Родна история

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

"Седем етюда по средновековна история" 

Увод: българският апокалипсис

 

Към края на първото хилядолетие, точно когато действията на Отон I и неговите наследници довели до един политически феномен, който обикновено се характеризира като Renovatio imperii Romanorum, народите на средновековна Европа били обхванати от поверие, което рисувало картината на бъдните години с мрачни, черни тонове. Наближавала  l’an Mil и заедно с нея обещаното второ пришествие, краят на света. Тази апокалиптична идея, рожба на новозаветната традиция и на средновековния провиденциализъм, овладяла трайно ума и душата на човека и рефлектирала заплашително в книжовните паметници както в западноевропейския, така и във византийския свят¹. Ще си позволя само един пример. Ако разлистим малката „История“ на бургундеца Раул Глабер (XI в.), ще видим, че колкото повече неговият разказ наближава 1000-ната година, толкова повече се обогатява със сведения за знамения и последвалите ги нещастия - пожари, глад, дъжд от камъни, разрушения, смърт на най-видните духовници, херцози и графове в „римския свят“... Човечеството с трепет очаквало своята гибел. След като била преодоляна критичната точка, и то без да настъпи очакваната според мълвата разруха, западноевропейското общество не закъсняло да изрази своя възторг от настъпилите промени. А те подсказвали навлизането в нова историческа епоха. Същият Раул Глабер, с други слова и друг тон, пише: „И така, малко след навършването на хилядолетието, в навечерието на третата година се случи така, че в цял свят, и преди всичко в Италия и Галия, бяха обновени църковните сгради... Между християнските общини се разгоря съперничество и всяка искаше да има по-хубава църква от другата. Сякаш светът сам се отърсваше от вехтите си дрипи, захвърляше ги и тук-там намяташе чиста бяла одежда от църкви...“ Тръгвайки от тези възторжени слова, Жак льо Гоф пресъздава убедително новата историческа епоха (той я нарича „формиране на християнството“) - усиленото строителство, прогресът на земеделието и демографският взрив, възраждането на градовете и обновяването на търговията, експанзията на християнството - християнизацията на Севера, кръстоносните походи и испанската reconquista².

Положението на Балканския полуостров било различно. Поверието, от което така се плашела почти цяла Европа, за България и за българите се оказало действителност. Краят на света наистина не настъпил, но новото хилядолетие наистина донесло гибелта на една държава. Това била българската държава. Сетнините от покоряването на България от Василий II Българоубиец (1018 г.) са добре известни, за да се спирам обстойно на тях. Все пак някои важни обстоятелства заслужават да бъдат припомнени, тъй като са в основата на по-нататъшното изложение. Петдесет години кръвопролитни войни (968-1018 г.), с епизоди, надхвърлящи всяка представа за жестокост, заемат особено място в историята на двете държави и са оставили трайни дири в историческата памет на българи и ромеи³. В края на миналото столетие Г. Шлюмберже ги характеризира като „L’Epopée byzantine“, а наскоро в българската историопис се появи определението „Българска епопея в двубоя с Византия“. 

Макар и интересни, тези характеристики отразяват до голяма степен външната, бих казал емоционалната страна на събитията. А в нашия случай по-важна е идейната им основа. Едва ли е необходимо да доказвам, че в политиката на византийската империя се криел споменът за нейното господство над земите, където се родила средновековна България⁴. В същото време не бива да се забравя, че тези конкретни намерения са убедително обосновани от византийската политическа идеология (рах Byzantina) и нейното практическо проявление - византийската reconquista, чиято основна цел била възстановяване на престижа на империята и нейното първенстващо място в Универса⁵.

Тези планове на Византия, поне спрямо България, били до известна степен успешно осъществени. Но унищожаването на българската държава и възстановяването на положението отпреди 681 г., макар и лелеяна мечта на константинополските василевси, не било постигнато. Защо? Защото България от края на хилядолетието вече не била България от края на седмото столетие. Защото двубоят бил не само на бойното поле (там двете войски се срещали твърде често, с променлив успех), но и в сферата на идеологията. Византия се стремяла не само да надделее с оръжието си, но и искала да унищожи, и то тържествено, демонстративно българската царска (имперска) идея, да заличи всякакви следи от нея. И затова актът от 971 г. в Константинопол - деградацията на българския цар Борис II - бил не само украса на триумфа на Йоан Цимисхи, празнуван в стила на римските императори, а акт, който символизирал погубването на българското царство, на българската царска идеология (държавата не била престанала да съществува!).

Намеренията на Йоан Цимисхи били едно, а тяхното осъществяване - съвсем друго. Помпозните тържества във византийската столица, разбира се, не могли да изтрият България от политическата карта на Европа („Епопеята“ едва започвала!), а пък идеята за българското царство, въпреки усилията на византийския василевс и демонстративното поднасяне на българските царски инсигнии в дар на църквата „Света София“, се оказала дори по-трайна от самата държава. Тъкмо затова събитията в Охрид през 1018 г. имали не само практическа стойност - окончателното погубване на България - но отново, и този път още по-грубо, символизирали потъпкване, унищожаване на самата идея за българското царство.

Византийското господство в българските земи продължило повече от едно столетие и половина. През този немалък исторически период българите били поданици на василевса, но съзнанието, традицията, историческата памет и преди всичко споменът за българското царство, ги подпомагали в техния стремеж да се разграничат от ромеите. Българската царска идея или идеята за българското царство (съществуващо успоредно с Византия, оспорващо нейното първенстващо място) била съхранена, бих казал укрита, но в никакъв случай тя не била затворена в нечие скъпоценно ковчеже, не била извън политическото мислене, извън политическите действия на българското общество от XI-XII в. Нейното влияние върху идеологическите изяви и политическия живот на българите, особено през XI в., е неоспоримо. И то в два плана, теоретически и практически. Идеята за българското царство може да се открие в една твърде интересна група литературни творби. Това са книжовни паметници, които не са обвързани с определена институция или пък със строго определена социална среда. Напротив, те сякаш отразяват политическото мислене на различни слоеве от българското общество, т. е. не би било пресилено да се каже, че те изразяват идеите на това общество, колкото и да не са ясни неговите конкретни измерения. Тези творби трудно се поддават на прецизна жанрова характеристика. За тях най-често се казва, че са апокалиптични творби, но в същото време апокрифни произведения (по своя характер, а не по функция!). Едновременно с това те могат да се тълкуват - както и се прави впрочем - и като апокрифни летописи, но не от гледна точка на официалната религиозна доктрина, а по-скоро от позицията на византийската политическа идеология⁶.

Възникнали по всяка вероятност като закъснял отзвук на заплахата от 1000-ната година, а още по-сигурно като отзвук на българския апокалипсис, тези творби страдат от редица несъвършенства - фактологически, композиционни и стилистични (деформация на исторически факти, нарушаване на хронологическата последователност и точност, употребата на причудливи ономастични форми, елементарна структура на текста, която го доближава до схемата на кратката византийска хроника). Тези недостатъци са добре известни и дълго време влияеха за формиране на отрицателно отношение на учените към тях. Но по-важното е друго (впрочем пренебрежителното отношение, свързано с името на К. Иречек, вече е преодоляно). А то е: присъствието на реални исторически събития, проявата на силни тежнения към миналото и здравата връзка с българската държавна традиция. Но над всичко се откроява идеята за българското царство. С неговото съществуване са свързани всички спомени за отминалата епоха, а с неговото възстановяване - всички надежди за бъдещето. Поразяват географският ареал и политическите параметри на българската имперска идея. Те надхвърлят някогашните етно-политически граници на страната и напомнят цар Симеоновата политическа програма (pax Symeonica)⁷: „И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян, много красив. И този прие българското и гръцкото царство“⁸.

Ако потърсим практическите измерения на тази политическа теория, ще открием интересни примери. Действията на българите срещу византийското господство, срещу византийската империя, могат без големи трудности да бъдат обособени в две групи. Характерните особености на първата са: движения със сравнително ограничена социална база, които имат организационната форма на заговор; движения, които целят овладяване на върховната власт в Империята и по този начин „отгоре“ да се реши българският проблем или по-точно проблемът с възобновата на българското царство. Към тази група могат да бъдат отнесени опитът на Елемаг и Гавра (1018-1019) „отново да провъзгласят българската власт“ (с известно колебание, тъй като около този заговор съществуват доста неясноти)⁹, но преди всичко заговорът на Богдан, Глава и Гуделис срещу Константин VIII (малко преди 1028 г.)¹⁰, както и заговорът на Прусиан, който искал заедно с Теодора (сестра на императрица Зоя) „да завземе царската власт“¹¹. В последните два случая без съмнение се открояват елементи на антивизантинизъм и следи от стремеж към възстановяване на българското царство.

Втората група на антивизантийските движения е сравнително добре позната. Нейният облик се създава от двете най-сериозни, с най-масово участие на българския народ, с най-значителни успехи в освободителните движения на Петър Делян (1040-1041) и на Георги Войтех (1072 г.)¹². Два са основните момента, които ме интересуват тук, а именно: провъзгласяване на цар на българите, което има стойност на акт, символизиращ възобновяване на царство България, и избор на подходящо лице, свързано с последната българска династия (Петър Делян и Константин Бодин - и двамата внуци на Самуил) - убедителна проява на традиция, приемственост и законност.

 

I. ДЕЙСТВИЯТА НА АСЕНЕВЦИ В 1186 Г.: ТЕОРИИ И ФАКТИ

 

Когато пристъпвам към изучаването на такъв важен въпрос - действията на Асеневци, довели до възстановяването на българското царство, - очаквам неизбежното питане: нима този проблем от българската история не е получил задоволително обяснение? Нима има нещо ново - освен някои дребни уточнения, разбира се, - което би могло да се каже? Наистина и в българската, и в чуждата историопис тези съдбовни за българите години са изследвани неведнъж. Ако оставим настрана онези проявления на българската историческа мисъл, която аз нарекох „от провиденциализма до романтизма“ (главни представители: Паисий Хилендарски и Г. С. Раковски), и поставим в началото на истинския научен интерес известната книга на Ф. И. Успенски „Образование Второго Болгарского царства“ (Одеса, 1879), ще можем да проследим еволюцията на световната медиевистика в продължение на едно столетие. Един дори бегъл поглед върху тази обширна литература¹³ би могъл да внуши идеята, че почти всичко вече е сторено и на съвременния изследвач, който има амбицията да се захване отново с този проблем, му предстои неблагодарната задача да възстановява познати явления и процеси.

Все пак нека огледаме малко по-внимателно онези проблеми, които заемат централно място в досегашните изследвания.

Като изоставям изведения на преден план в някои публикации етнически въпрос (тук извършваните спекулации нямат край, но въпреки това той е задоволително решен и бъдещите усилия за някаква промяна в постигнатото биха били напразни и безплодни)¹⁴, ще отделя повече място на три проблема:

1. Политическа характеристика на събитията и процесите. Преобладаващото мнозинство от изследователите е единодушно: действията на българите, ръководени от Иван Асен и Теодор-Петър, се характеризират като въстание („восстание“, „révolte“, „soulèvement“, „insurrection“, „Aufstand“). Тук няма да се спирам на семантиката на това твърде често употребявано в историографията понятие, нито пък на ограничеността на словесния изказ на изследователите. Без да се впускам в подробности, ще отбележа само два съществени момента: а) понятието „въстание“ отразява преди всичко гледната точка на противната страна, на тази страна, срещу която се организират „въоръжените действия“, на тази страна, която представя и защитава съществуващия ред. В изворите това са византийските автори, а в съвременната наука - изследвачи, които съзнателно подкрепят тази гледна точка или несъзнателно се подвеждат от нея; б) понятието „въстание“ съдържа твърде ограничена времева характеристика и тя в никакъв случай не може да покрие подобно движение.

2. Причини за „въстанието“ на Асен и Петър. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че всяка публикация, посветена на темата, която ме интересува тук, съдържа опит за разкриване на причините, довели до движението на Асеневци. Като смесват - волно или неволно - обстоятелствата, улеснили началото на военните действия, с причините за тях, изследователите „откриват“ политическата атмосфера в Империята, нашествието на норманите във Византия и съвпадналото с него падане на династията на Комнините (1185 г.), силните центробежни сили и появата на децентрализация, икономическото състояние на византийската империя, наблягат на извънредния данък, въведен от Исаак II Ангел, или дори на личната обида, нанесена на Иван Асен в Кипсела. Както се вижда - почти нито дума за историческа памет, държавническа традиция, политическа идеология, идеята за българското царство.

3. Резултат. Повечето историци не се колебаят, когато търсят целите на „въстаниците“, отношението на Византия към тях и крайния резултат от този двубой, а именно: Византия признала Асен и Петър за „водители на цял народ“, признала независимостта на българските области, върху които се разпростряло въстанието, и най-сетне „възникване и официално признание на Второто българско царство от цариградското правителство ние отнасяме към средата на 1187 г.“ (В. Н. Златарски)¹⁵. Г. Цанкова-Петкова пише за „мир, с който се положило началото на Второто българско царство“¹⁶, а „История на България“, Т. 3 е още по-категорична: „завършек на въстанието и възстановяване на българската държава (!)“¹⁷.

Обстойният коментар едва ли е необходим. Непредубеденият специалист вижда, че се използват елементарни подходи при анализа на познатите отдавна факти (ако за В. Н. Златарски е допустимо, за съвременните учени е непростимо), че се изгражда традиционна схема на държавнотворческия механизъм, познат от тълкуването на събитията от 680-681 г. (преди всичко идеализираната връзка „договор“-„признание“, както и алтернативата „събитие“-„процес“)¹⁸, че се забравят различията и особеностите на епохата и събитията - отношението между „ново“-„старо“ и решаващата роля на приемствеността както прагматична, така и в теоретичен план. И последно, което произтича от вече казаното: почти пълна зависимост, с добре изразена доверчивост, от византийските автори и като резултат, неразбиране на степента на зависимост на процесите в България от Византия. Очевидно възможността за изграждане на правдива представа за събитията в България в края на XII и началото на XIII в. няма алтернатива. Тя се състои в обстоен и цялостен анализ на изворите, извършен на три нива: семантично, идеологическо и фактологическо.

А. Семантично ниво. Разкриване на семантиката на всяко едно понятие, употребявано от средновековните автори, предимно византийски (те преобладават по брой, а тяхната осведоменост е безспорна), е от изключително значение. Това е така, защото този анализ е основният път, да не кажа единственият, в нашия случай, към опознаване на тяхното политическо мислене и установяване на техните идеологически и политически позиции, изразени в съчиненията им. Тук, а и по-нататък в този абзац вниманието ми ще бъде насочено предимно към Никита Хониат, с чието име се свързват най-важните сведения за движението на Асеневци. Останалите автори (или извори) - те ще бъдат отбелязвани специално - имат допълнителен или съпоставителен характер.

1. Основен понятиен апарат

1. 1. Положението на Българите в Империята. Три са понятията, които Никита Хониат използва, за да характеризира положението на българите:  ζύγος  (τὸ ζύγος)¹⁹ (ярем, иго, робство), ὐποταγὴ²⁰ (подчинение) и δουλεία²¹ (робство, подчиненост). Подобна терминология се среща и в редките български извори, които мимоходом отбелязват действията на Иван Асен: в Бориловия Синодик се говори за „гръцко робство“²², а в една от добавките в българския текст на Константин Манасий - за „гръцка власт“ ()²³.

1. 2. Цел на борбата (движението)²⁴. Хониат е категоричен: два пъти той отбелязва, че Иван Асен и Петър говорели пред народа за Божията воля, отредила на българите свобода - ἐλευθερία²⁵. Тези известия подсказват най-малко две неща: от една страна, те ни насочват към мисълта, че това е масова пропаганда, ясна като форма, но с недостатъчно определено съдържание; от друга страна, няма съмнение, че за да достигнем до идеологическата същност на събитията, трябва да потърсим други свидетелства.

1. 3. Терминологична характеристика на събитията. В „Историята“, както и в речите си, известният византийски писател, за да обозначи антивизантийските действия на Асеневци, употребява следните понятия:

1. 3. 1. ἀποστασία или ἀπόστασις (самото движение), ἀποστάτης (водачите на движението) и ἀποστατικὸς (прилагателно към „народ“, „дружина“ и т. н.). Всички те етимологически възхождат към глагола ἀποστάττω и общият им брой е 17²⁶.

1. 3. 2. ἄνετον καὶ ἀπόλυτον („отцепване и освобождаване“) (1 път)²⁷.

1. 3. 3. ἀφιστάμενος (в текста ἀφισταμένοις - Part. Dat. PI. от глагола ἀφίστημι) (1 път)²⁸.

1. 3. 4. νεωτέρισιν и νεωτερίσαι (от глагола νεωτερίζω) (2 пъти)²⁹.

1. 3. 5. ἀντάρτης· (ἀνταρσία) (1 път)³⁰.

1. 4. Качествена характеристика на събитията. Може би това не е най-правилната формулировка („емоционална“ също едва ли е най-точна, тъй като не покрива всичките понятия, за които ще стане дума). Без да имат стойността на предходната група характеристики, тези понятия ни разкриват друга страна от отношението на Никита Хониат към действията на Асеневци. И така:

1. 4. 1. Като преразказва това, което е дочул, Никита Хониат съобщава, че българите наричат своето движение τὸ ἔργον³¹, т. е. Делото (нарочно го изписвам с главна буква), а военните действия, които водят към неговото осъществяване - ὁ πόλεμος³².

1. 4. 2. Отношението на ромеите е предадено само с една дума, но затова пък красноречива: τὸ κακὸν³³ - Злото, Злината, Бедата!

Какво заключение би могло да се направи след този кратък преглед? Преди всичко трябва да отбележа разнообразието на понятийния апарат, използван от Никита Хониат. Това богатство ни предлага чудесна възможност за анализ, който би ни приближил до византийската политическа мисъл и, което е още по-важно, до същността на събитията в България, макар и през погледа на чуждестранния наблюдател. И така 1.3.1, 1.3.2. и 1.3.3. са твърде близки по значение: „отделяне“, „отцепване“, „измяна“, „въстание“ (съответно „отцепници“, „изменници“, „въстаници“). Същото може да се каже и за 1.3.4. и 1.3.5. - „бунт“, „безредие“, „държавен преврат“. Без затруднение откриваме две групи термини, а именно: бунт, въстание (формата на движението) според ромейските представи, а ὁ πόλεμος според самите българи; отцепване от нещо, измяна на нещо, държавен преврат (съдържание, същност на самото движение) пак според ромейската политическа мисъл, чийто представител е Никита Хониат. Количественият анализ, макар и на второ място, има своята значимост, тъй като многократната повторяемост подсказва доста неща. Никита Хониат, в разказа си, посветен на движението на Асеневци (началото и първите няколко години), употребява 17 пъти ἀποστασία; всички останали понятия са използвани общо 5 пъти. Това предпочитание на византийския историк и императорски чиновник едва ли е случайно. Напротив, имаме всички основания да приемем, че през неговия поглед действията на първите Асеневци са ἀποστασία, т. е., отцепване, отделяне, измяна, държавен преврат.

2. Анализ на понятието ἀποστασία

2. 1. Преди петнадесетина години П. Льомерл мимоходом даде следната дефиниция на узурпацията: „... апостасия или открит метеж (бунт, въстание), въоръжен, с цел установяване на тирания, чийто неуспех води обикновено към ослепяване и оттук към невъзможност да се царува“³⁴. Струва ми се, че това е най-краткото и в същото време най-точното определение на понятието ἀποστασία и, разбира се, действието, което то означава. Единственото, което бих искал да отбележа, е, че ἀποστασία и τυραννίς могат да бъдат разглеждани като двете страни на едно равенство, дори като синоними. Или за да бъда по-точен, ще отбележа почти неуловимата разлика между двете, т. е. апостасия е по-скоро самият метеж, а тирания - неговата крайна фаза; безспорно едното неизбежно води към другото (разбира се, при сполука), а двете създават убедителна представа за узурпация. Тъкмо това позволява на византийските автори да имат правото на избор - ἀποστασία или τυραννίς, а понякога да употребяват и двете, както ще видим по-долу.

2. 2. Движението на Асеневци, независимо от противоречивите мнения³⁵, трябва да бъде поставено в неговата естествена среда - в границите на византийската империя и в рамките на движенията, характеризирани като апостасия или тирания. А те са извънредно много: само за столетие и половина около сто и петдесет (според П. Льомерл през XI век, до възшествието на Комнините - а аз бих казал и в края на XII век - узурпацията става „quasi normale“³⁶) - нещо, което позволява те да бъдат задълбочено анализирани и евентуално типологизирани въпреки положителните усилия на едни и категоричното отрицание на други. Разбира се, моето намерение тук не е да се опитам да сторя това, което другите не са сторили в солидни по обем книги, тъй като то би ме отклонило от моята цел и би ме отвело твърде далече. Резултатът, който ми е необходим - пълна представа за ἀποστασία и оттук за движението на Асеневци, - ще се опитам да извлека от един анализ на определен брой метежи или държавни преврати, споменати в творбите на трима от най-интелигентните византийски историографи, а и писатели въобще: Михаил Псел, Анна Комнина и Никита Хониат³⁷.

2. 3. Описание и анализ на част от метежите през ΧI-ΧII в. Преди да пристъпя към самия анализ или за да бъда по-ясен, преди да представя резултатите от анализа, ще отбележа, че описанието е съвсем ограничено, тъй като би се нарушила структурата на моя текст. Ще се позовавам на документацията, събрана от Ж.-Кл. Шейне, като изворите ще бъдат посочвани само на най-необходимите места.

2. 3 .1. Общият брой на анализираните движения е 26, които са разположени във времето между 1042-1043 и 1201 г.

2. 3 .2. Анализ на терминологията:

2. 3. 2. 1. ἀποστασία - №№ 3, 8, 9, 11, 12, 13, 20, 25, 26 или общо 9³⁸.

2. 3 .2 .2. τυραννίς - №№ 4, 6, 14, 15, 17, 18, 19, 21, 22, 23, 24 или общо 11³⁹.

2. 3. 2. 3. ἀποστασία и τυραννίς - №№ 1, 2, 5, 7, 10, 16 или общо 6⁴⁰.

2. 3. 3. Анализ на движенията: цел и резултат.

2. 3. 3. 1. василевс (успял): №№ 2, 6, 7, 16 - общо 4.

2. 3. 3. 2. василевс (неуспял, пленен и ослепен) - №№ 5, 10, 15, 18,19, 22, 23, 24, 25 - общо 9.

2. 3. 3. 3. василевс (убит по време на метежа) - №№ 1, 9, 20 - общо 3.

2. 3. 3. 4. василевс (пленен и затворен) №№ 4, 11, 12 - общо 3.

2. 3. 3. 5. василевс (опростен) - №№ 8, 13 - общо 2.

2. 3. 3. 6. От василевс към местна автономия - №№ 3, 14, 17, 21 - общо 4.

2, 3. 3. 7. В един случай (№ 27) неуспелият узурпатор е потърсил спасение в бягство.

2. 4. Асеневци и техните най-близки съвременници - узурпатори. Ако ограничим още повече кръга на метежите, с които би могло да бъде съпоставено движението на Асеневци, картината би изглеждала така: четири са метежите, които могат да бъдат ситуирани във време, най-близко до 1186 г. - Исаак Комнин започва в 1184 г. в Кипър действия, които целят да го отведат до върховната власт в Империята (τυραννίς), но той твърде бързо се задоволява с господството си на острова, който управлява до неговото завладяване от Ричард Лъвското сърце (1191 г.)⁴¹; в 1186 г. Алексий Врана, назначен от Исаак II Ангел да командва военните операции срещу българите, организира в Адрианопол открит метеж (ἀποστασία) срещу василевса, но усилията му остават без резултат. Нещо повече, той самият загива през 1187 г.⁴²; Теодор Мангафа се провъзгласява за василевс (τυραππίς), облича се в пурпур и започва да сече собствени монети, но неговата автономия се разпростира само над Филаделфия и продължава докъм 1191 г.⁴³; четвъртият пример ни отдалечава малко във времето (1201 г.), но пък ни приближава географски към България: Йоан Спиридонаки, управител на темата на Смоляните в Родопите, започва борба (ἀποστασία) за извоюване на местна автономия, без да насочва своите претенции към Константинопол. Неуспешният край на тези усилия го подтиква към бягство и търсене на спасение при българите⁴⁴.

2. 5. Асеневци и други български движения в Империята. Две са движенията, които, без да имат стойността на действията на първите Асеневци, показват типологическа близост с тях. Първото е на Добромир Хриз, който след като скъсва с Иван Асен и Петър, преминава на страната на Византия. Вече като поданик на василевса и управител (ἐπὶ tῷ φρουρῆσαι?) на Струмица, той започва борба за автономия (дори „се стремял към царската власт“), която продължава няколко години, за известно време я постига (център на владенията му става Просек), а крайната му съдба е противоречива⁴⁵. Иванко, убиецът на Иван I Асен, е вторият българин на византийска служба (стратег на Пловдив), който се разбунтува срещу своя покровител Алексий III Ангел, облича се в пурпур и повежда борба за автономия или по думите на Г. Острогорски, той се стремял „да си създаде собствено княжество в Родопите (около 1198/99 - 1201 г.). Първоначалните победи не могли да му осигурят крайния успех. Никита Хониат характеризира и двете движения като ἀποστασία⁴⁶.

3. Ἀποστασία-τυραννὶς в българо-византийските отношения

Българо-византийските отношения не за първи път се заплитат около споровете за ἀποστασία и особено τυραννίς (τυραννία). Това е една от основните теми на писмата на Николай Мистик до цар Симеон (тя съвсем не е изненадваща и спорът не е само абстрактен, а е отражение на реалните политически отношения между двете страни). Особен интерес в случая представлява писмото на константинополския патриарх, изпратено в началото на юли 913 г.⁴⁷, т. е. преди похода на Симеон към Константинопол. Няма да се впускам в подробности и ще цитирам само две изречения, които дават великолепна представа за тиранията, към която според Николай Мистик се стремял българският владетел: „Кой зъл демон от завист към славата ти те е насочил към това, та да придобиеш името тиранин? Колко по-добре е да се наричаш архонт по милост Божия, отколкото тиранин... а тъй също и желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род...“ Като добавя към това и твърдението, че всяко нападение срещу Константинопол с цел да бъде завладян градът е „тиранско нашествие“ картината е пълна и ясна. Тиранинът е чужд на всички добри качества, той е неверник, лъжец, законопрестъпник, „той не признава съществуването на Божественото провидение и не мисли, че всичките човешки дела зависят от неговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването…“. Преведено на друг, по-достъпен език, това означава: империята на ромеите е вечна, вечен е и Константиновият град; в тях рефлектира Божият ред, установен на небето; веднъж завинаги ромеите са посочени за избран народ и титлата василевс е запазена само за тях.

Същият конфликт може да се открие не само в политическата теория, а като чисто практическо действие, макар и засвидетелствано чрез крайната си фаза, чиято същност е наказание за провалилия се метежник. Думата ми е за едно изключително по своята жестокост събитие от българо-византийските отношения: съдбата на 14 000-те (15 000-те) български войници, пленени в битката на 29. 07.1014 г. Преди двадесетина години Е. Арвайлер мотивира по следния начин действията на Василий II: те, българските войници, били третирани като „най-обикновени бунтовници срещу техния естествен владетел - византийския император... лишаването от живот е наказание, което е било предвидено от византийските закони срещу виновниците в „lèse-majesté“, т.е заговор срещу владетеля. Тази интерпретация според нея произтича от естеството на отношенията между българския цар и византийския император, определени от Николай Мистик като отношения „син“-„баща“. Тъкмо тази доктрина, продължава френската византоложка, е позволила на „императора, истински християнин, да накаже по един начин, противен на всички традиции и принципи на Византия [филантропията - едно от най-важните качества на василевса - И. Б.] българските войници, обвинени в престъпление ,,de lèse-majesté“⁴⁸.

Не би могло да се отрече, че тези наблюдения са твърде интересни и поставят в особена светлина българо-византийските отношения при цар Самуил и император Василий II. Все пак бих възразил в един основен пункт, който може да промени идеологическата мотивация на конфликта. А именно: отношенията „син“-„баща“, на които толкова настоява Николай Мистик и откъдето тръгват разсъжденията на Е. Арвайлер, са характерни за архонта на българите и василевса на ромеите; усилията на Симеон променят тази „родствена“ връзка: от 913 г. българският владетел (и неговите наследници и приемници) вече е „цар“ (дори Роман Лакапин в писмата си до Симеон е принуден да го нарича „брат“!), нещо повече, той е претендент за върховната власт в Империята. И тук според мен трябва да се търсят корените на действията на Василий II: в 971 г. българското царство е унищожено (вж. по-горе) и действията на Самуил, включително и царската му титла, се разглеждат от ромеите като стремеж към тирания. А наказанието за подобен опит е добре известно. Само че то е приложено не към българския цар, а към пленените му воини! Символични действия, би казал някой, но тези символични действия са донесли невероятна мъка на 15 000 българи и в крайна сметка довели до преждевременната смърт на цар Самуил.

4. Характеристика на движението на Асеневци

Всичко изложено дотук в абзаца, който наричам „анализ на семантично ниво“, ми дава възможност да се опитам да направя една типологическа характеристика на движението на Асеневци и по този начин да се открои най-точно и най-пълно неговата същност.

4. 1. Основна терминологична характеристика: ἀποστασία (τυραννίς, τυραννία); липсват понятия като ἐπιβουλὴ и συνωμωσία, които още на етап „подготовка“ подсказват същността на бъдещите действия на заговорниците (метежниците). Тази липса се дължи не на някаква специфика на българското движение, а на неосведомеността на Никита Хониат (а може би на съзнателното пренебрегване на отделни моменти на движението като случайно, спонтанно, резултат от събитията в Кипсела?).

4. 2. Лексикално значение на термина: „измяна“, „узурпация“, „откъсване“, „отдалечаване“.

4. 3. Същностна характеристика:

4. 3. 1. Движение, организирано и ръководено от поданик (или поданици) на василевса; движение, което приема формата на въоръжена борба срещу установената власт и нейната администрация.

4. 3. 2. Византийските автори обикновено ситуират подобни движения „ἔνδον“, т. е. „вътре“ в империята и ги противопоставят на движения „ἔξωθεν“⁴⁹.

4. 3. 3. Основната цел на движението е скъсване с властта в Константинопол, противопоставяне на установения τάξις и стремеж към автономия, към независимост. Каква, ще видим по-долу.

4. 3. 4. Водачът на движението (в случая Петър, а малко по-късно и Иван Асен) се провъзгласява за василевс, облича се в пурпур, получава корона и започва да сече монети като символ на суверенна власт.

Тази характеристика вече дава достатъчно убедителна представа за движението на Асеневци. И все пак къде е неговото място? Сред онези метежи, които преследват императорската власт в Константинопол (узурпациите на Исаак I Комнин, Никифор III Вотаниат, Алексий I Комнин и Андроник I Комнин, които се характеризират като ἀποστασία⁵⁰), или сред тези, чиито водачи се стремят към местна автономия („Territorialstaaten“ според Хофман⁵¹ или „областни господари“ според Радич⁵²)? Бих казал без колебание - нито сред едните, нито сред другите. Тогава къде? Мястото на България е особено - то се определя от нейната историческа традиция и вече утвърдена политическа теория - и то е добре доловено от Никита Хониат. Описвайки събитията от началото на 90-те години на XII в., византийският историк вече пише за ,,τῆ βασιλεία“ на „ἑαυτῷ ἔθνους“ [на Иван Асен и Петър]⁵³. Или както ще се изрази много по-късно патриарх Евтимий: „[Иван Асен] “⁵⁴. Или ако трябва да използвам отново терминологичния апарат на Никита Хониат, движението, ръководено от Иван Асен и Петър, би изглеждало така: от ἁποστασία и νεωτερίζω се ражда τοῦ ἔργου (за ромеите τοῦ κακοῦ), което през ὀ πόλεμος довежда до ἐλευθερία и βασιλεία! Но това е само началото (1186)! По-големите планове са били обърнати към бъдещето.

Б. Идеологическо ниво

1. Действията на първите Асеневци са в строго определено географско и, което е по-важно, политическо пространство. Те са във времето и се коренят в миналото на българите и българската държава (историческата мотивация в писмата на цар Калоян до папа Инокентий е великолепно доказателство). Политическата теория, родила се през десетото столетие, е била жива през годините на чуждото господство и намерила отражение, както вече видяхме, в група интересни книжовни творби. Основното в тях е дълговечността на българската държава („Сказанието на пророк Исай“ или още „Българският апокрифен летопис“ напомня до известна степен за „Именника на българските владетели“⁵⁵), нейното историческо право на съществуване и преди всичко модела на българското царство, изработен от цар Симеон. Модел, репродуциращ, бих казал, дублиращ византийския, в който основното било отношението между imperium и sacerdocium, между император и патриарх, между светска и духовна власт. Модел, който е бил в постоянна борба - практическа и идеологическа - със своя образец. С това са разполагали Асеневци в 1186 г., очевидно са го познавали добре и са го поставили в основата на своите действия.

2. Византийската политическа мисъл. Далече съм от идеята да разглеждам такъв голям проблем. Пък и това не е необходимо. Тук ме интересува само един, бих казал, частен момент от цялата политическа теория; момент, който би ни разкрил кои са онези елементи, подхранили и аргументирали действията на Асеневци в идеологически план. Преди всичко това е концепцията за легитимността и противопоставянето ѝ при определени обстоятелства. Или казано по друг начин - пътят към тиранията, използването на това средство за регулиране на обществените и политическите процеси. Като разглежда мимоходом този съществен въпрос от византийската политическа теория и практика (според мен той заслужава по-задълбочени изследвания), френският византолог Ж.-Кл. Шейне заявява без колебание, че в подобни случаи едва ли би могло да става дума за някакъв „метод на управление“, а по-скоро за изказ на политически идеи на определен византийски автор⁵⁶. Подобно твърдение, най-меко казано, ми се вижда странно. Без да навлизам в подробности, ще отбележа само едно принципно, методологическо обстоятелство, а именно: многократните повторения (Ж.-Кл. Шейне не отрича тяхното съществуване) не могат да не водят към някакъв извод, към извеждането на определен принцип. Този принцип вероятно не може да бъде наречен „метод на управление“, но във всички случаи той е идеологическа мотивация, нека го нарека оправдание с морална стойност, за конкретни практически действия. Тук ще анализирам само един текст, който има много важно значение за темата, която ме занимава.

Около 1195 г., след като узурпирал престола, заеман от неговия брат, новият василевс Алексий III Ангел предложил на Иван I Асен мир. Както ще видим по-долу, това е първото предложение за мирен договор от страна на Империята след събитията от 1186 г. Но тук мен ме интересува друго, а именно: мотивите, които са дали основание на българския цар да отхвърли предложението. А те са сравнително пространно описани от Никита Хониат⁵⁷. Ще се опитам да извлека най-същественото.

Алексий Ангел, според Иван Асен, „не е получил багреницата и царския венец като награда за труда си (не се е подлагал на опасност за ромеите, не се е сражавал заедно с брат си), но както се видя от делата му, той е овладял скиптъра поради игра на сляпа случайност“. Ромеите са си навлекли Божия гняв, напомня Иван Асен, поради това, че „незаконно лишиха от царската власт Исаак, който ги беше освободил от тежестта на тиранията“. Алексий Ангел незаконно притежава царската власт, той не е достоен за нея и не я заслужава, той е тиран, а ромеите, които са го довели на власт, са клетвопрестъпници.

Какви изводи биха могли да се направят от тези мисли на българския цар? Няма съмнение, че на първо място Иван I Асен аргументира своя отказ и продължаването на военните действия с това, че срещу себе си - като партньор и като противник - българите имат човек, който незаконно заема ромейския престол. Този нелегитимен статут на Алексий III Ангел (тиран, унищожил законната власт) развързва ръцете на българския цар. Но тази мотивация не се отнася само към преговорите от 1195 г. (това все пак е събитие във външнополитически план), а и към събитията от 1186 г. Иван Асен и Петър естествено са знаели, че и Исаак Ангел също е узурпатор (след трагичния край на Андроник I Комнин на 15. 09. 1185 г.). При това положение те, като поданици на Империята, не са се чувствали обвързани с тиранията, с тиранина Исаак II Ангел. Тази необвързаност, това освобождаване от клетва, макар и в чисто абстрактен план, им е давало основание да се противопоставят на василевса-узурпатор, а и на самата Империя, да се „отцепят“ от нея и възстановят българската държава. Мисля, че тази концепция за властта, в чисто фактологически план, може да ни отведе още по-назад: Иван Асен е гледал и на Андроник I Комнин като на тиранин и се е чувствал освободен, дори бих казал задължен да се бори срещу тиранията. И тук стигаме до средствата, използвани в тази борба: както ще пише Никита Хониат, и той (или те) използва тиранията, за да постигне своята цел. Съзнателно или не (по-вероятно първото), Иван Асен се е ръководил от един принцип, формулиран от Анна Комнина: срещу тиранията с тиранически средства⁵⁸. Или както го представя Ж.-Кл. Шейне (въпреки че не се позовава на византийската писателка и не го приема за принцип): „Всеки противник на императорската власт се е чувствал задължен да докаже, че константинополският василевс действа или е действал чрез насилие и тирания.“⁵⁹ Или ако трябва да бъда по-ясен, тиранията (узурпацията на императорската власт) е криела в себе си възможността за нова тирания, възпроизвеждала се е, подменяла е нормалния политически живот (да не забравяме думите на П. Льомерл, че апостасията или узурпацията се превръща в практика quasi normale). Това е искал да ни каже Иван I Асен в 1195 г. и да мотивира своите и на брат си Петър действия, наченали в 1186 г.

3. Провиденциализъм и трансцендентни идеи. Добрият Бог непрекъснато покровителствал благочестивия и христолюбивия василевс, постоянно го напътствал, ръководел неговите практически действия, дарявал му победа срещу враговете, осигурявал урожайна година и благоденствие на народа му. Така поне твърди официалната идеология. Но нерядко, тръгвайки от сходните религиозни и идеологически концепции, византийската действителност откривала и другата страна на провиденциализма. Чрез така наречените θεοσημείαι тя вещаела зловещо бъдеще: стихийни бедствия, суша, глад, чужди нашествия и военни поражения. Най-често Божията воля (отново тя!) се изразявала в земетресения, поява на комети, слънчеви и лунни затъмнения. Тъкмо тези сигнали подготвяли ромеите за предстоящото или ги карали да действат в определена посока. Движението на Асеневци, чието политико-географско пространство е била византийската империя, не може да е било изолирано от тази провиденциалистка атмосфера. Напротив, тя би могла да бъде използвана за стимулиране на движението, за катализиране на категоричните желания и стремления. Можем ли да открием някои θεοσημίαι, от които биха могли да се възползват Асеневци?

3. 1. Слънчево затъмнение. Като описва опита за узурпация на Алексий Врана, Никита Хониат вмества в разказа си едно кратко съобщение за слънчево затъмнение (той го нарича διοσημίαι)⁶⁰. Това природно явление е било обект на спорове, тъй като се приемаше, че то е отправна точка в датировката на движението на Асеневци. Веднага трябва да кажа, че съгласие между учените липсва⁶¹. Но в случая по-важното е друго (началото на движението вече сигурно се датира в 1186 г.), а именно: пълни слънчеви затъмнения са станали както през 1185 г., така и през пролетта на 1186 г. (22 март, 21 април)⁶². И тъкмо те биха могли да бъдат използвани от Иван Асен и Петър като Божий знак в подкрепа на тяхната идея за възобновяване на българското царство и преди всичко като залез на звездата на Исаак II Ангел и на самата Византия.

3. 2. Поражението на ромеите в Солун. През пролетта на 1185 г. сицилианските нормани превзели Дирахиум (Драч - Дуръс) и се отправили към Солун. На 6 август те достигнали до града, а на 15 август тяхната флота хвърлила котва в пристанището му. Така обсадата била затворена, а девет дни по-късно, на 24 август, Солун паднал в ръцете на норманите. Последвала невероятна по своята жестокост разправа с жителите на града⁶³. Катастрофата, която сполетяла не само втория по значимост град на империята, но и довела до смъртта на Андроник I Комнин и до поредната узурпация, този път на Исаак II Ангел, не може да не е оказала голямо въздействие върху българите. Това е бил знак за упадъка на Византия, сигнал за това, че Бог е оттеглил своето покровителство върху Империята, свидетелство за безпомощност на ромеите и разпадане на тяхната държава (не мога да не припомня „отцепническите“ движения на Исаак Комнин в Кипър, Псевдо-Алексий и Алексий Комнин в Сицилия, на сицилийския адмирал Мегаритис, овладял част от адриатическите острови и Дирахиум⁶⁴). Тези събития биха могли да бъдат тълкувани от Иван Асен и Петър като освобождаване от задълженията към върховната власт в Империята (нито Андроник I, нито Исаак II са били законни василевси) и сериозен аргумент за възобнова на българското царство.

3. 3. Иконата на св. Димитър и ролята на светеца. Никита Хониат, описвайки подготовката и началото на Асеневото движение, вмъква в своя разказ един интересен елемент - ролята на св. Димитър. Византийският историк съобщава, че двамата братя издигнали „молитвен дом“, посветен на светеца, да подтикнат народа към въстание. Те използвали този мотив, тъй като св. Димитър бил напуснал своя храм, самия град Солун и ромеите, и подкрепил стремленията на българите към свободата, отредена им от Бог⁶⁵. Друг византийски автор, съвременник на Хониат, Теодор Валсамон, е съставил една епиграма с наслов „Към свети Димитър, намерен от василевса в жилището на Славопетър“. Този наслов на иначе безинтересната епиграма (с изключение на два стиха, в които той се перифразира) обикновено се тълкува, че иконата на св. Димитър е била донесена от българин беглец от Солун и по време на първия поход на Исаак II Ангел срещу възобновената българска държава (1186) била открита в жилището (двореца?) на двамата братя и отнесена в Константинопол⁶⁶. Ако се опитаме да обясним тези събития и ги подредим в хронологическа последователност, би се получила следната картина:

3. 3. 1. Както вече посочих, на 24. 08. 1185 г. Солун бил превзет от норманите, а жителите му били подложени на масово изтребление. Заедно със спасилите се градът бил изоставен и от неговия покровител, чудотвореца св. Димитър (или обратно, той изоставил града заради прегрешенията на неговите жители). Слухът за това решение на чудотвореца бързо се разнесъл из Империята. Така той достигнал и до българските земи отвъд Стара планина, но не сам, а заедно със самия светец.

3. 3. 2. В същото време българин, жител на Солун, успял да спаси една икона на св. Димитър и да я пренесе в Търново.

3. 3. 3. Из българските земи или може би в Търново започнала да се разпространява идеята, че св. Димитър става покровител на българите (този слух е логическо следствие от 1 и 2). Иван Асен и Петър не пропуснали да се възползват от тези настроения. Нещо повече, те решили да ги засилят.

3. 3. 4. За тази цел в Търново бил построен храм (или „молитвен дом“, както се изразява Хониат), посветен на солунския чудотворец, вече български светец.

3. 3. 5. Оттук нататък двамата братя съзнателно започнали да разпространяват добре оформената идея - св. Димитър е покровител, помощник на българите, изпълнител на Божията воля и преди всичко покровител на самите Асеневци.

В. Фактологическо ниво. Изворите за събитията от пролетта на 1186 г. не са много. Според българската историографска традиция те могат да бъдат разделени на български извори (или извори от български произход) и „чужди“ извори. Пак българската традиция ни подсказва, че най-оскъдна информация ни предлагат за съжаление българските извори, а най-пълна, тази, която ни позволява да възстановим миналото на българската държава, намираме в изворите от чуждестранен произход. Ето защо ще ги разгледам отделно, и то в ред, обратен на количеството данни, предлагани от всяка една група.

1. Български извори. Пет на брой са българските книжовни паметници, които съдържат някакви по-сериозни сведения за началните действия на Асеневци. В „Синодика“ на цар Борил е вписано: „На цар Иван Асен - Белгун, който освободи от гръцко робство българския народ, вечна му памет.“⁶⁷ Една от добавките към българския превод на летописа на Константин Манасий гласи: „От този цар Василий [II Българоубиец, 967-1025] българското царство падна под гръцка власт, чак до Асен, първия български цар.“⁶⁸ Три житийни текста, и трите посветени на св. Иван Рилски, също ни предлагат информация с твърде ограничен характер, а именно: „Христолюбивият цар Иван Асен, който обнови българския род“ (Второ проложно житие на св. Иван Рилски)⁶⁹, „След като измина малко време, когато Бог благослови... да обнови българската власт, разрушена от гръцкото насилие, и когато въздигна българското царство при христолюбивия цар Асен...“ (Проложно житие на св. Иван Рилски от Стишния пролог)⁷⁰ и „... когато Бог благослови да обнови българското царство... той въздигна рога на българското царство при благочестивия цар Асен...“ (Житие на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий)⁷¹.

Какво е общото впечатление от тези извори? Първо, всички сведения са свързани с личността на Иван I Асен или може би по-точно Иван I Асен е в основата на описваните събития. От една страна, това се оправдава от жанровата характеристика на паметниците (поменик, включен в „Синодика“, и три жития на популярния български светец, чиито мощи са пренесени в Търново по желание и по нареждане на самия Иван I Асен), но от друга страна, този факт недвусмислено подсказва и подчертава изключителната роля на Иван I Асен във възстановяването на българската държава. Второто, което заслужава отбелязване, е присъствието на една повтаряща се идеологема: „обнови (въздигна) българското царство (род, власт)”. Знайните и незнайни автори на тези текстове, спестявайки подробностите, са обърнали внимание на най-важното: същността на събитията от 1186 г. и тяхната идеологическа обосновка.

2. Старофренски извори. Западноевропейските извори за историята на средновековна България не са изключение. Напротив. Но тук случаят е по-особен, по-интересен. Авторите на двете творби, в които откриваме сведения за темата, която ни интересува, са пребивавали в Константинопол, макар и двадесетина години по-късно от началните действия на Асеневци. Това ги направило ако не очевидци, то поне ги поставило в условия, които са им позволили да черпят сведения от първа ръка. Това, което ме интересува тук, е дали те са се възползвали от благоприятното обстоятелство и, което е още по-важно, доколко и как тези сведения са намерили място в съчиненията им.

2. 1. Жофроа дьо Вилардуен. Маршалът на Шампания и сетне на Латинската империя е автор на един труд, който обикновено се оценява със суперлативи: „Историята на завладяването на Константинопол“ е творба образец: това е израз на един човек, на едно общество, на една историческа епоха“ (Ж. Лоньон); или „С простотата на своя стил и с живостта на своя разказ Вилардуен е забележителен писател, а с твърде положителния характер на своята информация той е първият от нашите модерни историци...“ (Ж. Пайен). Трябва да призная, че суперлативите не са незаслужени⁷². И тъкмо заради това нашите очаквания са големи. За съжаление те не се оправдават. Вилардуен само мимоходом отбелязва сянката на събитията, които ни вълнуват. Той създава един събирателен образ в лицето на Калоян, „който се бе разбунтувал („revellez“) срещу неговия баща, на Алексий IV Ангел, и срещу чичо му; и той бе водил война с тях в продължение на двадесет години; и беше завладял толкова тяхна земя, че бе станал един богат крал“ („que rois s’en ere fait riches“⁷³). Съвсем недостатъчно за перото на един Вилардуен.

2. 2. Робер дьо Клери. Бедният пикардийски рицар, за разлика от маршала на Шампания и Константинопол, е автор на една малка книжка, която, въпреки че е характеризирана като „първостепенен документ за историята на Четвъртия кръстоносен поход“, не може да се състезава с „История на завладяването на Константинопол“ на Вилардуен. Но точно в нея - сякаш, за да се оправдае казаното от Ж. Лоньон - намираме много по-обстоен разказ за събитията от 1186 г. Ще отбележа основните пунктове на този разказ. Първо, Робер дьо Клери, както и Вилардуен, смесва Иван Асен и Иваница (Йоаница) или Калоян. Очевидно и двамата са ползвали един първоизвор. Но само дотук. Според Робер дьо Клери „Йоан“ е бил сержант (serjans) на императора и всяка година му доставял определен брой коне. След това вмества в деформиран вид разказа на Никита Хониат за случката в Кипсела, когато по заповед на севастократор Йоан Дука, чичо на Исаак II Ангел (Робер дьо Клери го нарича императорски „uissier“), Иван Асен бил ударен по лицето. Най-интересни са сведенията за подготовката на движението: Йоан се завърнал в страната си, започнал да проповядва сред знатните люде, както и богатите (haus homes и rikes hous). След като всички му се подчинили и го признали за свой „sires“, той си осигурил съдействието на куманите и започнал всяка година да опустошава земите чак до Константинопол, без да срещне сериозна съпротива⁷⁴. Както се вижда, този разказ е странна смесица от легенди, деформирани събития и интересни факти, неизвестни отдругаде. Това му осигурява особено място сред изворите за събитията от 1186 г. в България.

3. Византийски извори: Никита Хониат. Преди да пристъпя към конкретен анализ на сведенията, които са ми необходими, бих искал да отговоря на един незададен, но логичен въпрос: защо Никита Хониат или по-точно защо само Никита Хониат? По-късните византийски автори (става дума за историци или хронисти, които се опитват да пресъздадат цялата картина, а не за автори, които вмъкват в разказа си отделни детайли) като Георги Акрополит, Теодор Скутариот, Ефрем, повтарят известни факти, деформират някои събития или се задоволяват само да маркират някои от тях. Хониат безспорно е най-близо до събитията от 1186 г. - не само по време, но и по социална и служебна позиция. Това обуславя неговата безспорна осведоменост, а пък тя - обстойния разказ. От този обстоен разказ аз избирам само един отрязък от време - пролетта на 1186 г., и наблягам на онези събития, които имат пряко отношение към темата за възобновяването на българската държава.

3. 1. След като описва многословно пропагандата, извършена от Иван Асен и Петър, и „безумствата“ на тълпата, Хониат само с една фраза маркира най-същественото, а именно: „А единият от братята, Петър, увенчал главата си със златен венец и обул пурпурни обувки.“⁷⁵

3. 2. На пръв поглед второто действие на българите е изненадващо, но то безспорно следва логиката на събитията (разбира се, от българска, а не от ромейска гледна точка): „Като се отправили към Преслав (това е много стар град, цял изграден от печена тухла, а по-голямата му част е обградена от Хемус), те видели, че не е безопасно да го обсаждат. Затова отминали и се спуснали от Хемус.“⁷⁶ Защо Преслав? Въпросът съвсем не е реторичен. Нима само там е имало византийски гарнизон, който е трябвало да бъде ликвидиран, преди военните действия да се пренесат на юг от Стара планина? Наистина само две изречения по-горе Хониат съобщава, че българите се „пръснали по градчетата и населените места оттатък [на север] Хемус“, но това в никакъв случай не означава, че с византийското присъствие в Мизия (или старата тема Паристрион) е било свършено. Тогава? Отговорът може да бъде само един: Преслав е привличал Иван Асен и Петър с нещо друго (не и със стратегическата си позиция - по-късните събития ще покажат, че през първите години ромеите без особени трудности са преодолявали Стара планина). Това друго е славата на Преслав като столица на Симеон, като „великият град Преслав“, където Симеон „прие царството“. Несполуката край Преслав е принудила двамата братя да сторят следващата крачка - защото те са знаели, че царство без столица едва ли е било възможно - избрали за свой престолен град Търново. Така поне твърдят съвременните историци⁷⁸. Но дали е така? Хониат съобщава за първи път името на Търново в 1196 г. във връзка с убийството на Иван I Асен⁷⁹. А по-късният Георги Акрополит - той използва името Стринава (Στρίναβος)⁸⁰ - говори за него като „градче“ (πολίχνίον). Все пак две неща ми позволяват да приема, че още в 1186 г. Търново е бил избран за столица на възобновена България. Първото е теорията (разбира се, тя веднага рефлектира в действителността), за която споменах по-горе. Второто е безспорно правилната идея на В. Н. Златарски за отъждествяването на храма, посветен на св. Димитър, за който говори Хониат, и едноименната църква в Търново. Следователно Търново е мястото, където Петър тържествено е бил провъзгласен за цар на България.

3. 3. Това, което липсва у Хониат, но не може без него: епископ на Търново и архиепископ на България. Ще започна пак с теорията. Цар Калоян в писмо до папа Инокентий III съобщава, че Алексий III Ангел и константинополският патриарх, след като научили за връзките му с Рим, писали: „Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива“ („imperium sine patriarcha non staret“)⁸¹. Няма да се спирам на достоверността на това известие - дали българският цар не е шантажирал папата, за да доведе до по-бърз и по-успешен край преговорите, - а на факта, че Калоян го цитира. Или казано по друг начин, най-младият Асеневец е бил добре запознат с Τάξις-a, за който вече говорих, за съотношението или равновесието между imperium и sacerdocium, между βασιλεία и πατριάρχης, синтезирани в израза „царство без патриарх не бива“. Безспорно установяването или по-точно възстановяването на този принцип е трябвало да стане още в 1186 г. Никита Хониат мълчи и по този въпрос. За щастие две писма - едното на архиепископ (примас) Василий до папа Инокентий III, а другото писмо на охридския архиепископ Димитър Хоматиан⁸² - създават известна представа за първите стъпки на възстановената българска църква. А те са следните: видинският митрополит и още двамина епископи интронизирали Василий за епископ на Търново, а сетне и за архиепископ на България. Последвала официална коронация на Петър (?) и така моделът на българското царство бил почти завършен.

3. 4. „Ловешкият мирен договор“. В. Н. Златарски бе първият български историк, който така обстойно се занима със събитията край Ловеч (според него през 1187 г., а според новата коригирана датировка през 1188 г.). Той бе ученият, който с авторитета си наложи идеята за „мирен договор“, регламентирал „възстановяването и официалното признание на Второто българско царство“⁸³. От неговата „История“ тези схващания преминаха в публикациите на следващите две-три поколения български историци и с малки изключения се превърнаха в становище на „българската историческа наука“. Превърнаха се в митологема, която трудно би могла да бъде разсеяна без сериозни усилия и убедителни доказателства. Въпросът за „договора“, сключен край Ловеч, съвсем не е формален, не е обект на схоластични спорове. Той е същината на един механизъм и рефлектира много осезателно върху един процес, който аз наричам държавнотворчески; това е въпрос, който е в основата на възобновата на българската държава и българското царство. Той има две страни: фактологическа и теоретическа. Ще ги разгледам в този ред.

3. 4. 1. Фактология. За да не усложнявам изложението с излишно многословие и в същото време за да спазя един основен историографски принцип, ще тръгна от фактите, с които разполагаме. А те са съответният текст у Никита Хониат. Ето най-същественото: „Заедно с настъпването на пролетта [на 1188 г.] той [Исаак II Ангел] отново потегли и отиде при Мизите. Впрочем той прекара при тях цели три месеца, положи много усилия да овладее крепостта, наричана Ловеч, и като остави пак (καὶ πάλιν ἀπολυπὼν) незавършено предприетото, потегли оттам и се завърна в царицата на градовете... Тогава василевсът плени жената на [Иван] Асен и взе за заложник другия му брат Йоан [Калоян]. Но и при това положение делата отиваха към по-лошо.“⁸⁴

Това е текстът, с който разполагаме. Както се вижда, в него няма никакво конкретно указание за сключване на мирен договор (оставям настрана твърденията за някакво „примирие“ и т. н.). Тази липса - тя не може да не се забелязва от изследвачите - се запълва обикновено с известието за пленяването на съпругата на Иван Асен и заложничеството на най-малкия брат Иваница - Калоян (съществува дори идеята за размяна на двамата), но те са твърде неясни и нямат сериозна стойност. По-важното в този текст е другаде, а именно: Исаак II Ангел „оставил пак незавършено предприетото“ и „делата отиваха към по-лошо“. Какво се крие зад предприетото (τὸ ἐγχείρημα) и кои са делата (τὰ πράγματα)? Няма съмнение, че основната цел на ромейския василевс е била да ликвидира движението на Асеневци, да ликвидира въобще възобновена България и да възстанови положението отпреди 1186 г. Нейното неизпълнение - Хониат е категоричен - очевидно влошава позицията на Империята. Може ли това, т. е. провалът на похода, да означава, че императорът е бил принуден да сключи мирен договор? Не, разбира се! Защото в противен случай „делата“ биха отивали към по-добро!

По-важното в случая е друго: имал ли е желание Исаак II Ангел да сключва договор с Иван Асен и Петър (оставям без сериозен коментар въпроса дали той би могъл да бъде принуден, и то в този момент, да сключи договор, тъй като той е ясен: двамата братя са тези, които биха могли да бъдат принудени да сторят това; императорът при всички случаи е имал изход и той се е възползвал от него: завърнал се е в Константинопол)? Моят отговор е отрицателен. Защо? Позицията на василевса е известна: той е разглеждал движението на българите като метеж, като опит за отцепване от Константинопол (ἀποστασία), а неговите водачи като ἀποστάται, които заслужават само едно наказание - ослепяване или в най-добрия случай дългогодишно затворничество. Исаак II Ангел е следвал този принцип стриктно и без колебание, без каквото и да е отстъпление от него. Ако проследим практическите му действия срещу българите и България, ще видим, че той постъпва по един и същ начин: поход срещу възобновената държава (никога в българската история ромейски войски не са преодолявали така често и, бих казал, така лесно Стара планина) с цел тя да бъде унищожена. Така е било в 1186 г., при първия поход на Исаак II Ангел, такава цел са имали действията на Йоан Дука и Йоан Кантакузин, походите, предвождани от василевса в 1188 и 1190 г. Нещо повече, ако отидем още по-напред във времето, ще видим, че първото предложение за мирен договор от страна на Империята ще дойде едва около 1195 г. (мотивацията на узурпатора Алексий III Ангел е ясна)⁸⁵, а малко по-късно Алексий III ще предложи на Калоян „императорска“ титла и интронизиране на български патриарх. За да стигнем до първото споразумение или договор от 1201 или 1202 г. (влиянието на променената политическа обстановка в Югоизточна Европа е очевидно)⁸⁶.

3. 4. 2. Теория. „Договорът“ е любима тема на българските медиевисти. Той почти не отсъства от зрителното поле и многобройните публикации, на него му се приписва чудодейна сила, той е факторът, който решава твърде често съдбините на България; договорът регламентира не само това, което съществува de jure и de facto, т. е. нещо, което се вижда, но е и процес на създаване, на раждане. Дори повече, той е катализаторът на този процес. Достатъчно е да припомня споровете, ненужните препирни около договора между България и Византия, сключен в 681 г. Без да се впускам в подробности, ще посоча само основното ми възражение: време е вече да се простим с погрешната идея, според която правото на съществуване на българската държава се определя, дори зависи едва ли не от византийската империя, материализирано чрез сключения в 681 г. договор. Формирането на една държава, раждането ѝ, е неин вътрешен проблем, обуславя се от фактори и процеси, които се развиват и действат вътре в едно общество (без да изключвам напълно влиянието на външни обстоятелства, които по един или друг начин улесняват или затрудняват тяхното действие)⁸⁷.

Разбира се, събитията от 1186 г. не могат да бъдат напълно отъждествени със събитията от 681 г. Защото в 1186 г. не се създава нещо ново, а отново; не става дума за creatio (ако това е най-точният термин), а за inovatio или по-добре за renovatio; става дума за възстановяване на нещо, което е съществувало в миналото и сега се възобновява. Това се извършва с усилията на българското общество и със силата на неговите оръжия, не с мирен договор. В случая ролята на Византия не е положителна, катализираща, а отрицателна, възпираща; с всички средства тя се стреми да попречи на този вътрешен процес, израз на национална, социална и политическа необходимост. И не е могла да попречи.

И тъй като правя паралел с раждането на средновековна България, трябва да отбележа още нещо. А то е следното: ясно разграничаване на момента, събитието - възстановяване на българското царство, извършено през пролетта на 1186 г. в Търново - от процеса на завършване на етническото и политическото обединение на българите и на българските земи и окончателното реализиране на българския политически модел, процес, който наричам Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum, на който ще бъдат посветени следващите страници.

 

II. RENOVATIO IMPERII BULGARORUM ET GRAECORUM

 

1. Иван I Асен (1186-1196): началото⁸⁸. Веднъж възобновена българската държава - повтарям, още от самото начало с основните белези на държавен организъм (владетел с царска титла или най-малко царски инсигнии, самостойна църква начело с архиепископ, столица, изграждащ се държавен апарат) - Асеневци се преобразили от „водители“ на „отцепническо движение“ в държавни ръководители, във владетели на малко (поне за момента), но с продължително минало и големи традиции царство. И трябвало да действат като такива. Те не закъснели да го покажат, изработвайки, вероятно огласявайки публично, своята политическа програма. Тази програма - доколкото може да се прецени днес - е предвиждала два основни етапа или, за да бъда по-точен, съдържала е два основни момента. Кое е характерното в случая? Тези два момента не се следват във времето; по-скоро те се движат едновременно. Все пак осъществяването на първия предполага цялостното решаване на втория. Изворите ни, както и в много други случаи, са оскъдни, гледат на същността на нещата отвън, но все пак дават възможност да се проследят усилията за изпълнението на тази програма или конкретно на част от нея през първите десет години след възстановяването на българската държава.

1. 1. Първата част от програмата датира още от лятото на 1186 г. - така поне ни подсказва контекстът на Хониатовия разказ - но няма съмнение, че тя е обявена още с първите действия срещу Византия, т.е. в деня (?) на коронацията на по-стария брат, символизиращ възобновата на българското царство. Трудно е да се каже как тя или отглас от нея е достигнал до ромеите, но благодарение на Никита Хониат днес тя ни е позната, макар и синтезирана в една фраза. Според византийския историк Иван Асен заявил, че българите няма да се задоволят, докато „не обединели управлението на мизи и българи в едно, както било някога“⁸⁹. Ако трябва да разшифровам тази кратка фраза, идеята на Иван I Асен (едва ли трябва да се съмняваме, че тъкмо той е идеологът, авторът на програмата) би звучала така: да обедини под своя скиптър населението на севернобългарските земи, наричани от византийските автори Мизия, и обитателите на югозападните български области, които през XI в. формирали византийската тема България. Или казано с други думи, целта била възстановяване на някогашното единство на българския народ в неговите изконни етнически и политически граници. За разлика от тържествения акт, символизиращ възстановяването на българската държава (de facto и de jure тя отново съществувала, отново заела място на политическата карта на Югоизточна Европа), това вече е процес (той има своите корени в историческото минало, в държавните традиции и категорично подчертава приемствеността), който се развива и действа съобразно различни фактори от външно, а твърде често и от вътрешно естество. Но затова били необходими години.

1. 2. Постигането на народностно и политическо обединение би могло да бъде увенчано, пак според българската традиция, съхранила политическата идеология от времето на цар Симеон (pax Symeonica), с изграждането на едно царство, което би трябвало да заеме мястото на Византия, на aeternitas imperii. Би могъл да ми бъде отправен упрек, че малко избързвам. Но някои извори, прочетени внимателно, анализирани от позицията на времето, ми позволяват да търся началните проблясъци на тази политика още в края на 80-те години на дванадесетото столетие.

През 1189 г. до българските предели достигнала войската на императора на Свещената римска империя Фридрих I Барбароса - една от основните сили на Третия кръстоносен поход. По негласна традиция отношенията между България и кръстоносците се схващат неправилно. В повечето случаи се твърди, че двамата братя се стремели да получат признания и суверенитет от страна на германския император⁹⁰. Като оставим настрана този комплекс или синдром, наречен стремеж към признаване, който българската медиевистика показва постоянно и настойчиво, изворите позволяват съвсем друго тълкуване, което поне според мен е много по-близо до действителността. Досегът на българите, официалните разговори или най-точно преговорите с Фридрих I хронологически, политически, а и топографски могат да бъдат разграничени категорично. Първото пратеничество на Иван I Асен и Петър пристигнало при германския император, когато той все още бил в Ниш. Ансберт и „История на кръстоносците“ - двата извора за тези събития - представят с различни думи едно и също събитие: българите предложили помощ на кръстоносците във възможния им сблъсък с Византия и изразили готовност да се подчинят на Римската империя чрез клетва; в замяна те искали Ниш и околностите, както и „всички други свои земи“ (местоимението „свои“ остава твърде неопределено); кръстоносците подчинили част от България („parte Bulgarie“) и след това сключили съюз с „Калопетър“ против константинополския император⁹¹. Как биха могли да бъдат обяснени тези действия на Асеневци? Най-кратко: заедно с кръстоносците срещу Константинопол. Няма съмнение, че Иван I Асен и Петър са се стремели да отстранят Империята от пътя си, да я изместят. Но дали само за да получат „всички други свои земи“? Или нещо повече? Твърдението, че двамата братя проявили желание да се подчинят на „Римската империя“ (Фридрих I Барбароса) чрез клетва, едва ли трябва да се схваща буквално. По-точен е Ансберт, който говори за съюз между двете страни, вероятно потвърден с клетви и от едните, и другите.

Втората среща между българите и Фридрих I е вече в Адрианопол. Там „Калопетър, господарят на власите и на по-голяма част от българите, който се наричаше император и изискваше от римския император да му възложи императорската корона на гръцкото кралство („coronam imperialem regni Grecie“) срещу помощ от 40 000-на войска във войната срещу ромеите (Ансберт отбелязва, че искането е за „diadema regni Grecie“)⁹². Еволюцията в българските искания е очевидна. Този път сделката е конкретна: Иван I Асен и Петър ще помогнат на кръстоносците да се справят с Византия; в замяна на това Фридрих I след бъдещата победа и разгром на ромеите ще отстъпи короната на византийските василевси на по-стария от братята. Така императорът на Свещената римска империя - един от двамата владетели, поели политическото и идеологическото наследие на някогашната Римска империя - ще утвърди отново традиционния модел (двама императори), но ще санкционира една малка промяна в него: короната на константинополските василевси ще премине във владение на българите. По този начин Голямата идея на цар Симеон ще бъде осъществена!

1. 3. В края на първото десетилетие България вече била укрепнала и повече не била застрашена от срив. Ако в началото (1186) Иван I Асен и Петър били ἀποστάται, а в 1189 г. според хронистите на Третия кръстоносен поход те владеели „по-голямата част от България и откъм Дунава, чак дотам, където той се влива в морето“, то към 1192-1193 г. тя вече била царство (Никита Хониат), което обхващало части от Тракия и Македония, както и големи области на север от Дунав. България си имала цар и архиепископ, без необходимост от външно „признание“ (Византия се противопоставяла на България като държава, като царство, а не на титлата на нейния владетел или на сана на нейния църковен глава, тъй като според политическата теория това бил вътрешен проблем на Империята), резултат от спонтанно движение на българите, което се основавало на историческата традиция и приемствеността с Първото българско царство.

2. Цар Калоян (1197-1207)⁹³: решаващият преход. Най-малкият брат Калоян - неговото участие в събитията в предходното десетилетие неоправдано се пренебрегва - получил скиптъра и короната, а заедно с тях върховната власт и върховната отговорност в страната, в труден момент (известна вътрешна нестабилност, свързана със смъртта на Иван I Асен и Петър), но стъпил върху вече постигнатото. А то не било малко. Действията на новия владетел трябва да се разглеждат в два плана с общо взето хронологическа последователност. Международната обстановка, въпреки че напомняла до известна степен изминалото десетилетие, била по-сложна. Разширили се параметрите на българската външна политика и страната излязла от балканската си изолация, отърсила се от своята ограниченост, затвореност, разчупила двуполюсния модел на външна политика, преодолявайки синдрома Византия. От проблем на Империята българската „ἀποστασία“ се превърнала в проблем на Югоизточна Европа, в който се намесили - пряко или косвено - Унгария, Папството, Четвъртият кръстоносен поход и неговата рожба Латинската Константинополска Империя. В същото време рухнал един мит - митът за „вечната империя“ Византия. Нейното място, макар и до голяма степен формално, било заето от една нова империя - империя без минало, без традиция, резултат от узурпация, - която искала да запълни освободеното политическо и идеологическо пространство. От една страна, това не можело да не постави България (тя все още имала да решава своите си проблеми) на изпитания, но в същото време ѝ предложило нови възможности. Титулатурата, а оттук и статутът на българския владетел (а и на българската държава) станали обект на „търговия“, на сериозни преговори с различни по значимост и възможности партньори. Тези промени, преди всичко неочакваните обрати в международните отношения в европейския Югоизток, поставяли много по-високи изисквания пред владетеля.

2. 1. Традиционният план: Византия. Цар Калоян, приемник на двамата си братя и продължител на тяхната политика, бил принуден, дори задължен да направи първите си стъпки като владетел в посока на юг, към Константинопол. Наистина, скоро щели да се появят новите хоризонти в българската външна политика, но дотогава той бил длъжен да се посвети на отношенията с Империята на ромеите.

2. 1. 1. Както би трябвало да се очаква, на първо време усилията на Калоян били съсредоточени в изпълнението на първата част от програмата, изработена още в 1186 г. - народностно и политическо обединение на всички български земи. Калоян пристъпил към решаването на тази нелека задача с политическа прозорливост и човешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст. Българският цар принесъл в жертва чувствата си и открил първия си съюзник в лицето на убиеца на своя брат - Иванко (назначен от Алексий III Ангел за управител на Пловдив и областта, той твърде скоро се разбунтувал и по думите на Хониат станал „ἀποστάτης“, „ἀντάρτης“), а наскоро след това се обвързал и с отцепника Добромир Хриз, установил се в Македония (на първо време в Струмица, а сетне в Просек, на брега на Вардар). Няма да проследявам отделните военни кампании, тъй като подробностите в случая не ме интересуват. По-важни са резултатите. Петгодишният период (1198-1201/02) - през това време Калоян сполучил да отхвърли византийското присъствие на север от Хемус, като освободил Варна и установил свой преден пост в Тракия (Констанция - дн. Симеоновград) - завършил със сключване на първия мирен договор между България и Византия след възстановяването на българската държава. За съжаление не познаваме неговото съдържание⁹⁴.

2. 1. 2. Връзките на България с Рим, честата размяна на писма между цар Калоян (както и някои представители на висшия клир и аристокрацията) с папа Инокентий III са проблеми, които са изучавани многократно и са получили, общо взето, своето задоволително обяснение⁹⁵. Ето защо ще се огранича и ще отбележа само основното, онова, което има пряко отношение към разглеждания тук въпрос. Мотивите на Калоян, които го накарали да подхване тази продължителна дипломатическа игра (1200-1204), макар и разглеждани подробно и с различен успех, могат да се сведат до следното: експлицитно българският владетел се стремял към „императорската корона“, а имплицитно - търсел съюзник, в практически и теоретически план, срещу византийската империя.

Резултатът от този фин, изискан словесен двубой е познат: в края на 1203 г. (оттогава датира така нареченият „Златопечатник“ или „chrysobulum“) българският владетел се съгласил да се постави под върховенството на Римската църква⁹⁶. В замяна на сключената уния папата, чрез своя легат кардинал Лъв, дал на Калоян титлата rex, а на архиепископ Василий малко необичайния сан primas. Това е формалната, външната страна на въпроса, макар и много важна. Но той има и друга: Инокентий III много добре е знаел, че това е единственото, което би могъл да предложи, но ловко си давал вид, че е склонен и на по-големи отстъпки. От своя страна Калоян много добре е разбирал, че папата не би могъл да наруши традицията и да стори нещо повече (а самият той е искал повече!), но приемал неговите намеци или по-точно тактичното му замълчаване едва ли не за искрено желание и схванал получените достойнства като „император“ и „патриарх“⁹⁷. Защо Инокентий III замълчал и не реагирал на превратното тълкуване на собствените му действия? И какво е дало основание на Калоян да ги тълкува превратно? Крият ли се зад документите някакви устни споразумения (кардинал Лъв би могъл да бъде посредник)? Примамливо обяснение, но трудно за доказване. Дотук и двамата били доволни от действията си. Калоян постигнал това, което искал открито (папата не се съпротивлявал), без да даде почти нищо в замяна. („Златопечатникът“ останал документ без реално покритие). Инокентий III безспорно е мислел, че е заплатил ниска цена за новата си придобивка (обвързването на България с Рим). Но римският първосветител пропуснал нещо много важно - прозорливостта на Калоян, който в негово лице виждал само един от партньорите и не пренебрегнал останалите възможности, които му предложило времето. А такива не липсвали.

2. 1. 3. В писмото си до папа Инокентий III (terminus ante quem: 10. 09. 1203 г.) българският владетел писал на главата на католическата църква, че император Алексий III Ангел и патриарх Йоан X Каматир му направили следното предложение: „Veni ad nos, coronabimus te in imperatorem et faciemus tibi patriarcham, quia imperium sine patrarcha non staret“⁹⁹, т. e. „Ела при нас, ще те коронясаме за император и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива.“ Ако не се усъмним в писаното от българския цар, редно е да си зададем въпроса: присъствала ли е такава тема в преговорите между двете страни (при сключването на мирния договор или по друго време?), или пък това е била инициатива на ромеите? Ако е вярно второто, защо тя се появява в този момент? Дали в Константинопол са искали да попречат на връзките на Калоян с папата (както се намеква в писмото), да предотвратят неговото обръщане или дори съюзяване със Запада, да го спечелят за съюзник или поне да си осигурят неговия неутралитет пред лицето на Четвъртия кръстоносен поход? Дали във византийската столица са склонили официално да възстановят положението отпреди 1018 г. (да заличат някогашния триумф на Василий ΙΙ?), да пресекат част от намеренията и действията на Калоян спрямо Константинопол, да удовлетворят поне част от стремежите му и по този начин да го „затворят“ в ограничено идеологическо пространство? Защо Калоян е отхвърлил това на пръв поглед примамливо предложение? Едва ли верният отговор е този, който Калоян е дал на папата: „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое Светейшество.“ Не би бил задоволителен и отговорът, че Калоян не е искал да се споразумее с Византия, макар и на висока цена, в момент, когато срещу нея се задавало многобройното рицарско войнство. Отговорът би могъл да бъде само един: Калоян не е пожелал да се обвърже с Империята (той е използвал направеното му предложение, за да окаже натиск върху папата), не е искал да получава от нея нещо, което според него му е принадлежало по право, при положение че е можел да получи същото или дори повече от други.

2. 1. 4. Появата на кръстоносците край стените на Константинопол не била изненадваща за Калоян. Разбира се, не бих си позволил да твърдя, че той е знаел от папата за подготовката на похода (в писмата няма и следа от подобно известие), но устното съобщение на някой от легатите не е изключено. Освен това, имало е достатъчно време слухът за отплаването на кръстоносната флота да достигне до Търново. Осведомен за кръстоносното начинание - в началния му вид, т. е. в посока към Светите места, - Калоян вероятно го е приел като възможност за промяна в отношенията Запад-Изток, но едва ли и като фактор, който би оказал императивно влияние върху международното положение на Балканите. Трудно е да се каже дали българският цар е узнал още в самото начало намерението на рицарите да променят своя маршрут, т. е. за споразумението с Алексий Ангел (бъдещия Алексий IV) и решението им да се отправят към Константинопол (януари 1203 г.). Но в началото на юни 1203 г. венецианската флота акостирала в Абидос, а в края на същия месец била край византийската столица. Това вече е накарало Калоян да следи още по-внимателно събитията край Босфора. Възшествието на Алексий IV (1 август 1203 г.) и проявената от новия василевс враждебност^100, от една страна, и трайното настаняване на рицарите край Константинопол, от друга, не може да не са повлияли на отношенията на Калоян с Инокентий III. В края на 1203 г. чрез своя „Златопечатник“, както вече видяхме, той изразил готовността си да приеме върховенството на Рим. Отговорът на Инокентий III не закъснял: на 25 февруари 1204 г. папата взел решение за коронясването на българския владетел. Така по косвен път кръстоносците се оказали катализатор в преговорите на Търново със Светия престол. Но в същото време Калоян не пропуснал възможността да установи преки връзки с рицарите.

През февруари 1204 г. - съобщава Робер дьо Клери (по-осведоменият Вилардуен мълчи) - Калоян поискал от кръстоносните барони да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна той се задължавал да ги подпомогне със стохилядна войска при овладяването на Константинопол. Съветът на бароните отхвърлил предложението¹⁰¹. Това са фактите, с които разполагаме. Как биха могли да бъдат тълкувани? Инициативата за тези преговори принадлежала на българския владетел. Така поне твърди Робер дьо Клари. Ето защо трябва да насочим вниманието си преди всичко към него. Още повече че ни интересуват неговите намерения и действия. На пръв поглед постъпката на българския цар изглежда най-малко неочаквана, изненадваща, за да не кажа нелогична (само няколко месеца преди това, изпращайки хрисовул на Инокентий III, той се съгласил да постави българската църква под върховенството на Светия престол срещу „императорската“ титла). Нима той не е разбрал, че това, което иска от рицарите (ако изобщо получел нещо!), в никакъв случай не би било равностойно на онова, което вече със сигурност очаквал да получи от римския първосвещеник? Не бива да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността на един акт на апостолическия престол далеч надвишавал едно „признание“ от страна на кръстоносните водачи (вярно, папата бил далеч, а рицарите съвсем близо, но авторитетът и законността на институцията си оставали). Тогава? Действията на българския владетел не бива да се схващат само като опит да се осигури мир с новия съсед и възможен противник. Това ще стане по-късно (рицарите все още не са господари на Константинопол). През февруари 1204 г. Калоян е действал много по-комбинативно и в много по-широк план. След като вече бил получил подкрепата на папата, българският цар решил да се възползва от кръстоносното войнство и неговите неприкрити враждебни намерения към ромеите, за да сключи втората част от сделката: съвместно нападение срещу византийската столица и при успех градът оставал за него, а рицарите, разграбвайки го, да се отправят към първоначалната цел на похода, Светата земя. Господар на Константинопол, Калоян съвсем естествено щял да стане василевс на българи и ромеи (тук не мога да пропусна аналогията с действията на Иван I Асен през 1189 г.). За съжаление рицарите не се поддали на невинната измама и отклонили предложението на Калоян, тъй като по същото време те окончателно били решили да действат за своя сметка. Неуспехът на този опит не бива да ни кара да мислим, че Калоян е бил наивен. Напротив, това е била една реална, макар и малка възможност, и той е бил длъжен да опита. Но неуспехът имал и положителен резултат: българският цар разбрал, че ако иска да постигне своята цел, трябвало да търси други средства.

2. 2. На 12 април 1204 г. кръстоносците със стремителна и самоотвержена атака (така поне я представя Вилардуен), овладели Константинопол и в продължение на три дни го подложили на грабеж и разорение. Така бил унищожен един хилядагодишен мит, само за един ден била разсеяна една легенда - легендата за вечната империя (aeternitas Imperii) (според ромеите това станало „по волята Божия или по-точно с негово позволение, за наказание за сторените спрямо него прегрешения“). Още не отшумяла радостта, рицарите побързали да заменят легендата с една нова реалност: Латинската или по-точно Константинополската империя. Тази нова реалност поставила Калоян, макар и не неочаквано, в нова политическа и военна обстановка. Оттук нататък неговите действия се преценяват от българската историопис едва ли не единодушно като защита на българската независимост в борба срещу завоевателите. Наистина първата стъпка на Калоян била сторена в посока на мира с новите господари на Константинопол, а те не закъснели да покажат открито своите войнствени намерения. Няколко независими един от друг извора съобщават, че наскоро след 12 април Калоян проводил в Константинопол свои пратеници, но рицарите надменно ги отпратили с искането Калоян да им се подчини. В противен случай те щели да завладеят неговата земя. Наскоро след това маркиз Бонифас дьо Монфера предложил на император Бодуен да воюват съвместно срещу българите, а дори две столетия по-късно авторът на „Libro de los Fechos“ ще отбележи, че българският владетел се страхувал да не би Бодуен да премине границите и да овладее неговата империя, както бил сторил с тази на гърците¹⁰³. Това са очевидните факти. Но тези факти - те подлежат на обяснение - не биха могли да оправдаят цитираното по-горе становище, което, от една страна, плаща данък на лесно обясними неправилни концепции, рожба на определени тенденции в българската историография („завоевателната политика на Папството“), а, от друга страна, е резултат от неправилен анализ на изворите и на Калояновите действия, на пренебрегване на очевидни факти. Един по-внимателен поглед върху постигнатото от българския владетел, върху неговите намерения и върху събитията от 1205-1207 г. предлага много по-убедително решение.

2. 2. 1. Като начало нека се вгледаме по-внимателно в Латинската империя, съсед и потенциален противник на България в продължение на повече от половин столетие. Далеч съм от мисълта да правя цялостна характеристика на това необичайно държавно образувание, рожба на западните традиции и политическа практика, родило се в самото сърце на православната общност („καρδίας τῆς πατρίδος“ по думите на Пахимер¹⁰⁴). За него е писано достатъчно. Тук аз искам да обърна внимание само на един елемент от неговата политическа и идеологическа същност. Този елемент е приемствеността между двете империи, Византийската и Латинската.

2. 2. 1. 1. Териториална приемственост. В края на март 1204 г., малко преди решителната атака срещу Константинопол, кръстоносците се споразумели за подялбата на Империята, която имали намерение да завладеят (малко по-късно, между 12 април и 9 май, споразумението било оформено в специален текст, който не представлява официален документ - нито е подписан, нито е датиран - а е по-скоро един „протокол“ за съгласие, който заинтересованите устно се задължили да спазват¹⁰⁵). Според Вилардуен „И този, който ще бъде император според техния избор, ще има четвърт от цялото завоевание в града и извън него... А останалите три части ще бъдат разделени на две, половината на венецианците и половината на тези от армията.“¹⁰⁶ Или казано по друг начин, новата империя, която се раждала, макар и все още като намерение, трябвало да покрие географски, териториално и държавно-политически старата Византия.

2. 2. 1. 2. Идеологическа приемственост. От пространствената приемственост, която понякога подвежда, преминавам към областта на политическите идеи, които създават облика на една държавна сграда, построена на строго определена територия. Рицарите не се колебаят как да нарекат своята империя - за тях тя е Константинополска империя - „l’empire de Constantinople“, „Constantinopolitanum imperium“. Владетелят, когото те поставят начело, е император. След сложен и труден избор, след много пререкания това е Бодуен IX, граф на Фландрия и Ено (той бил подкрепен от многобройното фландърско графство и от венецианците). На 16 май 1204 г. той получил императорските инсигнии в църквата Света София и след това се настанил в един от дворците на константинополските василевси – Буколеон¹⁰⁷. Така постройката била окончателно завършена. Но нейното изграждане не било случайно хрумване. Рицарите създали цяла теория, която трябвало не само да оправдае техните действия, но и да ги представи като естествен, логичен завършек на един продължителен исторически процес; да ги легитимира и да измие от тях позора на престъплението - завоеватели, рушители и грабители на един от свещените за християнството градове. Тази теория ни е позната благодарение на един забавен епизод, разказан от Робер дьо Клери¹⁰⁸. Става дума за срещата между цар Калоян и Пиер дьо Брашиьо, който е „безспорният герой на кръстоносния поход, прочут със своята храброст и със своите подвизи както сред гръцките и българските неприятели, така и сред кръстоносците“ (Ж. Лоньон). На тази среща, между другото, френският рицар заявил: „Троя принадлежеше на нашите прадеди; и тези от тях, които успяха да се изплъзнат от погрома на елините, са отишли да живеят там, откъдето идваме ние; поради това, че тя е принадлежала на нашите прадеди, ние сме дошли тук да завладеем земята.“ Тези слова, чиито корени възхождат към подвизите на Еней и прочутата творба на Вергилий, дават интересен оттенък на срещата. Те не са само забавни; те разкриват една историческа мотивация, използване на легендарната историческа традиция за изграждането на политическа идеология, която в крайна сметка се старае да аргументира правата на рицарите и да изтрие от тях позора на завоеватели, опирайки се на правата на Рим (оттук и на целия Запад) върху източните провинции. Но тази идеология веднага разкрива и другите си измерения: претенциите на Византия, които вече са и претенции на новите господари на Константинопол; претенции, черпени от универсалистичната теория, крепяла империята в продължение на едно хилядолетие. Опитът на цар Калоян да си осигури временен мир с новата империя (вероятно наскоро след 12. 4. 1204 г.) са отбелязани в два извора. В „Gesta Innocentii III“ отрицателният отговор на рицарите е мотивиран така: „че не ще има мир с него Калоян, ако не върне земята, принадлежала на Константинополската империя, в която бил нахлул с насилие.“¹⁰⁹ Хониат е по-обстоен: високомерните латински барони писали на Калоян „да се отнася в грамотите си до тях не като цар с приятели (ὡς βασιλεὺς φίλοις), а като слуга с господари (ὡς ὑπηρέτης δεσπόταις). Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия, която той владеел не по право, а като отцепник от Ромеите (Ῥωμαίοις ἐπαναστάς) и да го върнат в предишното му положение“¹¹⁰. Това са фактите. И ако можем да заподозрем Хониат в пристрастие (в неговите думи ясно прозира византийската политическа идеология и традиция - той не пропуска да припомни, че Калоян е „метежник“ и че е разорил „ἐπὶ Ῥωμαίοις ἑσπέριον ἐπικράτείαν“, т. е. „ромейските западни владения“), то писаното в „Gesta Innocentii III“ не оставя никакво съмнение за действителните схващания на латинците, наследени или заимствани тутакси от победените ромеи.

Мисля, че вече бих могъл да направя едно обобщение, което да ни представи както лицето, облика на Латинската империя, така и нейната политическа, идеологическа същност. И така, от пространствена гледна точка противникът на българите е същият, разбира се, като държим сметка за Венеция (тя оставя трайни дири в съдбата на Източното Средиземноморие), владенията на маркиз Бонифас в Солун и околностите, формиращото се Морейско княжество и двата византийски центъра: Епир и Никея. От политическа гледна точка нещата остават също непроменени: отново Константинопол е център на империя, която обосновава своето съществуване с познатите вече традиционни идеологически принципи. Новото лице на едно вече познато географско, политическо и идеологическо пространство се създава от едно ново общество, което от завоевател се стреми да се превърне в приемник на завоюваното, т. е. вместо translatio Imperii ние имаме работа с обратен процес: Западът идва в Константинопол, в сърцето на старата империя на ромеите (римляните)! Калоян добре е разбирал настъпилите промени, очевидно не ги е приемал и се е готвел за война. Но нека видим първо неговите теоретични аргументи.

2. 3. Позицията на българския цар е била ясна, аргументите му - поне два от тях - имат своите корени в българската историческа традиция. Според Калоян „тази земя“ той я притежавал по-справедливо, отколкото латинците Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели византийската столица, която съвсем не им принадлежала. Двете становища са категорично формулирани: на едната страна е законността, а на другата - беззаконието и насилието (едва ли бихме могли да допуснем, че българският цар би могъл да бъде убеден с „историйката“, която му разказал Пиер дьо Брашиьо). За Калоян това е бил типичен случай на тирания, на узурпация и той не се чувствал обвързан с новите господари на Константинопол; напротив, той е бил свободен, до известна степен задължен да воюва срещу тях в името на традицията, законността, установения τάξις (не византийския, а цар Симеоновия), както ще видим по-долу.

Не по-малко интересен и сериозен е вторият аргумент: „Освен това самият той, Калоян, бил получил законно („legitime“) coronam regni от римския първосвещеник.“¹¹¹ Тази фраза е много важна. Тя разкрива до голяма степен мотивацията на Калоян в преговорите с Инокентий III и механизма на тези преговори (две години съзнателно бавене и след това усилени разговори довели до коронацията на 8 ноември 1204 г.). Наистина в „Gesta Innocentii III“ се споменава coronam regni (съставителят, близък на папата, едва ли би си позволил друг израз), но Калоян - вече видяхме това - без колебание говори за coronam imperialem и не се смущава да се подписва Caloiochanus imperator Bulgarorum или βασιλεύς, както твърди Хониат. И тук, при зараждането на конфликта, имаме две гледни точки или по-точно две ясно регламентирани позиции, а именно: Калоян, който е законен цар (гех или imperator), законност, дошла от две посоки: българската царска традиция (аргументирана обстойно и настойчиво в писмата на Калоян), препотвърдена от папата и демонстрирана по тържествен начин чрез коронацията, извършена от папския легат кардинал Лъв, който връчил на Калоян всички владетелски инсигнии; от другата страна, вместо от Бога поставен василевс, се намирал един император, излъчен от високите барони на кръстоносната войска („primus inter pares“!)! Така в началото на 1205 г., когато вече е било ясно, че сблъсъкът е неизбежен, Калоян се оказал единственият легитимен василевс - цар (император) на Балканите. От тази безспорна позиция той тръгнал към трайно и безкомпромисно налагане над Константинопол.

2. 4. Българският цар дълго се готвел за сериозен, с решителни последици военен конфликт с Латинската империя. Най-важен бил проблемът за съюзника. Първият бил Инокентий III (оставям настрана сътрудничеството с Иванко и Добромир Хриз, съюзничество, което имало много ограничени параметри). Това бил съюз, който имал идеологически измерения и в никакъв случай не водел към конкретни военни действия срещу Византия. Когато Калоян обърнал своя поглед към рицарите (преди 12 април 1204 г.), той потърсил по-скоро сътрудничество в практическата сфера, отколкото в областта на политическата теория. Но латинците били твърде близо до Константинопол - а той винаги е привличал жадния поглед на чужденеца - и вече били решили да воюват за своя сметка. За тях Калоян бил препятствие, а не съюзник. Политическата обстановка бързо се изменила и Калоян вече имал срещу себе си вместо Византийската, Латинската империя, но въпросът за съюзника оставал. И тук се случило нещо изненадващо, дори бих казал парадоксално. Съюзникът сам дошъл при българския цар. Този съюзник били ромеите. Нека се запознаем с конкретните факти.

Никита Хониат пише¹¹², че ромейската аристокрация, след като напразно предлагала услугите си на маркиз Бонифас дьо Монфера и император Бодуен, се обърнала към Калоян. Българският цар бил по-благосклонен: „Впрочем Йоан се разпореди прибегналите при него ромеи да се върнат в родината си и да правят на латинците каквото могат зло, с хитрости и набези, докато той уреди техните работи по най-добър начин.“ Очевидно става дума за нещо твърде важно и интересно, но византийският историк, съзнателно или не, го представя неясно, размито. За щастие разказът на Жофроа дьо Вилардуен е значително по-обстоен и по-конкретен: „Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши нещо за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всичките градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му известиха, че ще го обявят за император („que il le feroient empereor“) и че всички ще му се подчинят и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои поданици. Така бе сторена клетвата.“¹¹³

Едно дори бегло съпоставяне на двата текста ще бъде в полза на Вилардуен. И то не защото така ми се иска, а защото Хониат, по лесно обясними причини, проявява пристрастие и премълчава основното. Писаното от маршала на Шампания и Романия - в случая той не е страна и е по-обективен - е много по-правдиво (може би с изключение на преценката му за нравствените качества на ромеите), много по-конкретно и много по-убедително. Особено при представянето на най-важното - създаване на българо-гръцката (ромейската) общност (а не съюз, както обикновено го нарича българската историография) с признаване на българския цар за „император“ (василевс) на българи и ромеи!

Защо цар Калоян се е съгласил с това споразумение (двете страни са дали тържествени клетви!) е ясно. По-важното е да потърсим мотивацията в действията на ромеите от Тракия и Македония (Вилардуен говори за „пратеници от всички градове на страната“ - „de totes les citez de la terre, - но едва ли би било оправдано да се твърди, че са били представени и ромеи от Мала Азия). Ако се вгледаме внимателно в събитията и в положението на Балканите след падането на Константинопол, ще видим, че ромеите са били в много тежко състояние и почти не са имали изход, поне за момента. Двете огнища на ромейската държавност - Никея¹¹⁴ и особено Епир¹¹⁵ - едва са възникнали и не са имали никакви възможности да оказват влияние върху събитията на полуострова. Тогава? Оставала България. Но може да се допусне и друго обяснение: ромейската аристокрация се е съгласила на този договор с Калоян, за да го използва да отслаби Латинската империя колкото може повече. И след това да се откаже от клетвите си. Бъдещите събития може би натежават в полза на това обяснение. Но историческият парадокс е налице: за първи път част от ромейската аристокрация признала българския цар за свой василевс и положила клетва да му се подчинява и служи!

2. 5. Калоян не се задоволил само със споразумението - безспорно то е означавало много за него - и пристъпил към конкретни действия. И той бил задължен да го стори, тъй като без овладяване на ромейските територии в Тракия и Македония, които след април 1204 г. били части от Латинската империя, и владенията на Бонифас дьо Монфера, без овладяването на Константинопол или поне на Солун, титлата цар - василевс на българи и гърци, би останала без достатъчно реално покритие. Един анализ на действията на българския владетел през 1205-1207 г. ще даде интересни резултати. Калоян упорито, методично, търпеливо преследвал своите цели. Оттук нататък вече не става дума за титлата му - за него този въпрос вече е бил решен със споразумението, скрепено с клетви, от началото на 1205 г. (независимо от измяната на ромеите през 1206 г.). Стратегията на българския цар през тези три години не се променя. Военните кампании, пет на брой, си приличат една с друга: нахлуване в „латинските“ територии, опустошаване и разоряване, превзетите градове не се задържат, а тяхното ромейско население се преселва в изконни български земи. Променя се етническата и демографската картина на тези области. Понякога се търсят решителни сблъсъци с основните сили на латинците (битката при Адрианопол, която превръща империята във второстепенна сила само една година след раждането ѝ), друг път се залага на резултати по линията на по-малкото съпротивление. И едната, и другата тактика носят успехи (гибелта на Бодуен и Бонифас дьо Монфера, ликвидирането на Пловдивското дукство, унищожаване на жива сила на противника или създаване на атмосфера, която принуждава част от рицарите и сержантите да се завърнат в родината си). Най-сетне през есента на 1207 г., след несполучлив опит да се атакува Константинопол в съюз с никейския владетел Теодор Ласкарис, идва ред на обсадата на Солун, столица на току-що убития Бонифас. За съжаление тук Калоян намира своята гибел, която прекъсва брутално една блестяща държавническа дейност.

Десетилетието между 1197 и 1207 г. е твърде важно в процеса на Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum. Смъртта на Калоян (октомври или ноември 1207 г.) заварва България значително по-укрепнала, териториално уголемена. Папската институция признава нейния владетел за rex - титла, която той самият тълкува като император, а духовният глава на възстановената българска църква (дотогава архиепископ) за примас (странен и неангажиращ никого сан, тълкуван от българите като патриарх). Това узаконяване, легитимиране е резултат от историческата традиция и от историческото право, от нарасналото могъщество на държавата, от умелите действия на нейния владетел както на бойното поле, така и на масата за преговорите. И всичко това лице в лице с две империи и една изключително престижна институция - папската.

3. Цар Борил (1207-1218):¹¹⁶ години на застой. Ненавременната насилствена смърт на цар Калоян изправила страната пред сложни проблеми както във вътрешен, така и във външен план. Много е писано за узурпацията на Борил и още повече са отрицателните преценки за десетгодишното му властване. Но дали образът на този нещастен български владетел, създаван и утвърждаван доскоро с учудващо единодушие от българската медиевистика, отговаря на действителността? Липсата на регламентирана практика за получаване на върховната власт в страната (вж. по-долу) едва ли дава право на съществуване на понятието узурпация (ἀποστασία, τυραννίς). Различавали ли са се действията на Борил в 1207 г. от тези на Калоян в 1197 г.? По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не може да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладее царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други претенденти от второто поколение Асеневци - Алексий Слав¹¹⁷ и Стрез¹¹⁸ (Иван Асен и Александър са били все още непълнолетни, за да се намесят успешно в спора). И ако в случая трябва да се говори за насилие, то е упражнено не спрямо закона, за който не знаем със сигурност дали е съществувал, а спрямо останалите претенденти (Алексий Слав, Стрез), които също са се мислели за достойни да носят царската корона.

Какво би могло да се каже за Бориловото властване? Не може да се отрече, че той е тръгнал по стъпките на своите вуйчовци, че се опитал да продължи политиката на Калоян. Друг е въпросът с какъв успех. Това са години, преминали без видими усилия за промяна на Калояновото наследие или поне изворите не говорят за някакви сериозни намерения или действия; години на утвърждаване или поне на опити за утвърждаване на вече постигнатото (независимо от несполучливите практически действия, от загубата на територии и децентрализация, резултат от усилията на Алексий Слав и Стрез) - преди всичко статута на държавата (царската титла на владетеля) и връзките с Римската църква. Въпреки това в религиозен план се чувства известно двусмислие: от една страна, българският примас е поканен да участва в работата на Четвъртия латерански събор (1215 г.), а от друга, Съборът от 1211 г. плава в православни води, демонстрирано преди всичко с превода на „Синодик в неделята на православието“ (Борилов синодик).

4. Иван II Асен (1218-1241):¹¹⁹ върхът. По традиция романтичната, а и модерната българска историопис оценяват царуването на Иван II Асен като най-големия възход на Второто българско царство, а самия Иван II Асен - като най-бележития български владетел от тази епоха. Трябва да кажа категорично, че тези преценки, до известна степен, са оправдани и справедливи. Макар че често са плод на емоции, невинаги са добре аргументирани, а действията на българския цар - правилно и убедително анализирани. Онова, което ми дава основание да се присъединя към подобни преценки, е окончателното, успешното осъществяване на Програмата, на Голямата идея, родили се в 1186 г. Ще се опитам да проследя стъпка по стъпка този сполучлив завършек на един национален взрив, избухнал в 1186 г.

Към 1218 г. Иван Асен, начело на руски наемници, се появил край Търново. След неколкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овладее столицата и да се провъзгласи за български цар. Населението на Търновград, под въздействието на традицията и легендите, приело Иван Асен, „син на стария цар Асен“. Така след възстановяване на реда на престолонаследието (а защо не след поредната узурпация или поне нерегламентирано поемане на властта?) новият владетел застанал сигурно начело на държавното управление. Поне през първите петнадесетина години той нямал сериозни проблеми вътре в страната или изворите не ни ги подсказват, и могъл свободно да насочи своя поглед там, където те съществували. Навън!

4. 1. Няма да се впускам в подробно описание на международното положение в Югоизточна Европа. За отправна точка ще ми послужи следната мисъл на Г. Острогорски: „Оттук нататък [след периода, който той нарича „изграждането на новата система от държави“] върху територията на старата византийска империя имало три империи: една латинска и две гръцки. Една четвърта, българската, заемала задната част на сцената. Бъдещото развитие на византийския свят занапред ще бъде ръководено от действието на тези четири сили.“¹²⁰ Аз бих добавил следното: очевидно Балканите са били тесни за четири империи, и то с претенции за легитимност. Миналото показало дори, че на полуострова трудно се намирало място за две империи - Византия и България. Наистина в началото на двадесетте години съществувало относително равновесие. Но възелът рано или късно е трябвало да бъде развързан или разсечен. Защото той е бил затегнат около Константинопол, който неотразимо привличал погледите на всички: латинците са били временните му господари, никейците още в 1204 г. показали своя стремеж да си го върнат (в тронната си реч Теодор Ласкарис заявил: „Ние отново ще имаме своите родни места, от които сме прогонени; нашето първо и старо огнище, Рая, града на Всемогъщия, разположен край проливите, града на нашия Бог, скъпоценния камък на земята; този, който е желан от всички народи и е прочут в целия свят и в целия Универс“¹²¹), епирците след коронацията на Теодор Комнин за василевс (1227 г.) не криели своите стремления, а българите, макар и от „задния“ план на сцената, имали стари амбиции към Константиновия град.

Нека хвърлим бегъл поглед върху конкретната конфигурация на четирите империи, за които говори Г. Острогорски. Ще започна с двете огнища на византинизма - Никея и Епир. До 1204 г. провинциите не криели своя антагонизъм към столицата, но когато тя паднала в ръцете на латинците, техните погледи веднага се насочили към нея. Силата на традицията (сред ромеите тя била безспорна) веднага довела до национална мобилизация; борбата срещу латинците се отъждествила с легитимизма, а патриотизмът - с антилатинските чувства, добре познати в Империята през XII в. Започнала „свещена война“ в името на зародилата се Голяма идея.¹²² Първият и естествен център на консолидация на ромеите бил в Никея. Пренасянето на имперската институция и присъствието на константинополския патриарх там още от 1204 г. я легитимирали напълно. Формирането на Епир било значително по-бавно, по-трудно и оспорвано. Процесите добили по-завършен характер след завладяването на Солун (1224 г.) и коронацията на Теодор Комнин (1227 г.), който получил от ръцете на охридския архиепископ Димитър Хоматиан императорската корона. Между двете византийски империи липсвали каквито и да били връзки и сътрудничество; напротив, между тях съществувало лесно разбираемо съперничество, което двадесетина години по-късно щяло да прерасне в открити военни сблъсъци.¹²³ Основният противник и на двете била Латинската империя, а естествен съюзник, поне на първо време, българското царство (Никея нямала пряк допир с българите, което поне до смъртта на Иван II Асен предполагало отсъствието на конфликти; Епир бил в по-трудна позиция, тъй като владеел изконни български земи в Македония).

Латинската империя била в неизгодно положение, бих казал в най-неизгодно. Поражението, което тя понесла от цар Калоян, било симптоматично. Макар че убитият от българите император Бодуен бил наследен от романтичната фигура на брат си Анри, империята загубила както своята вътрешна стабилност (след Анри тя била управлявана от Пиер дьо Куртене, Йоланда, Робер дьо Куртене и най-сетне, от 1228 г., от малолетния Бодуен II), така и първоначалната си позиция навън. След 1225 г., когато бил сключен договор с Никея, в Мала Азия тя владеела само тясна крайбрежна ивица, на Балканите загубила Солун, а в Тракия нейни били само подстъпите към Константинопол. Можела да разчита само на съюз с България, и то ако проявела достатъчно гъвкавост.

България безспорно била в най-изгодна позиция. Наистина тя излизала от краткотрайна криза, предстояло ѝ да възстанови държавната си цялост от 1207 г., нарушена от центробежните сили след смъртта на цар Калоян, да постигне така търсеното национално и политическо обединение. Но условията, които постепенно се създали на Балканите, предполагали, че можело да се гледа по-уверено в бъдещето. „Задният план“, в който България се намирала от геополитическа гледна точка, както и косвеното участие в големия конфликт, ѝ позволявали да заеме изчаквателна позиция, да следи внимателно действията на останалите три сили, да се възползва от тяхното ухажване или от всяка грешка, която те биха сторили. И двете балкански сили не закъснели да се обърнат към България. Епир бил пръв. Теодор Ангел Комнин Дука, чиито амбиции не били тайна, предложил на Иван II Асен съюз (между 1224 и 1227 г.). Приятелските отношения между двете страни били скрепени с брак на дъщерята на българския цар Мария и деспот Мануил, брат на солунския василевс.¹²⁴ Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия, станал обект на внимание от страна на Константинопол. Едно сравнително късно известие (Марио Сануто Торчели) и една документална грешка (тя се дължи на В. Макушев) дълго време бяха в основата на твърдението, че през 1228 г. латинците взели решение малолетният Бодуен II да бъде оженен за дъщерята на Иван II Асен, а самият български цар да стане регент на своя невръстен зет. Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ бе достатъчно, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, съдържащо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен. Това откритие изведнъж поставя в друга светлина отношенията на Иван II Асен с Константинопол. По всяка вероятност бароните са започнали някакви разговори с българския цар (в документа няма следа от тях!), сведенията за които са плъзнали и които по-късно са били записани от Марино Сануто. В същото време те са преговаряли сериозно с Жан дьо Бриен. Нещо повече, самият договор бил сключен на 9 април 1229 г. в Перуджия. Но всичко това е било тайна за Иван II Асен. Българският владетел се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен II. Навярно той е разчитал на неутралитета на Теодор Ангел Комнин или на неговото незнание и вече виждал пътя, който щял да го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите, стъпил най-сетне в Константиновия град.¹²⁵ Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване. Нека видим как са се развили действителните събития.

4. 2. Развързването на възела започнало неочаквано през ранната пролет на 1230 г. И то от Теодор Ангел Комнин. Действията на солунския император били колкото изненадващи, толкова и неразумни. Вместо очаквания удар срещу Константинопол, след като достигнал Адрианопол, той насочил войската си срещу България. Акрополит, който защитава интересите на Никея, не се колебае да отбележи, че Теодор Комнин постоянно престъпвал клетвите си и нарушавал споразуменията. Този път това имало решителни последици за самия него. Замисълът не е труден за разгадаване: преди да започне щурма срещу Латинската империя, той намислил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящия му двубой с латинците. Теодор Ангел Комнин заплатил твърде скъпо своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край Клокотница войската му била разбита от българите, предвождани от Иван II Асен, самият той, заедно с цялото си семейство, попаднал в плен.¹²⁶

Битката край Клокотница била само началото на една военна кампания, която имала важни сетнини. Българският владетел не се задоволил с голямата победа. Напротив, той проявил прозорливост и бърза реакция, отложил триумфа и решил да прибере онова, което му се полагало. Българските войски бързо настъпили и за кратко време, както свидетелстват три независими един от друг извора,¹²⁷ овладели голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания. Или както е казано в Търновския надпис, „от Одрин и до Драч“. Тези действия веднага рефлектирали върху положението в Югоизточна Европа. Изчезнала една, макар и ефимерна, империя; една от четирите империи, които изграждали политико-географската карта на Балканите и Мала Азия; изчезнала в действителност - от една страна, завоеванията на Иван II Асен я лишили от голяма част от нейната територия; от друга страна, изчезнал - в буквалния смисъл на думата - нейният император, който заедно с цялото си семейство бил пленник на българския цар (това бил рядък случай в българо-византийските отношения - съперничи му може би само гибелта на император Никифор I - и напомня по-скоро сцена от западноевропейската рицарска действителност отколкото епизод от междудържавните отношения на Балканите); изчезнала в абстрактен план - оттук нататък изворите престават да говорят за империя и император в Солун. Нарушено било равновесието в региона. Империите, от които зависело „бъдещото развитие на византийския свят“ (Г. Острогорски), останали три; в същото време една от тях, България, изведнъж увеличила своята мощ: в Солун се установил, не без участието на Иван II Асен, братът на пленения василевс деспот Мануил, който бил зет на българския цар. Той управлявал част от „западните земи“, т.е. остатъците от солунската империя, „без да бъде тревожен от българите“ (Г. Акрополит). Иван II Асен се радвал на влияние и в Сърбия: там друга негова дъщеря била женена за крал Стефан Владислав (1234-1243), дори някои съвременни учени го наричат „сюзерен на Сърбия“¹²⁸. А вярата му във възможно споразумение с латинците и самочувствието на победител го накарали да заяви: „А пък градовете, които се намират около Цариград и самият този град владееха фръзите (франките), но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене те прекарваха дните си...“¹²⁹

4. 3. Реални последици от тези събития за България

4. 3. 1. Завоеванията, постигнати с такава лекота, след паметната битка при Клокотница (по стара българска традиция тя била отбелязана с надпис, поставен в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“, обновена от Иван II Асен) довели до осъществяването на програмата, оповестена в 1186 г.: териториално, народностно и политическо обединение на българските земи. Така четиридесет и пет години след тържествения акт в Търново, символизиращ възобновата на българското царство, Иван-Асеневата държава достигнала границите на Симеонова България.

4. 3. 2. Титла на владетеля и статута на държавата

4. 3. 2. 1. Иван II Асен - „цар на българите”. Тази титла ни е позната от златната монета - първа в българската история, - отсечена вероятно в 1230 г.¹³⁰. Формулата е съвсем естествена за една монетна емисия. И двете, самата монета и изписаната върху нея титла, показват недвусмислено суверенитета на българския владетел.

4. 3. 2. 2. Иван II Асен - „цар и самодържец на българите”.¹³¹ Титлата е съкратен вариант на формулата „Йоан в Христа Бога верен цар и самодържец на българите Асен“. А тя е почти пълно съответствие на гръцката формула „Ν. ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς καὶ αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων“. Terminus post quem: 09. 03. 1230 г.; надписът свидетелства за това, а от друга страна, тя произтича от поменатата в него победа (вж. 4. 2.) и резултатите от нея, т. е. Иван II Асен е цар и самодържец на българите или на всички българи (дори и на онези, които са извън територията на страната!), както ще бъде развита през XIV в.

4. 3. 2. 3. Иван II Асен - „цар на българи и на гърци”. Тази титла, която репродуцира Симеоновата позиция и осъществява другата част от програмата на първите Асеневци, е засвидетелствана в четири текста: Ватопедската грамота (1230)¹³², златен печат (1230)¹³³, Дубровнишката грамота (1230?),¹³⁴ Станимашки надпис (1231)¹³⁵ (цялата формула гласи: „... цар на българите и гърците, както и на останалите страни...“ - напомня подробното описание в Търновския надпис, но за разлика от него е поставен в „спорна“ зона и е обърнат преди всички „навън“). Интересното при тези извори е, че три от тях са официални документи (две грамоти и един печат, свързан с документ, насочени към обекти извън страната) и те пропагандират сред чужденците статута на страната и позицията на нейния владетел.

4. 3. 3. Основания за титлата. Новата вече официална титла на Иван II Асен не е плод нито на неоправдани амбиции (цитираните по-горе извори не са празно самохвалство, а още по-малко рожба на придворни ласкатели), нито на случайни обстоятелства. Мисля, че всичко, казано от мен дотук, показва съществуването на трайна тенденция за постигането на тази висока политическа и идеологическа позиция. Все пак ще систематизирам всички аргументи - идейни и практически, - мотивирали действията на Иван II Асен.

4. 3. 3. 1. Българската политическа и идеологическа традиция, установена в началните години на десетото столетие; традиция, чиято същност е моделът, който наричам pax Symeonica.¹³⁶ Тази приемственост, на която аз наблегнах на различни места в този текст, е формирала политиката на първите две поколения Асеневци.

4. 3. 3. 2. Иван II Асен не е започнал практическата си дейност от нищо. Напротив, той е стъпил на постигнатото от своите предшественици на трона, преди всичко баща си Иван I Асен („стария Асен“, така тачен от българската летописна традиция и житийна книжнина) и чичо си Калоян. А то никак не е било малко както в постигане на националното и политическото единение, така и във възстановяване на pax Symeonica.

4. 3. 3. 3. Но Иван II Асен не е чакал да получи нещо наготово, да прибере плодовете от чужди действия. Решителен аргумент, катализирал неговата политика, била победата при Клокотница, в резултат на която той пленил, унижил и прекратил кариерата на един от четиримата императори в Югоизточна Европа (носител, макар и до известна степен, на легитимност); унищожил завинаги една от четирите империи, от които зависела съдбата на византийския свят и присъединил към собственото си царство голяма част от нея (вж. тук 4. 2.). Без преувеличение бих могъл да кажа, че Иван II Асен е осъществил един акт, който обикновено се нарича Translatio Imperii. Тази империя не е била Константинополската (по това време там все още господстват латинците!), но все пак една от двете легитимни византийски държави. Солун загубил своя василевс, загубил своя имперски статут; империята загинала, но имперската идея - не! Тя била пренесена в Търново и станала част от българското царство, чийто владетел започнал да се титулува „цар на българи и на гърци“.

4. 3. 3. 4. Актът на Translatio Imperii, както би трябвало да се очаква, бил извършен не без участието на трансцендентните сили, не без помощта на определени идеи, произтичащи от тяхното действие. Всичко това рефлектира в иконографията на Иван II Асен. Както добре е известно, тя не е много богата на паметници (по брой и по тип), но затова пък предлага интересни теми. Разполагаме с изображенията на монети (преди всичко златната монета), със златния печат и някои стенописни-композиции в „Затрупаната църква“ или „Св. Архангел Михаил“ край Иваново. Две са основните теми или сюжетни линии, които са развити в тези паметници: „Цар-император и неговата коронация“ и „Цар (император) - триумфатор“. Ще ги разгледам накратко. Първата тема съдържа три образа: Иван II Асен, представен с всички царски (императорски) инсигнии (веднъж сам, втори път със св. Димитър) - туника, обшита със скъпоценни камъни и перли, препасана с лорос, корона (стема или диадема, както се характеризира в „Псевдо-Кодинос“¹³⁷), голям жезъл или лабарум, кълбо, увенчано с кръст, символизиращо християнския свят. Веднъж той е представен в момента на коронацията (монетата), втори път - сам в тържествена поза, вече след официалния акт (печатът). Как се е стигнало практически до този акт, вече видяхме. Тук ще се спра на онези трансцендентни сили, които го осигуряват. На лицевата страна на златната монета е изобразен Иисус Христос, придружен с надпис „Иисус Христос цар на Славата“ и с евангелие в ръка, благославящ. Кого? На обратната страна са представени Иван II Асен, на чиято глава св. Димитър поставя короната (стемата или диадемата). Или казано по друг начин, Бог благославя българския владетел, който с неговата благословия получава царски венец и царската титла (тук тя е „цар на българи“, но на печата, както видяхме, е „цар на българи и на гърци“ - разлика, естествена за двата паметника). Но това не е всичко. Божията благословия е отправена директно, но в практическия акт Бог си има помощник или по-точно посредник. Това е св. Димитър. Както знаем, той отдавна е напуснал ромеите, напуснал е Солун, покровителства Асеневци и ръководи тяхната борба за възстановяване на царството. И тук той извършва последния акт, най-важния, най-официалния: един император (Солунският император!) е отстранен завинаги (не личността Теодор Комнин, а императорската институция) и под зоркия поглед на Бог той - някогашният Солунски светец - коронясва един нов император: българския цар Иван II Асен!

Нека сега обърнем поглед към втората тема „Цар (император) - триумфатор.“ Тук основният код, основният знак е един меч. В първия случай на едната страна на печата е изобразен св. Димитър, седнал на ниско кресло без облегалки, положил голям меч на коленете си. И тук, както при първата тема, разказът има продължение. В сцената на коронацията св. Димитър извършва две действия - с дясната си ръка той поставя (или поддържа) короната, а с лявата подава на царя същия голям меч, изобразен на печата. Този код не е труден за разшифроване, още повече че ни помагат някои изображения от рухналия таван на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Иваново;¹³⁸ изображения, които бяха убедително обяснени като сцени от живота на Иисус Навин. Това тълкуване веднага ни насочва към Светата Библия, по-точно към „Книга на Иисус Навин“ (5:13 - 14), пасажа, където се споменава „човек с гол меч в ръка“, който заявява на Иисус Навин: „Аз съм вожд на войнството Господне.“ Иисус Навин е бил любим герой на средновековното общество (сцени от неговите подвизи край Ерихон украсявали двореца на Дигенис Акритис¹³⁹), дори се формира специална иконография на „Нови Иисус Навин“ (по израза на В. Джурич), която оказва голямо влияние при илюстрирането на определени теми.¹⁴⁰ В нашия случай интересното е, че отново св. Димитър е лицето, което поднася меча на царя в триумфалната сцена. Той е заместил Архангела, поел е неговата роля, тъй като е постоянният посредник между Бог и Асеневци (в случая Иван II Асен). Така св. Димитър изпълнява окончателно своята роля като персонаж, който участва в триумфа на българския цар; триумф личен, но и триумф на политиката, чието начало датира от 1186 г.

4. 4. Действията на Иван II Асен, цар на българи и гърци.

Високата позиция на Иван II Асен в Балканския или византийския свят, на която той стремглаво се изкачил през пролетта на 1230 г., рефлектира не само в статута на българското царство и в неговото международно положение. Тя задължавала българския цар да се държи и да действа малко по-различно от своите предходници. За неговото самочувствие, документирано както с текстове, така и чрез иконографията, вече стана дума. Ще отбележа само, че в този период от време той наистина се чувства и се държи като най-силния владетел в региона. Или по-точно той подражава, в добрия смисъл, на византийските василевси. И то не само в самочувствието. В изворите особено добре е засвидетелстван интересът на Иван II Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на традицията за покровителстване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Един „цар на българи и на гърци“ не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен посетил Атонския полуостров. По време на това свое пребиваване в този изключителен монашески център той издал дарствени грамоти в полза на Ватопед, Ивирон, Зограф, Протата и Великата Лавра „Св. Атанасий“.¹⁴¹ Някои документи, до известна степен с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван II Асен нова църковна администрация (преди всичко епископът на Йерисо) се опитала да подчини Света гора.¹⁴²

С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци“ могат да се свържат още две събития, които недвусмислено характеризират както порасналия авторитет на държавата, така и самочувствието на нейния владетел: отсичането на първата българска златна монета (очевидно тя има по-скоро идеологически и мемориален характер, отколкото стопанско значение) и издаването на така наречена Дубровнишка грамота, с която се регламентирала чуждестранната търговска дейност на територията на България, която видимо разтваряла границите си.

4. 5. „...А пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите (франките), но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене те прекарваха дните си...“ Припомням този пасаж от надписа в „Св. Четиридесет мъченици“ неслучайно. Дори ще цитирам и един кратък текст от „Житието на св. Петка-Параскева“ (автор патриарх Евтимий): „Царят не се задоволи с това, но крепко и мъжествено покори и овладя всичко чак до царстващия град. Той завоюва и покори самия този царстващ град, а франките, които господстваха там, обложи с данък.“ Като оставим настрана невярното твърдение, че Иван II Асен покорил Константинопол (може би то трябва да бъде схващано като символ, като намек, че българският цар е бил негов формален господар, надявайки се да стане и фактически), от този текст лъха неподправена гордост от постигнатите победи, самочувствието на човек, който е господар на голяма част от Балканския полуостров. За съжаление това състояние се запазило само една година. През 1231 г. в Константинопол пристигнал Жан дьо Бриен, който поел функциите на император до пълнолетието на своя зет Бодуен II. Така завесата била вдигната и Иван II Асен узнал за споразумението от Перуджия и измамата, на която станал жертва.

Каква е била ответната реакция на българския владетел, който не без основание се титулувал цар на българи и гърци? За неговата реакция в чисто човешки план можем само да се досещаме, тъй като в изворите не намираме данни. Но действията му в политически, в междудържавен план могат да бъдат проследени. Ще го сторя твърде кратко, тъй като в най-общ план те са известни. От 1231 г. нататък външната политика на Иван II Асен може да бъде характеризирана с една фраза: „С Никея срещу Латинската империя.“ Веднага възниква въпросът: защо? Емоционална реакция, свързана с измамата? Край на градените надежди? Затваряне на избрания път? Струва ми се, че основните причини са били две, а именно: Иван II Асен е разбрал, че влизането му в Константинопол (чрез споразумение или силом) е невъзможно. Следователно по-нататъшните му действия трябвало да придобият друг характер. В същото време той не е забравял странното положение на българската църква, която от 1204 г., макар и твърде формално (решенията на Събора от 1211 г. били документирани чрез един изключително важен православен текст - „Синодик в неделята на православието“), била обвързана с Рим, т. е. България и Латинската империя се намирали в една религиозна общност. От една страна, по чисто външнополитически причини това положение не можело да не претърпи промени. От друга страна, възстановявайки православния модел на българското царство, българският владетел е бил задължен да възстанови и статута на българската православна църква. И той не закъснял да го стори. През 1234 г. (преди това архиепископ Василий се оттеглил в Света гора) било възстановено каноническото и йерархическото общение на българската църква с константинополската патриаршия, а за търновски и български архиепископ бил избран монахът Йоаким.¹⁴³ На следната 1235 г. „бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архирей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх („...αὐτόγομίᾳ τετίμηται καὶ πατριάρχης ἀναγορεύεσθαι...“).¹⁴⁴ Така след 217 г. българската църква отново добила статута, извоюван от цар Симеон, а Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum било безспорен факт.

* * *

5. Първите петдесетина години от историята на Второто българско царство били не само години на военни стълкновения, на външнополитически действия, на усилия за осъществяване на широка политическа програма, която аз наричам Renovatio Imperii Bulgarorum et Graecorum, но и години на изграждане на държавата. Едва ли трябва да напомням, че този процес е бил твърде сложен. От една страна, България вече е имала създаден държавен модел, резултат от продължително развитие (VII-XI в.), но от друга, настъпилите промени в политическото развитие оказвали своето влияние върху формирането на българските държавни структури. За съжаление този сложен процес е познат твърде слабо, тъй като изворите, с които разполагаме, подсказват отделни явления, но не пресъздават цялата картина.

5.1. Владетел. Цялата държавна власт е била съсредоточена в ръцете на владетеля. Съгласно политическата теория и идеология царската институция е имала божествен произход, но в същото време нейните функции са били наследствени. Но ако първото е било неоспоримо, за второто няма сигурно доказателство. Поне за България. Липсата на теоретичен трактат за същността на царската власт и нейната регламентация е очевидна. Отделни свидетелства могат да се открият в оскъдната владетелска документация. В Рилската грамота на цар Иван Шишман (1378 г.) като наследници на престола се сочат „превъзлюбения син на моето царство или някого от братята и сродниците на моето царство“.¹⁴⁵ За съжаление тази фраза е далечен и тънък отглас на някаква законова норма (?), и то в края на XIV в. И не би могла да ни бъде от полза. Защото тя почива по-скоро на нерегламентирана традиция, отколкото на писан текст. Следователно трябва да се обърнем към практиката. Ще се опитам да систематизирам сведенията, които са достигнали до нас:

- „законно“ наследен престол по пряка линия баща-син. Познаваме пет случая, а именно: Калиман I (1241), Йоан IV (1298), Георги II Тертер (1322), Иван Стефан (1330) и Иван Шишман (1371);

- избор на цар - три случая: Константин Тих Асен (1257), Георги I Тертер (1280) и Михаил III Шишман Асен (1323). Все пак трябва да отбележа, че първите два случая са съмнителни. Може би те са по-скоро подкрепа на претендент, на узурпатор, отколкото избор.

- нерегламентирано, незаконно или узурпация. Общо тринадесет случая, сред които могат да бъдат разграничени, според степента на незаконност, следните варианти: брат - брат: четири случая (Иван I Асен, Петър, Калоян, Михаил II Асен); вуйчо - племенник: един случай (Борил); братовчед - братовчед: един случай (Иван II Асен); открита узурпация, резултат от заговор, бунт или убийство: седем случая (Калиман - 1256 г., Мицо - 1257 г., Ивайло - 1277 г., Иван III Асен - 1279 г., Теодор Светослав - 1300 г. и Иван Александър - 1331 г.)

Тази картина на приемането на властта може да се получи и по обратен път, т. е., като се проследи съдбата на българските владетели през Второто царство:

- убийство - девет души (Иван I Асен, Петър, Калоян, Борил, Калиман I(?), Михаил II Асен, Калиман II, Константин Тих Асен, Ивайло, след бягство от България;

- насилствена абдикация - пет души (Мицо, Ивайло, Иван III Асен, Георги I Тертер и Иван Стефан);

- смърт на бойното поле - трима души (Михаил III Шишман, Иван Шишман, Иван Срацимир - в плен);

- естествена смърт - 5 души (Иван II Асен, Смилец, Теодор Светослав, Георги II Тертер и Иван Александър).

Резултатите от двете анкети насочват към един почти безспорен извод: престолонаследието във Второто българско царство в никакъв случай не е било ясно и категорично определено; предаването на престола по пряка линия, т. е. баща-син, е почивало по-скоро на традиция, повлияно и от чужда практика (византийската), обвързано едва ли не с обичайното право, отколкото със законов текст.

Липсва достатъчно яснота и по друг съществен въпрос: дали носителят на върховната власт е бил едно лице, или тя е била споделяна от двама и повече души. Утвърдената титулатура на българските владетели, по традиция възхождаща към Първото царство, е съдържала формулата самодържец. Това категорично регламентира позицията на българския цар. Но тя се утвърждава от Иван II Асен нататък и второ, не закрива възможността за асоцииране на второ лице към върховната власт. Възстановяването на българското царство (1186) е свързано с една любопитна форма за върховна власт в страната. Думата ми е за добре забележимото двувластие, започнало със съвместното управление на Иван I Асен и Петър, сетне Иван I Асен и Калоян (?) и най-сетне Петър - Калоян.¹⁴⁶ Този механизъм на упражняване на царската власт, който напомнял донякъде структурата на държавната власт в България през VIII в.,¹⁴⁷ нямал бъдеще (той безспорно е бил свързан с първите стъпки на възобновената държава) и се изчерпал в началото на самостоятелното властване на Калоян. По-добре е засвидетелствано асоцииране към властта на първородния син на владетеля, практика добре известна в съседна Византия. Няколко са формите на това приобщаване към властта:

- цар (съцар), противопоставен на велик цар: Михаил Асен (син на Константин Тих Асен), Иван Стефан, Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен и Иван Шишман (и четиримата синове на Иван Александър);¹⁴⁸

- млад цар - и тази титла е опозиция на велик (или стар!) цар. Двама престолонаследници в различно време или по-точно последователно са носили тази титла. Това са Иван Срацимир и след неговото отстраняване и изпращане във Видин Иван Шишман;¹⁴⁹

- багренороден - византийската заемка тук е най-ясна и безспорна. Съдържанието и смисълът са подобни, въпреки че в българската действителност явно става дума за друг тип разграничаване: син от следващ брак на владетеля (втори или дори трети), който на всяка цена трябва да бъде обявен за законен наследник на престола, пренебрегвайки правата на по-стар син или дори първороден. Българската практика познава три такива случая, а именно: Михаил II Асен, Михаил Асен (син на Константин Тих Асен) и Иван Шишман.¹⁵⁰

Какво би могло да се каже за правата на българския цар? Формулата самодържец (калка на гр. автократор) сякаш изчерпва всичко - никакви ограничения на неговите правомощия както в областта на светското, така и в каноническото право; никакви препятствия в ръководенето на външната политика и дипломацията, военните дела и държавната администрация, права да се разпорежда със собствеността на своите поданици и дори с тяхната съдба.

5. 2. Българското общество. Не бих искал да се впускам в подробен анализ на писаното досега. Достатъчно ще бъде ако отбележа, че в българската историография господстваше идеята за феодалното общество с неговия биполярен модел - богати (феодали - светски и духовници) и бедни (зависимо население - селяни, занаятчии, духовници), като определящ белег бе начинът на производство. Всичко издържано в духа на историческия материализъм. Изведена от един прекалено идеологизиран модел на човешкото минало (а и евентуално бъдеще), тази структурна схема бе наложена върху българската средновековна действителност без особени доказателства, но затова пък с особена категоричност. В следващите редове ще се опитам съвсем кратко да представя един по-различен модел, като потърся неговите корени както в историята на Европа, така и в особеностите на българското средновековие.

Очевидно е, че и аз трябва да тръгна от някоя обща закономерност, поне като разглеждам историята на европейски народ, какъвто безспорно е българският. Отдавна е доказано, че индоевропейското общество е подчинено на един специфичен модел на организация, модел, обединяващ три основни функции на членовете на колектива (М. Елиаде, Ж. Дюмезил): а) Осъществяване на върховната власт - светска и религиозна (правна и мистична); б) Водене на война - нападателна и отбранителна (въоръжени сили); в) Осигуряване на прехраната на обществото. От края на X - началото на XI в. някои западноевропейски писатели използват тези три естествени функции, за да представят ясно и убедително формата на обществената структура. За да не се впускам в подробни разсъждения, ще си позволя да цитирам двамата най-ранни и най-изявени представители на тази идеология, Адалберон, епископ на Лаон (977-1030) и Жерар, епископ на Камбре (1012-1051). „Триединен е впрочем Божият дом, за който се мисли, че е единен; тук долу едни се молят (orant), други воюват (pugnant), трети работят (laborant); трите са едно цяло и не понасят да бъдат разделяни, така че върху функцията (officium) на едните почива дейността (opera) на другите, и всеки на свой ред дава своята помощ на всеки“ (Адалберон); „... от своя произход човешкият род е разделен на три, между люде на молитвата (oratoribus), люде, обработващи земята (agricultoribus), и люде, които воюват (pugnatoribus)... всеки е обект на реципрочна грижа“ (Жерар).

Формирането на това трифункционално общество с трите съсловия (ordres), които създават реда в него, почиващ на плурализма (философия, аргументирана великолепно от Charles Loyseau в началото на XVII-то столетие¹⁵²), е в основата на това, което Жорж Дюмезил нарича „Трипартитна идеология“ - идеал и в същото време средство за анализиране, за тълкуване на силите, които осигуряват движението на света и живота на хората“.¹⁵³ Възможно ли е да използвам това средство за изучаване на късносредновековното българско общество? Отговорът, разбира се, е положителен. Но с една уговорка: това е първи опит (изучаването на византийското общество от тази позиция все още е в самото начало¹⁵⁴) и той ще носи всички белези на началото.

И така, средството е налице, но откъде да тръгнем? Че в средновековната българска книжнина липсва теоретичен труд, посветен на структурата на българското общество, е повече от очевидно. По-важното е, че текстовете, с които разполагаме, се броят на пръсти, а пасажите, които биха могли да бъдат използвани, са още по-малко. И все пак, кои са те? За да се откроят, ще спомена анализираните паметници: „Житие на св. Параскева-Петка“ (автор патриарх Евтимий), „Разказ за пренасяне на мощите на св. Иларион Мъгленски“, „Проложно житие на св. Петка“, „Синодик на цар Борил“ и „Молебен канон за царя“ от Ефрем. Ако тръгнем от схемата, характерна за западноевропейското общество, ще получим следната представа за българското общество през XIII-XIV в.:¹⁵⁵

- oratores (orant, oratoribus): патриарх, митрополити, епископи, свещеници, монаси или „целият църковен клир“;

- bellatores (pugnant, pugnatoribus): велможи, боляри, „царят със синклита“, воини;

- laboratores (laborant, agricultoribus): хора, люде, народ или както се среща в текстовете, „множество хора“, „целият народ“, „избран народ“.

В състояние ли сме да надникнем вътре във всяко съсловие? Най-малко знаем за laboratores (agricultoribus). Очевидно всички книжовници, чиито творби използвам тук, го схващат като едно цяло, като хомогенна група: „целият народ“. В съсловието на Oratores (духовенството) без особени затруднения могат да бъдат разграничени висш клир (патриарх, митрополити, епископи) и нисше духовенство - свещеници, обвързани с вертикалната субординация; край тях е монашеството, където игуменът се отличава специално. Както би трябвало да се очаква, най-добра представа - доколкото е възможно при изворите, с които разполагаме - имаме за bellatores. Наистина конкретните сведения не са много, но затова пък важни - „велможи“, „боляри“. Допълнителните извори, които бихме могли да използваме, разширяват значително нашите познания. Отличителен белег на съсловието е неговото обновление, т. е. появата на нова аристокрация, чиито връзки с миналото са почти незабележими. Това е аристокрация, която израства край династията на Асеневци и заедно с възобновата на българското царство. Тъкмо това (или може би липсата на извори?) определя отсъствието на родово чувство, на идеята за благородство сред представителите на българското болярство. Оскъдността на данни не позволява да се изясни въпросът за характера на собствеността върху земята и отношението владетел-боляр, в тази важна и деликатна от юридическа гледна точка материя. Все пак известна информация, макар и оскъдна ми позволява да обърна внимание на едно явление, чиито корени са западноевропейски. Това е апанажът, който е условна форма на поземлено владение, обикновено твърде обширно, което владетелят отстъпва на свой близък роднина. Първият държател на апанажно владение бил Теодор-Петър, който макар че запазил позицията си на цар (по-точно съвладетел, съцар), получил от своя брат като апанаж Преславската област („...τοῦ Πέτρου ὀνομάζει χώρα“).¹⁵⁶ Подобни владения могат да се свържат с имената на Белота (вероятно в Северозападна България; неговите отношения с Асеневци са неясни),¹⁵⁷ Алексий Слав (Родопите),¹⁵⁸ Стрез (Западна Македония),¹⁵⁹ Шишмановци (Видин),¹⁶⁰ Иван Александър (Ловеч - преди 1331 г.),¹⁶¹ Белаур (Видин).¹⁶² Особено място в тази система заема Крън, където последователно се преплитали интересите на Тертеровци, Смилецови и Шишмановци.¹⁶³

Позициите на българската аристокрация били регламентирани със специална система на дворцова йерархия или рангова таблица. За разлика от първото царство, когато българската традиция не отделяла административната функция от почетната титла, през XIII в. възникнала по подобие на Византия нова система на дворцови достойнства - система, която била доразвита през XIV в. За съжаление не разполагаме с трактат, подобен на византийския „Псевдо-Кодинос“, който представя подробно имперската йерархична титулна система, но все пак може да се твърди, че българската действителност поне в основни линии не се отличава значително от византийския модел. Както в Константинопол, така и в Търново най-високите санове, които българският цар раздавал на своите роднини и други представители на болярството, били деспот, севастократор, кесар, протосеваст, куропалат, севаст, жупан и др. Представителите на аристокрацията (болярството) са били основният контингент, от който са били набирани най-висшите държавни служители - протовестиарий, велик войвода, протостратор, велик примикюр, логотет, епикерний.

5. 3. Столица. Въпросът за столицата, както видяхме вече, възникнал пред Асеневци още с възобновата на българското царство. Неуспехът на акцията срещу Велики Преслав решил въпроса в полза на Търново. Изборът, разбира се, бил само първата стъпка. Останалото предстояло. А то не било никак малко. Защото изграждането на нова столица е изключителен политически, идеологически, религиозен, културен феномен. Процес, който трябвало да преобрази един „нов“ град, какъвто безспорно е бил Търново, в един „свещен“ град, в един „богохраним“ град. Първото условие (след установяване на покровителството на св. Димитър както над династията, така и над нейния град) било да се осигурят светци покровители чрез пренасяне на техните мощи в Търново. И първите Асеневци не закъснели да го сторят. Така в престолния град се появили мощите на св. Иван Рилски (Иван I Асен), св. Иларион Мъгленски, св. Филотея и св. Йоан, епископ на Поливот (Калоян), св. Параскева-Петка Млада или Епиватска (Иван II Асен), св. Гавриил Лесновски (неизвестно време). Един дори бегъл анализ ще ни подскаже, че тук имаме добре обмислена дейност, която трябвало да осигури покровителството на столицата с неголяма, но разнообразна по състав група светци, а именно: най-популярният български светец през средновековието (св. Иван Рилски), като по този начин се показвала приемствеността с Първото царство (цар Калоян ще я подсили още повече в писмата си до папа Инокентий III), отношенията със западните български земи (св. Гавриил Лесновски), като по този начин споменатата вече приемственост се насочвала пряко към западните предели на държавата, връзката с която винаги е била трудна, и най-сетне неколцина византийски светци, които, прибавени към св. Димитър, трябвало да осигурят не само покровителството на престолния град, но и да подплатят универсалистичните амбиции на българските царе. Великолепна демонстрация на тези идеи е писаното, макар и доста по-късно, от патриарх Евтимий в „Служба за царица Теофана“:

В изграждането на Търново и в позицията, която той заема още през първите десетилетия, се борят две тенденции, изразени категорично, макар и през XIV в. Патриарх Калист в житието на св. Теодосий Търновски ще отбележи: Търново, престолният град на българите, който е „втори на думи, и в действителност след Константиновия град“.¹⁶⁵ Анонимният български книжовник, свързан с превода, и бих казал, с побългаряването на летописа на Константин Манасий, е на друго мнение: „Такива неща се случиха на стария Рим [= Рим] ... а нашиат нов Цариград [= Търново] гои се и расте, укрепва, подмладява се - докрай така да расне.“¹⁶⁶ Двете тенденции са ясни и добре изразени. Византийската (Калист) отрежда на Търново мястото на втора столица на Балканите; признание, което никак не е малко, особено когато идва от един константинополски патриарх. Българската позиция (двете почти съвпадат по време) също е недвусмислена: от противник, от опозиция на Константинопол, Търново постепенно измества града край Босфора, става негов приемник и връзка между стария Рим и християнския свят през XIV в.! А това вече ни връща към X в. и идеите на цар Симеон, заложени в изграждането на Велики Преслав.

5. 4. Провинциална административна структура. За състоянието на провинциалната администрация на България през първите десетилетия на XIII в. разполагаме с два документа, издадени от канцеларията на цар Иван II Асен. Това са дарствената грамота в полза на атонския манастир Ватопед и грамотата, с която търговците от далматинската република Дубровник получили право да търгуват в България. Макар и оскъдна, документацията, поради своята специфика и разбира се, достоверност, представя двете основни страни на провинциалната администрация - делението на области и чиновническия апарат в тях. Както би трябвало да се очаква, понятието, което се използва в Дубровнишката грамота, за да обозначи административната единица, е от гръцки произход. Това е χώρα (във византийските текстове използвано редом с τόπος, γῆ, ἐπαρχία)¹⁶⁷ или в българския документ  (). За съжаление нито териториалният обхват на хората, нито нейната вътрешна организация (микроединици, чиновници, тяхната субординация) са ни известни. Известно ни е друго - броят на хорите (?) и техните наименования към 1230 г.: Браничево, Белград, Видин, Търново, Преслав, Карвуна (Балчик), Боруй (Стара Загора), Одрин, Димотика, Скопие, Прилеп и Девол.¹⁶⁸ Разбира се, този списък поставя много въпроси - дали това са всичките областни центрове на страната през царуването на Иван II Асен (не може да не направи впечатление, че те са разположени неравномерно, предимно по периферията на страната, че липсват градове като Пловдив например и др.)? Дали Търново освен столица е и областен център, равностоен на останалите единадесет? Дали това не са предпочитаните от дубровнишките търговци български градове, обект на техни търговски операции? Сигурни отговори на тези въпроси не могат да бъдат дадени.

Ватопедската грамота - тя безспорно следва модела, използван от византийските документи от този тип - ни разкрива чиновническия апарат в неговата относителна пълнота. Като цяло той е назован  и вероятно е набиран от средите на средната аристокрация (освен може би управителите на отделните области?).¹⁶⁹ Списъкът е сравнително дълъг: кефалия, дукс, практор, катепан, кнез, кастрофилакс, десетник, писар, примикюр, алагатор, перперак, житар, стратор, комис с коне... Тази терминология, с някои малки изключения (дали кнез не е калка на архонт?), е от гръцки произход. Една аналогия с византийската практика би могла да ни разкрие същността на някои служби, но това би било само предположение. Ето защо повечето от тези функции остават с неясно значение.

5. 5. Стопанство. Да кажа, че липсват извори, би било банално повторение. Да повтарям, че стопанството е било феодално, едва ли ще бъде научно оправдано (това тепърва трябва да се доказва) и едва ли ще внесе по-голяма яснота. Малкото царски грамоти, с които разполагаме, са издадени в полза на манастирите и биха могли да ни разкрият отчасти организацията на манастирското стопанство.¹⁷⁰ Не бива да се забравя, че част от тези манастири са извън територията на страната.

Разбира се, бих могъл да представя селскостопанското производство и до голяма степен отделните занаяти (разполагаме с богата номенклатура на инструментариума). Но това, което ме интересува тук, системата, организацията, се изплъзват. Кой е бил собственикът на земята? Владетелят или не? Каква е била вертикалната субординация и хоризонталната обвързаност? Съществувал ли е имунитетът? И ако манастирите са се ползвали от тази привилегия, дали светските лица (не разполагаме с нито един документ!) са били облагодетелствани от нея? Имаме списък на данъците, но самата система ни е почти неизвестна, не само през първите петдесет години от историята на Второто царство, но и през XIV в. Как е изглеждало едно имение? По-горе отбелязах възможното присъствие на апанажа като условна собственост върху определена територия, но нищо повече.

Бих си позволил да отбележа само някои нови черти на стопанския живот в България, резултат от предшестващия период, когато българското стопанство е било интегрирано в една по-развита икономика, каквато е била византийската, и разбира се, от влиянието на целия регион. На първо място ще посоча нарасналата роля на градското стопанство и търговия, и разбира се, появата на българското монетосечене и използване на български монети при плащания. Внимание заслужава и още една особеност, а именно: разкъсване на съществуващия протекционизъм и даване на възможности и гаранции на чужди търговци (Дубровник) да извършват търговска дейност на територията на страната; практика, която през XIV в. ще бъде разширена чрез договори с Венеция и Генуа.

5. 6. Култура.¹⁷¹ Възстановяването на българската държава в 1186 г. изведнъж променило, макар и на първо време в теоретичен план, условията, в които се развивала българската култура. Възобновила се връзката държава-култура, връзка, която била унищожена през 1018 г. с ликвидирането на самостоятелността на България. След почти две столетия българската култура можела да се развива в условията на собствена национална държава и да се опира на най-висшите държавни институции, преди всичко на тяхната финансова подкрепа. Другата институция, която била здраво свързана със съдбините на българската култура, била Църквата - през първите няколко десетилетия архиепископия, а след 1235 г. възобновената патриаршия с престолен град Търново. Представителите на българската църква - висши и нисши духовници - не само подпомагали развитието на културните процеси, но и в немалко случаи изземвали ръководните функции на светските институции или самите владетели, особено през четиринадесетото столетие. Като добавя и засиленото присъствие на висшата аристокрация в културното ежедневие на страната, най-вече чрез добре позната форма на ктиторството, картината ще бъде почти завършена. Естествено не бих могъл да пренебрегна и ролята на столицата Търново: от една страна, изграждането на нова столица с присъщите ѝ задължителни атрибути, както вече видяхме, само по себе си е изключителен културен феномен; от друга страна, не може да не се държи сметка за ръководната позиция на столицата във възникването и развитието на културните процеси на територията на страната, а понякога и извън нея.

Българската култура правела новите си крачки в една балканска културна атмосфера, която била доста противоречива: падането на Константинопол (1204 г.) лишило полуострова от водещ културен център, който почти през цялото средновековие бил духовен и материален съзидател и разпространител на значими културни ценности, оказващи влияние върху културния облик на Балканите. Ударът върху Византийската империя довел до миграцията на византийските творци, част от които намерили прием в България, включвайки се по един или друг начин в развитието на българската култура. От друга страна, създаването на Латинската империя и в частност обвързването на България с Рим теоретично откривали възможност, може би за първи път от ранните векове на средновековието, за по-близки връзки със западноевропейската цивилизация.

Изграждането на задоволителна представа за българската култура, особено през първите десетилетия на XIII в., никак не е лесно. През тези години все още съществували неяснота, неопределеност, откъслечност на явленията и особено на по-значимите процеси. Голяма част от тях били в своята първичност, в зародишен етап. Разбира се, слабите ни познания биха могли да бъдат обяснени, поне в известна степен, с традиционната причина - оскъдност на запазените извори.

И все пак кои са характерните особености на българската култура или за да бъда по-точен, на българската литература (архитектурата и изящните изкуства почти не могат да бъдат уловени) през първите десетилетия на тринадесетото столетие? Първата особеност, която заслужава внимание, е приемствеността - характерна черта в българския държавен живот от това време. Тя се изразявала преди всичко в „пренасяне“ на произведения от Златния век и тяхната преработка (творби на св. Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър). Не могат да бъдат отминати постепенното формиране на Търновски химнографски цикъл (служби за светците Иван Рилски, Михаил Воин, Петка Търновска, Филотея, Иларион Мъгленски), чиито творби структурно и стилистично възхождат към традициите на Симеоновата епоха, и Търновски агиографски цикъл (почти пълно тематично покритие с химнографията, поява на Пролога, разпространение на проложното и краткото житие). Картината не би била пълна, ако не спомена първите стъпки на един летописен цикъл и началото на серия от апокрифни творби. Последната особеност, която дава завършена представа за културния живот и заслужава да бъде отбелязана, е липсата на имена на творци, на имена на хора, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретните произведения. Българският книжовник още не е добил самочувствие, не е излязъл от своята анонимност. В същото време това подсказва, че ярките имена в българската литература, в българската култура все още не са се появили. Но културата ражда култура! Ако приемем действието на тази максима, то натрупващото се през тринадесетото столетие щяло да даде своите плодове през следващото, четиринадесетото.