Индекс на статията
ХРИСТО МАТАНОВ
Предговор
Тази книга трябва да се схваща като логично продължение на едно мое монографично изследване, публикувано през 1997 г.1 В него аз се опитах да събера и коментирам всички достъпни сведения за възникването и историята на едно териториално княжество в североизточно и източна Македония, което - поради липса на собствено название - нарекох с името на фамилията, която го владее: княжеството на Драгаши.2 Това княжество просъществувало като обособена политическа структура само за около четвърт век в последните десетилетия на XIV в. (от началото на 70-те години на века до пролетта — лятото на 1395 г.). То било съвременник на Търновското и Видинското царства, на Добруджанското княжество и на много други държави, държавици и княжества, които изпъстрят политическата карта на Балканския полуостров от средата на XIV в. насетне.
Както повечето от съвременните им владетели и владетелите от рода Драгаши и особено последният и най-видният от тях - Константин (Костадин) Драгаш - бързо се вписват в политическата конюнктура на своето време. Те, както повечето балкански владетели от края на XIV в. - византийските императори, българските царе, владетелите на следдушанова Сърбия са били османски васали. Въпреки това Константин Драгаш се опитва да играе активна роля в тогавашния политически и религиозен живот, и да има своя роля в династическите връзки. Несъмнен успех за неговото семейство е бракът на дъщеря му Елена Драгаш с византийския император Мануил II Палеолог (1391-1425 г.). Така неизвестната до този момент фамилия от Северна Македония става член на легитимното „семейство на владетелите”.
И без да се набляга особено на този факт, княжеството, управлявано от Константин Драгаш прави впечатление на добре организирана, добре функционираща и относително стабилна структура. Трагичното в неговата история, както и в историята на други подобни държави от времето на османската експанзия се състои в това, че независимо от общо взето успешното им развитие, те се оказват непригодни да спрат възхода на османската държава и да устоят на нейната експанзия. Османският завоевателен устрем унищожава княжеството на Драгаши и другите подобни княжества, и пресича развитието на тенденцията, в резултат на която Балканският полуостров би се превърнал в конгломерат от локални центрове на политическа власт. Би могло да се спори доколко подобна тенденция е била перспективна или не. Във всеки случай османското нашествие я спира още във фазата на нейния зародиш. Несъмнено османските нашественици унищожават едни жизнени княжества, но, от друга страна, възраждането на имперската структура под тяхна егида като че ли не позволява на политическия сепаратизъм да разчлени за продължително време българското езиково и културно пространство.
На основата на завладяното през пролетта - лятото на 1395 г. княжество на Драгаши, османските турци формират един от десетките свои санджаци на балканска земя: Кюстендилски санджак. На неговото възникване и на неговия облик през първите два века на османската власт е посветено това изследване. В основата си то почива на неизползван или малко използван османски изворов материал от XV и особено от първите десетилетия на XVI в.
Веднага трябва да се изтъкне, че към настоящия момент не всички ранни османски описи на Кюстендилски санджак са влезли в научен оборот или биха могли да се използват пълноценно. Напълно е възможно в следващите години да се появят на бял свят нови ранни описи на санджака или поне фрагменти от тях. Още от сега може да се каже, че от изключителен интерес би бил подробният регистър на Кюстендилски санджак, съставен през 50-60 години на XV в., от който е известен само малък фрагмент, отнасящ се за областта на град Струмица. Не по-малко интересен е войнушкият опис от края на 80-те години на същото столетие, фотокопие от който вече е налице в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св., Св. Кирил и Методи”. Всички тези извори естествено ще допълнят историята на Кюстендилски санджак с нови детайли и ще помогнат да се осветли по пълно адаптирането на местните структури към османската военно-административна и религиозно — културна система. Това обаче е въпрос на бъдещето, а за сега, надявам се, предлагам на читателя проучване, в което новата фактология и приносните моменти не са за пренебрегване.
Използвам случая да изкажа особена колегиална и приятелска благодарност на ст.н.с. д-р Евгений Радушев за неоценимата му помощ при работата с османските регистри. Благодаря също така на всички колеги от Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий” за любезното им сътрудничество и търпение. Тези думи на благодарност са напълно искрени и неподправени и нямат за цел да прехвърлят върху когото и да било отговорността за евентуални слабости и пропуски в настоящото изследване. Nemo sine vitio est!
1Матанов, Хр., Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха. С., 1997.
2Към изворите, които съм използвал в това проучване, би трябвало да се добави и една непубликувана грамота на владетеля на областта Константин Драгаш от 13 януари (?) 1380 г. в полза на манастира Св. Богородица Елеуса край Струмица. Тя не бе използвана по чисто технически причини: поради обстоятелството, че излизането на поредния том с документи от поредицата „Архив на Атон” съвпадаше по време с подготовката на моята монография за печат. Грамотата е съхранена в архива на светогорския манастир Ивирон. С нея имотите на манастира се освобождават от задължението „бигла” (задължение по охрана на местности”.
