Османско владичество

Христо Матанов

Православната църква и нейните структури в българските земи олицетворяват един от ярките елементи на континуитет в живота на българите след османското завладяване. Въпреки натиска от страна на исляма и неговите институции огромната част от българите запазват православната си вяра, а това несъмнено е най-мощният фактор за запазването на националната им принадлежност. Въпреки това налагането на османската власт предизвиква значителни промени в църковната география на българските земи. В областта на църковните структури настъпват сложни трансформации, породени от наслагваните през предишните векове междуцърковни отношения и политиката на османските власти. Трябва да се отбележи обаче, че завоевателите поне до средата на XV в. все още нямат избистрена политика по отношение на православните църкви и отношението им към тях е смесица от ханифийска традиция и конюнктурни интереси.

Христо Матанов

В българското историческо самосъзнание упорито господства представата за демографски срив, който изживяла българската общност по време на османското завоевание, на последвалите го династически междуособици и на войните между османците и различните им християнски противници, разиграли се на българска земя. Специалистите от своя страна обръщат внимание на опустошенията, избиванията, отвличанията в робство и т. н. на българи, с които изобилстват наративните извори за епохата на османското завоевание. Така например съвременниците на събитията в Тракия от средата и втората половина на XIV в. са единодушни за голямото обезлюдяване на областта, предизвикано от гражданските войни и проникването на османските турци в областта. В някои случаи цифрите на демографските загуби в българските земи са повече от внушителни. През 1445 г. 12 000 българи са преселени отвъд Дунав, което води до обезлюдяване на цели райони в днешна Северна България. През зимата и пролетта на 1462 г. влашкият воевода Влад Цепеш опустошава южния бряг на Дунав от Никопол до Дунавската делта. В писмата си до унгарския крал Матиаш Корвин той не крие ужасяващия брой на убитите хора от градовете и селата по брега на реката. Последвалите османски описи на областта говорят за значителни загуби на население в обширна териториална полоса източно от Никопол. Подобни примери могат да се умножат и те несъмнено разкриват една нерадостна картина на значителни, понякога огромни човешки загуби в българското етническо пространство.

Христо Матанов

Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската военна и териториална експанзия. След завладяването на Константинопол през 1453 г. и унищожаването на Византия османските войски прегазват и завладяват с ужасяваща последователност Сърбия, Пелопонес, Босна, албанските земи, Черна гора. Към края на века само Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова успяват да се спасят от пряка османска власт. И там обаче политическото влияние на набиращата мощ ислямска империя става преобладаващо. При тази обстановка българските земи заемат средищно положение в границите на империята и играят ролята на непосредствен хинтерланд на новата османска столица Истанбул.

Завладяването на Балканския полуостров дава на османските султани и на пълководците им стратегически простор за настъпление към Централна и Източна Европа и Средиземноморието. В държавно-идеологически аспект завземането на вековния имперски град на Босфора и превръщането му в столица на султаните, огромните завоевания и перспективата за присъединяване на нови земи дават имперско самочувствие на османските владетели. В хода на експанзията се ражда Османската империя, която освен имперската идеология изгражда и имперски структури в новата столица и в провинциите, в това число и в българските земи. Основната роля на тези институции е да осигурят стабилност на властта и да извличат приходи за финансирането на скъпо струващите военни кампании в Европа, Средиземноморието и в Азия.

Христо Матанов

От края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона между отбраняващото се християнство и напредващия ислям всички събития се проектират на фона на османско-унгарското съперничество. Държавите, разположени в полосата между Адриатика и Долен Дунав, стават арена на сблъсък между двете големи сили на епохата и са принудени да лавират между тях. В този период от време унгарци и османци нямат стратегически простор за директно противопоставяне, тъй като общата им граница включва незначителен сектор от р. Дунав в областта на Северин. Борбата се води за надмощие в буферните държави, които понякога се оказват в странното положение на двойни васали. Във всички тях се оформят проунгарски и проосмански групировки сред аристокрацията, които чрез боричканията помежду си пренасят на локално ниво конфликта между основните противници.

ХРИСТО МАТАНОВ

Предговор

Тази книга трябва да се схваща като логично продължение на едно мое монографично изследване, публикувано през 1997 г.¹ В него аз се опитах да събера и коментирам всички достъпни сведения за възникването и историята на едно териториално княжество в североизточно и източна Македония, което - поради липса на собствено название - нарекох с името на фамилията, която го владее: княжеството на Драгаши.² Това княжество просъществувало като обособена политическа структура само за около четвърт век в последните десетилетия на XIV в. (от началото на 70-те години на века до пролетта — лятото на 1395 г.). То било съвременник на Търновското и Видинското царства, на Добруджанското княжество и на много други държави, държавици и княжества, които изпъстрят политическата карта на Балканския полуостров от средата на XIV в. насетне.

Христо Матанов

Според анонимния автор на Българската хроника от началото на XV в. след превземането на Никопол през лятото на 1395 г. султан Баязид поставил свои управители по цялата българска земя. Авторът е имал предвид онези български територии, които към това време падат под османска власт: Търновска България, княжеството на Константин Драгаш в Северна и Източна Македония и владенията на крал Марко и неговия брат Андриаш в областта между Прилеп и течението на р. Треска.

По принцип първите контакти на българското население с представителите на османската власт са слабо документирани. Отношението на българите към новите и чужди по традиции и религия властници по места, засвидетелствано в редица документи от епохата, до голяма степен зависи от технологията на завладяването. Така например назначеният в Търново измаилтянски воевода и местната светска и духовна аристокрация влизат в остър конфликт и не успяват да надмогнат натрупаната по времето на обсадата неприязън. Търновските първенци и лично патриарх Евтимий отказват да сътрудничат с османския управител и са подложени на жестоки репресии. Патриарх Евтимий е прогонен от Патриаршеската църква в Царевец и се установява в църквата „Св. Петър и Павел“. Много търновски граждани са прокудени към Тракия, където основават нови селища. Патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир и там, продължавайки пастирската си дейност, склапя очи в началото на XV в. Част от османските бойци, участвали при овладяването на Търново, са заселени в Царевец и формират първата мюсюлманска махала на старопрестолния град. Нищо обаче не може да се сравни с трагичната участ на 110 търновски първенци, които според думите на Григорий Цамблак били повикани от измаилтянския воевода уж за да обсъдят някакви общополезни въпроси. Зад тази неясна формула като че ли се крие опитът на местния мюсюлмански първенец да привлече търновската аристокрация към сътрудничество с новата власт. След като получава достоен отказ, той заповядва те да бъдат избити. „Кръвожадният звяр ги изкла сред църквата - разказва старобългарският писател — или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта..." Подобни случки стават и в други български градове, които са нямали своя Цамблак, за да ги опише.

Христо Матанов

В българското историческо съзнание няма друго събитие, което, подобно на завладяването на българските земи от османските турци, да предизвиква толкова трайни и противоречиви исторически емоции. В историческия поврат от края на XIV и началото на XV в. има всичко, което може да катализира национални вълнения: трагизъм и усещане за пропуснати възможности, героизъм и съпротива, предателство и недалновидност. Над всичко доминира усещането, че завоеванието тласка българското развитие в различно историческо русло и го отдалечава от европейските стандарти.