Студията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.
Учредяването на войнушката институция в хода на османското завоевание е едно от ярките свидетелства за гъвкавостта и адаптивността на османците към местните условия на Балканите. Тук християнското население преобладава по численост спрямо колонизираните тюрко-мюсюлмански групи.1 Преди османските турци да установят своята власт в региона, съществуват военизирани групи население, които са съществена част от въоръжените сили и отбранителната система на Второто българско царство и останалите християнски държави. Поради редица обстоятелства завоевателите решават да включат тези хора в своята военна организация, запазвайки част от техните привилегии, най-вече чрез освобождаването от някои данъци.2 Този подход е едно от ярките свидетелства за готовността на нашествениците да се възползват в максимална степен от потенциала на покорените християни, мобилизирайки го в служба на собствените си завоевателни стремежи. В тази гъвкавост и адаптивност някои изследователи не без основание виждат един от важните фактори за лесното и трайно установяване на османската власт на Балканите.3 За времето на учредяването на войнушката институция и обстоятелствата, при които това се е случило, разполагаме с ограничен брой и твърде несигурни разкази в някои по-късни османски хроники. Но въпреки това в тези наративни източници са използвани данни от по-ранни текстове. Поради това можем до голяма степен да им се доверим. В труда си „Хешт бихишт” („Осемте рая”) Идрис Битлиси твърди, че войнуците били „стари спахии”, заварени при османското завладяване на Балканския полуостров, както и че, за разлика от останалите „неверници”, те се били запазили изцяло като конен корпус и били използвани като пазачи на конете4. По малко по-друг начин представя учредяването на войнушката институция Хюсеин (1568/69 – ок. средата на ХVІІ в.), който пише, че „по време на невернишкото управление” войнуците били част от групата на военните (askeri tayfesinden), поради което след завоеванието „понасяли извънредно тежко райетското [си] състояние”. Тогава, според Хюсеин, по инициатива на втория румелийски бейлербей Тимурташ османската власт намерила за целесъобразно да ги включи във военната си организация, като използва уменията им.5 Създаването на войнушкия „корпус” е описано и от Ходжа Садеддин (1536/37–1599). Неговата хроника обвързва хронологически първите по-сериозни нападения срещу българската държава, признаването на цар Иван Шишман за османски васал и учредяването на войнушката институция. За тези събития османският хронист разказва в рамките на няколко последователни страници.6 Обаче, макар да потвърждава версията за основаването на войнушкия корпус на отвоювани от българите територии в днешна Тракия, и то именно по времето на Мурад І и по настояването Тимурташ бей, негов бейлербей в Румелия, вероятно около 1376/1377 г., Садеддин не хвърля светлина по въпроса за произхода на войнуците. Напротив, от неговия разказ читателят остава не с впечатлението, че се създава напълно нова военна формация, която трябвало да отговаря за необходимата екипировка на походите и да се грижи за конете и катърите.7 Но по-важно е не това, че войнушкият корпус е новосъздадена от османците структура, а обстоятелството, че в него са включени представители на военната прослойка на завоюваните балкански християнски държави.