможност конкретната историческа личност да се представи като една (почти) сакрална еманация на човешката същност и да се мисли и възприема именно като образ, отпечатък от присъствието и знак за волята на „Царя на царете“ – Христос в земната действителност2.
Средновековният Ниш, разположен на р. Нишава, се намира на Диагоналния път Белград-Средец-Пловдив-Цариград. Редица автори го описват като силно укрепен, многолюден, богат и прочут град. През Средновековието Ниш преживява много беди (неведнъж е сриван до основи), но винаги успява да се възроди за нов живот и да запази значението си.
През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.
В една от своите последни книги, „Българското общество през 14. век. Структура и проспография”, неотдавна починалият наш медиевист Иван Божилов се опитва да направи просопографски каталог на всички българи, за които има свидетелства, че са живели през четиринадесети век. В третата част на каталога, озаглавена „Работници (laboratores)”, от 67 до 70 номер са отбелязани четири българки с името „Нергиса”1. Божилов отбелязва, че името е „необичайно за българската антропонимия”, но че се среща още три пъти във венциански документи. В последните три случая, отбелязани с номера 68, 69 и 70, „е посочено категорично: de genere Bulgarorum (букв. „от български род” ‒ лат.)”2. Що се отнася до номер 67, авторът прави предположение за българския произход поради общото име със следващите три и споменатото в документа родно място на Нергиса – селището „Лазари”, откъдето заедно с нея е и номер 50 от трета част на просопографския каталог, Мария, която според запазения текст е de generacione Bulgarorum („от български произход” –лат.)3.
Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи от края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които са съизмерими само със Златния век на цар Симеон Велики. Контрастът между политическите нещастия и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция и на общите тенденции в развитието на византийската и балканската православна култура през XIV - XV в.