Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.
Секбаните/сеймените присъстват в много български народни песни и предания. В някои песни се разкрива тяхната мрачна роля като преследвачи на хайдутите: „Отдолу идат сеймени, мале мо,/ отдолу идат сеймени, хе, хей, мале мо,/ сеймени, билюкбашии,/ хайдушка глава носяха./ Не ми е глава хайдушка,/ хайдушка глава, кръвнишка,/ я най е глава юнашка“. В други надделява позитивното от сейменската служба, която изпълнява героят на песента: „Що ми е мило, мамо,/ мило ем драго/ сеймен да шетам, мамо,/ низ бузаана./ Па да видам, мамо,/ белото Маре,/ белото Маре, мамо,/ на Цинциеви“. Интересен е фактът, че много българи служат като сеймени. Целта на настоящата работа е да бъде проучено това българско участие, което разкрива една малко позната страница от нашата история по време на османското иго.
„Секбан“ („сегбан“) идва от персийските думи „sag” („куче“) и „ban” („пазител“), т.е. „пазител на кучетата“, „кучкар“1. Названието се среща в различни варианти: sekban, segban, segmen, seymen, seimen, seman, szemen, segan, seban, szajban и т.н.2 Първоначално секбаните са само част от еничарския корпус3. Те съпровождат султана по време на лов, държейки в ръка тънка бамбукова пръчка със сребърен край. Грижат се за ловните кучета. При тях съществуват и пекарни, в които се приготвят питки за кучетата4.
Падането на Второто българско царство под османска власт поставя съществуването на православната култура на българската народност в тежки условия. При една чужда и иноверна власт рухват светските и църковни институции, изчезва българският елит, който преди османското завоевание се е грижел за поддържането на една висока православна култура, дала като най-прекрасен плод художествената продукция на Търновската книжовна школа. Премахването на автокефалната Търновска патриаршия и поставянето на по-голямата част от българските земи под юрисдикцията на Цариградската патриаршия (Тодорова 1997: 38-46) още повече влошава условията за съществуване на българската православна култура. При все това тя, консервирала образците на старобългарската култура от предосманския период, продължава да мъждука в някои манастирски средища, като Рилския манастир например. Сред културните средища от западните български земи, където православната българска култура продължава да дава своите плодове, макар и те често да са скромни и свързани най-вече с църковната книжнина и иконопис, е град София и неговите околности. От втората половина на XV и особено през XVI в. своеобразни огнища на българската духовност са манастирите в подножието на планините, обграждащи Софийското поле, както и православните храмове в самия град (Динеков 1939: 38-42; Нешев 1978: 49-64; Милтенова 1996: 265-274; Динеков 1962: 388-401; Динеков 1989: 138-144).
Учредяването на войнушката институция в хода на османското завоевание е едно от ярките свидетелства за гъвкавостта и адаптивността на османците към местните условия на Балканите. Тук християнското население преобладава по численост спрямо колонизираните тюрко-мюсюлмански групи.1 Преди османските турци да установят своята власт в региона, съществуват военизирани групи население, които са съществена част от въоръжените сили и отбранителната система на Второто българско царство и останалите християнски държави. Поради редица обстоятелства завоевателите решават да включат тези хора в своята военна организация, запазвайки част от техните привилегии, най-вече чрез освобождаването от някои данъци.2 Този подход е едно от ярките свидетелства за готовността на нашествениците да се възползват в максимална степен от потенциала на покорените християни, мобилизирайки го в служба на собствените си завоевателни стремежи. В тази гъвкавост и адаптивност някои изследователи не без основание виждат един от важните фактори за лесното и трайно установяване на османската власт на Балканите.3 За времето на учредяването на войнушката институция и обстоятелствата, при които това се е случило, разполагаме с ограничен брой и твърде несигурни разкази в някои по-късни османски хроники. Но въпреки това в тези наративни източници са използвани данни от по-ранни текстове. Поради това можем до голяма степен да им се доверим. В труда си „Хешт бихишт” („Осемте рая”) Идрис Битлиси твърди, че войнуците били „стари спахии”, заварени при османското завладяване на Балканския полуостров, както и че, за разлика от останалите „неверници”, те се били запазили изцяло като конен корпус и били използвани като пазачи на конете4. По малко по-друг начин представя учредяването на войнушката институция Хюсеин (1568/69 – ок. средата на ХVІІ в.), който пише, че „по време на невернишкото управление” войнуците били част от групата на военните (askeri tayfesinden), поради което след завоеванието „понасяли извънредно тежко райетското [си] състояние”. Тогава, според Хюсеин, по инициатива на втория румелийски бейлербей Тимурташ османската власт намерила за целесъобразно да ги включи във военната си организация, като използва уменията им.5 Създаването на войнушкия „корпус” е описано и от Ходжа Садеддин (1536/37–1599). Неговата хроника обвързва хронологически първите по-сериозни нападения срещу българската държава, признаването на цар Иван Шишман за османски васал и учредяването на войнушката институция. За тези събития османският хронист разказва в рамките на няколко последователни страници.6 Обаче, макар да потвърждава версията за основаването на войнушкия корпус на отвоювани от българите територии в днешна Тракия, и то именно по времето на Мурад І и по настояването Тимурташ бей, негов бейлербей в Румелия, вероятно около 1376/1377 г., Садеддин не хвърля светлина по въпроса за произхода на войнуците. Напротив, от неговия разказ читателят остава не с впечатлението, че се създава напълно нова военна формация, която трябвало да отговаря за необходимата екипировка на походите и да се грижи за конете и катърите.7 Но по-важно е не това, че войнушкият корпус е новосъздадена от османците структура, а обстоятелството, че в него са включени представители на военната прослойка на завоюваните балкански християнски държави.
Изказвам благодарност на фонд „Научни изследвания“ към МОМН и „Научноизследователски сектор“ към СУ „Св. Климент Охридски“, с чиято финансова подкрепа бяха реализирани три проекта - „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (ФНИ към МОНМ, 2006-2010), „Градските тържища - микромодел на етнически контакти“ (ФНИ към МОНМ, 2006-2010) и „Църкви и манастири в Югозападна България през XV-XVII в.“ (НИС към СУ 2006 г.). В рамките на тези проекти се проведоха редица научни изследвания и теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Гърция, като част от резултатите са включени в настоящето издание.
Православната църква и нейните структури в българските земи олицетворяват един от ярките елементи на континуитет в живота на българите след османското завладяване. Въпреки натиска от страна на исляма и неговите институции огромната част от българите запазват православната си вяра, а това несъмнено е най-мощният фактор за запазването на националната им принадлежност. Въпреки това налагането на османската власт предизвиква значителни промени в църковната география на българските земи. В областта на църковните структури настъпват сложни трансформации, породени от наслагваните през предишните векове междуцърковни отношения и политиката на османските власти. Трябва да се отбележи обаче, че завоевателите поне до средата на XV в. все още нямат избистрена политика по отношение на православните църкви и отношението им към тях е смесица от ханифийска традиция и конюнктурни интереси.
В българското историческо самосъзнание упорито господства представата за демографски срив, който изживяла българската общност по време на османското завоевание, на последвалите го династически междуособици и на войните между османците и различните им християнски противници, разиграли се на българска земя. Специалистите от своя страна обръщат внимание на опустошенията, избиванията, отвличанията в робство и т. н. на българи, с които изобилстват наративните извори за епохата на османското завоевание. Така например съвременниците на събитията в Тракия от средата и втората половина на XIV в. са единодушни за голямото обезлюдяване на областта, предизвикано от гражданските войни и проникването на османските турци в областта. В някои случаи цифрите на демографските загуби в българските земи са повече от внушителни. През 1445 г. 12 000 българи са преселени отвъд Дунав, което води до обезлюдяване на цели райони в днешна Северна България. През зимата и пролетта на 1462 г. влашкият воевода Влад Цепеш опустошава южния бряг на Дунав от Никопол до Дунавската делта. В писмата си до унгарския крал Матиаш Корвин той не крие ужасяващия брой на убитите хора от градовете и селата по брега на реката. Последвалите османски описи на областта говорят за значителни загуби на население в обширна териториална полоса източно от Никопол. Подобни примери могат да се умножат и те несъмнено разкриват една нерадостна картина на значителни, понякога огромни човешки загуби в българското етническо пространство.
Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската военна и териториална експанзия. След завладяването на Константинопол през 1453 г. и унищожаването на Византия османските войски прегазват и завладяват с ужасяваща последователност Сърбия, Пелопонес, Босна, албанските земи, Черна гора. Към края на века само Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова успяват да се спасят от пряка османска власт. И там обаче политическото влияние на набиращата мощ ислямска империя става преобладаващо. При тази обстановка българските земи заемат средищно положение в границите на империята и играят ролята на непосредствен хинтерланд на новата османска столица Истанбул.
От края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона между отбраняващото се християнство и напредващия ислям всички събития се проектират на фона на османско-унгарското съперничество. Държавите, разположени в полосата между Адриатика и Долен Дунав, стават арена на сблъсък между двете големи сили на епохата и са принудени да лавират между тях. В този период от време унгарци и османци нямат стратегически простор за директно противопоставяне, тъй като общата им граница включва незначителен сектор от р. Дунав в областта на Северин. Борбата се води за надмощие в буферните държави, които понякога се оказват в странното положение на двойни васали. Във всички тях се оформят проунгарски и проосмански групировки сред аристокрацията, които чрез боричканията помежду си пренасят на локално ниво конфликта между основните противници.
Тази книга трябва да се схваща като логично продължение на едно мое монографично изследване, публикувано през 1997 г.1 В него аз се опитах да събера и коментирам всички достъпни сведения за възникването и историята на едно териториално княжество в североизточно и източна Македония, което - поради липса на собствено название - нарекох с името на фамилията, която го владее: княжеството на Драгаши.2 Това княжество просъществувало като обособена политическа структура само за около четвърт век в последните десетилетия на XIV в. (от началото на 70-те години на века до пролетта — лятото на 1395 г.). То било съвременник на Търновското и Видинското царства, на Добруджанското княжество и на много други държави, държавици и княжества, които изпъстрят политическата карта на Балканския полуостров от средата на XIV в. насетне.
Според анонимния автор на Българската хроника от началото на XV в. след превземането на Никопол през лятото на 1395 г. султан Баязид поставил свои управители по цялата българска земя. Авторът е имал предвид онези български територии, които към това време падат под османска власт: Търновска България, княжеството на Константин Драгаш в Северна и Източна Македония и владенията на крал Марко и неговия брат Андриаш в областта между Прилеп и течението на р. Треска.