Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXIII, 2024 г.
Стратегическото значение на гр. Силистра и неговите богатства го превръщат в желана цел за много народи. В България няма друг град, който да е преживял толкова завоевания, разорения и смени на властта. Градове с подобна съдба са рядкост и в Европа. Въпреки всички исторически превратности, Силистра не губи важната си роля през вековете.
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.
Секбаните/сеймените присъстват в много български народни песни и предания. В някои песни се разкрива тяхната мрачна роля като преследвачи на хайдутите: „Отдолу идат сеймени, мале мо,/ отдолу идат сеймени, хе, хей, мале мо,/ сеймени, билюкбашии,/ хайдушка глава носяха./ Не ми е глава хайдушка,/ хайдушка глава, кръвнишка,/ я най е глава юнашка“. В други надделява позитивното от сейменската служба, която изпълнява героят на песента: „Що ми е мило, мамо,/ мило ем драго/ сеймен да шетам, мамо,/ низ бузаана./ Па да видам, мамо,/ белото Маре,/ белото Маре, мамо,/ на Цинциеви“. Интересен е фактът, че много българи служат като сеймени. Целта на настоящата работа е да бъде проучено това българско участие, което разкрива една малко позната страница от нашата история по време на османското иго.
„Секбан“ („сегбан“) идва от персийските думи „sag” („куче“) и „ban” („пазител“), т.е. „пазител на кучетата“, „кучкар“1. Названието се среща в различни варианти: sekban, segban, segmen, seymen, seimen, seman, szemen, segan, seban, szajban и т.н.2 Първоначално секбаните са само част от еничарския корпус3. Те съпровождат султана по време на лов, държейки в ръка тънка бамбукова пръчка със сребърен край. Грижат се за ловните кучета. При тях съществуват и пекарни, в които се приготвят питки за кучетата4.
Публикувано в: Дзяло. Е-списание в областта на хуманитаристиката. Х-ХХI в. Год. VI, 2018, брой 12; ISSN 1314-9067.
В студията са използвани снимки от галерия "Църкви и манастири в Югозападна България от XV-XVII в.", ЦСВП "Иван Дуйчев"
Abstract: The changes in the life of the Orthodox community in the town of Sofia and its surroundings during the first two centuries of the Ottoman ruling are examined in the study. Sources of the research are records of travellers, an Ottoman chronicle, Ottoman tax registers, judicial cadi registers and some works of authors from the Sofia Literary School during the XVI century.
The rich documentary material and literature allow to outline some aspects of the life of the two authors from the Sofia Literary School – Pop Peyo (Peyo the Priest) and Matey Gramatik (Matey the Grammarian), as well as of the New Martyr Saint Nikola Novi, information about whom has also been found on the pages of the Ottoman registers and judicial cadi documents.
Those wealthier and more influential Bulgarians in Sofia, who maintained materially the Orthodox faith and Slavonic-Bulgarian literary culture during that time, have been outlined by the provided information about the changes in the number of the Orthodox Christians in the town of Sofia during the XVI century, and by the data about the Christian craftsmen and their activities. On the other hand, however, the craftsmen, communicating every day with Muslim colleagues at the town’s trade street (charshia), were at risk of entering into conflict, of being accused of insult against the Islam or of being persuaded to change their faith. This explains the appearance of three new martyrs for the Orthodox faith in Sofia just during the XVI century.
The enhanced pressure of the Islamization, which was bigger in towns, explains the main trends in the works of the Sofia Literary School, which are related to the struggle for defending the Orthodox faith and the Bulgarian nationality, to the martyrdom of the saints Georgi Novi and Nikola Novi in 1515 and 1555. The works of Pop Peyo and Matey Gramatik are not just literary works, but ideological weapons by which the Orthodox community opposed the process of Islamization.
Кръстьо Йорданов
(България, Институт за исторически изследвания – БАН)
Падането на Второто българско царство под османска власт поставя съществуването на православната култура на българската народност в тежки условия. При една чужда и иноверна власт рухват светските и църковни институции, изчезва българският елит, който преди османското завоевание се е грижел за поддържането на една висока православна култура, дала като най-прекрасен плод художествената продукция на Търновската книжовна школа. Премахването на автокефалната Търновска патриаршия и поставянето на по-голямата част от българските земи под юрисдикцията на Цариградската патриаршия (Тодорова 1997: 38-46) още повече влошава условията за съществуване на българската православна култура. При все това тя, консервирала образците на старобългарската култура от предосманския период, продължава да мъждука в някои манастирски средища, като Рилския манастир например. Сред културните средища от западните български земи, където православната българска култура продължава да дава своите плодове, макар и те често да са скромни и свързани най-вече с църковната книжнина и иконопис, е град София и неговите околности. От втората половина на XV и особено през XVI в. своеобразни огнища на българската духовност са манастирите в подножието на планините, обграждащи Софийското поле, както и православните храмове в самия град (Динеков 1939: 38-42; Нешев 1978: 49-64; Милтенова 1996: 265-274; Динеков 1962: 388-401; Динеков 1989: 138-144).
Изказвам благодарност на фонд „Научни изследвания“ към МОМН и „Научноизследователски сектор“ към СУ „Св. Климент Охридски“, с чиято финансова подкрепа бяха реализирани три проекта - „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (ФНИ към МОНМ, 2006-2010), „Градските тържища - микромодел на етнически контакти“ (ФНИ към МОНМ, 2006-2010) и „Църкви и манастири в Югозападна България през XV-XVII в.“ (НИС към СУ 2006 г.). В рамките на тези проекти се проведоха редица научни изследвания и теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Гърция, като част от резултатите са включени в настоящето издание.
Отпечатването на изданието е финансирано частично със средства на проекта „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (договор № ВУ-ОХН-206/2006 г.).
Специално благодаря на родителите ми за тяхната подкрепа.
© Автор: д-р Калина Николаева Минчева
© Предговор: проф. дин Христо Лука Матанов
© Научен редактор: ст.н.с. д-р Христо Иванов Темелски
© Коректор: Веска Глушкова
© Предпечатна подготовка: Иван Симеонов Патев
© Корица: Иван Симеонов Патев
© Изготвил географските карти: Ангел Давидов
© Превод на резюмето: Мариана Пенчева
Православната църква и нейните структури в българските земи олицетворяват един от ярките елементи на континуитет в живота на българите след османското завладяване. Въпреки натиска от страна на исляма и неговите институции огромната част от българите запазват православната си вяра, а това несъмнено е най-мощният фактор за запазването на националната им принадлежност. Въпреки това налагането на османската власт предизвиква значителни промени в църковната география на българските земи. В областта на църковните структури настъпват сложни трансформации, породени от наслагваните през предишните векове междуцърковни отношения и политиката на османските власти. Трябва да се отбележи обаче, че завоевателите поне до средата на XV в. все още нямат избистрена политика по отношение на православните църкви и отношението им към тях е смесица от ханифийска традиция и конюнктурни интереси.
В българското историческо самосъзнание упорито господства представата за демографски срив, който изживяла българската общност по време на османското завоевание, на последвалите го династически междуособици и на войните между османците и различните им християнски противници, разиграли се на българска земя. Специалистите от своя страна обръщат внимание на опустошенията, избиванията, отвличанията в робство и т. н. на българи, с които изобилстват наративните извори за епохата на османското завоевание. Така например съвременниците на събитията в Тракия от средата и втората половина на XIV в. са единодушни за голямото обезлюдяване на областта, предизвикано от гражданските войни и проникването на османските турци в областта. В някои случаи цифрите на демографските загуби в българските земи са повече от внушителни. През 1445 г. 12 000 българи са преселени отвъд Дунав, което води до обезлюдяване на цели райони в днешна Северна България. През зимата и пролетта на 1462 г. влашкият воевода Влад Цепеш опустошава южния бряг на Дунав от Никопол до Дунавската делта. В писмата си до унгарския крал Матиаш Корвин той не крие ужасяващия брой на убитите хора от градовете и селата по брега на реката. Последвалите османски описи на областта говорят за значителни загуби на население в обширна териториална полоса източно от Никопол. Подобни примери могат да се умножат и те несъмнено разкриват една нерадостна картина на значителни, понякога огромни човешки загуби в българското етническо пространство.
Втората половина на XV в. е изключително успешен период за османската военна и териториална експанзия. След завладяването на Константинопол през 1453 г. и унищожаването на Византия османските войски прегазват и завладяват с ужасяваща последователност Сърбия, Пелопонес, Босна, албанските земи, Черна гора. Към края на века само Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова успяват да се спасят от пряка османска власт. И там обаче политическото влияние на набиращата мощ ислямска империя става преобладаващо. При тази обстановка българските земи заемат средищно положение в границите на империята и играят ролята на непосредствен хинтерланд на новата османска столица Истанбул.
Завладяването на Балканския полуостров дава на османските султани и на пълководците им стратегически простор за настъпление към Централна и Източна Европа и Средиземноморието. В държавно-идеологически аспект завземането на вековния имперски град на Босфора и превръщането му в столица на султаните, огромните завоевания и перспективата за присъединяване на нови земи дават имперско самочувствие на османските владетели. В хода на експанзията се ражда Османската империя, която освен имперската идеология изгражда и имперски структури в новата столица и в провинциите, в това число и в българските земи. Основната роля на тези институции е да осигурят стабилност на властта и да извличат приходи за финансирането на скъпо струващите военни кампании в Европа, Средиземноморието и в Азия.
От края на 20-те години на XV в. за около две десетилетия в северните и северозападните балкански земи се създава специфична военна и политическа обстановка. В тази контактна зона между отбраняващото се християнство и напредващия ислям всички събития се проектират на фона на османско-унгарското съперничество. Държавите, разположени в полосата между Адриатика и Долен Дунав, стават арена на сблъсък между двете големи сили на епохата и са принудени да лавират между тях. В този период от време унгарци и османци нямат стратегически простор за директно противопоставяне, тъй като общата им граница включва незначителен сектор от р. Дунав в областта на Северин. Борбата се води за надмощие в буферните държави, които понякога се оказват в странното положение на двойни васали. Във всички тях се оформят проунгарски и проосмански групировки сред аристокрацията, които чрез боричканията помежду си пренасят на локално ниво конфликта между основните противници.
Тази книга трябва да се схваща като логично продължение на едно мое монографично изследване, публикувано през 1997 г.1 В него аз се опитах да събера и коментирам всички достъпни сведения за възникването и историята на едно териториално княжество в североизточно и източна Македония, което - поради липса на собствено название - нарекох с името на фамилията, която го владее: княжеството на Драгаши.2 Това княжество просъществувало като обособена политическа структура само за около четвърт век в последните десетилетия на XIV в. (от началото на 70-те години на века до пролетта — лятото на 1395 г.). То било съвременник на Търновското и Видинското царства, на Добруджанското княжество и на много други държави, държавици и княжества, които изпъстрят политическата карта на Балканския полуостров от средата на XIV в. насетне.
Според анонимния автор на Българската хроника от началото на XV в. след превземането на Никопол през лятото на 1395 г. султан Баязид поставил свои управители по цялата българска земя. Авторът е имал предвид онези български територии, които към това време падат под османска власт: Търновска България, княжеството на Константин Драгаш в Северна и Източна Македония и владенията на крал Марко и неговия брат Андриаш в областта между Прилеп и течението на р. Треска.
По принцип първите контакти на българското население с представителите на османската власт са слабо документирани. Отношението на българите към новите и чужди по традиции и религия властници по места, засвидетелствано в редица документи от епохата, до голяма степен зависи от технологията на завладяването. Така например назначеният в Търново измаилтянски воевода и местната светска и духовна аристокрация влизат в остър конфликт и не успяват да надмогнат натрупаната по времето на обсадата неприязън. Търновските първенци и лично патриарх Евтимий отказват да сътрудничат с османския управител и са подложени на жестоки репресии. Патриарх Евтимий е прогонен от Патриаршеската църква в Царевец и се установява в църквата „Св. Петър и Павел“. Много търновски граждани са прокудени към Тракия, където основават нови селища. Патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир и там, продължавайки пастирската си дейност, склапя очи в началото на XV в. Част от османските бойци, участвали при овладяването на Търново, са заселени в Царевец и формират първата мюсюлманска махала на старопрестолния град. Нищо обаче не може да се сравни с трагичната участ на 110 търновски първенци, които според думите на Григорий Цамблак били повикани от измаилтянския воевода уж за да обсъдят някакви общополезни въпроси. Зад тази неясна формула като че ли се крие опитът на местния мюсюлмански първенец да привлече търновската аристокрация към сътрудничество с новата власт. След като получава достоен отказ, той заповядва те да бъдат избити. „Кръвожадният звяр ги изкла сред църквата - разказва старобългарският писател — или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта..." Подобни случки стават и в други български градове, които са нямали своя Цамблак, за да ги опише.
В българското историческо съзнание няма друго събитие, което, подобно на завладяването на българските земи от османските турци, да предизвиква толкова трайни и противоречиви исторически емоции. В историческия поврат от края на XIV и началото на XV в. има всичко, което може да катализира национални вълнения: трагизъм и усещане за пропуснати възможности, героизъм и съпротива, предателство и недалновидност. Над всичко доминира усещането, че завоеванието тласка българското развитие в различно историческо русло и го отдалечава от европейските стандарти.
