Втора българска държава

Управлението на цар Борил (1207-1218) през нов поглед

Написана от Георги Кънчев
Посещения: 262

 


Seal of BorilИсторията е един процес. В повечето случаи разглеждаме конкретно събитие, като следствие на друго, или както по-често се случва събитие, фиксирано между две други. Подобно на халка от синджир. Царуването на ярките личности Теодор-Петър (1185-1197), Асен-Белгун (1190-1196) често определяни в историографията като „първите Асеневци“, още повече, че между имената на българските царе, фигурира това на Иван Асен II (1218-1241), игнорирайки името на Борил (1207-1218). 

Възкачването на престола. Узурпатор ли е Борил? Често поставен от класиците на историческите изследвания, както и от някои свои съвременници, като не легитимен владетел. Иван Божилов, който също категоризира управлението на Борил като недалновидно, отбелязва, че по това време все още не е установен начинът на унаследяване на престола1. Смъртта на цар Калоян (1197-1207) при обсадата на Солун отключва враждите между желаещите да заемат царската корона. Липсата на установен ред при унаследяването на властта би могъл да доведе до желанието за заграбване на властта от повече претенденти. След смъртта на Калоян на престола, не се възкача неговият син Витлеем2. Започва междуособна война, вътре в рода на Асеневци – Борил, Стрез (1207-1214) и Алексий Слав, а синовете на стария цар Асен, бъдещият цар Иван Асен II и севастократор Александър3 бягат извън пределите на българското царство. В такъв случай трябва ли да бъде обвинен Борил, за бягството на Асеновите синове, след като всички известни на нас претенденти търсят спасение далеч от Търново, не успявайки да се домогнат до царската корона?

Победата на Борил в борбата му за властта показва, че все пак той притежава качества, които при неговите претенденти липсват. Тълкуване по отношение на женитбата му с вдовицата на Калоян са две: да се легитимира властта, а втората - така важният съюз с куманите4. Заклеймяването на Бориловото царуване виждаме и в житието на св. Симеон (XIII в.) където е наречен „брат на злия законопрестъпник“5. По въпроса за легитимацията на властта, отговаря Иван Асен II, който според Георги Акрополит (1217-1282) казва, че „поискал обратно бащиното си наследство“, а след смъртта на българския владетел, византийският хронист е категоричен „Калиман взе бащината власт“6. Едва след управлението на Иван Асен II, в политическата легитимация започва да се търси „багренородния“ елемент (Асеновата династична родственост). 

Управлението на Калоян е белязано с гъвкави политически маньоври, чести войни, разорения и опустошения. Към края на 1207 година цар Калоян безуспешно обсажда Одрин, а градът е оставен да се отбранява с малоброен гарнизон. Предпазливи са действията на царя поради съюз между латинци и никейци, той е принуден набързо да напусне околностите на Одрин, а латинските военни части опустошават земите на българите чак до старопланинските проходи. По пътя си ограбват българските земи без да срещнат отпор. Така на практика Калоян не успява да администрира и овладее Тракия7

Често пъти се поставя под общ знаменател управлението на Борил. Сложната ситуация на Балканския полуостров не дава възможност за последователно водене на политика. Още в управлението на Петър и Асен, а после и при Калоян, отцепникът Добромир Хриз създава известни неприятности съюзявайки се както с византийския император Алексий III (1195-1203), срещу българското царство, така и срещу византийския василевс. Добромир Хриз първоначално овладява областта Сяр, а в последствие със заповед на византийския император става управител на областта Струмица, а по-късно прави своята резиденция в труднодостъпния Просек. Бившият протостратор Мануил Камица успява да откъсне за кратко Тесалия за собствено владение8. Известни затруднения предизвиква и Иванко, който успява да се спаси, чрез бягство, а в последствие да стане управител на Пловдив, където си сътрудничи с цар Калоян за сметка на византийците. Но този факт говори, че въпреки това, цар Калоян не успява да овладее града и прилежащата към него област9. Йоан Спиридонаки, след отстраняването на Иванко се разпорежда със Смоленската област, където също за кратко успява да се отцепи, като самостоятелен владетел10. Показателно, че обстановката на Балканите е изключително динамична.

Характерно за този период е отцепването на различни области и обособяването им, в самостоятелни владения. Разбира се тези действия се проявяват, когато централната власт няма ресурс или политическа воля. При царуването на Калоян, Филипопол е обособен като дукство, владение на Рене дьо Три. Ани Данчева-Василева дава предположение, че градът преминава в ръцете на латинците, в момента, когато българският владетел кореспондира с папа Инокентий III (1198-1216) по въпроса за предстоящата уния. Оказва се, че Рене дьо Три се отправя към Филипопол на 11 ноември 1204 г., а на 8 ноември същата година българският владетел Калоян е удостоен с титлата крал от папския легат кардинал Лъв. Калоян получава папско признание за сметка на Филипопол. На следващата година царят на българите организира нова военна кампания, след която градът отново се намира в български ръце. Калоян вероятно очаква, че папата ще се намеси и ще предотврати агресията на латинците11. Но това не се случва, а напротив латинците се оказват враждебно настроени. Прави впечатление сведението на Жофроа дьо Вилардуен (1148-1213): „Тогава Йоанис [Калоян, б. м.] изпрати своята армия пред Финепопол [Филипопол - б. м. ] ... накара целия да срутят - кулите и стените, а високите дворци и богатите къщи заповяда да ги изгорят и разрушат. Така бе унищожен благородният град Финепопол, който беше един от трите най-красиви [града] на Константинополската империя.“12 Пловдив не е единствения град, който българският цар превръща в руини в следствие на военните си походи. Ани Данчева-Василева изказва тезата, че по този начин Калоян цели да приобщи завладените земи към българската територия. Поглеждайки напред във времето ще видим, че въпросният град Пловдив и прилежащите към него области ще бъдат присъединени едва през 1230 г. след колосалната победа на Иван Асен II. В такъв смисъл по-вероятно е Калоян, подготвяйки се за голямата офанзива в Солун, да използва концепцията „изгорена земя“, поради невъзможност за трайно администриране на завладените области. Прави впечатление, че управлението на Калоян е насочено в посока югозапад, за сметка на Източна Тракия, където границата между България и Латинската империя минава през Берое до Филипопол, без Стенимахос. В такъв случай, ако наистина Калоян няма ресурс да включи трайно Тракия в пределите на България не трябва задължително да определяме политиката на Борил в същия регион, като несполучлива. След сражението край Берое през 1208 г., което по-скоро завършва без очевиден победител между българи и латинци, император Анри (1207-1216), се изтегля към Пловдив, където според Геновева Цанкова-Петкова се състои на 1 август 1208 г., а победата е в ръцете на латинците13. Нека погледнем в спомените на Анри дьо Валансиен (XII-XIII в.), участник в описаните събития преди битката срещу българите, край Филипопол: „Императорът [Анри - б. м.] така им говори за нашия Бог и отправи към тях толкова хубави думи, за да ги насърчи към подвизи, че и най-боязливият от тях в миг се изпълни със смелост и желание да покаже храбростта си, ако му се удаде случай.“14 Научаваме, че в не малка част от участниците в имперската армия, въпреки високопарните хвалебствия, не се чувстват уверени в предстоящата победа. Обръщайки внимание върху мемоарите забелязваме още една подробност: „А в онзи момент нашите хора силно се нуждаеха от помощта, която нашият Бог им даде; защото знайте, че те нямаха продоволствия и за още половин ден дори.“15 Валансиен е категоричен, латинските войски са крайно неподготвени за тази схватка, а победата се дължи по-скоро на случайност, или иначе казано по повелята на „нашия Бог“, защото продоволствената криза би била пагубна за войската. Въпреки описанията на победата, която дава участника в Четвъртия кръстоносен поход, надмощието на латинската войска не е абсолютна, предвид събитията, които се случват в последствие. След сражението с Борил, рицарите не си правят илюзии да останат в самия Филипопол, защото както беше посочено по-горе градът е с твърде големи щети, нанесени преди това от Калоян. Затова латинците предпочитат да се изтеглят на юг към труднодостъпния за контраофанзива от страна на българите Стенимахос. Там те се прегрупират и поемат към Одрин, от където в последствие тръгват срещу никейския владетел Теодор Ласкарис (1204-1222)16. Отново съдбините на Пловдив са с неясно притежание, а успехът на Анри срещу Борил край Филипопол е без особено значение. След това сражение българският цар Борил не остава пасивен към Латинската империя, а предприема нови настъпления17. Никакви илюзии не подхранват и самите барони в Константинопол, а съвсем реалистично приемат заплахата, която представлява българският владетел. В това ни уверява Робер дьо Клари (1170-1216), участник в Четвъртия кръстоносен поход споделя, че „император Анри, който беше много добър император, се посъветва с бароните си какво би могъл да направи с тези власи и с тези кумани, които воюваха така с Константинополската империя... и бароните го посъветваха да изпрати пратеници при този Борил, който беше крал на Влахия и да поиска да му даде дъщеря си за жена. А бароните казаха: „Сир, направете го! Ние ви съветваме добре да се спогодите с тях, защото това са най-силните и най-опасните за империята и за страната хора.”18 През 1213 г. се сключва договора между българите и рицарите от Константинопол, което по всичко личи, че е по инициатива на Латинската империя. Според Пл. Павлов, точно с този договор латинският император, който на няколко пъти заявява претенциите си към земите на севастократор Стрез признава, че върху тези земи има законното право не кой да е, а търновският цар Борил. Нещо повече Борил съумява да използва латинските рицари в съюз срещу сръбската държава. Целта на организираната кампания от Борил, според житието на св. Симеон е ликвидирането на сръбската държава. Търновският цар обединява силите си с тези на латинците, на Стрез, включително и на неговия съюзник Михаил Епирски срещу Сърбия. Макар кампанията да завършва без успех, изводите са, че под егидата на българския владетел е образувана коалиция с доскорошните му врагове, за постигане целите на българската държава19

Да се определи управлението на Борил като слабо и безволево е твърде крайно и неточно. През годините на своето управление, до разпадането на коалицията срещу Сърбия, Борил в голяма степен задържа позициите на българската държава постигнати от Калоян. Въстанието във Видин, за чийто организатори не знаем много, а само, че заговорници са родственици на българския цар Борил. В бунта участие вземат също и някои видни кумански лидери, което не означава категорично, че Борил е изгубил влиянието си сред всички кумани. В българската историография Борил е остро упрекван за това, че няма сила да се противопостави на тези действия и търси помощ от унгарците за потушаване на въстанието. Като за разплата търновският владетел предоставя областите Белград и Браничево. По последни изследвания, чрез анализ на изворите, които се отнасят до този проблем, Христо Димитров достига до извода, че Борил отстъпва на Унгария само Белградска област, докато в пределите на Търновското царство остава владението на Браничевско20

Може да се предположи, че обратът в политиката на цар Борил настъпва в следствие на завръщането на Иван Асен II и Александър в българските предели. Като точната дата за това е трудно различима, тъй като сведенията за това са неясни. Георги Акрополит лаконично споменава, че борбата между Борил и Асен продължава „седем години“21. В историческата наука няма аргументирано становище относно времето, в което на практика стълкновението между родствениците прeраства в гражданска война, но въпросните седем години не отговарят на действителността. Търновският цар има вътрешни проблеми, които не му позволяват да обърне внимание във външната си политика. Павлов предлага тезата, че пасивността на българите в коалицията между унгарци и латинци срещу сръбската държава, в някаква степен се дължи и на активните действия на Иван Асен II срещу Борил. Павлов дори лансира идеята, че Иван Асен II е наясно с ангажираността на унгарския крал Андрей II (1205-1235) в организиранията на поредния кръстоносен поход и невъзможността на унгарския крал да окаже помощ на Борил в бъдещия конфликт22. Изводът от това, че Борил има някакви стабилни позиции, след като оказва толкова дълга съпротива срещу Иван Асен II и Александър, а те от своя страна, не са толкова популярни, въпреки пряката си родственост със „стария Асен“.

Управлението на цар Борил Асен е белязано от бързо променящата се динамична обстановка на Балканите. Обичайните политически играчи са заменени от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход. Силните личности отцепват от традиционните държави значителни по площ територии, които макар и да съществуват благодарение на харизматичността на своите създатели, представляват опасност за традиционната централна власт. Такива отцепници са и болярите Петър, Асен, Калоян и Борил, които се обръщат към своите „предшественици Симеон, Петър и Самуил“23 за да докажат наследственото си право пред римския престол, защото византийците разглеждат действията на Асеневци, като на отцепници, узурпатори, чиито земи принадлежат на Източната римска империя, до момента на въздигането на българската църква в ранг на патриаршия, призната на събора в Лампсак през 1235 г. и короноването на българския владетел за цар.

 

 

1Божилов, И. История на Средновековна България. T. II. Sine loco, 2017, с. 334.
2Божилов, И. Фамилията Асеневци (11861460) генеалогия и просопография. София, 1994, с. 94-95. Андреев, Й., Лазаров, И. Павлов, П. Кой кой е в средновековна България. София, 2012, с. 114-115.
3Андреев, Й., Лазаров, И. Павлов, П. Кой кой е в… с. 23.
4Пламен Павлов предлага, че непознатата по име куманската съпруга отговаря на името Ана-Анисия от Бориловия синодик. Павлов, Пл., Слаб владетел ли е Борил? <https://literaturensviat.com/?p=69254> (04.06.2022). Докато Иван Божилов смята, че името е добавено в XIX в., като бележка в страни. Божилов, И. Тотоманова, А. Билярски, И. Борилов синодик. София, 2010, с. 67, 313.
5Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3, София 1972 с. 271.
6Божилов, И. История на Средновековна… с. 374.
7Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204-1261). София, 1985, с. 66-67.
8Андреев, Й., Лазаров, И. Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България. София, 1994, с. 93-96.
9Андреев, Й., Лазаров, И. Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна… с. 295-298.
10Златарски, В. История на българската държава… с. 140-141.
11Данчева-Василева, А. България и… с. 115-124.
12Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Прев. Божилов. И., София, 2000, с. 128.
13Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневци. София, 1987, с. 89.
14Анри дьо Валансиен. История на император Анри. Прев. Буров, Ив. София, 2009, с. 31.
15Анри дьо Валансиен. История на… с. 38.
16Анри дьо Валансиен. История на… с. 39, 40.
17Анри дьо Валансиен. История на…с. 79.
18Робер дьо Клари. Завоюването на Константинопол. Прев. Марков, Н. София, 2007, с. 163.
19Златарски, В. История на българската… с. 310-320.
20Павлов, Пл., Слаб владетел ли е Борил? <https://literaturensviat.com/?p=69254>  (04.06.2022).
21ГИБИ. T. 8. 1972, с. 158.
22Павлов, Пл. Къде в „Земята на русите“ е бил цар Иван Асен II?  В: Епохи, Т. 5, бр. 2, Велико Търново, 1997, с. 103-110.
23ЛИБИ. Т. 3. 1965, с. 334.

 

 

X

Right Click

No right click